Български телевизор РОДОПИ в Sandacite.BG!

Здравейте, приятели на старата българска техника! Днес ще Ви покажем още един наш телевизор, който е бил заплануван и вс пак вероятно произведен в два-три броя, но само дотам. Става дума за телевизионния приемник Родопи Т 59-71. Той е от среден клас с 59 см диагонал на екрана.

Технически данни

Приемни канали: 11+1 от I—ІІІ ТВ обхват (пригоден е за вграждане на допълнително входящо устройство за приемане на IV—V ТВ обхват)

Антенен вход: симетричен 240 ома (300 ома)

Чувствителност: ≤ 75 микроволта

Изходна звукова мощност: >1,5 W (при k < 5 %)

Захранващо напрежение: 220 V +/- 5 %, 50 Hz

Консумирана мощност: 180 W

Размери: 700 х 480 х 330 mm

Маса: 31 kg

Произвежан е за три тв стандарта – ОIRT, CCIR и FCC. Кинескопът вероятно е съветски, тип 59ЛК2Б. Апаратът е изработван за работа в сух тропически климат. Производител е софийският Слаботоков завод от 1970 г.

А най-горе е и една от снимките на телевизора Родопи, която успяхме да открием – от сп. Електропромишленост и приборостроене. Дали този апарат е пускан в серийно производство и дали някой наистина го е виждал?

Български бормашини реколта 1990 г.

,,В Института по електротехническа промишленост Никола Белопитов — София, са разработени ръчни електрически бормашини с ударно-въртящо действие с пружинно-зъбен механизъм-.Осовите ударни импулси се получават от зацеп- ването и отцепването на детайли с челни трионовидни зъби, при което единият детайл е зацепен неподвижно към корпуса на машината, а другият детайл се върти заедно с вретеното. Разработени са три типа машини—БУ101Е , БУР101Е и БУР2-160Е. от клас II съгл. БДС 8592—80. Машините са с електронно управление на честотата на вър­тене. Това позволява да се избират оптимални обороти на работното вретено в съответствие с диаметъра на свредлото, вида на материала и опит­ността на оператора.

Бормашините БУ101Е и БУР101Е са изцяло изолирани, едноскоростни и се състоят от пластмасов корпус, електродвигател, едностъ­пален зъбен редуктор с предавателно число 10,25, механизъм за превключване на режима на работа и прекъсвач. Статорният пакет и котвата на елек­тродвигателя са максимално унифицирани с до­сега произвежданите промишлени ръчни пробивни машини. Котвата е лагерувана на два сачмени лагера — в преден щит от металокерамика и в задно лагерно гнездо, оформено в пластмасовия корпус. Работното вретено лагерува на преден сачмен лагер, разположен в пластмасовия корпус, и на заден плъзгащ лагер, разположен в щита от металокерамика. Четкодържателите са поме­стени в специални гнезда и се притискат посред­ством еластични щифтове от силиконов каучук. Четките са без изключвател с тоководеща пружина. Превключвателят на режима осигурява работа на бормашините с ударно-въртящо и само с въртящо пробиване. При въртящо пробиване вретеното се избутва напред от винтова пружина, разположена между предния лагер и стъпало на вретеното, при което детайлите с челни трионовидни зъби са от­цепени. При ударно въртящо пробиване превключ­вателят се поставя в положение, при което не се ограничава осовото изместване на работното вре­тено. Упражняваното от оператора усилие върху машината осигурява зацепването и отцепването на детайлите с челни трионовидни зъби- При въртящо пробиване работното вретено се фиксира в осово направление.

Електронният регулатор, вграден в прекъсвача на БУ101Е и БУР101Е, еднополупериоден, без обратна връзка по скорост и позволява чрез ре­гулиране на подаваното на двигателя напрежение от 0 до около 130 V да се изменя плавно честотата на въртене n от 0 до около 0,65 n.

Двускоростната бормашина тип БУР2 160Е /фнг. 2) се състои от сериен колекторен елек­тродвигател, двустъпалеи двускоростен зъбен ре­дуктор

с предавателни числа съотв. i₁=25,8 и  i_n = 9,33, устройство за превключване на ре­жима на работа, прекъсвач и електронен регу­латор. Посредством палцов съединител се прев­ключват скоростите в редуктора както в покой, така и по време на въртене на работното вретено.

Електронният регулатор, вграден в ръкохват­ката на машината, е еднополупериоден, с обратна връзка по скорост и позволява плавно регули­ране на честотата на въртене на работното вретено и нейното стабилизиране независимо от прило­женото натоварване.

Бормашините БУ101Е и БУР2—160 Е са с вгра­ден в прекъсвача реверсатор — за промяна на посоката на въртене на работното вретено, което разширява възможностите им — за нарязване на резби, за завиване и отвиване на винтове за дърво и метал.

Техническите показатели на машините (горната таблица)  не отстъпват на показателите на машини, произ­веждани от водещи западни фирми.

Новите ръчни електрически бормашини с ударно-въртящо действие се произвеждат от ДФ „Електроинструменти“—Ловеч. Те намират добър прием както у нас, така и в чужбина. На международния есенен панаир в Пловдив през 1987 г. машините БУ101Е и БУР101Е получиха златен медал.

Инж. РОСТИСЛАВА Д. ПЕТКОВА

Ст. н. с, инж. ИВАН М. ТАКОВ“

Електрониката в България – вчера, днес и утре

През 1990 г. списание Електротехника и електроника (бившето Електропромишленост и приборостроене) започва рубриката ,,Мнения“. Задачата й е ,,специалистите да могат да излагат свободно своите лични оценки и анализи на постиженията и на причините за допуснатите през изминалите години грешки“. Публикуват се предложения за бъдещи дейности в областта на електрониката в България, както  и критични материали.

Тук поместваме първата статия в тази рубрика – на ст. н. с. к. т. н. инж. Тотю Вълев. – публикувана в броя от септември 1990 г.

,,Желая да взема отношение по един основен проблем на нашия стопански живот днес — ико­номическата реформа и нейното отражение в елек­трониката. Гледната ми точка е определена от това, че от много години участвам в иновационния процес на този отрасъл. Много от съжденията ми важат в голяма степен и за цялата ни промишле­ност, но най-вече — за машиностроенето.

В областта на електрониката България завоюва водеща позиция сред социалистическите страни.

През 1989 г. износът от този отрасъл за страните в СИВ възлиза на около 3 млрд. лв., което пред­ставлява 25% от целия ни износ за СИВ- Разви­тието на отрасъла до такива мащаби бе продикту­вано от редица причини, най-важната от които бе компенсирането на вноса от Съветския съюз на нефт, стомана, въглища, съоръжения за енергети­ката и др. Въпреки това развитието на електро­никата особено през тази година не може да се определи по друг начин освен като „кризисно“. Производството рязко спадна.

Считам, че освен общовалидните причини за кризисното състояние на всички отрасли на про­мишлеността в нашата страна, каквито са досе­гашният политически режим и свързаните с това извращения в управлението на икономиката, както и блокирането на нашия най-голям пазар — съветския, поради преустройството му, има оп­ределени грешки в развитието на електрониката, които са породени от неправилно избрана стра­тегия и тактика — главно поради липса на доста­тъчна компетентност в ръководството на различни­те равнища.Те трябва да се преодолеят, ако искаме да развиваме една модерна европейска държава.

Нека накратко си припомним основните етапи, през конто премина развитието на електрониката в България. Както е известно, Сталинската система фетишизираше преимущественото раз­витие на средствата за производство. Към 60-те години, когато нашето селско стопанство бе до­стигнало максималното си развитие и се задъх­ваше в стремежа си да постигне по-голяма ефек­тивност, Съветската страна отказа да преразгледа (повиши) външнотърговските цени на селскосто­панската и хранително-вкусовата продукция в СИВ, поради което у нас се лансира идеята за бързо и експлозивно развитие на машиностроенето и из­числителната техника. Отчитайки стратегическата перспектива на изчислителната техника и въз­ползвайки се от договореностите със СССР за до­ставки на елементна база, у нас започна ма­щабно строителство на заводи за производство на изчислителна техника — едно типично екстен­зивно развитие на промишлеността.

Процесът бе облагодетелстван от това, че в ма­шиностроенето и електро­никата (изчислителната техника) съвременните изделия изискваха пове­че интелектуален (инженерен) потенциал, който през 60-те години бе вече създаден в излишък от образователната система, и сравнително по-ниски организационни способности, присъщи на едросерийното производство на промишлени стоки.

В а бяха събрани — отчасти директивно, отчасти по собствено жела­ние, отличните студенти на няколко випуска на ВУЗ от редица специалности. Това създаде пред­поставки за високо интелектуално и професио­нално равнище на кадрите, заети в подотрасъла. Не липсваше и младежки ентусиазъм. Съветската икономика вече бе схваната от дълбоката йерар­хична структура и не можеше да реагира доста­тъчно бързо на новостите, което бс използвано от нас.

Българската изчислителна техника до 1986 г. показваше винаги най-съвременното ниво в СИВ.

Така подотрасълът, силно печеливш още от самото си създаване, продължаваше своето екстензивно развитие.

Това развитие бе облагодетелствано и от факта, че тоталитарната система у нас позволяваше да не се спазват ред международни споразумения и най вече това за авторското право, което създаде предпоставки за бързо внедряване и печеливша реализация на съветския пазар на ред „копирани“ от западните страни изделия.

Но както при всяко екстензивно развитие на определена човешка дейност се стигна до „раз­реждане на качеството“. Най-напред това се по­чувства сред кадрите. В условията на тоталитар­ния режим бяха издигнати много ръководни кадри без нужните делови качества — най-лошата ин­вестиция в една промшленост. В повечето случаи това бяха хора, защитили званието „инженер“ в производството,но по-късно това качество се оказа недостатъчно за управление на иновационния, пазарния и всички останали процеси в един такъв сложен комплекс, какъвто е изчислителната тех­ника, а впоследствие и останалите подотрасли на електрониката. Не можем да отречем наличието и на много извънредно кадърни ръководители на всички нива в отрасъла, но по мое убеждение след 1980 г. те вече бяха малцинство. Това доведе до спадане на професионализма и до намаляване на ефективността на електрониката през последните десет години.

Съветската страна се стремеше да задържи най- стратегическото направление — микроелектро­никата, да се развива само при нея, а ние да купу­ваме елементи от нея и да ги връщаме като изде­лия на изчислителната техника. Такъв подход би бил правилен, ако се знаеше със сигурност, че СССР ще е в състояние да поддържа високия темп на обновление на най-интелектуалните техноло­гии на XX век. Уви! Ограничеността на нашето държавно ръководство и затвореността на систе­мата ни доведоха до заблуда. Грешката бе осъз­ната и макар със значително закъснение и в на­шата страна започна развитието на елементната база. Но това не бе достатъчно, за да може на­шата изчислителна техника (а може би и останалата приложна електроника и системотехника, в т. ч. и съобщителната техника) да направи поредната крачка в технологично отношение, тъй като съвет­ската микроелектроника изостана далеч от во­дещите постижения на западните фирми и Япо­ния. Преломният момент за това бе около 1980 г.

Както е известно, инвестициите в микроелек­трониката са огромни и те се изплащат само при развитие на едросерийно производство. За такова производство се изисква много високо равнище на организация, което за нас можеше целево да се поддържа само в един-два подотрасъла — за повече не биха ни стигнали кадри. А както знаем, през този период се развиваха почти всички въз­можни промишлени отрасли в нашата страна. Същевременно изборът на Ботевград за център на микроелектрониката се оказа фатален. Може да се каже, че това бе една от големите грешки в развитието на електрониката. Единственото място, къдего можеше ефективно да се развива микро­електрониката — „върхът на интелектуалните технологии“, бе София, и то при значително преориентираие на инвестиции и кадри от други подот расли.

Не можем да отминем някои външни фактори, повлияли отрицателно върху развитието на на­шата електроника — ембарговото ограничение за внос на съвременни технологии н ноу-хау, мит­ническите ограничения на западните страни на нашите стоки и др.

Великодържавното ръководство на СССР на взаимоотношенията в СИВ попречи да се осъще­стви едно истинско сътрудничество между стра­ните — членки, при което с обединени усилия и капитали те биха могли да противодействат по- ефективно на ускоряващия се темп на развитие на електрониката в западния свят. Вместо това стремежът бе да се налага планово развитие на определена номенклатура изделия. За целта се организираха непрекъснато съвещания, които се използваха в повечето случаи за международен туризъм. В този момент нашето стопанско ръковод­ство направи следващата голяма грешка, като не прояви достатъчна далновидност и не сключи с подходящ партньор от СИВ дългосрочен договор за коопериране в областта на микроелектрониката.

Една от причините за западането на нашата електроника е икономическата и по-специално търговската политика (преди и сега) на СССР. Преди преустройството ние нямахме достъп до техните крайни потребители (пазар още нямаше) поради синдрома им за секретност и нашата про­мишленост не получаваше обратна връзка за из­делията си. Това силно намали качеството на нашите изделия и постави иновацията им в една нее­стествена стерилна среда.

В последните години Съветският съюз ни до­пуска до техния привиден вътрешен пазар, без да ни дава възможност да търгуваме свободно, а ни задължава с огромен брой ограничигелни „разрешения“ да извършваме бартерни сделки, и то само в конкретното министерство, без да можем да получаваме полуфабрикати, стоки за бита, суровини и т. н. Смятам, че такава протекционистична политика е оправдана само в определени граници или когато става за сметка на държавния план на СССР. В повечето случаи нашите парт­ньори, закупуващи продукция на електрониката (машиностроенето), предлагат полуфабрикати, стоки за бита и суровини от техните свръхпланови ресурси, но и такъв износ не се разрешава. В ре­зултат на тази политика се спъва развитие го и на тяхната, и на нашата икономика.

Веднъж разраснал се над оптималните си гра­ници, след 1980 г. отрасъл „Електроника“ започна да получава смущаващи влияния от местен и меж­дународен характер и имаше опасност да рухне изведнъж. И тъй като приходите за държавата бяха достатъчно големи и стратегически важни, трябваше да се намери формула за нов подем в подотрасъла.

При решаването на задачата не бе включено меж­дународното разделение на труда по вече спомена­тите причини. Стигна се до решението чрез вла­гане на най-съвременна елементна база, вне­сена от западните страни — главно в изделията на изчислителната техника – да се направи нов ка­чествен скок с цел да се запазят обемите и частично печалбата.

Никой не би имал нещо против такава формула, ако нашата страна бе истински отворена към све­товното стопанство и имаше стабилни приходи в конвертируема валута. Така електрониката стана валутопоглъщаща и силно зависима от валутни постъпления. Самата електроника (и в частност изчислителната техникз) поради историческото си развитие и особено поради тясната си насоче­ност към съветския пазар не можеше валутно да се самофинансира. В същото време подължаваще инвестиционният процес в микроелектрониката изцяло със западна валута. На всичко отгоре дър­жавното ръководство бе подведено, че огромните мощности на нашата изчислителна техника не са достатъчни за развитието на персоналните микро­компютри и за това е нужно да се създаде цяло ново стопанско обединение в гр. Правец с изцяло ново технологично оборудване, също внос от западните страни. Спекулираше се с тезата за пълния монополизъм на ДСО ИЗОТ, която макар и вярна, не оправдаваше точно това решение. Тези огромни валутни разходи наред с всички останали в цялата ни икономика, раз­бира се, допринесоха за стопанския крах и на дър­жавата, и на електрониката, което не мога да не квалифицирам като стопанска авантюра за вкар­ване на страната ни в неизбежен валутен дълг.

Всеки от опонентите ми би ме попитал „Какво бихте направили Вие, за да не се допусне това състоя­ние?“. Ще отговаря, макар отговорът ми да се съдържа във вече посочените факти.

Не бих разширявал електрониката в размери, по-гслеми от стратегически планираните на етап 1975 г., като в никакъв случай не бих развивал заводите в Правец и Горна малина.

Не бих развивал микроелектроника в Ботевград, а само в София, като същевременно бих изнесъл много други производства от София.

Не бих реорганизирал ИЗОТ и не бих закрил ДСО „Приборостроене“.

Не бих концентрирал толкова много инвести­ции в ЗЗУ — Ст. Загора, както и не бих им дал възможност за пълна самостоятелност, преди там да е изградена една стабилна инфраструктура на научно обслужване.

Бих създал нова форма на стимулиране на ино­вациите в електрониката с въвеждане на „инже­нерни бюра“ по подобие на „архитектурните бюра“, конто да извършват предимно развойна и инженерингова дейност.

Бих развил силно контактите си със западни фирми, дори при неизгодни икономически усло­вия, само и само, за да внеса съвременни форми на управление, съвременна организация на произ­водството и не на последно място, за да създам достатъчно връзки в съвременния свят за контакти, обучение, за известност на промишлеността ни.

Докъде стигнахме на практика днес? Произ­водството в целия отрасъл е вече редуцирано почти наполовина главно поради липса на валута за внос на суровини, материали и електронни еле­менти. Нов инвестиционен процес поради липса на валута също не може да се очаква. Свободен пазар в СССР и в останалите страни на СИВ още няма. За износ на електроника в западните страни не може да се мисли в сериозни мащаби. В същото време в страната ни се извършва политическо и стопанско преустройство, което все още не дава благоприятен климат за ново развитие на промиш­леността. Чуват се и призиви за закриване на от­расъла и фетишизиранне па изключителната роля на селското стопанство и туризма.

Считам, че от всяка ситуация има разумен из­ход, който сме длъжни да намерим. Предлагам след­ните мерки за излизане от тежкото положение:

1. Предвид наличието на огромния научно-тех­нически потенциал в областта на електрониката и информатиката в нашата страна, както и нали­чието на доста голяма мрежа от заводи в същия отрасъл, той не трябва в никакъв случай да се пренебрегва в стратегията на стопанството на нашата страна. Преди всичко електрониката трябва да се интегрира в едно хармонично взаимносвързано стопанство на страната ни и със светов­ните пазари и производители. Да се спре необос­нованото фетишизиране на единственото развитие на селското стопанство, леката промишленост и туризма. По-правилно е да се търси разумна про­порция на развитие между горните три и остана­лите отрасли чрез данъчни облекчения за първите. Промишлените отрасли не трябва да се потискат особено, ако те са били силно развити. Пазарното стопанство трябва да определи тяхното бъдеще и да регулира създалите се диспропорции по отно­шение на отделните подотрасли както в инвести­ционната, така и в кадровата и в пазарната поли­тика. Електрониката като отрасъл на всяка съв­ременна държава не може да бъде игнорирана в стратегически план, а напротив — трябва да се стимулира според възможностите на бюджета и да се приватизира.

2. Стратегията в отрасъл „Електроника“ на настоящия етап на икономическото ни развитие не трябва да се реализира от няколко крупни дър­жавни фирми. Напротив, тук в най-голяма степен и най-бързо трябва да се извърши приватизация и първично раздробяване. Защо? Защото само чрез раздържавяването и раздробяването на множество по-малки фирми и по предметен, и по функциона­лен признак могат да се издигнат кадърните и инициативните кадри. В този си вид фирмите ще могат ефективно да се преборят в пазарната кон­куренция. Според нуждите си те ще се сдружат, но по собствена воля, което, доказано многократно от световната стопанска история, ще доведе отново до окрупняване, но по един здрав и естествен път.
3. Спасяването на електрониката и на разви­тите промишлени отрасли в нашата страна трябва да премине през следните направления:

• спасяване на научно-техническата интелиген­ция от загиване, респ. от изселване, чрез бързо приватизиране на ведомствените научноизсле­дователски институти;
• частична продажба на търг на акции от наши производствени предприятия на наши и чуждестран­ни фирми, при което критерият за избор на пред­приятията се определя от Народното събрание съоб­разно националната и международната конюнк­тура, а не дали в момента предприятието е пече­лившо. или не;
• създаване на антимонополно общо стопанско и данъчно законодателство, осигуряващо бързото развитие на частните производствени предприя­тия, които в процеса па развитие могат да се офор­мят като акционерни дружества.

4. Раздържавяването на инженерните органи­зации, чиито типични представители са ведомстве­ните научноизследователски институти, трябва да отчита дали основните средства са закупени (натрупани) от финансовите резултати на колек­тива и съответно са извършени със заем, но са из­платени или са финансирани целево от държавния бюджет. В този смисъл и тук може да има„чисти“ и „нечисти“ пари при раздържавяването, поради което предлагам диференциран подход на раздър­жавяването:

Когато основните средства са изцяло откупени от икономическите резултати на организациите, те трябва да се предоставят безвъзмездно на слу­жителите им под форма на акции, а в някои слу­чаи и в натура. Разпределението може да става по коефициент, отразяващ продължително­стта на работа и получаваното възнаграждение. Дяловите части от основните средства могат да бъдат продавани между служителите, като по този начин се оформят една или няколко акцио нерни фирми или дружество. Организационната форма на фирмите да се определя на Събрания на колективите. Напусналите организацията към датата на раздържавяването или преминали в процес на реорганизация на работа в Друга ор­ганизация, вкл. и тези, издигнати на ръководна длъжност във висшестояща организация,трябва да имат право на участие в разпределението, като би трябвало да получат коригиращ коефициент по скала, която стимулира продължителността на трудовоправните отношения с една организация и санкционира текучеството.

Когато основните средства не са изцяло откупени от икономическите резултати на организациите, за частта, принадлежаща вече на колектива, може да се приложи горната формула. За чисто държав­ните основни средства трябва да се приложи или търг, или аренда.

5. Развитието на електрониката през кризисния период в структурно отношение трябва да допуска съществуването основно на два типа фирми:

• малки фирми (предимно частна и акционерна собственост) за извършване на иновационна и си­стемно-инженерингова дейност, както и пряко свързаните с тях помощни дейности (проучване, маркетинг, реклама, пласмент, сервиз, консул­тации, обучение и др.);
• средно големи фирми (предимно смесена и ак­ционерна собственост) със завършен технологичен цикъл за производство на печатни платки, еле­ментна база, специализирани възли и детайли и др.;
• средно големи фирми (предимно смесена и ак­ционерна собственост) със завършен технологичен цикъл за производство на крайни изделия на електрониката.

Забележка: Класификацията за големината на фирмите е условна, т. е. малка фирма е с до 1000 заети служители, средна с до 10 000, а голяма — с над 10 000.

6. Не трябва да се поставят законови пречки пред естественото сдружаване на по-малки фирми в по-големи — целящи спечелване на конкурент­ната борбз с чужди фирми-гиганти, при което Народното събрание да допуска в обосновани слу­чаи нарушаване на вътрешното антимонополно законодателство. Не трябва да забравяме ролята на фирми-монополисти, като PHILIPS например, за стопанството на техните страни.

Вярно е, че в света на електрониката основните научнс-технически постижения са извършени в големите фирми и съответно в големи техни ин­ститути с достатъчно големи инвестиции. Поради това се чуват гласове за запазване на големите ведомствени институти. Но вярно е и това, че в нашите научноизследователски институти 2/3 от състава не е продуктивен на нивото, което ще ни наложи Европа. И ако тези институти не извър­шат пречистване, те ще загинзт. В същзто време считам, че в уникалния преходен период от тота­литаризъм към свободно стоково стопанство раз­държавяването е единственият реален механизъм за пречистване на инженерните организации от неефективни структури и за нагаждането им към световните стандарти.

7. По отношение на продуктовата структура на изделията на електрониката е трудно да се даде точна рецепта, тъй като основните потребности на пазарите могат да се изменят съществено по време н след кризисния период. По време на кризисния период нашата страна ще трябва повече да раз­чита на западни работодатели за оцеляване. Си­гурно е, че в страните на Източна Европа па­зарна ниша ще имат изделията на електрониката, подпомагащи развитието на активните по време на кризисния период стопански отрасли: селско стопанство, туризъм, лека промишленост.
8. Пазарната ориентация трябва да се промени, като се разчита и в бъдеще на съветския пазар, когато той се отвори. Малко нации могат да раз­читат (даже и само от чисто психологически аспект) на по-добро отношение на руските си клиенти от това, което те показват като отношение към нас. Този исторически шанс за кадрите в нашата елек­троника не може да се изпуска. В сисгемно-инженеринговата и представителната си дейност на водещи световни фирми (IBM, DEG, Siemens, ITT и др.) нашите малки фирми няма да имат осо­бена конкуренция в съветската страна. Този факт трябва добре да се използва, тъй като още сега западните фирми проучват и предлагат този биз­нес в срещи с наши водещи специалисти.

Постъпила на  7. 6. 1990 г.“

 

ИЗОТ ПРОКОН 1300 (+ видео)

Днес ни изпратиха нещо, което досега не бяхме нито виждали, нито чували. Става дума за универсален преносим програматор ПРОКОН 1300, част от семейството програмируеми контролери със същото название, но с различен цифров индекс. Разработка са Централния научноизследователски комплекс по автоматизация (ЦНИКА) от 1987-8 г.

ПРОКОН е семейство от три ти­па програмируеми контролери (ПРОКОН 40, ПРОКОН 72 и ПРОКОН 256) с общ програмен език. Те са съвместими помежду си по елек­трически характеристики, а се различават по схемни и програм­ни възможности. Предназначени са за автоматично управление на дискретни процеси в машино­строенето, автомобилостроенето, циментната промишленост, хи­мическата, фармацевтичната, ле­ката и хранителната промишле­ност, в селското стопанство и ме­лиорацията.

ПРОКОН се комплектува с уни­версален преносим програматор ПРОКОН 1300, операторска стан­ция ПРОКОН 1410 и комуника­ционен разпределител ПРОКОН 1510.

Най-важните предимства на фамилията ПРОКОН :

• Самоконтрол и диагности­ка в реално време
• Оперативните вериги са изо­лирани галванично от логиче­ската схема
• Удобен графичен език за про­грамиране, използващ симво­ликата на релейно-контактните схеми
• В паметта на централния мо­дул се записва потребителска програма с дължина от 12 до 12 Кбайта.

Контролерите ПРОКОН имат до 256 дискретни входа и изхода, до 64 аналогови входа, до 16 ана­логови изхода. Дискретните изхо­ди са безконтактни и могат да комутират без междинни релета до 24V/ 0,5 А, 24 V/2 А прав ток или 220 V/1,5 А променлив ток.

Производство са на Обединени заводи за запаметящи устройства (ЗЗУ) Пловдив. С друга тяхна продукция можете да се запознаете ето тук в нашия сайт ==> http://www.sandacite.bg/?s=%D0%B7%D0%B7%D1%83+%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2

Целият ПРОКОН 1300 е побран в масивен метален куфар и тежи близо 40 кг.:

Дръжката се натиска от двете страни и пада, като образува основа, на която ляга контролерът, когато се вдигне капакът на куфара.

Всичко е вътре – клавиатурата-капак, кабели за връзка с периферните устройства, електроника и монитор:

Ясно се различават надписите на конекторите:

Отзад ПРОКОН -ът има оребряване и масивен вентилатор, който може да бъде невероятно шумен при работа:

Ето я и табелката с произхода и серийния номер. Нашият е сред първите 600 произведени през 1990 г., и отговаря на отраслова нормала от 1988 г.:

Клавиатурата е с някои специфични и нужни за предназначението на контролера бутони. Може би е производство на ТПК Комуна Смолян – там са се правели такива клавиатури:

Ето и технически паспорт на фамилията ПРОКОН ==> ПРОКОН-1300

И накрая остана само да Ви демонстрираме как го включихме:

Първите български хард дискове

По времето на устройствата, за които ще стане, дума в България за хард диск се използва дългото название запомнящо устройство на твърд магнитен диск (ЗУМД). Едно такова устройство работи със сменяеми носители от по няколко плочи, които се поставят върху шпиндел, въртян от електродвигател. ЗУМД е използвано като памет на т.н. електронноизчислителни машини (ЕИМ) – мощни компютри за разнообразна професионална употреба, заемащи цели стаи. За разлика от съвременните хард дискове, които работят на принципа „включваш и работи“ (plug and play), ЗУМД-то притежава отделен контролер (с размери на табуретка), който го управлява при трите му основни задачи – търсене, запис и четене на записана информация.

ЗУМД представлява метален шкаф, в който мощен електродвигател върти вертикална ос. На нея се „нанизват“ шест алуминиеви диска с диаметър 356 мм, извадени от пластмасова кутия. Дисковете са шест един върху друг, но двете външни страни не се използват и така общият брой работни повърхности е 10. Този пакет представлява т.н. сменяема памет – след изпълване на капацитета кутията може да се свали и да се замени с друга. Дисковете запазват записаната информация след демонтаж и така позволяват създаване на големи архиви от данни, а външната памет нараства наистина значително.

Ето едно такова:

Никое от тези устройства не е проектирано за домашна употреба. ЗУМД влизат в състава на споменатите мощни професионални компютри, каквито са имали само големите предприятия и т.н. областни изчислителни центрове. Например дадена статистическа или икономическа информация се записва на магнитна лента в малка община и после се изпраща в изчислителния център, където се изтегля именно на такъв „хард диск“.

Плочите в дисковия пакет не са херметизирани, защото твърде ниската плътност на записа все още не изисква това. Това на практика са първите български хард дискове, произвеждани за нуждите на Единната система (ЕС) електронноизчислителни машини на СИВ. Те са напълно съвместими с нейните стандарти за взаимозаменяемост.

През 1972 г. в ДЗУ Стара Загора започва производството на първите запомнящи устройства с такива магнитни дискове тип ЕС 5052 с капацитет 7,25 мегабайта и скорост на обмен 156 килобайта/сек. Те работят със сменяем магнитен носител с 10 работни повърхнини и с плаващи магнитни глави. Позиционирането се извършва чрез линеен двигател, а записът и четенето се осъществяват с линейна плътност 40 бита/тт. Средното време на достъп е 40 ms. Брой на цилиндрите: 200 работни и 3 резервни

Магнитната дискова памет със сменяеми шестдискови пакети служи като външно за­помнящо устройство с произволен достъп до информацията в състава на тогавашните цифрови електронни изчислителни машини. Тези ,,фризери“ тежат над 120 кг и се задвижват от трифазен електродвигател. Изнасяни са в огромни количества за бившия СССР. Това е изглед отгоре:

През същата година в Завод за информационни носители Динко Баненкин Пазарджик, започва производ­ството на магнитни дискови пакети тип ЕС 5053 с капацитет 7,25 мегабайта за работа със запомнящо устройство с магнитни дискове тил ЕС 5052. Дисковите пакети са на алуминиева основа с феролаково покритие.

Пакетът сменни дискове ЕС 5053 се изпол­зва във всички шестдискови магнитни па­мети.

Количество съхранена информация 7,25.10⁶ байта

Максимална плътност 44 импулса/mm

Максимална допустима скорост 2500 об/мин

Брой на работните повърхности 10

Допустим брой на пътечките за повърхност 203

Табелката отгоре е красноречива:

Ето и таблица с техническите характеристики на следващия ни герой – устройството ИЗОТ ЕС 5061:

През 1975—1976 г. завършва разработката и от 1976 са внедрени в редовно производство запомнящо устройство е магнитен диск ЕС 5061 и дисков пакет за него тип ЕС 5261 с капа­цитет 29 мегабайта. ЕС 5061 е външно запомнящо устройство на магнитни дискове със сменни единадесетдискови пакети, с произволен достъп към информацията. Устройството работи със скорост на обмен 312 килобайта/сек и сьс сменяем магнитен носител, който има 20 работни повърхности. Линейната плътност на запис е 80 бита/mm. Средното време на достъп е 40 ms.

Основните операции, които извършва ЕС 5061, са търсене, запис, четене. Управлението на операциите в него се осъществява от управляващи блокове. Електронната част на устройството е изпълнена с TTL интегрални схеми.

Метод на записа – с  двойна честота без възвръщане към 0

Плътност на информацията:

на цилиндър 000 – 60 бита/mm

на цилиндър 202 – 90 бита/mm

Работни повърхности на дисковете – 20

Захранване – 3 х 380/220 волта; + 10 %, -15 %; 50 хц

Интересни са и т.н. дискове от касетен тип (напр. ИЗОТ 1370). Те имат големината на кутия за торта, в която има един сменяем и един несменяем дисков куп. Касетата се монтира в отсек в големия шкаф на компютъра. Вероятно идеята на подобна „полусменяема“ конструкция е, че фиксираните дискове са потенциално по-надеждна постоянна памет, а сменяемият дисков пакет е подходящ за резервни копия.

Днес хората често поставят в компютъра си повече от един хард диск. Тъй като капацитетът на едно ЗУМД все пак започва да става недостатъчен, стремежът е да се обединят няколко, за да работят синхронно. Чрез своя контролер „едностайните“ компютри могат да поемат до осем броя устройства. През 1979 г. пък е извършена истинска революция в това отношение. В Института по изчислителна техника в София е разработена сложна система от контролери, чрез която става възможно към една машина да се включат 16 ЗУМД-та от новия модел ЕС 5067, който може да поема 2 дискови пакета по 200 МБ. Това увеличава общия обем до цели 6,4 ГБ! Решението е типично за дисковите системи от 80-те години, които са съставени от десетки ЗУМД-та, а служителите работят между тях и ползват голямата машина чрез личните си терминали. Всичко това най-често става в голяма и добре обгрижвана светла зала – имало е изисквания дори към температурния диапазон и чистотата на въздуха.

А ето и 10-мегабайтов български хард диск с форм-фактор 5,25 инча ИЗОТ СМ5508 и с древен MFM интерфейс:

Съществува още и дискова подсистема с максимален обем 6,4 гб, с която можете да се запознаете тук ==> ETO!

Димитър Сеизов – непознатият български изобретател

Димитър Сеизов е един от несправедливо забравените български изобретатели.

В Интернет за него не може да се открие нито ред, в библиотеките също е много трудно. А до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект над 3 милиона тогавашни лева!

Още като ученик той често ходел при баща си — майстор в ЖП ра­ботилница София — и там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявявал голямо вле­чение към физиката и изработил ре­дица модели и прибори за физиче­ския кабинет на гимназията, в която учел. За същия кабинет направил действащ макет на две крайни телеграфни станции, които демонстрирал пред своите съученици и други зрители. След завършване гимназия през 1923 г. по липса на средства не можал да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Цен­тралната телеграфна станция — Со­фия и, благодарение на добрата си об­ща и техническа култура, бързо из­учавал наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Инте­ресувал се живо от новостите в об­ластта на свързочната техника и сле­ди за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприем­ник, който демонстрира в тогаваш­ното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След ня­колко години създава първото си изобретение – нов вид телегра­фен апарат, с помощта на който мо­же да се предават окръжни телегра­ми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ поме­ства снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния Морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място, едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възмож­ност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телегра­ми само чрез един морзов манипу­латор.

Това прави чест както на българ­ската техника, така и на българския работник.“

Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Ди­рекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Па­риж. Поради липса на средства той не може да замине. През периода от 1940—41 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишеща връзка в нашата страна.

Пострадал със здравето през вре­ме на бомбардировките над София, е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната п. т. т. работил­ница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпро­сът за производството на улични те­лефонни апарати. Работата се затя­га. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апа­рат, след като избраният номер-або­нат се обади, за да се проведе раз­говорът, трябва да се пусне опреде­лена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производ­ството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чуж­да валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати биват задоволени.

Апарати като този на снимката са произвеждани (от ЗАТ София) и монтирани из България още от края на 50-те г., преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951—1952 г. Сеизов създа­ва няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560,000 тогавашни лв.; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, с икономически ефект 380,000 тогавашни лв.; уред за отваря­не и затваряне на нов модел микро­фонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“, с икономически ефект тогавашни 180,000 лева…

С цел да се автоматизират напъл­но уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е кон­струирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват от­делни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токови­те кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигур­ността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на за­държащото и касиращото релета ка­то отделни органи и опростяването на схемата, довежда до значително опростяване на механичната кон­струкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апара­та е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачва­нето на слушалката за момент кана­лът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пус­натите предмети, чрез които се из­бягва задръстването на апарата. Освен това монетата се касира вед­нага след като се обади извиканият абонат.

Този апарат е признат за изобре­тение и на Сеизов се издава автор­ско свидетелство от тогавашния ИНРА (Инститт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването на това изобретение ще се реализират икономии над 3 ми­лиона лева, в чужда валута.

Димитър Сеизов, заедно с още двама инже­нери, създават през 1958 г. печата­що устройство за регистриране пре­късванията на радиопредавателите. То е предвидено да се използва и за регистриране времетраенето на от­делните операции, които се извършват на работните машини. По този начин може да се осъществи пра­вилно техническо нормиране на труда. Предложението на колектива е признато на международен конкурс в Москва. През 1959 г. е представено в Института за рациона­лизации и бива признато за изобрете­ние, тъй като представлява новост от световен мащаб. Към края на съ­щата година е признато за изобре­тение и друго едно предложение на Сеизов — „Реле за време, дейст­ващо на електромоторен принцип, с фрикционен куплунг“-  както гласи официалното заглавие. На първо вре­ме идеята е била то да се използва като състав­на част на автомат за прекъсване на осветлението на стълбища.

Плодотворната рационализаторска и изобретателска дейност на Дими­тър Сеизов е резултат на голямата му любознателност и любов към тех­никата, неговото голямо майсторство, сръчност и практическа подготовка. Постиженията и методът на рабо­та на Сеизов тогава са давани за при­мер на младите рационализатори и изобретатели, а и днес също е интересно направеното от него.

Българските металорежещи машини през 1954

В статията се отразяват постиженията на българското машиностроене през 1954 г., по-точно в областта на металорежещите машини.

,,Ако надникнем в ремонтната работилница на някоя ма­шинно-тракторна станция или в кое и да е машиностроително предприятие, ние ще видим голям брой металорежещи машини. Те служат за производство на най-различни машини и съо­ръжения. На тях се обработват зъбни колела, оси, валове, винтове и други сложни детайли …

Доскоро ние нямахме развито производство на металоре­жещи машини. За оборудване на нашите предприятия те се внасяха от чужбина. В производството им обаче за­почна да се специализира бившият държавен механичен за­вод, сега преименуван в Завод за металорежещи машини „Вълко Червенков“.

Производството на стругове е една от основните продук­ции на завода. Стругът е универсална машина, без която не може дори и най-обикновената металоремонтна работилница

От стария модел Планета 200, произвеждан първона­чално в завода, с мощност 2,2 киловата и максимално число на оборотите 500 в минута, през редица варианти се стигна до днешния модел „С5“. Тази машина със своята съвременна кон­струкция отговаря в голяма степен на високите изисквания, които поставя пред конструкторите непрекъснато развиващата се машиностроителна промишленост. Новите висококачествени твърдосплавни режещи инструменти и стахановските методи в работата позволиха да се повиши в голяма степен скоростта на рязането. Това наложи и чувствителното увеличение на гор­ния предел на числата на оборотите на главното движение на струга при съответно увеличение мощността на електро­двигателя и повишение стабилността на машината в цяло. Мо­дел „С5“ позволява да се обработва металът на високи ско­рости, дори и с големи подавания по метода на Колесов. Стру­гът има 12 скорости, значенията на които могат да се избират в пределите от 24 до 1,050 оборота в минутата. Електродви­гателят има мощност 3 киловата. Максималната дължина на обработваното изделие достига до 1,100 мм, а максимално обра­ботваемият диаметър е 400 мм. На „С5“ могат да се нарязват 27 вида метрически, 36 вида витвортови и 24 вида модулни резби. Частите на струга са изработени с голяма точност, а зъбните колела са циментовани, закалени и шлайфани, с което е гарантирана дълговременна безшумна работа. Стругът има малко ръчки и удобно управление. Благодарение на добрите технико-производствени показатели той си е завоювал достойно място в производството.

На базата на модел „С5“ заводът произвежда и модели „С6“ и „С7“, които се отличават главно с по-голяма дължина и по-голям диаметър на обработваното изделие.

Хоризонтално-винторезният прецизен струг модел „С8“ е предназначен за по-лека работа и е сравнително по-малък по размери. Числата на оборотите на главното движение на тази машина могат да получават 12 различни значения — от 190 до 2,350 в минута, а мощността на електродвигателя е 1,6 киловата. Модел „С8“ допуска максимална скорост на рязането до 1,500 метра в минута, което означава, че металът се обработва със скорост, по-голяма от скоростта на бързия влак. Зъбните ко­лела в скоростната кутия са също закалени и шлайфани. Mi- шината има удобно управление и дава високо точна работа.

Фрезмашината е също широко универсална машина, край­но необходима във всяко металоремонтно предприятие. На нея се обработват плоскости, фасонни повърхности, канали, зъбни колела и др.

По своята производствено-техническа характеристика, по своето външно оформление и удобно управление модел „ФУ“ се отличава като напълно съвременна металорежеща машина и по нищо не отстъпва на чуждестранните. Машината има единно командване, което означава, че осемте скорости на главното движение се избират при въртенето на един маховик и се получават минимално 47 и максимално 1,180 оборота в минута. Работната маса на машиниста има както ръчно, така и автоматическо движение в три взаимно перпендику­лярни направления. Мощността на електродвигателя е 2.8 ки­ловата. Всички части са изработени от висококачествени ма­териали, а зъбните колела са закалени и шлайфани.

Конструктивно модел „ФУ“ е разработен от конструктор- ръководителя Петко Бунджолов, а технологията е написана от инж. М. Клейтман.

Заводът произвежда също така и шепингмашини модел „Ш2“ с максимална дължина на обработваното изделие 560 мм и максимално число на двойните ходове на ножа в минута — 170. Мощността на електродвигателя е 2.8 киловата.

Скоростната кутия позволява да се получат по желание 6 различни скорости.

Независимо от това, че в съвременната машиностроителна практика съществува тенденция за изместване на шепингма- шината и заменянето й със фрезмашина, засега това дале«е още не е напълно възможн<4, благодарение на което шепинггът продължава да бъде все още крайно необходима машина. Мо­дел „Ш2“ отговаря във всяко едно отношение на всички изи­сквания.

Усвоено е също така и серийното производство на бор­машини.

Настолната бормашина „Б12“ има максимална скорост на въртенето на работното движение 3,740 оборота в минута, и максимален диаметър на свредлото 12 милиметра, с мощност на електродвигателя 0,6 киловата.

Колонната бормашина модел „БС—30“ има скоростен ди­апазон от 118 до 1,180 оборота в минута на главното.движение. В тези предели се избират по желание 5 различни скорости. Максималният диаметър на свредлото, с което може да се работи на нея, е 30 милиметри. Мощността на електродвига­теля е 2,8 киловата.

Хидравличната ножовка модел „ХН2“ може да нарязва материал (стомана, желязо и др.) с максимален диаметър 130 милиметра и с 90 двойни хода на лъка в минута.

През 1953 г. беше усвоено серийното производство на нов модел щосмашина „ЩЗ“. Тази нов_а конструкция в много отно­шения е по-добра от по-рано произведения модел „Щ2“. Харак­теризира се с висока стабилност и голяма мощност — 7 кило­вата. Такава мощност консумират 175 електрически лампи по четиридесет вата всяка една от тях. Една машина тежи при­близително 5 тона.

В началото на тази година заводът започна да усвоява производството на нов тип машина — универсално заточна. Ще служи за заточване на режещи инструменти и за шлайфане на малки детайли.

В чест на VI конгрес на Българската комунистическа пар­тия конструкторският колектив на нашия завод излезе с нова победа — беше разработена и приета за пускане в производ­ството нов тип колонна бормашина „БК—32“. Тя се отличава с по-добра техническа характеристика, им_а по-проста технология на производството, външният вид е приятно оформен и е по- удобна за монтаж и обслужване в производството.

 

„БК—32“ ще замени досега произвежданата в завода ма­шина модел „БС—30“, като остаряла вече конструкция. Кон­структивната разработка на машината е извършена от младия конструктор-ръководител инж. Асен Вълов.

Засега нуждите н_а страната от металорежещи машини се задоволяват напълно с родна продукция. Нещо повече, ние отидохме по-далеч — известно количество машини бяха изнесени в Китай.

Съвсем близко край стените на завода вече се издигат строителните площадки проектирания за строеж нов завод за металорежещи машини. Скоро тук ще израсне нов, огромен завод-красавец, завод-гигант, оборудван с нова техника, социалистически завод на заводите. Ежегодно изпод умелите ръце на висококвалифицирани специалисти от завода ще излизат на път за всички краища на родината и отвъд нейните предели нови стотици ценни машини — стругове, фрези, бормашини, шепинги и много други.“

---

Източник: сп. Наука и техника за младежта 3-1954

Вижте в Sandacie.BG система за телеобработка ЕСТЕЛ от ЗЗУ Велико Търново!

През втората половина на 1970-те в България не е имало Интернет, но той далеч не е единственият начин за предаване на цифрови данни между компютри в мрежа. По това време най-често срещаните компютри не са персоналните като сега, а едни огромни машини, заемащи цели стаи. Такова чудовище е твърде голямо, за да работи на него само един човек. Затова се създава телеобработката на данни.

За да разберем какво означава ЕСТЕЛ(,,Единна система за телеобработка“) и защо това е толкова важен комплекс от устройства, трябва да си отговорим на въпроса какво означава позабравеният термин телеобработка.

Според политехническия речник това е съвкупност от методи (хардуерни и софтуерни), осигуряващи на потребителите отдалечен достъп към ресурсите за обработка на данните на мощен професионален компютър. Това се постига чрез постигнато високо равнище на далекосъобщителните средства – най-често са връзката е телефонна, с модем като ТОЗИ. Информацията се обменя по жичен път между индивидуалните компютърни терминали на служителите и голямата машина. За телеобработка имаме нужда от специализирани устройства (телекомуникационни процесори, модеми…), които са произвеждани в заводи в София и Велико Търново.

И така, вече можем да разберем какво се крие под съкращението ЕСТЕЛ – Единна Система за ТЕЛеобработка. Тя включва всички компоненти на ,,едностайния“ компютър (в него има матрични процесори, хард дискове, 5,25- и 8-инчови флопита (а намерете ни едно такова де!) лентови запомнящи устройства, принтери…) заедно с пригодените за телеобработка служителски терминали и накрая – нужните за мрежовата работа допълнителни устройства.Всички тези джаджи се проектират или за ЕСТЕЛ, или отчитайки нейните изисквания. Целият хардуер и приложният софтуер за него напълно съответствал на стандартите на Единната система.

Ако ЕСТЕЛ се използва пълноценно, тя може да повиши многократно производителността на всеки човек. Една от най-ценните функции на системата е възможността за отправяне на запитвания и получаване на отговори в реално време. Ето какво четем и в следната реклама на ЕСТЕЛ от средата на 1980-те г.:

,,Ако имате трудности при ТЕЛЕОБРАБОТКАТА, свьржете се с „ИЗОТИМПЕКС“. Проблемът ще намери разрешение в НОВАТА СИСТЕМА за телеобработка ЕСТЕЛ , създадена да задоволи най-широк кръг от изисквания. ЕСТЕЛ включва изчислителна техника, създадена и произвеждана в България в рамките на единната система електронно-изчислителни машини.

Една примерна конфигурация на ЕСТЕЛ може да се организира на базата на вся­ка електронноизчислителна машина от Единната система от ЕС 1020 до 1050. Главните разновидности на ЕСТЕЛ са: информационно-запитващи системи, системи за време-делене „он-лайн“, обработка на програми и отговори в реално време, системи за автоматизиране на управ­лението, системи за управление на производ­ствени процеси.

Всички дейности, където е необходима обработка на данни — планиране, счето­водство, изследователска дейност, обра­зование, автоматизация на производ­ството и управлението в институти, за­води, министерства и др. се нуждаят от ЕСТЕЛ .“

А в реклама на Завод за запаметяващи устройства Велико Търново от 1986 г. четем:

,,ПРОИЗВЕЖДА системи за телеобработка ЕСТЕЛ (терминали, видеотерминали, минивидеотерминали), представляващи комплекс от функционално съвместими технически и програмни средства, които осъществяват управление, об­работка и предаване на данни между ЕИМ и мно­жество отдалечени потребители посредством съоб­щителни канали.

Използването на системите за телеобработка дава следните предимства:

повишава се удобството при общуване човек-машина;

освобождава се допълнителна изчислителна мощност на ЕИМ с прехвърляне на голям брой от функциите по управление и комутация на данните в подсистемите за телеобработка;

рационализират се процесите по подготовка и обработка на данните на мястото на възникване­то им.“

По-късно, в началото на 80-те години, са създадени още компютърни мрежи, но ЕСТЕЛ остава първата българска мрежа за предаване на цифрови данни. Какво се случва по-насетне, можете да прочетете тук ==>

Българската компютърна мрежа ОМИР от 1980-те

See more