[1967] Ето го НАИСТИНА първия български електромобил!

Преди няколко дни сайтът ни публикува тази статия  (https://www.sandacite.bg/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB/), като ние бяхме напълно убедени, че показаният ЕЛМО 70 е първият български електромобил. Вчера обаче, докато се ровехме в списание Наука и техника за младежта, открихме в бр. 1-1968 информацията по-долу, от която става ясно, че първата българска електрическа кола е била разработена две години по-рано от ЕЛМО-то. става дума за т.н. Пионер, също разработка на БАН.

Щастливи сме от възможността да споделим сведенията с нашите верни читатели:

Когато ЗМР Велико Търново беше млад

Статията е поместена в сп. Наука и техника за младежта, бр. 4-1966 г.

–

При откриването си той се наричаше Завод за малки радиоприемници. Темповете заличиха думата „малки“, още преди мазилката на заводските стени да изсъхне. През 1966 г. един млад и амбициозен колектив произвежда всички видове български радиоапарати и разнася из Родината и по света едно ново име, една марка, която се утвърждава като добра.
Наоичам колектива „млад“ не защото е събран в цеховете отскоро, а защото осем¬десет и пет на сто от тези, които се трудят тук, са младежи. В най-хубавата, най-смелата, най-дръзновената възраст са и командирите: сборът от годините на главния инженер Димитров, главния тех¬нолог Хаджикръстев и главния конструктор Джуров не надхвърля 90!
„Произведено във Велико Търново, България“
— такъв надпис носят „Акорд“ модел 101 и 102, „Лира“, „Ехо“. Знаете ли, че транзисторният приемник „Ехо“ получи най- високата оценка за класата си — единица? Или, че акуратно опакованият, с унгарски надписи и инструкции радиоприемник, който един мой познат-чуждоман си донесе от Будапеща, без да забележи табелката на задната стена, е произвежданият тук „Акорд-10“?
Много от частите, възлите и детайлите се произвеждат на място, в завода. Пр¬вят ги голобради момчета, овладели най- сложни машини. Но, за съжаление, някои се доставят отвън — от пръснати из цялата страна предприятия, кооперирани с търновския завод. И тук започват главоболията…
На първо място — неритмичното снабдяване. Например с феритните материали (от Завода за феромагнити в Перник) или с високоговорителите (изпращат се от Благоевград). Формално нарушение на договорите се среща по-рядко, но често готови радиоапарати чакат някакъв детайл до последните дни на месеца. И понеже частите, предвидени за 28-те работни дни, могат да пристигат на двадесет и петия, започва щурмуването, извънре¬ният труд и оттам—увеличаването на брака. Всичките високоговорители, предвидени за май, дойдоха през последната десетдневка. А понеже всяка трета минута се произвежда един приемник, можем да си представим как се отразяват такива катаклизми върху сложното координиране на монтажните процеси по време и място.
Не би ли могло да се промени нещо в договорите? Защо в тях да не се включи график за доставяне материалите по десетдневки?
В завода с право не са доволни и от качеството на продукцията на някои кооперирани предприятия. Всеки, който е монтирал най-простия детекторен приемник, знае колко важна е добрата спойка. Заводът за съпротивления в Айтос и кюстендилският Завод за кондензатори обаче систематически доставят своето производство в — меко казано—неприличен вид. Изводите имат лошо покритие и се окисляват още mо пътя до Търново. А понеже присъдата на качествените контрольори е окончателна и никой не може и не бива да я отмени, в интерес на реномето на радиоприемника и неговия производител всеки ден 40 души престъргват изводите и налагат върху тях ново покритие. Заводът изхвърля в Янтра по 3 200 лева месечно, само защото някъде работят как да е.
Трудно е. Понякога няма неделя и няма празник. Въпреки това заводът набира скорост и открито може да гледа клиентите си в очите. Една безупречна разработка във всяко отношение е радиошкафът Янтра, рожба на конструкторското бюро в завода. Това е среден супер от втори клас с ултракъси, къси, средни и дълги вълни, комбиниран от грамофон, който автом¬тично сменя плочите. Всичко е поставено в елегантна, съвременна, красива кутия — последен шлагер на промишлената естетика.
Задачите са много. Работи се по транзисторизацията на всички приемници. Нова област е и тропикализирането им — някои от тях ще се изнасят за страни, където температурата достига +50° С, а влажността на въздуха е над всякакви норми. Освен транзисторния супер „Албена“, показан на изложбата на младежкото техническо творчество и майсторство в София, на заводските щандове на Пловдивския панаир можем да видим новия транзисторен приемник „Ехо-2“ със средни и къси вълни, с телескопична антена и подобрен външен вид, радиошкафа Янтра и универсалния автомобилен приемник. Това малогабаритно компактно бижу се захранва по желание от акумулатора на колата, или след изваждането му навън — от батерии. Ще бъде монтиран на тези автомобили „Москвич 408“, които идват на нашия пазар.

Ето и продължението, което по някаква причина не ни се удаде да конвертираме в текст:

 

Българска научна апаратура – универсален Мьосбауеров спектрометър

Статията от 1964 г. разказва за създаването на

първия в света специализиран Мьосбауеров брояч,

конструиран от колектив на Физическия факултет на СУ.

Производство на кораби в България

Статията ни запознава с различните типове български кораби, произвеждани в ККЗ Георги Димитров Варна и в ККЗ Иван Димитров Русе.

Томас Алва Едисон се свързва с отвъдното

Томас Едисон се е опитвал да създаде устройство за разговор с мъртвите. За това свидетелства неизвестна глава от френския превод на мемоарите на изобретателя, публикувана на 5 март 2015 г.,

Схемата, описана по-долу, ни беше показана от един човек, претендиращ да е магьосник.
,,Приемникът, описан по-долу е изобренен пет години преди смъртта му, през 1931 г., от Томас Едисон.
Приемникът е изпробван и работи добре.
Той представлява детектор за звуково модулирани сигнали. Приема вълни на СВЧ, тоест вълни, излъчвани по телепатичен начин. Приемникът се състои от един стъклен съд с 10% разтвор от сярна киселина или 20% азотна киселина. Единият електрод е направен от метална лентичка, а другият – от тънка платинова жичка, поставена в стъклена фунийка с пречупен капилярен връх. Образуваните мехурчета от водорот върху микроскопичния връх спират вълните в противоположната посока на тези полупериоди, които са образували мехурчетата. Апаратът трябва да има добро заземление.
Антената е добре полиран проводник 4 мм дължина 42 м, накрая на проводника се монтира малко метално топче, което се вкарва в гумена топка, херметично затваряща топчето. Водата трябва да дава на късо с проводника и топчето.
Антената сехвърля към центъра на езерото или в подходящ водоизточник с голяма площ.
Захранването е с напрежение 12 волта от автомобилен акумулатор. Слушалките са 2200 ома от радиостанция, или други високоомни слушалки. Разстоянието между лентичката и платинената жичка определя до известна степен честотата и силата на звука. Приемането е добро.
Вас Ви чуват (тоест, приемат телепатично вълните). Възможно да изпаднете в стресово състояние от това, което чувате. Това ще отзвучи след няколко приемания.“

Любопитното е, че в сп. ,,Природа“, кн. 1 от 1931 г., в статия по повод смъртта на Едисон, е написан текстът най-горе – в JPEG файла.

Това е, което знаем, не ни питайте за повече, ами просто кажете по какви причини Едисон е решил, че може с такъв приемник да се свърже с отвъдното, а не с някакъв друг.

ЕС 9002 – българско устройство за подготовка на данни върху магнитна лента

През 1966 г. е създадена т.н. Единна система – координационно обединение, предназначено да организира действията на страните от СИВ в областта на изчислителната техника.Устройството ЕС 9002 е дял от българската роля в тази интеграция.

Ето пълната статия за ЕС 9002 ==> http://www.sandacite.bg/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D1%81-9002-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%B8/

Разработка на Института за изчислителна техника.

–-

Източник: сп. Наука и техника за младежта 6-1974

Държавен технологичен комбинат за монетарна апаратура

Държавен технологичен комбинат за монетарна апаратура (ДТКМА) е било държавно научно-производствено обединение, съществувало от 1976 до 1992 г. и разположено в гр. Айтос и произвеждало монетарна апаратура.

1976-1979 – Завод монетарна апаратура

1979-1990 – Държавен технологичен комбинат за монетарна апаратура

1990-1992 – Държавна фирма ,,Монетарна апаратура“

1993 – […] – Монетарна техника АД

ИСТОРИЯ

През 1972 г. ръководството на ДСО ИЗОТ взема решение да се разшири производстото на електроноизчислителна техника с такава, която да има повече приложение във финансовия сектор. В резултат през 1975 г. Айтос е завършен Завод за монетарна апаратура, който започва да произвежда твърде примитивни устройства. С течение на времето става ясно, че това производство е перспективно и дори има потенциал за износ, ако почива на високотехнологични идеи, и се взима решение Заводът да излезе от рамките на ДСО ИЗОТ и да се обособи отделно ДСО Монетарна техника към МПНС. Към завода са създадени два научноизследователски института. Тяхната цел е да бъдат свързващото звено между практиката и науката, като се работи на принципа ,,откриване на потребност – разработка – производство на изделието – нведряване – задоволяна не потребността“. Двете звена, за които стана дума, са Единният научноизследователски център за специализирано програмно обезпечение и Научиоизследователският и проектантски институт по технологизация и автоматизация на монетарския труд. Паралелно с това, до края на 1979 г. са създадени и някои други пециализирани звена:

– Заводът за магнитни ЗУ в Стара Загора

            – Заводът за непрекъсваеми ТЗУ ,,Енергия“ в Ивайловград

            – Заводът за комплексни системи за сигурност ,,Пирин“ в Благоевград

            . Заводът за брави, каси и сейфове в Петрич

            – Заводът за магнитни карти в Синдел

Огромните вложения дават разултат. През 1979 е осъществен е първият износ – 20 000 банкнотоброячни машини тип Б1 Фискус заминавт за ЧССР и СССР. По-късно географията се разширява состаналите страни от Източния блок с изключение на ГДР. Но комбинатът си дава сметка, че само с количествено натрупване на елементани машини не може да се надява на дългосрочно присъствие. Затова НИПРОИТАМ непрекъснато бълва все повече и повече нови разработки, повечето от кото влизат в редовно производство. Някои от тях са крайно интересни, закото представляват качествено нови и оригинални идеи. Като:

Специализирана превалутираща система с автоматизирано микрокомпютърно управление МОНЕТАРСУМА

Регистриращо устройство за входно-изходни операции РЕГИСТРАТОР Р-1

Банкнотоброячка универсална тип Б-2 ФИСКУС УНИВЕРСАЛ

Автоматизирана система за междуведомствена комуникация МОНЕТАРСИГНАЛ

Експериментален детектор на фалшиви банкноти МОНЕТАРСКАН (І нaграда на ХVІІІ международно изложение по автоматизация Лайпциг`86)

Светлинен валутен терминал ИНФОРМА 1

Комплексна терминална работна станция МОНЕТАРПОСТ

Автоматизирана система за управление на клиентския поток МОНЕТАРКОНТРОЛ

Специализирана микрокомпютърна система за извеждане на графична информация ГРАФПЛАН

Комплексна сигнално-охранителна система МОНЕТАРГАРД

Специализирана система за бързи оперативни справки МОНЕТАРКОРЕКТ

Износната продукция непрекъснато се увеличава. Продукцията е доста добре приета в т. н. развиващи се страни, където изделията са търсени поради ниската си цена. От 1981 г. се бележи непрекъснат ръст на изнесените апарати (над 90 % от общия обем на производството), на осъществената печалба, а конкретно за някои видове техника ДТКМА е № 1 в Европа по произведени бройки, при това далеч не само при разработените у нас изделия. Абсолютен връх в историята е периодът 1984-1987 г., когато продукцията на айтоския комбинат е позната в 33 страни на света, за които заминават годишно над 120 000 апарата. Номенклатурата обхваща над 30 вида различни устройства, подустройства и работни системи, които позволяват свързване с няколко компютъра, дефиниране на различни степени на аналитичност, автоматизиран механизъм за бързи оперативни справки, оценка на постигнати резултати, задаване на приоритети, споделяне на ннформация с различни равнища на достъп, връзка с други подсистеми и какво ли още не.

–-

Честит Първи април, скъпи приятели на старата техника! :)

Първият български електромобил

През 1970 г. в София се провежда пробен пробег, на който главният герой е

ЕЛМО 70 – първият български електромобил.

Къде е разработен  какви са му характеристиките и т.н. можете да разберете от долната статия:

Трима от конструкторите – н.с. инж. Здравко Стойков, н.с инж. химик Карекин Хампарцумян и н.с. Веселин Монев.

Редакция: малко по-късно обаче открихме, че има и по-стар български електромобил от 1967, за който Ви разказваме тук ==> https://www.sandacite.bg/1968-ето-го-наистина-първия-български-еле/

Цялата статия като PDF – http://sandacite.bg/tehnicheska_literatura/%d0%9f%d1%8a%d1%80%d0%b2%d0%b8%d1%8f%d1%82%20%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8%20%d0%b5%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bc%d0%be%d0%b1%d0%b8%d0%bb.pdf

Харесайте Facebook страницата на сайта ни ==> https://www.facebook.com/sandacite/?fref=ts

Има ли злато на Витоша

Рударството в България води началото си още от дълбока древност. Навсякъде по българските планини личат останките на римски рудници, мадани, самокови. Особено богата с рудни из­копаеми била Витоша. Те били добивани през римско време, по-късно в годините на Първата и Втората българска държави и дори през османското иго.

През Античността дн. София била център, кьдето се секли златни, сребърни и други монети. Според тогавашната практика мо­нетарници били откривани при такива се­лища, където в близост се е добивал нуж­ният за монетите метал. Навярно злато е имало достатъчно, защото според проф. Констан­тин Иречек, римляните изпращали в Софий­ската област специални чиновници, нарече­ни procuratores, които сле­дели добива на злато и сеченето на златните монети.

Сред историците османисти е широко известен турски документ от 1451 г., в който се описва, че в Софийско и Самоковско се е добивало желязо, злато и сребро. Рудници имало в полите на Витоша, групирани около сегашните се­лища Чуйпетльово, Ярлово, Боснек, Горна и Долна Диканя, Лисец, Дрен, Друган, Студена, Кладниче, Кралев дол, Попово и др. Липсват обаче по-точни данни къде точно по южния склон на Витоша са тези златни и сребърни находища. Документите от този период сочат, че планината е по-богата на сребро, отколкото на злато. Нека да е така – среброто също е ценен метал! От средата на ХVII век са първите по-конкретни сведения за сребърни мини около София.

Върху няколко географски карти от XVII и XVIII в може да се намерят означения на голяма златно-сребърна мина на Витоша. А през 1786 г. в София e пристигнал френският пътешественик Лузинян, който пише: ,,На запад от града лежи една планина, която турците наричат Витуш. На върха й се намира една равнина, на която растат голямо количество благоуханни цветя. Тук има и една златна рудница, която обаче не се обработва”. Наистина това описание не е достатъчно точно, за да могат сега хората да нарамят кирките и ,,да подпалят джапанките“, но все пак е поредно сведение, отбелязващо за историята съществуването на златно находище. Добре осведоменият френски геолог Ами Буе (1794-1881), посетил няколко български планини през периода 1836-1838 г. също споменава за стария рудодобив на Витоша: ,,Планината Витош, близо до София, има славата на много рудоносна. Тук споменават се не само среброносни руди, но дори и за злато. Като се съмняваме в точността на този последен факт, смятаме, че другият е вероятен, понеже има следи от много стари мини”.  Малко по-късно през 1869 г. Фердинанд фон Хохщетер казва: ,,В промивалните край Витоша наред с магнетита се среща също и злато под формата на фин пясък до зрънца с размер на леща”.

През турско време златото, добивано на Витоша чрез промиване, се наричало „Су алтън“ — водно злато. Всички златари се ползвали с привилегии, давани им от незапомнени времена. Промиването на златоносния пя­сък ставало по примитивен начин, но прила­ган и досега. Известният български геолог проф. Георги Бончев (1866-1955) дава следното описание на промиването на злато: „Миенето на златото е доста примитивно и оръдията прости: панакида (тас, леген, тава) и дълга дъска с напречни нарези, отстрани с други два по-плитки, за да се образува улей, и малки копанки. Дъската се поставя полегато. На издигнатия й край се поставя пясъкът и се полива с вода… Той (пясъкът) всичкият с водата минава заедно надлъж по нея и ако съдържа злат­ни частици, като по-тежки, те се задържат по нарезите й. За едно промиване се из­сипват 30 копанки (по 10—12 оки) пръст или пясък и се промиват добре с вода. След това дъсченият улей се оставя легнал по дължината си и се измива добре по нарези­те, като водата и пясъкът от тях се оставят да паднат в панакидата. Там се събира черният магнетитов пясък, а заедно с него и другият тежък пясък и златото, ако го е имало. Панакидата с този пясък се поставя на слабо речно или поточно течение да се промие, като слабо се движи, за да измие всичкия пясък и останат на плитко издълба­ното й дъно, само златните частици, които се отличават по боята си. Тъй промитото злато се изсипва в говежди рог, който рударят носи закачен на пояса си“.

Към тези прибори се прибавят още мотики, лопати, медно тиганче за изсушаване на златото и един ярешки крак за измитане на тиганчето.

Интерес представлява една златна моне­та на римската императрица Юлия Домна, съпруга на император Септимий Север (193— 211 г.). На тази монета е представен речен бог, олицетворяващ река Струма. Дяс­ната си ръка той е сложил върху лодка (дали Струма не е била плавателна по онова време?), а с левия си лакът се подпи­ра на повалена урна. Зад божеството се из­вива лоза с гроздове, а отпред се намира ни­ва с житни класове. Под божеството едно дете посяга да откъсне грозд, друго дете е нарамило торба, над която има надпис „сребро“, а трето дете посяга към урната, от която тече вода и където има латински надпис aurum (злато).

В своите изследвания известният български химик от Царска България проф. Захари Караогланов (1878 – 1943) посочва находища на злато по витошките реки Палакария, Струма, Владайска, Бистришка и др. Според проф. Караогланов витошкото злато има следния състав: злато 88,16 про­цента, сребро 8,68 и неразтворим остатък — 3,16 процента. Това показва, че златото на Витоша е едно от най-чистите проби в България.

Като занаят добиването на витошкото злато е било достатъчно доходно. С него са се занимавали много хора. В книгата си ,,Витоша“ българският публицист, учен и деец на лявото крило на ВМРО Павел Делирадев (1879-1957) споменава за някой си Георги Янев, който със свои помощ­ници е ,,работил“ по течението на Владайската река, чак до Княжево.

До началото на Втората световна война, а дори и по-късно е можело да се видят ня­колко групи златопромивачи по реката да­леч под Княжево и до моста на Горнобан­ския път. А и в момента има съвременни специалисти, които доказват, че в древността и през Средните векове златодобивът на Витоша наистина е имал промишлен характер.