Етикет: Български бензиностанции

Опаа, я сега се разходете из няколко стари български бензиностанции със Sandacite.BG!

Да си признаем, в нашия сайт не сме писали много за архитектура. Даже почти. Ако не се броят статиите за панелните блокове, за първия блок с пълзящ кофраж у нас и двете за многоетажните жилищни сгради преди 1945 г., може да се каже, че тази тема съвсем сме я неглижирали.

Днес решихме да попишем за нещо по-нетрадиционно – да поразгледаме стари бензиностанции в България. Интересува ни тяхната архитектура, помещения, разпределението им и т.н.

Най-горе виждаме вече функциониращата през 1963 г. бензиностанция ,,Караулката“ край София.

Още тогава българските архитекти, които проектират бензиностанции, трябва да избират между два вида такива: първи вид, които са по-обикновени – те служат само за зареждане на превозните средства с горива и масла, и втори вид, които в САЩ отколе насят надпис Service – в тях се поддържа и малък автосервиз за дейности като гресиране, смяна на масла и измиване на колите.  Освен това тези бензиностанции имат ресторант, магазин и т.н. глезотийки.

В България бензиностанцията като архитектурна задача получава своето оформление някъде от началото на 50-те, когато във връзка с масовото навлизане на всякакви видове автомобили в страната започват проектирането и строителството на множество типово изглеждащи бензиностанции. То и поначало бензостанциите представляват много под­ходящ за типизиране обект, защото в тях се извършват еднообразни дейности,  а поради мал­ките си размери те се включват лесно и в градска среда, и в различни ландшафти.  Типичните елементи (като козирка и голяма витрина на касовото помещение) и еднообразието на проектозаданията бързо довеждат до уеднаквяване на представите за бензостанция у хората. Пътищата на страната се осейват с множество близко изглеждащи като архитектура постройки. Двойките V-образни колони от железни тръби, които подпират козирката, стават едва ли не типичен белег на станцията. Даже през 1963 г. тогавашният държавен монополист в горивата – ДСП ,,Петрол“ – обявява конкурс за най-добър проект за типова бензиностанция!

Огромната част от построените дотогава български бензиностанции имат следните помещения: каса, тоалетна, склад за масла с 4 – 5 резервоара, до него т.н. разливна (помещение, в което се точат и разпределят маслата) и помещение за твърдо гориво. Ако се зачудихте сега за какви превозни средства се използва то, ето защо го държат: с него се пали кахлена печка, разположена така, че да отоплява едновременно касовото помещение и склада с маслените резервоари.

Още малко за разпределението. По обясними причини действията на хората в разливната трябва да бъдат под око на касиера, затова между касата и разливната обикновено има вътрешен прозорец или стъклена врата. Тоалетната пък се ползва и от клиентите, затова тя тряб­ва да бъде достъпна и отвън.

Ако все пак нашата стара бензиностанция има отделена площ за сервиз на колите, тя обик­новено се разполага отзад, за да не пречи на движението, а и защото при благоприятно време известни манипу­лации се извършват на открито.

Една интересна подробност: когато бензиностан­цията е твърде отдалечена от населено място, за нейния персонал се предвиждат специални жилища. Те задължително се отделят от са­мата бензиностанция и от шосето. Дори някои бензостанции е предвидена стая за почивка на касиера, но по здравословни причини (вредните изпарения на бензин) в по-късните постройки това започват да го избягват, защото се получава дори обратният ефект.

В по-ранни бензиностанции като Караулката, като показаната два абзаца по-нагоре Несебър и др. касовото помещение е с по-големи размери, защото архитектите явно са смятали, че клиентите ще се задържат повече в него. След като обаче се е оказало, че това не става, в бензиностанции като тази в Костенец (отдолу) площта на това помещение е намалена до около 12 кв. м. Дори и така обаче в него все има място за двама-трима посетители. Практиката е показала, че повечето клиенти предпочитат да плащат на гишето отвън и при лошо време и не се задържат в самата бензиностан­ция. Що се отнася до касиера пък, той седи задължително до го­лемия прозорец, откъдето наблюдава целия район на постройката  и приема плаща­нията.

Горивото се съхранява в железни подземни резервоари, всеки един с вместимост от 31 куб. м., които не бива да бъдат отдалечени един от друг на повече от 40 м, за да могат да действат пом­пите. Резервоарите никога не се монтират под пътните платна, а обикновено са в озеленените полета около бензиностанциите. А ето как се пълнят – в една бетонна шахта с железен капак (който се заключва с ключ), която стърчи около 30 см над земята, се намират изводите, през които става пълненето на резервоарите и обезвъздушителните тръби.

Стандартно за всички наши бензостанции, построени до началото на 60-те г. (а и малко след това), трите колонпомпи са разположени шаблонно върху тротоарен остров. От двете страни на остро­ва минават пътните следи, като тази между острова и бензостанцията я правят по- широка — 3,5 до 4 м — за да остане доста­тъчно място за движение на хора пред сградата. От другата страна на острова пък се правят две или три следи. Зареждането на колите става от двете страни на острова. С времето обаче тази схема започва да става неудобна – бензиностанциите не могат да поемат всички пре­возни средства по липса на достатъчно площ за чакащи коли и по липса на до­статъчно и добре разпределени бензоколонки.

Има един елемент, който независимо от усилията на всички български архитекти, проектанти и т.н. остава на доста примитивно равнище – това е манипулацията с масла. Те не са както сега пакетирани в бутилки, ами се точат и продават на литър в отворени съдове и лошото е, че така подът и стените на разливната, както и стените около входа й много се замърся­ват. Изтакането на маслата в тогавашни български бензиностанции пък става на открито върху подземен резервоар, затво­рен с железен шибър-капак, а така теренът на­около се замърсява в голям обсег. При лошо време работата се затруднява доста много.

Още една подробност да отбележим – зареждането на резервоарите с масла става от камиони цистерни чрез електри­ческа помпа, монтирана в склада за масла. Двете помещения за масла заемат почти половината от обема на бензостанцията.

Това е всичко, с което мислехме да Ви запознаем по време на нашата малка екскурзия из старите български бензиностанции, някои от които и сега са в действие. Надяваме се, че Ви е било интересно и искате пак! :)

Знаете ли как са зареждали автомобилите преди 1945 г.? Вижте в Сандъците – Sandacite!

Макар трафикът по улица „Съборна“ през 1941 г. да не изглежда особено натоварен, вдясно на снимката се белее светещ глобус с надпис „бензинъ“, подсказващ наличието на колонка за зареждане

В спомените си ,,Тристахилядна София и аз между двете войни“ писателят Драган Тенев разказва за единственото по това време място за пълнене на гориво в центъра на града, намирало се на улица „Раковски“ в близост до Писателското кафене. Както отбелязва той, в началото сипването на бензина ставало „не от колонки, а направо от варели с ръчни помпи“ или „със специални кофи с чучурки“. Постепенно София се запознала и с бензиноколонките. Най-често ставало дума за единична колонка за зареждане, разположена пред работилница, гараж, автомобилно представителство или магазин, предлагащ същевременно цял набор от стоки като масла, гуми, части и други необходимости.

Както се вижда от запазените фотографии (напр. най-горната), обикновено колонката и прилежащият й малък резервоар се намирали върху самия тротоар край улицата. Както повелявали световните тенденции, елегантните приспособления завършвали с голям бял кръг или кълбо на върха, върху които с черни букви за сведение на шофьорите била изписана така важната и до днес за тях дума „бензинъ“.