Етикет: сандъците

В Сандъците – Sandacite стигнахме и до квантовия компютър!

(Статията е публикувана от автора за първи път във в-к Fibank News, издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – бр. 110, 27 януари 2017 ==> https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2017-110.pdf.)

Сърцето на един съвременен компютър е неговият централен процесор. Това е чип от силиций, който декодира и изпълнява инструкциите на софтуера, т.е. указва на останалите компютърни компоненти какво да правят. Процесорът е изграден от милиони малки транзистори с големина от порядъка на нанометри (1 nm = 1 милионна част от милиметъра).

От десетилетия тенденцията е размерите на транзисторите непрекъснато да намаляват, за да стават процесорите все по-мощни и по-евтини за производство. В момента „на смяна“ е 14-нанометровата технология. При нея между входа и изхода на електродите на един транзистор има слой от само 30 силициеви атома. Но когато този слой стане 4 или 5 атома, транзисторът може да престане да работи нормално – например ще се създаде ток, който да тече даже когато процесорът е изключен! Тогава, за да продължи увеличението на компютърната мощ, ще се наложи да преминем на качествено ново равнище – квантов компютър (КК).

Какво помним от физиката?

Елементарна частица е най-малката частица в природата, за която няма доказателства, че е изградена от по-малки частици. Елементарните частици се изучават от квантовата механика.

Спин е въртенето на една частица около оста й (но не само… в случая най-добре е да цитираме Стивън Хокинг – „Спинът ни показва как изглежда частицата от различни посоки“).

Квантова суперпозиция е положение в квантовата механика, според което е възможно една частица да съществува едновременно във всичките си теоретично възможни състояния. Но когато пожелаем да я изследваме и проверим в кое точно състояние е частицата, виждаме само едно възможно.

Класическият компютър записва данните като единици за информация, наречени битове, а при квантовия се използва т.н. q-bit (квантов бит). Всеки бит може да има стойност или 0, или 1, а кюбитът може да бъде и 0, и 1 едновременно – тоест, да бъде в суперпозиция. Това позволява на квантовата машина да извършва няколко изчисления успоредно и да бъде многократно по-бърза и по-мощна от обикновената.

През 1981 г. физикът Пол Беньоф създава първия теоретичен модел на КК. В основата му е т.н. машина на Алън Тюринг, замислена още през 1936 г. –  безкрайно дълга лента, разделена на малки квадратчета. Всяко от тях може да съдържа символ (0 или 1) или да бъде празно. Четящо/записващо устройство разчита тези знаци и записва нови, давайки на машината определени инструкции, които тя изпълнява под формата на зададена програма.

Но ето един проблем. Ако даден кюбит се намира в суперпозиция, при четене ще се получи само 0 или само 1, но никога и двете числа едновременно. А това е доста разочароващо, защото вместо с квантов, ще разполагаме с обикновен, класически компютър. За да се разреши този проблем, е необходимо да се приложи четене на информацията, което не накърнява квантовата система.

В квантовата физика, ако към две частици бъде приложена външна сила, възниква т.н. квантово заплитане – едната частица получава свойствата на другата. Ако измерваме спина на дадена частица, нейният „заплетен“ близнак веднага ще приеме срещуположния спин. Именно това свойство би позволило на конструкторите да разберат стойността на един кюбит, без да го измерват непосредствено.

Крехкото заплитане на кюбитите обаче може да бъде нарушено дори и от малки промени в околната температура или от външно слабо електромагнитно излъчване. Това също е проблем пред проектантите.

С КК най-усилено се занимава канадската компания D-Wave, която през септември т.г. пусна устройство с 1000 кюбита, а догодина ще видим такова с 2000 кюбита. Тези машини се създават за конкретни задачи на Google, NASA и др. – разработване на безопасни мрежи, на изкуствен интелект, търсене на далечни планети, лечение на тежки заболявания…

Но пълноценен квантов компютър все още не съществува. Необходимо е физиката да напредне още много в квантовата теория на частиците, за да може те да се използват за универсални информационни носители. Голям проблем е и охлаждането. Колкото повече кюбити използва един КК, толкова по-мощен е той. И макар че на теория машината не би трябвало да отделя много топлина, повечето прототипи използват високоенергийни лазери, за да контролират енергийното състояние на кюбитите, а така устройството става енергоемко и горещо. Дори ентусиастите твърдят, че първите масови КК ще заемат цели стаи и ще тежат тонове, подобно на мощните компютри от ХХ век в зали по 200 м², на които хората са работели от лични терминали.

А това идва да ни напомни, че всичко ново е добре забравено старо. Историята повтаря себе си.

---

 

Още калкулатори Елка в Сандъците – Sandacite!

И друг път сме Ви разказвали за различни модели на легендарните българските калкулатори Елка. Днес сме Ви подготвили още три от тях. Всички те са произвеждани в завод Оргтехника Силистра и са изнасяни и за чужбина от Изотимпекс. И така, да започваме!

ЕЛКА 135

През 1977 г. на пазара излиза джобното калкулаторче Елка 135. Това е миниатюрен джобен електронен калкулатор, предназначен за извършване на сложни научно-технически изчисления. Разработен е по поръчка на швейцарска фирма. Има компактна и надеждна конструкция, 8-числова индикация, една памет, прави и обратни тригонометрични функции, логаритмични функции, експоненциални функции.

Лесно управляема, осигуряваща голяма бързина в изчисленията, Елка 135 притежава възможности, при-същи на по-големи и скъпи машини.

Индикацията се състои от светещи диоди.

Всички цифри са ясни и отчетливи, което изключва грешно отпечатване.

Елка 135 работи с естествена и плаваща запетая, което прави изчисленията много точни.

При прехвърляне капацитета на индикацията при рабо-та в естествена запетая калкулаторът автоматически преминава към представяне на резултата в плаваща за нетая.

Действията й са: събиране, изваждане, умножение деление, тригонометрични функции (sin х, cos х, tang х), обратни тригонометрични функции (arc), експоненциални функции (е^х), корен квадратен, реципрочна стойност на число, натрупване в свободната памет с положителен или отрицателен знак, опериране с константа, размяна на съдържанието на индикационния и оперативния регистър и на индикационния регистър и паметта.

Продължаваме с Елка 55:

РАЗРЯДНОСТ — 12 разряда, въвеждане и резултат

ФУНКЦИИ — събиране, изваждане, умножение, деление и процент

ПАМЕТ — 12-разрядна свободна натрупваща

КОНСТАНТИ — автоматично събираемо, умаляемо, множител и делител

ПЕЧАТАЩО УСТРОЙСТВО — 12 разряда, индикатор за паметта, знак „минус“ и препъл¬ване

ДЕСЕТИЧЕН ЗНАК — плаващ или фиксиран на второ или четвърто място

ПРОЦЕНТ — свободен клавиш за процента; избор на прибавено или извадено

ФУНКЦИИ НА ОСТАНАЛИТЕ КЛАВИШИ:  анулиране на резултата, анулиране на работните регистри, смяна на резултата и връщащ регистър (R)

ЗАХРАНВАНЕ — 220 V, + 10 %, -15 %

МАСА – 2 кг

На ред е Елка 51:

РАЗРЯДНОСТ— 12 разряда, въвеждане и резултат

ФУНКЦИИ — събиране, изваждане, умножение, деление и процент

ПАМЕТ — 12-разрядна свободна натрупваща

КОНСТАНТИ — автоматично събираемо, умаляемо, множител и делител

ДИСПЛЕЙ —12 разряда, индикатор за паметта, знак „минус“ и препълване

ДЕСЕТИЧЕН ЗНАК —фиксиран от 0 до 9 място

ПРОЦЕНТ — свободен клавиш за процента; избор на прибавено или извадено

ФУНКЦИИ НА ОСТАНАЛИТЕ КЛАВИШИ — анулиране на резултата, анулиране на работ¬ните регистри

ЗАХРАНВАНЕ — 220 V, + 10 %, — 15 %

РАБОТНА ТЕМПЕРАТУРА — 0 до 40 С

И накрая за десерт – Елка 88

Това е цяла електронна регистрираща каса! Предназначена е за заведенията за обществено хранене и други големи търговски обекти. Oбcлyжвa 7 бpигaди (c 4 peгиcтъpa зa вcяĸa бpигaдa). Koнтpoлиpa 200 acopтимeнтa пo цeни и ĸoличecтвo, paздeлeни в двe гpyпи -яcтия и нaпитĸи, цeнитe иa ĸoитo пpeдвapитeлнo ca въвeдeни в пaмeттa. Πpитeжaвa възмoжнocт зa нaтpyпвaнe, бeз пpeдaн pитeлнo зaпaмeтeни цeни нa acopтимeнтитe. Издaвa (пpи cъoтвeтнo ĸopигиpaнe) eдин или тpи бoнa — зa ĸлиeнтa, зa гoтвaчa и зa бapмaнa. Ha ĸoнтpoлнaтa лeнтa вoди oбщ бaлaнc пo бpигaди и oбщo зa зaвeдeниeтo (тoтaлнa cмeтĸa). Cъбиpa c нaтpyпвaнe в peгиcтpитe зa ĸoличecтвo пo acopтимeнти и в бpигaднитe peгиcтpи. Извъpшвa apитмeтичнo yмнoжeниe, чeтeнe п ĸaлĸyлиpaнe нa peгиcтpитe зa ĸoличecтвo пo acopтимeнти и бpигaдни peгиcтpи, изчиcлявaнe нa гopeщo въвeждaнe, въвeждaщ нa дaти и нoмepa нa cмeтĸaтa нa вcяĸa бpигaдa, aвтoмaтичнo изчиcлявa нoмepa нa пopeднoтo нyлиpaнe. Зaпaзвa инфopмaциятa пpи изĸлючвaнe нa зaxpaнвaщoтo нaпpeжeниe, ĸaтo вcичĸи пpeĸъcнaти oпepaции пo вpeмe нa изĸлючвaнeтo ce дoвъpшвaт пpи cлeдвaщoтo вĸлючвaнe. Блoĸиpa пpи пpeпълвaнe, пpи лппca нa лeнти, пpи cпaдaнe нa мpeжoвoтo нaпpeжeниe пoд дoпycтимoтo. Издaвa пpeдyпpeдитeлeн звyĸoв cигнaл пpи нeпpaви нa paбoтa c ĸлaвиaтypaтa.

Техническа характеристика:

200 регистъра за запомняне на единичната цена на асортиментите;

200 регистъра за количеството на асортиментите; възможност за работа на 7 бригади сервитьори, всяка с по 4 запомнящи регистъра — кухня, бюфет, сторно, обслужени клиенти; магнитно-закодирани ключове за всеки серви¬тьор ;

анулиране на погрешна заявка и отчет на вър¬нати стоки;

отчетност по бригади, асортименти и общо на цялата каса;

отпечатване на три бонови бележки — за клиента, за кухнята и за бюфета; автоматична блокировка при препълване на регистрите ;

печатащо устройство SEIKO — 2,5 реда/s; индикация-17-рязрядна, зелена, сегментни лампи; размери — 230 x 530 x 560 мм; маса — 31 kg.

А първия български калкулатор Елка 6521 можете да разгледате тук ==>

Елка 6521 – Първият български електронен калкулатор

See more

В Сандъците – Sandacite показваме български портативен тиристорен регулатор Nivox.

Портативният тиристорен регулатор 12 П е произвеждан от НПО Култура след 1978 г.

Той е предназначен за регули­ране на силата на осветлението на сцени, TV- и киностудия, естради и др.

Регулаторът позволява предварително подреждане на две светлинни програми (картини), съставени от по 12 канала; плавно преминаване от едната към другата картина; регулиране из общото ниво на картина­та, като се запазва предварително изборното индивидуално ниво и плавно запалване или изгасване на осветлението на сцената. Свобод­ните канали от общото регулиране могат да бъдат превключени за ин­дивидуално регулиране, подчинени или не на отделен регулиращ потен­циометър, с което се осъществява трета светлинна картина.

Законът за регулиране на светлинния поток за регулатора 12 П не се отклонява с повече от 1 до 2 % от теоретичните театрален, телевизио­нен или кинематографски закони, така че за оператора скалите ще бъдат винаги линейни, без да се съобразява с вида на анализатора за сила на осветеност (око, TV- камера или свелочувствителен материал) .

Силовите блокове (димери ) са оформени в два блока от по 6 канала с изходяща мощност 2,5 kW за всеки канал. Взети са много ефикасни мерки за намаляването до допустимите норми на сму­щенията както в звуковия, така и в радио- и УКВ-честотен обхват.

Тъй като регулаторът 12 П е портативен, всеки от блоковете е в удобна за пренасяне чанта, а масата им е съответно 10, 25 и 26 кг.

Захранването на силовите блокове може да става както от трифазна, така и от еднофазна мрежа.

По своите технически параметри регулаторът 12 П се нарежда между най-добрите световни образци на своето време и е над средното световно ниво.

Предвидена е и възможност да се състави регулатор от до десет регулатора 12 П, като общите команди на първия от тях се изпълняват от всички останели.

Ето и още нещо от тази малко известна българска марка:

Български професионални магнетофони NIVOX

See more

Български електромобили в Сандъците – Sandacite!

(Статията е публикувана от автора за първи път във в.к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 95, 13 май 2016 ==> кликни тук.)

В нашата страна преди повече от 50 години вече е имало разработени, тествани и действащи електрически коли! Не вярвате? Но да, така си е, и в тази статия Ви очаква информация за тези интересни машини. Още преди 50 години хората са разбирали нуждата от екологичен транспорт. „Замърсяването на въздуха,  и задръстването на улиците са злини, с които е все по-трудно да се борим“, пише в статия по „електромобилния въпрос“ от 1968 г., поместена в култовото списание ,,Наука и техника за младежта“.

Пионер

Още в началото на 1950-те г. в Обединението по електротехническа промишленост (ОЕП) „Елпром“ започват разностранни проучвания по конструиране, изработване и производство на електрически коли. Тези развойни дейности не се движат със светкавична скорост и затова едва през 1967 г. в НИПКИЕМ (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по електрокари и мотокари) се появяват два прототипа на електромобил – лек и товарен. Ето снимка на единия от тях:

Използваните при тях оловни акумулаторни батерии позволяват максимален пробег от около 60 км със скорост на движение 20-25 км/ч. Названието на електромобила е „Пионер-63“.

Конструкторите не са доволни от постигнатия резултат и затова почти веднага се появява втори образец.  Новият „Пионер“ е подобрен и отново разработка на НИПКИЕМ. Описан е като „малка и повратлива, икономична и бездимна електрическа кола“ (на първата снимка). Това е двуместен електромобил. Електродвигател с мощност 6,3 kW осигурява на колата максимална скорост до 55 км/ч, а общото тегло (заедно с акумулаторните батерии) е 850 кг. Ето още 1 снимка, вероятно пак е негова:

Както първият, така и вторият Пионер са показани на Пловдивския панаир – през 1967 и може би през 1968 г. За сравнение – един от днешните водачи в разработката на електромобили БМВ представя първата си електрическа кола – купето BMW 1602 Elektro-Antrieb – през 1972 г.

Намерихме и данни за конструкторския колектив на двата Пионера. Ето: ръководител на колектива – проф. инж. Благой Петков, зам.-ръководител – проф. инж. Георги Георгиев, отговорен конструктор на каросерията – ст. н. с. ІІ ст. к. т. н. инж. Евгени Танчев, отговорен конструктор на управляващия мост – ст. н. с. инж. Петър Захариев, отговорен конструктор на задвижващия мост – инж. Георги Достин, отговорен конструктор на електроинсталацията – ас. Гъркова. Данните и снимките ни бяха предоставени от Юлиана Танчева, дъщеря на инж. Евгени Танчев, за което много сериозно ѝ благодарим!

Електрическият Москвич

През 1967 г. към БАН е създадена Централната лаборатория по електрохимични източници на ток (ЦЛЕХИТ). През 1969 г. там е изработено оригинално откритие, което ляга в основата на третия и най-усъвършенстван български електромобил в периода до 1990 г. Става дума за въздушно-цинковата батерия, при която (най-общо казано) електричен ток се получава посредством химична реакция между цинка и кислород от въздуха (изгаряне на цинковите електроди). Когато батерията се изтощи, електродите трябва да се сменят. Добре е да отбележим, че електрокар на ЦЛЕХИТ с прототипни цинково-въздушни батерии прави първия си пробен пробег (220 км) 6 месеца преди прототипа на General Motors! До този момент в световните публикации не е описано прилагане на подобен тип батерии в електромобилите.

Ето тук може да се види сравнение между българската батерия и конкурентни разработки от САЩ и Япония – съответно на Форд и Хитачи. Тази таблица се намира в статията ,,Похвално слово за ЕлМо`70″ от сп. ,,Наука и техника за младежта“ (1970 г.), чийто пълен архив ние скенирахме и може да изтеглите оттук. Виждаме ясн, че своите киловатчасове българската електромобилна батерия е почти 2 пъти пред японската и далеч изпреварва американската на Форд – 40 киловатчаса срещу 24,9 и 5,75 съответно! Едно наистина чудесно постижение. Да не говорим, че е и с над 1/3 по-лека от японската разработка – 400 срещу 697 кг!

Интересен е показателят ,,специфична енергозапасяемост“, който измерва колко килограма са ,,нужни“ на батерията, за да осигури на ползвателя си 1 ватчас. :)

През същата тази 1970 г. специалисти от няколко института започват работа по преустройството на руския комби/универсален автомобил Москвич 426 в електрическа кола (т.н. ЕлМо`70). Конструктори са  н.с. инж. Здравко Стойков, н.с. Веселин Монев и н.с инж.-химик Карекин Хампарцумян. Задният двигателен мост, колелата, барабаните и спирачките са изцяло заимствани. Електродвигателят е постояннотоков, има мощност 9 kW, 85 % КПД, 2300 об/мин и е българско производство. Той е вграден в моста, на мястото на диференциала. Ел-двигателят е свързан полуоските посредством планетарни редуктори с предавателно съотно­шение 1:4,67. В багажника отзад е монтиран вентилатор, захранван от батерията. Батерията осигурява 80 волта напрежение. Електрическият Москвич 426 е произведен в пловдивския завод за електрокари на Балканкар – Рекорд, който (поне той) работи и досега.

Благодарение на новата батерия ЕлМо`70 достига с едно зареждане пробег от 240 км при скорост 60 км/ч. Вярно е, че в тогавашната световна практика са постигнати и по-добри резултати, но при такова сравнение трябва да се има предвид разликата в механиките и теглото на самите електромобили. Дори не е все едно дали една и съща батерия ще задвижва двуместна или четириместна кола.

Ето още 1 снимка на Москвича, от руския сайт Rg.ru (Автопарк).

От друга страна, батерията съвсем не е лека и претоварването на задния мост с около 250 кг спрямо това на образеца Москвич 426 налага усилване на задните ресори. Самият електромотор тежи 65 кг. Задните гуми (с товар 535 кг всяка една от тях) се оказват на границата на допустимия максимум. Отделно, огромната батерия заема практически целия багажник и колата се лишава от него. И така, ЕлМо`70 има следните данни:

Тегло без батерия – 950 кг.; с батерия – 1370 кг

Полезен товар (4-ма пътници) – 300 кг

Мощност – 12 к.с.

Натоварване на предната ос (с батерия и пълен товар) – 600 кг

Натоварване на задната ос (с батерия и пълен товар) – 1070 кг

При първото изпитание на електромобила възниква авария в импулсния регулатор (елемента, подаващ „газ“ – напрежение на електродвигателя). След това схемата е променена и през м. май 1970 г. ЕлМо`70 отново прави тестов пробег на Околовръстното шосе – този път изцяло успешен!

В споменатата по-горе статия е разказан интересен епизод – пътен полицай спира колата, озадачен от липсата на обичайния шум на двигателя.

В началото на 1970 г. в ЦЛЕХИТ по подобен начин се прави и преработка на известния Трабант 601. Едва в края на 1980-те г. обаче в „Балканкар“ е създадена програма за проектиране и производство на електромобили за широка употреба. Такива никога не виждат бял свят, но за тях са били разработени специализирани тягови оловни акумулатори и необходимите инструменти за масовото им производство.

Но нека да завършим с най-хубавото – през последните няколко години различни български фирми демонстрираха свои разработки на електромобили. Искрено им пожелаваме успех!

---

Статията е публикувана от автора за първи път във в.к Fibank News, брой 95, 13 май 2016 ==> кликни тук

Днес в Сандъците – Sandacite Ви разправяме исторически любопитки…

…а именно – малко любопитни факти за ТЕЛЕГРАФА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ! :)

От средата на ХІХ век нататък Западна Европа започва да оказва все по-голям натиск върху мудната и изостанала Турска империя да прокарва телеграфни линии. Турците обаче със страх подхождали към новото техническо средство и с удоволствие предоставяли на чужденци както построяването и обзавеждането, така и обслужването на телеграфните станции!

За сметка на това пък откриването на станциите е ставало с парадност и особен цере­мониал в присъствието на видни представители на турската власт. При откриването на телеграфа в Одрин (втората линия след Ру­се — Варна е Одрин — Цариград) един ходжа отправил гореща мо­литва към аллаха да помогне на султана да придобие още по-ценни неща за държавата. Тъй като това ставало не с помощта на все­вишния, а с френски капитали, ходжата се помолил и за преус­пяването на френския император с достойните нему съюзници…

Телеграфните артерии се обслужвали главно от чужденци: французи, левантийци, арменци и гърци. Докато се приспособи турската азбука към морзовите знаци, телеграмите се написвали и разменяли на френски език. По-късно службата се разделила на две — с турски и френски телеграфни линии. Между отделни населени места дори се проточили и отделни кабели.

Телеграфът първоначално служел само на властта и военните гарнизони. Първата разменена телеграма между Цариград и Одрин е известила за падането на Севастопол през Кримската война.

Първата телеграфна линия у нас  прокарана между Варна и Русе в края на Кримската война (1856 г.), а за общо ползване от населението на империята телеграфната служба била открита през 1861 година. Турските чиновници, които постепенно заемали местата на чужденците, не могли да се научат да работят сигурно и бързо. С малки изключения te не умеели да предават по слух. Изобщо, работели с характерен за тях източен мързел. Когато тур­ският телеграфист не бил склонен да приеме някоя телеграма от обикновен подател, той го посрещал с думите: «Хава бозук— телеграф йок!» (Времето лошо — няма телеграф!»)

Но едва ли бихме имали пълна представа за турската поща и телеграф, ако Феликс Каниц не ни беше оставил следното цве­тисто описание на сливенската поща:

«Макар и търговското движение на Сливен да беше значи­телно, аз намерих тамошната поща и телеграф в едно помещение, което не се поддава на описание. Отначало помислих, че моят во­дач, едно ханско момче, ме е криво разбрало. Минавайки през един смърдящ двор и още по-лошо вонящ конски обор, дойдохме до една ниска врата, която се отвори, след като многократно по­хлопахме. Прозяващият се пощаджия, чийто кеф за негово голямо недоволство аз бях нарушил, ме запита какво искам; телеграфи- стът обаче си хъркаше в най-непринудено неглиже върху мръсен миндерлик, из който навсякъде се подаваше сламата, а часът беше вече 11 преди пладне, по което време идваха често телеграми. В тяхната малка стаичка царуваше безгранично безредие. Писма, пакети, конска сбруя, фенери и пр. лежаха на земята като в някой килер едни върху други. Аз виждах прочее живо пред очите си защо турската поща и телеграф страда от такава голяма и невдъх- ваща никому доверие несигурност и ни най-малко не се учудих, че въпреки всичките търсения не можаха да се намерят адреси­раните ми за Сливен писма . . . Възмутен, аз напуснах тази чудна поща и си взех обратно писмата, които бях предназначил за изпра­щане, за да ги изпратя по по-бавния, но във всеки случай по-си­гурен частен път през Шумен за Дунава.»

Западните държави настоявали Турция да поддържа добра телеграфна мрежа и покрай Дунава (за предпазване от русите), и във вътрешността на страната. Едновременно с Русенско-Вар­ненската телеграфна линия Турция предприела свързването на Цариград с Белград, а оттам с Виена, Париж и Лондон.

През Априлското въстание телеграфът изиграл коварна роля — по него пазарджишкият паша съобщил веднага в Цари­град сведенията за готвеното въстание, съобщени му от предателя Ненко Стоянов. Но не бързайте да намразвате мъртвата техника, защото телеграфът пък е спасил самия Пазарджик. Не точно теле­графът, а един смел телеграфист — Ованес Соваджян.
По заповед на Сюлейман паша при наближаването на руските освободителни войски към Пазарджик турците насила изгонили през един студен декемврийски ден цялото население и го подкарали към близка до града местност. Майки оставяли в рововете край пътя свидните си рожби, защото знаели, че ще бъдат избити. Чакало се само съобщение от Цариград. Два дни преминали в очакване. Смърт или свобода? Около началника на гара Пазарджик— арменеца Ованес — с нетърпение се разхождал главнокомандващият Сюлейман паша. Посред нощ телеграфът затракал. Точка-тире, тире-точка. Обиграното ухо на телеграфиста ловяло звуците преди удара: «Пазарджик да се опожари, а събраното население да се подложи на сеч!» Ованес пребледнял, но се овладял навреме. Изгубилият търпение Сюлейман паша този път спокойно очаквал разгадаването на знаците. И в един миг Соваджян е осенен от мисъл, граничеща с безумството. Хладнокръвно той предал на пашата точно обратния текст – ,,Пазарджик да се запази, населението да се разпусне!“

След Освобождението спомените за ленивите турски телегра- фисти бързо се забравят. Зад телеграфните апарати застават мла­ди голобради момчета — българчета, и започват под ръководст­вото на русите да почукват все по-смело и по-смело точките и ти­ретата. Сред момчетата се появяват и първите българки-телеграфистки.

На снимката: телеграфен стълб в София преди Освобождението, източник сп. Природа. и наука.

Още един български принтер в Сандъците – Sandacite!

В предишна наша публикация Ви бяхме запознали с Български принтери Минипринт 45 и 77, произвеждани през 1973 г. Техният събрат Минипринт 25 (1971 г.) има малко по-различно приложение.

Създаден е, ,,за да се задоволи нуждата от печатащи устройства, съобразени с изискванията за електронно управление, които да са евтини и леки за обслужване“.

Използвал се е  в контрола над различни производствени процеси и при работа с измервателна и електронноизчислителна техника. По-точно, е отпечатвал цифрова информация за протеклата дейност върху хартиена лента при невисоки скорости на печат (до 1 ред в се­кунда).

Принтерът Минипринт 25 е малогабаритен, безшумен, с малка консумация на електрическа енергия, при минимален брой движещи се части и е приго­дено за вграждане в различни електронни уреди и устройства. Такъв е монтиран в българския калкулатор Елка 25. Монти­ран е в собствена кутия (горната фигура) и може да бъде и външно свързано към електронния уред посредством кабел с куплунг.

Технически данни:

Минипринт 25 е устройство за паралелен печат със стъпково управле­ние на избора на информация при следните данни:

• максимална скорост на печат — до 1 ред/s;
• капацитет — 14 разряда, от които 13 цифрови и 1 знаков; всеки разряд притежава 11 позиции (за цифровите разряди от 0 до 9 и за­петая) ;
• електродвигател — асинхронен, работещ периодично (ПВ режим), 45 W 220 V±10 %, 50 Hz;
• управление на избора на информацията за отпечатване: паралелно, стъпково, чрез серия електрически импулси, подавани към всеки разряд с амплитуда 22 V+15 %, при 220 mА, продължителност на единичния импулс 15 ms и честота 22 до 25 Hz; възможно е и серийно управление чрез последователно подаване на импулсите към отделните разряди;
• управление на отпечатването и транспортните операции — от еди­ничен електрически импулс с амплитуда 22 V+15 % при консумация 170 mА и продължителност 100 В устройството е предвидена елек­трическа верига „край печат“, която се затваря след извършване на от­печатването;
• цветна лента: черна 13 min по DIN;
• хартиена лента: 60 mm ширина при максимален диаметър на хар­тиената ролка 80 mm;
• габаритни размери: без кутия 90 x 180 x 113 mm (с кутия 110 x 190 x 120 mm)

• маса: без кутия 2,2 kg, с кутия 2,4 kg

Още при създаването си Минипринт 25 е патентован в редица други страни, за са предотврати нерегламентираното му производство извън България.

А ето и един друг, доста по-нов български принтер:

Български матричен принтер Бултекст 200

See more

Стари електрически табла в Сандъците – Sandacite!

Неотдавна, в една друга статия, Ви разказахме за продукцията на известния Завод за електрически табла Добрич. Показаните там табла датираха от втората половина на 70-те и от 80-те години. Сега обаче успяхме да се сдобием с информация за български електрически табла, произвеждани през 1950-те години, и използвани в различни обществени сгради и предприятия. Даже, както личи от горната снимка, на някои места те все още служат вярна служба. 

Поначало таблата се подразделят на видове по признаци. Ето какво по-точно имаме предвид:

Според средата, в която се инсталират, таблата биват: за сухи, влажни, прашни или взривоопасни помещения.
Според предназначението си таблата се разделят на:
а) пускови — за командване на отделни електроднигатели и апарати;
б) разпределителни, които биват етажни или цехови — за разпределяне на токовите кръгове при инсталации за осветление и двигателна сила – и
в) главни — свързани с входящия захранващ кабел или въздушен ракордеман на предприятието, предназначението на които е да захранват отделните разпределителни табла в сградата.

Фиг. 2. Реклама на КАВН Толбухин от 1988 г.
Според вида на материала, от който е направена основната плоча, таблата биват: мраморни, от желязна ламарина, турбонитови и др., а според начина на конструкцията им — табла за монтаж на стена и стоящи. Таблата за монтаж на стена могат да бъдат за открит или закрит монтаж, за неподвижно монтиране — фалтови или монтирани на шарнир. Освен това таблата в сухите помещения могат да бъдат монтирани открито на стена, или скрито — в специално пригодена за целта ниша.
Таблата, които нямат лостови прекъсвачи, се поставят обикновено на височина около 2 м от пода, а тези, които имат прекъсвачи, се монтират на 1,50 м. Малките разпределителни табла до 3—4 изходящи линии и фалтовите табла се монтират неподвижно — скрито или открито. При закрит монтаж е необходимо дебелината на стената да бъде 20—25 см. Когато електрическите връзки на таблото са изпълнени от задната му страна и ако то не е много голямо и тежко, монтира се вертикално на шарнир, така че да може да се отваря на 90°. При по-големи табла и тънки стени, ако съседното помещение позволява, стената зад таблото се изрязва изцяло, а то се монтира неподвижно с ревизионен капак отзад. Дървените каси на таблата трябва да бъдат импрегнирани с огнеустойчиви противопожарни препарати.

1. Мраморни табла. Мраморните табла трябва да бъдат 20—25 мм дебели и добре полирани, за да се избегне овлажняването им. При това мраморът трябва да бъде чист от метални жички, за да не бъде токопроводен.

Фиг. 3. Фалтово табло
2. Фалтови табла. Те имат стоманена конструкция и се състоят от две ъглови вертикални парчета, напречно на които са заварени шини от плоско желязо, върху които се монтират предпазителите и прекъсвачите. Върху фалтовите табла се монтират ЕЦ или УЦ предпазители, като скачването на проводниците става отпред. Таблата се монтират открито върху стена или в ниша с рака, върху която се поставя желязна или дървена врата. Фалтовите табла трябва да бъдат задължително заземени, респ. занулени.

3. Стоманени стоящи табла. Делят се на открити стоящи табла и на шкафови табла.
а) Открити стоящи табла. Нормалните размери на тези табла са: височина 2 м, дълбочина 0,5—0,7 м при дебелина на ламарината 3 мм. Полетата на стоящите табла се правят от 0,60 до 1 м. широки, а рамката — от ъглова стомана с размери 45 х 45 х 4 мм. Нулевата шина се поставя на изолатори, но добре е тя да се за¬вари към стоманената конструкция на таблото. На лицевата страна на таблото се монтират дръжките на индиректните прекъсвачи, измервателните уреди, волтметровите превключватели, бутоните за далечно командване, дръжките на реостатите,сигналните лампи и надписните табелки.
На гърба на таблото се монтират прекъсвачите и предпазителите, които обикновено до 60 А, са ЕЦ, а за по-големите мощности— тръбни. Странично таблата се ограждат с металическа решетка. В горната част на таблото върху подпорни изолатори се монтират шините, които се боядисват в жълто, зелено и червено съобразно реда на фазите. Подреждането на апаратите става в следния ред: най- отгоре на височина 1,80 м се поставят измервателните инструменти, след тях на височина 1,50 м от долната част на таблото се поставят на една линия прекъсвачите. Пред таблата се оставя манипулационен коридор най-малко от 1,20—1,50 м. Зад таблото и встрани от него се оставя проход от 80—100 см, необходим за обслужването му. Изходящите линии могат да бъдат изведени на долната част на таблото, като се поставят по пода в газови тръби в циментова замазка или на горната част на таблото на стоманена скара. Входящите и изходящите кабели се поставят в канал. Електромерите се монтират на гърба на таблото.

Фиг. 4. Стоящо табло стоманена конструкция
Помещението за главното табло трябва да бъде светло, проветрено, с под от циментова замазка, върху която е за препоръчване да се постави линолеум. През помещението на главното табло не трябва да преминават водопроводни или канализационни тръби и сифони. Пред и зад таблото се поставят гумени диелектрични килимчета за напрежение 1 кв или дървена изолационна скара. Стоманената конструкция и нулевата шина на таблото се заземяват.

б) Шкафови табла. Шкафовите електрически табла се правят от стоманена ламарина с дебелина 2 мм. Цялата апаратура се монтира на винкелова конструкция, поставена във вътрешността на шкафа и заварена към нея. Апаратурата се прикрепва във вътрешността на таблото върху заварени към скелетната конструкция напречници от плоски шини или профилна стомана. Вратата на шкафовите табла, уплътнена с гума, придава особена херметичност на таблото. Шкафовите табла са подходящи за монтаж в немного влажни и прашни помещения. На долната фигура е показан външният вид на шкафово табло.

Фиг. 5. Табло шкаф

4. Капсуловани табла. Капсулованите табла представляват стоманени или чугунени добре уплътнени кутии, в които се поместват електрическите съоръжения — предпазители, прекъсвачи, шини и др. Произвеждани са и табла с по-лека конструкция от силумин. Уплътняването на кутиите се постига чрез лоена набивка или гумена лента, която се поставя в направения околовръстно на капака канал, след което капакът се притяга добре с винтове към кутията.
Капсулованите табла са противовлажни и механично устойчиви. Те се прилагат като разпределителни табла до 500 волта напрежение в промишлени, минни и др. предприятия, където инсталациите трябва да бъдат предпазени от влага, пожар, механически удари, химически пари или от други вредни влияния.

Фиг. 6. Капсуловани табла
Входящите и изходящите линии се свързват към кутиите чрез стоманено-панцерови тръби, кабели или кабелоподобни проводници. Свързването между отделните кутии става направо чрез непосредствено скачване на кутиите една към друга и уплътняване на гнездата им.
Всяка кутия се свързва с нулевия или заземителния проводник на инсталацията като предпазно средство срещу допирно напрежение

А ето я и статията, за която Ви говорехме в началото:

Завод за ел табла Добрич

See more

Стари български акумулатори в Сандъците – Sandacite!

В тази статия ще обърнем внимание на някои мнооого стари български електрокарни акумулаторни батерии, произвеждани през средата на 1950-те години.

Както знаем, за задвижването на електрокара се изпол­зва електродвигател за постоянен ток, захранван от акумула­торна батерия. Съществуват различни типове акумулаторни ба­терии за електрокари в зависимост от условията, при които работят електрокарите и тяхната товароподемност.

Почти навсякъде акумулаторите за електрокари се разде­лят на типове според номиналното им напрежение, капацитет, по максималните им размери, по използваните сепаратори и вида на положителните им плочи.

По врмето, което споменахме, в България се произвеждат акумулаторни ба­терии за електрокари с капацитет 160 ач (40 х 4 ЕК-225 и 20 х 4 ЕК-225), които съответстват на акумулаторните бате­рии тип 4 AFA-Ky 225, произвеждани в Германия.

Акумулаторната батерия за електрокари тип 40 х 4 ЕК-225 (горната илюстрация) се състои от 40 елемента, поместени в дървен сан­дък. Елементите се съединяват помежду си последователно, така че номиналното напрежение на батерията е равно на 80 волта. Капацитетът й при петчасово разреждане е равен на 160 амперчака.

Устройство на отделен елемент тип ЕК-225:

1 — кутия; 2 — положи­телна плоча; 3 — отрица­телна плоча; 4 — дървен сепаратор; 5 – гребен; 6 — хлорвинидов сепара­тор; 7—призма; 8— капачка

Всеки отделен елемент (горната фигура) се състои от четири положителни и пет отрицателни плочи с размери: на поло­жителните — 180/225 мм, на средните отрицателни 181/225 мм и на крайните отрицателни 175/225 мм. Дебелината на положителните и вътрешните отри­цателни плочи е 5 мм, а на външните отрицателни — 2,7 мм. Плочите са ре­шетъчен тип и са разделени помежду си чрез два сепаратора: единият пред­ставлява надупчен вълнообразен хлор- винилов лист, а другият — тънък фур- ниров лист от яворово дърво. Хлорвиниловият сепаратор се поставя към страната на положителната плоча, а дървеният — към страната на отрица­телната плоча. Блокът от положителни и отрицателни плочи заедно със сепа­раторите е поставен в ебонитов или пластмасов съд, така че крачката на плочите да лягат върху напречните ребра (призми) на дъ­ното на съда.

Отделните елементи се свързват в батерията последова­телно посредством пооловени медни мостове и също такива болтове.

А сега защо да не прегледате и…

https://www.sandacite.bg/български-акумулатори-балканкор/

Ето каква е историята на осветлението в София, разказана в Сандъците – Sandacite!

Орлов мост с един от първите фенери 1890 г. в дъното – Нар. събрание

Малко след Освобождението на България София изобщо не приличала на съвременен за века си град. Тук не става дума  за това, че къщичките били малки и с кладенци по двора, или че по таваните им се развивала многобройна популация от гризачи. Дори не за това, че уличките били криви и кални, а по-скоро за това, че нощно време те били… съвършено тъмни. Докато София била турско владение, тя се осветявала с 200 броя мъждукащи газови фенера. Французинът Дик дьо Лонле (доброволец на руска служба в Руско-турската война) описва града в първите дни на влизане на войските: ,,Всички тези улици са били осветявани с големи фенери, поставени върху стълбове, боядисани в бяло и червено. Те сега бяха счупени и повалени“. При отстъплението си турските войски унищожили или плячкосали всичко, което можело да се използва, в това число и примитивните осветителни тела. Ясно било, че видът на София трябвало да се измени коренно.

Първият избор на Общински съвет е проведен на 10 февруари 1878 г. под председателството на вицегубернатора проф. Марин Дринов. Още на първото си заседание на 13 февруари 1878 г. било взето решение за организиране на специална служба, която да се занимава с осветлението на града. То трябвало да се осъществи с фенери с петролни лампи, окачени на дървени стълбове. За целта били закупени 200 броя лампи от Виена. После дошли още 300 лампи, 300 фенера и 300 стълба за тях. Вестник от онова време ни съобщава, че специално фенерите били на ,,световно равнище“ – тоест не гаснели при вятър. С тези фенери София се гордеела до края на века.

На следващата 1879 година, на 3 април, София – тогава град с 20 000 жители, е провъзгласена за столица на България. Според общинската управа градът трябвало така да се преустрои и благоустрои, че сериозно да се почувства разликата спрямо състоянието му преди Освобождението. Ето защо още в първия гласуван общински бюджет (1879 г.) от 153 890 франка само за осветление на града се определя сумата 52 825 франка, т.е. 1/3 от общите разходи (за „улучшене освещене градско и увеличаване числото на фенерите му“).

Грижата за осветлението на София става една от най-належащите за общинската управа още преди да се насочат усилията към използването на електричеството.

Един от най-обсъжданите въпроси в историята на електрификацията в България е кога е светнала първата електрическа крушка в страната. Поради оскъдните документи досега са публикувани най-различни становища.

Направените през втората половина на ХХ век задълбочени проучвания на инж. Ив. Кираджиев, инж. Мире Спиров и други автори аргументирано показват, че първата електрическа крушка в нашата страна е светнала на 1 юли 1879 г. по случай възкачването на престола на княз Александър Батенберг. По този случай пловдивският вестник „Марица“ (г. ІІ, 1879, № 99, с. 3-4) съобщава: „Вчера стана една превъзходна илюминация. Градината срещу палата бе великолепно украсена“ и по-нататък продължава: „Г. Доктор Димитър Моллов достави из Виена апарати и други потреби за произвеждане на електрическо слънце, което осветляваше всичката градина и градския часовник… Разноцветни фенери бяха накачени на особени жици, които съединяваха върха на павилиона с разните окружающи дървета и съставляваха един прекрасен конически вид, от който се разпростираха лъчи и се съединяваха с онези на електрическото слънце“.

На практика това означава, че за ,,превъзходната илюминация“ са използвани всички познати тогава видове осветление – борина, лоени кандила, фенери със свещи и петролни лампи и дори новото ,,електрическо слънце“.

Това е времето, когато класическата електрическа лампа току-що е открита и вероятно описваното „слънце“ е било лампа с въгленови електроди, а „павилионът“ е помещението, където е била поместена уредбата. Засега не може да се докаже дали източникът е бил динамо, задвижвано с парна машина или акумулаторна батерия. Вероятно събитието от 1879 г. е първото използване на ел. осветление не само в България, но и на Балканския полуостров.

Липсват сведения дали то е запазено като постоянно в Двореца. В една бележка в счетоводните архиви на Столична община дословно се казва: „През месец януари на 1882 г. са горели четиринадесят светила всякой ден за осветлението на палата“. Вероятно и тогава токоизточникът е бил динамо, задвижвано от парна машина.

Пловдивското изложение 1892, сн. Иван Карастоянов

А ето и някои любопитни предложения, които са се обсъждали в Общината за начина на осветяване на София:

– една мощна лампа да се окачи на балон над града и така да се осветява целият град;

– една мощна лампа да се монтира на витошкия вр. Камен дел и светлинният й поток да се насочи към града. На това предложение обаче възразили, че напречните улици на светлинните лъчи ще бъдат засенчени и тъмни.

Огромната част от града така или иначе подължавала да живее в тъмнина. На 22 февруари 1883 г. в. ,,Балкан“ пише: ,,Осветлението е тъй мигаво, че фенерите едвам осветляват сами себе си“. Затова в заседанието на Министерския съвет от 11 юни 1884 г. се постановява: ,,Да се платят по 1500 лв на месец и разноските за дохождане и отиване на инженерина, когото изпровожда Едисон, за да направи щудии и девиз за електрическо осветление на гр. София“. От цитата става ясно, че в своите намерения Общината е отишла доста далеч – водила е преговори със самата Edison Illuminating Company! Само че досега не са намерени материали, от които да става ясно какво е говорено и до какви практически резултати е стигнала работата. Най-вероятно обаче отговорът е – доникъде. Съединението и последвалата го Сръбско-българска война (1885 г.) отвличат вниманието на Общината от въпроса за осветлението.

На 6 април 1885 г. в България тържествено се отпразнува 1000-годишнината от смъртта на св. Методий. Сведения за това тържество фигурира и в броя на пловдивския вестник ,,Марица“ от 16 април 1885 г.. В репортаж под заглавие ,,Хилядагодишниния юбилей на славянските просветители Кирила и Методия в София“ е казано: ,,Вечерта градът беше тържествено осветен. Княжевский дворец се осветяваше с електрическа машина, а Народното събрание, правителствените и обществени учреждения и по-големите къщя със свещи, кандила и разноцветни фенере“.

А в обявление № 1241 на общината е написано: „Вечерта блескаво осветление на града и особено на Княжеския дворец, Народното събрание, Сборната черква и черквата „Св. Спас“, училищата и другите обществени здания. Фоерверки и бенгалски огньове в Двореца, Градската градина, пред Народното събрание, пред народните училища „Св. Св. Кирил и Методий“, „Денкоглувското“ и пр.“

Именно въз основа на публикацията в ,,Марица“ някои автори по история на  електрификацията в България приемат, че и през 1885 г. „блескавото осветление на Двореца“ е било с електричество, което е твърде основателно, като се има предвид сведението за осветлението му през 1882 г. Нещо повече, това говори за едно постоянно осветление на Двореца (днешната Национална художествена галерия), но за това липсват конкретни сведения.

Стълб от първото ел. осветление с два вида лампи – обикновени и ,,слънце„

Ето защо когато се говори за „светване на първата електрическа крушка в България“, независимо от източника на електрическата енергия, трябва да се знае, че това е станало на 1 юли 1879 г. в Княжеския дворец в София.

През 1890 г. Общинският съвет приел нова план-програма, в която наред с другите елементи от комплексното развитие на града било отделено значително място и на електрификацията. Добре е да отбележим, че този въпрос е повдигнат по време, когато изцяло електрифицираните градове в Европа и Америка все още не са много и дори се изброяват в училищните учебници по география.

Още цитираната по-горе статия във в. ,,Балкан“ неподписалият се автор препоръчва София да бъде осветявана изцяло електрически, като за тази цел се построи ВЕЦ край с. Бояна: ,,Може да се изтегли сякаква сила, която е потребна. На една лампа  потребна е 1 конска сила. При това могло би (…) тя през дена да служи за каране на разни индустриални машини, а нощес да се осветлява градът“.  Постепенно натискът станал доста силен и през 1890 г. кметът Димитър Петков назначил комисия, която проучила терена и определила за ,,износно начинание“ да бъде изградена ВЕЦ на реките Боянска и Владайска с минимален дебит 103 л/сек. Препоръчан е променлив ток с трансформатори, но се оставя свобода и за други системи. Градската мрежа трябва да бъде подземна (кабелна) и да се оразмери за бъдещ товар, три пъти по-голям от моментния. Разпределението на светлината трябвало да се управлява от един главен пункт в София, който да се свързва с централата чрез телефон.

След търгове през 1892 г. за изпълнител на строежа била избрана известната фирма Ganz. Но скоро между строителите и общината възникнали редица спорове (главно поради факта, че в бюджета нямало достатъчно пари да се плати цялата цена), а по-късните  правителствени промени довели начинанието до неуспешен край – първата българска проекто-електрическа централа така и не била завършена.

А сега нека оставим столичани да строят и да се пренесем малко пò на изток.

През 1888 г. в Габрово се построява гайтанджийската фабрика „Успех“ („Фердинанд I“). В нея е използвано като голяма новост именно електрическото осветление. Това личи от статия по повод изгарянето на фабричното здание на 13 август 1889 г. в правителствения вестник „Свобода“: „На 13-тий текущаго, пламна и изгоре индустриалната фабрика на Гайтанджийското Акционерно дружество „Успех“ в Габрово. Тази новопостроена фабрика, която първа в държавата бе снабдена с електрическо осветление и която по местонахождението си и красотата на зданието изглеждаше като да е брилянтно цвете, поставено на челото на града, вътре в 15 минути бе преобърната от пламъците на прах и пепел.“

Как обаче е осветена воденицата?

През 1891 г. предприемчивият и изобретателен габровски фабрикант Иван Хаджиберов донася от Германия динамомашина за постоянен ток и няколко електрически крушки с въгленови жички. Монтира ги в старата си бащина воденица. Задвижено от водно колело, динамото дало луксозно за тогавашните условия осветление на собственика на воденицата и работещите в нея мливари. Както отбелязва инж. Мире Спиров, ремъчната трансмисия на динамото на Хаджиберов не била добре разчетена и заради това светлината била несигурна и мигаща. Независимо от това обаче тя далеч превъзхождала дотогавашниите газени фенери. През 1892 г. същото динамо е пренесено в новоизградената фабрика за вълнени платове. Там двигател са използвани две водни колела и динамото давало достатъчна светлина за осветление на тъкачницата.

На 25 август 1892 г. се открива Първото българско промишлено изложение в Пловдив, по-късно прераснало в Пловдивски панаир. Едно от най-забележителните неща на него са двадесет и четирите електрически крушки с мощност 26 „свещи“ всяка, донесени от австро-унгарската фирма  Ganz, за да смаят българите. Това са били дъгови електрически лампи. За токоизточник е използвано динамо, задвижвано с водна турбинка.

Събитието е факт, но не трябва да се възторгваме прекалено. Цитат от в. ,,Балканска зора“ (12 август 1892) дава сведения за доста сериозни некоректности от страна на Ganz: ,,Лампите загасват понякога за минута… цялото изложение е осветено от 4 лампи, а понякога светлината се изгасва в 10 часа“. На следния ден статията отбелязва, че: ,,…нямало достатъчно въгленчета, които да се поставят в самите лампи“. По-нататък разбираме, че ,,въгленните плайвази“ (вид части) са пристигнали, но е необходимо и по-мощно динамо, чиято доставка се бави.

Междувременно електрификационната дейност в София не била напреднала кой знае колко. Строели се малки електрически централки (т.н. блокцентрали), захранващи най-често сградата на някоя държавна институция. По този начин през 1898 г. вече били осветени дворцовите конюшни, а по-късно Народното събрание, Чумният институт и Управлението на пощите и телеграфите.

След нови проучвания, административни процедури и нови търгове през 1898 г. започнало изграждането на ВЕЦ Панчарево на р. Искър, на около 22 км от София. Токът се пренася в София чрез въздушен електропровод за генераторно напрежение 8 kV дължина 16 км. Това е първият преносен електропровод в България. За него са използвани дървени борови стълбове с импрегниран долен край, а по-късно те са заменени със стоманени. Разстоянието между два стълба е 50 м, а токът е трифазен без неутрален проводник. Напрежението в целия град е било 150 V, по белгийски образец. Ще минат точно 50 години, преди София да премине на днешното 220-волтово напрежение.

Чертеж на лампа ,,слънце„ от 1900 г.

ВЕЦ Панчарево и софийската електрическа мрежа са открити за редовна употреба на 1 ноември (стар стил) 1900 г. В 68-хилядната тогава София се състои пищен празник, а официалните лица пристигат с файтон от с. Панчарево. България се нарежда между първите европейски държави, които използват електрическата енергия за частни и обществени нужди. По същото време много от големите градове и повечето столици на континента се осветяват с газ, а трамваите работят с конска тяга.

Между другото, известна е и датата на първата авария в уличното осветление на София. Това става на 17.01.1901 г., когато р. Искър замръзва и турбините на ВЕЦ Панчарево спират да работят. Електроснабдяването (и осветлението) на града се прекратява от 7 до 21 часа.

Първите частни абонати на електрическо осветление в София обаче са… едва 17. Характерно за уличното осветление е, че от полунощ до сутринта светят само една трета от уличните лампи, а на един стълб били монтирани два вида лампи – обикновени (вероятно петролните фенери) и ,,слънце“.

В долната таблица виждаме наличните данни за индивидуални микроелектрически централи и инсталации, построени в България през 1879-1901 г.

Следващите етапи в настъплението на електричеството са пускането на първия електрически трамвай в София през 1901 г. и изграждането на редица индивидуално електрифицирани обекти в столицата и други градове. А това е история, на места подходяща за приключенски роман.

Подредената тук кратка историческа хронология показва желанието на българските предприемачи и обществени институции през ХІХ нек да бъдат в крак с новите открития, които облекчават човешкия живот. През годините, когато „електрическото слънце“ се появява тук и там из България, се правят сериозни и значими открития в електротехниката, които дават силен тласък на използването на електрическа енергия във всекидневния жвиот. Разбира се, става дума за множеството изобретатели, работили по идеята за осветителна лампа с нажежаема жичка (Джоузеф Суон, Хенри Удуърд, Джеймс Бауман Линдзи, Уилям Сойер, Хайнрих Гьобел, Томас Едисон), за създателите на трифазния ток (Никола Тесла и М. О. Доливо-Доброволски) и много други.

---

Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път в cп. Oceм, бp. 3-2017.

Българска телевизионна игра в Сандъците – Sandacite!

През 1977 г. ДСО Респром (в завод Оргтехника Силистра) започва производството на сюжетни игри, предназначени за включване към телевизор. Първата от тази серия най-вероятно се нарича Турнир, произведена за първи път вероятно една година по-рано – през 1976 г. За създаването на тази игра отбелязва в книгата си ,,Спомени“ легендарният Огнян Дойнов – последователно заемащ постовете на завеждащ отдел Промишленост и транспорт при ЦК на БКП, министър на машиностроенето и председател на асоциация Тежко машиностроене.

Макар че е изпробвана и на ламповия телевизор Тракия, играта Турнир е предназначена за използване със София 21, тогава най-ново изделие на българската телевизионна промишленост. Даже се е предвиждало София 21 да се продава с монтирана в него игра, а съставен така модел да се нарича София 23. Такъв е произведен в малък тираж.

Горната реклама на игри е от списание ,,Електропромишленост и приборостроене“ 1978 г.

Но независимо от невероятно малката бройка произведени София 23, телевизионната игра Турнир мутира в серийно произвежданите Гейм и Гейм 2, дело на Завода за електронна и нестандартна апаратура в Толбхин (дн. Добрич). От началото на 80-те тези игри вече са на конвейера. Това е и новата придобивка в нашата колекция.

Играта, която виждате на снимките, има възможност за симулиране на няколко спорта –  футбол, хокей, волейбол, баскетбол, тенис. Например, в показания по-долу режим на играта двамата участници си подават едно топче и стремежът на всеки е да не го изпусне. Има и друг режим, в който всеки играч има по две чертички – по една в своето поле и по една в противниковото. Първите четири бутона са избор на вида стимулиран спърт. Играело се е до 9 точки – печели този, който вкара 9 пъти топчето в противниковото поле.

Самата игра Гейм 2 е заводски поместена в кутия от калкулатор Елка. Тегло – 1,6 кг; размери – 260 х 270 х 60 м, напрежение – 220 волта; консумация 8 вата.

Ето я и как изглежда отвътре – платка, два кондензатора, трансформатор и други елементи:

Ето и статия, където можете да научите повече за началото на българските телевизионни игри:

Български телевизионни игри от 80-те

See more