Категория: Sandacite

Вижте една българска сокоизстисквачка от 1963 в Sandacite.BG!

Разглеждайки списание Стоки, магазини и реклама от 1963 г., открихме на една от страниците ето тази интересна картинка, а под нея описание такова – ,,Нов модел машинка за получаване на сокове“. Тъй като пише ,,нов“, явно това не е първата българска сокоизстисквачка, но така и така е най-старата, за която знаем, така че защо да не я представим, доколкото можем, тук и сега?

Производството на тази джаджа започва през 1963 г. в софийската ТПК Бакелиткооп. Машинката се задвижва от електромотор с мощност 300 вата, който работи при максимално непрекъснато натоварване до 15 минути. Тоест, това означава, че през най-много 15 мин. време трябва да изключвате уредчето, за да не му прегрее двигателят.

Както и при други сокоизстисквачки, и тази може да ви направи вкусни свежи сокчета от плодове, зеленчуци и т.н. При преработка продуктите напълно запазват витаминното си съдържание, а материалът, от който е изготвена машината, не отделя никакви вредни за здравето съединения. Вижте само как са го отбелязали – десетилетия още преди да тръгне истерията по вредните материали на посуда и уреди.

Симпатична машинка! :) Единственото нещо, което ни смущава обаче, е, че все още не сме успели да си намерим нито такава, нито предшественикът й, но най-вероятно това е свързано с тяхната малка разпространеност.

Не такава обаче е работата с  най-популярната българска сокоизстисквачка Малина – повече за нея можете да научите тук ==>

Българската сокоизстисквачка Малина вече е в Sandacite.BG заедно с рецепти!

Днес ще пийнем фрешче! :)

Малина или Малина 1, както още я наричат, е най-популярната българска сокоизстисквачка. Произвежда се от средата на 1960-те г. в завода Елпром Варна.

Ние наистина наскоро си направихме доста ябълков фреш на тази сокозстисквачка! :) Тя е класически пример за  т.н. интегрална колекция – служи еднакво добре и като експонат, и чисто практически.

Когато отворим кутията, се натъкваме на самия уред:

Изваждаме го…

Поначало сокоизтисквачката тогава е била наричана ,,центрофуга за сокове“. Може да ви прави  сок от плодове, зеленчуци или билки. Сокчетата стават съвсем пресни, защото когато поставите суровините в машинката и я включите, отделеният сок веднага се центрофугира през въртящия се с високи обороти филтър и изтича през улея в поставения отдолу съд. За около 3 мин. Малината може да ви направи сок от 1 кг плодове.

Дали соковете ще са по-бистри и с по-малко съдържание на плодови парченца, или по-бистри и с по-малко парченца, решава потребителят. Ако в перфорирания цилиндър поставите филтърна хартия, парченцата суровина ще останат там, но соковете ще са с по-ниска хранителна стойност.

Между другото, ето и ,,сертификата за произход“. Както виждате, нашата е прозведена 1966 г.:

Надписът на нашия екземпляр е на полски, защото той е от партида, изнасяна за ПНР.

Що се отнася до ТЕХНИЧЕСКИТЕ ДАННИ, машинката консумира около 110 вата мощност от мрежата. Оборотите й са около 2000, а максималното време, през което трябва да я оставяте да си почива – 30 минути.

Малко СЪВЕТИ ЗА ОБСЛУЖВАНЕ на уредчето. След употреба филтърът на Малината трябва добре да се почисти. За тази цел тя трябва да бъде частично разглобена, но за тази цел е нужно, разбира се, да я изключите от контакта с цел почистването са филтъра. А след това обратното сглобяване става по следния начин. Поставете улея върху отвора за изтичане на сока от горното тяло и го закрепете заедно с него в специално оформеното легло. После филтърът се поставя върху бакелитовия фланец така, че да легне добре върху водещата го част. След това вър­ху него, чрез специалната гайка, се затяга резачката. Филтърлентата се поставя по вътрешната цилиндрична повърхност на филтъра, а капакът се наглася така, че  зъбчето, намиращо се над шахтата за зареждане на уреда, да легне в леглото си върху горното тяло. А онази горната метална скобата, дето е за притягане и носене, се плъзга върху капака, докато влезе във вдлъбнатините. После притискачът се поставя в шахтата. И ето – Малината вече е готова за работа!Разглобяването й става по обратен ред.

А ето и сведения от нас за още един важен момент – почистването. При тази манипулация всичкн части на сокоизстисквачката трябва да се пазят от удар, защото могат да се счупят или деформират. Електромоторът н пре­късвачът трябва да се газят от намокряне или потапяне във вода!

Всички оставали части могат да се почистват със студена или умерено топла вода Използваните препарата за миене не трябва да бъдат неразтворими и да не драскат повърхностите на частите. Освен това, при миенето не трябва да се използват ме­тални предмети (лъжици, ножове и т.н.), а само мека четка или кърпа. :)

Ако през време на работа е необходимо бързо да се mочистите Малината, достатъчно е да се извадите филтърлентата и да я измиете под течаща вода.

Ето и гаранционната карта на нашата – купена е точно преди 40 години – през октомври 1978 – от ЦУМ:

Не се и съмняваме, че сте много добри в кухнята, ама искате ли все пак да ви дадем някои практически указания за работа с нашето чудо на сокоизтисквачките?  J Поначало всички плодове, зеленчуци или билки преди центрофугиране трябва да се измият много грижливо. С изключение на цитрусовите, всички останали плодове с кори не трябва да есе почистват от тях, за да се запазят витамините им. Плодове­те трябва да се нарязват на парчета, удобни за поставяме в шахтата за зареждане на изстисквачката. По разни приятни вкусови причини пък се препоръчва при ябълките, кру­шите и т.н. да се изрязват и отстраняват семките.

Плодовете с костички трябва да се изчистят от тях, преди да ги набутатe в Малината. :)

Когато Малината работи, не трябва да я натискате с пръсти или каквото и да е друго, а само с притискача отгоре. Притискането не трябва да става силно н много бързо, защото това пречи на спокойната работа на уреда и на количеството получени сокове. Между отделните допълвания се препоръчват кратки паузи, за да може уредът да центрофугира добре поставените плодове.

Препоръчваме почистването на филтъра да става по-често – така се осигурява по-добро изцеждане.

Имайте предвид, че количеството получен сок отпадъци при цеитрофугирането на различните плодове и зеленчуци зависят от техните качества и от преснотата им!

Когато изтичането на сока значително се забави и отложеният слой отпадъци във филтъра стане с дебелина приблизително колкото пръст, фил­търът и фнлтърлеитата трябва да се изчистят. Понякога е възможно при центрофугираие отпадъците да се натрупат неравномерно по стените на филтъра, което причинява вибрации на Малината. В тоя случай тя трябва да се спре незабавно и да й се почисти филтърът.

А сега Ви предлагаме и следните РЕЦЕПТИ!

Всяко годишно време предлага различни плодове и зеленчуци за получаване на сокове, по вкус за различни цели.

Натуралните (едно време наричани ,,сурови“) сокове са особено здравословни.

Соковете за лекуване трябва по възможност да се употребяват на­турално или – с цел за подобряване на вкуса – да се подправят с аромати и захар. Натуралните сокове трябва да се пият редовно. Препоръчително е на малки количества неколкократно вместо наведнъж. Натурален сок, консумиран преди храна, се приема особено леко от организма.

Заедно с натуралните сокове могат да се получат многобройни вку­сови и освежителни комбинации от сокове е или без алкохол. Те разме­сени в миксер с парченца лед са особено търсени и желани. Разчесването им може да стане и ръчно.

Разбира се, в тази по-скоро историко-техническа публикация е невъзможно да изброим всички рецепти за сок от какво ли не; затова ви предлагаме само някои насочващи рецепти.

1. Питие от плодов сок с мляко (основна рецепта)

Това плодово малко може да се  получи от всички ароматични плодове и зеленчуци: ягоди, моркови, целина, краставици, ябълкн, домати и т.н. Съотношението на сок към мляко, приведени към една чаша за вода, е 1/3 сок и 2/3 прясно мляко. При слабо ароматен сок количеството му трябва да се увеличи. Прибавката на захар е според сладостта или тръпчивостта на сока. Получе­ната смес трябва да се размеси добре и да се сервира хладка, със сламка.

По същия начин може да се подучи плодово мляко от мътеница или кисело мляко. При това добре а да се прибави една щипка канела. Плодово мляко с до­бавка на един жълтък, е особено усилващо в вкусно! Ако се използва цяло яйце, всички прибавки трябва да се разбият добре на пяна, да се филтрират в чаши и да се сервират веднага и добре охладени ‘със сламка.

2. Плодов сок с минерална вода (основна рецепта)

Съотношението между сок и вода е също като в горната рецепта

Сокът се налива в чашата и се допълва с минерална вода. Сервира се без захар. Добре охладено с малко сок от лимон, това питие е особено ос­вежително и утоляващо жаждата.

3. Млечен сок с ванилия

Едно топче ванилов сладолед, 4 супени лъжици плодов сок от яго­ди, малини, портокали, боровинки и т.н., 1/8 л мляко. Всичко се размесва добре на пяна. Налива се в чама и се сервира със сламка или лъжица. Може да се гарнира с една супена лъжица сметана и плод, което го прави особено пикантен. От тази рецепта могат да се съставят н дру­ги млечни или сметанови сокове.

4. Ябълковшейк

1/3 л ябълков сок, 1/8 л. прясно мляко, сок от половин лимон,

1 супена лъжица захар.

Млякото, лимоновият сок и захарта трябва да се размесят добре, да се налеят в чаша и последната допълни с ябълков сок. По възможност да се сервира с парченце лед и сламка.

5. Питие за спортисти

1/4 чаша прясно мляко, 1/4 чаша сок от грозде или ябълки, 1 супена лъжица лимонов сок, 1 чаена лъжица сироп от захар, 1 яйце и мине­рална вода. Освен минералната вода всичко останало се разбърква и добре се прецежда в една водна чаша. Допълва се с минерална вода н сервира веднага. Към него се поднася сламка.

Ами, това е! Мислим, че ви разказахме доста интересни неща както за най-популярната българска сокоизстисквачка Малина, така и за това, което можете да правите с нея! Потърсете си една и хайде – започвайте! :)

Когато ще работи, поставете сокоизстисквачката върху маса или твърда подложка. Ако горните указания се спазват, центрофугата Малина ще ви служи дълго и вярно, както нашата такава! :)

Коментари можете да отправяте тук – http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=4976

Ръководството за употреба можете да откриете тук, защото и него сме скенирали – Сокоизстисквачка Малина.djvu

В новата статия на Sandacite.BG – всичко за легендарния Георги Хаджиниколов и часовниковата фабрика ГНОМОН!

Направо е впечатляващо колко много разнообразни видове техника са произвеждани у нас, а може би най-интересен за изучаване е периодът до 1945 – 7 г., защото за тогавашната ни техническа промишленост знаем по-малко и онова време винаги има с какво да ни изненада. Дали сте предполагали, например, че през 1930-те и 1940-те г. в страната ни е имало истинска фабрика за големи, масивни, внушителни часовници?

Тази фабрика е много интересна, защото нейният създател е наистина знаменит ум, когото можем да наречем един от „строителите на съвременна България“. Той е потомствен колекционер на часовници, влюбен в механизмите, заради което става майстор на часовници в часовникови кули и създател на първата наша часовникарска фабрика. Неговите механизми тиктатат и до днес. Представяме ви Георги Хаджиниколов!

Механизми, циферблати и камбани за фасадни часовници на часовникарска фабрика “Гномон” – Георги Хаджиниколов. София, 1936 г.

Биография и вдъхновение

Хаджиниколов е от онези поколения българи, които са учили в чужбина, а след това вдъхновени са се завърнали у нас, за да използват своите знания и да помагат на България по-бързо да настигне по-напредналия свят. Той е роден в Дупница на 29.І.1892 г. в семейството на колекционер на часовници. Това вдъхновява сина и той се амбицира да следва часовникарство, за да навлезе по-дълбоко в тайните на времеизмерващите механизми, но по това време у нас никъде не се предлага такова академично образование. Ентусиазираният младеж спечелва стипендия от Търговско-индустриалната камара и заминава за центъра на часовниковата мисъл – Швейцария (по-точно Женева) – където се правят най-точните и прецизни хронометрични механизми в света. Курсовете по всички тънкости на тази техника – изискваща толкова много фино внимание, че е колкото наука, толкова и изкуство – увличат Хаджиниколов-младши и той успешно завършва часовникарство през 1916 г. С това става първият българин, получил специално образование в тази област.

Точно в разгара на Първата световна той се връща в България и вдъхновено започва да практикува наученото. По това време някои професии у нас се практикуват от хора с по-самоука квалификация и когато сред тях се появи човек, който носи в ума и ръцете си последните достижения в съответната област, не може да не стане светило поне от национална класа. Затова Хаджиниколов безспорно е добре приет от клиентите, когато започва да практикува научения занаят, а през 1920 създава Часовникарска кооперация „Зора“.

Тогава ,,часовникарска кооперация“ е разпространено название на организация, основана от предприемчив човек, изкусен в занаята, който се занимава с няколко различни дейности във времеизмервателната техника – внос, продажба, последваща поддръжка и т.н. Те най-често носят името на собственика, но може да имат и други названия – Часовникарска кооперация „Подем“ напр.

Георги Хаджиниколов обаче никога не „заключва с девет катинара“ своите познания. „Зора“ организира общообразователни курсове по часовникарство, достъпни за всички желаещи, където вероятно майсторът е набирал талантливи младежи, за да ги обучава за помощници. Започва да издава „Часовникарски преглед“ – първото специализирано, но и популяризиращо тази техника списание в България, от което за съжаление излизат само 4 броя през 1920 г. Целта е статиите в него да издигат часовниковата култура на читателите – налице са теми като „Часовите зони в Европа и света“, „История на часовниците“, „Видове часовници и какъв ни трябва“ и други.

Гномон

Размахът на Хаджиниколов и усетът му, че лесният достъп до точно време ще става все по-нужен на ускоряващата стопанския си живот България, го води до решението да разшири кооперацията си в първата истинска часовникарска фабрика у нас – „Гномон“ – която той основава в София на 1.ІХ.1934 г. (според датата на вписване от фирменото дело 204/1934 г. от Държавния архив – най-ранната, за която открихме документи). Колко дълбоко Хаджиниколов е навлязъл в своята наука, проличава още от марката – „гномон“ е древногръцка дума, част в античен слънчев часовник. Гномонът е отвесен прът, който хвърля сянка върху циферблата и така часът се определя спрямо положението на сянката, а тя пък пада според позицията на Слънцето.

В новата фабрика акцентът вече е върху производството на наши, български часовници, и то от голям калибър и мащаб – стенни, каминни, фасадни… Какво означава това?

Стенни часовници са дървените величия като онзи прекрасен екземпляр с месинговото махало две снимки по-надолу. Каминни са часовниците с циферблат, поставен върху най-често хоризонтален постамент и така целият часовник стои върху плот. А фасадни са градските с голям размер и видимост, които се монтират на стени и кули на обществени здания – църкви, гари, училища… Днес те са жив паметник на Георги Хаджиниколов, защото много от тях работят и до момента – напр. часовниците на църквата Св. Седмочисленици, на Александровска болница, на Търговско-банковата гимназия в Лозенец, Застрахователно дружество „Български феникс“ (днес Агенция по заетостта), Хасковската община и други… Близо 70 са кулните часовници, изработени от Хаджиниколов по градове и села, и почти всички са живи и до ден-днешен! Ако един от първите му фасадни часовници е този на Седмочислениците (1931), последният е онзи на кулата в известното с виното си село Телиш. Майстор Георги поставя този часовник в началото на 70-те г.

Ето и видео от един работещ такъв часовник, поддържан от нашия приятел Борислав Драгиев:

Подобно на други технологични производители от Царство България, и Хаджиниколов е смятал, че всяка произведена машина трябва да е направена по-старателно и дълготрайно от предишната и че продукцията не бива да стои на едно равнище – тя трябва постоянно да се осъвременява. Затова шефът има няколко изобретателски патента на свое име, а в един момент започва да произвежда и електрически часовници за гарите в България.  

Хаджиниколов е бил перфекционист в работата си и я е извършвал наистина с „швейцарска прецизност“! Още по времето на Часовникарска кооперация „Зора“ си е набавял най-точните и съвършени професионални инструменти, „изписани от странство“ – могат да се видят и днес в Политехническия музей в София. Много от тях не се използват от съвременните часовникари, но привличат сетивата с невероятната си изработка и точност – инструменти за човек, който знае какво да прави с тях. А Георги Хаджиниколов наистина е знаел, защото понякога за ремонт са му носени часовници в насипно състояние в торби и само изкусните очи и ум на майстора са съумявали да върнат всяка частица на точното й място, долавяйки с опита, познанията и интуицията си ролята на фините детайли. Неслучайно е поддържал и часовниците в царския дворец!

Едно от прекрасните произведения на „Гномон“ отскоро присъства и в моята колекция от българска техника. Това е електрически часовник с махало, използван за координиране на свързани с него други часовници в няколко помещения – тоест часовник майка, наричан още електропървичен. Произведен е вероятно в средата на 30-те г.; скàлата под махалото показва неговата амплитуда (отклонение).

Ето тук са клемите за свързване на електропроводниците към другите часовници, за чието координиране този е отговарял:

Забележителен е и специалният часовник за отчитане на работното място в предприятие или учреждение. Всеки служител получава индивидуален номер, който се отчита чрез натискане на бутон и се отпечатва на хартиен носител. Така в края на месеца може да се провери дали някой не е закъснявал.

По това време немалко предприемачи са обединявали няколко дейности, което изглежда е било удобно за тогавашните условия в България. Примери са софийската фирма „Клингзор“, произвеждала и грамофони, и радиоапарати, ,,Павел Вълчев – златарство и часовникарство“, а и Часовникарска централа „Гномон“ – София. При вписването предметите на дейност на фирмата са два: „търговия, производство, представителство и поправка на часовници, грамофони, радиоапарати и др.“ и „търговия и преработване на всякакъв вид черва и животински отпадъци; внос и износ на такива и др. стоки“. Цялото название е „Часовникарска централа „Гномон“ на Братя Хаджиниколови – София“, а съдружник на Георги е брат му Константин. „Представителство“ тогава означава, че това е вносител и дистрибутор за България на марка чуждестранни стоки (в нашия случай – на ,,германските часовници стенни и за маса ,,Фридрих Мауте“ и на швейцарските часовници ,,Кортебер“. Що се отнася до хранителните стоки, запазени са документи за износ на месни продукти в Германия от 40-те г. Предвид голямата разлика в двата предмета на дейност, можем да предположим, че с това се е занимавал братът Константин Хаджиниколов.

Времената обаче стават все по-мрачни. По време на въздушното нападение от 16.ІІІ.1944 г. домът на Хаджиниколов на бул. Ген. Гурко № 13 е напълно разрушен, заедно с покъщнината и ценни документи за бизнеса му. В първите години след 9.ІХ.1944 „Гномон“ продължава дейността си, но на 2.ІХ.1949 е обявена в несъстоятелност. Хаджиниколов става преподавател по времеизмервателна техника в Техникума по фина механика и оптика (1948 – 1953). След това отново е майстор часовникар – хората от неговия тип не могат да живеят, без да работят – чак до смъртта си на 17.VІ.1976 г. в София.

Георги Хаджиниколов е от онези люде, за които се казва, че са от най-щастливите, защото при тях работа и хоби се сливат и всъщност са едно. Независимо от усиленото производство, майсторът десетилетия наред отделя време и на любимата си разтоварваща дейност – колекционирането на часовници – и постига наистина страхотни висоти в това начинание. Колекцията му наброявала десетки и стотици механизми – пясъчни, стенни, с махало и без, огромни мастодонти с тежести десетки килограми, изящни джобни часовници с няколко капака един върху друг, за да защитават нежните частички, както и часовници, които са истински произведения на изкуството и циферблатът им е само детайл от цяла старателно изработена скулптурна група със собствен сюжет. В момента част (около 120 експоната) от събираната цели две поколения колекция на Хаджиниколов се намира в Политехническия музей, откупена от наследниците му през 1975 г.

Хора като вдъхновената личност, за която Ви разказахме току-що, са причината историята на техниката да е толкова разнообразна и интересна. Те са доказателство, че в България са се раждали и ще се раждат способни и проникновени умове, които могат да създават чудесни неща в най-различни области.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2018.

В новата статия на Sandacite.BG ще видим кои са първите филми и кина в България!

В последните няколко години наблюдаваме силен разцвет на българските филми и сериали. Отново зачестиха моментите, в които човек може да иде до кинокасата или киносайта и да си купи билет за български филм. Някак е приятно, живо, създава една особена динамика това да четеш за процеса на работа върху поредния нов български филм и същевременно да те заобикалят рекламите на вече готови и прожектирани такива. Живеем във велико време!

Но само преди малко повече от век нещата не са били точно така. Ама съвсем не!

Началото на кинопрожекциите в България ни отнася в последните години на ХІХ век и е свързано с градовете София и Русе. След десетилетни спорове и неясноти датата на първата кинопрожекция у нас беше закована на началото на декемврви 1896 г., а мястото – хотел Македония на ул. Търговска в София. Там една тайнствена личност, която тогавашния столичен печат описва като ,,професора по физика г-н Мелинсон“ в рамките на различни свои представления показва фокусничества и няколко филма, прожектирани с типичен кинематограф от края на ХІХ век. Става дума за познати западноевропейски филмчета от онова време като ,,Художникът (Кралица Виктория)“ (1896), ,,Сцени от улиците на Париж“ и други, но и за кинохрониката ,,Пристанището на Варна“ (1896), заснета у нас от французи. Тази лента обаче продължава да е малко легендарна и не е засвидетелствана в нито един филмов каталог от онова време, а имаме само косвени сведения за съществуването й (вестникарска реклама).

На 27 февруари 1897 г. във русенския вестник „Законност”, в рубриката „Вътрешна хроника”, излязло съобщението: „В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, аппарат, който изображава на платно тъй наречената Жива фотография. Аппарата дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени в всичката им живост и движения. Пристигналия цинематограф показва, например, един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, една от парижските площади и т. н. – всичко това толкова живо и естественно, щото се получава пълна иллюзия. Аппарата се помещава в новата къща на г. Марин Чолакова, на площадьта пред бъдещата градска градина. Входа струва 1 лев”. В публикуваната обява не се посочва точната дата на пристигането на „цинематографа”. Броят обаче е от 27 февруари, което означава, че появата на апарата е станала средата на месеца, някъде около 17 февруари.

Марин Чолаков бил известен русенски търговец на хранителни стоки. Въпросната къща била на два етажа, като приземният етаж представлявал обширно помещение, служещо за склад или дюкян. Според други твърдения обаче там се е помещавала бирария и вероятно точно там – като посещавано обществено място – се е провела и първата кинопрожекция в Русе. ,,Кинематографистът“ се е наричал Георги Кузмич.

Сведението на табелата обаче не отразява най-новите данни по темата ,,първа кинопрожекция в България“, защото в действителност това е станало в салона на хотел Македония в София, както и е описано по-горе.

Сетне започва една истинска епопея, на която авторите са отново чужденци. Защото, подобно на други демонстрации на технически новости (автомобилът напр.), и въвеждането на киното в България е инспирирано от ,,икономическите пътешествия“ на множество чуждестранни предприемачи, които осъществяват турнета из най-големите градове на България, носейки със себе си новото, непознато и тайнствено техническо чудо, наречено ,,кинематограф“, и кутии с целулоидна лента за него. Те подбират места, на които се събират множество хора – хотели, панаири и др., уреждат участието си с организаторите, включват своя апарат и започват важно да се въртят около него с подчертано достойнство, произнасяйки помежду си странни и мистериозни думи – ,,филм“, ,,лента“. По-заможните и успешни от тях – като чеха Франц Прохазка напр. – пътуват и със собствени сгъваеми шатри, които разпъват в определените спирки, както направил Прохазка във Видин, където разпънал палатка за цели 300 зрители! Той бил твърде изкусен киноуправител и освен самите прожекции, въвел атракция между отделните филми – докато сменяли лентите, електрически орган свирел и привличал минаващата публика да види поредното кинопредставление. Друг киносалон на Прохазка е бил ,,Гранд биоскоп“ до Лъвов мост. Той обаче не се посещавал добре, тъй като това място тогава се смятало за много отдалечено от Центъра. А самите филми, разбира се, били неми. Едва по-късно въвели музика, за да може тя чрез силата на нотите да изразява емоциите, които вълнуват персонажите и би трябвало зрителят да съпреживява.

Всички тези кинопредставления наподобявали по нещо цирковите. Разликата е там, че вместо изумителни номера, дресьорски героизми, фокуснически илюзии и т.н., публиката наблюдавлаа нещо, наречено от един русенски вестник през 1897 г. ,,жива фотография“. Това били кинопроизведения, които бихме нарекли праобрази на съвременните документални филми, изобразяващи тържествени събития, животът на хората на публични места в различни чуждестранни градове, обществени прояви на различни политически лица, протоколни събития с участието на царски особи и т.н. Действието на всички тези ленти, разбира се, се развивало в чужбина. ,,Кинематографическите сеанси“ се рекламират шумно и мощно, като че са същински циркови представления.

Горе-долу по това време по българските номадски киноекрани започнали да се появяват и художествени, игрални филми, които били отново чуждестранно производство (най-вече на френската компания ,,Патè фрер“. Сюжетите им показвали приключения на герои в далечни и екзотични страни, в които хитрите персонажи защитават някаква кауза и успешно я постигат, или пък напротив – борят се като Дон Кихот с вятърни мелници и искрено разсмиват публиката с невероятно комичните си подвизи. Друг жанр на филмчетата били мелодрамите, в които героите преодолявали множество препятствия, а в почивките между тях изплаквали очите си един за друг.

Всички тези кинопрожекции се провеждали в набързо разпънати шатри из всеки по-голям град на България. Едва в началото на ХХ век започнали да възникват постоянни, стационарни кинотеатри. От една страна, те разчитали на един информиран зрител, който веднъж е видял и харесал кинематографа и е готов често да посещава нови ,,представления“. От друга обаче, постоянното установяване на едно място заставяло собствениците да се снабдяват с все нови и нови филми, за да показват на посетителите различни заглавия. А това е ставало трудно при недобрата логистика между България и чужбина в началото на миналия век и постоянно растящите цени на лентите с най-прочутите световни актьори. Не стига това, ами и наложилата се тогавашна традиция при показването на тези кратки филмчета повелявала да се прожектират едно след друго разножанрови филмови произведения! Наистина трудно за собственика на малък кинотеатър и всъщност това е причината, поради която – въпреки бързо никнещите тук и там киносалони из София – през 1910 – 15 г. високоразвити остават едва няколко, сред които известни имена са ,,Модерен театър“, ,,Одеон“ и ,,Нова Америка“.

В този период из кинотеатрите вече редовно се показвали хроникално-документални кадри, наречени ,,картини из нашия живот“, чиито сюжет са забележителни и интересни моменти, вече от живота на България – ,,Пристанището на Варна“ (една от първите показани у нас такива кинохроники още през 1896 от Мелинсон),  ,,Посещението на цар Фердинанд в Цетина“, ,,Излетът на авиатора Масленников в София“, ,,Зимният спорт на столичани“, ,,София и околностите ѝ“, сюжети от всекидневието на българската войска и обучението във Военното училище и т.н. Някои от тези ,,документари“ вече могат да се нарекат български, защото са снимани по поръчка на кинотеатрите.

За съжаление днес състоянието на тази историческа ценност – сградата на ,,Модерен театър“ (открит 1907) – е престъпно лошо!

Това ни води към другия вид сюжети, които определено вълнували публиката – военно-патриотичните. Те първи излезли от рамките на хроникално-документалния кадър и дали живот на пълноценни игрални филми, произвеждани от чуждестранни компании, но предвидени за показ у нас. Нерядко чисто български сюжети от военните години са ставали основа за сценарии, разработени от външни продуцентски къщи, но за наша публика, тъй като явно се е смятало, че историята приятно ще подразни патриотичните чувства на зрителите и това ще гарантира търговския успех. Такъв е напр. случаят с филма ,,Марийка – потурчената българка“ на споменатата френска компания ,,Патè фрер“. В този вид, а и в други кинопроизведения, виждаме отколе познатите оперетни сюжети, които задължително включват действия на персонажи като разбойници, неверници, крадци, свръхестествени, същества, невъзможна любов, на вид по-слаби сили на Доброто, множество перипетии, тяхното преодоляване и т.н. Накрая ,,нашите“ все пак успяват да се наложат над ,,лошите“ (напр. ,,неверниците“) и хепи ендът възтържествува. Дори може да се направи успоредица между сюжетната схема на ,,Марийка…“ и операта на Моцарт ,,Отвличане от сарая“.

Обаче, ако трябва да определим най-успешните жанрове в киното в България през началото на ХХ век, това са мелодрамата и комедията.

Точно постепенното настаняване на кинопрожекциите в българското публично ежедневие подготвило почвата и за следващия важен етап – появата на първия български игрален филм ,,Българан е галант“ през януари 1915 г.

В Сандъците – Sandacite сега ще ви разкажем и за българския бензинов двигател Д300!

За произхода на легендарния софийски ,,Завод 12″ сме говорили и друг път на страницие на нашия сайт – той води началото си още от 1907 г., когато е основан като Военно-инженерна и свързочна фабрика към Министерството на войната. Предметът му на дейност е ремонт и производство на военна и свързочна техника. През 1947 г. е преименуван на Инженерно-свързочна фабрика, от 1948 г. на Военен завод 25, а от 1949 г. е Завод 12. Предметът му на дейност е производство на бензинови двигатели с вътрешно горене, автомобилни акумулатори, резервни части и др. Именно в тази фаза на развитието му го заварваме и ние днес и ще се занимаем с него.

Днес на нашата ,,музейна маса“ е едно изделие на завода от края на 50-те години – бензиновият двигател Д-300. Поначало това е стационарен едноцилиндров двутактов двигател. Ето и други негови технически характеристики: диаметър на цилиндъра 75 мм, ход на буталото 66 мм, работен обем 291 куб. см, максимално допустими обороти – 3600 за 1 минута, и стандартен диапазон на работните обороти – 3300 – 3400 об/мин.

Двигателят се охлажда по обикновения начин – въздушно с вентилатор, а запалването му е магнетно. Използваният в него карбуратор също  е български – тип ,,Завод 12″ К26Д. Резервоарът на  Д-300 побира 8 л гориво. Самото гориво е смес от  автомобилен бензин с октаново число минимум 66, и съветско масло автол 18 (през лятото) или 10 (през зимата) в съотношение 20:1, а след разработването на двигателя – 25:1. За да приготвите горивната смес, размесете добре бензина и маслото в чист съд, след което през ситна цедкаа ги налейте в резервоара.

За какво се използва? За какви ли не нужди – сеносокачки, дърворезачки, трактори, водни помпи, риболовни лодки и т.н. Много такива двигатели и подобни на него са били монтирани на колички, предназначени за рязане на дърва. Примерно есенно време обикалят градовете и режат дървата, доставени на хората за твърдо гориво, тъй като от доставчика ,,Топливо“ те са идвали на едри пънове и са били неудобни за употреба.

МАЛКО УКАЗАНИЯ ЗА ЕКСПЛОАТАЦИЯ

Нещо важно: както и много други, така и този двигател излиза от завода неразработен. Paз­paбoтвaнeтo нa един двигател означава дoвeж­дaнe нa вcичĸитe мy тpиeщи ce чacти и мexaнизми в пoлoжeниe нa cpaбoтвaнe (yлягaнe) пoмeждy им и ycтaнoвявaнe нopмaлeн лyфт, ĸoйтo ocигypявa пo­cтигaнe нa мaĸcимaлнa мoщнocт нa двигaтeля и га­рантира нормална работа на задвижваното от двигателя превозно средство. Когато разработвате двигателя, има нужда да извършите някои малки манипулации по него. След първите 50 работни часа иглата поз. 1 на долната фигура трябва да се премести от крайно горно положение в положение второ отдолу (иглата се изважда и се вкарва наново така, че да се застопори във втория жлеб от долния край):

Запалването на този двигател е цяла епопея!

Първото  инай-важно условие е да употребявате само само с предписаната топлинна стойност.
Регулировката на запалването се извършва по следния начин : отвива се гайката , означена с 3 на долната фигура, после се отвива и пусковата шайба поз. 4, снема се капакът на магнета 5  и накрая се сваля свещта на двигателя. Проверете разстоянието между контактите на чукчето поз. 1 и наковалнята 2 на фигурата под долната – въпросното разстояние трябва да бъде 0,3 – 0,4 мм. Регулировката на това разстояние се прави, като се отвива винтчето поз. 3 на по-долната фигура и се завърта ексцентричната шайба поз. 4, докато се получи посоченото разстояние. След това винтчето се затяга и разстоянието се проверява.

Центрирането на момента на запалването се извършва по следния начин. През отвора на свещта – с помощта на шублер или специален уред – се намира ГМТ на буталото. Коляновият вал се завърта в посока обратна на въртенето на двигателя, докато буталото сле­зе на 5 – 6 мм от ГМТ. Коляновият вал се завърта в посока на вър­тенето, докато буталото достигне на разстояние 3,5 — 3,8 мм от ГМТ. В този момент трябва да се прекъсне електрическата верига на първичната намотка на бобината, като се отдели контактът на чук­чето от онзи на наковалнята.

По въпроса за филтъра за въздух. От завода двигателят излиза със сух филтър. Преди пускане на двигателя в действие филтърът (тип МД-250) трябва да се промие в моторно масло. Сетне отворете и горната му част и също я потопете в моторно масло. В долната му част (чашата) трябва да се налее масло до червената линия, нанесена от вътрешната страна.

Друга хитринка: ако двигателят е прегрял поради продължително претоварване и не загасва след натискане на бутона за замасяване, необходимо е за разтоварите Д-300-ицата и да й увеличите оборотите до към 3400 за 1 мин. за около 2 мин., след което пак да ги намалите. Накрая остава само да натиснете отново бутона за замасяване.

В никакъв случай обаче двигателят не трябва да се спира чрез снемане на лулата на свещта, защото това може да доведе до повреждане на запалителната система!

Маслото да се смени след първите 20 работни часа, а след това — след всеки 500 работни часа. Това за 20-те часа важи и за свещта – тя също трябва да се проверява и евентуално почиства след всяко тяхно изтичане, а след това — след всеки 200 работни часа. Шумозаглушителят, буталото, цилиндрова глава и разпределителни канали – и те е нужно да се инспектират на всеки 200.

Повече за този двигател можете да научите от достъпното му тук за изтегляне пълно ръководство за употреба и ремонт, а също така там е приложен и каталогът му резервни части ==> Бензинов двигател Д300

:) И не забравяйте:

Поздрави!

[1963] Първият български електротрактор

През декември 2017 г. известният германски производител на селскостопански машини AGCO представи необичайния трактор Fendt e100 Vario, който се задвижва не от обикновен двигател с вътрешно горене, а от електрически такъв. Електротракторът е рекламиран като революция в този вид техника заради необичайното задвижване, на практика отсъстващото замърсяване и различните функции, които се управляват чрез собственото му мобилно приложение. Част от бъдещето му е вече осигурено – в скоро време Община Мюнхен ще замени използваните в града дизелови трактори с електрическия e100 Vario. Неговата мощна батерия е предвидена да работи и като енергоизточник за зареждане на други консуматори в по-спартанските условия на полето.

Ще кажете – нормално, модерни времена. Да, ама знаете ли, че още преди 55 години и в България сме имали електрически трактор! Бил е разработен в Института по механизация и електрификация на селското стопанство в София. Ето как е станало това.

В началото на 60-те г. ,,отговорните органи“ по земеделската механизация на държавата констатират, че  механизацията в оранже­риите е недостатъчна и че почти всички основни работи, пог­лъщащи много труд, се извършват ръчно. Това положение спъва увеличаването на оранжерийните площи и води до висока себестойност на произведените ранни зеленчуци. Затова в гореспоменатия Институт е  бил набран  колектив от научни работници със задача да създаде подходящо средство за механизиране на работните процеси в оран­жериите. Инженерите мислили, мислили и сътворили… електрически трактор!

    Като се замислим, защо пък не? Такива днес ги има бол (напр. германският Fendt e100 Vario от тази година).

    Проектантите установяват, че в основата си идеята съвсем не е лоша. Електромоторът има някои ценни предимства в сравнение с двигателя с вътрешно горене. Той не се нуждае от зареж­дане с гориво, винаги е готов за работа, бързо се пуска в движение, има висок коефициент на полезно действие. Освен това обслужване­то му е много леко и просто. Технически прегледи се правят по-рядко. Дори са пресметнали, че разходите за ремонт на електротрактора са три пъти по-малки от тези на обикновения трактор с бута­лен двигател.

Но тези предимства съществуват само при работа в ограничени райони или на място. При използване на електротрактора в полето проектантите забелязват  и неговият основен недостатък. Новото оръдие на труда се захранвало чрез дълъг кабел, който го следва по време на целия му работен път – тоест нещо като каишка между мрежата и него! Този дълъг кабел за захран­ване влече след себе си допълнителни електромрежи и други съоръже­ния, които повишават значително стойността да извърше­ната работа.

А защо не са използвали обикновени акумулаторни батерии? Честно казано, нямам сведения за това, но вероятно са сметнали, че това ще оскъпи значително трактора, или пък са решили, че понеже площите в  оранжериите са малки, може да минат и с кабелно захранване. Тогавашните оранжерии изглеждали уместни за използ­ване на електротрактора именно поради малките площи и затворените помещения, а инсталациите за токозахранване имали сравнително ниска цена.

Да се върнем пак при проектантските умувания. Тогавашните оранжерии са изглеждали подходящо място за използ­ване на електротракторите, особено при механизираното отглеждане на ранни зеленчуци. Площите са ограни­чени, помещенията — затворени и инсталациите за зах­ранване с електрически ток струват сравнително евтино.

    И ето, че през есента на 1963 прототипът бил готов! Той имал обикновен асинхронен елек­тромотор с мощност 6,5 kW и 1460 об/мин. Токозахранването идвало от общата мрежа на оранжерията с напрежение 380/220 V. Според планировката на пространството кабелът можел да се влачи върху почвата или да се издига под покрива и да се носи от телено въже. За да не се усуква при завоите, конструирали специален въртящ се контакт, на който едната му част да се върти заедно с кабела, без да се нарушава електровръзката. Направо велико!

     За предпазване на кабела от усукване при завоите е бил конст­руиран специален въртящ се контакт. Едната му част се върти заедно с кабела, без да се нарушава електри­ческата връзка. представяте ли си, какво чудо! :D

    Първият БГ eлектротрактор имал малки размери – ширина 60 см и дължина 135, а теглото му било 400 кг. Можели да му се монтират и външни съоръжения, напр. плуг. Имал две предни и две задни скорости. Практически били осъществени само предните, а зад­ните се получавали с превключване на фазите на електро­двигателя. При смяната им валът му променял посоката си на въртене и тракторът от преден ход минавал на заден. Спирачките били челюстни и се монтирали в задвижва­щите колела. Задействали се посредством лостове и пе­дали, монтирани пред седалката на тракториста.

Виждаме, че в сравнение с обикновените верижни трактори конст­рукцията на този е значително опростена, което и намалило много стойността му. Можел да се произвежда с вече усвоените технологии. Обслужването и управлението било лесно и замислено да се извършва и от хора с ниска квалификация.

Електротракторът бил предвиждан главно за оране на почвата в оранжерията преди разсаждане на растенията. Дотогава земята се копаела с конски плуг или с права лопата. При опити да се използват обикновените трактори резултатите не били добри. Това е логично – по-големите и тежки машини утъпкват силно почвата, бук­суват, имат малка маневреност и голям радиус на завоите. Освен това, в повечето оранжерии просто не можел да влезе голям трактор. Използването на малки едноосни трактори също се оказало неудобно поради голя­мото им буксуване и трудно управление.

Снабден с навесен еднокорпусен плуг, г-н електротракто­рът изглеждал идеалният супергерой за ползване в оранжериите! При него буксуването било сведено до минимум, утъпкването на поч­вата – намалено няколко пъти, а управлението било леко и удобно.

За съжаление обаче, следите на днешния ни герой се губят малко след старта и към момента нямаме инфо какво е станало с първия БГ електротрактор. При първо получаване на нови сведения ще допишем. :)