Димитър Сеизов – непознатият български изобретател

Димитър Сеизов е един от несправедливо забравените български изобретатели.

В Интернет за него не може да се открие нито ред, в библиотеките също е много трудно. А до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект над 3 милиона тогавашни лева!

Още като ученик той често ходел при баща си — майстор в ЖП ра­ботилница София — и там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявявал голямо вле­чение към физиката и изработил ре­дица модели и прибори за физиче­ския кабинет на гимназията, в която учел. За същия кабинет направил действащ макет на две крайни телеграфни станции, които демонстрирал пред своите съученици и други зрители. След завършване гимназия през 1923 г. по липса на средства не можал да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Цен­тралната телеграфна станция — Со­фия и, благодарение на добрата си об­ща и техническа култура, бързо из­учавал наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Инте­ресувал се живо от новостите в об­ластта на свързочната техника и сле­ди за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприем­ник, който демонстрира в тогаваш­ното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След ня­колко години създава първото си изобретение – нов вид телегра­фен апарат, с помощта на който мо­же да се предават окръжни телегра­ми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ поме­ства снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния Морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място, едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възмож­ност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телегра­ми само чрез един морзов манипу­латор.

Това прави чест както на българ­ската техника, така и на българския работник.“

Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Ди­рекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Па­риж. Поради липса на средства той не може да замине. През периода от 1940—41 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишеща връзка в нашата страна.

Пострадал със здравето през вре­ме на бомбардировките над София, е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната п. т. т. работил­ница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпро­сът за производството на улични те­лефонни апарати. Работата се затя­га. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апа­рат, след като избраният номер-або­нат се обади, за да се проведе раз­говорът, трябва да се пусне опреде­лена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производ­ството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чуж­да валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати биват задоволени.

Апарати като този на снимката са произвеждани (от ЗАТ София) и монтирани из България още от края на 50-те г., преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951—1952 г. Сеизов създа­ва няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560,000 тогавашни лв.; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, с икономически ефект 380,000 тогавашни лв.; уред за отваря­не и затваряне на нов модел микро­фонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“, с икономически ефект тогавашни 180,000 лева…

С цел да се автоматизират напъл­но уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е кон­струирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват от­делни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токови­те кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигур­ността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на за­държащото и касиращото релета ка­то отделни органи и опростяването на схемата, довежда до значително опростяване на механичната кон­струкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апара­та е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачва­нето на слушалката за момент кана­лът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пус­натите предмети, чрез които се из­бягва задръстването на апарата. Освен това монетата се касира вед­нага след като се обади извиканият абонат.

Този апарат е признат за изобре­тение и на Сеизов се издава автор­ско свидетелство от тогавашния ИНРА (Инститт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването на това изобретение ще се реализират икономии над 3 ми­лиона лева, в чужда валута.

Димитър Сеизов, заедно с още двама инже­нери, създават през 1958 г. печата­що устройство за регистриране пре­късванията на радиопредавателите. То е предвидено да се използва и за регистриране времетраенето на от­делните операции, които се извършват на работните машини. По този начин може да се осъществи пра­вилно техническо нормиране на труда. Предложението на колектива е признато на международен конкурс в Москва. През 1959 г. е представено в Института за рациона­лизации и бива признато за изобрете­ние, тъй като представлява новост от световен мащаб. Към края на съ­щата година е признато за изобре­тение и друго едно предложение на Сеизов — „Реле за време, дейст­ващо на електромоторен принцип, с фрикционен куплунг“-  както гласи официалното заглавие. На първо вре­ме идеята е била то да се използва като състав­на част на автомат за прекъсване на осветлението на стълбища.

Плодотворната рационализаторска и изобретателска дейност на Дими­тър Сеизов е резултат на голямата му любознателност и любов към тех­никата, неговото голямо майсторство, сръчност и практическа подготовка. Постиженията и методът на рабо­та на Сеизов тогава са давани за при­мер на младите рационализатори и изобретатели, а и днес също е интересно направеното от него.

Българските металорежещи машини през 1954

В статията се отразяват постиженията на българското машиностроене през 1954 г., по-точно в областта на металорежещите машини.

,,Ако надникнем в ремонтната работилница на някоя ма­шинно-тракторна станция или в кое и да е машиностроително предприятие, ние ще видим голям брой металорежещи машини. Те служат за производство на най-различни машини и съо­ръжения. На тях се обработват зъбни колела, оси, валове, винтове и други сложни детайли …

Доскоро ние нямахме развито производство на металоре­жещи машини. За оборудване на нашите предприятия те се внасяха от чужбина. В производството им обаче за­почна да се специализира бившият държавен механичен за­вод, сега преименуван в Завод за металорежещи машини „Вълко Червенков“.

Производството на стругове е една от основните продук­ции на завода. Стругът е универсална машина, без която не може дори и най-обикновената металоремонтна работилница

От стария модел Планета 200, произвеждан първона­чално в завода, с мощност 2,2 киловата и максимално число на оборотите 500 в минута, през редица варианти се стигна до днешния модел „С5“. Тази машина със своята съвременна кон­струкция отговаря в голяма степен на високите изисквания, които поставя пред конструкторите непрекъснато развиващата се машиностроителна промишленост. Новите висококачествени твърдосплавни режещи инструменти и стахановските методи в работата позволиха да се повиши в голяма степен скоростта на рязането. Това наложи и чувствителното увеличение на гор­ния предел на числата на оборотите на главното движение на струга при съответно увеличение мощността на електро­двигателя и повишение стабилността на машината в цяло. Мо­дел „С5“ позволява да се обработва металът на високи ско­рости, дори и с големи подавания по метода на Колесов. Стру­гът има 12 скорости, значенията на които могат да се избират в пределите от 24 до 1,050 оборота в минутата. Електродви­гателят има мощност 3 киловата. Максималната дължина на обработваното изделие достига до 1,100 мм, а максимално обра­ботваемият диаметър е 400 мм. На „С5“ могат да се нарязват 27 вида метрически, 36 вида витвортови и 24 вида модулни резби. Частите на струга са изработени с голяма точност, а зъбните колела са циментовани, закалени и шлайфани, с което е гарантирана дълговременна безшумна работа. Стругът има малко ръчки и удобно управление. Благодарение на добрите технико-производствени показатели той си е завоювал достойно място в производството.

На базата на модел „С5“ заводът произвежда и модели „С6“ и „С7“, които се отличават главно с по-голяма дължина и по-голям диаметър на обработваното изделие.

Хоризонтално-винторезният прецизен струг модел „С8“ е предназначен за по-лека работа и е сравнително по-малък по размери. Числата на оборотите на главното движение на тази машина могат да получават 12 различни значения — от 190 до 2,350 в минута, а мощността на електродвигателя е 1,6 киловата. Модел „С8“ допуска максимална скорост на рязането до 1,500 метра в минута, което означава, че металът се обработва със скорост, по-голяма от скоростта на бързия влак. Зъбните ко­лела в скоростната кутия са също закалени и шлайфани. Mi- шината има удобно управление и дава високо точна работа.

Фрезмашината е също широко универсална машина, край­но необходима във всяко металоремонтно предприятие. На нея се обработват плоскости, фасонни повърхности, канали, зъбни колела и др.

По своята производствено-техническа характеристика, по своето външно оформление и удобно управление модел „ФУ“ се отличава като напълно съвременна металорежеща машина и по нищо не отстъпва на чуждестранните. Машината има единно командване, което означава, че осемте скорости на главното движение се избират при въртенето на един маховик и се получават минимално 47 и максимално 1,180 оборота в минута. Работната маса на машиниста има както ръчно, така и автоматическо движение в три взаимно перпендику­лярни направления. Мощността на електродвигателя е 2.8 ки­ловата. Всички части са изработени от висококачествени ма­териали, а зъбните колела са закалени и шлайфани.

Конструктивно модел „ФУ“ е разработен от конструктор- ръководителя Петко Бунджолов, а технологията е написана от инж. М. Клейтман.

Заводът произвежда също така и шепингмашини модел „Ш2“ с максимална дължина на обработваното изделие 560 мм и максимално число на двойните ходове на ножа в минута — 170. Мощността на електродвигателя е 2.8 киловата.

Скоростната кутия позволява да се получат по желание 6 различни скорости.

Независимо от това, че в съвременната машиностроителна практика съществува тенденция за изместване на шепингма- шината и заменянето й със фрезмашина, засега това дале«е още не е напълно възможн<4, благодарение на което шепинггът продължава да бъде все още крайно необходима машина. Мо­дел „Ш2“ отговаря във всяко едно отношение на всички изи­сквания.

Усвоено е също така и серийното производство на бор­машини.

Настолната бормашина „Б12“ има максимална скорост на въртенето на работното движение 3,740 оборота в минута, и максимален диаметър на свредлото 12 милиметра, с мощност на електродвигателя 0,6 киловата.

Колонната бормашина модел „БС—30“ има скоростен ди­апазон от 118 до 1,180 оборота в минута на главното.движение. В тези предели се избират по желание 5 различни скорости. Максималният диаметър на свредлото, с което може да се работи на нея, е 30 милиметри. Мощността на електродвига­теля е 2,8 киловата.

Хидравличната ножовка модел „ХН2“ може да нарязва материал (стомана, желязо и др.) с максимален диаметър 130 милиметра и с 90 двойни хода на лъка в минута.

През 1953 г. беше усвоено серийното производство на нов модел щосмашина „ЩЗ“. Тази нов_а конструкция в много отно­шения е по-добра от по-рано произведения модел „Щ2“. Харак­теризира се с висока стабилност и голяма мощност — 7 кило­вата. Такава мощност консумират 175 електрически лампи по четиридесет вата всяка една от тях. Една машина тежи при­близително 5 тона.

В началото на тази година заводът започна да усвоява производството на нов тип машина — универсално заточна. Ще служи за заточване на режещи инструменти и за шлайфане на малки детайли.

В чест на VI конгрес на Българската комунистическа пар­тия конструкторският колектив на нашия завод излезе с нова победа — беше разработена и приета за пускане в производ­ството нов тип колонна бормашина „БК—32“. Тя се отличава с по-добра техническа характеристика, им_а по-проста технология на производството, външният вид е приятно оформен и е по- удобна за монтаж и обслужване в производството.

 

„БК—32“ ще замени досега произвежданата в завода ма­шина модел „БС—30“, като остаряла вече конструкция. Кон­структивната разработка на машината е извършена от младия конструктор-ръководител инж. Асен Вълов.

Засега нуждите н_а страната от металорежещи машини се задоволяват напълно с родна продукция. Нещо повече, ние отидохме по-далеч — известно количество машини бяха изнесени в Китай.

Съвсем близко край стените на завода вече се издигат строителните площадки проектирания за строеж нов завод за металорежещи машини. Скоро тук ще израсне нов, огромен завод-красавец, завод-гигант, оборудван с нова техника, социалистически завод на заводите. Ежегодно изпод умелите ръце на висококвалифицирани специалисти от завода ще излизат на път за всички краища на родината и отвъд нейните предели нови стотици ценни машини — стругове, фрези, бормашини, шепинги и много други.“

---

Източник: сп. Наука и техника за младежта 3-1954

Вижте в Sandacie.BG система за телеобработка ЕСТЕЛ от ЗЗУ Велико Търново!

През втората половина на 1970-те в България не е имало Интернет, но той далеч не е единственият начин за предаване на цифрови данни между компютри в мрежа. По това време най-често срещаните компютри не са персоналните като сега, а едни огромни машини, заемащи цели стаи. Такова чудовище е твърде голямо, за да работи на него само един човек. Затова се създава телеобработката на данни.

За да разберем какво означава ЕСТЕЛ(,,Единна система за телеобработка“) и защо това е толкова важен комплекс от устройства, трябва да си отговорим на въпроса какво означава позабравеният термин телеобработка.

Според политехническия речник това е съвкупност от методи (хардуерни и софтуерни), осигуряващи на потребителите отдалечен достъп към ресурсите за обработка на данните на мощен професионален компютър. Това се постига чрез постигнато високо равнище на далекосъобщителните средства – най-често са връзката е телефонна, с модем като ТОЗИ. Информацията се обменя по жичен път между индивидуалните компютърни терминали на служителите и голямата машина. За телеобработка имаме нужда от специализирани устройства (телекомуникационни процесори, модеми…), които са произвеждани в заводи в София и Велико Търново.

И така, вече можем да разберем какво се крие под съкращението ЕСТЕЛ – Единна Система за ТЕЛеобработка. Тя включва всички компоненти на ,,едностайния“ компютър (в него има матрични процесори, хард дискове, 5,25- и 8-инчови флопита (а намерете ни едно такова де!) лентови запомнящи устройства, принтери…) заедно с пригодените за телеобработка служителски терминали и накрая – нужните за мрежовата работа допълнителни устройства.Всички тези джаджи се проектират или за ЕСТЕЛ, или отчитайки нейните изисквания. Целият хардуер и приложният софтуер за него напълно съответствал на стандартите на Единната система.

Ако ЕСТЕЛ се използва пълноценно, тя може да повиши многократно производителността на всеки човек. Една от най-ценните функции на системата е възможността за отправяне на запитвания и получаване на отговори в реално време. Ето какво четем и в следната реклама на ЕСТЕЛ от средата на 1980-те г.:

,,Ако имате трудности при ТЕЛЕОБРАБОТКАТА, свьржете се с „ИЗОТИМПЕКС“. Проблемът ще намери разрешение в НОВАТА СИСТЕМА за телеобработка ЕСТЕЛ , създадена да задоволи най-широк кръг от изисквания. ЕСТЕЛ включва изчислителна техника, създадена и произвеждана в България в рамките на единната система електронно-изчислителни машини.

Една примерна конфигурация на ЕСТЕЛ може да се организира на базата на вся­ка електронноизчислителна машина от Единната система от ЕС 1020 до 1050. Главните разновидности на ЕСТЕЛ са: информационно-запитващи системи, системи за време-делене „он-лайн“, обработка на програми и отговори в реално време, системи за автоматизиране на управ­лението, системи за управление на производ­ствени процеси.

Всички дейности, където е необходима обработка на данни — планиране, счето­водство, изследователска дейност, обра­зование, автоматизация на производ­ството и управлението в институти, за­води, министерства и др. се нуждаят от ЕСТЕЛ .“

А в реклама на Завод за запаметяващи устройства Велико Търново от 1986 г. четем:

,,ПРОИЗВЕЖДА системи за телеобработка ЕСТЕЛ (терминали, видеотерминали, минивидеотерминали), представляващи комплекс от функционално съвместими технически и програмни средства, които осъществяват управление, об­работка и предаване на данни между ЕИМ и мно­жество отдалечени потребители посредством съоб­щителни канали.

Използването на системите за телеобработка дава следните предимства:

повишава се удобството при общуване човек-машина;

освобождава се допълнителна изчислителна мощност на ЕИМ с прехвърляне на голям брой от функциите по управление и комутация на данните в подсистемите за телеобработка;

рационализират се процесите по подготовка и обработка на данните на мястото на възникване­то им.“

По-късно, в началото на 80-те години, са създадени още компютърни мрежи, но ЕСТЕЛ остава първата българска мрежа за предаване на цифрови данни. Какво се случва по-насетне, можете да прочетете тук ==>

Българската компютърна мрежа ОМИР от 1980-те

See more

Телевизионната консерва

Долната статия е от 1958 г. и описва по интересен начин новата за тогава възможност да се запише телевизионно предаване на магнитна лента, за да се запази и след това да се гледа отново.

,,Днес „телевизионната консерва“ се използва от почти всички телеви­зионни станции. Скоро ще започнем да я употребяваме и в нашия дом. Но нека най-напред изясним какво се крие под названието „телевизионна консерва“. Напрано казано, това е едно запазено, „консервирано“ телеви­зионно предаване. Непосредствено след въвеждането на телевизионното предаване пред учените възникнал и въпросът за повторно възпроизвеж­дане на едно и също събитие, опера, мач и пр., т. е. неговото записване. „Телевизионната консерва“ е запис на телевизионно предаване върху маг- нетна лента, подобен на звукозаписа върху магнетофонна лента. Принци­път е един и същ.

При звукозаписа микрофонът превръща звуците в се­рия електрически трептения, които се отправят в тъй наречената записваща глава. Край нея се движи лентата, чийто магнетизирани частици се гру­пират характерно при всяко трепте­ние. При просвирване на записаната мелодия става обратното. Лентата се движи край записващата глава и ней­ните характерно подредени магнети­зирани частици предизвикват електри­чески трептения, еднакви с първона­чалните. Във високоговорителя тези импулси се превръщат отново в зву­кове. При телевизионни магнетозаписи ролята на микрофона се изпълнява от електронна камера. Тя превръща непрекъснато променящите се свет­линни сигнали от всяка точка на снимката в серия електрически импулси, които се нанасят на . При възпроизвеждането ролята на високоговорителя се поема от образната лампа. .

При звукозаписа снимачният апа­рат трябва да работи със сигнали от 30 до около 16,000 трептения. При образцови заснимания броят на сигна­лите нараства най-малко до 4,000,000 в секунда. Затова тук импулсите се нанасят не надълго, а напреко върху четири пъти по-широка лента. В края на 1956 г, стана първото голямо теле­визионно предаване на „телевизион­на консерва“ и до 1958 г. тя вече почти напълно измести заснетите по кинемаскопната система филмови програми.

Много по-интересни за широката публика са „консервените апарати“ за домашна употреба. Специалистите са на мнение, че такива ще бъдат пу­снати на пазара през следващите 4-—5 години. Това е възможно, като имаме предвид, че първите приемници за цветна телевизия струваха няколко десетки хиляди лева, докато днес струват само няколко хиляди.

Ако имаме този апарат в своя дом, ние можем да не пропускаме пито една интересуваща ни програма, дори ако отсъствуваме в момента на преда­ването й. При такъв случай скаченият с магнетолентов апарат телевизонен приемник и посредством часовников механизъм ще се включи автоматично в определения час и ще запише пре­давания филм, интересен мач и пр. и при завръщането си в къщи ние ще можем да го възпроизведем наново, както и да запазим предаването за по-­нататъшни възпроизвеждания.

„Телевизионната консерва“ откри­ва и други перспективи. Тя ще донесе за филмовата индустрия огромни ико­номии. Днес режисьорът трябва да чака най-малко един ден, за да види от проявените и копирани кадри да­ли дадена сцена е сполучлива. Про­жектирането на магнетолентов запис да стане веднага след края на сце­ната и веднага може да се види дали е необходимо тя да се снима наново.

Вероятно след десетина години магнетолентови предавания ще станат толкова обикновено нещо, че човек ще може да си купи или вземе за времено ползване интересуваща го „теле­визионна консерва“, както днес купу­ваме от книжарница или взимаме за прочит от библиотека дадена книга.“

---

Източник: сп. Наука и техника за младежта 7 1958

Вижте в Sandacite.BG български телефонен модем!

Модемите като устройства се зараждат през 1960-те години. Първоначално са били част от големите компютри (или т.н. тогава електронноизчислителни машини) – свързвали ги с компютърните терминали, на които операторите са въвеждали информация и въобще са взаимодействали с компютъра. Както почти всички останали части за суперкомпютрите на Източния блок, така и такива модеми са произвеждани в България.

Предназначението на показания нискоскоростен български телефонен модем, работещ със скорост 200 бода/сек, е да превърне дискретните двоични сигнали в честотно модулирани колебания, които да бъдат изпратени по теле­фонната мрежа; съответно и да пре­върне получените чрез теле­фонната мрежа честотно мо­дулирани колебания в двоич­ни дискретни сигнали, за да се осъществи двупосочно предаване на данни.

Към модема е  имало и устройство за автоматичен от­говор при работа по комутируема телефонна линия. Съз­дадена е била и възможност и за провеждане по желание на телефонен разговор.

Точният модел на модема е 8002. Поначало цифровият индекс на всичките устройства от хардуера на огромните ,,едностайни“ компютри означава определена характеристика, по която да се разпознава каква е джаджата. 80 е код за модем, а 2-ката накрая означава, че това е втора поред разработка на завода такъв тип устройство.

Производителят е завод в рамките на ДСО ИЗОТ София, но за съжаление не знаем кой точно… Може би Заводът за изчислителна техника в София?

 

 

 

1929 г. – българско радиолюбителско списание Радио-вести

Радио-вести е третото поред българско списание за радиолюбители и ентусиасти на тема радио, след Радио Универс (1926 г., Плевен – излязло само в един двоен брой) и Радиолюбител (1927-1933), издавано в София с подзаглавие ,,Илюстровано научно-техническо списание за всекиго“.

В тази публикация решихме да Ви представим първите два броя на списание Радио-вести. Интересно е да се преглежда радиотехническата периодика в България отпреди официалното основаване на Радио София. 1929 г. е и годината на първия радиопредавател в България (60-ватов).

Заповядайте да изтеглите броевете. Те са от 8 и 15 септември 1929 г. Списанието е с подзаглавие Седмичник с програма ==>spisanie-radiovesti-1-2

Още двадесет броя на същото списание можете да изтеглите оттук ==> http://www.sandacite.bg/1929-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE/

СО Програмни продукти и системи в Sandacite.BG!

Днес ще проследим съдбата на един от най-големите разработ(чици и доставчици на български компютърни програми през 80-те години!

Накратко, историята на предприятието е следната. Корпорация Програмни продукти и системи е създадена през 1984 г. в София През 1986 г. е преобразувана в СО Програмни продукти и системи с поделения в столицата и в страната. През 1989 г. пък е трансформирана  в ДФ Програмни продукти и системи. През 1994 г. идва ново превращение – този път в Програмни продукти и системи ЕАД. Поделенията на ДФ стават структурни части на ЕАД. Приватизирано е по масовата приватизация през 1997 г.

• основни и приложни програмни продукти (тоест приложен софтуер) за всички видове изчислителна техника (компютри) и области на народното стопанство;
• проектиране и изграждане на системи с използване на изчислителна техника и извършване на специализирани и комплексни инженерингови услуги в България и чужбина; 
• анализ, проектиране и из­граждане на автоматизирани информационни системи;
• обучение на потребители и специалисти по информатика;
• продажба на 8- и 16-битови програмни про­дукти и системи, на проекти, методи, лицензии;
• комплексни доставки на софтуер и хардуер, системи „под ключ“;
• внос и износ на софтуер, хардуер, системинженерно обслужване

Като цяло, сферите, в които СО ППС разработва софтуер, са текстообработка, организация на работата, производство, автоматизация, счетоводство и отчетност, администрация и свободно време. За неколкогодишното съществуване на обединението, разработените от него отделни заглавия софтуер са на брой със сигурност над 1000, може би близо 2000.

Документацията към софтуера е изключително подробна (на страниците на нашия сайт сме ви показвали доста от нея) Налице са (най-често) няколко големи книги във формат А4, в които има ръководство за потребителя, обучителна книжка, описание на приложението, системни изисквания и данни за сферата на използване, сервизна книга, подробна инструкция за работа и други подобни. Идеята е била дори най-незапознатият с автоматизацията на дейността посредством компютърни програми потребител лесно да се ориентира и успешно да усвои работата.

В сайта ни можете да се запознаете със следните компютърни програми и дори програмен език, разработени от обединението ==> http://www.sandacite.bg/?s=%D0%9F%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%BD%D0%B8+%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%83%D0%BA%D1%82%D0%B8+%D0%B8+%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B8

Разбира се, разработени са и още много други програми, които ще качваме.

Тясно свързана със СО ППС е и организацията Национален програмен и проектен фонд. Негова история пък е следната:

С Постановление № 31 на МС на НРБ от 1974 г. е създадена Централна програмна и проектна библиотека. През 1984 г. тя е преобразувана в Стопански комбинат Национален програмен и проектен фонд (СК НППФ). През 1986 г. става Технологичен комбинат Национален програмно и проектен фонд, а през 1994 г. влиза в структурата на Програмни продукти и системи ЕАД.

Ето фрагмент от корицата на описание на ПП Варитаб – един от емблематичните софтуери на НППФ:

В тази реклама от 1988 г. пък е отбелязано, че ТК НППФ извършва копиране на компютърни програми и електронни игри за частни лица върху дискети на Комбината:

Такава е най-общата история, която успяхме да напишем на това забравено предприятие. Продължаваме издирването на компютърни програми и документация за тях, произведени от него, така че, ако имате такива, не се колебайте да ни потърсите на посочените в раздел ,,Контакти“ координати.

Поздрави!

В техникума ВИЛХЕЛМ ПИК през 1984 г.

Историята

,,Всичко започна с една заповед на Минис­терството на народната просвета от 14 септември 1960 година. Според нея от Образцовия техникум по механотехника бяха отделени специалностите „Двига­тели с вътрешно горене“, „Автомобили – експлоатация и ремонт“, „Термични и Водноенергетични съоръжения“ и „Топлин­на и хладилна техника“. Началото, както всяко ново дело, беше трудно — сградата на улица „Пиротска“ 177, където бяха на­станени първите 18 паралелки на новия техникум, беше строена за общообразо­вателно училище. Трябваше да се извърши огромна работа, да се проявяват изобре­тателност и находчивост, за да се при­способи тя (поне отчасти) за нуждите на едно специализирано техническо учебно заведение. Спомням си например обикно­вените класни стаи на първия етаж, пре­върнати в работилници по шлосерство и стругарство, не съм забравил и импро­визираната лаборатория по горивна апа­ратура и автомобили…

Но ето че дойде 7 декември 1962 година -тогава за първи път разтвори вратите си учебният автосервиз. Замислен отна­чало като специализирано заведение за поддържане и ремонт само на „Вартбург“ и „Трабант“, той бързо се превърна в най-модерен сервизен център, който „пое“ „Шкода“, „Рено“, „ВАЗ“… И днес в техникума със законна гордост ще ви кажат, че именно от тук (по-точно — от учебно-производствения център за обслужване и ремонт на съветски автомобили) се роди и израсна днешният учебен и сервизен цен­тър на „Автоекспорт“ в София.

Успоредно с изграждането и усъвършенстването на материалната база върве­ше и процесът на сближаване на обучение­то с практиката — връзките с тъй на­речените „базови предприятия“ ставаха все по-тесни и по-здрави. СО „Мототехника и автосервизи“. Хладилният завод „Антон Иванов“, Стопанският енергиен комбинат в София подадоха ръка на новия техникум, защото правилно разбираха, че по този начин сами допринасят за по-ка­чествената подготовка на бъдещите си кадри със средно техническо образование. Впрочем, традиционните връзки с базо­вите предприятия през изминалите близо 25 години не само не отслабнаха, а както ще видим — укрепнаха и придобиха нови измерения.

През 1965 година техникумът вече има­ше 30 паралелки с приблизително 1000 уче­ника — цифри, които достатъчно крас­норечиво говорят за бързия възход. Но ще сбъркате, ако решите, че това беше „вър­хът“. През учебната 1971/1972 година тук бе открита нова специалност — „Атомна енергетика“, която трябваше да подготви средния кадър за строящата се по онова време АЕЦ край Козлодуй; през 1975 година бяха оформени първите няколко паралелки на СПТУ за подготовка на автомонтьори и шофьори — клас „С“. Бъдещето щеше да покаже, че и двете решения бяха пра­вилни — с Вече богатата си материална бзза и със създадените още по-богати традиции, техникумът беше най-доброто „родно място“ и за двете начинания. Не закъсня и международното признание – традиционните отлични връзки със спе­циалистите от ГДР още в средата на 60-те години прераснаха 8 нова форма на сътрудничество — български ученици пре­карват летния си стаж в немски училища и предприятия. Днес техникумът има та­кива размени с Инженерното училище в Дрезден, с училището по хладилна и топ­линна техника в Глаухау, по автотран­спорт в полския град Легнице и по енергетика в Ленинград.

Винаги с най-новото!

Такъв е негласният девиз в това училище — и негови привърженици са не само ръ­ководството, учителите, но (поне по наше време, няма нещо, което да показва, че това не е валидно сега) — и учениците. Ето измеренията на новаторството днес:

Електронизацията каза своята властна дума в промишлеността, ето защо бъде­щите кадри за тази промишленост трябва да привикнат с електронноизчислителна­та техника още на ученическия чин. И в техникума бяха създадени електронноиз­числителен център и клас, обзаведен с микрокомпютри.

Компютърният клас е и нещо по­вече. Тук всеки, който е положил доста­тъчно труд, за да усвои ,,азбуката“ на про­грамирането, има възможност да изпол­зва с пълни шепи големите възможности на електронноизчислителната техника, когато се труди над поредното курсово задание или над дипломната си работа. Разбира се, не е изключена и възможност­та да се подпомогне бъдещият изобрета­тел (всред възпитаниците на техникума изобретатели и рационализатори съвсем не липсват. Ще припомня само (виж ,.НТ за младежта“, кн. 6/1981 година), че пър­вият носител на наградата ,,Златният ин­теграл“ — Валентин Георгиев — също е завършил този техникум.)

Специално искам да се спра на възмож­ността електронноизчислителната тех­ника да се използва в самия учебен процес. Вече е изградена система от видеомо­нитори, с чиято помощ резултатът, по­лучен от компютъра, може да се покаже на екрана във всеки клас. Не е забравена и телевизионната техника — на същите тези монитори могат да се показват раз­лични модели, макети и графики. А пла­новете за бъдещето са още по-големи — ще бъде създадено централно видеостудио, от което по предварителни заявки ще се предават програми 8 отделните каби­нети.

Всичко това са само отделни щрихи от бъдещата картина на цялостно електронизирания техникум. Особено внимание се обръща на многобройните лаборатории и зали за практическа подготовка. Вече се работи над проекта на такава лаборато­рия по топлотехника. Главните „дейст­ващи лица“ тук са проф. Мумджиян от ВМЕИ „Ленин“ и ст.н.с. Димитър Чоторов – преподавател в самия техникум (колко са училищата, които могат да се похва­лят, че всред учителите си имат доценти и старши научни сътрудници?!.

Със съдействието на СЕК „София“ се създава нова лаборатория по топлотех­ника и енергетика — на базата на абонат­ната станция и на бившата парна цен­трала, задоволявала нуждите на техникума, сега се изгражда електронизиран ла­бораторен комплекс, включващ и парогенератор-тренажьор, на който (отново с помощта на „електронните помощници“) ще могат да се „разиграват“ най-различни случаи от действителната практика. Тук специално ще отбележа голямата помощ, оказвана от Стопанския енергиен комби­нат — и финансова, и с материали, и със специалисти.

С марката на „Вилхелм Пик“

Макар и с голямо закъснение (в началото на учебната 1980—1981 година), строи­телите предадоха новата сграда на тех­никума. В този бял дворец на образова­нието има буквално всичко: чудесно обза­ведени лаборатории и кабинети, две ауди­тории за събрания, лекции и други ини­циативи, просторен физкултурен салон с плувен басейн, споменатите вече елек­тронноизчислителен център и микроком­пютърен клас, стол, лекарски и зъболекар­ски кабинети…

Единствено просторният двор дели но­вата сграда от учебно-производствения корпус. С истинска завист ние, бившите възпитаници на техникума, пристъпваме прага на тези светли, просторни халета, където са разположени сервизите, лабо­раториите, учебните зали, изпълнени с макети, табла и други учебни помагала… Казвам сервизите, защото наред с про­чутият вече всред софийските автомо­билисти автосервиз, тук отвори вратите си и сервизът по хладилна техника, който пое грижата за домашните хладилници на столичани — абсорбционни и компресор­ни, български и вносни. Наистина, тук ра­ботят ученици. Но наред с тях са и опитни майстори (трима души от тях са специа­листи на ХЗ „Антон Иванов“, командиро­вани в техникума). В скоро време ще влезе в строя и разширение на автосервиза, из­градено съвместно със СО „Мототехника“ — в него ще се съсредоточи обслужването на „Вартбург“ и „Трабант“.

„Да не се допускат рекламации“ е жела­нието на работещите и в двата сервиза. И рекламации наистина няма — тук се трудят истински майстори, които с при­същата за възрожденските им предшес­твеници любов и старание предават свои­те знания и умения на учениците си — техни бъдещи наследници. И отново до­стигаме до качеството — този път в обучението. Прави се всичко възможно учениците да получат необходимите зна­ния и умения за качественото изпълнение на всяка отделна операция. Беше създаден методичен кабинет за подготовка на нови дидактични средства и осъвременяване на старите — към него вече работи и спе­циално киностудио, което трябва да про­извежда учебни филми, „запечатали“ върху лентата си технологично правилно про­ведени операции. Помислено е и за интен­зификацията на обучението — сега се из­гражда печатна база, която ще отпечатва плановете на отделните уроци. Те ще се раздават на учениците предварително — така ще се пести време в обучението, а и качеството му несъмнено ще бъде по- високо.

Читателят навярно вече си е създал впе­чатлението, че за този техникум да се върви в челния фланг на научно-техничес­кия прогрес е традиция. Затова ще добавя само още няколко показателни факта: когато бяха създадени Учебно-производ­ствените комплекси, беше съвсем естес­твено именно във „Вилхелм Пик“ да се из­градят такива звена по подготовката на две от новите широкопрофилни специ­алности.

И още: през миналата учебна година Ми­нистерството на народната просвета по­стави основите на нов експеримент: в някои училища бяха назначени психолози- специалисти. Засега в Софийски окръг има общо 6 такива училища — пет 8 столи­цата и едно в Елин-Пелин. Единственият техникум всред тях, разбира се, е „Вилхелм Пик“. Но няма да се спирам по-подробно на дейността на училищния психолог — това е тема на отделен разказ.

В заключение ми се иска специално да се спра на „двигателя“ за цялата тази мно­гостранна дейност — това са преди всич­ко учителите. Всред тях има хора, които поеха и изпратиха още нашия випуск, за­вършил през 1965 година. Съгласете се, че близо четвърт век в едно и също училище съвсем не е малко и този факт вече сам по себе си е гаранция за високото ниво на обучението тук. Не случайно повечето от тях са утвърдени автори на учебници и търсени консултанти при съставяне на новите учебни програми. Излишно е да из­броявам имената им — вярвам, че те се помнят от всички техни възпитаници. Аз самият неведнъж съм чувал как един мой тогавашен съученик, който сега е техни­чески ръководител на голям столичен ав­тосервиз, обяснява немарливостта или лошо свършената работа на своите под­чинени с думите: „Така е, когато човек не е учил при Агура и Димов“. Едва ли може да се намери по-голяма похвала за учителя. А и да се намери, тя пак ще бъде заслужена!

инж. Григори Костандиев

---

източник: сп. Наука и техника за младежта 8-1984