Етикет: Видове компютърна памет

В Sandacite.BG се сдобихме с български компютърни перфоленти. Вижте колко са интересни – в статията.

Снимка: лична колекция

Перфолентите са древен носител на компютърни данни, хронологически вторият носител след перфокартите. Принципът на технологията не се различава особено от тях. И тук данните се запаметяват в зависимост от това има ли дупка (перфорация) на точно определени места, наречени позиции. Лентите са естествено продължение на картите, въведен, след като ясно се вижда как перфокартите се разпиляват лесно, трябва често да се сменят в устройството и това създава неудобства. Затова започва употребата на носител, който работи на същия принцип, но представлява непрекъсната лента. Да разгледаме накратко.

На снимките виждаме перфоленти, произведени в софийския завод „Електроника“ през 1986 г., макар че той ги произвежда и по-рано. Невероятно рядко е да се намерят български перфоленти. Тези в моята колекция са съхранени в оригиналните си кутии, а едната, която виждаме, е използвана и носи запис на себе си. Когато лентата се положи в кръглата кутия, се обгръща с продълговат хартиен къс – на  него се пише какво е записано на носителя и дата на качествения контрол.

Другата перфолента тук не е употребявана никога, своеобразна жива капсула на времето. Единствената перфорация на нея – пунктираната линия по дължината – е т.нар. транспортна пътечка или водеща писта. По нея зъбното колело на устройството придвижва лентата.

Дупките по лентата (позициите) не са подредени случайно. Тези, разположени напряко една до друга на лентата, образуват 1 ред. На всеки ред се записва кодът на 1 символ. Всеки такъв ред отвори отговаря на 1 буква, знак или интервал между тях. За запис се използва ASCII-код, а позициите се наричат и кодови отверстия. Редицата пък отвори, разположени надлъжно на перфолентата, се казват кодови пътечки (писти). Масивите от данни могат да се обединяват в зони, отделени една от друга от интервали без перфорация.

Ширината на перфолентата варира според броя на пистите – 17,46 мм за 5-пистовите и 25,4 мм за 8-пистовите ленти (на снимките). У нас са използвани и двата вида, но съществуват и ленти само с 2 пътечки. Перфолентите могат да достигнат 300 м дължина, на които събират толкова данни, колкото 1500 перфокарти!

Снимка: лична колекция

Лентите може да са пластмасови или хартиени. Хартията е дебела 0,1 мм и е с повишена якост, за да не се къса след дупченето. Най-често е жълта, но може и да е бяла. Диаметърът на перфорираната дупчица е 1,83 мм.

Немалко интересни български компютри, като например първият – Витоша (1962 – 1963 г.) – и компютризираната система за контрол на работното време ИЗОТ 1001С (1979) използват именно перфоленти. Методът на запис е електромеханичен (с пробив), а този на четене – електромеханичен или оптичен. При записа дългата ,,опашка“ от перфорирана лента постепенно пада в плексигласов контейнер под перфолентното устройство, откъдето после се събира и навива отново в кутията.

Технологията на перфолентите се използва и преди компютрите. Изобретателят на т.н. химически телеграф Александър Бейн през 1846 г. използва в своята машина перфолента, за да обозначи кода на Морз чрез разположените по определен начин дупчици. С неговия телеграф можело да се предават до 252 символа в 52 сек (около 300 думи/минута). А телеграфът се нарича химически, защото хартиената лента се намокряла с амониева селитра и калиев фероцианид.

Перфолента е използвана и в автоматичния телеграфен апарат на Чарлз Уитстън (1858 г.). Нанесените по нея по даден ред дупчици също означават точките и тиретата в Морзовия код. Тук лентата също се използва за запис, предаване и съхранение на данни, а кодът на Морз се нанася на 2 реда дупчици. На такъв апарат може да се предават по 500 букви/мин, т.е. 5 – 6 пъти по-бързо, отколкото чрез ръчна работа с телеграфния ключ.

През 1874 г. французинът Жан Морис Емил Бодо патентова първия си телеграф. През 1897 г. той е подобрен, като се въвежда перфолента с 5 реда отвори за Морзовия код. Този изобретател е автор и на т.н. код на Бодо – кодиране на символите за телеграфия. С негова помощ и по-късните усъвършествани апарати на Бодо данните можели да се предават в пъти по-бързо от обичайното.

В американския компютър Mark I нa IBM от 1944 г. инструкциите се четат (и после изпълняват) от хартиена перфолента. Всяка програма представлява много дълъг рулон лента. При Mark I програмните цикли се получават чрез свързване на началото и края на четената лента.

Перфолентите и устройствата им са евтини за използване, но недостатъците им са доста ниската скорост на четене и запис (поради ограничената скорост на механичното лентопредаване), а също така – невъзможността да се редактира записът (при перфокартите това може да се направи чрез добавяне или замяна на карта в тестето, но перфолентата е непрекъсната). Обикновено скоростта на запис е 80 – 150 байта/сек, а максималната скорост на четене – 1500 байта/сек, при което лентата се движи с ~4 м/сек. Плътността на запис е ~13 бита/см². Още в края на 70-те г. конкуренция на перфолентите започват да оказват по-бързите магнитни ленти и по-късно те напълно ги изместват.

А ето тук и статия за предшествениците на перфолентите – перфокартите:

Български компютърни перфокарти от 1971 г.

See more

 

В Sandacite.BG открихме неочаквано стара българска компютърна находка – перфокарти! Никой няма такива…

Най-старият носител на компютърни данни – това е перфокартата. Това е енергонезависима памет от механичен тип, използван още през 1930-те – 1950-те г. Те са основен носител за въвеждане на програми и информация в компютрите и такъв за запис на документи. След началото на 70-те г. тези носители започват да залязват, защото са заменени от перфолентите – те са по удобни за манипулиране и заемат по-малко място.

Перфокартата е тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение определят записа и четенето на данните, защото те се кодират чрез тях. Записът се изгражда, като специално устройство продупчва (перфорира) или не дупки, разположени на точно определени места (позиции). Позицията във всяка колона е номерирана. Най-често използваните карти са по стандарта на IBM, според който има 80 колони, а във всяка има 12 реда. Горният ляв ръб е косо отрязан, а размерите на самата карта са 187,325 × 82,55 мм. Картонът е с дебелина 0,178 мм. Повече за перфокартите по принцип може да научите ТУК.

Разбира се, програмата, записана на картите, заема много от тях – цяло тесте. Затова при въвеждане се следи кога пъхнатата в перфоратора карта е изчетена, за да се добави нова. Картите се съхраняват на тестето в специални мебели (има и български такива – показахме ги ТУК), като се внимава картончетата да не се разбъркат.

БЪЛГАРСКИ ПЕРФОКАРТИ

Български компютри като легендарния ИЗОТ 310 (1974) или терминала ИЗОТ ЕС 8531 (няколко г. по-късно) използват перфокартни устройства. Знаете, че сайтът ни е посветен на историята на българската техника, а компютърната е важна част от нея. Колкото по-старо българско компютърно нещо открием, толкова по-добре. Доскоро смятахме, че най-старият носител на двоични данни, които страната ни е произвеждала, са перфолентите. Що се отнася до перфокартите, у нас най-често се откриват такива, произведени в Източна Германия – с тях са задоволявани нуждите на страната (много рядко се откриват и унгарски).

И съответно можете да си представите как затреперахме, когато попаднахме на истински перфокарти, произведени в България! Очите ни станаха на палачинки. Няма такова щастие! Новите ни находки са истински принос към историята на българската компютърна промишленост, който сега ще разнищим тук за вас.

Най-горе и тук сега виждате първата порция от тях – два броя стандартни 80-колонни перфокарти. Надписът вляво е ,,Главен изчислителен център при ДСО ,,Машинна обработка на статистическата информация“ – НРБ“. Десният надпис пък казва ,,февруари 1971 г.“ – времето на производство.

ДСО МОСИ е прадядото на днешната държавна фирма Информационно обслужване и е основано през 1971 г.  Явно перфокартите са произведени във завод/цех в рамките на това обединение и за неговите нужди. По-малко вероятно е техен производител да е новооснованият тогава (1970) Завод за регистрационна техника в Самоков, защото той е с принципал ДСО ИЗОТ, а не МОСИ.

Перфокартата най-горе е същата по стандарт, като има само две други разлики – картонът е не розов като втората, а обичайният белезникав и картата е произведена през август 1974 г.

Това бяха две карти, които са предназначени за компютри като цитираните по-горе. Сега да разгледаме други две.

Тук виждаме т.н. карта за работна операция. С нея се отчита количество, вид и други параметри на работата, извършена от даден служител. Начинът на отчитане има специфики.

Първо, виждаме, че полето на картата е разделено на различни секторчета, като всяко от тях е все едно графа, с която се уточняват разни подробности – ,,цех №“, ,,поръчка №“, ,,детайл №“, ,,машинна група“, ,,изработено количество“, ,,фактор вложено време“, ,,инвентарен № на машина“, ,,отчетен месец“ и т.н. Ако ви прави впечатление, всички тези параметри може да се изразят с числа. Върху картата те се отпечатват от машина. Виждаме и че върху носителя има по-големи графи за подпис и печат на ОТК-аря при предаване на работата.

Има само една малка група параметри, които би трябвало да се изпишат с думи, но за да може всички графи да се попълват с машина, и за тях са въведени кодови или шифри. Виждаме ги вдясно:

• за вид заплащане – 04 за ненормиран труд на нормиран работник, 07 – за разлика в квалификацията;
• за това дали се заплаща работа на един човек или на цяла бригада – съответно 01 или 02;
• поредност на приемането от ОТК – 1, 2 и 3 (първо, второ и трето приемане).

На най-долния ред има още параметри – ,,поръчано количество“, ,,начален срок“, ,,краен срок“ и т.н. И тук числата се отпечатват с машина. Има и колони с позиции за перфориране, като най-голямата е 7, но е възможно при тези карти те да не се перфорират, а да са останка от печатния шаблон, който е ползван.

Това предположение идва, след като огледахме и тази карта отдолу. Тя пък е ,,лимитна карта“ и става дума пак за отчитане на работа в някакво производство, може би шивашко или тъкаческо, защото има доста графи с думата ,,възел/възли“. Но позициите, особено на най-долния ред, със сигурност не се перфорират, защото най-малко под една графа знаем какъв код се поставя – 1 или 2. Това е графата КЗ – ,,код за завършване“. Иначе има пак две колони с позиции, като този път те са с най-голям номер 9. Но едва ли нещо се перфорира на тях, а по-скоро графите сепопълват от машина.

Така тези два вида карти носят пълната информация за извършената работа от един работник или смяна. Върнете се горе и разгледайте графите особено вдясно – много са показателни за типа дейност. Иначе и двете карти са по същия стандарт като стандартните перфокарти. Мислим, че това са перфокарти с надпечатани нови графи на шаблона там, където е нужно.

На тях не е отбелязан никакъв надпис на институция, но вероятно отново са производство на ДСО МОСИ. Ето защо мислим така:

• предназачени са за отчитане на статистически данни;
• дойдоха от едно и също място заедно с онези от МОСИ.

Ако може да ни светнете за още подробности за вторите две карти, ще е супер. :) Благодарим ви искрено!

А ето тук сме ви написали подробна статия за по-късен български хардуер, обаче също свързан с компютърните данни:

Всичко за ЕС 9002 и неговите възможности

See more

 

За пръв път в Sandacite.BG намираме български феритни памети!

Феритните памети са исторически вид енергонезависими компютърни памети. Те появяват през средата на 50-те години и се използват до края на 80-те.

При тях данните за записват, като се намагнитват малки феритни тороиди. Като погледнете отгоре, виждате четири правоъгълника – това е матрицата, върху която се монтират феритните ядра.  Когато се променя състоянието на намагнитеност на ядрото, това изразява кодиране на информационни битове като нула или единица. Всеки тороид е свързан с два или четири проводника според схемата на паметта.

Когато през проводника премине електрически ток, той създава магнитно поле. Чрез пропускане на ток в определена посока се управлява индуцирания магнитен поток в едната или противоположната посока (по посока на часовниковата стрелка или обратно на нея) и едната се приема за логическа 1, а другата за логическа 0.

Ядрата са с форма на тороиди, защото така линията на магнитните силови линии е затворена и нищо не излиза навън. Между другото, интересно е да отбележим, че най-малката сила на тока, достатъчна, за да се промени намагнитеността, е различна според температурата.

Ето напр. как се чете от феритни памети. По електрическата верига се подава импулс, който да промени стойността на бита в нула.

Стойността на бита се разбира, когато се измери токът на проводника за четене: ако намагнитването на тороида се е променило, то в него възниква индукционен ток. И тогава:

• ако битът е бил „0“, няма промяна;
• ако битът е бил „1“, намагнитеността се обръща. След малко време това се отчита от проводника за четене S. Времето, необходимо за този процес, ва английската терминология се нарича access time.

Тъй като след всяко четене битът става 0, процесът разрушава съхранената информация и след прочитането на бита той трябва да се възстанови.

А ето и как записваме. При процес на запис се приема, че преди това е имало четене и битът е в състояние 0:ц

• за запис на „1“ се възбуждат избраните X и Y, но с токов импулс в обратна посока на този при четене. Намагнитеността се обръща в пресечната точка;
• за запис на „0“ (с други думи да се предотврати запис на „1“) се подава и ток за забрана по Z. Това намалява сумата от токове през тороида, която вече не е достатъчна, за да промени посоката на намагнитеност и тя остава същата.

Тези памети се използват масово в компютрите от споменатите десетилетия, обаче са трудни, съответно скъпи за производство, и имат сложна захранваща схема. Затова след изобретяването на DRAM от Интел феритните памети започват да изчезват от масовите компютри. Продължават обаче да се употребяват в компютри за приложение във военното дело и космическите проучвания (напр. в совалките), защото не се увреждат от радиация и мощни електромагнитни импулси.

А поводът да направим тази статия е фактът, че вчера неочаквано се сдобихме с български феритни памети! Тези, които виждате на снимката в началото на статията, са действали в известния наш компютър ИЗОТ 0310 от 1974 г. – онзи, за който Тодор Живков казва, когато го вижда на Пловдивския панаир: ,,Ето такава изчислителна техника ни трябва, какво ми говорите за големи машини!“:

На снимката горе виждате откъде влиза в платката проводникът за четене S (Sense), а и останалите.

Производството на българските феритни памети започва в Завода за запаметяващи устройства във Велико Търново и такива са монтирани във втория български компютър ЗИТ-151 от 1967 г. Не знаем колко е капацитетът на тези, но поначало 1 кб е нещо нормално за един елемент от онази епоха. За да постигнете необходимо за нормална работа количество памет, е необходимо за наредите в компютъра доста такива.

Ето и снимка откъм страната спойки:

М001 вероятно означава ,,модул 001″ в смисъл на модул памет.

Всяка една част от този вид стари български компютри и невероятно ценна, а още повече пък наша феритна памет! Затова посветихме отделна статия на тази находка.

А тук можете да видите информация и за един още по-стар вид компютърна памет:

Перфокартите за компютри и как да ги съхраняваме

See more

 

Разгледайте в Sandacite.BG как работят стари БГ устройства за запис на компютърни данни с магнитна лента!

В историята на компютрите са използвани различни видове външна енергонезависима памет (т.е. записаната информация не се изтрива, когато изключим електрозахранването). В Първия БГ компютър „Витоша” напр. данните са записвани на перфорирана лента, чиито дупки и разположението им имат значение. След това обаче идва нещо по-усъвършенствано. Представяме ви УПДМЛ!

У-пъ-дъ… какво?! Устройство за подготовка на данни върху магнитна лента (МЛ) – това означава съкращението. Когато се появява следващото поколение енергонезависими компютърни инфоносители – лентите – потрябват и удобни машини за записване на данните върху тях.

Поначало МЛ е по-усъвършенстван носител от дотогавашните перфокарти – данните се записват с много по-висока плътност, т.е. пести се място за съхранение (при все повече натрупващите се данни – напр. в изчислителните центрове – купищата перфокарти застрашително растат!); освен това картите се използват само еднократно, а МЛ е презаписваем носител; записът и четенето от/на нея са по-бързи, защото перфокартовото четящо-пишещо устройство работи доста по-бавно… Също така записът на магнитна лента е електронен и е много по-надежден от перфокартовия, защото записващото върху лентата устройство извършва проверка на току-що запаметените върху нея данни и при нужда ги коригира.

За да се работи ефикасно с МЛ обаче, е нужен удобен хардуер. В началото на 1970- те г. с това се заема Заводът за запаметяващи устройства в Пловдив, който през следващите години произвежда серия устройства за подготовка на данни върху МЛ – ЕС 9002, ЕС 9004, ЕС 9007. На пръв поглед те изглеждат като компютър All-in-one, но на мястото на монитора стоят двете ролки с лентата.

Ето и как работят тези устройства. Операторът стои пред клавиатурата и набира на нея буквено-числови данни, които се кодират и записват в т.н. буферна памет – нещо като склад, където се натрупва определена партида информация във вид на блок. Буферната памет на ЕС 9002 напр. събира информация като за ~2 перфокарти, а на ЕС 9004 е 160 байта.

Когато тя се запълни, съдържанието ѝ се записва на лентата. След записа идва време за проверка дали данните са записани правилно – прочита се съдържанието от лентата и се сравнява с това в буферната памет. При ЕС 9002 напр. това отнема ~150 милисек и затова операторът не усеща забавяне – той просто продължава да въвежда данни с клавиатурата. Самата лента се движи със скорост напр. 39,6 см/сек (в ЕС 9004).

Има и режим „търсене” – чрез клавиатурата се указва критерий за търсене и УПДМЛ-то сравнява информацията на всеки записан върху лентата блок с този критерий (скоростта на търсене е около 1000 блока/мин).

Сред екстрите на УПДМЛ са разпечатване на данни на принтер, презапис от едно устройство на друго и въвеждане на данни от четец за перфокарти (за да се осигури обратна съвместимост с по-стария носител).

А данните, записвани чрез УПДМЛ, са предимно статистически. Всеки цех и завод на дадено предприятие, всяко счетоводство, община, болница… въобще всяка организация, която поддържа някакъв отчет за дейността си, е задължена да го предава на окръжен изчислителен център, където отчетът се обработва за нуждите на националната статистика. Местната информация се съпоставя с получена от другаде и на тази база се правят по-големи изчисления, изводи, разбират се тенденции и т.н. – напр. колко бебета са се родили в еди-кой си град тази година, колко продукция от даден вид е била произведена в еди-кой си завод, колко служители са ползвали болничен за даден месец и на базата на какво заплащане колко им е било обезщетението и т.н. И понеже през 70-те г. компютрите са огромни, суперскъпи и не е възможно да ги има навсякъде (напр. в най-малкия цех на най-затънтеното село), се въвеждат УПДМЛ-та, на които статистическите данни се записват, лентата се отнася в окръжния изчислителен център и там вече се обработва на големия „едностаен” компютър с програма. Само тогава записаното има смисъл, защото програмата може да сортира данните по различни признаци, да ги сумира, да ги съпостави с други и т.н. – иначе лентата е трудно използваема. А тя поначало е нещо като много голяма флашка или DVD. Плътността на запис върху магнитна лента е 32 бита/кв. мм.

На тези ленти може да се въвежда и код на компютърни програми. След това лентата се зарежда в ленточетящото у-во на големия компютър, а интерпретатор „превежда” програмния код от лентата на понятен за машината език, за да разбере тя какво да прави, когато от програмата ѝ се подаде команда. ЕС 9004 (1981 г.) има 2 специални режима – въвеждане (т.е. запис) и проверка на програма. Но като цяло УПДМЛ по-малко са ползвани за това.

Първото българско УПДМЛ е ЕС 9002, разработено през 1972 – 1974 г. в Централния институт по изчислителна техника от колектива на инж. Тихомир Топалов. То е с най-малко тегло и размери сред множество вносни устройства и с най-ниска цена сред тях.

Още щом се появява като прототип, ЕС 9002 веднага печели няколко награди и привлича задгранични търговски заявки за закупуване. Българските УПДМЛ са широко изнасяни от външнотърговската организация ,,Изотимпекс“.

Ето и още една реклама на горното устройство:

За съхранение на магнитните ленти в изчислителните центрове са проектирани и специални мебели от завод Оргтехника Силистра. Те трябва да осигурят удобно и сигурно съхранение на натрупващите се носители. Самите ленти поначало стоят затворени в специални кръгли кутии, а при употреба се откача един пръстен около ръба, краят на лентата се изважда и се закача на друга ролка, която постоянно си стои на устройството, което я чете.

Основната единица за подреждане е т.н. палета за магнитни ленти. Тя представлява нещо рафт с метални рамки и множество отсеци, изработени от дебела тел, между които се подреждат кръглите кутии. Дълъг е 80 см, широк 18, а в най-горната си точка е висок 14. Може да побере 20-ина лентокутии.

Вече като имаме палетите, можем да ги подреждаме по трите рафта на тази количка, слагайки по 2 на рафт. Така ще можем да съберем множество ленти и бързо и лесно да ги превозваме от хранилищата им до големите ,,едностайни“ компютри, защото там са ленточетящите устройства. Количката е висока 80 см, широка 90 и дълбока 70.

А къде се съхраняват продължително време самите магнитни ленти? За това е произвеждан специален шкаф с две врати, изработен от дебела стоманена ламарина. Снабден е със секретна ключалка, за да са защитени данните от неоторизиран достъп. Шкафът има 4 рафта, а на всеки слагате по 2 палети. Висок е 1,6 м, широк 60 см и дълбок 100. Доста много тежи. :)

Тези съоръжения са били постоянно в употреба из големите изчислителни центрове, където се използват данните, записани върху МЛ.

МЛ и досега се използва за мащабни архиви от данни и изобщо не е забравена. През август 2017 изследователи от Sony и IBM съобщиха за новоразработена МЛ, при която плътността на запис достига 201 гигабита на кв. инч, а в резултат е възможно да се създадат касети с капацитет около 330 терабайта! Лентата е покрита с равномерен слой магнитни частици със среден размер от 7 нанометра. Технологията включва нови магнитни глави и специален лубрикант, който се нанася на повърхността на лентата, за да се постигнат по-ниско триене и по-високи скорости.

А ето път как е работел Първият български компютър – той дори и магнитни ленти не е имал:

Първият български компютър Витоша от 1962

See more

---

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%BC%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D1%83-%D0%BC%D0%B0%D0%B3%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D1%89%D0%BE-%D0%B5-%D1%82%D0%BE.html.)

Разгледайте в Sandacite.BG как да съхраняваме перфокартите – вид компютърна памет!

Ако сте родени в последните около 35 години, то най-вероятно не си спомняте перфокартите и сега се чудите, аджеба, какво ли е това. Става дума за стар вид енергонезависима памет за всякакви електронноизчислителни машини, използвана основно през 1930-те – 1950-те години. През 1970-те и 1980-те тези носители остават само за съхранение на данни, тъй като са изместени от по-високоплътностни и пространствено ефективни носители на информация – магнитните ленти. Но днес фокусът ни е именно върху по-стария вид вид памет, тъй като за него досега не сме писали нищо, а вчера, не щеш ли, случайно открихме български технически изделия, свързани именно с това.

НОСИТЕЛ НА ДАННИ

Но за начало да обясним какво точно е физически перфокартата. Тя представлява тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение са от решаващо значение за записа и четенето на информацията, защото тя се кодира чрез тях. Записът се изгражда чрез продупчването (перфорирането) или непродупчването на дупки, разположени на точно определени места, наричани позиции.

За да бъде това така, логично е, че перфокартите трябва да се произвеждат по точно определен стандарти. Най-използван е т.н. формат IBM, предложен от тази компания и въведен през 1928 г. При него размерът на картона е точно 187,325 × 82,55 мм и дебел 0,178 мм, а на него се съдържат 80 колони и 12 реда, чиято номерация се увеличава от най-долния към най-горния. Един от двата горни ъгъла е косо отрязан. По-ранните перфокарти имат остро отрязани ъгли, а от средата на 60-те – заоблени.

От 1930-те г. нататък перфокартите стават основно средство за вход-изход на данни от големите тогавашни компютри, заемащи помещения от понякога десетки квадратни метри. Картоните се перфорират от перфоратор – нещо като голяма и шумна пишеща машина. С нея и с друга машина за проверяване на вече въведените данни (верификатор) работят оператори, тогава основно жени. По време на апогея на употребата на перфокарти този вид труд е много търсен. Да отбележим напр., че българският ,,едностаен“ компютър ИЗОТ ЕС 1020 (първата половина на 70-те) е комплектуван със съветско устройство за четене на перфокарти – ЕС 6012 (1971 г.), което чете от 45- и 80-колонни картончета. Друг български компютър, оборудван с перфокартно устройство, е ИЗОТ 0310, а има, разбира се, още. Главната употреба на перфокарти в България е през 70-те и началото на 80-те, когато в страната най-разпространени са картончетата, произведени в ГДР.

Главното предимство на този вид носители на информация е удобството (за онова време) за боравене с данните – във всеки участък на дадено тесте перфокарти може да се добави нова карта, да се премахне съществуваща или да се замени една с друга. Все едно работим с физически текстов редактор. Освен това, веднъж продупчен картонът, информацията върху перфокартите остава сигурна, записът е устойчив.

Да отбележим обаче, че перфокартата е носител на информация с изключително ниска плътност на записа – по груби изчисления, 1 гб информация би тежал около 22 тона, и това е без теглото, загубено с хартията, отпаднала при перфорирането на дупките (е, по времето на активното им използване никой не е записвал такива гигабайтови обеми на картите). Но именно проблемът със съхранението на перфокартите ни отвежда към главното в днешния ни разказ…

СИЛИСТРА

Независимо че количествата информация тогава са били много по-малки, съхранението на пространствено неефективните перфокарти отрано е осъзнато като проблем, а и то се явява дори не толкова такъв, колкото важна задача – защото записаното на множеството картончета е важна информация, която ще се изчете правилно само когато те бъдат точно по реда си едно след друго поставени в машината. А за тази цел картите се нуждаят от правилно, точно и ясно съхранение. Ако смятате, че личната Ви колекция DVD филми не е разпределена достатъчно удобно и лесно по рафтовете, то помислете какво става, когато говорим за важни данни с критично значение, когато о гаф може да зависи дори цялата Ви работа!

Именно поради тази причина в началото на 1960-те г. завод Оргтехника Силистра е натоварен с разработването на подходящи мебели за подреждане и дългосрочно съхраняване на перфокарти. В резултат на това се явяват няколко изделия, от които всяко има връзка с другото.

РАФТОВЕ ЗА СОРТИРАНЕ

Когато натрупвате някаква информация, неизбежно ще Ви се наложи да я сортирате по определен признак. За да Ви е по-лесно да направите това с перфокартите, към 1964 силистренският завод вече предлага специална мебел – нещо като табло с множество отсеци, във всеки от котио нареждате перфокарти с определен вид информация – такива, които носят информация за една и съща област. Тази своеобразна секцийка е монтирана върху станок от стоманени тръби, за да стои на равнището на очите и да е лесна за манипулация. В секцията с отсеците има и екран, който се осветява от лампа и така човек може добре да чете, ако е поставил някакви означения около сортираните карти, та по-добре да намери кое къде е.

Частта с отсеците е изработена от дърво. Висока е 64 см, дълбока 20 и широка 154. Стойката пък е висока 105 см, дълбока 46 и широка 106. Секцията тежи 21 кг без картите в нея, а стойката – 7.

Тази мебел е специално несерийно производство и се изработва само при предварителна поръчка на клиент към завода.

КАСЕТКИ

Първата и най-малка единица, в която ще нареждате перфокартите, това са касетките за тях – виждате по-долу, те приличат на чекмедженца. В отсека картите се нареждат хоризонтално една пред друга. Има и приспособление за притискането им. Отпред има място за закрепване на хартиена бележка да се надпише какъв вид информация съдържа чекмедженцето. То е изработено от стоманена ламарина и може да побере най-много 2000 карти. Размерите му са: височина 10 см, дълбочина 46, широчина 21,2. Празно тежи 2,5 кг, а максимално напълнено – 8. Да отбележим обаче и че това чекмедженце не е серийно производство, а се произвежда само при заявка.

Тази касетка с точно определени размери ни води към следващия елемент от инфраструктурата на нашия информационен масив, а именно…

ШКАФ

Всъщност шкафовете са два – по-голям и по-малък. Малкият се състои от два по-малки шкафа, поставени един върху друг върху общ подиум. Всеки от шкафовете съдържа по 8 касетки (чекмедженца), което прави общо 16 х 2000 перфокарти във всяка = максимално 32 000 перфокарти, които можете да наредите в цялото чудо. Шкафовете плюс постамента са високи 73 см, широки 54, а всеки един от тях е дълбок 60 см. Комплектът тежи 73 кг. И тази мебел за съхранение на информация също се произвежда само по специална клиентска заявка.

Големият кютук пък е по-нов – влиза в производство поне от началото на 70-те. Той има 3 колони по 10 реда свободни гнезда, във всяко едно от които влиза по едно чекмедженце от описаните по-горе. Също е изработен от стоманена ламарина и може да побере максимум 30 касетки, което ще рече 60 000 перфокарти. Висок е 1,40 м, дълбок 51 см, широк 73,6. Празен тежи 145 кг, защото ламарината му е много дебела – трябва да е много здрав, за да не се олюлее и струполяса, ако го напълнят максимално с 30 касетки, всяка пълна до откат. (А тъй като вече знаем колко тежи без нищо, можем да съберем 145 + (30 х 8) и да получим, че максимално би могъл да удари 385 килограма… леле, майко! Ами ако падне? :D

КОЛИЧКА

И както казват по рекламите – това не е всичко! Завод Оргтехника Силистра е произвеждал и количка, която да Ви улесни при превозването на чекмеджетата с многото перфокарти от складовете с информация до залите с компютри (на изчислителния център или както са го наричали тогава – машинносметачната станция). Тя би могла да Ви бъде полезна също така и вътре, защото онези компютрища са голееми и заемат много място.

Количката влиза в производство още в началото на 60-те и в основата й стои стоманенотръбна конструкция. Може да побере 12 касетки (официалното име на чекмедженцата). Върху количката може да се монтира дървен плот, като така тя става истинска работна маса на колелета. По този начин вече е полезна и при разнасяне на различните материали и части при ремонта на машините.

Без плота е висока 73 см, а с него – 1 м. Широчината е 70 см, а дълбочината – 50. Тежи 35 кг.

Количката също се произвежда само по клиентска поръчка.

Действително много интересен е светът на перфокартите и всичките тези мебели за съхранение ни доближават още повече до времето, когато най-нормалното за компютърните потребители е било да си служат с тях. Надяваме се и зя Вас, а не само за нас, да е била интригуваща тази разходка в миналото.

Впрочем, тук можете да я продължите:

Български преносим хард диск от 1977 г.!

See more