Прочетете в Sandacite.BG за историята на българския производител на неонови лампи Електро-неон!

Всяко технологично производство от периода на Царство България е интересно, защото за много такива въобще не знаем, че са съществували. Едно от тях са неоновите светлини, които още от края на XIX век се използват все по-често в рекламите. Тази тенденция се развива през десетилетията и не подминава и България.

През 1936 г. в София е основано дружеството Електро-неон с цел ,,производство, монтаж и конструкции на неонови надписи, реклами, ефекти, осветителни тела, електрически уреди и апарати, както и всякакви електрически инсталации и произведения от стъкло; представителство и търговия“. Това е най-вероятно първият български производител на неонови лампи! За историята на българската техника е много важно, че го открихме!

Фирмата има кантора на втория етаж на ул. Леге № 23. Основатели по учредителния протокол са:

• Любомир Иларионов, електротехник;
• Емануил Манолов, машинен техник;
• Тобиас Щарк, електротехник;
• Елия Барух, електротехник.

Четиримата съдружници внасят дял по 53 000 лв всеки и от 15.I.1936 г. встъпват в длъжността си на управители.

Една интересна история се случва на общо събрание на управителите през същата година. През м. април Елия Барух излиза от дружеството, но въпреки всички покани и призиви на съдружниците си не се явява на общо събрание, което да оформи надлежно неговото излизане според правилника. Същевременно той изтегля дяла си от дружествения капитал, а междувременно също започва да произвежда през друга, своя фирма, отново неонови светлинни тръби. По този начин нарушава дружествения правилник и договора, който е подписал при основаването на Електро-неон, защото никой от съдружниците във фирмата ,,не може без разрешение от другите да изпълнява в България каквато и да е друга длъжност при друго подобно предприятие, нито да бъде заинтересован в такова“. Затова на събрание през 1938 Щарк е изключен и за нови управители са назцначени Любомир Иларионов и Емануил Манолов.

Ето и една реклама на фирма Електро-неон от 1938 г. – прочетете текста, информативен  е:

,,Голяма економия на ток, полезно осветление без сянка!“ :D

През същата година неонови светлини, производство на Електро-неон, получават златен медал на Художествената занаятчийска изложба в София.

Интересно е да проследим как се развива дейността на Електро-неон през Втората световна война. През 1940 г. вече са налице трудности с доставките на суровини и намалена печалба, защото заради военните действия рекламните бюджети на предприемачите се свиват и скъпата светлинна реклама започва да се използва по-малко. Отчетената годишна печалба е 109 984 лв бруто.

През 1941 г. вече някои от работниците са мобилизирани в окупационните корпуси на българската армия в Македония и Западните покрайнини, затова в Електро-неон се налага търсене на нова работна ръка. Въпреки това, печалбата на производителя е 166 722 лв бруто.

През 1942 собствениците се замислят да въведат в производството нови изделия, освен неоновите светлини за реклами, защото стават все повече признаците, че търсенето им може да престане.

Междувременно, заради клаузите на приетия пред 1941 г. Закон за защита на нацията и рестрикциите, които той налага върху българските граждани от еврейски произход, съдружникът Тобиас Щарк престава да подписва дружеството. През 1943 г. той прехвърля и дяла си на Иларионов и Манолов. Той ще се сети за него едва през 1945, когато успява да си го възвърне въз основа на действието на новоприетата Наредба закон за уреждане имуществените последици от отмяната на противоеврейските закони.

Както сочат редът на историята и примерите с други български предприятия, и Електро-неон претърпява промените на национализацията – дружеството е ликвидирано от собствениците му през 1948 г.

За този интересен български производител успяхме да издирим само тази реклама и емблемата, която виждате под заглавието на статията. Каквито и информации обаче да открием за него в бъдеще, задължително ще ги добавим тук. Доскоро!

Електрически уреди от Царство България, марка ЕДИСОНЪ!

See more

Начало на електротехническата промишленост в България

Днес ще обърнем поглед към предтечите на зорницата на българското освобождение. Според нас, независимо от скромните мащаби на българската електротехническа индустрия в нейния зародиш, е интересно да изследваме началото на този впоследствие силно развит клон от българското производство. Винаги първият и последният етап в даден процес са най-интересни.

До края на Втората световна война в България няма развита електротехни­ческа индустрия. Може да се говори само за наченки в тази насока. Първите стъпки за електротехнически изделия се правят в работилницата “Гатю П. Станев и Ст. Балабанов” – гр. Русе. През 1925 г. те откриват магазин за внос на радиоапарати и радиочасти, а през 1935 г. за първи път се организира про­изводството на детайли от бакелит с вносен бакелитов прах, а по-късно – на електрически фасунги и ключове. През 1935-1938 г. тук вече се произвежда и самият бакелитов преспрах с вносна смола, оцветители и други материали.

Производството на изолирани проводници започва с малка работилница в гр. Севлиево, през 1932, която по-късно се развива в завод “Ненко Илиев”.

Производството на електрически машини с ротор води своето начало от 1926 г., когато в своята електротехническа работилница “Русия” Иван Яковлевич Кондратенко конструира и изработва първите асинхронни елек­тродвигатели, малки динама, трансформатори, прекъсвачи и др.

През 1932 г. работилницата на Бог­дан Джафаров започва производството на асинхронни мотори с мощност до 10 hp, а през 1936г. братята инженери Тодор и Георги Амьоркови започват производ­ството на електродвигатели с мощност до 7 hp.

След 1944 г. едновременно с горните две работилници се произвеждат елек­тродвигатели до 4 kW и в “Сименс”, вече като съветско предприятие и в “Завод 14” в Ловеч. След национализацията през 1947 г. от работилниците на Джафаров и Амьоркови се развива “Електромоторната фабрика” и производството на машини с ротор се разраства с бързи тем­пове.

Родоначалник на трансформаторостроенето в България е инж. Николай Бешков (1905-1986). Работейки в известната фаб­рика за бонбони и шоколад “Велизар Пеев” в Своге, той конструира през 1928 г. първият сух трансформатор 10 kVA за 6000/150 V за нуждите на заводската централа и околността. През 1934 г. вече като завършил електроинженер той конструира първия маслен трансформатор 15kVA, 7000/150 V за нуждите на белгийската компания Електротехническо дружество за България и София.

Непосредствено след това, ползвайки изоставени магнитопроводи постро­ява маслени трансформатори с мощност 18, 70 и 130 kVA за 7000/150 V за нуждите на същата компания. Използва малката работилничка на подстан­ция “Мария Луиза”. Към 1937/38 г. Н. Бешков вече строи трансформатори до 320 kVA и напрежение до 20 kV вкл. с внесена силициева ламарина от Германия (1935 г.).

През 1939 г. са били произведени 8 вършачки, 15 малки парни котли, 60 вагонетки, 17 бр. малки силови трансформатора, 88 т. подкои, 453 т. домакински съдове и някои уреди за бита (готварски печки, електрически крушки, телефонни апарати).

При засилената електрификация на селата след 1944 г. се създават две нови предприятия за силови трансформатори 30-50 kVA (1945/46 г.). Едното от тях е “АЕГ”, вече като съветско, с ръководител инж. Владислав Ив. Лу­ков, а другото кооперация “БЕК” – София с ръководител инж. Димитър Минчев Ковачев. Третото такова предприятие е образувано в държавната военна фабрика в Ловеч от инж. Минчо Йорданов Михнев с оказана му по­мощ от инж. Стоян Караджиев от Воден синдикат “Осъм” – Ловеч. Това предприятие изработва точни копия на Сименсовите трансформатори 30 и 50 kVA, 20/0,4 kV, претоваряеми, селски тип.

На Главна дирекция за електрификацията на България инж. Н. Бешков предлага изработването на 10 броя еднофазни трансформатори от по 1000 kVA, 60/21 kV, които да се използват в подстанциите “Русе” и “Разг­рад” за получаване електроенергия по кабела 60 kV от Румъния. Дирекцията му възлага такава поръчка за изпълнение и доставка.

В края на 1947 г. (24 декември) с национализацията на индустрията е национализирана и трансформаторната работилница на Н. Бешков, която има 15 души работници.

В началото на м. юни 1948 г. се обединяват двете предприятия за трансформатори в София – на Н. Бешков и “БЕК”. Те се преместват на бул. “Цариградско шосе”, No 68 и образуват Държавна трансформаторна фабрика с директор Нако Шопов, първият работник на Н. Бешков от 1934 г. и технически ръководител инж. Н. Бешков. В това ново предприятие се до­вършват 10-те еднофазни трансформатора по 1000 kVA, 60/21 kV, от които две групи по 3000 kVA (т.е. 6 х 1000 kV А) в подстанция “Русе” и една от 3000 kVA в подстанция “Разград”, като един еднофазен трансформатор ос­тава резервен. През м. август 1949 г. те са пуснати в експлоатация. През същата година в държавната трансформаторна фабрика е изработен и пър­вия трифазен трансформатор от 3000 kVA, 35/7 kV за подстанция “Рила” – София.

През разглеждания период (1919-1947 г.) в България високоволтова ко­мутационна апаратура не се произвежда.

Първите български многомаслени прекъсвачи за 20 kV са конструирани от инж. Владислав Луков и са произведени в “Елпром”. Монтирани са през 1949 г. в подстанциите “Русе” и “Разград”.

За производство на голи медни проводници Братя Филипчеви построяват “Бакърена фабрика” – София, която извършва огромна работа през 40-те години по изтеглянето на медни проводници от домакински съдове.

Работилници има и към представителствата на “Сименс” и “АЕГ”, също и към “Елин” за електрически табла, кабелни глави и др.

Оценката на инж. Т. Ив. Цонев за това време е: “Така, въпреки желани­ето на обвързващата ни германска политика, да бъдем суровинна база и преработватели на селскостопански продукти, се явиха кълновете и на зачатъчна електропромишленост”.

---

Литература:

К. Станилов, Цв. Христов, П. Дундаров, „История на електротехническата промишленост в България”, София, 2007 г.

Йорданов, Богомил Л.,  Василев, Васил В.,  Терзиев, Димитър Г.. Електротехническата промишленост в България :. [Очерк] /. София :, Техника,, 1987.

Иванов Н. – „Кратка история на създаването на „Елпром”, гр. Ловеч” – гр. Ловеч, 1985 г.;

Спиров, М. Електрификацията на България и нейните строители през XIX и XX век : Историография. Т. І. София, Херон прес, 1999.