Етикет: история на българската техника

Вижте каква професионална сушилня намерихме в Sandacite.BG!

Промишлената сушилня Тропик 401 се е произвеждала в завод в град Лясковец, като се предполага, че производството е започнало в периода 1964. В завода са се произвеждали гладачни машини тип каландър и перални, както и промишлени центрофуги. Предназначени са за използване в хотели например.

Сушилнята Тропик 407 има следните параметри. Капацитет на сушене 30 кг пране, мощност на нагревателите 16 kW и два електромотора, единият задвижва барабана, другият турбината, която осигурява въздушен поток от топъл въздух, а той осигурява сушенето на бельото. Впоследствие този въздух чрез въздуховоди се изкарва извън помещението. Двата електромотора са трифазни с мощност 370 w и са по 950 оборота, производство Елпром Троян.

Управлението е устроено по следния начин. Има три основни контактора. Най-мощния осигурява работата на нагревателите блокове, които са устроени от 3 блока по 4 нагревателя. Всеки блок има мощност 4 кW. Те са разпределени на работят симетрично на трите фази. Те са тръбни, подобни като тези които се използват във фурните на готварските печки. Останалите два контактора управляват двигателите. Всеки двигател е защитен през моторна защита, настроена на работния му ток. Контакторът комутиращ нагревателите, е включен последователно на нормално отворените контакти на двата контактора, които управляват двигателите. Това е с цел, ако някой от двигателите спре, след активирането на защитата му, да се изключат и нагревателите, като така рискът от пожар ще бъде сведен до минимални проценти.

Управлението на двигателите, разгледано отделно, е направено по сходен начин. Двете бобини на контакторите са захранени последователно пред защитите на всеки двигател. В такава ситуация, ако един от двигателите спре, то ще спре и другият, а както казахме по-горе, ще изключат и нагревателите. В крайна сметка може да се каже, че управлението е устроено максимално ефективно, така че то да бъде обезопасено. Контакторът, осигуряващ работа на нагревателите, се управлява от термостат, който има и вграден термометър, който се намира на лицевия панел. Освен него, на лицевия панел има бутони “ПУСК” и “СТОП”, както и таймер до 40 минути.

Работата със сушилнята се състои в следното. Прането се поставя в барабана, таймерът се настройва на времето, което операторът сметне за необходимо, за да се изсуши прането, и се натиска бутонът “Пуск”. Сушилнята започва работа, контролният термометър показва температурата на сушене, а таймерът – оставащото време на работа. Ако операторът сметне, че процесът трябва да бъде прекратен, трябва да се натисне бутонът за предварителен “Стоп”.

Процесът на сушене се осъществява по следния начин. В задната част на сушилнята, огледално на задната част на барабана, са разположени нагревателите, които стоят в блок, направен от неръждаема ламарина. В единия му край е с стоманена мрежа, през която сушилнята засмуква въздуха, с който суши. В долния край стои турбината, която осигурява циркулацията на въздух. Когато турбината се включи, тя започва да изсмуква въздух, който постъпва през нагревателите, затопля се, преминава през прането, затопля го (съответно изпарява влагата), след това през филтъра и през турбината се извежда извън помещението. Филтрите се намират зад долните две вратички. Те не позволяват мъхът, отделен от прането, да се налепи по витлата на турбината. По инструкции трябва да се почиства на 3 цикъла сушене. Филтърът е направен от стоманена мрежа, също както при блока на нагревателите. По инструкции пране, което е центрофужено 6 минути на 2800 оборота, трябва да те изсуши за 35-40 минути, когато е около 30 кг. Лагерите на сушилнята трябва да бъдат подменяни на 10000 работни часа, а ремъкът, предаващ движението от мотора към механизма на барабана, на всеки 18000 работни часа. Самият барабан представлява цилиндър, който е незатворен отпред и отзад.

Задната част на сушилното отделение е неподвижна. Въртящото движение се предава на цилиндъра чрез гумени ролки. Моторът предава движението чрез ремък и ремъчни шайби към вал, който има по две гумите ролки, които стоят в двата края по ширина на цилиндъра. На практика при тяхното въртене цилиндъра се търкаля по ролките. Огледално на единия вал има същия вал и ролки. Тоест въртенето се осигурява само от въртенето на единия вал, другият е носещ. Съотношението на шайбите е 1:4, което значи, че валът се върти с около 250 оборота. Оттам и ролките на барана се въртят със същата скорост.

Сервизиране на сушилнята. При работа, в сушилнята е възможно да се натрупа мъх. Когато той стане прекалено много, работата на машината се влошава много. Тогава, в долния край на блока, в който е разположен барабана, се махат капаците (разположени от двете страни), като така се открива достъп за добро почистване от двете страни. Турбината е закрепена с 8 болта до 12 мм. За да се почисти тя, те трябва да се развият и да се отвори достъп до нейните витла. Така тя може да бъде почистена.

Автор: Васил Василев, който е спасил от унищожение тази сушилня.

Вижте в новата статия на Sandacite.BG каси и сейфове от Царство България!

Снимка: лична колекция

Дойде време да се пренесем отново в царската епоха.

Иван Бурджев е български предприемач, индустриалец, роден на 24.Х.1866 г. в Плевен. Завършва Държавното занаятчийско училище в Княжево, специалност железарство, и Висшето техническо училище в Кемниц, Германия. Природно интелигентен човек, говори свободно немски, английски и турски език. Завръща се в България, става директор на Занаятчийското училище, но решава да работи като фабрикант.

През 1891 г. основава в Плевен „Еднолична фирма Иван Бурджев“. До 1912 г. това малко частно предприятие, в началото само работилница за земеделски сечива с персонал 8 души, пораства във фабрика с капитал 400 000 лв и около 150 работници на щат. Освен железните плугове, Иван Бурджев намира истинското си призвание – касите и сейфовете. Сега фабриката му се разполага на 4000 м² застроена площ, на които има цехове за касови брави, механичен, стругарски, заваръчен, бояджийски и опаковъчен цех и 2 склада за готова продукция в София и Варна. Оборудването включва над 50 модерни машини, задвижвани от газ, парна и електрическа енергия. Любопитно е, че във фабриката е използван кон като двигателна сила за производството на електрическа енергия, преди да бъде внесен от Швейцария дизелов двигател. Към фабриката работи и конструкторско бюро. През 1921 г. фирмата се пререгистрира като Кооперативна фабрика ,,Иван Бурджев“. Ето я на снимката:

Снимка: ,,Алманах на българските индустриалци“, София, 1995.

Произвежданите каси с емблемата, която виждате, са респектиращо здрави, снабдени с най-модерни за времето си секретни брави с шифрови комбинации. Познати са и леки, и тежки модели, и малки с 1 врата, и големи с 2, прилични на двукрилен железен гардероб. С касите на Бурджев се оборудват  Централното управление и всички клонове на Българската народна банка, Софийският университет, Генералният щаб и всички секретни отдели на българската армия, полиция, министерства, общински управления, пощи и др. Фабрикантът печели поръчка от Военното министерство за обзавеждане със специални метални шкафове за картотека. Те имат чекмеджета със секретно заключване, движещи със сачмени лагери, и още се употребяват на някои места.

Снимка: лична колекция

Междувременно касите на Иван Бурджев показват качеството си на европейския пазар – получават медали от стопански изложения в Париж (1900), Пловдив (1902), Лиеж (1905) и Лондон (1907) – златен медал и почетен диплом. За времето си са били най-добрите и надеждните метални каси поне на целия Балкански полуостров. В епохата си те са и най-трудните за отваряне от касоразбивачи или при загубване на ключовете.

Снимка: лична колекция

Интересен е случаят от гр. Анхиало (дн. Поморие) от 1906 г. При пожар в градската поща английската метална каса понася големи щети и се стопява, а тази на Бурджев остава непокътната. Засвидетелствани са и други такива случаи. На касите фабричната емблема е изобразена чрез специална ваденка върху металните врати, оцеляваща и до наши дни. Можете да я видите по-горе.

Снимка: лична колекция

Самият Иван Бурджев обича работата си и не се отдава на разточителства – живее скромно със семейството си в Плевен, в дома си, обзаведен с мебели, произведени във фабриката му. Специфичната работа в нея изисква специално обучение, което Бурджев предоставя безплатно на желаещите и е разработил уникална система на преподаване. Организира и безплатен стол за хранене, отбелязване на кръгли годишнини на работниците и др. социални придобивки.

За своята дейност Иван Бурджев е избран за почетен гражданин на Плевен. Умира през 1949 г., преживял национализацията на своята фабрика.

Sandacite.BG се сдобихме с уникален експонат, направихме принос!

Има невероятно редки български устройства, които са легендарни. Запазени са по снимки в стари каталози, списания и спомените на хора, но времето е покосило и без това малкия им брой. Само колко БГ радиоприемници са изгорели в бомбардировките над София пред 1943 – 4 г. напр.! При други апарати тиражът е и без това изключително малък (до няколко десетки) и затруднява намирането им. Един съвестен колекционер е длъжен да натрупа максимално мн. знания и факти за тях, за да ги разпознае при нужда, но за подробностите само се догаждаме.

В тези свръхредки експонати влизат радиограмофоните отпреди 1945 г.

Както знаем, те обединяват радиоприемник и грамофон в 1 корпус. Радиограмофоните от 60-те и 70-те г. са масови, но не и тези отпреди 1948 г. От ТАЗИ статия в нашия сайт знаем, че България произвежда луксозни радиограмофони (2 в 1) още от 30-те г., но имаме само снимки и данни – напр. на софийската фирма Херц, русенската Бралт и бургаската Тулан. Жив експонат така и не сме намерили досега.

Понякога просто трябва да бъдем на висотата на събитията, иначе почти няма смисъл да продължаваме. Мин. седмица попаднах на невероятно редкия шанс да ми се предложи за колекцията радиограмофон Адмирал G419 (~1937 г.). G най-вероятно означава ,,грамофон“, защото има и обикновен радиоприемник Адмирал 419.

Продавачът призна, че ако не го взема, ще бъде продаден в чужбина чрез Ибей, даже вече имал предложение. Не е прецедент това, има и чуждестранни колекционери. За мен обаче е недопустимо да се изнасят в чужбина редки у-ва, защото така късове от техн. минало на България изчезват оттук, ние оставаме без тях и обезкървяваме техн. си история. И може да стане така, че тези редки български неща ще ги има в чужбина, а тук, където са създадени – не! Така преди спасих от изнасяне 1-вия български военнополеви телефон ЦБТ`37 (,,Цар Борис III“, 1937 г.) и съм нащрек.

Още щом видях апарата, знаех, че трябва да го запазя у нас, да го покажа и да се види напр. кога още сме произвеждали радиограмофони. 2-ри такъв експонат не знам някъде да има. Просто не, онова не биваше да става!

Продавачът беше от провинцията и се уговорих с него да ги докара тук. Срещнахме се, отворих апаратите с отвертки, останах доволен отвътре и реших да взема Адмирала.

Сега с радост Ви предоставяме тези снимки, за да запълним една голяма празнина в българската технологична история и да разберем повече за новата находка.

С много голяма радост ме изпълва фактът, че всичко по този апарат е напълно автентично и ориинално, няма грам съвременна намеса. А и видимо радиограмофонът е пазен доста добре, личи си дори улегнал с десетилетията прах върху него. И наистина работи, дори лампата на скалата свети!

Беше ми интересно напр. да разбера какво грамофонно шаси е използвал българският производител ,,Родно радио“ О.О.Д-во на инж. Георги М. Георгиев (чиято е търговската марка Адмирал).

Оказа се, че това е електрическо, чехословашко Супрафон. То е за типичните за епохата бакелитови плочи на 78 оборота/мин. До диска присъства обаче и регулатор на оборотите между ~66 и ~100/мин – това е за съвместимост с много стари плочи от началото на ХХ век, когато са произвеждани такива с най-разнообразна скорост на въртене. Изящното тонрамо е бакелитено, иглата на дозата е кристална, а върху металния диск има мъхеста подложка.

Друга интересна подробност е ламповият състав. Оказа се радиоприемникът отдолу е четирилампов, като обикновения Адмирал 419, а лампите са: ЕСН3, ЕВС3, AZ1 (токоизправителна), EF5. Е-тата са от червената серия на Филипс.

Както виждаме, чудеса все още се случват. Време е вече да въстане робът. Това наистина само при нас може да се види. Уникум е. НИКОЙ няма това нещо. Най-важното е, че направихме истински ПРИНОС към българската техническа история!

Нашата техника принадлежи на нашия народ. Херосът остана в Тракия. Никой няма да ни го отнеме. Ако не бях реагирал на тази възможност, каква полза от всичките човекочасове труд?

#НиеМожем #БългарияМоже #БългарияНадВсичко

А тук може да прочетете (и погледате) един друг български грамофон от 30-те г.:

Знаете ли какво е филтон? Научете със Sandacite.BG!

Множество български изобретения и техника са забравени под тежестта на времето.

Тази рядка история се разиграва в България през Втората световна война. Проследихме я по писмо със спомени на главния герой в нея и 2 вестникарски дописки. Друго няма. Качваме се в машината на времето и отиваме в гр. Фердинанд, дн. Монтана.

През 1939 г. началният учител Любен Георгиев Истатков (1911 – 1993), родом от с. Горно Церовене (тогава във Фердинандска околия, обл. Враца), е уволнен, но си намира работа в прогимназия в свиленградското с. Кочаш. Там го угнетява почти пълната липса на материална база за обучение, вкл. по музика – няма инструменти и средства за нагледно обучение. Цари ,,музикално невежество“ (както определя Истатков, сам цигулар). Учителят изписва текст на песен на дъската или учениците гледат от учебника и разучаването върви така. Обучението зависи само от таланта и нотната грамотност на самия учител. 5-те – 6-те песни за годината учениците усвояват изключително по слух. Понякога дори и преподавателите са заучили песните така и те звучат ,,лошо, фалшиво, неверно, неубедително“.

Тъй като Истатков смята, че знанията са трайни само когато ,,влязат в съзнанието през повече сетива“, се замисля да направи ,,инструмент, при който всяка нота да издава съответен тон“. Така ученикът ще получава не само слухова, но и зрителна представа за тоновете.

През лятото на 1940 г. Истатков проектира и начертава нов струнен музикален инструмент. Свързва се със съселянина си – дърводелеца Александър Костов – който изработва дървената част на новия уред.

Той прилича на голямо сметало, висок е 1,5 м и широк 70 см. Бял е, от яворово дърво. Стои върху 2 крака (подпори), а те са от масивен орех, с квадратно сечение и страна 8 см. В горния и долния край на краката (съответно към инструмента и към земята) има по още 1 хоризонтална подпорна греда. Тя се пада успоредна на ширината на инструмента и е със същото кв. сечение със страна 8 см. Така между уреда и пода се образува правоъгълна рамка. Откъм земята тя е закрепена към 2 греди, перпендикулярни на инструмента, като така му дават устойчивост.

Истатков нарича изобретението си ,,филтон“, т.е. ,,обичащ тоновете, тонелюбец“ (срв. филантроп = човеколюбец). Има резонатор, дълъг 70 и широк 35 см, с цвят като на китара. Двете дъски на резонатора са свързани с дебела 6 мм летва – тя предава трептенията от горната към долната дъска на резонатора. Върху левия крак на инструмента, скосени под ъгъл, са завинтени неподвижно стоящи болтчета, а на срещуположната страна – механизми за настройване на струните. Това се прави чрез механизъм с ключове, подобен на този при китарите.

Върху горната дъска на резонатора, на около 6 см от неподвижното място на струните, е поставено прагче от твърдо крушово дърво, което пречи на струните да опират в дъската, а спомага при докосване да трептят свободно. Самите струни са така комбинирани, че започват от ,,сол“ под петолинието и стигат до горно ,,фа“.

Срещу горната дъска на резонатора, на разстояние около 5 см, се намира друга дъска, а на лицевата ѝ страна има петолиние с изрязани ноти. Те са едновременно и клавиши, а на обратната страна на дъската е електрическата част от филтона. Там има електромагнити, чиито котви стоят на ~8 мм от струните. Ел-магнитите се захранват от няколко батерии 4,5 волта, поставени на пода, до стойката на филтона. Единият полюс на батерията е свързан с електромагнита, а другият – с нота клавиш. Когато той се натисне, се затваря ел. верига – котвата удря върху съответната струна и прозвучава търсеният тон. Нотата ще трае толкова, колкото се държи натиснат клавишът.

За да свири на електрическия филтон, човек трябва да познава нотите и да има чувство за такт. А ако имаме дадена песен, достатъчно е да се знаят местата на нотите и времетраенето им, за да се изсвири и заучи тя с учениците. Според изобретателя тембърът на филтона е подобен на мандолина, но е по-дълбок и по-чист.

Любен Истатков започва да преподава музика с филтона и да свири с него, запалвайки доста хора по изобретението и правейки го известно. А в бр. 808 (26.Х.1940 г.) фердинандският в-к ,,Наше слово“ помества новина за изобретението:

През лятото на 1941 учителят отива в Министерството на народното просвещение, за да представи уреда си и да предложи да се започне масовото му производство. Влиза и иска да бъде приет от министъра, обаче той тогава отсъства. Висш служител на МНП среща Истатков и го пита какво търси. Изобретателят му показва творението си, но чиновникът изсумтява: ,,Музикален инструмент ли? Хм… Млади момко, ако бяхте изобретили оръжие – това е вече друго нещо. Нам оръжие трябва сега, не музикални инструменти. Впрочем, за какво служи изобретеният от Вас инструмент?“. ,,Да разигравам мечки с него!“ – отвръща ядосаният Истатков и огорчен си заминава от просветното министерство.

Изобретателят е ,,потресен“ и обиден и захвърля в ,,магазата“ (мазето) електрическия филтон, който му е коствал безсънни нощи. Не патентова уреда, както гръмко обещава дописката от 1940 г. Няколко месеца не пипва и цигулката си, а пък ,,от дългото стоене във влъжната магаза инструмента се разлепи и развали.“ Тъй свършваха някога предтечите на зорницата на българското Освобождение…

А за филтона някой се сеща едва през 1971 г., когато в бр. 8171 (от 12.I) на в-к ,,Отечествен фронт“ излиза малка дописка от 5 изр. В края ѝ се приканват ,,онези, които знаят нещо [за инструмента], да се обадят в редакцията“. Тогава Любен Истатков пише пространно писмо с подробности за изобретението си, но след това вестникът не публикува нищо повече по темата.

Учителят има и забележителен род. Баща му Георги Истатков Ковачки (1890 – 1975) е човек с огромни знания, живата история на с. Горно Церовене. Братът на Георги – Борис – в по-късен период от живота си е свещеник на селото, а преди това – жандармерист. Изобретателят има две дъщери – Екатерина и Соня – и един син – Иван Истатков, известен иконописец и дърворезбар.

Историята на Любен Истатков и филтона е открита и предоставена от г-н Димитър Церовски – краевед и изследовател от Монтанския край – комуто изказвам искрена благодарност. Миналото не трябва да се забравя.

В Sandacite.BG намерихме български пожарогасител от Царство България. :)

В последните години успяхме да извадим на бял свят неподозирани изделия на българската промишленост, произвеждани от различни фабрики в странаца ни главно през 1930-те и 1940-те г. По този начин неоспоримо става ясно, че и преди 1945 г. България все пак има разнообразна технологична промишленост.

Днешното ни откритие ни пренася в средата на 30-те г. Пожарогасителят, който виждате на горната снимка, е фотографиран през 1936 и носи приятното название Огнебор. :) Не знаехме, че още през онези години и у нас са произвеждани и уреди за гасене на огън.

Това е пожарогасител с пяна. Вместимостта на металната му бутилка е 12 литра. Този уред може да гаси пламъци, породени от бензин, масла и други лесно запалими материали.

Отгоре виждаме как бутилката е затворена с капак с крилчати гайки. На хартиена лепенка отгоре има означение: ,,Типъ S“, а отдолу – по-голяма такава с илюстрация как жена в рокля насочва уреда срещу пламъците. Под картината са изписани шест инструкции как да се действа при пожар. Под тях е означена фабриката производител, но за съжаление не успяваме да я разчетем. Чете се само нещо като ,,… търговско д-во…“ и дотам. Щом разберем, веднага ще допълним.

Производството на тези Огнебори започва най-вероятно първата половина на 30-те г., тогава все повече започва разнообразие в асортимента от технологичната продукция на българските индустриалци.

В средата на 30-те години този пожарогасител е ,,на въоръжение“ в редица държавни институции – Главната дирекция на железниците и пристанищата, тази на пощите, Държавни мини Перник, Държавната военна фабрика в Казанлък, Военно-инженерната свързочна фабрика в София, общини и много индустриални предприятия. Тоест производителят му е държавен доставчик. В онези години в България е много популярна германската техника, но ето че тук имаме предпочетен български производител. През 30-те и 40-те г. Царство България осъществява и политика на протекционизъм спрямо националната индустрия, за да ѝ помогне да закрепне.

Е ли Огнебор първият български пожарогасител? Ясно е, че много ни се ще, но… хайде да не казваме голямата дума. :) Просто не е сериозно, след като в момента знаем само за него. Възможно е както тази, така и друга фабрика да е произвеждала друг модел преди този.

Имайте предвид, че усилено си търсим такъв за колекцията. Така че, ако попаднете, ни се обадете на 0896 625 803 – Антон Оруш. Цената казвате Вие – цигански работи не обичаме.

Ето и едно друго интересно производство, може би също непознато за вас – вагони от Царство България ==>

Прочетете в Sandacite.BG за историята на българския производител на неонови лампи Електро-неон!

Всяко технологично производство от периода на Царство България е интересно, защото за много такива въобще не знаем, че са съществували. Едно от тях са неоновите светлини, които още от края на XIX век се използват все по-често в рекламите. Тази тенденция се развива през десетилетията и не подминава и България.

През 1936 г. в София е основано дружеството Електро-неон с цел ,,производство, монтаж и конструкции на неонови надписи, реклами, ефекти, осветителни тела, електрически уреди и апарати, както и всякакви електрически инсталации и произведения от стъкло; представителство и търговия“. Това е най-вероятно първият български производител на неонови лампи! За историята на българската техника е много важно, че го открихме!

Фирмата има кантора на втория етаж на ул. Леге № 23. Основатели по учредителния протокол са:

• Любомир Иларионов, електротехник;
• Емануил Манолов, машинен техник;
• Тобиас Щарк, електротехник;
• Елия Барух, електротехник.

Четиримата съдружници внасят дял по 53 000 лв всеки и от 15.I.1936 г. встъпват в длъжността си на управители.

Една интересна история се случва на общо събрание на управителите през същата година. През м. април Елия Барух излиза от дружеството, но въпреки всички покани и призиви на съдружниците си не се явява на общо събрание, което да оформи надлежно неговото излизане според правилника. Същевременно той изтегля дяла си от дружествения капитал, а междувременно също започва да произвежда през друга, своя фирма, отново неонови светлинни тръби. По този начин нарушава дружествения правилник и договора, който е подписал при основаването на Електро-неон, защото никой от съдружниците във фирмата ,,не може без разрешение от другите да изпълнява в България каквато и да е друга длъжност при друго подобно предприятие, нито да бъде заинтересован в такова“. Затова на събрание през 1938 Щарк е изключен и за нови управители са назцначени Любомир Иларионов и Емануил Манолов.

Ето и една реклама на фирма Електро-неон от 1938 г. – прочетете текста, информативен  е:

,,Голяма економия на ток, полезно осветление без сянка!“ :D

През същата година неонови светлини, производство на Електро-неон, получават златен медал на Художествената занаятчийска изложба в София.

Интересно е да проследим как се развива дейността на Електро-неон през Втората световна война. През 1940 г. вече са налице трудности с доставките на суровини и намалена печалба, защото заради военните действия рекламните бюджети на предприемачите се свиват и скъпата светлинна реклама започва да се използва по-малко. Отчетената годишна печалба е 109 984 лв бруто.

През 1941 г. вече някои от работниците са мобилизирани в окупационните корпуси на българската армия в Македония и Западните покрайнини, затова в Електро-неон се налага търсене на нова работна ръка. Въпреки това, печалбата на производителя е 166 722 лв бруто.

През 1942 собствениците се замислят да въведат в производството нови изделия, освен неоновите светлини за реклами, защото стават все повече признаците, че търсенето им може да престане.

Междувременно, заради клаузите на приетия пред 1941 г. Закон за защита на нацията и рестрикциите, които той налага върху българските граждани от еврейски произход, съдружникът Тобиас Щарк престава да подписва дружеството. През 1943 г. той прехвърля и дяла си на Иларионов и Манолов. Той ще се сети за него едва през 1945, когато успява да си го възвърне въз основа на действието на новоприетата Наредба закон за уреждане имуществените последици от отмяната на противоеврейските закони.

Както сочат редът на историята и примерите с други български предприятия, и Електро-неон претърпява промените на национализацията – дружеството е ликвидирано от собствениците му през 1948 г.

За този интересен български производител успяхме да издирим само тази реклама и емблемата, която виждате под заглавието на статията. Каквито и информации обаче да открием за него в бъдеще, задължително ще ги добавим тук. Доскоро!

Антон Оруш от Sandacite.BG утре ще представя на живо своята книга за българска техническа история. Заповядайте!

Както знаете, наскоро излезе ,,Голяма книга за българската техника“! Това е най-пълното издание по технологична история на България – тази важна и интересна, но незаслужено подминавана тема. Новият пъстър том иска да ви разкаже за стотици познати и непознати достижения на родната техника, някои от които прелюбопитни или пък истинска национална гордост.

Книгата започва разказа си от началото на ХХ век и стига до 90-те г., показвайки ни български цветен телевизор от 1901, противогази и жп вагони от 20-те г., мобилен телефон от 1964, снимки от Марс, цял-целеничък танк и компютър с размери на апартамент! Всичко това е онагледено в над 500 илюстрации и описано в четивен и забавен стил.

За първи път след толкова десетилетия България най-сетне има книгата, която отдавна трябваше да напишем. Елате заедно да отпразнуваме появата на книгата, която българската техника заслужава да има!

ЗА АВТОРА:
Антон Оруш е колекционер и изследовател на българската техника. Поддържа най-голямата колекция в тази област (над 400 апарата) и е създател на Sandacite.BG – Българският портал за стара техника – сайт за история на българската техника. Работи в Университетска библиотека „Св. Климент Охридски“.

„Голяма книга за българската техника“ можете да намерите в книжарниците и онлайн на: https://bulgarianhistory.shop/catalog/goliama-kniga-za-bg-tehnika/.

САМО НА ТОВА СЪБИТИЕ обаче ще можете да си я вземете с автограф от Антон Оруш, да си поговорите с него и да разгледате на живо най-новите попълнения в голямата му колекция от българска техиика, които ще ви очакват бар ,,Абордаж“ в София, на ул. Веслец 22 – там ще бъде представянето.

Запазете своето място за първата сесия тук: https://www.eventbrite.com/e/-1830-2000-tickets-108097418288

Запазете своето място за втората сесия тук:
https://www.eventbrite.com/e/-2030-2200-tickets-108097849578