В Sandacite.BG работим да научим повече за Първия български телефонен секретар.
Дойде редът и на още един принос към интересните български телефонни устройства.
С навлизането на гласовата поща вече забравихме телефонния секретар – джаджата, която отговаря по телефона вместо нас, когато сме възпрепятствани. А знаете ли, че още преди около 50 г. е налице и български телефонен секретар? Как работи той?
Ускоряващото се темпо на деловия живот има своите изисквания и в средата на 70-те г. в ДСО Респром се замислят за проектиране на устройство, което да замести човека с длъжност технически секретар, поне в някои задачи. Нужно е устройство, което да обработва телефонни обаждания в работното място на даден служител, когато той отсъства. Да записва посланието на обаждащия се и също така да му отговаря, като ,,изрецитира“ предварително записано (фиксирано) съобщение.
Първият български телефонен секретар вижда бял свят в средата на 70-те и го наричат ,,секретар-автомат“. Поместен е в кутия от пластмаса и талашит. Свързва се и работи към всеки използван в тогавашна България телефон. Има два режима.
Първият български телефонен секретар
При първия секретарят се включва веднага щом на свързания с него телефон се позвъни. Сетне изрецитира съобщение, напр.: ,,Говори секретар-автоматът на тел. 83-13-25. Петров ще отсъства днес до 14 ч. В следващите 40 сек. можете да предадете Вашето съобщение, което ще бъде записано от автомата. Моля, говорете!“. След това обадилият се трябва да се изкаже и думите му се записват на магнетофонна лента.
Текстът, който секретарят ще изрецитира, се записва през микрофон от служителя преди излизане. Има и бутон, с който той да изтрие записаните съобщения, след като се върне и ги изслуша. Секретарят има и куплунг за слушалки, ако служителят очаква конфиденциални обаждания и не иска записаните от тях съобщения да се чуват, когато ги прослушва.
Във втория режим апаратът секретар само уведомява обадилия се кога абонатът на търсения телефонен пост ще бъде свободен за разговор, но без да предлага да се запише отсрещното съобщение. Този режим може да се ползва и когато служителят ще отсъства дълго време (напр. отпуски).
Първият български телефонен секретар може да бъде полезен и когато служителят е в кабинета си, но е зает с друго и не може да говори. Има опция, в която записваното съобщение едновременно се възпроизвежда звуково от апарата, за да може служителят, ако все пак прецени, сам да се включи в разговора.
Как работи Първият български телефонен секретар? Той е съчетание от блок електроника и два магнетофона, чиято работа синхронизира той. На електронна памет е заводски записана програмата за работа.
Единият магнетофон е с дълга, а другият – с къса лента. Дългата може да запамети до около 90 мин. звук. Така при максимална дължина от 40 сек. за всяко входящо съобщение на нея се записват около 135 такива. Ако все пак лентата свърши, секретарят автоматично заработва само в режим ,,предаване на фиксираното съобщение“. Разбираме, че то е записано на късата лента.
Сред предимствата на дори толкова ранен телефонен секретар е, че дава възможност на служителя спокойно и аргументирано, без припряност да обмисли отговора си на входящото съобщение, защото може да чуе информацията от него едва когато има време. Апаратът е удобен за много търсени служители, които поради естеството на работата си често напускат работните си места.
ДСО Респром
Все още не знаем със сигурност къде е произвеждан Първият български телефонен секретар, но вероятно – в завод Електроакустика Михайловград (дн. Монтана), който в средата на 70-те г. вече има голям опит в производството на магнетофони. Възможен отговор е и Заводът за телефонна и телеграфна техника в София. Но със сигурност заводът, изработвал секретаря, е в системата на ДСО Респром. А какво означава тази дума? ,,Радиоелектронна и съобщителна промишленост“.
От този интересен апарат засега притежаваме само една снимка, и то нискокачествена черно-бяла. Ако знаете къде може да се намери такъв, ще е чудесно да ни известите, защото горещо го търсим.
А дотогава може да прочетете за началото на телефонията в България по принцип:
През 1975 г. се появява българският телефон с електронна памет Имефон – вижте подробно за него в Sandacite.BG.
Стар български телефон Имефон
Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.
И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:
Стар български телефон Имефон
АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.
Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:
Стар български телефон Имефон
Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.
Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.
Стар български телефон Имефон
С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.
Стар български телефон Имефон
Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.
Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?
Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.
За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:
Стар български телефон Имефон – схема
В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.
Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.
Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.
Имефон АН-10 може да се види с оранжева и зелена пластмасова кутия. Съществува и друг модел – АН-12 от средата на 80-те г. – който има някои разлики. Напр. той има светодиодна индикация за следене на набирането, освен това двете групи бутони (имените и стандартните) са разположени една до друга, а не една под друга, както при АН-10, и т.н. Доказано съществува и АН-16, също част от нашата колекция. Но за първи Имефон източниците посочват именно АН-10.
А ето и какво подобно нещо се използва в България преди появата на Имефоните:
Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!
Стар български телефон от края на 1920-те г.
(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)
Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.
На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.
Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.
През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.
Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.
Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.
След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.
Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).
Телефонен номератор от втората половина на 1930-те г., БГ производство
Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!
Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.
Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.
Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.
През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.
Стар български телефон от края на 1920-те г.
А от задната страна на апарата е отбелязано:
Стар български телефон от края на 1920-те г.
Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.
Реклама на Българска телеграфия от 1927
На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)
Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.
Стар български телефон от втората половина на 1930-те г.
Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).
Стар български телефон от втората половина на 1930-те г.
Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:
а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;
б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;
в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател
Ретро, но ,,модернизиран“ български телефон
Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.
Стар телефонен указател на София – 1943Стар телефонен указател
Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).
Стар телефонен указателСтар телефонен указател на София – 1943
Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.
Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:
Вижте в Sandacite.BG тези архивни замисли за жична радиофикация отпреди 80+ години!
Жично радиопредаване и радиоприемане
Разглеждайки прашните архиви, се зачетохме един брой на интригуващото списание ,,Наука и живот“. Той е от 1936 г., а статията, която привлече вниманието ни, е от българския радиоинженер С. Дойчинов. Той е автор и на втората книга за телевизия у нас – ,,Телевизията“ от 1936 г. В тази статия Дойчинов търси отговор на въпроса как да се осигури възможно най-качествено и без смущения радиоприемане, но също така и как телефонната техника да се използва по-съвършено – напр. да се провежда телефонен разговор с пътуващ влак! Авторът е прехвърлил много информация, осмислил я е и намира отговора в жичното предаване на радиосигнали. Предлагаме Ви заедно да видим какви по-точно са неговите предложения!
,,Многобройнитe наблюдения, правени при безжичното разпространяване на електрическа енергия, показват, че излъчените от един изпращач електромагнитни вълни не се разпространяват във всички посоки еднакво, а че се разпространяват преимуществено по посока на реки, канали, ж. п. релси и проводници.
Така, един предавател, който се намира на брега на някоя река, например „Радио Виена“, се слуша много по-ясно от приемник, намиращ се близо до Дунава, отколкото от приемник, който е далеко от него.
Причината електромагнитните вълни да се разпространяват по-силно по посока на един проводник, особено по метална жица, отколкото в друга посока, е, че проводниците задържат енергията около себе си, и то до такава степен, че е възможно насочването на високофреквентна енергия и насочването на електромагнитни вълни, чрез проводници.
Този процес не бива да си го представляваме като при правия ток. Там токът тече по проводника в една и съща посока и с еднаква или променлива сила, а тук енергията тече по дължината на проводника.
Тук ние искаме да запознаем читателите с главните практически приложения на насочените чрез жици електромагнитни вълни.
ВЛАКОВА ТЕЛЕФОНИЯ
Тази телефония позволява да се влезе в телефонна връзка с пътуващ влак.
Всека една от двете станции — в влака и на гарата — представлява комбинирана приемо-предавателна уредба с ми- кротелефонна гарнитура (слушалка).
Станцията в влака се съединява от една страна със земята чрез колелата на вагоните, а от друга — с разположената върху покрива на вагона антена.
Успоредно на ж. п. линия се прокарва метален проводник. Може да се използва и кой да е телеграфен или телефонен проводник, стига той да не е отдалечен на повече от 10 метра от ж. п. линията. Този проводник води до приемо-предавателната станция на гарата; той свършва с контакта „антена“ на споменатата станция, чийто контакт „земя“ се заземлява.
Излъчените от изпращача в гарата електромагнитни вълни се насочват чрез споменатия проводник и достигат разположената върху покрива на вагона антена.
Първата влакова телефонна уредба е тази по линията Берлин — Хамбург, построена през 1926 год.; тя обслужва пътниците, пътуващи по тази линия.
ЦЕНТРАЛНА ТЕЛЕФОНИЯ
Това е клон на упътената чрез проводник радиотелефония, който позволява да се използват високоволтовите проводници (далекопроводите), свързващи някоя силова електропроизводителна централаq с подстанциите й (трансформаторни и разпределителни станции) и така по тях да могат да се провеждат и телефонни разговори.
ЖИЧНО РАДИОПРЕДАВАНЕ
Известно е, че радиолюбителите биват често измъчвани от смущения и паразити.
Един от начините за отстраняване поне на част от смущенията е и използването на градската осветлителна мрежа за радиопредаване от радиостанцията. За такова предаване трябва антената на радиопредавателя да се съедини чрез проводник с градската мрежа.
По този начин концертът, предаван от студиото, може да се приеме и чрез осветлителната мрежа. Това приемане става, като контактът „антена“ на приемника се съедини последователно с един подходящ кондензатор, с градската мрежа. По този начин от всеки контакт, в който може да се включи ютия или лампа за маса, може да се вземе не само топлина и светлина, но също звук и говор.
Това радиопредаване, сравнено с безжичното, има това предимство, че изразходва по-малко енергия, че е по икономично, но затова пък кръгът на слушателитe е ограничен.“
Кабел за жична радиофикация
Със сигурност можем да кажем, че инж. Дойчинов е написал пророческа статия – жичната радиофикация започва да се използва в България през 1947 г., когато с уредби, изпратени като дарение от СССР, са радиофицирани Бяла Слатина и Кнежа. По-нататък следват още много, много жично радиофицирани селища – напр. в началото на 1982 г. готови са 53,6 % от тях. Радиослушането чрез радиоточки в къщите на хората, в стаите на обществени сгради, заводи и т.н. се превръща в мощен начин за политическа пропаганда.
Интересно е обаче дали в България е правен опит са се изгради телефонна връзка така, че да можем да говорим с пътуващ влак. :) Или пък да използва далекопроводните кабели за телефонизиране на различни селища?
