Разгледайте в Sandacite.BG новата ни взривна машинка!

В нашата колекция от българска техника имаме и някои военни работи. Едно от тях е тази т.н. индукторна подривна машинка, която служи за възпроизвеждане на взривове. Днес ще Ви разкажем повече за нея. Използвана е при минно-подривни работи. Произвежда се в Завод за ядрени прибори Плевен от 1971 г. Ето как работи.

Индукторната машинка действа на принципа на произвеждане и натрупване на електрическа енергия. Машинката има встрани една манивела, подобно на старовремски телефон. Тя стои в комплекта, но когато ще работим с машинката, трябва да я извадим и завием отстрани на апарата.  Когато манивелата се завърти, се получава електрическа енергия. Напрежението на тази енергия се повишава от повишаващ трансформатор и след това се удвоява и изправя чрез схемата, която виждате тук:

Изправеното напрежение се натрупва в кондензатора С2. При достигане на номиналното напрежение – 1500 волта – светва сигналната лампичка. Тогава трябва да натиснем бутона под лампичката, за да се освободи ел. енергия върху изходните клеми. Към тези клеми са свързани електрически проводници, другият край на които е свързан към капсул-детонатор, съставен най-често от гърмящ живак или оловен азид, а детонаторът се намира там, където искаме да произведем взрив, свързан е с тротила. И това е – тогава гърми!

Преди взрив трябва да направим две важни работи:

• отваряме капака на калъфа;
• съединителните проводници от електровзривната мрежа се зачистват на  10 мм от изолацията и се поставят в гнездата на буксите на машинката, където се затягат добре.

При последователно свързване можем да свържем до 100 броя електродетонатори, а при паралелно –  5 броя. Съпротивлението на електровзривната мрежа при последователно свързване е до 300 ома, а при паралелно – до 15 ома.

Машинката тежи 3 кг и има здрава кутия – виброустойчива, удароустойчива, влагоустойчива и капконепроницаема. Кутията е метална и се състои от лицева плоча и дъно.

Когато отворим капака на калъфа на машинката, виждаме пулта за управление. Там са разположени командните органи:

• бутонът за взрива;
• 2 броя букси – към тях свързваме бутоните от електровзривната мрежа;
• светлинен индикатор – служи да сигнализира готовността на машинката за извършване на взрив;

Ето и по-подробно за елементите на машинката. Магнитоиндукторът се състои от статор, ротор, 2 постоянни магнита, зъбна предавка  и контактни пера. Повишаващият трансформатор се състои от стоманена сърцевина и 2 намотки.

Платка 1 е схемата за удвояване на напрежението. Състои се от 4 изправителни диода и 2 предпазни резистора, както и 1 капацитивен филтър.

Платка 2 е сигналната система. Служи да сигнализира готовността на машината за работа. Състои се от глимлампа, кондензатор и резистори – високоомен делител. Натрупващият кондензатор – вече споменахме за него – служи да съхрани ел. енергия за взривяване на електровзривната мрежа.

За да се изведе ел. енергията от кондензатора върху изходните клеми, е необходимо да се натисне бутонът. Тогава той извършва 2 вида работа:

• по средата на пътя си затваря кондензаторите К1 и К2, ел. енергията, натрупана в С2 постъпва във външната верига на електровзривната мрежа и я взривява;
• при достигане на долно крайно положение затваря контакта К3.

Оттук можете да си изтеглите и ръководството за употреба на ИПМ`71 – IPM`71

Ще продължим да събираме интересна стара българска техника. Поздрави!

В Sandacite.BG се сдобихме с български противогаз на 80+ години, никога неизползван! Чудо!

Противогази страната ни произвежда още от 1923 – 5 г. в Държавната военна фабрика в Казанлък. Този не е ползван никога – жива капсула на времето! – а печатът на дихателя е: ,,12 декем. 1939 г.“.

Той е от противогазите, известни като образец 1936 г., ДВФ (Държавна военна фабрика Казанлък). Той се състои от лицева част, дихател (малък или голям) , съединителен маркуч (само за големия дихател) и торба за носене на принадлежностите.

Лицевата част е направена от гумиран плат по формата на лицето. Отвътре е пришита мека кожа, която служи за плътно прилягане към лицето и осъществяване на херметич­ност. В долната част от вътрешната страна срещу брадата има набрадник, който пречи лицевата част и дихателят да притискат гърлото.

Към лицевата част са прикрепени следните части: очила, наустен пръстен, клапан за вдишване, клапан за издишване и ленти за закрепване на лицевата част към главата. (В по-късните образци противогази наустният пръстен и клапаните за вдишване и издишване са монтирани в обща клапанно- разпределителна кутия.)

Очилата служат за удобно гледане при поставен проти­вогаз. Отвътре има гнезда, в които с помощта на притегателни пръстени се прикрепват пластинките за неизпотяване.

Наустният пръстен служи за завинтване на дихателя и е неподвижно прикрепен към лицевата част. От вътрешната страна има нарез за навиване на дихателя и улей за поста­вяне на гумения уплътнител. По средата на наустника се намира едно мостче с издатък, на което е поставен клапанът за вдишване, представляващ гумена пластинка.

Клапанът за издишване се намира от лявата страна на лицевата част. Представлява слюдена пластинка, която се притиска от спирална пружинка. (В по-късните образци противо­гази клапанът за издишване се състои от две гумени  пла­стинки, поставени една срещу друга и слепени една за друга с шест издатъка.)

Лентите  – една челна, две слепоочни, две тилни и една вратна, съединени чрез една тилна кожена подложка (плоч­ка) – служат да прикрепват противогаза към лицето при но­сенето му в бойно положение. На тилната плочка има кука, през която минава вратната лента, преди нейната халка да се закачи на куката към лицевата част. Всички ленти могат да се разтягат, понеже са еластични. Освен това имат по една катарама, която служи за удължаване и скъ­сяване.

В зависимост от големината на главите на хората противогазите се изработват в няколко ръста. За да може всеки обучаем да си подбере противогаз съобразно размерите на своята глава, той трябва да определи числената си ве­личина, отговаряща на ръста на дадения противогаз. Ето как става това.

За всички противогази без общовойсковия ПГМ-1 се взема една ученическа линийка. Последната се поставя върху бузата успоредно на средната линия на лицето, а нулевото деление трябва да се намира на нивото на основата па носа (да опре на костта под веждите); с помощта на спомагателна дъсчица (линийка), леко притисната към долната част на брадата, трябва да образува прав ъгъл. Там, където спомагателната дъсчица пресича под прав ъгъл линийката, се отчита измерването в милиметри.

Ето и как се извършва из­мерването. По числената величина на получе­ните измервания може да се определи по таблицата необхо­димият ръст на лицевата част. При височина на лицето:

от 99 до 109 мм е необходим първи ръст;

от 109 до 119 мм — втори ръст;

от 119 мм и нагоре — трети ръст.

Ръстовете на противогазите са отбелязани отвътре.

Дихателят има форма на пресечен конус. Служи да за­държи или неутрализира при дишането бойните отровни и радиоактивни средства и да пропуска само чист, безвреден за дишане въздух. Състои се от ламаринена кутия и вътре­шен състав. Отдолу кутията е надупчена и отвътре срещу дупките е поставена мрежа, а на горния край завършва с гърловина за навинтване към наустния пръстен (клапанно-разпределителната кутия).

Дихателят се състои от три пласта поглъщаща материя: противодимен филтър, активиран въглен и химически поглъщател. Противодимният филтър, най-долният пласт, представлява компактна маса от целулозни влакна. Предназначението му е по механически начин да задържа раз­дразнителите бойни отровни вещества (БОВ) от типа на кихавичните и сълзотворните, радиоактивните вещества и бактериалните средства. При по- дълга употреба на дихателя вследствие на задържане на повече прашинки целулозният пласт става по-плътен (за­пушват се образуваните от целулозните влакна каналчета) и дишането се затруднява. Когато се стои по-продължително време с противогаз в заразена с радиоактивни вещества мест­ност, по противодимния филтър се натрупват радиоактивни прашинки и същият става източник на радиоактивно за­разяване.

Активираният въглен — зърна, получени от въглищен прах, споен със специални спояващи вещества – задържа по физически начин газовите молекули на БОВ, преминали през противодимния филтър.

Горният пласт, химическият поглъщател, се състои от диатомитови черупки с определена големина, напоени с основно действащи химически вещества. Той задържа по химически начин достигналите до него частици от БОВ.

Дихателят на противогаза може да бъде малък и голям. Защитната мощ на малкия дихател при бойна концентра­ция е до 8 — 10 часа, а на големия — 2 — 3 пъти повече. Големият дихател има същото устройство както малкият, но се различава от него само по форма и големина. Съеди­нява се с лицевата част с помощта на маркуч, направен от каучук и гумиран плат.

Противогазът се носи в торба от памучен плат. От едната страна на торбата има джобче за поставяне на кутийката за хлорна вар, а вътре на дъното — джобче за кутийката с резервни пластинки за неизпотяване.

Надяваме се, че с интерес сте се запознали с тези толкова стари противогази. Ако Ви се чете още нещо, военно, заповядайте да разгледате историята на Първия български танк:

ЕХАА! Това е първият български ТАНК!

See more

Ако сега започвате колекция, Sandacite.BG Ви предлага списък от 10 задължителни експоната, които според нас трябва да включите в нея.

Колкото и усилия да полагаме в събирането на исотрията на българската техника чрез експонати и информация (текстова и визуална), все пак няма как да съберем всичко. Често си мечтаем да не сами на фронта, ами да има цял Институт по история на българската техника с музей, които да издирва, изкупува, съхранява, изследва и публикува историята на произведените в България технически устройства, а също така и на изобретенията, създадени от българи. Тъй като обаче това май няма шанс да започне да става скоро, решихме поне да дадем този подтик на начинаещите колекционери, за да ги упътим каво според нас е важно да присъства в тяхната колекция, поне що се отнася до историята на българската техника. При избора на експонати сме предполагали, че ще съставяте многопрофилна колекция от различни видове техника и ще включите дори малко професиолнална такава.

1. Първият български телевизор Опера 1 – серийна версия (1959)

Не може без него! :) Легендарното творение на проф. ст. н. с. инж. Апостол Апостолов и проф. Живко Железов тази година става на 60 години, през 1959 слага началото на славните четири десетилетия, в които България има своя телевизионна промишленост. Ние сега го наричаме Опера 1, но всъщност тогава той се нарича просто Опера, защото едва през 1962 излиза втори модел, а пълното название на апарата е РТ43-60Е ,,Опера“. Понякога изпадат Опери 1-ци на баснословни цени из Интернет, но не се отчайвайте, защоо напр. на пловдивския битак преди около месец бяха намерили чудесно запазен такъв само за някакви си 25 лв. Така че си струва да душите навсякъде.

2. Български радиоприемник, произведен по царско време или поне преди национализацията през 1948 г. 

Това е нещо, което Ви трябва, за да може лесно да се види, че България е имала радиопромишленост и преди създаването на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ в София през 1949 г. Всъщност това става на основана на няколко по-малки фабрики. Най-известните български марки радиоприемници по царско време са:

– Бралт – производство на братя Алтимирски от Русе

– Силвания – на инж. Г. М. Георгиев на бул. Дондуков в София

– Тулан – на инж. Светозар Пренеров от Бургас

– Херц – София, ул. Мария Луиза № 69

– Електрон – на Никола Джебаров на бул. Дондуков в София

– Клингзор – Димчо Ст. Кишмеров в София

– Адмирал – на фабрика ,,Родно радио“ в София

През 1939 г. един качествен, на нивото на времето си суперхетеродинен радиоприемник струва около 3000 лв., т. е. може да се купи с една горе-долу средна месечна заплата. Предполагам, че това статукво се е запазило някъде до 1942 – 3 г., след което настъпва военната инфлация и времената стават по-трудни.

3. Български механичен грамофон от 30-те г.

Не можете да нямате най-популярното музиковъзпроизвеждащо устройство допреди навлизането на електрическите такива! Механичните нямат колони или говорители, а звукът излиза от широка стърчаща фуния или вграден в дървения корпус метален „рупор“. Плочите са от шeллaĸ – твъpд и мнoгo чyплив мaтepиaл, подобен на бaĸeлит – и се въртят със 78 оборота/мин. Задвижването на диска с плочата не е с електродвигател, а ръчно, чрез завъртане на манивела, която нагнетява пружина на двигател, вграден в корпуса. Двигателят завърта металния диск, върху който поставяме плочата. Външно тези грамофони приличат на куфарче от леко дърво, чийто капак се отваря откъм късата страна, а откъм дългата има кожена дръжка.

В Царство България такива грамофони са предлагани главно от две фирми – „Симонавия“ АД (с грамофоните „Орфей“), собственост на бившия летец Симеон Петров, и „Радио Електрик“ на бул. Мария Луиза № 45 в София (предлагала и „Клингзор Екстра“). Има сведения и за ,,Братя Георгиеви“ от Плевен, за които обаче все още нищо не можем да кажем.

Такива грамофони по битпазарите и антикварниците можете да намерите сравнително лесно, но проблем са иглите и пружините – те са консуматив, който бързо се изхабява. Но в Аукциона и Ибей можете да си намирате такива, а и ретроаудиофилската общност няма скоро да умре – винаги ще има кой да Ви подшушне откъде да си намерите иглички примерно.

4. Първият български рентген Рд100

Според нас трябва да си имате поне едно нещо професионално, което освен това е много рядко – нещо, с което да впечатлявате така, че когато други хора Ви го видят, да кажа ,,Уаау!“. Едно добро такова мислим, че е Първият български рентген! :)

Той се произвежда в Слаботоковия завод София от средата 1950-те. Работи с ток 100 mA и напрежение 100 kV (макс). Има удобен статив, който позволява да се изследват пациенти в право, легнало или наклонено положение. Стативът има и нещо като кръстата глава, за да се върти рамото с рент­геновия генератор на 360° – така може да се обслужва и второ работно място.
Тръбата на Рд100 е двуфокусна, 2/10 kW, с маслен защитен кожух и вентилатор, защото при напрегната работа тя доста се загрява. Има 2 токови кръга – за преглед и за снимки – като при рентгеноскопията анодният ток и високото напрежение могат плавно да се регулират. За напрежението това става с четков плъзгач, който ,,пълзи“ по намотка на автотрансформатор, а границите са от 40 до 100 kV. Когато се правят снимки пък, високото напрежение се регулира на 25 стъпала (по 2,5 kV на всяко) в съ­щия интервал.

Такова чудо и ние досега не сме успели да си намерим, ама дано сколасаме преди Вас! :)

5. Компютър ИМКО 2

С Първия български персонален компютър ИМКО 1 няма да Ви дразним сетивата, ама поне втория трябва да го имате. Произвеждан е в БАН с тираж около 500 бройки през 1982 – 3 г. Тази долу е нашат с № 189. ИМКО 2 е предвестник на Правец`82.

Характеристики:
✔ Процесор: Synertek 6502 1 MНz.
✔ Памет (RAM): 48 кб (разширява се до 64 кб)
✔ Памет (ROM): 12 кб.
✔ 1 или 2 външни флопи у-ва 5.25” или касетофон
✔ ОС: ДОС 3.1, 3.2, 3.3, ПроДОС (с платка памет 16 кб)

ИМКО 2 не е бил в свободна продажба, а е разпространяван всред армията, предприятия и училища. Не е напълно еднакъв с Правец`82, напр. липсват 2 слота. Мониторът произлиза
от телевизор София 31, но с надпис ВКП – ,,видеоконтролен пункт“.

6. Първият български мотопед Балкан 50

Те са няколко модификации. За най-интересно си изберете примерно първата – МП от 1957, произвеждан от ловешкия завод ,Балкан“. Снабден е с рамка от щампована ламарина, люлееща се вилка за задното колело със задни пружини и телескопни амортисьори, предна вилка ламаринена конструкция с амортизиращи гумени пръстени, и с резервоар от две половинки. Предницата на мопеда МП е от пресована ламарина с окачване на гумени пръстени. Двигателят обаче е произведен в София – МД 50 Люлин с педално пускане в ход, с мощност 2-2,35 к.с., а карбураторът му е скрит вътре в рамката.

И за най-висока стойност на колекцията Ви е хубаво да си намерите оригинално такова Балканче, а не тунинговано или въобще модифицирано по някакъв начин.

7. Малко известна механична пералня Спътник

Това чудо е наистина впечатляващ уред! Това е пералня от 1962 – 3 г., разработена от ТПК Метал – Силистра за ползване във все още неелектрифицираните села. Нарича се Спътник, защото дизайнът ѝ е вдъхновен от този на изстреляния малко по-рано (1957) космически спътник на СССР с име ,,Спутник 1″.

Нашият спътник представлява метална сфера с диаметър около 50 см и малък капак отгоре, широк около 20 см. Сферата е окачена на метален станок по такъв начин, че да може лесно и свободно да се върти на 360 градуса около оста си. От едната страна е монтирана ръчка, за да може ръката на човека да завърта металното кълбо.

За да се изпере прането, трябва да се вдигне капакът, да се сложат дрехите, водата и настърганият сапун, а после капакът да се затвори. Сетне започнете олзвателят бързо и силно да въртите ръчката, завъртайки сферата около оста ѝ. После спрете, сменете водата, а после пак…  В един момент се предполага, че прането трябва да е изпрано. Не трябва да се върти и прекалено бързо обаче, за да не залепне прането по стените заради центробежните сили!

По селските райони тази невероятна пералня е ползвана и за маслобойна, и за айряноразбивачка.

8. Бюрокомпютър – напр. ИЗОТ 1025С

Eдна от областите, в които в България изключително много са разработвани и произвеждани компютри, е т.н. автоматизация на учрежденския труд. За целта се създават бюрокомпютри – това са компютърни системи, които съдържат процесор и разнообразни устройства за работа с данни – 8-инчови флопита (понякога по 2  в блок – за правене на резервно копие на данните), вградена памет, възможност за отпечатване на резултата от работата (конектор за принтер), възможност за включване на други външни запаметяващи джаджи като лентови устройства или хард дискове… Клавиатурата е вградена (вкопана) в талашитеното бюро. Наричат се бюрокомпютри, защото дизайнът им наподобява бюро с вградена клавиатура, монитор, флопита и т.н. Нещо обичайно е те да тежат над 200 кг. Първите са само текстообработващи машини, а някъде в пъравта половина на 80-е започват да им добавят мониторчета.

Бюрокомпютрите най-често работят с програми, създадени за самите тях и профилирано за тясноспециализираните задачи, които компютърът-бюро трябва да изпълнява. Защото машини от този тип  са създавани за различни области от т.н. седящ труд – има такива, които са предназначени да помагат на инженерите в проектирането на строежи, има такива за управление на складове, на машини, работещи в завод, за банки, пощи… а има и като днешния ни персонаж. :)

Един такъв много готин е ИЗОТ 1025С, предназначен за цялостна автоматизация на дейностите в банки и икономически отдели на предприятия. Този туч е сериозно голям – размерите му са 160 х 70 см – и представлява писалище с клавиатура и вградена микропроцесорна система за обработка на всякаква икономическа информация, текст и съставяне на най-различни финансови документи. Банковият служител може да ги разпечата веднага, а се извършва и архивиране върху 5,25-инчови дискети. ИЗОТ-ът е изграден на основата на български процесор от серията СМ600. Работните програми на компютъра-бюро – напр. за клиентско обслужване – са замислени специално за него, програмирани са на специфичен език и се разпращат по клоновете централно. Оперативната му памет (RAM) е цели 16 килобайта!

За съжаление в момента такива машини могат да бъдат открити само във фрагментарно състояние – тук 8-инчовото флопи, там монитора, еди-къде си се търкаля клавиатурата… На който успее да намери цял – блазе му!

9. Нещо военно – напр. противогаз

Военните неща се радват на особена почит сред колекционерите и въобще повечето хора. Затова Вашата задача трябва да бъде непременно да се нснабдите с поне едно такова нещо. Бъдете обаче оригинални – не се сдобивайте с поредния противогаз от соца, ами си намерете такъв отпреди това, от Царство България. Тогава такива са произвеждани от Държавната военна фабрика в Казанлък (днешният завод Арсенал) още 1923 – 5 г. От тези някогашни производства сме намирали два основни вида, от които единият е дори с никога неразпечатван дихател! Даже си носи и дата на проверка – 12 декември 1939:

Е, нещо такова задължително трябва да проимате!

10. Телефонен номератор 

Телефонният номератор е интересен апарат. Нуждата той да съществува се крие във факта, че в първите десетилетия на телефонията линиите не са автоматични както сега, ами (както са казвали тогава) ,,ръчни“. Това означава, че когато един абонат търси друг, се налага да бъде свързан с него чрез присъединяване на кабелен конектор в специален жак. Та номераторът е апарат, който се обслужва от телефонист (по-често са жени). Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи конектора на повикващия абонат в жака (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят.

Телефонните номератори бивят различни видове – учрежденски, селищни, междуселищни и т.н… Обикновено тези машини са големи и масивни, но учрежденските (за няколко поста) или тези за малки военни поделения са не чак толкова големи като размери и позволяват спокойно съхранение в колекционерска стая. Ето този нашият напр. е български, произведен е в софийската Телефонно-телеграфна работилница към Главната дирекция на ПТТ през втората половина на 30-те г. и даже са го ремонтирали през 1943, както свидетелства етикет от вътрешната страна на капака:

Наистина рядко и ценно нещо! Намерете си такова и то ще е една от перлите във Вашата колекция.

А ако наистина сме Ви запалили по техносъбирателското дело, предлагаме Ви да навлезете по-дълбоко, като се запознаете с нашия пътеводител на колекционера:

 

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…

 

Вжите неизвестни военнополеви телефони от Царство България от колекцията на Sandacite.BG!

Обикновено много се говори и пише за военната история и слава на България, но по-рядко насочваме вниманието си към техниката, използвана от българските войници и офицери в тяхната работа, а за съжаление малко знаем и за българската военна техника. Затова сега се опитваме да променим това и с тази мисъл подготвихме днешния материал, който ви запознава с почти неизвестни български военни телефони, носещи имената на наши царски особи от ХХ век – Борис ІІІ и Симеон ІІ.

ИНЖЕНЕРНО ИМУЩЕСТВО

Тези телефони са произвеждани в специална фабрика, създадена в началото на ХХ век за нуждите на българската армия. На 27.ХІІ.1906 г. с Височайши указ № 153 е установено създаването на т.н. Инженерна работилница със склад към нея. Строежът започва през януари 1907 г. върху терен на Княжеското шосе, на около 300 метра от Руския паметник. На 4.ІV.1907 г. пък заповед на Военното ведомство на Княжество България съобщава и че ,,Инженерната работилница е формирана при Първа пионерна дружина на 27.ІІ тази година“.

Целта на създаването на тази работилница произтича от неотложната нужда да се поддържа и ремонтира все повече увеличаващото се техническо имущество на българската армия. От началото на 80-те г. на ХІХ век в нея се създават разнообразни ,,телеграфни“, ,,железопътни“, ,,технически“ и ,,минно-понтонни“ части с различен ранг – дружини, роти, полкови, бригади… Общото между всички тях е, че към тях се изпраща различна по вид военна техника, която има нужда от професионално стопанисване. Създадените дотогава частни оръжейни, коларо-железарски и други работилници не задоволяват потребностите на войската с нужния капацитет и бързина, а и при толкова много ,,сервизни центрове“ е трудно те да се координират достатъчно добре с потребностите на постоянно постъпващата нова военна техника – телефони, разнообразна телеграфна техника, друго инженерно имущество…

Една от задачите на създадената през 1907 г. работилница е не само да ремонтира, но и ,,да се изработват ново известни предмети от имуществото на инженерните войски“, т.е. тук говорим вече за истинска фабрика. През следващите десетилетия нейното производство се увеличава, а на 1.V.1924, след началото на строежа на Държавната военна фабрика в Казанлък, Работилницата е преименувана в Инженерен отдел на Държавната военна фабрика; въведена е и самостоятелна емблема. Разширява се производството на военно-свързочна техника – телефони, номератори, светлосигнални апарати, радиостанции… Последното преименуване е на 1.І.1939, когато, именно защото тази дейност се превръща в основна на Инженерния отдел, той е преименуван на Военна инженерно-свързочна фабрика. През 1947 г. тя прекратява дейността си, но след това ляга в основата на построените сетне заводи. Такава е историята на тази фабрика, подредена от най-съвестния й изследовател проф. Манол Млеченков.

С ТЕЛЕФОН НА ГРЪБ

А сега да съсредоточим погледа си върху няколко произведения на тази фабрика. Става дума за преносими военни телефони, изработвани в кутии от брястово дърво, на които са монтирани здрави кожени каиши с цел да се носят през рамо. Отгоре телефонната кутия се затваря с капак, който се заключва с бравичка. Тези апарати са предназначени за телефониране между отдалечени войскови части в полева обстановка – чрез такова устройство напр. командирът на една дивизия може да комуникира с този на ротата. Един такъв апарат действа по следния начин.

Да предположим, че ние сме в ролята на ротния командир. За да можем да разговаряме с друга, отдалечена военна част, първо ще инсталираме телефона там, където се намира нашата част. Сетне ще свържем един двупроводен кабел така, че единият му край да е прикрепен към двете клеми на нашия телефон, а другия му край – оттатък, към апарата, с който желаем да разговаряме. Когато командирът на отдалечената военна единица пожелае да набере нашата, ще завърти стърчащата отдясно манивела, а вследствие на това нашият телефон ще зазвъни. Същото ще трябва да направи и ротният командир, ако иска да разговаря с някого от другата част. Във всички случаи обаче, за да говори, човек трябва да натисне бутона на слушалката, иначе ще може само да слуша.

ПОВИКВАНЕ С МАНИВЕЛА

Този тип започване на разговор с абоната – с въртене на манивелата – се нарича ,,индукторно повикване“. Завъртането създава електрическо напрежение и изпраща електрически сигнал у отсрещния телефон, което пък кара неговия звънец да се задейства. Точното название на този тип телефони през 30-те и 40-те г. пък е ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване“, а след това идва името на модела.

Ако ги инсталираме по описания по-горе начин, тези телефони не могат да избират абонат, различен от онзи, с който директно ги е свързал кабелът. Обаче, ако военните сили са разположен някъде за по-дълго време, може да се установи истинска полуавтоматична телефонна централа! В такъв случай завъртането на манивелата ще свърже телефонния потребител с централата, телефонистът ще му вдигне, а той ще трябва да каже с кого желае да го свържат и след това да изчака връзката да се осъществи. Едва тогава съобщенията ще могат да бъдат разменени.

Първият такъв телефон, произвеждан от българската военно-техническа промишленост, се нарича ЦБТ (от ,,Царъ Борисъ Трети“) и производството му започва през 1937 г. Той притежава повече функции от своите наследници. Нека го разгледаме подробно.

,,Ф“ КАТО ФЕРДИНАНД

Преди всичко, на капака забелязваме два малки хартиени листа с напечатани таблици, поставени в метални рамки. Това е нещо като спомагателна таблица, която да улесни слушащия абонат, ако по време на разговора се появят силни смущения от какъвто и да е вид. При говорене буквите се заместват с думи. Ето как става това. Таблицата се състои от кирилската азбука, а срещу всяка буква е отпечатана дума, която започва с тази буква. И така, като чуем ,,Пенко“ – това е буквата П, като чуем ,,Кирил“ – това е К и т.н. На нашия ,,Царъ Борисъ Трети“ колкото се може повече от буквите са предадени с внушителни ,,царски“ имена – срещу Н стои Наполеон, срещу О – Омуртаг, а срещу Ф – Фердинанд! Романтично…

ВТОРА СЛУШАЛКА

Този военен телефон притежава една интересна функционалност, която не е налична при неговите наследници – възможност за подслушване на разговори между други абонати, напр. – на разговор, воден по вражеска линия. Когато войниците открият прокарана вражеска телефонна линия, единият край на кабела се свързва паралелно към нея (без тя да се прекъсва), а другият – зад малкото капаче на нашия ЦБТ с надпис ,,съ подслушване/ безъ подслушване“:

Зад него се крият два конектора за двупроводен кабел с подслушвателно предназначение. След това разговорът се подслушва на малка капсула, чийто кабел се включва зад другото тайнствено капаче с надпис ,,втора слушалка“. Тя не притежава микрофон и затова чрез нея може само да се слуша, не и да се изпращат звукови съобщения. Така противникът може да разговаря, а нашите да го подслушват, без той да разбере това.

В такъв случай схемата на свързване е различна от стандартната ситуация, когато два телефона са свързани на двата края на линията.

Втората слушалка може да се употребява за подслушване на разговор и в други случаи. Напр. с телефона ЦБТ може да се устрои т.н. междинен телефонен пост – тогава нашият апарат е свързан едновременно към два други, които са свързани и помежду си. Така се съоръжава нещо като малка централа. Когато двата крайни телефона в групата разговарят, разговорът им може да бъде подслушван с капсулата, ако нужният за това проводник бъде свързан в конектора ,,с подслушване“.

Що се отнася до електрозахранването на телефона ЦБТ, то става чрез галваничен елемент – батерия тип Лекланше, чийто вид в тези телефони ще опишем само най-общо.

БАТЕРИЯ С НИШАДЪР

Представете си кутия, в която са поместени два електрода – тя е поместена в единия край на дървеното сандъче с телефона. Единият електрод е цинков и е във вид на цилиндрична кутия, поставена в първата. Другият електрод е коксов, към чиято пръчка е прикрепена тръбичка, пълна със смес от манганов диоксид и въглерод – тя играе ролята на деполяризатор. Пространството между двата електрода пък е изпълнено с нишадър, който се използва като електролит.

За да може да заработи тази батерия, трябва да се налее малко вода в нея, за да се разтвори нишадърът и да се предизвикат химичните реакции, в резултат на които ще възникне електродвижеща сила. Водата се налива през малка фунийка и около 10-12 ч. след това елементът е готов за работа – да ви даде ток да говорите. Когато ще искате да включите телефона в действие, почистете до метален блясък краищата на проводниците и двата електрода. А оттам насетне – каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!

Един интересен детайл – освен нишадъра, в батерийната кутия фабрично са поставени и вещества, които при заливането с вода образуват нещо като паста, която трудно излиза от елемента. Това е направено нарочно, за да може зареденият галваничен елемент в телефонната кутия да се пренася насам-натам без опасност да се разплиска и разлее.

ТЕЛЕФОН ,,КНЯЗ СИМЕОН“

Както е и в историята, наследникът на телефона ,,Царъ Борисъ Трети“ се нарича ,,Князъ Симеонъ Търновски“, или КСТ. Има няколко телефона с това название, образуващи линия, които имат разлики помежду си – с емблемата на Симеон ІІ и без нея, с различни размери на дървената кутия и с различни индуктори. Първият влиза в производство през 1939 г. и се нарича КСТ`39, а последният – КСТ`43. Дали това са различни образци или промени в технологията, засега обаче не знаем.

И телефонът ЦБТ, и някои КСТ-та имат от вътрешната страна на капака си схемата на действие, гравирана върху месингова табелка. На своята сниманият тук експонат е означен като ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване КСТ`42“ (или `41, не се чете ясно).

Той е с по-малко функции от ЦБТ, с някои разлики в частите, но и по-лек и по-удобен за носене. На другата, по-малка табелка, стриктно е впечатан фабричният номер:

Отдолу пък стои емблемата на Инженерния отдел на Държавната военна фабрика:

Когато вдигнем бакелитената слушалка, забелязваме герба на вече коронясания тогава цар Симеон ІІ. На видно място до нея са също така и двете клеми за включване на телефонния кабел отвън. Звънецът на този апарат е с две камбанки и е по-чувствителен в сравнение с този на ЦБТ. КСТ също притежава и втора слушалка, но не може да действа като междинен телефонен пост, тъй като не разполага с междинен комутатор.

Интересно е да отбележим и факта, че тези ,,царски“ военнополеви телефони, особено от серията КСТ, са използвани в българската армия чак до първата половина на 1960-те г.

Междувременно у нас започва производството и на други такива апарати. През 1951 г. Слаботоковият завод в София пуска модела Б-ТАИ-51, а служилите в казармата и насън ще си спомнят изработваните в Самоков ТАП-77, част от известната серия ТАП, която има различни модели. Но тези апарати са много по-широкоразпространени и познати, затова сега не те, а техните предшественици от 30-те години бяха обект на нашето внимание. Току-що направихме нещо ново – съставихме историята на първите български военни телефони. :)

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2018.

[1969] Български военен радиоактивен измерител

РАДИОМЕТЪР ЗА ТЕЧНИ РАДИОАКТИВНИ ВЕЩЕСТВА

Производител: Завод за ядрени прибори Плевен

Предназначение: контролиране на радиоактивната замърсеност на вода (прозрачна и мътна)

На въоръжение: в инженерните подразделения и формированията на гражданската отбрана, решаващи задачи по добива на вода и контролиране чистотата на питейната, за битови и за технически нужди вода.