Етикет: сандъците

В Сандъците – Sandacite представяме видовете мълниезащитни инсталации преди половин век.

Предназначение. Мълниезащитните (гръмоотводните) инсталации са предназначени да предпазват хората, сградите и електрическите уредби във и около тях от повреди или пожар вследствие на удари от мъл­ния. Те служат постепенно да изравняват потенциалната разлика между земята и наближаващ наелектризиран облак или околното ста­тично електричество, като отвеждат електрическите заряди безопасно- към земята. Падане на мълния върху дадена мълниезащитна инсталация показва, че инсталацията не е изправна.

Главни съставни части. Една мълниезащитна инсталация има след­ните главни части;

• хващател (гръмоотвод), който се състои от стърчащи над сградата метални тела, плоскости и проводници, монтирани на най- опасните за удар от мълния места, напр. на покрив, по комини, на върха на кули и др.
• отводни проводници, които свързват хващателите със заземителите и отвеждат електрическите пълнежи към земята:
• заземители, които свързват гръмоотводната инсталация със земята.

Освен тези части за мълниезащитната инсталация са необходими още подпорни дюбели и скоби, предпазни стоманени тръби и съединителни части. За подобряване ефикасността на мълниезаитната инсталация външните метални части на сградата, а особено такива с широки до­пирни плоскости към земята трябва по възможност да се свържат помежду си и с гръмоотводната инсталация.

Видове гръмоотводи. Според устройството се различават следните видове гръмоотводи:

1. Гръмоотвод на Франклин. Представлява стоманен прът със заострен връх, който се закрепва на билото на покрива и се свързва тоководно със земята. Този гръмоотвод служи за отвеждане на най- близките електрически пълнежи на околните въздушни пластове в земята. Предпазното му действие е слабо.

1. Гръмоотвод тип Фарадеев кафез. Състои се от няколко къси стоманени пръта, прикрепени по билото на сградата и съединени с ме­тални жици или ленти помежду си и към металните части на покрива. Тази обща метална мрежа се съединява тоководно към земята, заема до­ста голяма площ и затова такъв гръмоотвод е по-ефикасен от първия вид.

3. Радиоактивен гръмоотвод (фиг. 4) Той е най-ефикасен и технически най-издържан. Състои се от месингов прът, съединен и долния си край тоководно със земята, а на горния си край има пор­целанова полусфера. Полусферата е покрита отвътре с неразтворима дълготрайна радиева сол, а под нея има изолиран от пръта метален диск. Към диска тоководно са прикрепени три извити нагоре метални пръчки, които са покрити на върховете също с радиева сол. Чрез тези пръчки металният диск получава потенциала на околните въздушни пластове, който винаги е по-голям от този на свързания със земята метален прът. При повишаване на потенциалната разликата става бе опасно прехвърляне на електрическите заряди от металния диск през месинговия прът към земята. Радиоактивният гръмоотвод има най-силно предпазно действие, което стига до 500 — 600 м в радиус около сградата.

Проект и монтиране на мълниезащитна инсталация. При изра­ботване на проект за мълниезащитна инсталация се използва планът на сградата с точните й размери, формата видът и металните части на покрива (особе­но изпъкналите части), главните подходящи места за заземители до и около сградата (водопровод, жп. релси, помпи и др.), север­ната посока и предназначението на сградата. Например за предпазване от мълнии на складове за бойна техника се увеличава броят на покривните проводници и заземителвте, които се полагат на известно разстояние и сградите. Гръмоотводите се поставят на 5 от покривните ъгли.

Броят и видът на хващателите, покривните проводници и използва­нето иа металните части от покрива зависят от формата и строителни те особености на последния. Тогава се установяват и местата на отводните проводници и заземителите, като се използуват всички метални части по и в сградата, включително и водопроводът. Така мълниезащитната инсталация, разклоненията й и всички метални части на сградата и около нея образуват обща метална мрежа от билото на сградата до земята.

Ha фиг. 5 е показан нагледен проект за мълниезащитна инсталация, където с 1 са означени хващателите, с 2— покривните проводници, с 3 — отводните проводници и с 4 — заземителите.

При монтажа на мълниезащитната инсталация важат следните технически правила и норми за отделните съставни части.

Хващатели. Това са къси пръти от кръгла или че­твъртита плътна поцинкована стомана или тръба от същия материал, която е запушена горе, за да не влиза вода. Формата на върха е без шачение и не е необходимо да бъде от благороден метал. Хващатели са особено необходими за високи сгради и съоръжения (кули, камба­нарии, фабрични комини, антенни мачти и др.). Ако изпъкващите над сградата метални части имат достатъчно сечение, те също се използват за хващатели или се полага хващателна мрежа ог проводици. В такъв случай проводниците се прекарват по билото и ръбовете на покрива и стряхата. Ако покривът е с наклон над 25 °, проводниците по ръбовете на стряхата отпадат. При наклон под 35 разстоянието между хващателите трябва да е 15-20 м, което определя и броя им. Хващателите се прикрепят обикновено към комини или към билото на покрива и се съединяват с покривните проводници чрез малка плочка а основата на пръта или чрез съединителна муфа.

Покривни проводници. Полагат се на изложените на мълния северни места и служат и за хващатели. Ако билото на сградата е дълго над 20 м и по него се прокара проводник, той трябва да има разклонение към отводните проводници на всеки 15 — 20 м. Провод­ниците се прикрепват със стоманени подпорки на всеки 1—2 и са на 5— 10 см от покрива, а на билото — на 20 см. При меко покрити (слама, тръстика) покриви разстоянието от покрива се удвоява.

Отводни проводници. Те трябва да са най-малко два и во­дят от покрива към заземителите. Броят им се определя от покрив­ните проводници, които са прокарани наклонено от билото до стряхата. Разстоянието между отводните проводници трябва да е над 20 м. Те се полагат също към стоманени подпорки на 2 — 5 см от стените. Разстоянието между подпорните е около 1,5 м. За отводни про­водници се използват и водопроводни или водосточни тръби, ако ча­стите им са сигурно тоководно свързани. Тогава те се свързват към мълниезащитната инсталация. За предпазване от механични повреди от­ходните проводници се поставят на 2 — 2,5 м от земята в стоманени грьби, които влизат най-малко на 20—30 см в земята, а горният им край е свързан тоководно с проводниците. Съединенията се предпаз­ват от атмосферни влияния чрез намазване с миниум и безир или с асфалтов лак.

Отводните проводници са обикновено от медно въже с най-малко течение 25—50 мм². Поцинковани стоманени проводници на­мират малко приложение, като се използват само стоманени въжета със сечение 50 — 100 мм² и диаметър на отделните жици, не по-ма­лък от 3 мм. Отводните проводници трябва да са възможно най-къси, с най-малък брой съединения и добре свързани, за да има силен елек­трически и механичен контакт.

Заземители. Те трябва да са най-малко два: главен и допълни­телен. Главните заземители са медни или поцинковани стоманени плочи, водопроводни или изворни тръби под нивото на подпочвената вода и др. Допълнителни заземители са забити в земята стоманени тръби, из­теглени ленти или проводници, съединения с жп. релси или със заземители на силнотокови инсталации с работно напрежение до 1 кв.

Дебелината на стоманените заземителни плочи е минимум 3 мм, и на медните — 1,5 мм. За заземителни проводници могат да се изпол­зват водопроводни тръби на сградата или до 10 м от нея. Съедине­нията в земята трябва да са сигурни (спойки или занитване) и се по­криват със защитно асфалтово покритие. Такова покритие на заземите­ли не се прави за избягване на лош контакт (голямо земно съпротив­ление). При високолежаща подпочвена вода се използват плочи или тръби, а при дълбоко ниво — заземителна мрежа от дълги и разклоне­ни проводници.

Особени случаи. Близки до сградите дървета представляват опас­ност и затова се отсичат или отводните проводници се поставят близо до тях, или дърветата се предпазват с гръмоотводна инсталация. От­водни проводници се полагат и близо до увода на електрически про­водници в сграда или до положени покрай нея такива. Ако въздушните електрически проводници към сградата имат заземен проводник, той и металните му подпори се свързват към гръмоотводната инсталация.

При проверка на мълниезащитна инсталация най-много се вни­мава за съединителните връзки и за земното съпротивление, което е над 1 ом. В неблагоприятни случаи се допуска 5 — 25 ом, като се внимава то да бъде по-малко от това на близкостоящи заземени иредмети.

Мълниезащитни инсталации трябва да имат сградите, които:

• служат за многолюдни събрания — учебни заведения, болници, казарми, затвори, кина и театри, хотели, фабрики и заводи, учрежде­ния и др.;
• служат за производство, обработка и складиране на леснозапали­ми или експлозивни материали — хартия, текстил, кибрит, бензин, ди­намит, барут и др.;
• при разрушаване ще затруднят населението — електроцентрали, станции, трафопостове, водни резервоари за водопроводи и др. п.;
• съдържат предмети с голяма научна, историческа или художест­вена стойност — музеи, библиотеки, изложбени сгради и др.;
• поради местоположението си са изложени на опасност от мъл­ния— кули, фабрични комини, къщи по височини и пр.;
• вече са ударени от мълния или близо до които често пада мълния.

Литература:

Андреев, Асен, Б. Костов. Наръчник за проектиране на вътрешни електрически инсталации. София, Наука и изкуство, 1956.

Петров, Ал., А. Василев. Електроинсталационно дело. София, Техника, 1963.

България, СИВ и електрониката е заглавието на две последователни статии в Сандъците – Sandacite,

в които ще се опитаме да осветлим картината на износа и международното сътрудничество между България и останалите страни-членове на бившия Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ), по-точно през периода 1986-1990 г.

Както знаем, България е сред страните-основатели на СИВ, учреден на Московската конференция през 5-8 януари 1948 г. Малко по-късно България се специализира в производството (и съответно износа) на електронноизчислителна техника, която изнася за другите страни-членове, а в замяна получава друга приоритетно развита от тях продукция. Това презгранично сътрудничество се развива особено бурно през 70-те и 80-те години, когато България захранва с електронноизчислителна техника целия Източен блок, а произвежданите изделия са хардуерно и софтуерно съвместими с произвежданите и от други страни изделия (поради възприетата през 1969 г. т.н. Единна система от ЕИМ).

И така, нека дадем думата на статията от книгата ,,НРБ в отрасловата интеграция на страните-членки на СИВ“ с автор Атанас Ганев и издадена от БАН през 1990 г. Той ще ни даде интересна информация не само за това какво се е случило, но и за това какво е трябвало да се случи.

,,Електронизацията, автоматизацията и роботизацията са стратегически цели в развитието на икономиката на България и на останалите страни — членки на СИВ. Тази политика намери конкретен израз п в определените от Комитета за научно-технически прогрес приоритетни направления.

Електронизацията на народното стопанство е първото по значение при­оритетно направление, което е свързано пряко с всестранното развитие и прогреса на електронната и електротехническата промишленост в страни­те — членки на СИВ. От резултатите и успешното решаване на въпросите по разработването, внедряването и производството на необходимите за елек­тронизацията на народното стопанство технически средства до голяма сте­пен зависи и успешната реализация на останалите приоритетни направления. Без електронна, електронноизчислителна, интегрална и микропроцесорна техника, без създаването и развитието на съвременни електротехнически изделия и нови средства за предаване на информацията, е немислима ком­плексната автоматизация на производството, гъвкавите автоматизирани производствени системи и роботизацията. Немислимо е създаването и ефек­тивното функциониране на средствата за развитието на атомната енергети­ка, а така също и прецизният контрол и анализ на техниката и технологията по създаването на нови материали и технологии за тяхното производство и обработка, по създаването и развитието на биотехнологиите.

Междуотрасловият характер на продукцията, обекг на първото приори­тетно направление, обуславя комплексния подход при осъществяването на задачите за електронизацията на отделните народни стопанства. За маща­бите и практическата насоченост на работата, която осигурява всички сфери на производството и обществения живот с най-съвременни технически средства, свидетелствува фактът, че до 1990 г. предстои да се осъществят над 700 мероприятия, от които около 600 завършващи с внедряване в произ­водството.

От направлението електронизация вече са получени съществни резул­тати. Разработени, съгласувани и подписани са програми за сътрудниче­ство и генерални спогодби. Изясняват се потребностите и производствени­те възможности на отделните страни, които са в основата на подписаните договори за многостранна специализация и коопериране в разработването и производството на необходимите за народното стопанство технически сред­ства. Към края на 1986 г. от страните членки са подписани 32 спогодби и договора, 11 протокола за допълнение и уточняване на вече действуващи и около 40 контракта. В тях са залегнали най-важните задачи на сътруд­ничеството в областта на електронизацията, чиято цел е създазането на съвременни средства на електронноизчислителната техника (ЕИТ) и особено на минн- и микро-EИT, на персонални компютри с надеждно програмно осигуряване. Обект на спогодбите и договорите е и създаването на Единни системи — на средствата на комутационната техника (ЕС СКТ) – на средст­вата за цифрово предаване на информацията (ЕС СЦПИ) и на светопроводящите средства за предаваье на информацията (ЕС ССПИ), а така също и на фундамента, катализатора на НТП в електрониката, елементната ба­за — създаването на Единна унифицирана база на изделията на електрон­ната техника (ЕУБ ИЕТ). на микроелектронната, интегралната и процесор­ната техника.

Решаването от страните —членки на СИВ, на проблема за елементната база, за нейното перспективно развитие и равнище по същество е решава­не на изграждането на всички останали съвременни средства на електрон­ната и електронноизчислителната техника. В единната унифицирана номен­клатура на изделията са включени над хиляда вида, от които само инте­гралните схеми са 545^{[1] [2]}. В рамките на спогодбата по микроелектроника са разработени и внедрени над 200 типа големи и свръх големи интегрални схеми, а до 1990 г. се предвижда създаването на още 160, включително 16- и 32-битови микропроцесорни, запомнящи устройства, програмируеми логически матрици и др.

През 1986—1990 г. значително нараства както обхватът на специали­зираната продукция, така и равнището на концентрацията на производ­ството спрямо нредшествуващата петилетка. Броят на произвежданите в страните членки интегрални микросхеми и полупроводникови прибори ще нарасне с 35% спрямо равнището на 1981—1985 г., като делът на изде­лията, произвеждани върху интеграционна основа — от 45% на 78%, а на изделията, от които са заинтересовани четири и повече страна— от 22 % на 55 %^[3]. С реализацията на Генералната спогодба за Единната унифицирана база на изделията на електронната техника обемът на взаимните доставки между страните —членки на CИB, през 1986—1990 г. ще нарасне около два пъти в сравнение с предшествуващата петилетка, а на изделията на микро­електрониката почти три пъти.

От първостепенно значение за успешното осъществяване на направ­ление електронизация е ускоряването на разработката и на производство­то на съвременни електронноизчислителни машини (ЕИМ). Страните членки все още изостават от развитите капиталистически страни по изчис­лителна техника на 1000 жители и особено но битови и персонални микро­компютри. независимо че по технически възможности произвежданите ЕИМ Еече почти не отстъпват на съответните аналози. В СССР са разработени специални процесори, с помощта на които с мини-ЕИМ е постигната произ­водителността на суперкомпютър при много по-ниски, разходи. Моделирани са схеми с обем до 1 млн. елемента с производителност 1 млрд. операции в секунда. Това повишава 1,5 пъти аналогичния показател на американските машини^[4]. Необходимо е да се постигне, от една страна, съществено нараст­ване обемите на произвежданата ЕИТ, а от друга, да се издигне нейното технико-икономическо равнище и качество.

Обемът на взаимните доставки само на средствата на изчислителната техника ще е около 25 млрд. рубли за 1986—1990 г. В хода на сътрудни­чеството са създадени и усвоени от промишлеността на страните — членки на СИВ, над 500 съвременни технически и програмни средства от Единната система на електронноизчислителните машини — големи ЕИМ, мини- и микро-ЕИМ, редица персонални ЕИМ. Разработва се и концепция за създа­ване на суперголеми ЕИМ, предназначени за решаване на особено сложни задачи в областта на науката, техниката и управлението. Определени са и сроковете за производството на електронноизчислителни машини и комплек­си с производителност до 1 млрд. операции в секунда, мини-ЕИМ с произ­водителност 5 млн. операции в секунда. Ще се разработват повече от 40 раз­лични вида персонални микрокомпютри, като някои от техните основни модули са в редовно производство от 1987 г.

Към разработването и произвдството на съвременните средства на ЕИТ и микроелектрониката страните —членки на СИВ, подхождат с ясното съзнание, че успехите и прогресът са свързани тясно с равнището на тех­нологичното оборудване, с качеството и чистотата на необходимите мате­риали. Това определя и политиката в тази насока — развитие и органично обединяване на елементите от системата технология — оборудване —мате­риали. В съвременните условия срокът на моралното остаряване на оборуд­ването в чистата електроника вече е 2—3 години, а цената на новите произ­водства непрекъснато расте. Една линия за производство на интегрални микросхеми в средата на 60-те години струва 0,5 млн. долара, в началото на 70-те години вече е около 2 млн. долара и дава продукция за 20 млн. до­лара, а в края на 70-те години стойността нараства на 10 млн. долара с обем на продукцията — 30 млн. долара. Аналогичен комплект оборудване сега струва 30 млн. долара с тенденция към 1990 г. да достигне 50 млн.⁸В също­то време стойността на логическите елементи за ЕИМ се снижава всяка годи­на с 25 %, а на паметта — до 40 %. Концентрирането на усилията на страни­те —членки на СИВ, в тази насока доведе до съществени резултати. От институтите и обединенията на страните в решаването на проблема за елек­тронизацията се създадоха 52 типа специално технологично оборудване за производство на изделия на изчислителна техника.

Нарастването на мащабите на производството на съвременна електрон­на и електронноизчислителна техника (ЕИТ) и на необходимото специално технологично оборудване и материали е само едната страна на проблема за електронизацията, с което ще се постигне по-висока степен на насищане на промишлеността, управлението, на отделните работни места и бита с необ­ходимата ЕИТ. Голямо внимание се обръща и на ефективното приложение и използуване на ЕИТ, без която е безпредметен количественият растеж.

Едно от най-важните направления е създаването на програмни средства за автоматизация на управлението на икономически и производствени систе­ми, на програмирането и обучението на кадри. В тази област на сътрудни­чеството вземат участие над 140 организации от България, УНР, ГДР, Куба, ПНР. СРР, СССР и ЧССР. За изтеклия период са изпълнени около 160 науч­но-методически работи и са разработени около 240 пакета приложни про­грами (ППП) с голям икономически ефект за съответните стопанства⁹.

В ЧССР например цената на един кг машиностроителна продукция с общо назна­чение е между 30 и 150 крони, докато цената на един кг на произвежданото в концерна „ТЕСЛА ЕЛСТРОЙ“ специално технологично оборудване достига в зависимост от типа до 1600—20 000 крони. .

Разработеният от България ППП за изчисляване на зъбни предавки е дал икономия от 100 хил.. рубли след приложението му в 5 съветски предприятия, а ППП „Сетор“, дело на съветски програмисти, се прилага в 20 български организации.

С развитието на мрежата на ЕИТ и с разширяването на сферите на при­ложението й, скоростта и обемът на обработката на социалната информация нараства много, но това влиза в противоречие с възможностите на съще­ствуващите сега средства за предаване на информацията. Системите, които са изградени преимуществено върху принципа на кабелните връзки, не могат да поемат обширния поток от информация и да осигурят необходимо­то съответствие между скоростта на обработката и нейното предаване. За­това в неразривна връзка с въпросите за количествения и качествения рас­теж на ЕИТ. Комплексната програма за научно-техническия прогрес поста­вя п задачата за всестранно развитие на съобщителната техника, на сред­ствата за предаване на информацията и за привеждането им в съответствие с новите изисквания.

Успешното развитие и равнището на микроелектрониката в страните — членки на СИВ, както и широкото навтизане на лазерната техника, опре­делиха основните насоки на сътрудничеството. Микроелектрониката позво­ли да се премине от аналогови към цифрови високоскоростни системи за обработка и предаване на информацията, а лазерната техника — към създа­ване на оптични системи и средства на съобщителната техника^[5]. За осъще­ствяването в практиката на тези направления са подчинени и подписаните междуправителствени спогодби за многостранно сътрудничество между страните — членки на СИВ. Разработването и уточняването на подробни програми за създаване, изпитания и производство на различни системи, оборудване, модули и елементи върху основата на специализацията и коопе­рирането ма производството вече приключи. Ще бъде създадено необходимо­то комплексно оборудване от ЕС СЦПИ, което ще се експериментира на определен район от територията на СССР, като се предполага, че към 1990 г. средногодишният прираст на взаимните доставки между страните — член­ки на СИВ, ще достигне 25—30 процента^[6]. С внедряването на единни състеми на средствата на комутационната техника и за цифрово предаване информаци­ята (в т. ч. по оптичен и космнчен път) ще бъде създадена и взаимосвързана автоматизирана комплексна система за свръзка на страните членки за предаване на всякаква информация, вкл. и пряк обмен на информация меж­ду електронноизчислителните машини и центровете в отделните страни.

От първостепенно значение както за разработването на КП НТП, така и за постигнатите в кратък срок след нейното приемане успехи в осъществя­ването на електронизацията е натрупаният организационен и практически опит. Ог значение са и равнището на НТП, и нарасналият икономически потенциал на отделните страни, а така също и разделението на труда между страните —членки на СИВ, върху основата на специализацията и коопе­рирането, координирано от Постоянната комисия по радиотехническа и електронна промишленост и Междуправителствената комисия по изчисли­телна техника.

От приемането на първите препоръки за специализация и коопериране на производството от Постоянната комисия по радиотехническа и електрон­на промишленост има повече от 20 години. Техният брой от 1965 г. до при­стъпването към оформянето им във вид на многостранни спогодби, подписвани от заинтересуваните страни, е 486. През този период България пое задълже­нието да организира самостоятелно или едновременно с други страни про­изводството на около 80 вида^[7] радиоизмервателни прибори и устройства, електронни елементи — преди всичко гасивни (кондензатори, резистори, транзистори), радиолокационнн станции и др. Но приетите препоръки ус­тановиха, от една страна, фактически установените външнотърговски връз­ки между страните членки на СИВ, в т ч. и на България, а от друга, в преобладаващата си част засягаха продукцията на радиотехническата промиш­леност. В резултат на това до 1971 г. относителният дял на специализирана­та продукция не превиши 0,6 процента в износа и 1,2 % във вноса^{[8] [9]}. В следващите години сътрудничеството и разделението на труда се развиваше върху осно­вата на 14 многостранни спогодби за специализация н коопериране на про­изводството. Важна крачка напред бе и разработването през 1977—1978 г на Дългосрочни програми за специализация и коопериране по съгласувана номенклатура, които впоследствие бяха обединени в Единна дългосрочна, програма за специализация и коопериране обхваща 280¹ позиции, раз­четена до 1985 г., а по някои изделия и до 1990 г. Това доведе до качестве­ния прелом през 1981 —1985 г.. в който период специализацията и коопе­рирането на производството обхванаха как то продукцията на радиотехни­ческата, така н на електронната промишленост. В рамките на осъществе­ното разделение ка труда през този период България затвърди редица свои про­изводства и в същото време пое за специализация нови съвременни видове изделия: съвременни автоматични телефонни централи, уплътнителна апа­ратура, радио-и телевизионни прибори и устройства, електронни компо­ненти, полупроводникови прибори, интегрални микросхеми и други.

За периода 1986—1990 г. общият брой на специализираш те изделия ще нарасне със 17 % спрямо осмата петилетка, като в областта на радиотехническата промишленост с 8 %, а в електронната с 25 %. От спогодбите за специализация и коопериране отпаднаха повече от половината изделия пора­ди несъответствието им със съвременните изисквания за качество и технико-икономическо равнище^[10]. На тяхно място са включени нови, конто ще определят НТП в близките години. Основното внимание сега е насочено към тези видове производства, които в най-голяма степен ще съдействат за осъществяването на електронизацията.

Необходимостта от разработване на единна концепция за съз щването, производството и приложението на ЕИТ в народните стопанства на страни­те—членки на СИВ, доведе до създаването на междуправителствена коми­сия по изчислителна техника през 1969 г. Дотогава в общността се произ­веждаха около 30 различни, несъвместими помежду си ЕИМ, което пречеше- за развитието на интеграционните процеси в тази област с всички отрица­телни последствия: невъзможност за организирането на ефективно разде­ление на труда, а оттук и за постигането на оптимални по размер произ­водствени мощности и предприятия в отделните страни, невъзможност за създаването и прилагането на единно програмно осигуряване, на приложни програми и не на последно място — невъзможност за ефективно протн – водействие срещу империалистическите държави които с цел да забавят развитието на ЕИТ в социалистическите страни, бяха я включили в списъка ка забранените за износ стратегически стоки.

За 10 години с общите усилия на страните —членки на СИВ, и с кон­кретното сътрудничество на повече от 100 национални научноизследовател­ски института, конструкторски бюра и завода, се създадоха 15 типа ЕИМ от Единната система „Ряд“, 4 типа мини-ЕИМ и около 300 други средства на изчислителната техника. Общият обем на производството нарасна повече от 6 пъти, а взаимните доставки 18 пъти, като достигнаха 9 млрд. рубли за 1976—1980 г. В рамките на Единната система България се насочи към про­изводство на едни от най-важните компоненти и устройства на ЕИМ: запом­нящи устройства на магнитни ленти и дискове, сменни дискови пакети, определени системи ЕИМ и централни процесори, системи за телеобработка на данни и други видове периферийни устройства. От изключително зна­чение за по-нататъшното развитие на ЕИТ както в България, така и в страните— членки на СИВ, като цяло, е и подписаната през 1982 г. Спогодба за мно­гостранна специализация и коопериране в разработването и производство­то на изделия на мнкроелектронната елементна база. специално техноло­гично оборудване и особено чисти материали за микроелектрониката. За кратък срок след нейното подписване се разработиха около 650 типа големи и свръхголемн интегрални схеми, в т. ч. 4,8 и 16-разредни микропроцесора, запомнящи устройства с капацитет 4, 16 и 64 Кбита, еднокристални 8 и 16-разредни микро-ЕИМ и други¹.

Постигнатите успехи в осъществяването на голяма част от предвидени­те мероприятия по направлението електронизация е красноречиво дока­зателство -а единството във възгледите и целите на страните — членки на СИВ, за бъдещето на общността. Получените резултати щяха да са още по- големи, ако бяха преодолени някои от съществуващите недостатъци, свър­зани с цялостния механизъм на сътрудничеството и интеграцията и с уча­стието на отделните страни, ако по-открито и решително бяха поставени и решени върху съвместна основа редица от възникващите проблеми. Все още обект на разработените и подписани програми, а впоследствие и на спо­годбите и договорите за специализация и коопериране, е преимуществено раоработване на новата техника и технологии, параметрите и равнището на изделията, обемите на взаимните доставки. Недостатъчно внимание се об­ръща на наличието и мащабите на съществуващите производствени мощ­ности в специализиращите се страни. Въпросът е за развитието на произ­водствените мощности в страните членки като цяло, за съответствието им на необходимите мащаби на производството. Оттук възниква понякога несъответствието между потребностите от дадена продукция и мащабите на нейното производство.

Съществено влияние за несъответствието между потребностите и про­изводствените възможности има наследеният стремеж на страните да запа­зят определен периметър — поемане на задължение за специализация без да има необходимите производствени мощности за това. Понякога съще­ствува и обратната тенденция —дадена страна да се води каго единствен производител на определен вид продукция, а в същото време да не са заяве­ни и съответно оформени в договорите конкретни обеми за доставки в оста­налите страни. Слабост е и фактът, че последните се формират преимуществе­но след съгласуването и подписването на конкретните договори, а не пред­варително.

Независимо от приетите мерки за съответствие на подлежащата за спе­циализация продукция на съвременните изисквания по отношение на ка­чество и технико-икономическо равнище, все още в договорите се включват ^[11] и изделия, които не отговарят на условията. Причините тук са няколко. Понякога цените не стимулират както производителите, така и потребите­лите. В редица случаи самата промишленост не е подготвена за прилагането на конкретното ново изделие, което също така принуждава да се включват в номенклатурата по-стари изделия. За това съдействуват и недостатъците в стандартизацията в рамките на СИВ. При съществуващия подход да се разработват все още от момента на организирането на серийното производ­ство на продукцията и даже от началото на доставките те загубват основ­ното си поедназначение на стимулатор и утвърждават на практика достиг­натото равнище.

От разработваната предварително номенклатура на изделията незна­чителна част намира отражение в спогодбите и договорите за многостранна специализация и коопериране на производството. Както за 1981—1985 г., така и до 1990 г. е ярко изразена тенденцията на повишаване степента на концентрация на специализираното производство по многостранните спо­годби и договори. Тя е близка до желаната, т, е. в производството на кон­кретни изделия да се специализира преимуществено само една страна. Въ­преки че в спогодбите и договорите участвуват почти всички, средният брой на страните, конкретно заинтересовани от определени позиции спе­циализация за 1986—1990 г., не е повече от 4. Следователно избраната но­менклатура за специализация не отговаря на потребностите на всички стра­ни, след като показателят не отразява броя на участвуващите — за 1981 — 1985 г. той е 3,6 страни.

Независимо от провежданата единна политика в прилагането и ефектив­ното използуване на ЕИТ опитът и действуващата практика показват че в тази насока има големи и неизползувани още резерви. Взаимният обмен на програмни средства е незначителен в сравнение с общите и съществуващите в отделните страни потребности, а в стойностно изражение те еа незначите­лен дял от общия обем на стокообмена с ЕИТ и имат случаен, а не целеви, планов характер. Трудностите са свързани както с отсъствието на иконо­мически механизъм, който да стимулира обмена, така и с отсъствието на опит, а донякъде и с подценяването на въпроса. Не се осъществява и пла­нов обмен на информация за съществуващите в отделните страни програмни продукти, което води до изразходване на ненужни средства, труд и време от отделните страни за тяхното самостоятелно създаване. В рамките на СИВ е създаден централизиран фонд, но той все още е по-беден в сравнение със съществуващия в някои от страните — членки на СИВ. Много от водещите фирми в развитите капиталистически страни изразходват значително по­вече средства за програмно осигуряване, отколкото за ЕИТ. Съотношението между разходите за програмно осигуряване в тях и общите разходи по про­изводството и внедряването на ЕИТ е 9:1. Това е достатъчно красноречив показател за същността и значението на програмното осигуряване в съвкуп­ността от средствата за обработка на информацията посредством ЕИТ.

Въпросът за единното програмно осигуряване е пряко свързан и с проб­лема за съвместимостта на произвежданите средства на ЕИТ. Независимо от провежданата единна политика е необходимо да се постигне пълна, а не максимална съвместимост, както се предвижда. Тези два момента са един­ствената основа за създаването на действително нова инфраструктура на страните от общността, а именно на взаимосвързана автоматизирана инфор­мационна система, която да се опира върху принципите и техническите възможности на ЕИТ.

^[1]  Икон. живот, № 91, 25 февр. 1987.

^[2]  Зконсмическое сотрудничество стран — членов СЗВ, 1987, Л“ 1 , с. 42.

^[3]  Септемврийско слово, (Михайловград), Ms 42, 6 дек. 1986.

! ИКО, 1986, № 11, с. 71.

^[5]   Приложението на тази техника води и до огромна икономия на сурсвни и мате* риали. Металически кабел, по който се предава информация със скорост 560 Мбит в се­кунда тежи 4500 т, докато съответният светопроводящ — 100—150 т. Един кг стъкло в произвежданите в ЧССР светопроводящи кабели заменя около 16 т мед, при това масата на I кг стъклено влакно е около 8 гр. Вж. Зкономика зарубежной злектропромншлеп- ности. — Злектротехника, 1985, № 7 (19), с. 9.

^[6]    Зкономическое сотрудничество стран — членов СЗВ, 1987, As 1, с. 46.

^[7]    НРБ в социалистическата интеграция: структурна политика С. 1981, с 140,.

^[8]    Б о р о х, Н В. и др. Производственное сотрудничество стран CSB М., 1982,

с. 42.

^[9]    Пак там, с 43.

^[10]  Зконочическое сотрудничество стран — членов СЕ)В, 1986, № 4, с. 60.

^[11]  Зкономическое сотрудничество стран — членов С9В, 1984, № 11, с. 16.

Електронната вакуумна лампа е основна съставна част на старата електронна апаратура.

Тя се нарича още електровакуумна лампа или просто електронна лампа, които названия всъщност са по-правилни според нормите на български език. Електронните лампи биват различни според своето устройство, начин на работа, предназначение. В това по-популярно изложение сме избрали точно последния признак, за да създадем една статия от общи сведения за електронната вакуумна лампа.

1. Приемно-усилвателни лампи. Те са предназначени главно за усилване на променливи напрежения и токове в радиоприемниците, нискочестотните и широколен­товите усилватели. Тук спадат:

а)        усилвателни лампи на напрежение, които се използуват за нискочестотни, високочестотни и свръхвисокочестотни усилватели.

б)        усилвателни лампи за мощност (изходящи, крайни лампи) за усилване мощността в изходящите стъпала на радиоприемниците и на нискочестотните усилватели.

в) детекторни лампи — за детектиране на високочестотни напрежения.

г)        честотопреобразувателни лампи — за преобразуване честотата на приеманите сигнали в суперхетеродинните радиоприемници. Ако лампата осъществява само смесването на входящите и спомагателните (осцилаторни) колебания, тя се нарича смесители а, а ако едновременно се използува и за генериране на спомагателните колебания — преобразувателна.

На снимката – приемно-усилвателната лампа РС88:

д)       индикатори за настройка тип „магическо око“, представляващи електроннолъчева лампа, ширината на светещата част на която зависи от потенциала на управляващия електрод.

2. Токоизправителни лампи. Те са предназначени за преобразуване на промен­ливия ток в постоянен. Тук спадат вакуумните двуелектродни електронни лампи, на­речени кенотрони, газовите двуелектродни лампи — газотрони и газовите изправителни лампи с управляващ електрод (решетка) — тиратрони.
3. Газови стабнлизаторни лампи (стабиловолт), предназначени за стабили­зиране на постоянни напрежения.
4. Електроннолъчеви тръби (кинескопи). При тях фокусираният в тесен сноп електронен поток (лъч) пада върху луминисииращия екран и поражда в мястото на падането светла точка. Под въздействието на външно електростатично или магнитно поле електронният сноп се отклонява и по този начин върху екрана се получава светла линия, характе­ризираща изменението на отклоняващото поле. Тук спадат:

а)        осцилоскопни/осцилографни електроннолъчеви тръби, предна­значени за визуално наблюдение или записване на електрически процеси върху светло­чувствителна хартия.

б)        телевизионни електроннолъчеви тръби, наречени кине­скопи; те са предназначени за превръщане на усилените от телевизионния приемник видеоимпулси в образи.

в) радиолокационни електроннолъчеви тръби.

В зависимост от начина за фокусиране и отклонение на лъча, електроннолъче­вите тръби се делят на: електростатични и електромагнитни. Електростатичните електроннолъчеви тръби изискват по-прости устройства за фокусиране и отклонение на лъча и намират приложение главно при осцилоскопите, а електромагнитните електроннолъчеви тръби осигуряват по-добра фокусировка, по-голяма яркост на изо­бражението и имат почти два пъти по-малка дължина от електростатичните при еднакви размери на екрана.

Според времето на послесветене на екрана се различават: електроннолъчеви тръби с голямо послесветене, светещата точка на които има достатъчна за наблю­дение яркост в продължение на няколко минути (за наблюдение на еднократни про­цеси или импулси), и електроннолъчеви тръби с малко послесветене (осцилоскопни и телевизионни тръби).

Обикновено се използват тръби с цвят на светене на екрана както следва:

бял — телевизионни тръби;

зелен — осцилоскопни тръби;

син — осцилографни тръби за снимки;

оранжев — тръби с голямо послесветене.

5. Фотоелектрични прибори. Тук спадат:

а)       фотоелементи с външен фотоефект, при които електронната емисия е пропорционална на осветеността на катода; използуват се във звуковото кино, фототелеграфията, промишлеността (фотореле).

б)       фотоелектронни умножители, при които отделеният ток от фотокатода се усилва многократно чрез вторична емисия.

в)        иконоскопи — за превръщане на оптическите образи в токови импулси при стари видове телевизионни камери.

г)        фотоелементи с вътрешен фотоефект (фотосъпротивления), при които съпротивлението им се изменя в зависимост от осветеността на елемента.

6. Генераторни и мощни усилвателни (модулаторни) лампи. Те се използуват за произвеждане и усилване на вч колебания в радиопредавателите, високочестотни генератори за про­мишлени цели и за нискочестотни усилватели и модулатори с голяма мощност.
7. Усилвателни и генераторни лампи за дециметрови и сантиметрови вълни. Тук спадат:

а)       лампа с дискови електроди („маячкова“ или фарообразна лампа) за усилване и генериране на дециметрови вълни, представляваща триелектродна лампа с дискови електроди и минимални разстояния между тях.

б)       двукръгов клистрон — електронна вакуумна лампа със скоростна модулация; използва се за усилване (с коефициент на усилване от 2 до 20) и генериране (с по­лезна мощност няколко стотин вата) на сантиметрови вълни в обхвата от 0,7 до 11 см.

в)         отражателен клистрон, използван главно за осцилатор в ламповите суперхетеродинни приемници на сантиметрови вълни.

г)         лампа с бягаща вълна, използвана като усилвател на дециметрови вълни и генератор.

д)       магнетрон, който представлява електронна вакуумна лампа с магнитно управление на електронния поток и дава полезна мощност до 1000 kW на сантиметрови вълни в импулсен режим.

Един материал на Сандъците – Sandacite.

Какво е хронаксиметрия? А хронаксиметър? Ей сега в Сандъците – Sandacite ще Ви обясним всичко.

Хронаксиметрията  е метод, чрез който се определя стойността на хронаксията. Хронаксията е най-малкото време, за което дразнител действа върху тъкан, влакна или клетка на организма и ги възбужда. Съществуват три вида хронаксиметрия, които определят прага на дразнимост – на мускулната тъкан, на нервите и на двигателния апарат. Под праг на дразнимост трябва да разбираме праг на чувствителност. В електромедицината това означава моментът на първото почувстване на тока. Най-ниското напрежение, при което подадените към организма постояннотокови импулси предизвикват дразнене на мускулите, се нарича реобаза.

Както вероятно вече сте се досетили, уредът, с която се установява прагът на дразнимост, се нарича хронаксиметър. В България такива уреди са произвеждани за първи път през втората половина на 50-те години в Слаботоковия завод в София.

В апарата Хронаксаметър се използват блоккондензаторни батерии и живачен ритмичен прекъсвач, с които се произвеждат два вида импулси:

а)  правоъгълна — с отвесни преден и за­ден фронт — като се накъсва постоянният ток с живачния прекъсвач (12);

б)  трионовидни — с отвесен преден фронт и експоненциален заден — при кондензаторно изпразване.

Постоянното напрежение се получава от двупътен лампов изправител с голям изглаж­дащ филтър (11), който свежда пулсациите под 0,02 %. Амплитудата на импулсите може да се мени плавно посредством двоен потенциоме­тър (1) на изхода за грубо (300 V) и фино (30 V) регулиране. Продължителността на импулсите се нагласява (също плавно), като се променя времеконстантата на успоредно свързаните ли­неен потенциометър (регулатор 2) и блоккондензаторна батерия. Тя се отчита по скалата на потенциометъра в три обхвата (А, В, С). Чрез превключвателя (6) апаратът може да пре­минава от единични импулси към серия от последователни импулси през 1 сек. Периодът от 1 сек се поддържа от живачния превключ­вател, който се задвижва от малко синхронно електромоторче. Изходящото напрежение се удвоява автоматично, когато се премине от реобаза към хронаксия (превключвател 8). За да не зависят измерванията от вътрешното съпро­тивление на пациента, на изхода се превключ­ва с (9) съответно последователно съпротивление 10 000 или 6000 ом. Електрическата схема на апарата за хронаксиметрия е извънредно опростена и затова гаран­тира бързи и точни измервания.

Фиг. 2. 1 – регулатори за амплитудата на импулсите; 2 — регулатор за тяхната продължителност; 3 — скала за отчитане на хронаксията ; 4 — превключвател за поляритета на пациентните клеми; 5— главен ключ със сигнална лам¬пичка; 6 — превключвател за единични или серия импулси; 7 — също за правоъгълни или експоненциални импулси; 8 — също за реобаза или хронаксия; 9 — също за изход¬ното съпротивление в пациентния кръг; 10 — също за обхватите на скалата за хронаксия; 11 — изглаждащ филтър; 12 — живачна ампула — превключвател, задвижвана от електромоторче; 13 — защитно реле

В пациентния кръг са предвидени раздели­телни контакти на едно защитно реле (13), което прекъсва този кръг в случай на повреда в регулатора (1). По такъв начин пациентът се предпазва от нежелателни токови удари.

Техническите параметри на апарата за хронаксиметрия са: на­прежение за измерване на реобазата — от 1 до 150 V; напрежение за измерване на хронаксията — от 1 до 300 V; максимална ам­плитуда на импулсите — до 50 mA; продъл­жителност на импулсите: при реобаза — 1 сек; при хронаксия — от 6 до 93 000 микросекунди. Единични импулси се подават ръчно, а серия импулси — през 1 сек — автоматично.

Фиг. 3. Електрическа схема

Апаратът Хронаксиметър може да се включва към промен­ливотокови мрежи за 110, 127, 150 и 220 V и 50 Hz. Консумацията от мрежата е ~70 W.

Конструктивно той е оформен панелно в мета­лен кожух (фиг. 2). Габаритните размери са  540 х 350 х 320 мм, а теглото  — 25 кг.

Литература:

Рабов, С., и др. Електротехнически наръчник. Ч. ІV – Електромедицински апарати. София, Наука и изкуство, 1957.

Маринчев, К., и др. Електромедицински апарати. София, Нар. просвета, 1958.

Карадимов, С. Електромедицински апарати. София, Техника, 1960.

Апаратите Елтерм са предназначени за лечение с високочестотни токове; днес в Сандъците – Sandacite ще разгледаме точно това

За начало на лечението с високочестотни токове може да се счита 1896 г., когато френският физиолог Дарсонвал е въвел в медицинската прак­тика индиректното въздействие с високочестотни токове върху организма на пациента. По-късно, когато са били построени искрови високочестотни генератори с по-голяма мощност, от края на първото десетиле­тие на ХХ век започва да се развива класи­ческата диатермия и електрокоагулацията.

Истинското развитие на този отдел от електромедицината обаче започва след Първата све­товна война заедно с напредъка във високочестотната тех­ника. Най-много за това допринася бързото развитие на електрониката, което позволява да се създадат конструкции на апарати със стабилни, леко регулируеми и повторими електрични па­раметри.

През 50-те години на ХХ век в България са произвеждани апаратите Елтерм 200 и 400, от които първият е преносим, а вторият – статиоцанен. В пациентния кръг те предоставят изходяща мощност ~ 220 и 400 вата, която е достатъчна за повечето лечебни процедури. И двата уреда са произвеждани в Слаботоковия завод в София:

Елтерм 200

Лечение с високочестотни токове Lechenie s visokochestotni tokove

Той притежава двулампов високочестотен генератор, работещ на въл­на 11,05 м (27,15 MHz) пуш-пулно с последо­вателно анодно захранване и триточкова обратна връзка. Генераторните лампи са съветско производство (ГУ-13) и се захран­ват с променливотоково анодно напрежение (2300 V). Решетъчното преднапрежение се по­лучава чрез съпротивление, включено успоредно на решетъчния кръг. Връзката с пациентния кръг е индуктивна (5) и той се нагласява в резонанс чрез въздушен променлив конден­затор (4).

Фиг. 3. Електрична схема на Елтерм 200: 1 — превключвател за мрежовото напрежение 2 — главен ключ ; 3 — регулатор на мощността ; 4 — настройка на резонанса ; 5 — индуктивна връзка на пациентния с трептящия кръг ; 6 — пациентни клеми ; 7 — милиамперметър-индикатор за високочестотна мощност

Подаваната на пациента високочестотна мощност се ре­гулира, като се превключва различно напреже­ние на вторите решетки на генераторните лампи. Тя се отчита косвено по тока (7) на първата решетка на едната лампа при резонанс. Този инструмент служи и за индикатор на настрой­ката, тъй като при резонанс токът има изтък­нат минимум. Високочестотната енергия се внася в пациента с гъвкави гумирани кондензаторни електроди.

Цялата система е монтирана панелообразно и се вмества в метален кожух с две сгъваеми дръжки за носене. Габаритните размери на ко­жуха са 550 х 390 х 350 мм, а теглото на ком­плектния апарат — ~ 27 кг. Апаратът е пред­назначен да се включва към променливотокови мрежи с напрежения 110, 127, 150 или 220 V, 50 Hz. Превключва се отвън (7). Консумация от мрежата е ~800 W.

Елтерм 400

Апаратът Елтерм 400 е генератор на ток с честота 50 мгхц (дължина на вълната = 6 м) и изходяща мощ­ност в пациентния кръг ~ 400 вт, измерена с лампов фантом. Генераторът е еднотактов със самовъзбуждане, с капацитивна триточкова схема и променливотоково анодно захранване (4050 V). В трептящия кръг се използват само междуелектродните капацитети на генераторния триод SRS-09.

Фиг. 5. Лицева плоча и вътрешно устройство на Елтерм 400 – означенията са както на фигура 3

Генераторната лампа работи и като еднопътен изправител за ниски честоти. Схемата се отличава с извънредната си простота, малко елементи и крайно стабилна честота при промяна на товара. Връзката между трептящия и пациентния кръг е индуктивна (7). Резонансът се нагласява с променлив въздушен кондензатор (5). Като ин­дикатор за резонанса се използува малка глимлампа (4).

Изходящата мощност в пациентния кръг се регулира, като се променя (2) катодното ото­пление на осцилаторната лампа. Продължител­ността на процедурата се отмерва по встроения на лицевата плоча на апарата електричен ча­совник (6), който сигнализира, след като изтече нагласеното време. Високочестотната енергия се внася в пациента чрез електрично поле, създавано между стъклени или огъваеми гумирани кондензаторни електроди.

Фиг. 6. Електрична схема на Елтерм 400: 1 — бутони за „вкл.“ и „изкл.“; 2— регулатор за отоплението на осцилаторната лампа; 3 — волтметър за отоплителното напрежение; 4 — индикатор за резонанса; 5 — настройка на резонанса; 6 — часовник за отмерване времето на процедурата; 7 — индуктивна връзка на пациентния с трептящия кръг; 8 — решетъчно предсъпротивление; 9 — мрежов трансформатор

Апаратът за лечение с високочестотни токове Елтерм 400 е пригоден да се включва към променливотокови мрежи със 110 — 230 V, 50 Hz. Максималната му консумация от мрежата е ~ 1800 W. Габаритните му размери са ~ 1000 х 600 х 50 мм, а теглото — ~72 кг.

Литература:

Рабов, С., и др. Електротехнически наръчник. Ч. ІV – Електромедицински апарати. София, Наука и изкуство, 1957.

Маринчев, К., и др. Електромедицински апарати. София, Нар. просвета, 1958.

Карадимов, С. Електромедицински апарати. София, Техника, 1960.

Ето какво е било устройството на мотоциклета преди повече от половин век.

На верните читатели на Сандъците – Sandacite e ясно, че както съвременният, така и мотоциклетът от средата на 50-те години е сложна машина, представляваща съвкупност от отделни части, механизми и системи. Конструкцията и взаимното им разположение при различните мотоциклети може да бъде различно с оглед подобряване на експлоатационните им ка­чества. По своето принципно устройство обаче мотоциклетите не се различават. На същия принцип е направен и българският мо­тоциклет „Витоша“ 250 см³ (фиг. 3).
В зави­симост от предназначението на мотоциклета, различаваме следните основни системи и механизми:

1. Двигател.
2. Предавателни органи (трансмисия).
3. Ходова част.
4. Механизми (органи) за управление.
5. Електрическа уредба

Фиг. 2. Устройство (схема) на типичен мотоциклет от 50-те години. 1 — двигател; 2 — съединител; 3 — скоростна кутия; 4 — верига; 5 — двигателно колело; 6 — рама; 7 — предна вилка; 8 — кормило; 9 и 10 — оси; 11 — предно колело; 12 и 13 — гуми; 14 — фар; 15 — фарче за номера

Двигателят 1 има назначение да даде необходимата енергия за движение на мотоциклета. Той се състои от коляно-мотовилков механизъм, разпределителен механизъм и хранителна, смазочна, запалителна и охладителна система.

Енергията от двигателя се предава на предавателните органи.

Предавателните органи (трансмисията) се състоят от: съе­динител 2, скоростна кутия 3 и верига 4 с верижно зъбно колело. Съединителят 2 (амбреажът) позволява да се разединява скоростната кутия от коляновия вал на двигателя при включване на скорост и след това отново плавно да ги съединява. Скоростната кутия приема въртеливото движение от коляновия вал на двигателя посредством съединителя и с помощта на двойки зъбни колела предава вото движение на веригата 4 и оттам на двигателното колело 5.

Ходовата част се състои от рама 6, предна вилка 7, задна вилка 16, оси 9 и 10, колела 5 и 11 и гуми 12 и 13. Рамата 6 е основата на мотоциклета и към нея се прикрепват всички негови части. Към предната вилка 7 се прикрепва предното колело 11; тя е съединена и с кормилото 8, с помощта на което заедно с колелото може да се извива вдясно и вляво и по този начин се осъществява завой в една или друга посока. Осите 9 и 10 са свързани за вилките и около тях се въртят колелата. Чрез колелата 5 и 11 мотоциклетът се движи. Гумите 12 и 13 поемат част от ударите при движение по неравен път.

Фиг. 3. Вероятно първият масово произвеждан български мотоциклет Витоша 250. Изделие на завод Балкан Ловеч от 1956 г.

Механизмите (органите) за управление се състоят от: кор­мило, ръчна и крачна спирачка. Кормилото 8 заедно с предната вилка 7 служи да направляваме мотоциклета в желаната посока.

Спирачките служат за намаляване скоростта на мотоциклета и за спирането му.

Електрическата уредба на мотоциклета се състои от из­точници за електрически ток (динамо и акумулатор) и прибори за запалване, осветление и сигнализация.

Осветлението обхваща предния фар 14 и задното фарче 15.

Предният фар в устройството на мотоциклета е предвиден за осветяване на пътя нощно време.

Задното фарче служи да осветява нощем контролния мили­ционерски номер, а също така да обозначава задната част на мото­циклета.

Сигнализацията се извършва с клаксон.

Литература:

Марков, Йордан. Мотоциклет. Устройство, експлоатация и обслужване. София, ДВИ при МНО, 1956.

Тимчев, Григор,  С. Гайдаров. Управление и обслужване на мотоциклет. София, ДОСО, 1955.

Днес във фокуса ни е апарат за електродиагностика и електролечение на над половин век!

Полистатът е универсален уред за електродиагностика и електролечение с постоянен ток и правоъгълни токови импулси с регули­руема повторяемост и продължителност.

Галваничният (постоянният) ток се получава от двупътен лампов изправител (лампа 5Ц4С) и изглаждащ филтър (фиг. 1), който нама­лява пулсациите под 1 %. Напрежението на пациентните клеми се регулира плавно в два обхвата: 0 -4- 10 и 0 – 100 V. Максималната сила на пациентния ток е 100 ма и се измерва с милиамперметъра с два превключваеми обхвата — 10 и 100 mA.

Импулсните токове с правоъгълна форма се получават от чакащ мултивибратор, възбуждан от блокинг-генератор и се усилват в крайното стъпало с лампа 6ПЗС. Устройството работи, както следва: Блокинг-генераторът е построен върху първата лампа 6Н8. Левият й триод работи като гене­ратор, в чиято анодна верига е включен блокинг-трансформаторът (9). Другата намотка на последния е включена във веригата на решетка­та на триода през прехвърлящия кондензатор. Между нея и катода се превключват утечни съпротивления (5), с които се регулира често­тата на повторение на генерираните импулси. От решетката на блокинг-генератора импул­сите се подават на мултивибратора през изпра­вител, който отрязва отрицателната им част. За изправител на апарата за електролечение Полистат се използва десният триод на първата лампа.

Мултивибраторът е построен върху втората лампа 6Н8. Между анодите и решетките на двата триода, които образуват мултивибратора, са включени постоянни капацитети. Към решет­ката на левия триод могат да се превключат различни утечни съпротивления (6), чрез които се регулира продължителността на импулсите. Лампата 6ПЗС образува усилвателно стъпало, което осигурява потребното напрежение и мощ­ност на изхода. Честотата на повторение и про­дължителността на импулсите се регулират чрез двата многостъпални ключа (5) и (6) незави­симо една от друга с по 12 стъпала в грани­ците 0,5-1500 Hz и 0,02-100 милисекунди. Амплиту­дата на импулсите се регулира плавно с изход­ния потенциометър (2) в два обхвата — 0-200 V и 0-20 V. Максималният пациентен ток достига 20 mA.

Когато се премине към режим на постоянен (галваничен) ток, с ключа (/) се прекъсва ото­плението на трите лампи на импулсния генера­тор, анодното напрежение на токоизправителната лампа се превключва на по-ниска стойност, а входът — от изглаждащия филтър — на общия изходен потенциометър (2).

Фиг. 2 . 1 — главен ключ и превключвател за режимите; 2 — регулатор за пациентния ток ; 3 — превключвател за обхватите на милиамперметъра и поляритета на пациентките клеми (4) ; 5 —- превключвател за честотата на импулсите ; 6 — също за тяхната продължителност ; 7 — мрежов трансформатор ; 8 — изглаждащ филтър ; 9 — блокинг-трансформатор

Апаратът за електродиагностика и електролечение е оформен панелообразно (фиг. 2) на шаси с лицева плоча и отделен метален кожух. На лицевата плоча освен командните и контролни органи е поместена и таблица за от­читане на продължителността на паузите между импулсите. Полистатът може да се превключва за стандартните мрежови напреже­ния— 110, 127, 150 и 220 V; консумацията му от мрежата е ~ 35 W. Габаритните размери на апарата са 300 X 210 X 185 мм, а теглото – ~ 9 кг.

Литература:

Рабов, С., и др. Електротехнически наръчник. Ч. ІV – Електромедицински апарати. София, Наука и изкуство, 1957.

Маринчев, К., и др. Електромедицински апарати. София, Нар. просвета, 1958.

Карадимов, С. Електромедицински апарати. София, Техника, 1960.

Панеловоз е вид нископлатформен автомобил, предназначен за транспорт на строителни панели.

Както научихме от ТАЗИ публикация, панелите първоначално се произвеждат в домостроителните комбинати, извозват се до строителните площадки и едва тогава се монтират на сградата. Транспортът става с няколко различни вида транспорт, като най-използваният са панеловозите. В първите години на едропанелното строителство в България вместо тях са използвани различни камиони, като напр. чехословашкият Tatra 111 (произв. 1942-1962, 12-цилиндров дизел с въздушно охлаждане). По-късно обаче започва организиран внос на панеловози от СССР. Тук е мястото да отбележим, че панеловозът обикновено няма собствен двигател, а ce задвижва от камион.

В тази публикация на Сандъците – Sandacite ще разгледаме панеловозите, използвани в България по времето на пика на панелното строителство – 70-те и 80-те години на ХХ век.

Тъй като изискванията на статиката налагат елемен­тите да се превозват в положение, най-близко до проектното, т. е. това, което те ще имат в сградата, се налага да разделим панеловозите за транспорт на еле­ментите на две групи:

а) панеловози за транспорт на панели в хоризонтално положение (подови и покривни панели, стълбища и др.);

б) панеловози за транспорт на панели във вертикално положение (стенни панели и др.).

Подови и стълбищни панели при по-малки размери могат да се транс­портират с обикновени автомобили. Но размерите на подовите панели често пъти надхвърлят габаритите на каросерията им и затова не могат да се транспортират с тях. Това налага да се направят специални пане­ловози (ремаркета), които да се теглят от влекачи. Панеловозите са ре­маркета или полуремаркета, специално конструирани за превоз на па­нелите. Товароподемността им е от 3 до 20 тона, а понякога и по-голяма. Панеловозите биват с една ос (полуремаркета) и с две или повече оси.

Разнообразието от актуалните през разглеждания период панеловози е голямо, въпреки че между тях няма съществена принципна разлика.

Съветските панеловози тип ЦНИПС-200 са предназначени за транспорт на панели в хоризонтално положение. Те представляват полуремаркета с една ос и две двойни колела. Имат товароподемност 6 т. Превозват две или повече панели в зависимост от теглото им. За теглителна сила като влекачи се използват автомобили ЗИЛ-150 (фиг. 1).

Фиг. 1. а – тип ЦНИПС-НИИ-200; б – тип Т-151; в – тип МАЗ-5203; г – тип МАЗ-5203М

Панеловозите ремаркета тип Т-151 и МАЗ 5203М са най-малко с две оси. Те имат по-голяма товароподемност от панеловозите полуремаркета. За влекачи при тях се използуват по-мощни автомобили от типа на ЯАЗ- 200 и МАЗ-200.

Стенните панели при експлоатацията им в строителството са във вер­тикално положение. Транспортирането им в хоризонтално положение би наложило допълнителна армировка, която няма да се използува при екс­плоатацията и излишно ще ги оскъпи. Затова елементите се транспор­тират в положение, близко до проектното им.

Вертикалният транспорт на стенните панели изисква специални прис­пособления за прикрепването им. Освен това действащият тогава Правилник за уличното движение е изисквал височината на панелите, натоварени на транспортното средство, да не надвишава приетите габарити. Тези задължения налагат да се създадат панеловози с ниски платформи и приспособления за при­крепване на панелите.

За транспорт на панелите във вертикално положение може да се при­способи обикновеният автомобил ЗИЛ-150. Споменатите панеловози за транспорт в хоризонтално положение могат да се приспособят посред­ством сглобяеми съоръжения, за да могат да се използват като универ­сално средство за транспорт на панели в хоризонтално и във вертикално положение (фиг. 2).

Фиг. 2. Автовлекачи: а — тип МАЗ-200В; б — тип ЯАЗ-210Д; в — ЗИЛ-150; г — Т-151, Т-151 А и МАЗ 5203

Често в практиката е имало случаи; когато на каросерията на един авто­мобил са натоварени няколко панела. В такъв случай обаче при пристигането си на строител­ната площадка автомобилите се задържат дълго време за разтоварване на елементите на склад или до монтирането на всички елементи. Задържането на моторната кола оскъпява превоза. Когато се употребяват панеловози (ремаркета или полуремаркета), има възможност моторната кола да се освободи веднага. Именно това предимство на панеловозите поевтинява строи­телството.

От голямо значение за икономическия ефект на превоза е изборът на типа на панеловоза и влекача.

Като извод от гореизложеното можем да кажем следното:

а) най-скъп е превозът на елементите, при който се използуват каро­сериите на съществуващите автомобили, а не се използуват ремаркетата-панеловози;

б) най-икономичен е транспортът на панели с тежкотоварни ремаркета-панеловози;

в) тежкотоварните панеловози са по-икономични от едноосните па­неловози.

Готовите елементи, произведени в завода, трябва да се доставят на монтажните обекти комплексно в ред и срокове, установени в графика за доставката им на обекта.

Приема се, че превозът на готовите елементи може да се предприеме само когато бетонът им е придобил 70 % от проектната якост.

При превозването, товаренето и разтоварването на готовите елементи трябва да бъдат взети мерки против повреждането на детайлите, сглоб­ките и особено армировките. Затова е необходимо товаренето и разто­варването да се извършват от опитни работници (машинисти и прикач­вачи), като закачването и откачването да стават под ръководството на опит­но техническо лице, добре запознато със статическите и конструктивните изисквания за всеки елемент.

Натоварването на ресорите на превозните средства трябва да бъде симетрично и равномерно.

При превоза на големи покривни панели транспортните средства трябва да бъдат снабдени с отговарящи на габаритите на панелите ин- вентарнщрамки, които да се подлагат под тях така, че при движение да се избягват недопустимите провисвания или огъвания. Едноосните колесарки, прикачени към автомобилите, трябва да бъдат снабдени с шарнир­но съоръжение за безпрепятствено въртене през време на движението.

За да не се допусне пренапрежение на елементите през време на пре­возването им, под и между тях се поставят на съответните места труп­чета от меко дърво, дървени подложки, клинове и т. н., като се оси­гури плътното прилягане под и между елементите и стените на превозното средство. Това е много важно особено за онези елементи, които поради конструктивни съображения трябва да се превозват във вертикално положение.

Ако пък Ви интересува как точно работи транспортът на вече готови, произведени панели, можете да прочетете и тази наша статия:

Литература:

Славков, Хр., А. Николов. Индустриализирано строителство. София, Техника, 1975.

Гочев, Александър. Технология на строителното производство. София, Техника, 1960.

Каква е разликата между електрически удар и електрическо изгаряне разказваме днес в Сандъците – Sandacite

Прави ми впечатление, че повечето хора не правят разлика между различните видове поражения от електрически ток. Истината е, че те биват различни според това дали са причинени от високата температура на преминалия през тялото електрически ток, или поради действието на тока върху нервната система на организма. Няма значение – за хората това е все ,,удари го токът„!

Именно затова в тази публикация ще се опитаме да внесем яснота. Искрено се надявам  да се оптимизира добре, та да бъзе подръка на всеки, потърсил в Гугъл нещо по тази тема.

Електрическият ток предизвиква поражение върху човешкия орга­низъм в случаите, когато:

а)  електрическият ток премине през части от тялото на човека;

б) части от тялото са подложени на влиянието на високата темпера­тура на електрическата дъга;

в) тялото е подложено на силно електростатично или електромаг­нитно поле;

г)  човекът е обгорен или задушен от пожар или взрив, предизви­кани от електрически ток;

д)  човекът се нарани при падане при работа на високо, загубил равновесие поради уплаха от електрически удар, електрическа дъга или искра.

Злополуките се разделят на два основни различни вида — електри­ческо нараняване и електрически удар, като електрическият удар е по-често срещан.

Електрически наранявания (травми), електрически изгаряния

1.  Изгаряния се получават при протичане на електрически ток през части от тялото или от високата температура на електрическа дъга, появила се близо до тялото.

Когато токът протича през тялото, той среща най-голямо съпро­тивление при преминаване през кожата и поради това най-много топлина се отделя в кожата, където изгарянията са най- чести (70-80 % от всички изгаряния от електрически ток). При големи токове или продължително въздействие се отделя по-голяма топлина. Тогава изгарянията проникват по-дълбоко в тялото и са много опасни, защото мъчно заздравяват и често се инфектират.

Изгарянията от електрическа дъга са най-опасни, когато дъгата се. запали между част от тялото и тоководеща част. В този случай дъгата се допира до повърхността навялото и предаването на топлината става чрез конвекция. Когато дъгата гори между тоководещи части или между тоководеща част и земя, тогава топлината се предава чрез излъчване и изгарянията са по-редки, обаче има опасност от поражение на очите и уплаха.

Електрически изгаряния се получават и при допир на нагорещени от електрически ток части или от капки от разтопен метал на стопилката на предпазител.

Изгарянията от електрически ток могат да бъдат от различна сте­пен — от зачервяване на кожата до овъгляване на тъканите. Степента на изгарянето определя и необходимостта от лекарска помощ.

2.  Метализация на кожата се получава, когато много дребни метални частици проникнат в кожата. Причината за това може да бъде електрическата дъга, която изпарява метала близко до кожата и из­пареният метал прониква в кожата. Метализация се получава и при плътно допиране на кожата до тоководеща част. Тогава електрическият ток, който протича през кожата, разлага течностите на тъканите на основни и киселинни йони. Киселинните йони с метала образуват съот­ветните соли на метала, които проникват в кожата.

В зависимост от метала на тоководещата част метализираната кожа се оцветява с цвета на окиса, както следва: зелено при мед, сярно- жълто при олово и синьозелено при месинг.

На мястото на метализацията кожата е грапава и корава и човек усеща дразнене от присъствие на чуждо тяло.

3. Електрически белег се получава по повърхността на ко­жата на мястото на преминаване на електрически ток в тялото. Елек­трическият белег представлява кръгли или елипсовидни подутини на кожата с бял или жълтеникав цвят, ясно очертани. Размерите им са до 5 мм в диаметър. Тези подутини са безболезнени и изчезват без усложнения. Понякога се появяват известно време след допирането.

Причината за този вид поражение не е обяснена, но се предполага да е механическо или химическо действие на тока върху тъканите, когато има добър контакт между кожата и допрения предмет и при сравнително ниска температура на мястото на поражението (50—110°С).

Пострадалият от метализация на кожата и от електрически белег трябва да бъде прегледан от лекар, когато тези поражения обхващат голяма част от повърхността на кожата.

4. Електроофталмия (повреда на очите) представлява изгаряне на очите в различна степен от силната температура или от лъчистата енергия на електрическата дъга. Получава се при електрозаварка 0ез употреба на предпазни очила или екрани. Може да се получи и при електрическа дъга при неправилно задействане на разединители или при къси и земни съединения.

5  Други травми, като счупване на кости, на гръбначния стълб и др., се получават при падане от високо при работа върху електри­чески съоръжения. Причината за падането може да бъде уплаха от електрически удар, дъга или искра или пък неправилно укрепяване на работещия.

Електрически удар

Електрическият удар се получава при протичане на електрически ток през тялото на човека, при което токът действува върху нервната система и по-специално върху мозъчните центрове, управляващи диша­нето и сърцето.

Електрическият удар се изразява в различна степен на нарушение на нормалната работа на организма в зависимост от силата на тока и продължителността на въздействието му, както и от много други фактори.

При ниски напрежения в първия момент след контакта с тоководещата част токът през тялото е малък, защото съпротивлението на тялото е още голямо. Действието на електрическия ток се изразява само в свиване на мускулите на пръстите на ръката (ако частта е хваната с ръка). При това свиване пръстите се стараят да задържат по-здраво хванатия предмет. Ако в тази степен на поражение човекът не успее да се освободи от хванатия предмет, съпротивлението на тя­лото (кожата) бързо спада, токът се увеличава и започва парализ на мускулите на ръката, на мускулите на дишането и най-накрая на мус­кулите на сърцето.

При високи напрежения токът е много силен още с допиране на тоководещата част и парализът на дишането или на сърцето започва веднага.

Най-честото тежко поражение при електрически удар е парализът на дишането, при което настъпва така наречената привидна смърт. Дишането спира съвсем, а сърцето работи слабо, мъчно уловимо. По­страдалият е в безсъзнание и смъртта настъпва вледствие на задуша­ване. Необходимо е да се започне незабавно с изкуствено дишане, което в повечето случаи може да спаси човека от смърт.

По-рядко тежкото поражение от електрически удар има за послед­ствие парализ на дишането и на сърцето, при което настъпва смърт.

Тежки поражения от електрически удар, включително смърт, мо­гат да се предотвратят, като се прекрати колкото се може по-бързо преминаването на тока през тялото.

Електрическият удар може да бъде придружен и с изгаряне от различна степен, а също и с други травми.

Заболявания

Освен трудови злополуки, резултат на кратковременни въздействия електрическият ток предизвиква и някои заболявания от продължително въздействие на електростатично поле с голяма напрегнатост или на електромагнитно поле с голяма честота. Например доказано е, че при продължителна работа в близост до електрически съоръжения с напрежение 110 kV и честота 50 Hz работниците изпитват нервно възбуждение и угнетяващо чувство. От друга страна, електромагнитното поле със свръхвисока честота предизвиква главоболие, увеличение на темпера­турата, слабост и. други неразположения, които минават след премах­ване влиянието на полето. Не всички от тези въздействия обаче са добре проучени.

Електроофталмията може да се появи и от слабо, но продължи­телно въздействие на електрическата дъга при електрозаварки. В този случай тя представлява професионално заболяване.

Един материал на Сандъците – Sandacite

Наскоро в Сандъците – Sandacite Ви разказахме накратко за българската текстообработваща машина ИЗОТ 1002С.

А ето и нейните пълни възможности. Това е спе­циализирана малогабаритна система за създаване, редактиране и съхраняване на документална информация, изградена на съвремен­на микропроцесорна елементна база. В състава на текстообработващата машина вли­зат следните блокове:

• клавиатура със стандартни, специални и управляващи кла­виши;
• видеодисплей (монитор);
• запомнящо устройство на гъвкав магнитен диск с две 8-инчови дис­кети — системна и архивна (също на ИЗОТ, разбира се!);
• печатащо устройство;
• микропроцесорен модул, съдържащ 2 микропроцесора М 6800, оперативна памет, захранване и др.

Машината може да работи в един от следващите режими, кои­то се избират от оператора:

• създаване на документ;
• редактиране на документ;
• печат на документ;
• каталог на създадените документи;
• архивиране на документ;
• специални функции.

Създаването на документ става като на обикновена пишеща ма­шина с тази разлика, че създаваната страница се изписва на ек­рана на монитора и във всеки момент могат да се нанасят по­правки. За определяне мястото на поправката се използува по­казалецът на екрана (светъл щрих под реда), който може да се мести с помощта на специалните клавиши с означения на стрелки в четирите посоки. Символът, посочен от показалеца, може да се смени с все­ки друг. При създаване на документ освен редовете на докумен­та се индицират: ред за състояние, съдържащ индексен номер на документа, страница, ред и колона, и форматен ред, съдържащ междуредовата стъпка, състояние на табулатора и дясно поле. Най-долният ред се използува за индикация на съобщения за опе­ратора.

В режим „Редактиране“ могат да се внасят изменения във ве­че създаден документ, извлечен от архивата. За определяне мяс­тото на изменението (изтриване, вмъкване, заместване и др.) мо­же да се използува търсене на зададен символ или низ. Екра­нът на текстообработващата машина ИЗОТ 1002С има две степени на яркост, което позволява да се отдели частта от текста до първото влизане на търсения символ (низ). Възможни са и такива действия като преместване на част от текста от едно място на друго, дублиране на част от текст, оформяне на абзац, центриране на заглавия с изравняване лявото и дясното отстояние, намиране на страница и др.

Режимът „Каталог“ позволява да се изведе на монитора ин­формация за състоянието на архивата в даден момент. Могат да бъдат изведени и отпечатани данни за всички документи, съхра­нявани в архивата, както и 8а документи, съставени от даден ав-

В режимите „Печат на документ“ и „Архивиране на документ“ се извършва копиране на даден документ на печатащото устрой­ство в зададен брой екземпляри, респ. запис на създаден доку­мент в архивата на системата. За достъп до даден документ в архивата се използува неговият индексен номер. Въведеният ре­жим „Специални функции“ позволява също така извършването на редица контролни и спомагателни операции.

А ето и хардуерната конфигурация на текстообработващата машина ИЗОТ 1002С:

Илюстрация: сп. Външна търговия на НРБ – 1979 г.