Сандъците - ==> SANDACITE BG <== Българският портал за стара техника

Странно външно 5,25-инчово БГ флопи от 1985 г.

В Sandacite.BG намерихме това неизвестно външно 5,25-инчово българско флопи…

Досега в нашия сайт ви разказахме за най-разпространените (и някои не толкова) 5,25-инчови флопита за компютри Правец, българско производство. Дойде обаче време да актуализираме базата си данни, защото ненадейно ни попадна това странно устройство.

Флопито е с метален корпус, но от тънките, а не като стандартните от завода Кочо Цветаров – дебели, като за 2 броя 5,25-инчови отсека. Има си и лентов кабел за предаване на данни към компютъра. Използвано е извън кутията му, точно като цветаровските – с компютри Правец или Пълдин.

Табелката може да ни даде информация за него, а най-интересното ще запазим за накрая. На нея виждаме т.н. отраслова нормала, завършваща на 85. Това означава, че този модел със сигурност е след 1985 г. и тогава е регистриран стандарт за него. След това виждаме годината 1987, но това е годината, през която е произведена самата фолиева табелка и е предвидено да се постави. Реално обаче над нея са нибити цифрити 92. Това означава, че флопито е произведено чак 1992 г. Серийният номер е нещо от типа на 63244, но за първите две цифри не сме сигурни.

Най-интересното в цялата работа е, че през 1992 флопидисковото устройство вече е произведено от нетрадиционна фирма – четем ДФ ,,ЕхП“, като средната буква не можем да разпознаем! ДФ означава ,,държавна фирма“, но съкращението в кавичките засега не ни е известно какво значи. Освен това, друго такова флопи нито сме срещали, нито знаем някъде да има. Отбелязан е и шестцифрен телефон – 82-61-42.

Наистина странно флопи! Понякога се намират и такива озадачаващи хардуери.

А иначе ето да си припомните по-често срещаните ни дискетни устройства:

Вижте много инфо и схеми за българските 5,25-инчови флопита ИЗОТ

Българската сценична механизация

Замисляли ли сте се какво е сценична механизация? Разберeте в Sandacite.BG!

Когато зрителите влизат в театъра, мислят най-вече за актьорите и сцената, която ще видят. Очакват да се вдигне завесата и прожекторите да осветят мястото на действието. По време на представлението хората в салона са съсредоточени в играта на актьорите и сцената около тях. За да може всичко това да функционира обаче, са нужни машини – сценичната механизация.

В античния театър идващите от ,,небето“ богове, които разрешават на вид безизходен конфликт, се спускат от машина (кран), задвижвана от човешка тяга – оттам идва и изразът ,,бог от машина“. Ако персонажът се възкачва от земята в небесния свят, ще го качат със също такава машина. А днес театралните машини работят чрез електродвигатели.

Под ,,сценична механизация“ се разбира комплексът от устройства и механизми, които задвижват различни обекти в театъра. Примери за такива у-ва са: въртящи се сцени, падащи завеси, отварящи/затварящи се портали, декороподемници, движещи се мостове, натоварени с осветителни съоръжения и т.н. Без всички тези съоръжения професионалното театрално представление не би се различавало от обикновено ученическо упражнение.

Още през 1950 г. в София заработва предприятие за производство на осветителна техника, а по-късно и друго сценично оборудване. От 1987 г. то се превръща в известното СП ,,Сценична механизация и апаратура“. Продукцията му се обособява в 5 групи: всякаква осветителна техника, сценична механизация, пусково-управляващи у-ва за всички видове сценична техника и блокове за тях, изработка на сценични завеси и тапициране и отдел с по-широка дейност, произвеждащ дори градински люлки и големи подвижни стелажи с ръчно задвижване – компактоси.

Тук ще разгледаме някои по-интересни у-ва, разпространени из българските театри.

Когато сцената трябва да се завърти и да се покаже декор за друго място на действието, се използва т.н. сценичен диск. Той представлява кръгла метална конструкция с диаметър, вариращ според размерите на сцената. Обхваща средата ѝ и се намира на едно равнище с пода. Завъртат я реверсивен електродвигател и редуктор с верижно или фрикционно задвижване. Този механизъм се намира в специална шахта под сцената.

**Българска сценична театрална механизация**

Понякога режисьорът може да поиска в дадена сцена актьорите и декорът бавно да ,,изплуват“ пред зрителите, все едно изкачвайки се с асансьор. Затова се използва т.н. изравнителен сценичен подиум – част от сцената, която се движи вертикално със скорост 0,025 м/сек. Задвижващият ѝ механизъм отново е отдолу – трансмисия с потъващи или стоящи винтове. Подиумът се води по твърди недеформируеми направляващи.

Т.н. противопожарна завеса опазва публиката от огъня, в случай че на сцената възникне пожар. Под ,,завеса“ се разбира метална преграда – рамкова метална конструкция с пълнеж от огнеустойчив материал (напр. азбест), външно облицована със стоманени ламарини. За да е ефикасна, тя е добре уплътнена към архитектурно-строителния портал на сцената, а в спуснато положение – и към пода. Тя се спуска и вдига по електромеханичен начин и може да се задейства аварийно. Спускането е с постоянна скорост, а спирачката е центробежна. Поставяна е в зали с над 900 зрителски места.

Когато представлението започва, трябва да се вдигне главната сценична завеса. Има 2 вида такива – единна, отвесно движеща се (спускаща се) и състояща се от 2 части, раздалечаващи се една от друга. Разполага се зад архитектурно-строителния портал на сцената. Задвижва се и ръчно и има скорост до 0,5 м/сек.

Друг вид ,,твърда“ завеса е противозвуковата. Понеже в един театър често има и други сцени освен главната и често на тях представления се играят по едно и също време, звукът не трябва да се смесва. Затова се използва противозвукова завеса, която затваря отворите между главната и страничните сцени. Представлява метална рамкова конструкция, запълнена със звукоизолиращи и огнеустойчиви пластове, а отвън облицована с ламарина. Движи се със скорост напр. 0,25 м/сек.

Осветителната техника за сцената (прожектори, рампи, вани, проследители…) се разполага на т.н. мостове. Те са стационарни (за малки сцени) и по-функционалните – подвижни (за зали и големи сцени). Размерите се определят от архитектурния отвор и осветителните изисквания. Такъв мост се разполага между двете кули с осветителна техника (портални кули) и се движи нагоре-надолу с до 0,2 м/сек с полуавтоматично управление. Както при асансьорите, собствената тежест на съоръжението се компенсира с противотежест.

Освен моста и кулите, осветителна техника се монтира и на ферми и по т.н. свободни мостове – и двете се движат вертикално. Така се движат и декороподемниците. Това е система от основна носеща щанга, стоманени въжета, макари и противотежест. Подемникът се движи и ръчно със скорост до 1 м/сек.

Над главната сцена се намират т.н. технически таван на 2 нива и обслужващите галерии. Там сценичните техници управляват механизмите на съоръженията (в долното ниво, т.н. шнурбоден) и са разположени макарите с въжета (на горното, т.н. ролбоден).

Всички тези съоръжения се задвижват от пускови механизми, отделно заводът произвежда и както стационарни, така и портативни регулатори за сценичното осветление (марка Нилукс), монтирани в удобни куфарчета, като онези за тестерите на флопита и хард дискове ИЗОТ. Ето някои примери.

**Български регулатор на сценично осветление**

Това е Нилукс П12/2. Състои се от силов Блок Нилукс Д62М и пулт за управление Нилукс МА212. Регулира сценично осветление с до 12 токови кръга. Използва се в малки сцени и студиа и от пътуващи театрални и естрадни състави.

Номиналното му захранващо нарежеиние е 220/380 волта, а максималното изходно – 217. Има 3 работни полета и 12 изходни канала. Пултът Нилукс МА212 е с размери 400 х 270 х 90 мм, а силовият блок Д62М – 450 х 330 х 270 мм. Пултът тежи 2,7, а блокът – 24 кг.

***Комутационен шкаф за управление на електрически машини***

Горе виждате комутационен шкаф, коъто помага да се управляват преместваемите обекти, за които разказахме. Оттук се командва задвижването на правотокови електрически машини. Шкафът има вграден тиристорен преобразувател тип КЕМРОН. От шкафа може да се регулират оборотите на машините. Има още силов трансформатор, разделителен трансформатор, токоизправители, дросели, кондензатор, контактор, релета, входно-изходни клемореди и кабелни снопове. Конкретните му характеристики могат да бъдат променени според желанието на купувача.

**Български пулт за управление на сценична механизация**

Този пулт за управление е част от устройството на тиристорния електронен регулатор. Има метален корпус и панел, на който са разположени бутоните за пуск и стоп и лампи за предварителна и обратна сигнализация.

***Български пулт за управление на сценично осветление***

Този аналогов пулт подава управляващо напрежение от 0 до 10 волта към силовите клетки, чрез които се регулира интензитетът на светлинните източници. Активните загуби на токовия кръс +/- 10 мА. Брой на токовите кръгове – 12, 24, 48, 60, 72…

А ето и по-подробно за българските електрически машини, ако ви се чете ==>

Производство на електрически машини в България

Български компютър Правец 16Т в кутия от 16S!

Sandacite.BG намерихме един интересен Правец 16Т – разположен е в кутия от 16S!

Знаем, че Комбинатът в Правец произвежда компютри до началото на 90-те г. Един интересен такъв модел е много редкият 16Т – от Турбо – функция, която ускорява работната тактова честота на процесора.

В началото на 90-те г. обаче ситуацията в България става сложна и затова невинаги конкретен хардуерен набор, образуващ типичното за даден Правец, се среща монтиран само в една конкретна кутия. Срещат се различни комбинации от части и кутии. Така и сега намерихме Правец 16Т – модел от 1988 – разположен заводски в кутия от 16S. Ето го какво представлява.

Мониторът, с който е комплектован Правецът, е производство на завод Аналитик Михайловград, дн. Монтана. Кинескопът е Хитачи. От задния панел фабрично липсват четири потенциометъра, защото това е така и при други екземпяри от същия модел, които сме виждали. Липсващите са за линии и размер на изображението, честота и фокусиране. А липсващият отвор е за бутон за включване/изключване. Само за него вляво има изведен допълнителен ЦК-ключ.

Отзад липсва и табелката с производствените данни, но това е ВММ 3907 – този моделен номер е определен за този монитор в номенклатурата на завода:

Откъм задния панел на компютъра се показва разширителна СОМ-карта за добавяне на принтери и други подобни устройства.

Вижда се и ДИН 5-букса за включване на клавиатура.

Същевременно показаната отгоре разширителна карта е и видеокарта – модел VDC3:

Ето и RAM-та. Цоклите за запълване с чипове продължават и под картата. Капацитетът на един чип е 256 килобита; при нашия екземпляр са пълни всички цокли, значи имаме общо 640 кб RAM:

Интегралната схема за управление на прекия достъп до паметта е българска обаче – СМ608Р:

Контролерът за хард диска Seagate 40 мб носи два вида надписи по платката си – веднъж на този производител и втори път отпечатан шифър ЕС 4847 от Единната система комюптърни компоненти на Източния блок:

А, ето го и самия хард диск впрочем:

И ето го и процесора NEC D70108C-10 от фамилията V20, поставян в тоза дъно, известно като CPU 12. Честотата на процесора е 12 мхц, т.е. е фабрично клокнат над стандартната си честота от 10 мхц. Това става със специален джъмпер на платкта. Ако е затворен, честотата е 10 мхц, а а ко е отворен – 12. Именно затова Правец 16Т се нарича Турбо. :)

Ето че най-сетне българското интернет-пространство разполага с истински снимки и доказани данни за Правец 16Т. Това е последният от серията 16, а след него е Правец 286 – той пак е с 16-битов процесор, но не се води част от серията Правец 16.

До нови срещи!

Първият български монитор ВКП 170

Български компютър Sport`88 и фирма Инфоспорт

Чували ли сте за фирмата Инфоспорт и каква е връзката ѝ с българските компютри? Научете от Sandacite.BG!

През 1986 г. към Българския съюз за физкултура и спорт е регистрирана фирма на име Инфоспорт, чийто управител е инж. Младен Христов. Задачата ѝ е да изкупува части за персонални компютри от Тайван, Хонг Конг и Сингапур, да ги сглобява, когато може – да монтира и тази или онази българска част – и да ги продава извън България, основно в Източния блок. Смисълът това да се прави идва от факта, че според правилата на СИВ социалистическите страни имат възможност да договарят помежду си фиксирани продажни цени на произвежданата и продавана в СИВ продукция за големи периоди – напр. цели пет години! Докато в същото време на международния пазар цените на хардуера бързо падат надолу, защото производителите агресивно пускат се нови и нови модели. Подобни дългосрочно фиксирани цени са нещо немислимо за условията на пазарна икономика, но в СИВ може. И така се появява възможност някой пазарен субект в него, който притежава специализацията за компютърна техника – т.е. България – да закупи големи количества компоненти, да ги сглобява и да ги продава на гарантирано дърлгосрочно печеливши цени.

Това е и решено да се прави и това е една от причините дейността на фирма Инфоспорт да стане толкова успешна, че да се появят и други фирми с подобна дейност. Другата причина е, че поради високото качество на внесените компоненти компютрите на Инфоспорт стават много успешни и се търсят, особено в социалистическия лагер. Има и модели с легендарния бутон Турбо, повишаващ скоростта на процесора. Поради тези причини след 1988 г. и други фирми започват да сглобяват по подобен начин компютри с вносни части – такава напр. е Експрес Консулт.

А частите, които Инфоспорт внася, са за 16-битови персонални компютри, съвместими с известния IBM PC и поколенията х86-процесори на Интел. Сега ще ви покажем като какво се получава от тях.

SPORT`88

Така е означен моделът на компютъра, който виждате на първата снимка в публикацията. Това е най-вероятно първият, който фирма Инфоспорт сглобява.

Лепенката я има и на лявата странѝца. Интересното при него е, че е буквално от първите няколко бройки – отзад виждаме фабричен номер 00006! Като го видяхме, не можехме да не го вземем. :)

Кутията му е обикновената за късните български 16-битови персонални компютри – има 4 отсека за 5,25-инчови устройства. Горе можем да видим и емблемата на фирмата.

Поглед отвътре. Единствената българска част, която можем да отличим, е видеокартата – VDC2 по нашему. Както е видно, има дори служебна лепенка на Комбината в Правец, където е произведена:

Хард дискът е 20 мб, вероятно популярният тогава модел Сийгейт ST-225. Флопито не е българско,а е лесно да бъде.

Процесорът на компютъра Sport`88 е германски клонинг на Интел 8088 – Siemens SAB8088-1-P – с тактова честота 10 мхц и пакетиран в DIP с 40 крачета. Работи на 5 волта напрежение.

Задникът. Виждаме и конекторите от разширителните карти за периферни устройства:

Сред тях са звукова карта, сериен порт, DB9, LPT-паралелен порт и т.н.. Отдолу има и 5-пинов DIN-конектор за клавиатурата:

Даа – тромаво нещо, но се е търсело! :) Да видим сега накъде продължава производственвото приключение на Инфоспорт някоя и друга година по-късно.

ВТОРИЯТ ИНФОСПОРТ

Той няма собствена марка, а отзад на фолиевата табелка само е отбелязано – фабричен № 20016. Изработен е през 1987 или 1988 г. Кутията е с по-различен дизайн и вече е с 5 отсека за устройства – вдясно са три. Дизайнът също е малко по-елегентен:

***Български компютър Инфоспорт*** – 1987/8

Поглед отвътре. При хард диска никакви изненади:

Процесорът е клонинг на Интел 80286 с по-висока честота – 16-мегахерцовият японски Chips P82C211-12 C. БИОС-ът е на AMI.

Това са слотовете с оперативната памет, а по-долу – по-малкото на брой в сравнение с горния експонат разширителни карти – виждаме само по два серийни и два паралелни порта.

Като цяло тези 16-битови компютри не съставляват някаква славна страница от компютърната история на България, но ги взехме за илюстрация. Иначе много повече търсим някакви такива неща:

Стар и рядък български компютър от 1983 г. – МКС 64!

Български 5,25-инчови дискети Bultext от 1987 – 8 г.?

Sandacite.BG си намерихме някакви странни български 5,25-инчови дискети Bultext.

Добре запознати сме с историята на произвежданите у нас най-популярни 5,25-инчови дискети, която отразихме в ТАЗИ статия. Когато те са произвеждани от Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в с. Драгор, са им поставяни добре познатата търговската марка ИЗОТ и шифър ЕС по единната класификация компютри, компоненти и консумативи за тях в СИВ.

Случи ни се обаче да попаднем на този пакет от 10 дискети, които съдържат 10 учебни програми към учебника по информатика за Х клас на ЕСПУ, издадени 1987 г. Странното е как всяка дискета в кутията е поставена в червен пакет, на който има непознатият ни надпис Bultext и под него изписано ,,гъвкав магнитен диск с двустранен запис и двойна плътност“ на английски – т.е. 2S/2D. Има и нещо като емблема. Отбелязваме тази находка специално, защото всеки факт от българската компютърна история е важен, но не можем да кажем нещо повече за тази марка ли е, какво ли е…? Виждали сме различни екземпляри от такива учебни колекции дискети, но само тези са с емблема Bultext на пликчето. Ако знаете нещо за тях, вземете ни пишете в коментарите? :))))

Отделно е имало малка серия производство на 5,25-инчови флопидискови устройства с марката Бултекст и същия шрифт на изписване, като известни са два модела – 510 (с едностранен запис) и 511 (с двустранен). Флопитата са за вътрешен монтаж в персонални компютри.

***Български 8-битови компютърни игри***

Със същата доставка дойдоха и поредните 8-битови компютърни игри за Правец. Ето горе две от тях – със заглавия Лошата маймуна и Авантюрист. В какво се състои втората, ви разказахме в ТАЗИ статия, а при Маймуната работата е следната – един нахален маймун краде вкусни плодове в един лабиринт, а вие го гоните и се стараете да му попречите. :)

Иначе учебната дискета, с която започнахме статията, е произведена на 28.VI.1988 г. от завода Михаил Ломоносов в Плевен, който е в състава на известния комбинат Учтехпром към Научно-произвоствено обединение Напредък. В този завод са произвеждани и други учебни неща, напр. култовите киномашини Плевен:

Как работи киномашина Плевен 1 (видео, схема, описание…)

Първият български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 от 1983 г.

Sandacite.BG разследвахме първия български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 и това-онова около него.

**Първият български фонокартен телефон ИЗОТ 0115** – 1983

Да имаш телефон вкъщи не е достатъчно за пълното ни удобство. Затова и хората винаги са се стремели да направят така, че да могат да говорят и извън дома. Първата крачка в тази насока са монетните телефони, които в България се разпространяват масово след 1934 г. Десетилетия наред монетите и жетоните остават символ на уличната телефония, обаче след тях се появява нещо различно – телефонът с фонокарти.

Когато се каже ,,телефон с фонокарти“, повечето хора се сещат преди всичко за оранжевите апарати на известанта допреди време фирма ,,Булфон“ или сините на ,,Бетком“ и не се замислят, че фонокартови телефони у нас има още много преди това. Затова сега се налага да се върнем назад във времето.

Първите български фонокарти за продажба са издадени през 1982 г.:

**Българска фонокарта** от първата емисия – 1982

Телефоните, работещи с тях, са монтирани в телефонни палати, хотели, спортни зали и други оживени обществени сгради в големите градове. Информацията върху тези фонокарти се записва върху магнитна лента на гърба им, те нямат чип като по-късните си събратя. Картите от периода 1982 – 91 г. са малко познати, а някои от тях са истинска колекционерска рядкост поради малкия си тираж. Затова е истинско щастие да намерим такива! Колекционерските разлики между различните карти понякога са почти микроскопични – напр. те може да са само във вълнообразните ивички на две уж съвсем еднакви карти. Просто при ръба на единия вид карта те завършват нагоре, а на другия – надолу. Цената на фонокартите от периода 1982 – 91 е между 1 и 50 лв. Освен на български, надписите по тях са и на френски език, напр. на издателя – Ministère des télécommunications.

Различни **фонокарти**, една от тях – служебна от 1988 г. (тази без цена)

Производството на първите български фонокарти е поверено на Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в Пазарджик. Преди 1987 г. картите се произвеждат в България, а после в ГДР, но още през 1985 – 6 г. там са поръчани малки пробни серии. След 1991 г. у нас отново се произвеждат български фонокарти. Първите на БТК, издадени 1993 г., представляват стари пластики, произведени 1988 – 1991 г., но със залепен отгоре тънък пластмасов лист и означен броят ,,таксови единици“, които картата съдържа (напр. 150). Това е още един начин да се спести от производството на скъпи нови пластики.

Тези фонокарти се презареждат – когато веднъж си купите картата, а после изговорите лимита, не я хвърляте (защото пластиките са скъпи), а я носите в пощата, където имат магнитозаписващо устройство. Заплащате цената на желания от Вас лимит, от нея се приспада цената на самата пластика (тъй като вече сте си я купили, а тя се употребява многократно) и така Ви зареждат картата. Известните по-късно фонокарти на ,,Булфон“ и ,,Бетком“ се появяват едва през 90-те години, но вече не се презареждат, а се купуват, изразходват и изхвърлят.

Интересни са и фонокартите с т.н. надпечатка, каквито виждате на тази снимка:

**Български фонокарти** с надпечатка – 1991

Това са пластики, произведени 1989 г., върху които обаче по-късно (1991) са надпечатани по-високи цени – 20 и 50 лв – защото инфлацията в тези години започва да надува цените и старите им означения вече не са актуални. И тъй като пластиката е скъпа, стари карти се изтеглят от пазара и им се надпечатва новата цена. А двете дебели черни чертички, образуващи правия ъгъл вдясно от числото, са нарочно нанесени, за да се скрият старите числа.

Съществуват и фонокарти с цена в долари, издавани през 1990 г. – напр. тази ,,3 $“:

***Българска*** доларова ***фонокарта***

Те са в много малък тираж, а цената в долари най-вероятно е избрана, за да може картите по-лесно да се продават на посетили България чужденци. Картите са продавани по курортите, летища, хотели и т.н.

Издадени и седем-осем фонокарти с емблемите на различни предприятия, но без отпечатана цена. За тях имаме хипотеза, че това пак са служебни карти, но раздавани на висши служители от съответното предприятие и зареждани със служебен лимит за разговори – все едно получават служебен телефон. Като стане търговски директор на ,,Фармахим“ напр., му дават тази карта:

**Българска** служебна ***фонокарта*** за висши служители на Фармахим, 1986 г.

С подобно предназначение са т.н. кредитни фонокарти – друга рядка птица. Знаем за две издадени такива – от 1990 и 1991 г. – като те също са предназначени за ръководители на предприятия и въобще големи хора. Тези карти са или с много висок лимит, или безлимитни. Обяснимо, също са много редки за намиране. Кредитните фонокарти обаче са мострени, те не са пускани в масово обращение.

**Българска** кредитна ***фонокарта*** – 1990

А тази синя по-долу фонокарта най-вероятно е служебна (сервизна за тест) към Първия фонокартов телефон – той е означеният като ИЗОТ 0115. С нея техниците го изпробват след и по време на ремонт, за да се уверят, че е изправен. На нея не пише цена, защото и тази карта се презарежда със служебен лимит, като на технѝка се поверява пластиката.

Служебна (сервизна) карта за проверка на телефона след и по време на ремонт, 1988 г.

Също служебна ***фонокарта*** за **телефонни** техници

Вече стигнахме и до апаратната част! Телефоните, които отначало се използват с първите български фонокарти, са чуждестранни, най-вероятно произведени от полската компания Telkom Telos.

През 1983 г. обаче е проектиран и първият наш фонокартен телефон – той се ражда в Института по изчислителна техника. Идеята в България да се разработи и произвежда такъв апарат е на Рашиана Рашкова, началник на дирекция Публични телефони в Комитета по пощи и далекосъобщения. Самият телефон е конструират от колектив с ръководител (главен конструктор) инж. Иван Въчовски. Произвеждан е в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. Любопитното е, че в първата публикация за този телефон – отпечатана в сп. Електропромишленост и приборостроене, бр. 12-1983 – апаратът е наричан ,,обществен телефон с кредитна карта“ – защото фонокартата се закупува предварително, за нея се заплаща точна цена и срещу това клиентът получава време за разговори, което може да се сметне за своеобразен ,,кредитен лимит“.

Когато преди години прочетох тази статия, цял се наелектризирах, а пръстите ми здраво стиснаха списанието… За мен беше ясно, че това изобщо не са познатите булфонски и беткомски апарати, които виждах из уличните кабинки, но тогава други и не бях забелязвал. Ох, да можеше този да го намеря само…

***Първият български* *фонокартов* *телефон*** – прототипът от 1984

Две-три години по-късно от старо списание ми попадна черно-бялата снимка, която виждате отгоре. Тогава тя ми подейства като гледката на богата празнична трапеза, която беден гаврош гледа през прозорец от улицата. Аа, ето те, ето те значи тебе… поне вече те знам как изглеждаш! Само да те найда, такъв хубав експонат ще ми станеш…

Не щеш ли, преди около две години забелязах в продажба точно такъв телефон, със същия дебел надпис: ,,Телефонен апарат за селищни, междуселищни и международни разговори“. Подскочих пред монитора като ужилен и така бясно закликах, че щях да изкъртя мишката! Но какво беше моето разочарование, когато забелязах, че най-отдолу се мъдри емблемата на същия онзи полски производител Telkom Telos, а с моята така отдавна търсена цел отново драматично съм се разминал…

И така допреди няколко седмици, когато това истинско съкровище – Първият български фонокартен телефон! – попадна в колекцията ми. Тежи около 30 кг, защото стените му са много дебели и е здраво подсигурен срещу разбиване, но това като че ли го прави допълнително чаровен.

А сега да го разгледаме!

За времето си фонокартният телефон е голяма крачка напред в сравнение с дотогавашните улични апарати, работещи с монети. Сега тарифите лесно и бързо могат да се променят, значително се затруднява провеждането на разговор, без да се заплати за това (макар че пак не е невъзможно!), а тъй като телефонът има вграден процесор (български), може да се задейства и програма за автодиагностиката му.

Когато вдигнете слушалката от гнездото ѝ вляво, върху цифровото LED екранче на апарата се изписва ,,00.00“ – все още не сте поставили фонокарта и телефонът не знае колко пари имате в нея. Когато я вмъкнете в процепа отдолу, се изписва стойността и вече можете да набирате.

Цената на разговора се изчислява чрез таксуващи импулси от автоматичната телефонна централа. Тарифите варират според различните разговори – междуселищните и международните са по-скъпи от вътрешноселищните, защото се таксуват според зоната и продължителността им. Затова и те изискват по-голяма минимална начална сума в картата, без която не можете да започнете разговора. И за да не стоите ,,на нокти“, докато говорите с друг град или държава, можете да наблюдавате на екранчето (в реално време!) колко Ви остава от кредитния лимит. Ако видите, че са Ви останали само 0,20 лв, не се тревожете – телефонът ще изхвърли картата, за да поставите нова. През това време разговорът Ви няма да се прекъсне – конструкторите са помислили за този момент и е осигурено буферно време.

Трябва да отбележим също така, че при този телефон картата потъва изцяло в процепа – не се подава навън както при следващите модели. На снимката в тази статия не сме я добутали докрай, за да можем да си я вземем по-лесно след това. :)

А селищните (в рамките на едно населено място) разговори се таксуват след края им. Когато върнете слушалката, апаратът изтрива от картата старата стойност на лимита и презаписва останалото след разговора. Всъщност, можете да говорите и без фонокарта, но само с 4 номера – Бърза помощ, пожарната команда, Народната милиция и Телефонните повреди.

Клавиатурата на апарата се състои от 10 цифрови бутона (за от 0 до 9) плюс бутона ,,звезда“ (*), чрез който автоматично се повтаря набраният номер (за по-бързо), и ,,диез“ (#), който прекъсва връзката и установява нова.

Прототип на телефона е изработен за първи път през 1984 г., а след това се произвежда серийно. Както виждаме, прототипът малко се различава от серийния модел. Някои елементи на предния панел са разпределени по различен начин – напр. явно по-късно е решено, че е по-удобно клавиатурата и екранчето да са в долната част, където по-лесно се обслужват от ръката. Като устройство обаче това е същият модел.

И макар фонокартните телефони да са по-високотехнологични и да се смята, че са по-защитени от неправомерно използване, изобретателни ,,хакери“ са намерили начин и това да направят. Схемата е основана на това, че след разговор телефонът автоматично презаписва (актуализира) върху магнитната лента броя останали импулси след проведения разговор.

Ето какво прави измамникът. Първо поставя в процепа пълна фонокарта, за която е залепена лента тиксо. Картата потъва, обаче тиксото стърчи от процепа. Апаратът я разпознава и прочита броя на импулсите ѝ, а човекът я хваща за тиксото, изтегля я и бута вместо нея празна карта. После набира някакъв номер, но отказва разговора, като връща слушалката върху вилката. И тъй като телефонът ,,знае“, че след това действие автоматично трябва да презапише картата с останалия брой импулси, той точно това и прави! Чинно презаписва празната карта с… точно същия брой импулси, които се съдържат в извадената преди малко пълна карта!

Тази схема е измислена от неизвестен тогавашен умник, който забелязва, че телефонът не ,,разбира“ кога пълната карта междувременно е била заменена с празна – това явно е просто грешка при проектирането на самия апарат. По този начин измамниците успешно зареждат множество празни карти с броя импулси на съответните пълни и ги продават на черно.

От архивите разбираме също така, че на основата на Първия български фонокартен телефон е предстояло да се създаде усъвършенстван модел, който автоматично да изтегля сумата за проведения разговор от сметката на клиента в банка. В такъв случай фонокартата се предвижда да е само идентификационна, а не заредена с някакви предплатени импулси за разговор, защото колко дълго ще може да говори човек, ще зависи от разполагаемата наличност в банковата му сметка. Бъдещите ни изследвания ще покажат обаче дали такъв апарат действително е създаден, или е останал само намерение, което ,,го е хванала перестройката“ и така е останало неосъществено.

Само че българската електронна промишленост е изработвала и други интересни устройства с магнитни карти, като напр. това:

ИЗОТ 1001С – БГ електронна пропускна система от 1979 г.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 10-2020.

Стар български пожарогасител ОГНЕБОРЪ от 1930-те г.!

В Sandacite.BG намерихме български пожарогасител от Царство България. :)

В последните години успяхме да извадим на бял свят неподозирани изделия на българската промишленост, произвеждани от различни фабрики в странаца ни главно през 1930-те и 1940-те г. По този начин неоспоримо става ясно, че и преди 1945 г. България все пак има разнообразна технологична промишленост.

Днешното ни откритие ни пренася в средата на 30-те г. Пожарогасителят, който виждате на горната снимка, е фотографиран през 1936 и носи приятното название Огнебор. :) Не знаехме, че още през онези години и у нас са произвеждани и уреди за гасене на огън.

Това е пожарогасител с пяна. Вместимостта на металната му бутилка е 12 литра. Този уред може да гаси пламъци, породени от бензин, масла и други лесно запалими материали.

Отгоре виждаме как бутилката е затворена с капак с крилчати гайки. На хартиена лепенка отгоре има означение: ,,Типъ S“, а отдолу – по-голяма такава с илюстрация как жена в рокля насочва уреда срещу пламъците. Под картината са изписани шест инструкции как да се действа при пожар. Под тях е означена фабриката производител, но за съжаление не успяваме да я разчетем. Чете се само нещо като ,,… търговско д-во…“ и дотам. Щом разберем, веднага ще допълним.

Производството на тези Огнебори започва най-вероятно първата половина на 30-те г., тогава все повече започва разнообразие в асортимента от технологичната продукция на българските индустриалци.

В средата на 30-те години този пожарогасител е ,,на въоръжение“ в редица държавни институции – Главната дирекция на железниците и пристанищата, тази на пощите, Държавни мини Перник, Държавната военна фабрика в Казанлък, Военно-инженерната свързочна фабрика в София, общини и много индустриални предприятия. Тоест производителят му е държавен доставчик. В онези години в България е много популярна германската техника, но ето че тук имаме предпочетен български производител. През 30-те и 40-те г. Царство България осъществява и политика на протекционизъм спрямо националната индустрия, за да ѝ помогне да закрепне.

Е ли Огнебор първият български пожарогасител? Ясно е, че много ни се ще, но… хайде да не казваме голямата дума. :) Просто не е сериозно, след като в момента знаем само за него. Възможно е както тази, така и друга фабрика да е произвеждала друг модел преди този.

Имайте предвид, че усилено си търсим такъв за колекцията. Така че, ако попаднете, ни се обадете на 0896 625 803 – Антон Оруш. Цената казвате Вие – цигански работи не обичаме.

Ето и едно друго интересно производство, може би също непознато за вас – вагони от Царство България ==>

Това е първата българска фабрика за вагони от 1922 г.

Български конвертор RS232 към токов кръг от 1994 с СОМ-конектори

В Sandacite.BG намерихме този малко известен български конвертор RS232 към токов кръг…

Здравейте! Попадна ни едно нещо, което досега не знаехме, че е произвеждано в България. Изделие е на фирмата ЕТА Офис Сливен в началото на 90-те години, на платката на нашето пише 1994. Известно е като конвертор RS232 към токов кръг, но тези, които можете да откриете да се продават в момента, са различни от него и според нас не могат да се нарекат част от компютърната история на България.

Разгледайте добре снимките. Отзад има един ,,мъжки“ и един ,,женски“ конектор/куплунг от популярния навремето вид DB9 или DE9, сериен, СОМ. Те се използват за свързване на кабел за предаване на данни между компютър, използван като отдалечен файлов сървър, и различни терминали за достъп на работещи от разстояние хора. Когато терминалите са на по-голямо разстояние обаче, се използват по-дълги кабели за данни и затова са нужни усилватели на сигнала като този – така данните без проблем могат да се предадат на няколко км. За това се използва телефонна линия от типа ,,усукана двойка проводници“. Конверторът конвертира сигнали по ниво (напрежение) към такива по токов кръг. Токът е 20 милиампера, а RS232-интерфейсът е галванично разделен от токовия кръг. На полегатия преден панел има три диода за означаване на работата – напр. дали е активен режим на бърза връзка. А както забелязваме отгоре, встрани на СОМ-овете има щипка за по-добро захващане на присъединителя (който тук не се завинтва), а отстрани – ключ за включване-изключване.

Как работи? В първите години на нашия век хората често умножаваха USB-конекторите на персоналните си компютри, като слага PCI-карта с напр. 3 – 4 USB-та откъм задния панел. В компютрите от времето на кози конвертор се прави същото, само че целта е отзад да има няколко свободни СОМ-а. Към тях с кабел се свързва такъв усилвател, а от него излиза кабел за към терминала. Данните могат да се предават със скорост до 57,6 килобита/сек. Като освен този модел, ЕТА Офис тогава произвежда и конвертор с 8 СОМ-а.

Дори отпред си личи, че експонатът е 90-арски – двупроводниковият захранващ кабел е на Гамакабел Севлиево:

Изнамирането на този конвертор е пример, че изследването на произвеждания в България хардуер не тпрябва да спира твърдо до 1990 г., защото и след това все още има интересни нещица! :) Ето още едно такова чудо ==>

ИЗОТ 0167Д – БГ електронна охранителна система с микрокомпютър

София 23 от 1978 г. – БГ телевизор с вградена видеоигра!

Най-сетне легендарният телевизор с вградена видеоигра София 23 пристигна в Sandacite.BG!

***Български телевизор София 23 с вградена видеоигра***

Ако си спомняте, преди време ви разказахме за първите български телевизионни игри – първата от тях е Турнир, прототип на последвалите я Гейм и Гейм 2 – които са предназначени за включване към телевизора София 21 от 1977 г. Игрите са от вида спортни симулатори – двама играчи, всеки със свой игрови контролер в ръцете, се превръщат в противници в мачове от различни спортове. Знаехме със сигурност, че слез 1978 г. е произвеждана и модификация на тази София на име София 23, в която играта е предварително монтирана в кутията, но изработените от телевизора бройки са малко и заради това София 23 е много трудна за намиране. Затова над София 23 от години витаеше славата на полулегендарен телевизор – познавахме един-двама души, котио се кълвяха, че такъв имало, и дотам. Едва после намерихме тази показана по-долу реклама от 1978 г., която ясно известява, че игрова София вече е пусната в производство:

А иначе телевизорът е конструиран от н.с. инж. С. Калчев и инж. Христо Стойчев от Института по радиоелектроника и технологии.

Случи се така обаче, че щастието ни се усмихна и успяхме да добавим в колекцията от българска техника този толкова важен телевизор. Както виждате от снимките, той е в съвършено запазено състояние. Днес ще ви запознаем с него.

Като външен вид София 23 по нищо не се различава от ,,баща си“ 21. Когато погледнем отстрани обаче, забелязваме командното табло на играта, наречена Турнир 200:

Горе виждаме надписа – разликата тук е само една цифра. Даже капакът е абсолютно същият – пише София 21:

Когато отворим сандъка обаче, виждаме, че на шасито вече е отбелязано, че е за модела 23:

Ето и картинка отвътре:

Сега е да видим какви са схемните разлики със София 21, да проследим как играта електронен спорт е включена към шасито и т.н. Иначе ето я тук вляво как е прикрепена:

Както отбелязахме, телевизионната игра Турнир 200 представлява двустранен електронен симулатор на няколко най-разпространени спорта – футбол, тенис, хандбал, волейбол, хокей, баскетбол и т.н. Ето го таблото ѝ. От долния червен бутон се включва, а с останалите клавиши се настройват различни параметри за процеса на игра:

Шасито на играта е свързано с това на телевизора чрез блок за комутация. При двата режима на работа – гледане на телевизия и играене на игра – комутационният блок се грижи да превключва формирания телевизионен сигнал, който постъпва към входа на видеоусилвателя на Софията. Когато гледаме телевизия, комутаторът се намира в положение 1 и подава към видеоусилвателя формирания тв сигнал от видеодетектора – краче 11 на интегралната схема TDA440. Когато играем игра, превключвателят на комутатора застава в позиция 2 и комутира комплексния сигнал от видеоиграта.

Ето я и схемата на свързването, за да ни стане по-ясно:

Тук транзисторът Т2 изпълнява ролята на краен смесител. На базата му се формира т.н. синхросмес, като редовите синхроимпулси се подават към резистора R13, а кадровите – към R14. В колектора на транзистора Т2 се получава комплексният тв сигнал, като се сумират отрицателната синхросмес и пълният видеосигнал на тв играта. Така полученият сигнал се предава галванично през Т-образния филтър (L601, C601 и R633) на входа на първото видеоусивателно стъпало в базата на Т606.

Когато играем игра, действието на видеодетектора TDA440 трябва да се претъсне изцяло, защото в този случай на изходите на интегралната схема ще се появят паразитни сигнали, а те ще пречат на нормалната работа на телевизора. Симулирането на различни мачове с играта Турнир се съпровожда от характерни звуци, които излизат от благоевградския високоговорител – те също се комутират там. Ето и надписа на играта върху страната спойки на самата платка:

Турнирът и каналът за звука на телевизора са свързани към общо захранване.

Мдаа… Чудесна нова придобивка! Според нас София 23 е едно от най-интересните произведения на българската електронна промишленост за домашно ползване – зората на българските телевизионни игри, която по-късно е последвана от още образци. Един от тях можете да видите тук ==>

==> Българска електронна ТЕЛЕВИЗИОННА игра ТВ СПОРТ от 1985 г.

Имефон от 1975 г.: български телефон с електронна памет

През 1975 г. се появява българският телефон с електронна памет Имефон – вижте подробно за него в Sandacite.BG.

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:

Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.

С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.

Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:

***Стар български телефон Имефон – схема***

В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

Имефон АН-10 може да се види с оранжева и зелена пластмасова кутия. Съществува и друг модел – АН-12 от средата на 80-те г. – който има някои разлики. Напр. той има светодиодна индикация за следене на набирането, освен това двете групи бутони (имените и стандартните) са разположени една до друга, а не една под друга, както при АН-10, и т.н. Доказано съществува и АН-16, също част от нашата колекция. Но за първи Имефон източниците посочват именно АН-10.

А ето и какво подобно нещо се използва в България преди появата на Имефоните:

Директорът Ви търси!