Етикет: Кой е първият български фотоапарат

Вижте в Sandacite.BG за Виктор Витанов – българина, който конструира автомобил през 1912 г.!

Често казваме, че някои способни българи биха се развили по-добре в чужбина, отколкото у нас, и там биха били по-добре оценени. Но нека това да не е само едно банално горчиво напомняне как не ни харесват различни неща в нашата страна днес. Защото и в далечното минало откриваме български дейци на техниката, решили да се проявят в далечни страни и направили го успешно.

Виктор Георгиев Витанов, роден през 1891 г. в София, е самолетен и автомобилен конструктор. Негово дело е най-старият (известен до момента) автомобил, проектиран и изработен от българин. Дори само това обстоятелство е достатъчно да му посветим днешната статия.

Виктор Витанов е син на изобретателя и технологичен предприемач Георги Николов Витанов, който (както отбелязва историкът Иван Алексиев) вероятно е първият, внесъл в България пишещи машини още през 80-те г. на XIX в. и по-късно автор на американски и британски патенти.

Около 1903 г. сем. Витанови емигрират в Англия, като малко по-късно се установяват в гр. Хароугейт, Северен Йоркшир. Именно там Витанов-младши проектира и изработва цели 2 самолета, а през 1912 г. (caмо на 21 г.) – и 4-колесен бензинов автомобил.

Колата е отразена в авторитетното английско мототехническо сп. ,,Дъ Мотър Сайкъл“ (The Motor Cycle, № 483 (27.VI.1912) с. 710) и в много четеното българско ,,илюстровано списание за наука, изкуство и индустрия“ ,,Илюстрация Светлина“ (№ 7-1912, с. 21). Неговото известие е кратко: ,,… малкият автомобил, построен от сънародника ни г. Виктор Г. Витанов, едва 21-годишен, живущ сега в Хорочет (Англия). Преди 3 – 4 г. същият беше построил два аероплана, за които пресата беше се произнесла доста похвално. Конструкцията на тоя автомобил не е сложна и с него може да се припка бързо и по най-възвишените улици. Авторът е син на познатия механик Г. Витанов, който отворил механическа работилница в поменатия английски град, и ако се съди по извършените му досега работи, той ще ни учуди в близко бъдеще със своите успехи по машинното изкуство“.

,,Дъ Мотър Сайкъл“ е много по-подробен технологично, а към дописката му има и 2 снимки, които можете да видите тук (едната е използвана и от ,,Ил. Светлина“). Английското издание причислява колата на Витанов към т.н. cyclecar-ове. Това е вид малък, лек и евтин автомобил, 1- или 2-местен, понякога с мотоциклетни двигател и скоростна кутия; тегло – макс. 350 кг.

Автомобилът има мощност 3,5 к.с. Използвани са мотоциклетни части на реномирани производители – двигател на ,,Блумфийлд“, карбуратор ,,Браун & Барлоу“, магнетно запалване ,,КАВ“ и капков дозатор на смазването.

Задвижването е следното. Към коляновия вал е свързан съединителят, чийто диск е покрит с изненадващ, но характерен за някои тогавашни автомобили триещ материал – кожа. Оттам има верижна предавка към двустепенна скоростна кутия, а от скоростната кутия чрез друга верига движението се предава към междинния вал. От вала към задните колела има два 7/8-инчови гумени ремъка, като по този начин се разчита на ремъчното приплъзване да действа като диференциал. Предавките са две: 5 към 1 и 11,5 към 1.

Машината използва обикновени мотоциклетни колела и гуми с размери 26 х 2,25 инча, а управлението е директно, с волан. Пружиниращите елементи на окачването са четвърт елипсовидни ресори и са по-скоро меки.

Автомобилът развива добра за времето и мощността си скорост (15 – 20 км/ч) и лесно изкачва стръмни наклони. Тази малка кола е оценена от английското специализирано издание като ,,много похвално усилие“ (very commendable effort) и сигурна заявка за следваща машина, в която Виктор Витанов ще предложи някои подобрения. Някои циклокари от епохата имат само минимални удобства – напр. купето е открито, без за̀вет от вятър, дъжд и слънце – и, както виждаме от снимките, този автомобил е от тях. Частите на двигателя също са открити и едва ли са добре защитени. Логично е когато прави за първи път нещо, човек да се съсредоточи върху основното, а усъвършенстванията да остави за по-сетне.

До момента обаче не са открити сведения за втора кола на Виктор Витанов. Около 1930 г. той се насочва към друга страна – Канада – получава тамошно гражданство и оттук насетне не успяваме да проследим дейността му. Както се казва – финалът остава отворен.

Ето тук пък можете да научите за Първия български автомобил (защото да обърнем внимание, че творението на Витанов все пак е изработено с английски части и извън България – затова не е редно да го смятаме за първи български автомобил, колкото и да ни харесва колко е старо):

https://www.sandacite.bg/1960-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-120/

---

Статията е публикувана от автора за първи път път във в-к Fibank News, брой 192, 03 декември 2021 г. – https://www.fibank.bg/web/files/richeditor/news/fibank-news/192%20FibankNews.pdf

В Sandacite.BG Ви изнасяме тайните на Пъвия български фотоапарат Еделвайс!

Само преди половин век да си направиш снимка на морето е било нещо не толкова обичайно. Фотографията е била поле на любителите, които имат средства за това скъпо хоби, но най-вече за тези, които са истински професионалисти. Днес малките помнещи очи на камерите се намират в джоба на почти всеки, винаги са ни подръка за нов кадър, удобно съхранен в телефона. Без подготовка можем само за миг да направим десетки снимки или да си спретнем приличен портрет.

В миналото обаче нещата не са стояли толкова лесно. През втората половина на ХХ век се появява Първият български фотоапарат, който, макар и с кратка история, остава запомнен с нежното име Еделвайс и малкия си бакелитов образ.

Той е малък и удобен, но на пазара излизат едва няколко хиляди бройки. Досега над него витаеха какви ли не митове, но ние успяхме да разкрием истината. Слушайте сега!

Еделвайс спада към фотоапара­тите, жаргон­но наричани сапунерки заради малките им раз­мери. Едно от разпространените мнения, обика­лящи из Мрежата, твърди, че започва да се произвежда в „Учтехпром“ – Плевен, след 1947 г. Но явно в това твърдение има някаква грешка, защото през 1947 г. национализацията на едрата собственост все още не е извършена и държавно предприятие „Учтехпром“ не съществува. Може обаче в тази легенда да се съдържа частица истина и да се има предвид, че „Еделвайс“е произведен в завода за оптико-механични уреди „Ломоносов“ в Плевен. Това трябваше да се провери… Но се оказва, че и той също е основан доста по-късно и никъде в данните за него няма ин­формация за производството на фотоапарат.

Повратният момент в издир­ването настана, когато се сдобихме със самия експонат. На корпуса ясно се забелязва релефната емблема ЗКМ, което значи, че „Еделвайс“ е производство на известния по-къс­но Завод за киномашини и киносъоръжения в София, произвеждал и легендарните киномашини като „Славянка“.

Предприятието е съз­дадено през 1956 г., затова е логично фотоапаратът да се е появил през втората половина на 50-те.

Заводът за киномашини в София е основан, за да произвежда кино­прожекционната техника, нужна за все no-увеличаващия се брой ки­нозали в България. По това време филми се започват да се прожекти­рат освен в големите киносалони, в училищата, в читалища и салони. Увеличаването на местата, къде- то могат да се гледат филми, и съо­ръжаването им с техника се нарича кинефикация. За добра кинефикация са нужни разнообразни киномаши­ни. Затова още през 50-те години ЗКМ пуска няколко модела за зали с различен брой зрители – от „Славян­ка“ за 200 – 250 места, до големите „Балкан“ и „Родина“, предвидени за големи киносалони с 600+ места.

Прожектираните образовател­ните филми имат главно научнопопу­лярен и документален характер, те допълват преподаваните уроци. За да се увеличи гледаемостта им, в завода „Ломоносов“ в Плевен започва произ­водството на киномашини за такива учебни филми – серията „Плевен“.

Потърсихме документите от дейността на Киномашинния за­вод и бяхме искрено щастливи, когато пред нас се озова голяма картонена кутия с няколко дебели папки, по­тънали в прахоляк. Явно от доста отдавна никуой не беше поръчвал точно тези документи, но за мен те представляваха съкровище. Отво­рихме и започнахме да се ровим… Изведнъж попаднахме на производствените пла­нове за 1958 г. и 1959 г., според които е предвидено от поточната линия да слизат по 3000 броя Еделвайса годишно! През 1961 г. броят произ­ведени апарати се увеличава, поне според отчетите за изработената продукция през тази година. След това вече не се говори за „Еделвайс“, а само за киномашини… Но на нас и това ни стига. Загадката е разкри­та – вече знаем не само къде е правен първият български фотоапарат, но и приблизително колко еделвайса са произвеждани за година. Никъде, за съжаление, не се споменава името на конструктора му.

ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ФОТОАПАРАТ

Нека обаче разгледаме отблизо малкия фотоапарат. „Еделвайс“ е средноформатен и има бакелитов корпус. Работи, разбира се, с филм на ролка. Откъм двете страни е за­качен каиш за удобно носене на вра­та, а отдолу има отвор, ако е нужно апаратът да се постави на статив. Врътката отгоре най-вляво е за лентопревъртащия механизъм – с нея движите филма в апарата, кое­то обаче можете да правите само в едната посока. Но колцина от нас помнят този важен момент, в кой­то на ръка трябваше да навием лен­тата, преди да можем да направим следващия кадър?

До механизма за навиване е и прозорчето, през което виждаме какво снимаме. Визьорът е важен за начина, по който ще кадрираме, но този на „Еделвайс“ не притежа­ва никаква оптика. Най-вдясно е сребристото „чопче“ (спусъкът) – с него запечатваме видяното.

Обективът на „Еделвайс“ е несменяем и съдържа една двойноизпъкнала стъклена леща. За да правите снимки, трябва първо да го изтеглите, защото иначе спусъ­кът не може да натисне лостчето, което отваря затвора. Обекти­вът не се върти, т.е. апаратът е с фиксирано фокусно разстояние – „гледа“ ясно обекти от няколко метра до… безкрайност. Скорост­та на затвора също е фиксирана – 1/30 от секундата.

Като стана дума за затвора на обектива, при него има две настрой­ки, означени с М и В. Ако сте на М, блендата се отваря и затваря авто­матично. При В затворът се отваря при натискане на спусъка и се затва­ря при неговото отпускане.

Знаем за съществуването на два модела „Еделвайс“. Разликата между тях е в блендата. Но нека първо обясним какво означава това. Блендата (или апертурата) е важен механизъм при фотоапаратите, регулиращ количеството светлина, което навлиза през обектива. Тя и Затворът на обектива определят какъв светлинен поток ще попадне върху светлочувствителния филм. Благодарение на нея лентата на апарата не се осветява прекалено или пък не получаваме кадър, запеча­тал непрогледен мрак.

Ако фотоапаратът има само една бленда, трябва много вни­мателно да се подбира филмът, с който се снима, защото имаме по-малка възможност за лавиране по отношение на светлината. При повече опции за настройка на блен­дата и скоростта бихме могли да снимаме с една и съща лента при различна осветеност, тъй като имаме възможности да я регулира­ме и да достигнем т.нар. правилна експонация – точното количество светлина за най-добра снимка. Но ако имаме само една бленда и една скорост, няма как да влияем и ще трябва да сменяме филма според външните условия, което затруд­нява работата.

Тук с Първия български фотоапарат виждаме сниман демонтираният днес паметник ,,1300 години България“ пред НДК.

При единия модел „Едел­вайс“ блендата е само една (него виждате на първата снимка в статията), а при другия все пак са две – f/11 и f/16:

(Снимките на този модел са на нашия приятел Павел Белчев.)

Те обаче не са реализирани с обичайните движещи се ламели, а са просто два сменящи се отвора. По- голямото число означава по-затврена бленда и по-малко светлина, достигаща до фотографския филм.

Апаратът работи с ролфилм тип 120. На тази лента се разполагат снимки с формат б х 4,5 см и 6 х 6 см. При снимането трябва да изберем дали да заснемаме по-малко снимки, но по-големи като размер, или по- малки, но повече. За да снимате в 6 х 4,5 например, трябва да свалите задния капак на апарата и да сложите допълнителна метална приставка, която е ограничител на кадъра:

Поглеждайки „Еделвайс“ откъм гърба, ще забележите две малки стъклени отворчета с надписи 6 х 4,5 и 6 х 6 – те са там, за да можете да видите на кой номер снимка сте в момента. Защото на филма има на­несена номерация на кадрите, за да можете да следите колко остават.

Въпросният заден капак всъщ­ност се сваля само като дръпнете надолу пластинките, които дър­жат каиша. Отвътре можете да видите някои детайли – например ролката за филма, която е дървена с метални капачки отстрани. Ка­пакът обаче се демонтира доста лесно и не е ясно как ще успее да предпази фотоапарата от случай­но отваряне откъм гърба или от осветяване на филма.

ПРОМИШЛЕНОСТ С ЕСТЕТИКА

Следващата страница от ис­торията на българската фототехника идва през 1964 г., когато Завод „Оптикоелектрон“, Панагю­рище, поръчва на Центъра по промишлена естетика да изработи идеен проект на фотоапарат за бъдещо производство. С това се заема доайенът на българския про­мишлен дизайн Добролюб Пешин. Той създава атрактивния външен вид на фотоапарат „Рефлекс“, кой­то по-късно се сдобива и с макет, изработен в „Оптикоелектрон“. Камерата обаче никога не влиза в серийно производство.

В днешно време „Еделвайс“ все още се намира, макар и рядко. Малко след излизането му на паза­ра се увеличава вносът главно на съветски фотоапарати и нашето производство е спряно, а заводът се заема с други неща. Ако се съди по простото му устройство и ев­тина изработка, „Еделвайс“ е сред достъпните апарати през 50-те и началото на 60-те години, но то­гава повечето любители на фото­графията са „въоръжени“ най-вече със съветски устройства.

Явно на България не й е съдено да бъде сила във фототехниката. Но ето че научихме важното за първия български фотоапарат – една неособено гръмка, но все пак любопитна страна от ис­торията на нашата инженерна мисъл. Старите фотоапарати в наше време са като радиата, ча­совниците и другите технически достижения на миналия век – и до днес привличат хората и си имат верни фенове, които ги обичат и колекционират. Те усърдно под­държат и използват старите ка­мери и пазят както самите тях, така и историята им.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2019.