Етикет: български изобретения

Вижте в Sandacite.BG за Виктор Витанов – българина, който конструира автомобил през 1912 г.!

Често казваме, че някои способни българи биха се развили по-добре в чужбина, отколкото у нас, и там биха били по-добре оценени. Но нека това да не е само едно банално горчиво напомняне как не ни харесват различни неща в нашата страна днес. Защото и в далечното минало откриваме български дейци на техниката, решили да се проявят в далечни страни и направили го успешно.

Виктор Георгиев Витанов, роден през 1891 г. в София, е самолетен и автомобилен конструктор. Негово дело е най-старият (известен до момента) автомобил, проектиран и изработен от българин. Дори само това обстоятелство е достатъчно да му посветим днешната статия.

Виктор Витанов е син на изобретателя и технологичен предприемач Георги Николов Витанов, който (както отбелязва историкът Иван Алексиев) вероятно е първият, внесъл в България пишещи машини още през 80-те г. на XIX в. и по-късно автор на американски и британски патенти.

Около 1903 г. сем. Витанови емигрират в Англия, като малко по-късно се установяват в гр. Хароугейт, Северен Йоркшир. Именно там Витанов-младши проектира и изработва цели 2 самолета, а през 1912 г. (caмо на 21 г.) – и 4-колесен бензинов автомобил.

Колата е отразена в авторитетното английско мототехническо сп. ,,Дъ Мотър Сайкъл“ (The Motor Cycle, № 483 (27.VI.1912) с. 710) и в много четеното българско ,,илюстровано списание за наука, изкуство и индустрия“ ,,Илюстрация Светлина“ (№ 7-1912, с. 21). Неговото известие е кратко: ,,… малкият автомобил, построен от сънародника ни г. Виктор Г. Витанов, едва 21-годишен, живущ сега в Хорочет (Англия). Преди 3 – 4 г. същият беше построил два аероплана, за които пресата беше се произнесла доста похвално. Конструкцията на тоя автомобил не е сложна и с него може да се припка бързо и по най-възвишените улици. Авторът е син на познатия механик Г. Витанов, който отворил механическа работилница в поменатия английски град, и ако се съди по извършените му досега работи, той ще ни учуди в близко бъдеще със своите успехи по машинното изкуство“.

,,Дъ Мотър Сайкъл“ е много по-подробен технологично, а към дописката му има и 2 снимки, които можете да видите тук (едната е използвана и от ,,Ил. Светлина“). Английското издание причислява колата на Витанов към т.н. cyclecar-ове. Това е вид малък, лек и евтин автомобил, 1- или 2-местен, понякога с мотоциклетни двигател и скоростна кутия; тегло – макс. 350 кг.

Автомобилът има мощност 3,5 к.с. Използвани са мотоциклетни части на реномирани производители – двигател на ,,Блумфийлд“, карбуратор ,,Браун & Барлоу“, магнетно запалване ,,КАВ“ и капков дозатор на смазването.

Задвижването е следното. Към коляновия вал е свързан съединителят, чийто диск е покрит с изненадващ, но характерен за някои тогавашни автомобили триещ материал – кожа. Оттам има верижна предавка към двустепенна скоростна кутия, а от скоростната кутия чрез друга верига движението се предава към междинния вал. От вала към задните колела има два 7/8-инчови гумени ремъка, като по този начин се разчита на ремъчното приплъзване да действа като диференциал. Предавките са две: 5 към 1 и 11,5 към 1.

Машината използва обикновени мотоциклетни колела и гуми с размери 26 х 2,25 инча, а управлението е директно, с волан. Пружиниращите елементи на окачването са четвърт елипсовидни ресори и са по-скоро меки.

Автомобилът развива добра за времето и мощността си скорост (15 – 20 км/ч) и лесно изкачва стръмни наклони. Тази малка кола е оценена от английското специализирано издание като ,,много похвално усилие“ (very commendable effort) и сигурна заявка за следваща машина, в която Виктор Витанов ще предложи някои подобрения. Някои циклокари от епохата имат само минимални удобства – напр. купето е открито, без за̀вет от вятър, дъжд и слънце – и, както виждаме от снимките, този автомобил е от тях. Частите на двигателя също са открити и едва ли са добре защитени. Логично е когато прави за първи път нещо, човек да се съсредоточи върху основното, а усъвършенстванията да остави за по-сетне.

До момента обаче не са открити сведения за втора кола на Виктор Витанов. Около 1930 г. той се насочва към друга страна – Канада – получава тамошно гражданство и оттук насетне не успяваме да проследим дейността му. Както се казва – финалът остава отворен.

Ето тук пък можете да научите за Първия български автомобил (защото да обърнем внимание, че творението на Витанов все пак е изработено с английски части и извън България – затова не е редно да го смятаме за първи български автомобил, колкото и да ни харесва колко е старо):

https://www.sandacite.bg/1960-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-120/

Статията е публикувана от автора за първи път път във в-к Fibank News, брой 192, 03 декември 2021 г. – https://www.fibank.bg/web/files/richeditor/news/fibank-news/192%20FibankNews.pdf

Знаете ли какво е филтон? Научете със Sandacite.BG!

Множество български изобретения и техника са забравени под тежестта на времето.

Тази рядка история се разиграва в България през Втората световна война. Проследихме я по писмо със спомени на главния герой в нея и 2 вестникарски дописки. Друго няма. Качваме се в машината на времето и отиваме в гр. Фердинанд, дн. Монтана.

През 1939 г. началният учител Любен Георгиев Истатков (1911 – 1993), родом от с. Горно Церовене (тогава във Фердинандска околия, обл. Враца), е уволнен, но си намира работа в прогимназия в свиленградското с. Кочаш. Там го угнетява почти пълната липса на материална база за обучение, вкл. по музика – няма инструменти и средства за нагледно обучение. Цари ,,музикално невежество“ (както определя Истатков, сам цигулар). Учителят изписва текст на песен на дъската или учениците гледат от учебника и разучаването върви така. Обучението зависи само от таланта и нотната грамотност на самия учител. 5-те – 6-те песни за годината учениците усвояват изключително по слух. Понякога дори и преподавателите са заучили песните така и те звучат ,,лошо, фалшиво, неверно, неубедително“.

Тъй като Истатков смята, че знанията са трайни само когато ,,влязат в съзнанието през повече сетива“, се замисля да направи ,,инструмент, при който всяка нота да издава съответен тон“. Така ученикът ще получава не само слухова, но и зрителна представа за тоновете.

През лятото на 1940 г. Истатков проектира и начертава нов струнен музикален инструмент. Свързва се със съселянина си – дърводелеца Александър Костов – който изработва дървената част на новия уред.

Той прилича на голямо сметало, висок е 1,5 м и широк 70 см. Бял е, от яворово дърво. Стои върху 2 крака (подпори), а те са от масивен орех, с квадратно сечение и страна 8 см. В горния и долния край на краката (съответно към инструмента и към земята) има по още 1 хоризонтална подпорна греда. Тя се пада успоредна на ширината на инструмента и е със същото кв. сечение със страна 8 см. Така между уреда и пода се образува правоъгълна рамка. Откъм земята тя е закрепена към 2 греди, перпендикулярни на инструмента, като така му дават устойчивост.

Истатков нарича изобретението си ,,филтон“, т.е. ,,обичащ тоновете, тонелюбец“ (срв. филантроп = човеколюбец). Има резонатор, дълъг 70 и широк 35 см, с цвят като на китара. Двете дъски на резонатора са свързани с дебела 6 мм летва – тя предава трептенията от горната към долната дъска на резонатора. Върху левия крак на инструмента, скосени под ъгъл, са завинтени неподвижно стоящи болтчета, а на срещуположната страна – механизми за настройване на струните. Това се прави чрез механизъм с ключове, подобен на този при китарите.

Върху горната дъска на резонатора, на около 6 см от неподвижното място на струните, е поставено прагче от твърдо крушово дърво, което пречи на струните да опират в дъската, а спомага при докосване да трептят свободно. Самите струни са така комбинирани, че започват от ,,сол“ под петолинието и стигат до горно ,,фа“.

Срещу горната дъска на резонатора, на разстояние около 5 см, се намира друга дъска, а на лицевата ѝ страна има петолиние с изрязани ноти. Те са едновременно и клавиши, а на обратната страна на дъската е електрическата част от филтона. Там има електромагнити, чиито котви стоят на ~8 мм от струните. Ел-магнитите се захранват от няколко батерии 4,5 волта, поставени на пода, до стойката на филтона. Единият полюс на батерията е свързан с електромагнита, а другият – с нота клавиш. Когато той се натисне, се затваря ел. верига – котвата удря върху съответната струна и прозвучава търсеният тон. Нотата ще трае толкова, колкото се държи натиснат клавишът.

За да свири на електрическия филтон, човек трябва да познава нотите и да има чувство за такт. А ако имаме дадена песен, достатъчно е да се знаят местата на нотите и времетраенето им, за да се изсвири и заучи тя с учениците. Според изобретателя тембърът на филтона е подобен на мандолина, но е по-дълбок и по-чист.

Любен Истатков започва да преподава музика с филтона и да свири с него, запалвайки доста хора по изобретението и правейки го известно. А в бр. 808 (26.Х.1940 г.) фердинандският в-к ,,Наше слово“ помества новина за изобретението:

През лятото на 1941 учителят отива в Министерството на народното просвещение, за да представи уреда си и да предложи да се започне масовото му производство. Влиза и иска да бъде приет от министъра, обаче той тогава отсъства. Висш служител на МНП среща Истатков и го пита какво търси. Изобретателят му показва творението си, но чиновникът изсумтява: ,,Музикален инструмент ли? Хм… Млади момко, ако бяхте изобретили оръжие – това е вече друго нещо. Нам оръжие трябва сега, не музикални инструменти. Впрочем, за какво служи изобретеният от Вас инструмент?“. ,,Да разигравам мечки с него!“ – отвръща ядосаният Истатков и огорчен си заминава от просветното министерство.

Изобретателят е ,,потресен“ и обиден и захвърля в ,,магазата“ (мазето) електрическия филтон, който му е коствал безсънни нощи. Не патентова уреда, както гръмко обещава дописката от 1940 г. Няколко месеца не пипва и цигулката си, а пък ,,от дългото стоене във влъжната магаза инструмента се разлепи и развали.“ Тъй свършваха някога предтечите на зорницата на българското Освобождение…

А за филтона някой се сеща едва през 1971 г., когато в бр. 8171 (от 12.I) на в-к ,,Отечествен фронт“ излиза малка дописка от 5 изр. В края ѝ се приканват ,,онези, които знаят нещо [за инструмента], да се обадят в редакцията“. Тогава Любен Истатков пише пространно писмо с подробности за изобретението си, но след това вестникът не публикува нищо повече по темата.

Учителят има и забележителен род. Баща му Георги Истатков Ковачки (1890 – 1975) е човек с огромни знания, живата история на с. Горно Церовене. Братът на Георги – Борис – в по-късен период от живота си е свещеник на селото, а преди това – жандармерист. Изобретателят има две дъщери – Екатерина и Соня – и един син – Иван Истатков, известен иконописец и дърворезбар.

Историята на Любен Истатков и филтона е открита и предоставена от г-н Димитър Церовски – краевед и изследовател от Монтанския край – комуто изказвам искрена благодарност. Миналото не трябва да се забравя.

Sandacite.BG ви показваме каква ще бъде изложбата на Политехническия музей за българските откриватели и изобретатели!

Много се радваме, когато събитията, посветени на историята на българската техника, се множат, защото този вид история на България от десетилетия  е неправилно неглижирана. Това нещо, което ще стане сега, е още една крачка към възкресяването на нашата технологична история и изтупването  ѝ от прахта.

В петък, 24-и януари, е откриването на изложбата „В света на българските откриватели и изобретатели“ в НДК. Тя е организирана от нашите приятели от Националния политехнически музей.

Изложбата е съставена от 12 броя постери, разположени на стойки. Те разказват за 11 от големите имена в българската наука, допринесли за световния научен прогрес. Част от тях са учили, специализирали и работили в големи европейски университети и САЩ. Представени са постиженията на следните личности:

1. Акад. Ангел Балевски е основоположник на българската научна школа по металознание и технология на металите. Заедно с чл. кор. Иван Димов създава метод за леене с противоналягане, който е откритие в световната леярска техника, защитено с над 100 патентни документа изобретения у нас и в чужбина.
2. Асен Йорданов конструира първия български моторен самолет Диплан “Йорданов-1″. За този начален миг на българската авиация нашият сайт Ви разказа ТУК. Името му е записано в Златната книга на американските изобретатели. Негов барелеф краси Залата на славата на летище „Ла Гуардия”. На табелката на дома му е написано: “Български летец и пилот”. Сред неговите изобретения попадат снегоринът, „въздушната възглавница”, безжичният телефонен апарат със секретар „Джорданов“ с възможности за възможност за конферентна връзка;

1. Първото име, записано в “Златната книга на откривателите и изобретателите в България”, е на физика Георги Наджаков за забележителното му откритие – новото явление – фотоелектретно състояние на веществата. Откритието е основа не само на класическата електрофотография – ксерографската и фотокопирна техника, но може да се приложи и в областта на безвакуумната телевизионна техника, при запаметяващите устройства, рентгеновите дозиметри и при извършване на снимки от космически спътници, предавани директно по електромагнитен път на Земята;
2. Проф. Иван Странски е един от най-известните български учени в чужбина. Неговият значителен научен принос е в областта на физикохимията. Разбирането на механизмите на кристалния растеж му носи световна известност още през 30-те години на XX век. Днес името “Иван Странски” носят два института – Институтът по физикохимия на Техническия университет в Берлин и Научноизследователският институт в Оберхаузен (област Рур). За принадлежността на големия учен към световната научна общност говори присъствието му в редица чуждестранни академии;
3. Джон Атанасов. На 19 октомври 1983 г. по инициатива на Щатския университет на Айова, д-р Джон Винсент Атанасов е публично провъзгласен за бащата на световната компютърна революция. Притежава 32 патента за изобретения- миночистачен уред за взривяване на химически мини, апаратура за откриване и записване на сеизмични и звукови вълни, устройство за изчисляване и записване на грешките в траекториите при стрелба, пощенски сортировъчни системи, система за намиране на класифицирани документи и др.;
4. Карл Джераси (Carl Djerassi) е известен със своя принос за разработването на първото противозачатъчно хапче. Той е наречен “Бащата на хапчето”. Между откритията му е и кортизонът;
5. Методи Попов разработва едно от най-значителните постижения на българската биология – учението за стимулацията на жизнените процеси. През 1924 – 1931 година, като български пълномощен министър в Берлин, М. Попов общува с имена от световна величина – А. Айнщайн, М. Планк, Е. Хайзенберг, В. Оствалд и др;
6. Петър Петров е един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на ХХ век. Сред неговите изобретения са: първият безжичен сърдечен монитор в света; първият цифров електронен часовник; първата компютъризирана система за измерване на замърсяването; телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни спътни и др. Той е носител на многобройни признания и награди.

1. Румен Антонов е български изобретател в областта на автомобилостроенето. Изобретява уникална автоматична скоростна кутия, която е приложима за малки коли и има слабо нарастване на разхода на гориво.
2. Д-р Стамен Григоров е известен, като откривател на Lactobacterium bulgaricum. Темата за българското кисело мляко като източник на дълголетие е особено актуална в европейските научни среди в периода до 1908 година, когато учените Льорсен и Кюн и нобелистът проф. Мечников дават на откритата бактерия името „Бактериум булгарикум – Григоров.”;
3. Проф. Виден Табаков е един от най-крупните изследователи по аеронавтика, почетен професор на НАСА, участвал в екипа, изпратил първия човек на Луната.

Ще се радваме да ви видим там, защото и ние ще ходим! :D

Sandacite.BG ви припомня най-голямото българско космическо постижение – то идва през 1989 г.

Когато става дума за българската космическа програма, обикновено се говори за полетите на двамата космонавти Георги Иванов и Александър Александров (съответно през 1979 и 1988 г.) и за участието на България в космическия проект Шипка през 1988, за който страната ни създава и доставя цели 9 научни апарата. Това безспорно са много важни страници от историята на българските космически технологии, но забравяме нещо друго! Тази година се навършват 30 г. най-великия миг в историята на нашите космически изследвания – от принос, чието международно значение е отдавна признато от най-големите космически нации в света, а у нас той незаслужено остава забравен.

През 1988 – 9 г. страната ни активно се включва в международната космическа програма „Фобос“, в която участват САЩ, Европейската космическа агенция (ЕКА), СССР и други страни. „Фобос“ е най-мащабният многоцелеви космически проект дотогава и предвижда различни изследвания на Марс и спътниците му Деймос и Фобос. 4-степенни ракети носители „Протон К“ трябва да изведат 2 безпилотни космически апарата „Фобос 1“ и „2“, които за 200 денонощия да достигнат Марс и спътниците му Деймос и Фобос. Апаратите ще изследват състава на атмосферата на Марс, плазмата близо до него, повърхността му, а също така ще предават снимки на Фобос по телевизията и ще проучват орбиталното му движение, вътрешния строеж и също повърхността. Предмет на изследване е и Слънцето – изригвания, налягане, гравитация, слънчевият вятър и още много…

България получава 2 важни задачи: 1) да създаде уреди, които да определят елементния и изотопен състав на почвата на Фобос и 2) да изработи апаратура, която не само да извършва спектрометрични изследвания, но и да навигира апаратите „Фобос“ – тоест без българската техника те не могат да излетят!

За задача 1 в Астрономическата обсерватория в Кърджали е изработен уредът рефлектрон „Лима-Д“, който е с висока надеждност и ресурсен запас. Има черно електропроводящо покритие с електрически регулируеми параметри. „Лима-Д“ е с по-високи показатели от зададените, извършва отлично работата си и печели похвала за отличното си качество.

При задача 2 България за първи път отговаря с името си за старта и работата на толкова мащабен проект. От чужбина пристигат тревожни предупредителни писма за международната отговорност, която стои пред страната ни при провал. Тв картината от „Фобос“ ще се предава по целия свят и също трябва да се заснеме от българската апаратура, а ако България не я изработи в срок, ще се конфронтира и компрометира пред най-големите космически държави в света.

Навигаторът се нарича ,,видеоспектрометричен комплекс (ВСК) „Фрегат“ и успешната му изработка изисква да се мобилизира научно-техническият потенциал на много звена (например военните заводи заради прецизното им производство), но време няма никакво! Работата по уредите върви практически денонощно, а създателите приемат работата като национално дело. Правят се съвещания и пресмятания как 24-те часа да се използват най-ефективно, защото до 15.VІ.1987 ВСК и документацията му трябва да бъдат предадени в Москва.

Надежда дава създаването на опитен образец, който преминава лабораторните изпитания. В него са монтирани най-нови електронни елементи. ВСК има 3 тв камери, система за спектрометриране, за управление на ВСК-то, у-во за запис на видео и вторични токозахранвания… Всичко това е добре, но времето лети, не чака!

Точно на 14.VІ комплексът става готов и е пакетиран в здрави сандъци за транспортиране, но свободен самолет няма! Тогава директорът на Института по космически изследвания към БАН проф. Борис Бонев се обажда на командващия ПВО и ВВС ген.-полк. Любчо Благоев и така в последния момент обикновеният пощенски самолет за Москва е сменен с Ан-24 борд 040, защото големият му резервоар му позволява да прелети разстоянието без кацане.

На самия 15.VІ сутринта самолетът с ВСК на борда си излита от София, а от чужбина никой не звъни и не пита какво става, защото явно не смятат, че българите ще се справят в срок. Като връх на всичко се появяват гръмотевична буря и силен дъжд, а пълзи и лед… Московското летище „Шереметиево“ се оказва затворено. Тогава пилотът каца на закритото „Шереметиево 1“, проф. Бонев звъни в „Главкосмос“ и пита защо никой не посреща делегацията. А когато там разбират, че българите въпреки всичко са успели, възкликват, че това не може да бъде…

И ето че назрява звездният миг на българските космически технологии! Два броя от готовия ВСК са доставене за полета в последния възможен момент и изстреляни в космическите апарати „Фобос 1“ и „2“. „Фобос 1“ аварира поради компютърна грешка (няма общо с българската апаратура), но полетът на стриктно навигирания „2“ върви успешно и на 28.II.1989 ВСК „Фрегат“ предава към Земята истинска цветна снимка със спътника Фобос на фона на планетата му Марс!

Това веднага е оценено като невероятно важен принос към международното изследване на Космоса. Радостта е неописуема, а престижното и с много висок импакт фактор научно списание „Нейчър“ илюстрира със снимката от ВСК „Фрегат“ своя брой от 19.Х.1989 г., в който се анализират научните резултати от „Фобос 2“. Там пише: „ВСК „Фрегат“ изпрати на Земята най-ценна информация“! Това е нашата, българската апаратура! Този звезден миг вече е почти легенда. Името на България се споменава навсякъде с уважение и благодарност и учените от НАСА и ЕКА заслужено признават нашия успех. Чак допреди 10 г. това бяха най-качествените снимки на Марс и Фобос, с които човечеството разполагаше.

 А ето тук можете да научите още за българските космически приключения…

В Sandacite.BG търсим информация за тази неизвестна българска аеродинамична кола самолет.

Днешната ни публикация по-скоро търси още информация, отколкото я предоставя. Ненадейно попаднахме на ето тези три снимки, които получихме от Яков Шустов от Варна. Вижте каква кола – прилича на самолет! За нея знаем само, че тя е собствено творение на авиомеханик от авиобазата към Летище Варна Евстати Евстатиев. Той е роден в с. Горско Ново село (община Златарица, област В. Търново) около 1922 година. Той е бил много напредничав човек с истинско конструкторско мислене. Често е преустройвал и подобрявал различни автомобили и е конструирал собствени. Да се види негово возило по варненските улици е било атракция в живота на хората. Тук тази кола е снимана в морската столица, паркирана е на ул. Марин Дринов. Много зор и бюрократични мъки е видял Евстати Евстатиев, докато му позволят да я узакони.

Ето я и отзад – вижда се регистрационният номер, същият като на мотоциклетите:

На първата снимка даже се вижда някаква емблема като С със стрела в него. Може би автомобилът се казва СТРЕЛА? Търсим още сведения за машината – кога е създадена, какъв е двигателят й, каква е съдбата на автомобила след това, евентуално и кога са правени снимките – вероятно втората половина на 70-те години?…

Видимо това е кола, замислена като свръхаеродинамична. Човекът се е старал да й придаде колкото е възможно по-футуристичен дизайн. Това е всъщност някакъв преработен малък сомелит. Много е ценно да открием още инфо за нея. Напр. къде са вратите? Как се влиза и излиза от колата?

Имате ли как да ни помогнете? Ще Ви цитираме като автор на сведенията. Горещо благодарим! :)

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…

Знаете ли кой е проф. Порфирий Бахметиев и какво е изобретил? Вижте в Сандъците – Sandacite.

Направихме една статия за първия професор на България, създал един прадядо на телевизора от ХІХ век. :) Приятно четене!

Ако сега запитате някого кога се е зародила телевизията, вероятно ще получите отговор от типа на ,,началото на ХХ век“. Да, ама не! Историята на движещите се образи е много по-стара, а най-интересното за нас е, че България също има дял в нея.

Но да не избързваме.

През 1855 г. италианският изобретател Джовани Казели създал устройство, наречено ,,пантелеграф“. То е можело да предаде създадено изображение на текст, чертеж или картина, като за тази цел съдържанието трябвало да бъде предварително нарисувано върху оловно фолио с помощта на специален лак. Контактен щифт се плъзгал над поредица участъци, които се редували – имали висока или ниска електрическа проводимост – и по този начин изображението се ,,прочитало“. У приемащата страна предаваният електрически сигнал се записвал по електрохимичен път върху навлажнена хартия, пропита с химическото съединение калиев ферицианид. Първата редовна пантелеграфна линия заработила между Париж и Лион през 1865 г. – 11 г. след като Александър Бел патентовал телефона.

Пантелеграфът на Казели; предаване на изображения чрез него

Това изобретение е първият етап в развитието на телевизионната идея. Следващият започва с изучаването на свойствата на химичния елемент селен (Se).

Селенът е открит през 1817 г. от шведския химик Йенс Якоб Берцелиус. Става важен за темата ни през 1873 г., защото тогава е установено, че той променя електрическото си съпротивление, щом бъде облъчен със светлина.

А сега нека на сцената излезе господин професорът!

Не са много хората, които са чували името на Порфирий Бахметиев (1860-1913). Той е първият професор по физика в България, преподавал в СУ ,,Св. Климент Охридски“ през 1890-1906 г. По произход е руснак и е роден в семейството на крепостни селяни. В Русия Бахметиев завършва гимназия и проявява забележителни дарби в областта на точните науки. Притежава много комбинативен ум и още като младеж изработва хитроумни устройства. На 17 години създава модел на телефон, като за проводници използва струни от старо пиано.

През 1878 г. заминава за Петербург, за да се запише в университет, но не успява да го направи, тъй като е завършил класическа гимназия, а не реална. Междувременно участва в различни политически инициативи, насочени против императорската власт, и е принуден да се премести в Цюрих (Швейцария), където през 1879-1885 следва физика и химия. След това остава в Цюрихския университет като преподавател. Изследва магнитните свойства на различни метали и има над 20 научни публикации, главно в руски научни списания. Бахметиев става все по-търсен лектор и няколкократно при него се записват цели групи от по 30-40 ученици, които след успешно преминат курс успяват да издържат приемните изпити за Цюрихската политехника.

През 1889 г. в СУ (тогава все още Висше училище) е открито т.н. Физико-математическо отделение, в което от октомври 1890 до 1907 г. шеф на катедрата по експериментална физика е Порфирий Бахметиев, станал професор през 1895 г. Той е и първият професор в България въобще. Ученият два  в България по покана на министъра на народното просвещение Георги Живков, който се стреми да попълва новосъздаденото Висше училище с известни имена от световната наука.

Той бил едър човек, висок над 2 метра, тежал 125 кг, а като лектор бил твърде обаятелен. Когато изнасял лекции,  дори студенти от други факултети идвали да го слушат, а според тогавашните критерии това било най-високата атестация за лекторско майсторство. Бахметиев всеотдайно се занимавал не само с чиста наука, а и с обзавеждането на физичните лаборатории. Под негово ръководство най-добрите студенти създавали уреди за доказване на различни електрически, магнитни и други природни явления – като капилярен електромер, апарат за определяне на остатъчен магнетизъм, електрически ареометър… Всяка европейска лаборатория би се гордяла с устройства като Бахметиевия уред за изследване на електрическите вълни по повърхността на проводника например. Със създадените или усъвършенствани от професора уреди – а те са над 40! – университетът успешно се представял  на различни изложения.

Работейки в СУ, проф. Бахметиев публикува още 6 научни статии върху различни аспекти на магнетизма, а като адрес на автора е посочена София. За изобретения от него уред за автоматично палене и гасене на уличните фенери още през 1888 г. той получава патент в няколко европейски страни, между които Англия, Франция и САЩ. В света за откривател на магнитосъпротивлението (промяна на електрическата устойчивост под влияние на външно магнитно поле) се смята проф. Бахметиев, а това е първото значително физично откритие с марката на Софийския университет. Сам професорът винаги се е изказвал да България с най-ласкави думи, обичал е да казва: ,,България, която ми даде своето гостоприемство в разцвета на творческата ми дейност“. Тук той среща и жената на живота си – Параскева Николаева – която е вдовица на опълченец с две сирачета.

Интересно е да се отбележи, че Бахметиев се е познавал с откривателя на рентгеновите лъчи Вилхелм Рьонтген. През 1896 г., само една година след като те са забелязани, професорът лично изработва в България рентгенов апарат и прави първата рентгенова снимка на човешко тяло в България.

Ръкопис на лекциите ,,Топлина“, 1895 г.

В Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“ се съхраняват два тома ръкописи на лекциите, четени от проф. Бахметиев през 1893-1896 г. Техните теми обхващат почти всички аспекти на електричеството, магнетизма, механиката… Лекциите отчитат и последните научни достижения в съответната област. Например, когато преподава светлина и дифракция, той пише: ,,Миналата година бяха намерени методи за доказателство на двойното пречупване на лъчите от електрическата сила…“ (ІІ том на ръкописа, стр. 168). Професорът непрекъснато се е позовавал на практически примери. Дори когато излага абстрактни физични закони, той бърза да обясни теорията със съответната практика, да разкаже за изобретяването на Волтовата дъга, електрическите батерии, електродвигателите, дейността на Никола Тесла и Томас Едисон… Нещо повече – според един от биографите на проф. Бахметиев (доц. д-р Младен Цонев) курсът лекции ,,Теории на електромагнитните мотори“ е първата стъпка в академичното обучение по електротехника в България.

Въпреки неоспоримите си заслуги, професорът е бил изключително скромен човек – когато говори за достиженията на чуждестранни учени, той е забележително прецизен и точен в имената и заслугите им, но когато говори нещо за своите устройства и апарати, обикновено премълчава своето авторство. Днес само след подробна съпоставка на ръкописа с публикувани научни статии можем да заявим със сигурност, че професорът е запознавал студентите, макар и инкогнито и със своите научни разработки, догадки и изобретения.

Съчинението на Бахметиев ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“, 1895 г.

Много са топли думите, с които двама студенти на проф. Бахметиев описват своя лектор: ,,Весел и приятен, пълен с нови плодовити идеи, той не говореше като преподавател, а водеше вдъхновен и интересен разговор със студентите“ (Нестор Бучков); ,,Майстор на научното слово, той правеше студентите да се захласват в него“ (Георги Николов).

В Библиотеката на СУ се пази и ръкопис от 1895 г., наречен ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“. Става дума за телуричните токове (естествени електрически токове в земната кора) в Софийското поле, които проф. Бахметиев изследва, постига сериозни резултати и с тях защитава докторска дисертация в Швейцария. Той е автор и на някои други много значими научни открития, напр. анабиозата – възможността някои организми с прекратена жизнена дейност да бъдат отново върнати към живот.

Именно този чудесен учен е автор и на едно интересно изобретение, което е известно в света като прадядо на телевизора.

В брой 1-1885 г. на руското научно списание ,,Электричество“ проф. Бахметиев предлага схема на устройство, което може да предава движещи се изображения от разстояние. Той пише, че този апарат ,,би могъл да служи на нашето око така, както служи телефонът на ухото ни“. За разлика от множество други изобретатели от тези години, Бахметиев е наясно, че няма как да копира устройството на човешкото око, макар и първите конструктори на телефонни слушалки да са се опитвали да наподобят устройството на човешкото ухо. Уреда Бахметиев нарекъл ,,телефотограф“, а самата статия се нарича ,,Нов телефотограф“. С това заглавие професорът е имал предвид, че неговото изобретение ще сложи началото на нов начин за предаване на движещи се образи, а не само на фиксирани изображения, както пантелеграфът на Казели, между другото наричан понякога ,,фототелеграф“.

Да разгледаме телевизионната система на Бахметиев. Тя има две основни части: предавателна камера и приемник, свързани помежду си по жичен път. В основата на действието й е същият принцип, на който работят и съвременната телевизия и кино – окото, след като е видяло определено изображение, запазва зрителното усещане (впечатление) за известно време.

Предавателят преобразува последователно отделни части от образа на целия предмет в електрически ток. Изменящият се по време ток предизвиква промени в яркостта на светене на съответните участъци на приемащия екран. Този принцип също е използван по-късно в телевизията.

Как е устроен предавателят? Той напомня традиционна фотографска камера. Обектът, чието изображение трябва да се предаде, се разполага пред обектива (двойно изпъкнала леща). Лъчите на обекта се отразяват върху задната повърхност на камерата, където се намират миниатюрни пластинки селен (на схемата означени с с). По думите на Бахметиев, техните размери са подобни на,,главичката на топлийка“. Съвкупността от тези пластинки действа като фотоелемент. С тази дума наричаме полупроводников фотоелектрически уред за пряко преобразуване на светлинна енергия в електрическа. Чрез специален лостов механизъм селеновият фотоелемент се движи, като непрекъснато ,,наблюдава“ обекта. Той се движи спираловидно спрямо него и тъй като всяка следваща извивка на спиралата е близка до предишната, за едно пълно преминаване по спиралата е можел да бъде обхванат целият образ на снимания обект.

Бахметиев е отчитал, че скоростта на движение на фотоелемента трябва да бъде съобразена с времето, в което окото ,,помни“ последното видяно изображение. Според учения окото трябва да вижда осветени точка върху екрана ,,не по-малко от пет пъти в секунда“.

Селеновият фотоелемент в предавателната станция е съединен чрез проводници с електромагнита d. (Електромагнитът е вид магнит, при който магнитното поле се получава само при протичането на електрически ток). Котвата на електромагнита е разположена съвсем близо над тънка желязна пластинка с меден щифт f накрая. Чрез хитроумна схема щифтът автоматично управлява количеството газ, подадено към газова горелка. Ето как става това и как се получава образът.

Първо светлината, излъчвана от пламъка, се отразява от параболично огледало. След това преминава през двойно изпъкнала леща p и дава светла точка върху прозрачния екран от матово стъкло l, разположен точно срещу горелката. През това време кутията заедно с електромагнита и горелката n се движи и описва спираловидния път на фотоелемента при предавателната станция.

Схема на телефотографа на проф. Бахметиев

Само че тук има една уловка. За да се получи (синхронизира) изображението на сниман движещ се обект, е необходимо движението в приемателната станция да бъде синхронно с това в предавателната. А това през 80-те години на ХІХ век още не е било възможно, тъй като синхронните двигатели още не са били изобретени.

В зависимост от това колко интензивна светлина попада върху селеновия фотоелемент, ще се получава електрически ток с различна сила. (Фотоелементът, разбира се, е включен в електрическата верига). Логично, в зависимост от силата на тока електромагнитът на приемателната станция ще привлича по-силно или по-слабо към себе си желязната пластина с щифта. Съответно пламъкът на горелката, осветяващ екрана, също ще свети по-силно или по-слабо.

По такъв начин промяната на осветлението в изображението при предавателя ще се възпроизведе чрез силата на тока, а промените в нейната сила на свой ред ще доведат до изменения в яркостта върху съответните точки на приемателния екран. Тъй като според проекта синхронното движение на фотоелемента и източника на светлина ще се извършва достатъчно бързо, се предполага, че окото на наблюдателя ще запази усещането за светлина в дадена точка до момента, в който тя отново не бъде осветена (когато светлинният източник се върне). Като краен резултат окото би трябвало да възприема една непрекъсната, единна слята картина на образа на предавания обект.

Проф. Бахметиев пише: ,,…тъй като светлите точки ще се появяват с интервал от 1/5 секунди, ние ще имаме пред себе си цялостна картина, идентична с оригинала на първата станция. Всяко движение на оригинала ще се отрази по напълно същия начин върху екранното изображение“.

Поради липса на средства проф. Бахметиев никога не е изработил прототип на своя телефотограф. Тази система обаче заслужено се смята за праобраз на телевизията и е оценена в немалко научни публикации и книги, като напр. голямото изследване на Аркадий Рохлин ,,Как се роди телевизията“ (2000).

Схема ма механичен телевизор, използващ диска на Нипков

По-късните изследвания обаче показват и някои несъвършенства на телефотографа. Например, оказва се, че 1/5 от секундата е недостатъчен времеви интервал, за да бъде избегнато силното трептене на екрана. Необходима е продължителност от не повече от 1/50 секунди, което в края на ХІХ век е трудно осъществимо. От друга страна, при високи скорости на разлагане на образа селеновите фотоелементи започват да проявяват инерция при реагирането и такова забавено действие би довело до непрекъсната размитост на картината. Затова и телевизията започва своето наистина широко разпространение едва при откриването на външния фотоефект – свойството на някои вещества да изпускат електрони при облъчване със светлина. Допълнителен тласък дават изучаването на електричния ток във вакуум, изобретяването на кинескопа и електронната лампа, а след това и на транзистора.

Спираловидният път на движение на фотоелемента също получил по-нататъшно развитие. От 1884 г. насетне изобретатели като Паул Нипков и Джон Лоджи Беърд работили по т.н. механична телевизия. При нея за осъществяването на такъв вид предаване е нужен диск с разположени спираловидно по него еднакво големи дупки – т. н. диск на Нипков (изобразен на първата и горната илюстрации). Това е дървен или метален кръг, който се върти бързо пред прожекционен апарат, а той осветява предаваната сцена. Зад високооборотната шайба тази сцена се разгражда на светли и тъмни точки чрез фотоклетка, поставена зад диска. Така вече е по-лесно тази светлинна серия чрез телеграф да се изпрати на зрителя. За да я види, той трябва да преобразува постъпващите точки в „начален“ образ, което става чрез апарат, оборудван с бързовъртящ се диск като първия.

Такива механични телевизори се разпространявали чак до началото на 40-те години на ХХ век и във всеки от тях била използвана идеите на проф. Бахметиев.

Изобретяването на кое от техническите чудеса не е минало през криволици и лутания, през възходи и падения? Устройства като телефотографа на проф. Бахметиев ще бъдат винаги интересни, защото представляват истински изобретения. Те показват комбинативността на човешкия ум, който изучава природните елементи и е в състояние да ги накара да работят за него.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2017.

Вижте в Сандъците – Sandacite малко известните проекти за аеродинамични коли на Владимир Шопов!

(Статията е публикувана от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 131, 30 март 2018 ==> https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-131.pdf.)

Днес ще повдигнем булото над една тайнствена личност. На 10 януари 1944 г., при една от англо-американските бомбардировки над София, под развалините на сграда загива един талантлив българин. Кой е Владимир Шопов и с какво е важна неговата работа?

Малко се знае за неговия живот. Той е завършил инженерното си образование в Германия, а след това вероятно е работил в гр. Брауншвайг. По-късно става и представител в Германия на известния американски автопроизводител ,,Дженеръл моторс“. През 30-те г. творческата работа на В. Шопов е в своя апогей.

В края на 20-те и началото на 30-те аеродинамиката при леките коли е много слабо застъпена. Автомобилите имат лоша обтекаемост – множество издадени точки по каросерията пречат на правилното й обтичане от насрещния въздух. При ниски скорости това не е проблем, но колкото повече се увеличават километрите в час, толкова по-голяма част от мощността на двигателя ще отива само за преодоляване на въздушното съпротивление, т.е. поддържането на скоростта ще става с много повече ресурс. Автомобилите стават все по-бързи, проблемът за обтекаемостта – все по-сериозен. От нея зависят също така динамиката на колата и разходът на гориво.

Инж. Шопов през 1935 г.

И инж. Шопов се заема с тази актуална и належаща за времето си задача! През м. септември 1932 той публикува в авторитетното германско автомобилоинженерно списание „Мотор-Критик“ три скици на коли, притежаващи неочаквано авангардни за времето си каросерии. При вглеждане те напомнят за модели, произвеждани 15-20 г. след това.

Цялата идея на инж. Шопов се обединява от стремежа да разработи нов външен контур на автомобилната каросерия, който да няма нищо общо с дотогавашните разбирания и образци. Напр., той смята, че стърчащите и пречещи на въздушното течение елементи трябва да са монтирани под гладка обвивка. Преоформени са фаровете и задните светлини, а предната и задната броня, клаксонът и дори гумите е предвидено да влязат под обвивката! Променени са калниците, защото целта е всеки да покрива напълно колелото под него. Каросерията като цяло е удължена, а изглаждането засяга дори и задната част, за да се неутрализират завихрянето от въздушния поток и задържащите сили. Двете резервни гуми, вместо да стърчат отзад, влизат в удълбочения за целта багажник.

Долната част на автомобила е също преосмислена. Там стремежът, освен максимална обтекаемост, е всички части (като спирачки, полуоси, ресори, карданен вал, диференциал…) да се намират зад броня, която да ги защитава от удари и замърсяване. Тази долна обвивка оптимизира движението на въздухопотока между колата и терена, върху който се движи тя.

Всички тези инженерни решения оформят облика на един нов автомобил – машина, съвсем различна от онова, което може да се види по световните пътища към 1930-2. По времето, когато аеродинамиката при леките коли тъкмо прохожда и съществуващите образци предлагат единични, отделни подобрения, инж. Владимир Шопов създава цялостна концепция за свръхобтекаем автомобил – една каросерия на бъдещето. При това тя е много по-елегантна от всичко дотогава.

Спортен аеродинамичен автомобил, проект на инж. Шопов от 1932 г.

Да проследим обаче как продължава историята. След като публикува своята статия в „Мотор-Критик“, авторът й изпраща проектите си до няколко западни автомобилопроизводителя – „Даймлер-Бенц“, „Дженеръл мотърс“, „Пежо“ и „Фарман“. Отговорите оттам са двузначни. От една страна, чертежите, скиците и готовите макети са задържани немалко време, но пък получените писмени отзиви гласят, че „решенията са, без съмнение, твърде интересни, но няма възможност да бъдат осъществени засега“. Несериозно е обаче да смятаме, че толкова големи и мощни автомобилни компании биха изпуснали възможността да изучат, заснемат и въобще всякак да извлекат от материалите на инж. Шопов онова, което би им се видяло полезно. Ако отминеха лекомислено и незадълбочено толкова задълбочени работи в областта на автомобилното дело, тези компании просто не биха били това, което са. Още повече, че в едно от писмата си инж. Шопов изрично подчертава, че публикува и изпраща своя труд не за да търси материални облаги, а за да подпомогне развитието на новите, по-съвършени аеродинамични форми.

Ако разгледаме множество автомобили, произведени 5-15-20 години след 1932, ще видим как отделни решения на инж. Шопов сякаш са приложени в тях. Нямаме доказателства, разбира се, за преки случаи на плагиатство, но е факт, че визионерът инж. Владимир Шопов е предвидил бъдещото развитие на автомобилните каросерии и е работил всеотдайно за по-бързото им усъвършенстване. Той не е заявявал патенти. Дали някъде някой проектант е използвал идея директно от получените от българина материали? Тайна!

След няколко години във Франция и Германия, в края на 30-те инж. Шопов се завръща у нас и продължава усърдно да мисли и работи. Сред тогавашните му творби са проект за иновативен аеродинамичен автобус, авангарден самолет (също предоставен на компанията „Фарман“ за мнение), редица подробни планове за бъдещо летище в София и какво ли още не…

А какво ли би било, ако инж. Владимир Шопов не беше загинал? Не знаем със сигурност, приятели… защото в историята няма „ако“.