ПРИНОСЪТ НА ЦАР САМУИЛ ЗА ХРИСТИЯНИЗАЦИЯТА НА КИЕВСКА РУСИЯ

ПРИНОСЪТ НА ЦАР САМУИЛ ЗА ХРИСТИЯНИЗАЦИЯТА НА КИЕВСКА РУСИЯ
Проф. дбн ДИМИТЪР Н.НАНКИНОВ

На 6 октомври 2014 г. се навършиха 1000 години от смъртта на българския цар Самуил. А на 28 юли всяка година Русия тържествено чества официал­ното покръстване на своя народ, ста­нало през 988 година. По този повод ни се иска да разкажем за някои малко известни, премълчавани или нарочно изопачавани събития, свързани с при­носа на цар Самуил и предшестващите го български царе в покръстването на източните славяни.
При подготовката на настоящата статия ползвахме трудовете на из­вестните български учени историци: Всеволод Николаев – принуден да еми­грира в Белгия, Асен Чилингиров – жи­веещ в Германия, Стефан Гайдарски – работил в САЩ, и на други български и руски изследователи.
На 17 август 986 година обединени­те български и руски войски, командва­ни от още некоронования за български цар Самуил и киевския княз Владимир, разбиват недалече от Ихтиман при Траянови врата (прохода Българска клисура) нахлулите в България визан­тийци, водени от император Василий Втори, по-късно наречен Българоубиец. Както пише византийският историк Лъв Дякон, битката е станала „в го­риста и пълна с пропасти долина” (т.е. по склоновете над и около днешния тунел на автомагистралата от Со­фия за Пловдив). Българите и русите преследват остатъците от разбита­та византийска войска чак до Цариград и създават едно от най-критичните положения в историята на Византия. Следващото десетилетие до коро­новането на Самуил в 996 г. е епохата на най-голяма военна и политическа мощ на българската държава, когато в нейните предели са върнати не само всички части на Симеоновата държа­ва, след мира от 927 година, но и някои области на юг и югозапад, включител­но голяма част от Епир с Никопол и Драч. Пишем „върнати“, защото това са български територии, защото гър­ците (данайците) са пришълци, дошли на Балканите, от близките брегове на Северна Африка, стъпили първоначал­но на най-южните брегове на полуос­тров Пелопонес, уж с цел да търгуват с нашите предци – древните траки, но постепенно завладяват южните час­ти на Балканите и фалшифицират или присвояват историята на траките. След идването на гърците на полуос­трова цялата българска история се превръща в низ от сражения (едно от които е това при Траянови врата).
През 1981 г. в Западна Европа беше публикувана една ценна за нас книга „Откъде идват микенците? Нови ар­хеологически открития за произхода на гърците“(„Auf der Spur der erstein Grieshen-Woher kamen die Mykener? Neue archaologishe Erkenntnisse uber die Herkunft der Griechen”). Нейните авто­ри Ян Бест и Сибила фон Реден показ­ват с текст и географски карти, че 17 века преди Христа гърците са успели да се настанят вече в най-южните части на п-ов Пелопонес, а „от 80% до 90% от днешната територия на Гър­ция е била населена с народ, наричан в Античността Траки, а по-късно, в Ран­ното Средновековие – Българи”.
След битката при Траянови врата братството между българския и ру­ския народ е било закрепено с клетва за вечен мир, който да трае, докато „камъкът изплува от водата, а хме­лът потъне”. В предишна наша статия (вестник „Атака” от 12-18 септември 2014 г.) вече споменахме, че цар Самуил и киевският княз Владимир сключват договор, според който през 986 – 992 г. български свещеници покръстват ру­ския народ. Първият Киевски митро­полит Михаил (989-991 г.) е българин от град Охрид, отишъл в Киев с няколко епископ. В Иоакимовския летопис, пуб­ликуван от руския изследовател Н.Та­тищев през 1770 г., е записано, че почти 80 години преди това друга мисия на­чело с български митрополит със съ­щото име Михаил, заедно с 4 епископ, свещеници, псаломщици и множество книги е била изпратена в Киевска Ру­сия от българския цар Симеон Велики. А в българския превод на Манасиевата хроника се споменава за „крещение рус­сов” от българите приблизително 100 години преди възкачването на княз Вла­димир на Киевския престол.
Акад. Всеволод Николаев смята, че връзките между българите (траките) и русите (славяните) са изключително дълбоки. Той доказва, че тракийското християнство, което в 343 година на­броявало около 10 архиепископски и ня­колко десетки епископски катедри, е имало невероятно богата и оригинал­на (не гръцка) християнска традиция, която е била приета от славяните при техните многократни вълни на разсе­ления върху Балканите. В този процес влиянието на българските държави (Стара Велика България и Дунавска Бъл­гария) и българската църква при поли­тическото, стопанското и културно­то изграждане на Древна Русия е била доста многостранна.
Българите често са спасявали сла­вянските племена от нашественици. За това пише в руските летописи, а в стара българска песен (създадена, ве­роятно, преди 10 век) и записана в Пана­гюрище от Братя Миладинови, се пее:
”Да направимъ златни мостове,
Златни мостове на Черното море,
И да минем въ оная земя,
Непокръстена и немиросана,
Да я кръстиме и миросаме”.
Българите и славяните били побра­тими и понеже в старобългарския език клетвата за побратимство се казва „ант”, източните славяни биват на­ричани анти. Те и скитите съставяли част от населението на Стара Велика България, просъществувала 515 години, от 165 до 680 година на обширната те­ритория между Каспийско море и Кар­патите.
В централните райони на Стара Ве­лика България (т.е. в днешна Украйна) се намират гробовете на български­те християнски владетели Кубрат (управлявал Стара Велика България до 677 г.) – при с. Малая Перешчепина, Полтавска област, и неговия син Ас­парух (управлявал западните области на Стара Велика България и Дунавска България от 677 до 700 г.) – при с. Воз­несенка край гр. Запорожие. При архе­ологически разкопки в древната бъл­гарска крепост Дербент в Дагестан са открити останки на християнска църква от V век. Тогава територията на днешен Дагестан е била част от Стара Велика България. Това показва, че християнството е проникнало там много рано и още, че българите, напус­нали след хазарското нашествие тези райони и образували по-късно Волжка България, първоначално са били също християни. Основното население на Киевска Русия се е състояло от руси и българи. Говорили са древнобългарски език, който се преподавал в руските училища. Тогава двете страни са има­ли обща граница в долното течение на река Дунав, а търговията между тях е била твърде оживена. Многобройни български литературни произведения на Преславската книжовна школа са пренесени от България и преписвани в Киевска Русия.
Български войници от армията на Самуил убиват солунския управител Григорий Таронит през 996 г. (миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, ХI в.)
За трайните исторически връзки между нашите народи можем да съдим и по роднинските връзки между бъл­гарската и руската царска династия. Български е произходът на киевските княгини Олга и Анна. Княгиня Олга е първородна дъщеря на цар Симеон Ве­лики (893-927 г.), родена в Плиска (през 890 г.), сестра на българския цар Петър Първи. Тя е женена за княз Игор и след неговата смърт управлява Киевска Ру­сия. Като дъщеря на цар Симеон Велики и внучка на цар Борис Първи тя прие­ма християнството още като дете в България. В Киевска Русия Олга се съ­провожда от презвитер Григорий, съз­дателя на Цар Симеоновия Съборник, и по нейно време там вече е съ­ществувала църквата „Свети Климент”. Синът на Олга, ки­евският княз Святослав, с многохилядна войска често помага на вуйчо си, българ­ския цар Петър Първи и на братовчед си, българ­ския цар Борис Втори, в битките срещу общия им враг Византия. Тези походи на Святослав са били едни от факторите, сдържащи завоевателските амбиции на Византия и гарантирали 42-го­дишен мирен и съзидателен период в нашата история по времето на цар Петър Първи, управлявал от 927 до 969 г. (Във фалшифицираните гръцки източници и в „произведенията” на ня­кои сегашни историци можем да про­четем, че княз Святослав е „нападал и ограбвал” България, а пък княз Владимир въобще не е участвал в битката при Траянови врата!)
Крепостта Траянови врата при Щипон (днес Ихтиман), където Самуил е разгромил армията на Василий II Българоубиец
През 965 година княз Святослав раз­громява Хазарския хаганат и неговата територия, т.е. земите на някогаш­ната Стара Велика България заедно с населяващите я българи се присъеди­няват към Киевска Русия. Българската княгиня Анна (известна като Царица Владимирова) е била женена за княз Владимир, син на Святослав и внук на Олга. Тя е майка на Борис-Роман (кръс­тен на прадядо си – българския княз Борис Първи и на Роман – син на бъл­гарския цар Петър Първи) и Глеб-Да­вид (предполага се, че е кръстен на Самуиловия брат Давид – по това време вече покойник или на Давид – български патриарх по времето на цар Самуил). Русия не е била поробена от Византия, защото от момента на приемането на християнството от българите и до днес бо­гослужението в нея се води не на гръцки, а на древнобългарски (църков­нославянски) език. Това е неоспоримо доказателство, че българските све­щеници и просветители, а не гръц­ките, са покръстили Киевска Русия. До 1039 г. руската църква е била под­чинена на Българската патриаршия, а не на Цариградската. Българската църква датира от първи век и се от­личава от византийската. Това са две различни естетически и богословски концепции. В теоложките си трудове Теодор Балсамор (живял през втора­та половина на 12 век и заемал различ­ни постове в Цариградската църква) пише, че византийският император Юстиниян Първи (527 – 565 г.) е почи­тал епископа на България и че Българ­ската църква е била самостоятелна (автокефална). Много преди обявява­нето му за държавна религия (864-865 г.) Христовото учение достига до повечето хора в Дунавска България. Адаптирането на древната свещена българска (бохарска) азбука, възникна­ла въз основа на тракийското пикто­графско (йероглифно) писмо, написва­нето на славянската писменост от Светите братя Кирил и Методий и проповядването на християнството на роден език, довежда до бурно раз­витие на българската книжовност, създава се оригинална и преводна кни­жнина на роден език. През този пери­од за нуждите на новопокръстения руски народ от България към Русия за­минават огромни количества ръкопи­си, а български свещеници и учители „подготвят първите грамотни люде у източните славяни”.
Но настъпва злощастен период в руската и българската история, за който руските историци съобщиха преди една година (19 юни 2013 г. по телевизия „Мир”). В 1015 г. умира киев­ският княз Владимир. Най-малкият му син – недъгавият Ярослав (с изкривен гръбначен стълб, повреден череп и един крак по-къс от другия), с помо­щта на скандинавските наемници – викингите, избива своите братя Бо­рис-Роман, Глеб-Давид и Святополк, а също хората, работили при баща му, завзема киевския престол, нарича себе си Ярослав Мъдри, изгонва от Русия всички български свещеници и учители, докарва гръцки и с тяхна помощ започва да унищожава, изопа­чава и фалшифицира цялата руска (а заедно с нея и българската) история с цел да заличи всичко, което е постиг­нал баща му Владимир и да възвеличае себе си. Вероятно в шведския кралски двор (където се укрива известно вре­ме и откъдето е жена му) е измислена версията за варяжския произход на първите руски князе. Под диктовката на Ярослав Мъдри един монах съставя най-голямия фалшификат в руската история „Повесть временных лет” („Разказ за изминалите години”) – из­вестен в стотици преписи и много­бройни версии.
Икона на канонизираните киевски князе, братята Борис-Роман и Глеб-Давид, синове на Св. Княз Владимир I и княгиня Анна.
През XIX в. княз Михаил Андреевич Оболенски привежда писмени доказа­телства за широката кампания, ръко­водена от гръцката църква с цел ма­совото унищожаване на българските книги, манипулацията на исторически­те извори и подмяната на сведенията в тях. Конкретно преписите на Цар Симеоновия Съборник – първата в Ев­ропа и най-богата средновековна мно­готомна енциклопедия, съдържаща 784 (!) отделни съчинения, написана на български език между 915 и 920 година в столицата Велики Преслав от бъл­гарския презвитер Григорий, биват унищожавани или разкъсвани на части и фалшифицирани.
Спасили са ни руските мащаби. Още по времето на княгиня Олга, княз Свя­тослав и княз Владимир книжовната дейност в Русия придобива неверо­ятно широк размах, така че гръцките свещеници не са смогвали, не са успя­вали да унищожат и фалшифицират всичката българска книжнина, донесе­на от България или произведена в Ру­сия. Българският произход на руската средновековна литература е дока­зан в изследванията на руските уче­ни княз Михаил Оболенски (1805-1873), Константин Федорович Калайдович (1792-1832), Архимандрит Леонид (Лев Александрович Кавелин – 1822- 1891), Алексей Александрович Шахматов (1864-1920), неговия ученик Михаил Дмитриевич Приселков (1881-1941) и от българските изследователи Всеволод Николаев, Румяна Павлова, Куйо Куев, Асен Чилингиров и други. За съжаление ограниченият обем на статията не ни дава възможност за по-подробно изложение на обсъжданата тема.
И накрая съгласен съм с предложе­нието на някои колеги да се изгради паметник на Цар Самуил в прохода Траянови врата. Но, справедливо би било този паметник да представя двамата тогавашни велики държавни­ци, пълководци и разпространители на християнската вяра – Цар Самуил и киевския княз Владимир, извоювали заедно победата над византийците. Трябва да сме благодарни на тези, кои­то са ни помагали да оцелеем. Иначе нямаме бъдеще!