Sandacite поезия!

Deltichko МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 19:49

Нахвърлиха се като вълци в чуждото богатство,
алчността разтури форумното братство
и Божиите, и човешките закони забравени бяха,
щом пред взора им сандъци се мернАха.

Вие сте!

София 82 МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 20:08

Чудесен поет си, браво!

Deltichko МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 20:31

А, случайно ми дойде вдъхновение. :oops:

naneobratmu МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 20:44

Но чувство нежно във душите им изплува
приятелството взе да ги вълнува
и всеки взе това което
най-легнало му беше на сърцето! :o

София 82 МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 20:46

Страхотно, ето и моето!

Всеки съндъкa си прибира,
отваря, ляга, ремонтира,
доволен и щастлив сега,
наградата с наслада гледа...

Трябва да направим стихосбирка. Когато съберем достатъчно стихове, ще направим книга ;) Пу за мен оформлението!

Deltichko МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 20:59

Браво бе, поети се извъдихме!
А ти какво... добър художник ли си?

София 82 МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 21:20

Не, говоря, че имам някаква идея как може да е оформлението на страниците на книгата. Предлагам на фона някой телевизор (според тематиката) а стихотворението в бяло поле + автор отдолу. Можете и да предложте шрифт :mrgreen: Ама има време.

alpha_adversativum МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 22:56

Ремонтът е велико дело.
Затуй захващайте се смело,
но първо извадете книжки,
останали сред прах и мишки,
или от нейде си купете
и малко ги попрочетете.

* * *

Във плен на туй забавно хоби
стоиме ний до късни доби.
Седим и гледаме в екрана.
“Сега с контраста к’во пък стана?
Нали одеве го оправих?
Тогава всичко в ред оставих!”
Или: “Транзистор май пробил е
и кондензатор окъсил е.
От туй е сигурно чертата,
която виждам по средата.”

София 82 МнениеПубликувано на: 19 Мар 2009, 23:32

Ехааа! Сега и Г-н Запрянов чакаме... :D :D

Deltichko МнениеПубликувано на: 20 Мар 2009, 09:39

Колега админ, страхотен си! :D

alpha_adversativum МнениеПубликувано на: 20 Мар 2009, 09:55

Благодаря. :oops:
Позволявам си да копирам тук две мои предишни "творби" в една подобна тема в ешоп.бг.
Първата е адресирана към потребителите от тамошния форум.

Вдъхновен от пример нов,
днес да пиша съм готов
и във рима, и във стих,
че от вас се възхитих!
За повредите безчет
вий ни давате съвет -
"Тук навярно е пробит
някой стар електролит."
"Там пък - нулев потенциал
от транзистор окъсял."
"Тук монтажа провери,
всяка спойка поднови."
"Растер, свит по вертикал?
Виж ей този интеграл."
Ако нещо не е в ред,
ще дадете вий съвет
и дефект непоправим
ще изчезне яко дим.

Ето и втората.

ОДА ЗА "ОПЕРА 3"

Тук “Опера” имам една на балкона,
която кат нова работи сега.
Не бих я продал аз дори за милиони,
понеже във форма страхотна е тя.

Ремонт й направих, доколкото можех,
и светна заспалият тъмен екран.
Куп лампи смених, кондензатори – тоже,
и ето ти растер от лъч начертан.

И тунер поставих й – нов, варикапен
и всички обхвати лови тя сега,
зер старият беше тотално разкапан,
а никъде нямаше друг ПТК.

Туй чудно е! Тя е на толкоз години
и въпреки всичко работи добре,
а днес на китайски ментета се мина,
които работят за седмица-две.

Deltichko МнениеПубликувано на: 20 Мар 2009, 11:02

Тези са от т.н. златен фонд просто!

София 82 МнениеПубликувано на: 20 Мар 2009, 12:13

Да. Направо чудесно! Особено това за ментетата. Като стигнем 100 ще издадем 1-ви том!

Sofia-netz МнениеПубликувано на: 24 Мар 2009, 23:40

Ето ме и мен.Трябва да си призная, че не ме бива като стихотворец, аз съм твърде прозаичен персонаж. Но въпреки това, от уважение към вашата благородна инициатива, реших да поприказвам малко в стил поезия. Ето например така:

Как изгря моето съзнание?
И как се родиха първите ми важни мисли?
Аз знам откъде дойдох- бях животно,
бях дете. Но как в това съзнание,
сред девствената ми глава, подреденост се разплисна?
Само предполагам. Още много имам да вървя,
докато стана човек. За грижите на обществото,
с делата си ще заплатя.
Избрах своя път всред хаоса на реалността
и на знанието в заревото.
Започнах простичко, непретенциозно,
както простите момчета започват традиционно.
Бях ученик, бях седми клас, когато видях онова,
което ме промени. И видях, че в основата на този сложен свят
са залегнали прости и могъщи правила.
До онзи момент аз тихо и кротко,
години наред отглеждах цветя
и всякаква друга съзнателна дейност
отсъстваше в моята глава.
И нещеш ли, не знам как,
отнякъде у мен попадна мотор,
и той електрически, от детска играчка.
Досетих се аз и свързах с батерийка.
И тук пред смаяния ми взор
възникна чудно явление:
забръмча, раздвижи се малкото железно нещо!
Аз съм по начало възхитен от красотата на живия свят,
света на растенията, света на животните,
поканих я да влезе в дома ми
и мечтаех как от семена и клонки,
от мене посети, посадени, дървета ще се извисят!
Но сега за пръв път нещо тъй важно сякаш прозрях:
че и в мъртвите, студени машини,
и в другите наши човешки творения,
ние сме вдъхнали доста от нашия собствен живот!
И че техниката е свещена територия,
в която наука и изкуство се оказват неделимо цяло!
И сякаш всичко е просто и логично!
С това впечатление, обнадежден,
своя път избрах и по детски фанатично
неусетно знания трупах вдъхновен.
В гимназията докато учех, се самонаучих
бобини медни да навивам
и туй изкуство с тренировки упорити
усвоих почти до съвършенство.
Първо почнах с тансформаторите,
стигнах бързо до двигателите-
навивка по навивка, на ръка- и смола заливам.
Това е моето изкуство, моето свободно време,
в трудности утеха и балсам за моето съзнание.
Но отдавна зная аз, и дори за мен е ясно,
че на него изцяло да се посветя в забрава е опасно!
И че реалността е много по-многостранчива,
единствена тя съществува, била тя грозна или красива.
Зная също, и съм сигурен в това,
че за великото човешко племе
при желание голямо, тя е на анализ податлива!
И на логиката в невидимите мрежи
улавя смисъла и нейната непокорна душа.
В безграничната красота на геометрията,
всред преливащото разнообразие от форми,
ние съзираме моментни снимки
от нашата истина, почти реалността!
Почти, почти... и вечно само почти истина.
Но горе главата! Пред нас се простира вечността!
Геометрия... захласнат в чара на строгите й норми
продължавам да рисувам картина вече писмена,
наум или в тетрадка. Но много по-красива, ясна и нагледна
от моята темпера поредна.
Презрял животинските си страсти,
мога да се влюбя само в идея.
Но също така покрай нея
и в тези, които я споделят, дори негласно.
Уважавам достойните си опоненти-
които ме карат да мисля, да се усъвършенствам
и които притиснат дори в трудна ситуация
на явна моя загуба, от все сърце приветствам!
Така укрепва нашето съзнание,
все по-верни стават нашите представи,
по-правдиви нашите слова.
И морална убеденост в нашите призвания
прозвучава благородно от нашите уста.
Аз ще бъда полезен в своя кипеж
и понякога в своето страдание ще чувствам утеха
за моята съвест ранена. И напротив, безсмислен брътвеж
ще изригвам когато превърна щастието в самоцел
и удоволствието- в религия!
Същото важи за всеки човек.
Който може да бъде щастлив само
Във вихъра на своето творчество!
При вида на плодовете зрели
на изстраданите си идеи!
След успеха на своите ученици!
В края на краищата- в несъзнатото могъщество
на неговата фантазия и мисъл.
И както на всеки достоен човек подобава,
той ще се бори до край и няма да допусне
към него разруха или глупостта да приближава.
Изпълнен с оптимизъм и със свежо умонастроение
неуморно към целта си ще препуска!
По върлите баири на математиката,
облян с пот и с разтупано сърце,
човекът упорито се катери вдишвайки
на големи глътки чистия планински въздух.
И макар от неговия кислород замаян,
ще чувства здравето на бог изваян,
вперил взор в далечината,
към далечните била и върхове
и вижда той в усоите на своето незнание,
как се топи, разсейва се мъглата.
А после премалял се спуска. И когато някъде в скалата
или сред мрачна горска сянка,
извор студен намери под листата,
ще се просне в немощно блаженство на земята.
Загледан в клоните и сред звука на птичи трели,
постепенно ще потъне в дрямка.
И малко преди да заспи се замечтава:
Откога ли вие, дървета дебели, стоите тук замрели
и не пущате под вас да поникне и сламка?
И търпите безропотно и студ, и бури,
и всичките безумия на моите събратя щури!?
Какво ли е да си дърво?
Годината за тебе да е ден,
а вечността- предизвикателство?
Ала каква е ползата да си свидетел ням,
ако даже сред тълпата ти се чувстваш сам,
ако нямаш ти властта реалността да промениш?
Каква е ползата да мислиш, ако дела не сътвориш
и ако не успееш другите чрез тях да убедиш?

Deltichko МнениеПубликувано на: 25 Мар 2009, 17:02

Чудесна поема! :) Чувства се, че я е писал същият човек, който ония разсъждения в една друга тема.

новобранец МнениеПубликувано на: 06 Юни 2010, 23:35

Смятам да излея мъката си пред вас въпреки,че стихотворението не е за сандъци,а за техния производител.

Хулен и с насмешка гледан
за някои ти бе взор,
но никой теб не те избави
от разруха и позор.
До сетния си час бе в техния затвор
и един субект дебеловрат реши:
-Да го избавим от мъките с топор,
па да дигнем лъскав МОЛ.
Сатаната изкусно делото довършва.
И гори катранен пламък по чело му
с тротил натъпква костите на мъченика
и опиянен от екзекуцията вика:
1,2,3.......Бум!
Сред всеобщий тътен,грохот и шум
облак от емоции сладки,и мили копнежи
на тружениците завода градили
примесени с прах и със дим
се разнасят над лобното място,
и не като море ,а буреносен океан
се вливат в небесното синьо пространство
Прощавай,СЗ"Ворошилов",че изгасна твоя екран.
Поклон пред дейността ти неуморна и свята
разтуптяла на всички нас сърцата...

Deltichko МнениеПубликувано на: 07 Юни 2010, 08:31

Чудесно, много ми хареса! Жалко само за повода... Натъжих се от рано сутрин. :cry:

vostok_57 МнениеПубликувано на: 07 Юни 2010, 14:56

Браво много хубаво стихотворение то важи не само за СЗ "Ворошилов" а и за всички останали заводи паднали в жертва на новото време!

dragon_hifi МнениеПубликувано на: 07 Юни 2010, 23:33

Ето и нещо от мен :D :D :D

Радио сън

Заспивам късно в нощния мрак
и радиото старо сънувам аз пак.
Лампите греят , трафа бръмчи
стрелката се движи и нещо пращи.
Тука сърцевина развъртяна е сякаш
навиваш я малко и слушаш и чакаш
Кондензатор променлив късо ми дава
разбутваш пластини и той се оправа.
Потенциометъра леко завиваш на дясно
и чудото стана и всичко е ясно.
Говорителя стар раздвижи мембрана
и древното радио станция хвана.
Песен далечна при мен зазвуча
и стаята малка изведнъж заблестя.
Старото радио нов живот заживя
И на стъклената му скала усмивка изгря.

новобранец МнениеПубликувано на: 08 Юни 2010, 00:10

Супер!Това стихотворение отново ме вдъхнови да драсна нещо:

Дали на туй странно хоби фен
(от мнозина смятан за олигофрен)
романтиката на старото увлича ме
и от ранни утрини до късни доби
отдавам се на неин плен.
Ах,колко сладко е да съчетаеш
професия и хоби във синхрон
и в бъдещето светло да мечтаеш.
Как сладко е кога чета учебника по ТВ техника
и после,със поялник във ръка,дефекта отстранявам
и осмислил и разбрал нещата изпадам в еуфория без глас.
Тръгва стария сандък,завивам болтчетата на капака
щастлив в експлоатация го пускам...
докато не се отново той прецака.
Не съм единствения на света,
който пада си по старите неща.
За тоз прекрасен форум
Админе,прекланям се пред теб!

Deltichko МнениеПубликувано на: 08 Юни 2010, 08:16

Ооо, благодаря, няма нужда, стигата ми тая награда, че правим нещо, на което хората се радват. :oops:
Стихотворението за радиото е направо супер! Напомня ми на едни, поместени пак тук, но по-преди. За Операта 3.

Deltichko МнениеПубликувано на: 06 Фев 2011, 10:03

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ПОПА
6 февруари 2011

О, Попе!

Три деня младите момчета
Как входа го дебнат. Сивите фасади
Трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
Гъсти орди лазят по стълбите криви
И псувни ги стелят, и пот ги залива!
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Съндърландеца безумний сочи входа пак
И вика: ,,Търчете! Сандъци донесете!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
И ,,Мамка му!‟ гръмовно въздуха разпра.
Вратата отговори с други вик: Скръц!
И с нов дъжд псувнички, удари и
Врътки
Дружините наши, оплискани с
Мазоли
Блъскат и отблъскват, без сигнал, без ред
Всякой гледа самода бъде напред
И гърди геройски на прах да изложи
И един сандък повеч в ръцете да положи
Шперцовете скърцат. Патроните ревът,
Етажи налитат, и падат, и мрът.
Идат като тигри, бягат като овци
И пак се завръщат, българи, орловци.
Кат лъвове тичат по страшний редут,
Не сещат ни жега, ни жажда, ни студ.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч го дебнат, но помощ не иде
И братският късмет не фърчи към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без
Страх –
Кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Пенсиите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Крика, наший генерал,
Ревна гороломно: ,,Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила Той повери
Входа, сандъците и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
Очакват геройски пенсионерските орди
Бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират укрития тогаз,
Силите липсват, но волите траят,
Краката се пречупват – гърдите остаят
И сладката радост до крак да измрът
Пред цяла вселена на тоз славен рът
С една смърт юнашка и с една победа.
,,България цяла сега наз гледа,
Тоз етаж висок е: тя ще ни съзре,
Ако би бегали: да мрем по-добре!‟
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всяка тухла – бомба,
Всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
,,Ето го тавана!“ – някой си изкряска
И шперцове ужасни се извадиха завчаска
Кат демони черни над черний рояк,
Блъскат, ръгат се кат живи пак!
И пенсиите тръпнат, друг път не видяли
Ведно да щурмуват живи и умрели
И въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
Героите наши като скали твърди
Хлебарките срещат с железни си гърди
И фърлят се с песни в тъмната гмеж,
Кат виждат харно, че ги лазят веч...
Но вълни по-нови от плъхове дивашки
Гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг – ще слязат без нищо от заветния хълм.
Изведнъж ,,Електрон‟ изваждат със гръм.
.................................................................
И днес йощ кварталът, щом буря зафаща,
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
Славата му дивна като някой ек
От блок на блок и от век на век!

jekopj МнениеПубликувано на: 11 Фев 2011, 23:16

Ето нещо и от мен,което почива на действителен случай:

...Вървя,отивам към комшията,
че обещал ми е сандък.
В мазето му е при туршията,
- ядосвам се на тоз балък.

С кой ум зарязал е приемника
да сбира прах и влага там.
Да го убия ли мизерника
или да му простя не знам.

Да можеше да си представи
как някой ляга във зори
опитвайки се да поправи
приемник не,а рой мечти.

Да знаеше, че колофона
е с най-добрия аромат.
По дяволите и Мадона,
и компа с неговия чат.

Не знае той за съжаление,
каквото знаем всички тук,
че има ли човек търпение,
Човек е той,а не боклук!

Дерзайте!Със това ще свърша.
Гонете свойте ветрове.
Народ сме ний,Народ не мърша!
От векове за векове!

Валери МнениеПубликувано на: 11 Фев 2011, 23:45

Дядо ми обичаше да казва:
"Дядото се гуши
радиото слуша,
слуша и приказва
приказки разказва,
тая дяволия
лъскава кутия"

PicMaster МнениеПубликувано на: 12 Фев 2011, 00:53

@jekopj - хареса ми!

Deltichko МнениеПубликувано на: 12 Фев 2011, 00:53

Чудесно!!! :)

Sofia-netz МнениеПубликувано на: 14 Фев 2011, 23:53

Напълнихте ми душата, колеги! Благодаря!

новобранец МнениеПубликувано на: 03 Май 2011, 22:43

Нещо в мен отдавна напира и вече не мога да се сдържа да не го изразя:

ГОСТ

Изгрева изплува от дълбините на океана
и донесе на земята моята душа
Музика,лъчи,наивност детска...
Да!Това бе моята душа.
Лъхна бриза на житейското море
Бурно,сякаш огнено шуми
и разказва ми житейските съдби.
И то само не знае
откак и що е станало море.
Върху вълните му немирни
лодки клатушкат се безброй.
И изчезват с залеза загадъчно
погълнати от пелената на нощта.
И със изгрева и синевата
други тръгват устремени със надежда.
Върти се колелото на живота
върти се то от сладострастний грях.
Но що съм аз?
Гостенин един
след миг превръщам се във дим.
И не е важно дали благополучно съм гостувал.
И не е важно дали на сладострастие и плам съм се любувал.
А как копнея да оставя знак
да се вижда някак в бури и неволи.

Sofia-netz МнениеПубликувано на: 13 Окт 2011, 21:49

ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА

Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става - чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре - нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, редък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.

Валери Петров

новобранец МнениеПубликувано на: 23 Яну 2012, 00:32

Посветено на теснопътната линия Оряхово-Червен бряг:

Стенат,екнат колелата
неуморно бият и шумят,
стонове ридални те издават
чувства и емоции безкрай редят.
По релсите се плъзгат и прискръцват
огнени искрици в мрака пръскат,
звездици светли,носещи надежда
от черния метал изникват и струят.
Греят те всред хаоса и мрака
с огнен плам за миг изгряват те
и изчезват неусетно в тъмнината
погълнати от мрачния студен метал.
За последно стонът им се чува всред полята
и падат съсухрени житата
полята стенат в претсмъртния си стон
окичени с венец от плевели,бодили.
Реват предсмъртно колелата
биенето им утеква сред селцата
бавно стене черковното клепало
на бабите и дядовците във сърцата.
Питат де им са децата,останали сами във пустотата
северняка жално,жално песента подхваща
поняса се всред мрачни сгради опустели
подхващат есенната песен,подхващат я със своите усти
безбройните пробойни във своите порутени стени.
Изчезва сърцебиенето,пулса пада,
клепането замира в тишината...
за последно писва свирката на локомотива
заглъхват с нея стоновете за живот...

Валери МнениеПубликувано на: 23 Яну 2012, 09:04

Да не би да са закрили теснолинейката Оряхово-Червен Бряг ?

Deltichko МнениеПубликувано на: 02 Фев 2012, 20:38

Да бъде DIN!

Градът е черен и зловещ,
градът е леден като смърт.
В изтърбушената сградна гръд
струи се бавно кръв гореща.
В димящите развалини
безокий демон на войната
ударил е здраво оборота
и лев въз лев безспир звъни.
Сред мрака непрогледно гъст
стърчи злокобен силует
на някакъв грамаден DIN,
и хилядни тълпи отвред
вървят, подгонени натам
от яростта на златний бог.
И тунела става по-дълбок,
тълпите нижат се едвам.
За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде DIN! Да бъде DIN!"