Категория: Стари компютри

В Sandacite.BG си имаме още един тестер за хард дискове – ТИДУ 3П.

Сервизният тестер (пробник) за дискови запаметяващи устройства е уред, който служи за настройка и/или ремонт на системата за позициониране на четящо-пишещите глави и възела за запис и четене на данни. В годините, когато България произвежда хард дискове и флопита, се използват такива тестери за тях.

Миналата седмица, за голяма наша радост, успяхме да намерим най-стария тестер от този тип, който ени е попадал до момента. Това е ТИДУ 3П от 1980 г., а мястото му на производство е Заводът за дискови запаметяващи устройства в Стара Загора (за разлика от по-късните тестери, изработвани в този за регистрационна техника в Самоков). Той е едно много ценно попълнение към нашата колекция български компютри и периферия.

ТИДУ-то идва в ето този куфар. Тежи около 18 кг и е с по-големи размери от събратята си – дължина 250 мм, ширина 80 и височина 170:

Той е съвместим с призвежданите в същия завод хард дискове ИЗОТ ЕС 5061 – онези, които са с големина на пералня. Използва се в изчислителните центрове, ремонтните бази и заводите, произвеждащи твърдите дискове, за да им се прави следзаводска настройка. Смисълът да се използват такива машини е в намаленото влияние на останалите части от компютъра, удобството на работа (операторът ползва пулта в куфара). Необходим ни е и осцилоскоп, за да наблюдаваме сигналите от позиционирането и данните от записа.

Тестерът имитира сигналите, нужни за функционална проверка на работата на хард диска – позициониране на четящо-пишещите глави, запис и четене. Включват се тестерът и хард дискът към захранването, кабелът за данни на ТИДУ-то се включва към харда, включвате го, изчаквате да светне жълтият индикатор ,,Подключен“ и първо започвате да засичате параметрите.

Ето данновия кабел за към харда. По принцип това ,,черво“ трябва са стои в платнения джоб от вътрешната страна на капака – по-горе се вижда.

Впрочем, може да включите пробника и към самия компютър с харда и така да го изследвате.

Надписите на куфарното ТИДУ са на руски, защото е изнасяно много за СССР. Произведено е точно 1980 г.:

То има различни възможности и всички команди за тях се дават от пулта. Може да изпълним търсене между два адреса, последователно търсене напред или назад, случаен достъп до данните, запис на единици и на нули (тестерът прави това, като генерира импулси с честота 5 мхц за единиците и 2,5 за нулите), четене, нулиране на регистъра на главите, диагностик и изтриване, индикация на състоянието и други неща (за тях по-подробно може да прочетете в документацията на много подобния ТИДУ-3М, която може да изтеглите от по-долу). Ето подробности за някои от тези операции.

При ,,последователно търсене напред“ задаваме на главите на харда да се позиционират последователно от началния адрес 000 до 202-ри и обратно.

При същото, но назад те изминават идентичен път и извършват същата работа, но от 202 до 000.

Ако поискаме да изпробваме случайния достъп, логиката на ТИДУ-то им задава произволни адреси, от които главите да прочетат данни. Вплочем, скоростта на всички тези операции контролираме от потенциометъра ,,време на цикъла“ от 10 до 200 ms.

При четене се чете и пренасят данни от магнитните плочи по линията за предаване на данни.

Има и команда ,,Възстановяване“, при която главите, където и да се намират, се връщат към адрес 000.

С ,,Диагностика“ задаваме изтриване на неизправности в логиката на хард диска (при активни шина 3, шина 1 и линия Управление).

Може и да се въвеждат номера на главите в регистъра им, а също и на цилиндрите – в техния. ТИДУ 3П и 3м имат и още възможности, може да ги видите във файла по-долу.

Записваемото пространство на хард диска е разделено на виртуални колони, наричани цилинди. Те ,,преминават“ вертикално през всички магнитни плочи във въртящия се пакет. С нашето ТИДУ можем да тестваме най-много с 202 цилиндра и най-много с 20 глави. Методът на запис е двойночестотен.

Тези операции се командват с бутони, ключове и потенциометри (като времето за 1 цикъл), ето ги:

Поглед към задната част на тестера. Отвътре той е построен на основата на TTL-интегрални схеми.

При работа тестерът използва 10 вата мощност и се захранва от +5 волта напрежение.

Ето и документацията му, за да си я изтеглите и четете: TIDU 3M

Тук пък сме разгледали друг пробник, но за 5,25-инчови флопита:

ИЗОТ А509Е – български сервизен тестер за флопита от 1984 г.

See more

В Sandacite.BG открихме неочаквано стара българска компютърна находка – перфокарти! Никой няма такива…

Най-старият носител на компютърни данни – това е перфокартата. Това е енергонезависима памет от механичен тип, използван още през 1930-те – 1950-те г. Те са основен носител за въвеждане на програми и информация в компютрите и такъв за запис на документи. След началото на 70-те г. тези носители започват да залязват, защото са заменени от перфолентите – те са по удобни за манипулиране и заемат по-малко място.

Перфокартата е тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение определят записа и четенето на данните, защото те се кодират чрез тях. Записът се изгражда, като специално устройство продупчва (перфорира) или не дупки, разположени на точно определени места (позиции). Позицията във всяка колона е номерирана. Най-често използваните карти са по стандарта на IBM, според който има 80 колони, а във всяка има 12 реда. Горният ляв ръб е косо отрязан, а размерите на самата карта са 187,325 × 82,55 мм. Картонът е с дебелина 0,178 мм. Повече за перфокартите по принцип може да научите ТУК.

Разбира се, програмата, записана на картите, заема много от тях – цяло тесте. Затова при въвеждане се следи кога пъхнатата в перфоратора карта е изчетена, за да се добави нова. Картите се съхраняват на тестето в специални мебели (има и български такива – показахме ги ТУК), като се внимава картончетата да не се разбъркат.

БЪЛГАРСКИ ПЕРФОКАРТИ

Български компютри като легендарния ИЗОТ 310 (1974) или терминала ИЗОТ ЕС 8531 (няколко г. по-късно) използват перфокартни устройства. Знаете, че сайтът ни е посветен на историята на българската техника, а компютърната е важна част от нея. Колкото по-старо българско компютърно нещо открием, толкова по-добре. Доскоро смятахме, че най-старият носител на двоични данни, които страната ни е произвеждала, са перфолентите. Що се отнася до перфокартите, у нас най-често се откриват такива, произведени в Източна Германия – с тях са задоволявани нуждите на страната (много рядко се откриват и унгарски).

И съответно можете да си представите как затреперахме, когато попаднахме на истински перфокарти, произведени в България! Очите ни станаха на палачинки. Няма такова щастие! Новите ни находки са истински принос към историята на българската компютърна промишленост, който сега ще разнищим тук за вас.

Най-горе и тук сега виждате първата порция от тях – два броя стандартни 80-колонни перфокарти. Надписът вляво е ,,Главен изчислителен център при ДСО ,,Машинна обработка на статистическата информация“ – НРБ“. Десният надпис пък казва ,,февруари 1971 г.“ – времето на производство.

ДСО МОСИ е прадядото на днешната държавна фирма Информационно обслужване и е основано през 1971 г.  Явно перфокартите са произведени във завод/цех в рамките на това обединение и за неговите нужди. По-малко вероятно е техен производител да е новооснованият тогава (1970) Завод за регистрационна техника в Самоков, защото той е с принципал ДСО ИЗОТ, а не МОСИ.

Перфокартата най-горе е същата по стандарт, като има само две други разлики – картонът е не розов като втората, а обичайният белезникав и картата е произведена през август 1974 г.

Това бяха две карти, които са предназначени за компютри като цитираните по-горе. Сега да разгледаме други две.

Тук виждаме т.н. карта за работна операция. С нея се отчита количество, вид и други параметри на работата, извършена от даден служител. Начинът на отчитане има специфики.

Първо, виждаме, че полето на картата е разделено на различни секторчета, като всяко от тях е все едно графа, с която се уточняват разни подробности – ,,цех №“, ,,поръчка №“, ,,детайл №“, ,,машинна група“, ,,изработено количество“, ,,фактор вложено време“, ,,инвентарен № на машина“, ,,отчетен месец“ и т.н. Ако ви прави впечатление, всички тези параметри може да се изразят с числа. Върху картата те се отпечатват от машина. Виждаме и че върху носителя има по-големи графи за подпис и печат на ОТК-аря при предаване на работата.

Има само една малка група параметри, които би трябвало да се изпишат с думи, но за да може всички графи да се попълват с машина, и за тях са въведени кодови или шифри. Виждаме ги вдясно:

• за вид заплащане – 04 за ненормиран труд на нормиран работник, 07 – за разлика в квалификацията;
• за това дали се заплаща работа на един човек или на цяла бригада – съответно 01 или 02;
• поредност на приемането от ОТК – 1, 2 и 3 (първо, второ и трето приемане).

На най-долния ред има още параметри – ,,поръчано количество“, ,,начален срок“, ,,краен срок“ и т.н. И тук числата се отпечатват с машина. Има и колони с позиции за перфориране, като най-голямата е 7, но е възможно при тези карти те да не се перфорират, а да са останка от печатния шаблон, който е ползван.

Това предположение идва, след като огледахме и тази карта отдолу. Тя пък е ,,лимитна карта“ и става дума пак за отчитане на работа в някакво производство, може би шивашко или тъкаческо, защото има доста графи с думата ,,възел/възли“. Но позициите, особено на най-долния ред, със сигурност не се перфорират, защото най-малко под една графа знаем какъв код се поставя – 1 или 2. Това е графата КЗ – ,,код за завършване“. Иначе има пак две колони с позиции, като този път те са с най-голям номер 9. Но едва ли нещо се перфорира на тях, а по-скоро графите сепопълват от машина.

Така тези два вида карти носят пълната информация за извършената работа от един работник или смяна. Върнете се горе и разгледайте графите особено вдясно – много са показателни за типа дейност. Иначе и двете карти са по същия стандарт като стандартните перфокарти. Мислим, че това са перфокарти с надпечатани нови графи на шаблона там, където е нужно.

На тях не е отбелязан никакъв надпис на институция, но вероятно отново са производство на ДСО МОСИ. Ето защо мислим така:

• предназачени са за отчитане на статистически данни;
• дойдоха от едно и също място заедно с онези от МОСИ.

Ако може да ни светнете за още подробности за вторите две карти, ще е супер. :) Благодарим ви искрено!

А ето тук сме ви написали подробна статия за по-късен български хардуер, обаче също свързан с компютърните данни:

Всичко за ЕС 9002 и неговите възможности

See more

 

Sandacite.BG откри и разучи наш военен компютър на име ПУРЗ-210! Ето го…

Един от интересните сегменти на българските компютри, който често остава встрани от погледите ни, е военното дело. Компютри в българската армия са използвани и преди появата на персоналните. Преди тях навлизат големите машини от серията ЕС, които заемат цели стаи (само хард дискът на такава е голям колкото фризер) и по-малките от серията СМ, при които един компютър също спокойно има размерите на холна секция.

Съществуват няколко многофункционални персонални компютъра (с разнообразно предназначение), използвани и в армията – като Правец`82. Някои Правеци имат и специализирани военни версии, като напр. военният 8М от 1985 г. За тях също са писани специални програми – напр. за насочване на зенитен огън.

Днешната ни тема обаче е друг специализиран военен компютър. Виждаме го отгоре – това е т.н. ПУРЗ-210 от 1988 г. Той е конструиран на основата на домашния Правец 8Д от 1985. Като повечето военни неща, и този компютър е здрав и с повишени показатели за механична устойчивост – напр. е поместен в метален, а не пластмасов корпус.

ПУРЗ-210 представлява пулт с 20 обучителни места за радиотелеграфисти, защото компютърът е използван в Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) при обучението на радиотелеграфисти на морзов код – кадри, предполагаемо нужни за в бъдеще на Българската народна армия. Отгоре виждаме емблемата на ОСО и друг надпис – БРЕ – който ще рече ,,База по радиоелектроника“. Това е звеното, разработило и въвело в употреба ПУРЗ-210.

За задачите на ПУРЗ-210 е изработен специален досовски софтуер. По-долу виждаме началния му екран. Програмата позволява да се настроят параметрите на обучението и да се води процесът – да се укажат режим на работа, вид на текста и т.н. – за това подробно ще поговорим по-долу. За всяко работно място на ПУРЗ-210 има светодиод, който показва от даденото обучително място се работи – дали оттам се предава или се приема. След това предаденият текст може да се разпечата на матричен принтер (напр. петрички М88) и т.н. Той се включва към 25-пиновия конектор за лентов кабел, означен тук с ПУ (,,печатащо устройство“):

По-долу пък виждаме DIN 5-ица вход за магнетофон – той е нужен, защото предаваните от радистите знаци (упражнения…) могат да се записват на лента и по-късно да се прослушват, за да покаже инструкторът грешки. Има и изход, най-вероятно за да се включи озвучително тяло и така да се показва как трябва да звучи един добре предаван текст от някой тип. Има и друга букса ,,петица“ с означение ,,Вх. шум“ – тя е за включване на устройство, което симулира страничен аудиосигнал като шум, за да се симулират смущения при приемане и да се изпробва способността на радистите да работят при лоша връзка. 25-пиновият конектор за лентов кабел ,,РЗ“ е за включване на 20-те обучителни места.

Както виждаме от командното табло, на всяко място отговаря по 1 ЦК-ключе – надолу е изключено, нагоре е включено.

В дясната част на командното табло виждаме и няколко потенциометъра. Този, който може да се насочи към групите от 1 до 4 или към ОКР, е за избор на направление (група). Ако е настроен на ОКР, това значи при обща работа с всички работни места. При това положение аудиосигналът може да се контролира за всяко направление с включени слушалки отдясно на пулта. Потенциометърът ,,Вход“ е за усилване на външен сигнал – като морзов код, а може и микрофон, Както на Правец 8Д може да се включи касетофон. ,,Тон“ е за промяна на тона на телеграфния сигнал – по-висок или по-нисък (както при радиостанцииите). Когато се включи потенциометърът ,,Шум“, трябва да светне зеленият диод (при мен е зелен) и в слушалките трябва да се чува генериран от самия пулт шум. Този шум е имитация на смушения в ефира, за да може радистите да се научат да приемат морз при силни смущения. Това е свързано с включения генератор на паразитни смущения, за който казахме по-горе – трябва да е включен. От потенциометъра ,,Сила“ на панела се определя силата на звука.

Сега да разгледаме обучителната програма. Между другото, можете да я подкарате обучителната програма и на съвременен компютър, стига да разполагат с нея и с ДОС-емулатор. Ето, предоставяме ви за изтегляне и двете ==> Emul8d-0.1.4.5; Emul8d-0.1.4.5. Иначе на ПУРЗ-а софтуерът е записан заводски на ROM-чипа.

Военният обучителен компютър използва стандартен (михайловградски) монитор за Правец, който разполага с BNC-букса. Включвате РЗ-то и екранът светва…

За да преминев на следващия екран, натискаме кой да е клавиш. Веднага се появява възможност за избор на Окръжно или  Работа в направление. Това са двата режима:

Окръжно е, когато всички обучаеми приемат или предават заедно, а в режим Направение групата обучаеми е разделена на 4 подгрупи според нивото си на подготовка. Това е много удобно, тъй като винаги някои от обучаемите напредват повече от останалите и не е необходимо да ги чакат. Както при приемане , така и при предаване всяко едно работно място може да бъде комутирано към дадено направление. Според това кое направление (група) е избрано, се завърта потенциометърът на втората снимка. При влизане във всяко едно от тях трябва да се настроят различни параметри: скорост на предаването; какъв е типът на текста – цифри, букви или смесен; колко е броят на групите в един текст – 10, 20, 50, 100 и т.н. Целта да може да се избира различна скорост е удобство. Защото ако трябва да се обучават напр. 20 радисти, някои научават и работят с морзовата азбука по-бързо от останалите и да не се бавят, докато работят заедно с изоставащите. В направлението за напреднали може да се въведат следващите знаци за изучаване. По контролните светодиоди се следи работата от всяко едно радиотелеграфистко място в настроеното направление.

В режим Направление може да се избере и какъв е видът на текста – тренировъчен, обикновен или профилактичен. Обикновеният се състои от цялата морзова азбука с избрана скорост и групи; при тренировъчния се изучава първоначално азбуката, като тя е разделена на 7 групи по 4 знака. Заучаването на всяка група започва с петкратно предаване на знаците в дадена група.

Съществуват и други упражнения. А при профилактичния текст програмата избира знаците така, че да са близки по звучене и ги поставя в текста. Целта е радистът, който бърка подобни знаци, да започне да ги различава (напр. буква с – три точки – и буква Х – четири точки). Неразличаването може да си проличи, ако се изисква по-висока скорост на предаване на текста.

Като стана дума за скорост, от програмата може да се настройва и изисквана скорост на предаване – може това да е скоростта, с която се предава един знак, или скорост, с която се предава целия текст. Във втория случай разликата идва от по-дългата или по-кратката пауза между знаците.

Ако искате да научите повече за работата на обучителната програма на ПУРЗ-210, заповядайте да си изтеглите и разгледате ето тази инструкция за работа с компютъра, написана от нашия приятел Велин Панчев: Кратка инструкция за експлоатация на ПУРЗ-210.

Тези неща отгоре са ключ за въвеждане и платка, която се намира на всяко работно място на обучаем. На тези  места, ако ПУРЗ-210 е включен, но не е задействан режимът Направление, всеки обучаем може сам да слуша манипулацията си. Ако пък той се включи към към дадено направление със съответното ЦК ключе, то манипулацията му се чува на пулта и също се индикира от съответния диод. Двата потенциометъра са за сила на звука и тон на TLG-сигнал. Вторият ключ е заводски запоен към платката.

Между другото, и в момента този компютър се използва за практическо преподаване на радиотелеграфия в Българската армия.

А ето тук сме ви подготвили и още едно старо българско военно нещо, но по-старо:

БГ военен лампов радиоприемник Сигнал М

See more

В Sandaicte.BG намерихме български автомобилен симулатор.

Напоследък осветлихме историята на българските електронни игри. Тя започва още от 1976 – 7 г. с пускането на прототипа на телевизионната игра Турнир.

Не щеш ли, преди няколко седмици се натъкнахме на едно нещо, което допълва колекцията ни. Стаова дума за ето този автомобилен симулатор от 1987 г., в който играчът става шофьор. Машинката е произведена в завод в структурата на комбинат Електрон – София.

Машинката има пластмасов корпус, тежи около 3 кг и работи с 6 броя батерии:

Натиска се пусковият бутон и екранът светва с диагонал около 15 см светва. Показва се шосе с идващи насреща коли, които трябва да се избягват. Има и борчета, в които шофьорът може да се блъсне, както може и в колите! От ръчката вдясно се променя скоростта, с която се движи нашият автомобил – от 20 до 80 км/ч. Ролята на скоростомер се изпълнява от светодиодите в горната част на командното табло с надписи 20, 40, 60, 80 над всеки.

От кормилото пред екрана пък можем да изменяме посоката на колата – отклонение вляво или вдясно. Колкото по-висока става скоростта, толкова по-голяма е опасността да се блъснем в нещо и ако го допуснем, играта отчита грешка.

В повечето електронни игри има възможност за пауза и ето – тук също може да се направи такава. Знак за това е бензиноколонката – един вид шофьорът е спрял да зареди бензин.

Тази българска електронна игра може да се използва като симулатор за обучение по шофьорски умения, а 4-те степени на увеличение на скоростта прекрасно съответстват на 4 равнища на трудност.

Ето и една друга българска електронна игра, само че за включване към телевизор ==>

==> Българска електронна ТЕЛЕВИЗИОННА игра ТВ СПОРТ от 1985 г.

See more