Вижте първата българска духалка в Сандъците – Sandacite!
Първата българска духалка
Вентилаторната печка, известна още с неформалното ,,духалка“, е безспорно популярен уред през месеци като този. Затова какво по-подходящо за тези дни от това да си седнете някъде на топло с чаша чай и да четете за първата българска духалка?
Първата българска вентилаторна печка започва да се произвежда вероятно през 1960 г. в завод Елпром Варна. Тя има ламаринен корпус, който се състои от два капака, влизащи един в друг. В него е поместен цилиндричен кожух, в едната страна на който са радиално монтирани керамични носачи. Върху тях са закрепени две нагревателни спирали от по 1000 W. Именно те дават топлото.
Печката е предназначена за отопляване на помещения с обем до 35—40 м3. Особено е удобна за бързо локално отопление. Тъй като въздухът бързо циркулира в нея, стаята се затопля сравнително бързо с еднакви температури по целия й обем. За разлика от строгите указания за отражателните печки, близо до вентилаторната може да има предмети, тъй като излизащият през нея въздух е с ниска температура. Този уред може да се използва и за бързо подсушаване на дрехи, коси и др., А през горещите летни дни можете да пуснете само вентилатора и така да се разхлаждате! :)
Гледайте, има и версия с надпис, а не с ромбчето – елпромската емблема:
Първата българска духалка
Печката обаче не трябва да се употребява в помещения, съхраняващи запалителни и взривоопасни материали, а също където има запалим прах, като дърводелски работилници, мелници и др. Когато работи, тя трябва да бъде така поставена, че въздухът да може свободно да навлиза в нея.
За да се разсейва топлината по-бързо из цялото помещение, срещу спиралите на скоба е захванат вентилатор. На цилиндричния кожух са монтирани електрически превключатели 15 А и стопяем топлинен предпазител или терморегулатор (в първите производствени серии) В случай че вентилаторът престане да работи, предпазителят се разтопява или пък терморегулаторът ограничава температурата.Така печката се предпазва от повреждане.
Помислено е и за Вашата безопасност – двата отвора (за влизане и излизане на въздуха) са преградени с решетки, които предпазват от случайно докосване на вентилатора и намиращите се под напрежение нагревателни спирали. На долната страна печката има крачета и заземителна шпилка с гайка, а на горната — удобна дръжка за носене. Към нея има вграден (неснемаем) шнур с дължина 2,5 м и сечение 2 х 1,5 мм2.
Тази духалка има две модификации (варианти). Първия го виждате на първата снимка. Вторият се появява около 1964-5 г. и е известен под индекса 73101. Той не се различава от първия вариант нито по схема, нито по каквото и да било друго. Единствената разлика е в разположението на регулаторния ключ – както виждате, той вече е отпред, вместо отстрани. Може би са смятали, че така е по-удобно за ръката:
Първата българска духалка
Най-важните технически данни на Първата духалка: номинална мощност 2000 W; номинално напрежение 220 V/50 Hz; мощност на вентилатора 25 W; дебит (прибл.) 150 м3/час.
Ето и схемата на духалката, където се вижда кое какво е:
Първата българска духалка
Както сте видели вече, отдясно на печката е поместен терморегулатор. Работните му положения са:
0 – изключени нагреватели и вентилатор
В – включен само вентилаторът
1 – включен нагревател 1000 W и вентилаторът
2 – включен нагревател 2000 W и вентилаторът
Като всяко устройство и Първата духалка може да се повреди. Най-характерните повреди са спиране на електродвигателя на вентилатора и прекъсване на предпазителя. В такъв случай вентилаторът трябва да се демонтира, да се отстрани повредата му от квалифициран специалист и чак след обратното му монтиране и изпробване да се залепи със поялник прекъснатият топлинен предпазител. Сплавта, с която е запоен той, е специална —с точка на топене 72° С. Залепването се прави задължително със същата сплав.
Самият демонтаж на печката е много лесен. Развиваме малките винтчета, намиращи се от долната страна, а също и това под дръжката. С леко почукване изваждаме задния капак. С това имаме вече достъп до всички части. Отвиваме винтчетата, затягащи двата проводника на вентилатора, след това и винтовете, придържащи последния за скобите. Монтирането става по обратен ред. Това е!
Между другото, ето и табелката на втория модел – произведена 1964:
Първата българска духалка
За разлика от разните му там котлони, електрически тенджуря и каквото разгледахме там в прежните статии, тук прегаряне на спиралите се случва много рядко. Ако все пак се наложи да ги сменим, демонтираме печката по гореописания начин и изваждаме цилиндричното тяло чрез отвиване
Вижте какъв опасен български котлон открихме в Sandacite.BG!
Стар български котлон на Елпром Варна
Историята на българските котлони започва през средата на 30-те години, когато в различни работилници на Царство България започват да се изработват различни електрически котлони, печки и т.н. Сигурен факт е напр., че известният по-късно български инженер (и професор по електротехника, реформатор на електротехническото производство и министър на машиностроенето) проф. Иван Попов основава през 1934 г. в София фабриката за ,,битови уреди“ (според акад. Кирил Боянов) ,,Електротерма“, която е произвеждала ,,нагреватели“ (пак според него), а малко по-късно и устройства за изваряване на медицински инструменти. До момента обаче никъде не сме намерили запазен нито един електронагревателен уред на този производител и така не можем да кажем нищо по-конкретно за тях. Със сигурност знаем обаче и за друг производител – предприятието ,,Едисон“ от София.
И така, след като достатъчно Ви глезихме с електрически тенджери, с пържолници, печки, абсорбатори и т.н., стигнахме и до като че ли най-простата на всичките тия луксозни джаджи. Представяме Ви ЕКО 600! :)
Зад това съкращение се крият думите ,,електрически котлон обикновен, мощност 600 вата“. Всъщност, понятието ,,първи български котлон“ само за ЕКО 600 е малко половинчато, тъй като през 1955 г. заводът Елпром Варна пуска успоредно два уреда от този тип – 6 мощност 600 и 800 вата съответно. Както можете да се досетите, вторият носи сиглата ЕКО 800. Точно от него е и горната напълно оригинална мукавена кутия. :)
В днешния материал ще разгледаме и двата образа.
Двата котлона имат еднаква конструкция и се отличават само по своите размери. Както редовните читатели на Сандъците вече са се догадили още щом са прочели годината на ,,раждане“, нагревателната спирала на котлона е открита и човек трябва много да внимава да не я допре случайно при работа… Ако все пак това се случи, нека поне дa e oбyт с дебели пoдмeтĸи, a пoд нeгo дa нe e гoл бeтoн. :) Във всеки случай, по-добре е да не стигаме до такива разсъждения.
Сега да поговорим технически за това откъде идва топлината. Нагревателната спирала е от нихромова или хром-алуминиева съпротивителна жица. Тя е положена в каналите на шамотна плоча с диаметър 145 мм за котлона с мощност 600 вт и 165 мм за 800 вт. Изводните краища на спиралата са трикатнио и усукани от същата съпротивителна жица. Изводите завършват с месингови накрайници (кабелни обувки, капсули), които трябва плътно да обхващат съпротивителната жица.
Стар български котлон
Трябва да отбележим обаче нещо доста неприятно. Когато котлонът работи дълго време, понякога се е случвало нагревателната жица да се понадигне на места и да излезе от каналчетата. Тогава тя влиза в съприкосновение с металния съд, който сте поставили да ври отгоре, а той пък влиза в допир с ръката Ви… Резултат = неприятен. :)
Контактното устройство се състои от два месингови щифта, към които се свързват изводите на спиралата с месингова гайка. Щифтовете отвън са предпазени от допиране и заливане посредством ламаринена кутийка, заварена към тялото на котлона. Тялото и дъното на котлона са от стоманена ламарина. Към дъното са заварени три ламаринени крачета. Всички открити повърхности на металните части на котлона освен спиралата са покрити против корозия с подходяща защитна и декоративна покривка от стъклоемайл, изпечен при температура 900-920° С, или са боядисани. Дъното се притяга към тялото на котлона посредством три зъбеца, прорязани и огънати навътре от самото тяло, и три прореза по периферията на дъното, което влиза в тялото.
Българсик котлон Елпром Варна
Напречен разрез на ЕКО 600
Сигурно вече сте се досетили каква може да е най-честата повреда в това толкова просто уредче. Това е прегаряне на изводите на спиралата на мястото, където тези изводи са свързани към контактните щифтове. Поради високата температура, която се получава иа самите щифтове, най-малкото разхлабване на контакта увеличава електрическото съпротивление на контактната връзка. При по-голямо съпротивление се отделя повече топлина, нагряването се увеличава още повече, контактните повърхности се окисляват силно и се стига до пренагряване края на извода, при което той прегаря. Често пъти причина за това може да бъде недостатъчно развалцоване на месинговите капсули към изводите на спиралата, недоброто първоначално затягане или разхлабването им след продължителна работа или лош транспорт.
За да се предотврати този проблем, може да вземем овреме предпазни мерки. Може, след като котлонът е работил известно време, да бъде отворен и гайките на щифтовете да се презатегнат, а ако се установи, че изводът се движи свободно в месинговата капса, да се уплътни, като се сплескат допълнително капсулите с клещи или чук.
Български котлон Елпром
А, ето го и вещественото доказателство за неговата ,,първичност“ – наистина е 150 волта, 800 вата – място за съмнение не може да има. :)
Как се оправяме с изгорялата нагревателна спирала обаче? Тя се заменя с нова и това става по по следния начин. Най-напред се отваря котлонът, като се поставя обърнат с плочата надолу. После се натиска дъното и се развива на няколко градуса наляво (обратно на часовниковата стрелка), като тялото се държи неподвижно. След като се извади дъното, се развиват външните гайки от контактните щифтове и се отделя плочата със спиралата. Отстраняват се внимателно остатъците от прегорилата спирала. Преди да се постави в каналите на плочата, новата спирала трябва да се разтегне равномерно на около 96 см за 600 вт и 125 см за котлона 800 вт, без да се смятат изводните краища. При купуване на резервна спирала (препоръчително, от някой не много лъскав електриджийски магазин) трябва да укажете точно за какъв котлон е необходима и за какво напрежение. Най-добре първо обяснете какъв античен котлон имате, представете данните от таблицата по-долу и гледайте физиономията на продавача. :) За откритите котлони във всички случаи диаметърът на спиралата не трябва да е над 5,5 мм, за да може да легне в каналите на плочата.
Стар български котлон
Тъй като изводите на резервните спирали не ca снабдени с накрайници, трябва краищата ми предварително да се извият във форма на ухо около щифтовете,а след това да се затегнат с външната гайка, като от двете страни на ухото се поставя по една месингова шайба. Затварянето на котлона става, като се притисне и завърти дъното надясно.
По същия начин може да се замени счупена керамична плоча. Като се има предвид, че е по-трудно преместването на употребявана спирала в нова плоча, препоръчваме да се опитате да намерите цял такъв комплект. При купуване на резервна плоча трябва да се каже в магазина точно какъв диаметър е имала счупената плоча.
Смяната на счупено порцеланово изолаторче или щифт в контактното устройство също не е трудна работа.
Стар български котлон
Ето го пък другия ни екземпляр, сниман някъде на Битака… Според нас, снимката се получи интересна с този кабел – като се замислите, не Ви ли прилича на някакво странно животно? Кабелът му с тоя щекер му също е мноого стар, от първите на завод Найден Киров Русе.
Керамичните шамотни плочи на котлоните ЕКО-600 и ЕКО-800 по размери и качество отговарят на изискванията на тогавашното БДС 1141-52, а самите котлони трябва да отговарят на БДС 1732-54 (Котлони домакински електрически).
Сега… нещо друго в допълнение. От Елпром Варна са произвеждани и други типове открити котлони, които имат някои разлики. Напр., при някои от тях тялото е прихванато към дъното с три винта или пък плочата се притяга към тялото чрез един винт, намиращ се в средата на дъното. Шамотните плочи на тези котлони имат други (нестандартни) размери. Така например, при тях котлон 600 вт е с плоча с диаметър 120 мм, а котлон 800 вт-—с плоча 155 мм. Със същите плочи са произвеждани котлони, които се отличават от описаните от нас ЕКО 600 и 800 само с по-малките си размери.
От тази таблица ще видите всички данни за българското котлоностроене до 1955 г.:
Запознайте се с българска електрическа тенджера в Сандъците – Sandacite!
Първата българска електрическа тенджера
Задъханият ни устрем да ,,възкресяваме“ на страниците на този сайт забравени, но популярни в миналото български електрически устройства продължава с пълен напред. След определено количество положени усилия нямаше как да не стигнем и до т.н. ЕТМФ.
Електрическата тенджера (в македонския район и тенджУра) е електрически уред, с който могат да се задушават месни ястия, риби, зеленчуци, както и да се обработват тестени печива (кексове, козунаци, торти) и зеленчукови плата.
Електрическите тенджери до 1958 г. са малко познати за българските домакинства. Малкото хора, които са успели да се сдобият с такова чудо, са притежавали чуждестранен образец – най-често гедерейска. След началото на производството на този вид уреди във варненския завод Елпром те се налагат като едни от най-необходимите и най-много търсени електродомакински уреди.
Българска електрическа тенджера
Тъй като се намираме във втората половина на 50-те години, тенджерите се изработват за напрежение 150 и 220 волта. Мощността е 650 вата. Нагревателната спирала се изработва от кантал „Д“ или „ОХ 25 Ю 5“
Малко технически данни за нагревателя, в тази връзка:
Първата българска електрическа тенджера
Сега да разгледаме джаджата. Тенджерата се състои от тяло и капак, изработени от алуминиева ламарина. Капакът е съставен от две отделни части — долна и горна, които се притягат една към друга чрез три броя кухи винтове с гайки. Околовръст на долната част на капака е направен жлеб, в който е поместен нагревателят на тенджерата. Той представлява нагревателна спирала, изолирана с порцеланови маниста. Краищата на нагревателната спирала са притегнати към двата месингови контактни щифта. Към горната част на капака са закрепени две бакелитови дръжки за вдигането и поставянето му през време на работа.
Тенджерата е комплектувана с алуминиева чаша, която се употребява в случаите, когато се пекат тестени изделия. Тя се поставя с отвора върху средата на дъното на уреда и спомага за по-равномерното изпичане. Подставката служи да се поставя върху нея тенджерата по време на работа, за да не се поврежда или прегори мястото, където тя е поставена. Освен това, тя спомага да не се губи топлина – това би станало, ако тенджерата се постави върху студена плоча, цимент и др.
Апропо, ето я и гаранционата карта на нашата – даже с печат кога са я купили… Велико! :D
Първата българска електрическа тенджера
Изпичането на ястието се осигурява от равномерно разпределената топлина, която се предава от капака на тялото и, евентуално, на чашата. При печене на тестени ястия необходимо е тенджерата да се намазва отвътре с мас или масло, за да не залепва тестото. В този случай трябва да я включите в електрическата мрежа 10—15 минути преди да се постави тестото, за да се нагрее. За да се ускори изпичането, тенджерата може да се постави върху електрически котлон. В такъв случай трябва да разкарате някъде подставката.
Българска електрическа тенджера
А сега, малко съвети как сами да си ремонтираме болния уред. :) При повреда на нагревателната спирала тя може да се замени с нова – също както при пържолника от миналата статия. Това става, като се отвият трите кухи винтчета на капака. След това се разделят двете части на капака и краищата на повредената спирала се отвиват от контактните щифтове. Изважда се повредената спирала, а на нейно място се поставя новата, като се внимава тя да не се разтегли. Накрая притегнете краищата към щифтовете, след което отново сглобете капака чрез трите кухи винтчета.
Малко за хигиената. След употреба тенджерата трябва да се измие с топла вода и сапун. Когато се почиства капакът, той не трябва да се потапя в съд с вода, за да не проникне водата вътре и да намокри нагревателя. При миене на тенджерата не трябва да се употребява пепел, пясък и др. подобни, понеже повреждат алуминия – помните от одеве, нали? Кисели и солени разтвори също го повреждат.
Понеже нагревателят се намира в капака на тенджерата, той много силно се нагрява (логично някак си). Ето защо нагорещен капак не трябва да се оставя върху лесно запалими или повреждащи се от топлината предмети – ама дори и за съвсем малко време!
А, да, за пълнота, да добавим, че за тенджерата даже е създадено навремени специално БДС 3138-58 (Тенджери домакински електрически).
Електрически пържолник от 1955 г. в Сандъците – Sandacite!
Първият БГ електрически пържолник
Чували ли сте някога понятието електрически пържолник? Това e едно интересно уредче, на което да си изпечете кебапчета, кюфтета, пържоли и други подобни мезенца. :)
Той се появява за първи път в България през 1955 г. и е производство на Елпром Сталин – тоест Варна (така се е казвал няколко години градът). В интерес на истината кутията, с която той пристигна при нас, е неоригинална – от български електрически котлон. Добре се вижда надписът Елпром Сталин (по-горе).
А тук ясно се забелязва как на капака е означен типът на материала – мукава ІІ качество:
Първият БГ електрически пържолник
Епохата, в която е родено това чудесо, определя и факта, че пържолникът се е изработвал за напрежение 150 и 220 волта. Друга важна характеристика – пържолникът притежава реотан с мощност 550 вата. При едно зареждане побира между 7 и 10 кебапчета кебапчета, които се изпичат за около 10-15 минути.
Такаа, а сега да разгледаме конструкцията му. Пържолникът се състои от една малка тенджерка и капак, изработени от алуминиева ламарина. Тъй като реотанът (нагревателят) е прикрепен към капака, за да печем добре, достатъчно е последният да прилепне плътно към търбуха на уреда – тенджерката демек. :) Към капака посредством една гривна е прикрепена керамична плоча, в чиито канали е поместена нагревателната спирала. Излишно е да казваме, че положението с нея е като с първия български котлон – нагревателната спирала е открита и е добре да не я докосвате, когато е под напрежение.
Първият БГ електрически пържолник
Спираволидният нагревател, впресован в керамична спирала
Отстрани на капака са занитени две бакелитови дръжки. В тенджерката е поставена скара, върху която се нареждат кебапчетата за печене. За да не се поврежда или прегаря мястото, където е поставен пържолникът, той си има една специална подставка. Включването на уреда към електрическата мрежа става с гумиран шнур, който се включва към пържолниковия корпус с добре познато щекерче.
Ето го, значи, как си кротува в кутийката. :)
Първият БГ електрически пържолник
А със самия пържолник трябва да манипулирате по следния начин. Най-напред, преди да поставите месо за печене, сложете капака на уреда сложете върху тенджерката и след това включета към електрическата мрежа. Така оставете нещата за около около 10 минути. Това се налага, защото керамичната плоча се нуждае да погълне известно количество топлина, докато се загрее.
Първият БГ електрически пържолник
Следва по-апетитната част – нареждането на кебапчетата и др. върху скарата. Но като направите това, не се унасяйте в чат, а периодически повдигайте капака да видите как върви печенето. Нагорещеният капак не трябва да се поставя опрян с металната си част до лесно запалими или повреждащи се от топлината предмети. И, както споменахме, по време на работа пържолникът е под напрежение – необходимо е, значи, голямо внимание за предпазване от докосване на нагревателната спирала. Ама наистина!
Както си му е редът, ето и съвети как да отстраните по-прости неизправности. При евентуално прекъсване или прегаряне на нагревателната спирала последната може да се замени с нова. Това става по следния начин.
Първо, извадете капака и отвийте винтчетата, които придържат емайлираната гривна към него. След това отвийте и гайките на контактните щифтове и освободете краищата на нагревателната спирала. Нея пък извадете от каналите на шамотната плоча. За да се постави новата нагревателна спирала, необходимо е най-напред тя да се разтегне равномерно на определена дължина. Това става, като с двете ръце се хванат краищата на спиралата (само навитата част) и същата се опъне на дължина 95 см, която си е предварително отмерена.
След това трябва да прокарате спиралата през каналите на плочата като през лабиринт. Това е доста пипкава работа – трябва да се извърши много внимателно, за да не се разтегне спиралата повече, защото в такъв случай тя ще стане по-дълга и няма да може да се побере в каналите. Тогава ще е нуждо да се сгъстят витките с ръка, за да добие тя необходимата дължина. Това сгъстяване обаче ще стане неравномерно и там, където витките станат най-сгъстени, те ще се прегряват и след известно време спиралата ще прегори… изобщо – по-добре да не си усложняваме живота, както се казва. :)
Затова най-добре е да направим нещата стъпка по стъпка, както си се правят, а именно – най-напред прекарайте единия усукан край на спиралата през една от дупчиците, които се намират в двата крайни канала. След това другият край последователно се промушва през останалите канали, докато се стигне последният. През дупчицата, която се намира на този канал, се промушва вторият усукан край на спиралата. При преминаването на спиралата от един канал в друг тя трябва да се разтегне на ръба, за да не останат навивки от спиралата извън каналите.
Междувременно, ето и един чертеж на уреда, за пълнота. :)
Първият БГ електрически пържолник
След като нагревателната спирала е добре наместена в каналите на плочата, следва поставянето на плочата към капака. За тая цел трябва при поставен с дръжките надолу капак да монтирате ламаринения отражател, на който има прорези. Те трябва да останат откъм страната на щифтовете. Изводите на спиралата, изолирани с мънистата от изгорялата спирала, се прекарват през прорезите и се затягат чрез гайки към контактните щифтове. Внимание – трябва да се внимава краищата на нагревателната спирала да не опрат някъде до металната част на капака или ламаринения отражател, защото в такъв случай ще се получи т. нар. късо съединение! Вече след това поставете емайлираната гривна, и то така, че намиращият се от вътрешната й страна издатък да попадне в специалното гнездо на шамотната плоча. Последно идва затягането на гривната към капака чрез четири броя винтчета. Останалите четири дупчици служат като отдушници при печенето.
А, да – след свършване на работата с пържолника тенджерката веднага трябва да се почисти с топла вода и сапун. Кисели и солени разтвори не трябва да се употребяват обаче, защото повреждат алуминия. Ако тенджерката не може добре да се измие с вода и сапун, допусkа се употребата на фини прахове и течни препарати, които се използват при миене на домашни съдове.
За статистиката да отбележим също така, че това е първият и единствен екземпляр от пъжолника, който сме виждали, тоест, той не се намира лесно. Но навремето все пак се е произвеждал серийно, след като отговаря на изискванията на БДС 53-58 от 1955 г.:
Първият БГ електрически пържолник
По-късно са произвеждани и други модели пържолници, но вече в ТПК 9 септември Стражица. Но този остава пръв и ненадминат, вожд и учител на всички пържолници. :)
Първата българска прахосмукачка в Сандъците – Sandacite
Първата българска прахосмукачка
Напоследък (сигурно сте забелязали) продължихме серията публикации за ,,първите български неща“. Днес на ред е ЕПД 1 или Електрическа прахосмукачка домашна, 1-ва поред разработка на завода (Фабрика за електронагревателни уреди Варна). Производството й започва около 1957 г. Това означава, че тази година се навършват 60 години от пускането й на конвейера! Идеален повод да я почетем със статия. :)
Да разгледаме в началото от какво се състои уредът. Тялото на първия бг прахосмук се състои от цилиндричен гетинаксов кожух, в предната част на който е вградено електромоторчето с турбинната, а в задната част е предвиден прахосъбирач (бархетна торбичка). Двете части са разделени чрез гетинаксов диск. Моторчето с турбинката лягат във вътрешната част на кожуха върху два гумени пръстена, които поемат вибрациите на моторчето, когато то е в движение. От другата страна моторчето и турбинката са ограничени чрез щитово приспособление, което от своя страна е свързано с предния капак чрез гумен маншет. Отвътре на капака на прахосмукачката е нанесена електрическа скачвателна схема, вградени са електрическият прекъсвач, изводите и двущифтна кутия. Това последното е важно сведение, защото означава, че първата българска прахосмукачка се свързва с електрическата мрежа чрез щекерно съединение – все едно е скара, разбирате ли? И, между другото, да отбележим, че кабелът й съвсем не е няколко метра дълъг, както на следващата Плутон и на останалите прахосмуци след нея – даже напротив. :)
Самият капак е снабден с отвор, през който излиза всмукваният въздух. На задния капак се намира накрайник, към който се закрепва всмукателното устройство, което се състои от еластичен маркуч и два удължителя от металическа тръба. Маркучът се закрепва към накрайщника, а към последния се захващат единият или вторият удължител или пък и двата заедно според нуждата. Към края на всмукателното устройство се закрепват принадлежностите — четка, смукателна дюза и други – според предмета, който ще се почиства с прахосмукачката. А през цялото това време тялото й лежи върху стойка с колела.
Мощността на електромоторчето е 290 вата, а турбинната е разчетена за 700 мм воден стълб. Консумацията на електрическа енергия е 0,290 квч.
Тъй като до началото на 1960-те години в България се използват различни стойности на мрежовото електрическо напрежение (127, 150, 220 волта), в ръководството за употреба на прахосмука е отбелязано, че ,,преди включването на прахосмукачката в електрическата мрежа трябва да проверим дали напрежението, нанесено върху табелката е същото като това на мрежата“.
А какви грижи трябва да полагаме за уреда? След едноседмично използуване на прахосмукачката трябва да се извади бархетната торбичка и тя почисти от набралата се смет, като изтупа грижливо, а след което наново се поставя в кожуха да прахосмукачката. Не необходимо едно допълнително изчеткване или изпиране на – торбичката, то даже е вредно за плата.Обаче е необходимо след около двегодишно използване лагерите на моторчето да се гресират.
Също така, от време на време трябва да се проверяват въгленните четки на моторчето, като след износването им се заменят с нови.
Смукателната мощност на прахосмукачката е така разчетена, че да осигурява всмукването на набралата се прах, от една страна, а от друга, тъканта да не се оскубва. По-дебели тъкани, като килими, тежки завеси и др., трябва да се почистват от двете страни.
При случай, когато прахът не може да се всмукне от прахосмукачката (поради недостъпност), маркучът и тръбите могат да се прикрепят към отвора за издухване на всмукнатия въздух и прахът да се отстрани чрез духане.
Прахосмукачката, разбира се, трябва да се съхранява в сухо помещение.
Между другото, според информация, подадена ни от нашия потребител Станимир Стефанов, ,,Като монтираш маркуча на другата странa, можеш и да боядисваш. В комплекта имаше и бурканче.“ Все още не сме успели да се сдобием с тази прахосмукачка, а още по-малко с пълния й комплект), значи няма как да знаем дали едновремешни прахосмукачкопроектанти са държеи сметка за толкова голяма многофункционалност на уреда. Затова посоченото сведение остава в графата ,,непотвърдена информация“ до поява на нови факти, събития и обстоятелства, свързани с алтернативното приложение на първия български прахосмук.
Първата българска електрическа кана в Сандъците – Sandacite!
Първата българска електрическа кана
Както знаем, предназначението на електрическите кани е загряване на вода, мляко, чай и други течности. Успоредно с усвояването на много други видове домакински електроуреди, от 1957 г. започва производството на тези изделия и в България, а за това се грижи Заводът за електродомакински уреди във Варна. За тях е създаден и специален БДС – 1737-54 (Чайници и кани електрически). В тази статия ще ги разгледаме подробно.
Подобно на останалите български домашни електроуреди от втората половина на 50-те години, и нашите кани се изработват за напрежение 150 и 220 волта. На потребителите са се предлагали следните три модела. Те отговарят на индексите ЕКА 1, 2 и 3:
Първата българска електрическа кана
Коефициентът на полезно действие (к, п. д.) на нагряване за всички тях е не по-малък от 55 %.
В конструктивно отношение трите вида кани не се различават една от друга. Те са изработени от алуминиева ламарина, но има и такива от по-старо производство, изработени от медна ламарина и никелирани. Каната има цилиндрична форма и се състои главно от две неподвижно свързани една с друга части — тяло и основа. Нагревателят представлява кръгла шамотна плоча с набита в нея нагревателна спирала. Плочата се притиска отдолу към дъното на тялото посредством малка ламаринена подложка и специален винт, който се завива в резбования отвор на закрепената към основата скоба. Най-отдолу отворът на основата се закрива с една кръгла бронзирана ламарина — дъно, притегната към винта с една гайка. За да се намали топлопредаването надолу, към мястото на поставянето на каната, към дъното са закрепени три порцеланови или ламаринени крачка. Каните имат алуминиева капачка с малка бакелитова или порцеланова дръжка. Към тялото на каната се прихваща удобна бакелитова дръжка посредством две алуминиеви скобички, занитени към него.
Ето и чертеж на всичко, което описахме:
Първата българска електрическа кана
А сега малко за евентуалните повреди и тяхното отстраняване. За да се предпази нагревателят от прегаряне, необходимо е каната да се включва към електрическата мрежа само когато в нея има течност (както и сегашните всъщност).
Повреден нагревател не може да се поправи и трябва да се замени с нов резервен. За целта каната се обръща с дъното нагоре, отвива се гайката, която притяга дъното и то се изважда. След това се отвива винтът, с което натегнатата скоба се разслабва и лесно се изважда. За да се извади повреденият нагревател, необходимо е да се освободят краищата на нагревателната спирала от контактните щифтове чрез отвиване на гайките. Поставянето на новия нагревател и сглобяването на каната става по обратен ред. Необходимо е краищата на нагревателната спирала да се затегнат много добре и нагревателната плоча да прилегне към дъното на тялото с горната си плоскост, за да се осигури добро топлопредаване. За да се намали топлопредаването надолу, под нагревателната плоча е поставен кръг от азбестов картон.
Първата българска електрическа кана – 1- и 2-литров модел
След употреба, ако в каната е варено мляко, тя трябва да се измие с топла вода и сапун, без да се употребява пясък, пепел и други подобни, които бързо изтъняват и издраскват алуминиевата ламарина. Соленият и киселият разтвор също повреждат алуминия и нанасят непоправими повреди на каната.
Ровичкайки се в какви ли не архиви по история на българската техника, препускаме от поялници до аерокосмическо дело. Някъде между тях трябва да позиционираме и този симпатичен уред.
Неговото производство започва през 1957 г. в завод Елпром Варна. Използваното тогава название не е било ,,тостер“, а ,,сухарник“. Функциите му обаче остават същите, каквито и сега – бързо и равномерно изпичане на хлебни филийки. Тъй като тогава България оперира с напрежение на електрическата мрежа 150 волта, но се е очаквало преминаване към 220, сухарникът и и двете версии, а дори и 120 волта!
Нагревателят му е изработен от кантал клас Д. Ето малко повече информация специално за него:
Първият български тостер
Сега да хвърлим поглед към самия уред. Тостерът се състои от бакелитена основа, към която чрез два винта е закрепено тялото на сухарника. Нагревателите представляват две слюдени пластини с почти правоъгълни форми, около които е навита плоска съпротивителна жица. Непосредствено до нагревателите има решетка от никелиран стоманен тел, който предпазва хляба от прегаряне. Притискането на хлебните филийки става чрез две подвижни странични изрязани капачки, които стоят винаги в затворено положение, тъй като за осите им предвидливо са закрепени пружини. Всяка капачка е снабдена с бакелитова дръжка, която служи за нейното отваряне и затваряне през време на работа. На едната страна на бакелитовата основа има отвор, в който се намират двата контактни щифта за включване към електрическата мрежа. Отдолу бакелитовата основа се затваря чрез едно бронзирано ламаринено дъно, притегнато посредством четири винта. Върху дъното са отбелязани всички необходими данни за сухарника като напрежение, мощност и др. Металните части са изработени от двойно декапирана стоманена ламарина, добре никелирани, или от неръждаема ламарина, съответно полирани.
Обслужването със сухарника е много просто и на него няма да се спираме. Необходимо е само хлебните филийки да бъдат нарязани с такива размери, че да се събират лесно в съответното място. Периодическото наблюдение на филийките ще ги предпази от прегаряне. След ползване сухарникът леко се изтърсва, за да паднат трохите. :)
Какви са повредите в тостера? След много продължителна работа е възможно нагревателната жица да прегори. Да се замени прегорилата нагревателна жица с нова представлява известна трудност за неопитен човек. Това е наложило още тогава да се продават не резервни
жици, а целият нагревателен комплект слюдени пластини с готово навита нагревателна жица. Заменянето на повреден нагревател с нов става по следния начин: най-напред чрез отвиване на четирите винтчета се освобождава дъното на бакелитената основа; после се отвиват гайките, които притягат краищата на нагревателната жица към контактните щифтове; след това се отвиват и двете гайки, които притягат тялото на сухарника към бакелитовата основа, и те се отделят. Останалата работа (смяната на слюдените пластини) не представлява трудност; сглобяването на сухарника става по обратния ред.
Навремето държавата се е стараела да стандартизира всичко! Така и нашият първи български тостер отговаря на изискванията на ВТУ 55-56 (Ведомствени технически условия, Сухарници домакински електрически).
Първата българска съдомиялна вече е в Сандъците – Sandacite.
Първата българска съдомиялна
В момента, ако се разходите до някой магазин за битова техника, ще намерите богат избор от съдомиялни. Но сред тях няма да има нито една българска! Затова сега ние ще Ви върнем 46 години назад, когато е била произведена първата българска съдомиялна.
Интересното в случая е, че тя не е предназначена за домашна употреба. Става дума за мащабно съоръжение с капацитет 1100 чинии в час, чието ,,работно място“ са големите заведения за обществено хранене. Независимо от това обаче, ние мислим, че машината си струва разглеждането.
Както ни осведомява списание ,,Машиностроене“ (9-1971), рекламното название на устройството е просто ,,машина за миене на чинии“. Тя е била произвеждана в някой от многото заводи в рамките на ДСО Тежко машиностроене и след 1971 г. е била в експлоатация поне няколко години… преди да дойде следващият модел. :)
За да измие добре чиниите, машината загрява вода в собствен бойлер, на който му трябва един час, за да повиши до работна температура 240 литра вода от водопроводната мрежа. На илюстрацията бойлерът й е онова, бъчвообразното, дето се намира под командното табло и се опира на земята чрез три стърчащи извити крака. Чиниите се хигиенизират в контейнера при темпеpатура 65-75 градуса, а след привършване на манипулацията чакат готови да си ги вземете – виждате контейнера, най-обемната част от машината, вляво от бойлера. Цялото времетраене на работния цикъл е едва 45 секунди!
Ето и оригиналната реклама в списанието. В нея можете да видите и основните размери на цялата машина, а също така може би ще Ви стане ясна и някоя друга подробност, изпусната от нас (все пак никога не сме работили с това чудо):
Ето каква е историята на осветлението в София, разказана в Сандъците – Sandacite!
История на осветлението в София
Орлов мост с един от първите фенери 1890 г. в дъното – Нар. събрание
Малко след Освобождението на България София изобщо не приличала на съвременен за века си град. Тук не става дума за това, че къщичките били малки и с кладенци по двора, или че по таваните им се развивала многобройна популация от гризачи. Дори не за това, че уличките били криви и кални, а по-скоро за това, че нощно време те били… съвършено тъмни. Докато София била турско владение, тя се осветявала с 200 броя мъждукащи газови фенера. Французинът Дик дьо Лонле (доброволец на руска служба в Руско-турската война) описва града в първите дни на влизане на войските: ,,Всички тези улици са били осветявани с големи фенери, поставени върху стълбове, боядисани в бяло и червено. Те сега бяха счупени и повалени“. При отстъплението си турските войски унищожили или плячкосали всичко, което можело да се използва, в това число и примитивните осветителни тела. Ясно било, че видът на София трябвало да се измени коренно.
Първият избор на Общински съвет е проведен на 10 февруари 1878 г. под председателството на вицегубернатора проф. Марин Дринов. Още на първото си заседание на 13 февруари 1878 г. било взето решение за организиране на специална служба, която да се занимава с осветлението на града. То трябвало да се осъществи с фенери с петролни лампи, окачени на дървени стълбове. За целта били закупени 200 броя лампи от Виена. После дошли още 300 лампи, 300 фенера и 300 стълба за тях. Вестник от онова време ни съобщава, че специално фенерите били на ,,световно равнище“ – тоест не гаснели при вятър. С тези фенери София се гордеела до края на века.
На следващата 1879 година, на 3 април, София – тогава град с 20 000 жители, е провъзгласена за столица на България. Според общинската управа градът трябвало така да се преустрои и благоустрои, че сериозно да се почувства разликата спрямо състоянието му преди Освобождението. Ето защо още в първия гласуван общински бюджет (1879 г.) от 153 890 франка само за осветление на града се определя сумата 52 825 франка, т.е. 1/3 от общите разходи (за „улучшене освещене градско и увеличаване числото на фенерите му“).
Грижата за осветлението на София става една от най-належащите за общинската управа още преди да се насочат усилията към използването на електричеството.
Един от най-обсъжданите въпроси в историята на електрификацията в България е кога е светнала първата електрическа крушка в страната. Поради оскъдните документи досега са публикувани най-различни становища.
Направените през втората половина на ХХ век задълбочени проучвания на инж. Ив. Кираджиев, инж. Мире Спиров и други автори аргументирано показват, че първата електрическа крушка в нашата страна е светнала на 1 юли 1879 г. по случай възкачването на престола на княз Александър Батенберг. По този случай пловдивският вестник „Марица“ (г. ІІ, 1879, № 99, с. 3-4) съобщава: „Вчера стана една превъзходна илюминация. Градината срещу палата бе великолепно украсена“ и по-нататък продължава: „Г. Доктор Димитър Моллов достави из Виена апарати и други потреби за произвеждане на електрическо слънце, което осветляваше всичката градина и градския часовник… Разноцветни фенери бяха накачени на особени жици, които съединяваха върха на павилиона с разните окружающи дървета и съставляваха един прекрасен конически вид, от който се разпростираха лъчи и се съединяваха с онези на електрическото слънце“.
На практика това означава, че за ,,превъзходната илюминация“ са използвани всички познати тогава видове осветление – борина, лоени кандила, фенери със свещи и петролни лампи и дори новото ,,електрическо слънце“.
Това е времето, когато класическата електрическа лампа току-що е открита и вероятно описваното „слънце“ е било лампа с въгленови електроди, а „павилионът“ е помещението, където е била поместена уредбата. Засега не може да се докаже дали източникът е бил динамо, задвижвано с парна машина или акумулаторна батерия. Вероятно събитието от 1879 г. е първото използване на ел. осветление не само в България, но и на Балканския полуостров.
Липсват сведения дали то е запазено като постоянно в Двореца. В една бележка в счетоводните архиви на Столична община дословно се казва: „През месец януари на 1882 г. са горели четиринадесят светила всякой ден за осветлението на палата“. Вероятно и тогава токоизточникът е бил динамо, задвижвано от парна машина.
История на осветлението в София
Пловдивското изложение 1892, сн. Иван Карастоянов
А ето и някои любопитни предложения, които са се обсъждали в Общината за начина на осветяване на София:
– една мощна лампа да се окачи на балон над града и така да се осветява целият град;
– една мощна лампа да се монтира на витошкия вр. Камен дел и светлинният й поток да се насочи към града. На това предложение обаче възразили, че напречните улици на светлинните лъчи ще бъдат засенчени и тъмни.
Огромната част от града така или иначе подължавала да живее в тъмнина. На 22 февруари 1883 г. в. ,,Балкан“ пише: ,,Осветлението е тъй мигаво, че фенерите едвам осветляват сами себе си“. Затова в заседанието на Министерския съвет от 11 юни 1884 г. се постановява: ,,Да се платят по 1500 лв на месец и разноските за дохождане и отиване на инженерина, когото изпровожда Едисон, за да направи щудии и девиз за електрическо осветление на гр. София“. От цитата става ясно, че в своите намерения Общината е отишла доста далеч – водила е преговори със самата Edison Illuminating Company! Само че досега не са намерени материали, от които да става ясно какво е говорено и до какви практически резултати е стигнала работата. Най-вероятно обаче отговорът е – доникъде. Съединението и последвалата го Сръбско-българска война (1885 г.) отвличат вниманието на Общината от въпроса за осветлението.
На 6 април 1885 г. в България тържествено се отпразнува 1000-годишнината от смъртта на св. Методий. Сведения за това тържество фигурира и в броя на пловдивския вестник ,,Марица“ от 16 април 1885 г.. В репортаж под заглавие ,,Хилядагодишниния юбилей на славянските просветители Кирила и Методия в София“ е казано: ,,Вечерта градът беше тържествено осветен. Княжевский дворец се осветяваше с електрическа машина, а Народното събрание, правителствените и обществени учреждения и по-големите къщя със свещи, кандила и разноцветни фенере“.
А в обявление № 1241 на общината е написано: „Вечерта блескаво осветление на града и особено на Княжеския дворец, Народното събрание, Сборната черква и черквата „Св. Спас“, училищата и другите обществени здания. Фоерверки и бенгалски огньове в Двореца, Градската градина, пред Народното събрание, пред народните училища „Св. Св. Кирил и Методий“, „Денкоглувското“ и пр.“
Именно въз основа на публикацията в ,,Марица“ някои автори по история на електрификацията в България приемат, че и през 1885 г. „блескавото осветление на Двореца“ е било с електричество, което е твърде основателно, като се има предвид сведението за осветлението му през 1882 г. Нещо повече, това говори за едно постоянно осветление на Двореца (днешната Национална художествена галерия), но за това липсват конкретни сведения.
История на осветлението в София
Стълб от първото ел. осветление с два вида лампи – обикновени и ,,слънце„
Ето защо когато се говори за „светване на първата електрическа крушка в България“, независимо от източника на електрическата енергия, трябва да се знае, че това е станало на 1 юли 1879 г. в Княжеския дворец в София.
През 1890 г. Общинският съвет приел нова план-програма, в която наред с другите елементи от комплексното развитие на града било отделено значително място и на електрификацията. Добре е да отбележим, че този въпрос е повдигнат по време, когато изцяло електрифицираните градове в Европа и Америка все още не са много и дори се изброяват в училищните учебници по география.
Още цитираната по-горе статия във в. ,,Балкан“ неподписалият се автор препоръчва София да бъде осветявана изцяло електрически, като за тази цел се построи ВЕЦ край с. Бояна: ,,Може да се изтегли сякаква сила, която е потребна. На една лампа потребна е 1 конска сила. При това могло би (…) тя през дена да служи за каране на разни индустриални машини, а нощес да се осветлява градът“. Постепенно натискът станал доста силен и през 1890 г. кметът Димитър Петков назначил комисия, която проучила терена и определила за ,,износно начинание“ да бъде изградена ВЕЦ на реките Боянска и Владайска с минимален дебит 103 л/сек. Препоръчан е променлив ток с трансформатори, но се оставя свобода и за други системи. Градската мрежа трябва да бъде подземна (кабелна) и да се оразмери за бъдещ товар, три пъти по-голям от моментния. Разпределението на светлината трябвало да се управлява от един главен пункт в София, който да се свързва с централата чрез телефон.
След търгове през 1892 г. за изпълнител на строежа била избрана известната фирма Ganz. Но скоро между строителите и общината възникнали редица спорове (главно поради факта, че в бюджета нямало достатъчно пари да се плати цялата цена), а по-късните правителствени промени довели начинанието до неуспешен край – първата българска проекто-електрическа централа така и не била завършена.
А сега нека оставим столичани да строят и да се пренесем малко пò на изток.
През 1888 г. в Габрово се построява гайтанджийската фабрика „Успех“ („Фердинанд I“). В нея е използвано като голяма новост именно електрическото осветление. Това личи от статия по повод изгарянето на фабричното здание на 13 август 1889 г. в правителствения вестник „Свобода“: „На 13-тий текущаго, пламна и изгоре индустриалната фабрика на Гайтанджийското Акционерно дружество „Успех“ в Габрово. Тази новопостроена фабрика, която първа в държавата бе снабдена с електрическо осветление и която по местонахождението си и красотата на зданието изглеждаше като да е брилянтно цвете, поставено на челото на града, вътре в 15 минути бе преобърната от пламъците на прах и пепел.“
Как обаче е осветена воденицата?
През 1891 г. предприемчивият и изобретателен габровски фабрикант Иван Хаджиберов донася от Германия динамомашина за постоянен ток и няколко електрически крушки с въгленови жички. Монтира ги в старата си бащина воденица. Задвижено от водно колело, динамото дало луксозно за тогавашните условия осветление на собственика на воденицата и работещите в нея мливари. Както отбелязва инж. Мире Спиров, ремъчната трансмисия на динамото на Хаджиберов не била добре разчетена и заради това светлината била несигурна и мигаща. Независимо от това обаче тя далеч превъзхождала дотогавашниите газени фенери. През 1892 г. същото динамо е пренесено в новоизградената фабрика за вълнени платове. Там двигател са използвани две водни колела и динамото давало достатъчна светлина за осветление на тъкачницата.
На 25 август 1892 г. се открива Първото българско промишлено изложение в Пловдив, по-късно прераснало в Пловдивски панаир. Едно от най-забележителните неща на него са двадесет и четирите електрически крушки с мощност 26 „свещи“ всяка, донесени от австро-унгарската фирма Ganz, за да смаят българите. Това са били дъгови електрически лампи. За токоизточник е използвано динамо, задвижвано с водна турбинка.
Събитието е факт, но не трябва да се възторгваме прекалено. Цитат от в. ,,Балканска зора“ (12 август 1892) дава сведения за доста сериозни некоректности от страна на Ganz: ,,Лампите загасват понякога за минута… цялото изложение е осветено от 4 лампи, а понякога светлината се изгасва в 10 часа“. На следния ден статията отбелязва, че: ,,…нямало достатъчно въгленчета, които да се поставят в самите лампи“. По-нататък разбираме, че ,,въгленните плайвази“ (вид части) са пристигнали, но е необходимо и по-мощно динамо, чиято доставка се бави.
Междувременно електрификационната дейност в София не била напреднала кой знае колко. Строели се малки електрически централки (т.н. блокцентрали), захранващи най-често сградата на някоя държавна институция. По този начин през 1898 г. вече били осветени дворцовите конюшни, а по-късно Народното събрание, Чумният институт и Управлението на пощите и телеграфите.
След нови проучвания, административни процедури и нови търгове през 1898 г. започнало изграждането на ВЕЦ Панчарево на р. Искър, на около 22 км от София. Токът се пренася в София чрез въздушен електропровод за генераторно напрежение 8 kV дължина 16 км. Това е първият преносен електропровод в България. За него са използвани дървени борови стълбове с импрегниран долен край, а по-късно те са заменени със стоманени. Разстоянието между два стълба е 50 м, а токът е трифазен без неутрален проводник. Напрежението в целия град е било 150 V, по белгийски образец. Ще минат точно 50 години, преди София да премине на днешното 220-волтово напрежение.
История на осветлението в София
Чертеж на лампа ,,слънце„ от 1900 г.
ВЕЦ Панчарево и софийската електрическа мрежа са открити за редовна употреба на 1 ноември (стар стил) 1900 г. В 68-хилядната тогава София се състои пищен празник, а официалните лица пристигат с файтон от с. Панчарево. България се нарежда между първите европейски държави, които използват електрическата енергия за частни и обществени нужди. По същото време много от големите градове и повечето столици на континента се осветяват с газ, а трамваите работят с конска тяга.
Между другото, известна е и датата на първата авария в уличното осветление на София. Това става на 17.01.1901 г., когато р. Искър замръзва и турбините на ВЕЦ Панчарево спират да работят. Електроснабдяването (и осветлението) на града се прекратява от 7 до 21 часа.
Първите частни абонати на електрическо осветление в София обаче са… едва 17. Характерно за уличното осветление е, че от полунощ до сутринта светят само една трета от уличните лампи, а на един стълб били монтирани два вида лампи – обикновени (вероятно петролните фенери) и ,,слънце“.
В долната таблица виждаме наличните данни за индивидуални микроелектрически централи и инсталации, построени в България през 1879-1901 г.
История на осветлението в София
Следващите етапи в настъплението на електричеството са пускането на първия електрически трамвай в София през 1901 г. и изграждането на редица индивидуално електрифицирани обекти в столицата и други градове. А това е история, на места подходяща за приключенски роман.
Подредената тук кратка историческа хронология показва желанието на българските предприемачи и обществени институции през ХІХ нек да бъдат в крак с новите открития, които облекчават човешкия живот. През годините, когато „електрическото слънце“ се появява тук и там из България, се правят сериозни и значими открития в електротехниката, които дават силен тласък на използването на електрическа енергия във всекидневния жвиот. Разбира се, става дума за множеството изобретатели, работили по идеята за осветителна лампа с нажежаема жичка (Джоузеф Суон, Хенри Удуърд, Джеймс Бауман Линдзи, Уилям Сойер, Хайнрих Гьобел, Томас Едисон), за създателите на трифазния ток (Никола Тесла и М. О. Доливо-Доброволски) и много други.
Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път в cп. Oceм, бp. 3-2017.
Как работи телефонната шайба ще Ви покажем днес в Сандъците – Sandacite.
Телефонна шайба – как работи
Няколко пъти в последните години бяха провеждани изследвания сред хора на възраст около 18-20 години, които споделяха, че въобще не знаят как се използва телефон с шайба. Нещо повече – новините ни поднасяха дори сензационни истории, като например онази за детето, отишло на гости при баба си през ваканция, и опитало се да се свърже със семейството си, но не могло, защото телефонът не работел. А каква изненада за баба му, когато забелязала, че внукът й се опитва да ,,натисне“ цифрите в белите кръгчета в шайбата, като че те са бутони! На момчето въобще не му идвало наум как се използва един такъв ,,шайбов“ телефон.
Признавам си, че като човек, научил се на 8 години да пише на пишеща машина, и знаещ отлично как да си служи с телефон с ,,кръгчета“, се усъмних в истинността на сведението, когато прочетох статията. Но наскоро попаднах и на нова статия, която подреждаше звука от шайбовия телефон сред 10 звука, за които поколението на съвременните 20-годишни дори не знае от какво идват!
Затова, а и заради личния ми интерес към старата техника, задачата на тази статийка тук е да обясни защо старите телефониимат шайба и как работи този механизъм.
Избирателната шайбае приспособление на телефонния апарат, чрез което абонатът може да създаде всяка желана връзка с друг абонат с помощта ка автоматичната телефонна централа. Така да се каже, тя е ключът, с който абонатът отваря вратата към желания абонат.
Избирателната шайба е единствената част на автоматичната телефонна централа, до която има достъп абонатът. Характерно за телефоните с шайба е, че с времето те стават все по-тихи, а самите механизми все по-надеждни. Първите конструкции са били много обемисти и са работили с голям шум. По-късните конструкции са много по-леки и работят почти безшумно.
Телефонна шайба – как работи
Основните съставни елементи на една избирателна шайба са:
Двигателен механизъм, който се състои от:
Подвижна шайба с десет отвора — Д.
Плоска или спирална пружина П1, за връщане шайбата в нулево положение.
Две зъбчати колелца Ш и Ш1 с един подвижен зъбец С, които служат, за да може регулаторът да се задействува само при връщане на шайбата в нулево положение, при което се дават импулсите към централата.
Централна ос Оь на която са закрепени гореизброените механизми.
Регулиращ механизъм, който се състои от:
Червяк r.
Центробежен регулатор, който е съставен от:
а) спирачни тежести Г;
б) диск на триенето – ТД;
в) спирална или плоска пружинна П2, която връща тежестите в нулево положение.
Ос О2, на която е монтиран регулиращият механизъм.
Комутаторен механизъм,който се състои от:
Импулсен сегмент ИД1.
Импулсен контакт ИК, който служи за даване импулсите към централата.
3. Контактен сегмент ИД2
4. Шунтиращ контакт ШК. С помощта на зъбеца С и зъбчатото колелце Ш1 се предотвратява даването на импулси по време на завъртване на диска с отворите. Изпращането на импулси става само при връщането на диска ц.нулево положение, когато започва да действа и центробежният регулатор.
Телефонна шайба– как работи
Е, това са основните елементи на избирателната телефонна шайба. Освен този начин различните конструкции съчетават тези елементи по свой специфичен начин. Например в българската телефонна шайбатип Елпром от началото на 50-те години, която е почти идентична със съветската шайба, връзката между двете оси не е директна, а се извършва посредством други зъбчати колела Ш1 и Ш2 и още една ос О2, на която се закрепва и импулсният сегмент ИД1.
Някой друг път ще си поговорим по-подробно за тези механизъмчета.
Халачев, Васил Илиев. Телефонна техника : Учебник за студентите от Машинно-електротехническия институт Васил Ил. Халачев. – София : Техника, 1960-. – 24 см.
Николов, Михаил. Телефонна техника / Михаил Николов, Петко Цанев. – София : Наука и изкуство, 1955. – 528 с., 1 л. сх. : с черт. ; 25 см.
Рабов, Стефан Стефанов. Учебник по телефонна техника : Телефонни апарати и номератори Стефан Ст. Рабов. – София : Нар. просв., 1953. – 219 с. : с ил. ; 24 см
