[1963] Първият български електротрактор

(Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път във в-ĸ Fіbаnk Nеwѕ – издaниe нa Πъpвa инвecтициoннa бaнĸa (Fіbаnk) – бpoй 134, 15 юни 2018 ==> https://fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-134.pdf.)

През декември 2017 г. известният германски производител на селскостопански машини AGCO представи необичайния трактор Fendt e100 Vario, който се задвижва не от обикновен двигател с вътрешно горене, а от електрически такъв. Електротракторът е рекламиран като революция в този вид техника заради необичайното задвижване, на практика отсъстващото замърсяване и различните функции, които се управляват чрез собственото му мобилно приложение. Част от бъдещето му е вече осигурено – в скоро време Община Мюнхен ще замени използваните в града дизелови трактори с електрическия e100 Vario. Неговата мощна батерия е предвидена да работи и като енергоизточник за зареждане на други консуматори в по-спартанските условия на полето.

Ще кажете – нормално, модерни времена. Да, ама знаете ли, че още преди 55 години и в България сме имали електрически трактор! Бил е разработен в Института по механизация и електрификация на селското стопанство в София. Ето как е станало това.

В началото на 60-те г. ,,отговорните органи“ по земеделската механизация на държавата констатират, че  механизацията в оранже­риите е недостатъчна и че почти всички основни работи, пог­лъщащи много труд, се извършват ръчно. Това положение спъва увеличаването на оранжерийните площи и води до висока себестойност на произведените ранни зеленчуци. Затова в гореспоменатия Институт е  бил набран  колектив от научни работници със задача да създаде подходящо средство за механизиране на работните процеси в оран­жериите. Инженерите мислили, мислили и сътворили… електрически трактор!

    Като се замислим, защо пък не? Такива днес ги има бол (напр. германският Fendt e100 Vario от тази година).

    Проектантите установяват, че в основата си идеята съвсем не е лоша. Електромоторът има някои ценни предимства в сравнение с двигателя с вътрешно горене. Той не се нуждае от зареж­дане с гориво, винаги е готов за работа, бързо се пуска в движение, има висок коефициент на полезно действие. Освен това обслужване­то му е много леко и просто. Технически прегледи се правят по-рядко. Дори са пресметнали, че разходите за ремонт на електротрактора са три пъти по-малки от тези на обикновения трактор с бута­лен двигател.

Но тези предимства съществуват само при работа в ограничени райони или на място. При използване на електротрактора в полето проектантите забелязват  и неговият основен недостатък. Новото оръдие на труда се захранвало чрез дълъг кабел, който го следва по време на целия му работен път – тоест нещо като каишка между мрежата и него! Този дълъг кабел за захран­ване влече след себе си допълнителни електромрежи и други съоръже­ния, които повишават значително стойността да извърше­ната работа.

А защо не са използвали обикновени акумулаторни батерии? Честно казано, нямам сведения за това, но вероятно са сметнали, че това ще оскъпи значително трактора, или пък са решили, че понеже площите в  оранжериите са малки, може да минат и с кабелно захранване. Тогавашните оранжерии изглеждали уместни за използ­ване на електротрактора именно поради малките площи и затворените помещения, а инсталациите за токозахранване имали сравнително ниска цена.

Да се върнем пак при проектантските умувания. Тогавашните оранжерии са изглеждали подходящо място за използ­ване на електротракторите, особено при механизираното отглеждане на ранни зеленчуци. Площите са ограни­чени, помещенията — затворени и инсталациите за зах­ранване с електрически ток струват сравнително евтино.

    И ето, че през есента на 1963 прототипът бил готов! Той имал обикновен асинхронен елек­тромотор с мощност 6,5 kW и 1460 об/мин. Токозахранването идвало от общата мрежа на оранжерията с напрежение 380/220 V. Според планировката на пространството кабелът можел да се влачи върху почвата или да се издига под покрива и да се носи от телено въже. За да не се усуква при завоите, конструирали специален въртящ се контакт, на който едната му част да се върти заедно с кабела, без да се нарушава електровръзката. Направо велико!

     За предпазване на кабела от усукване при завоите е бил конст­руиран специален въртящ се контакт. Едната му част се върти заедно с кабела, без да се нарушава електри­ческата връзка. представяте ли си, какво чудо! :D

    Първият БГ eлектротрактор имал малки размери – ширина 60 см и дължина 135, а теглото му било 400 кг. Можели да му се монтират и външни съоръжения, напр. плуг. Имал две предни и две задни скорости. Практически били осъществени само предните, а зад­ните се получавали с превключване на фазите на електро­двигателя. При смяната им валът му променял посоката си на въртене и тракторът от преден ход минавал на заден. Спирачките били челюстни и се монтирали в задвижва­щите колела. Задействали се посредством лостове и пе­дали, монтирани пред седалката на тракториста.

Виждаме, че в сравнение с обикновените верижни трактори конст­рукцията на този е значително опростена, което и намалило много стойността му. Можел да се произвежда с вече усвоените технологии. Обслужването и управлението било лесно и замислено да се извършва и от хора с ниска квалификация.

Електротракторът бил предвиждан главно за оране на почвата в оранжерията преди разсаждане на растенията. Дотогава земята се копаела с конски плуг или с права лопата. При опити да се използват обикновените трактори резултатите не били добри. Това е логично – по-големите и тежки машини утъпкват силно почвата, бук­суват, имат малка маневреност и голям радиус на завоите. Освен това, в повечето оранжерии просто не можел да влезе голям трактор. Използването на малки едноосни трактори също се оказало неудобно поради голя­мото им буксуване и трудно управление.

Снабден с навесен еднокорпусен плуг, г-н електротракто­рът изглеждал идеалният супергерой за ползване в оранжериите! При него буксуването било сведено до минимум, утъпкването на поч­вата – намалено няколко пъти, а управлението било леко и удобно.

За съжаление обаче, следите на днешния ни герой се губят малко след старта и към момента нямаме инфо какво е станало с първия БГ електротрактор. При първо получаване на нови сведения ще допишем. :)

Днес в Сандъците – Sandacite Ви разказваме за един възхитителен български пилот!

И уйде самолето над ряката!

Обикновено фразеологизмите и поговорките казват истината. Но в нея често се съдържат и изключения. Точно по силата на това твърдение известният израз ,,уйде коньо у ряката“ не може да бъде приет за стопроцентово валиден. Защото в тази статия ще Ви разкажем за един случай, в който определено нещастието не се е случило и въздушният кон не е и докоснал водата.

Машината прелетя под моста! Това се е случило преди 86 години.

За да проследим историята от самото начало, трябва да напуснем съвременния си живот, за да се пренесем назад във времето и далеч в пространството – през 1905 г. в Северна България, в селото Сухиндол.

На 21 август там се ражда бебе, което наричат Петко. То се пада внук на известния в селото изобретателен и любопитен поп Ганчо и племенник на пилота Пеньо Попкръстев. Именно новороденият Петко е героят на нашия разказ.

Петко Попганчев е от онези забележителни български личности, за които – по различни причини – едва в последните години успяхме да разберем повече, извличайки откъслечни сведения от множество източници. Хора си спомнят за него. Страници в своя книга му посвещава изследователят на българската авиация Цветан Цаков. Едва през 2004 г. обаче беше публикувано  (вече доста трудно откриваемо) заглавие, която обхваща по-задълбочено неговия живот и постижения. За щастие, добре запазени са и официални документи на Петко Попганчев, документиращи неговия живот. Защо да не погледнем още веднъж към доблестния пилот и да обогатим знанието за него с най-новото, което сме открили?

Биография и вдъхновение

Той, както обикновено се казва, ,,расте умно и будно дете“. Получава високи оценки в сухиндолското основно училище, а сред интересите му най-много изпъква този към техниката. А в юношеските си години изпитва силното влияние на вуйчовата си професия – ,,авиаторството“.

По това време личният състав на армията се подбира изключително критично и прецизно. Офицерите от различните родове войски трябва не само да са смели и родолюбиви българи. Дори и да добавим към тези качества амбиция, ум и съобразителност, пак не би било достатъчно. Необходимо е хората, обличащи униформи, да са образец за обществото – да произхождат от добри семейства, да са физически и психически силни, да могат да носят отговорност и да са ученолюбиви и схватливи.

Такъв човек без съмнение е бил известният летец Пеньо Попкръстев (вуйчото на малкия Петко), завършил обучения в Германия и славно пилотирал в българското небе през три войни – Балканската, Междусъюзническата и ,,Голямата война“ (както до 40-те г. на ХХ век светът нарича Първата световна).

Общественият авторитет на мъжествената му професия и личното обаяние на летеца Пеньо със сигурност са повлияли твърде много, за да се създаде у племенника горестната привързаност към всички машини, които правят човека крилат като птица… Влияние, което обаче самият Попганчев не изтъква в автобиографията си от май 1948 г. – според него запалването му по авиацията е станало ,,случайно“. Разбира се, предвид времето, когато е писан този документ, може би Петко просто не е желаел да изтъква заслугите и делото на вуйчо си, защото той е твърде много обвързан с Военновъздушните сили на Царство България, а след 9.ІХ.1944 това не е било удобно на изтъкване. Още повече, че в тази автобиография Попганчев подробно разказва за участието си в няколко различни левичарски конспиративни групи.

Гимназиалните години на младия Попганчев са това, което са за много хора студентските – от една страна, време на възторга, с което младото съзнание поема преподаваните знания, но и на изпитания, породени от мизерията. ,,Ходех келнер във вегетарианската гостилница срещу безплатна храна, бях келнер в Дома на изкуствата, в зимно време палех парното отопление на вуйчо си, в мазето на чиято къща живеех безплатно“, пише Попганчев в същата автобиография.

Средното си образование Петко Попганчев учи в София, в престижната Първа софийска мъжка гимназия.  През 1924 г. Петко Попганчев се класира на първо място при кандидатстването си в Аеропланното училище в Божурище, което и завършва след едногодишен курс на обучение. След това три години се обучава във Военното училище, което и завършва със звание поручик и единствен от випуска летец. Първото му професионално работно място е летище Казанлък, където през август 1928 г. започна работа като ,,пилот авиатор инструктор“. Там той се занимава с обучение на млади летци във въздушно майсторство.

Постоянна е обаче страстта на Попганчев да усъвършенства и собствените си умения, да повишава летателните си способности. Затова заминава и пет години изкарва в Берлин – средището на най-умелите пилоти в тогавашна Европа – за да види и научи най-новото в пилотската техника. Там българинът не само изучава до най-голямата възможна дълбочина самолетостроенето, но и прави усилия (и е допуснат!) да се упражнява на самолет, а разрешението му е дадено лично от главния пилот-изпитател в берлински самолетостроителен завод. Наистина огромна чест за един студент по самолетостроене, макар и вече дипломиран в родната си страна! Но и свидетелство за безспорната любов на Петко към ,,машината, която прави човека крилат като птица“ – пред тази велика привързаност никакви административни правила не биха могли да станат пречка. Така Попганчев съчетава университетската теория с летищната практика, което е сигурно условие за действително научаване, а не повърхностно запознаване с правилата на сложната игра. Под ръководството на главния пилот на завода той се учи една след друга основните и комбинираните фигури във висшия пилотаж – лупинг, обратен лупинг, имелман… Нищо не може да го спре – Попганчев получава авиоинженерска диплома и защитава пет летателни лиценза, а, както подчертава биографът му Дочо Харалампиев, нашият герой е и първият български летец, получил официално неограниченото право да извършва публични пилотажни демонстрации. През 1939 г. той се завръща в България – амбициозен, пълен с енергия, умения и знание, и най-важното – с желание да помага да своята родина в усвояването на най-съвременното в летателната техника.

Самолетостроител

Време е за следващия важен етап от кариерата на Петко Попганчев. От следващата 1940 г. той става началник на Изпитвателния институт на ДАР (Държавна аеропланна работилница) в Божурище и е изключителен летец-изпитател. Там работи съвместно с известния български авиоконструктор проф. Цветан Лазаров. Сътрудничеството между двамата отдадени на полета мъже е много плодотворно. Попганчев щателно изпитва създадения от Лазаров самолет ,,Синигер“ (или просто ДАР-9) – двуместен едномоторен биплан, предназначен за начално обучение. Под влиянието на дадената от авторитетния пилот-изпитател висока оценка продължава работата по усъвършенстването на някои иначе незадоволителни детайли в самолета. Първите 6 ,,Синигера“ политат през 1941 г. и години наред са успешно ползвани за първоначално обучение и полагане на първи пилотски изпит от младите български летци.

В края на 1941 г. с царски указ е открита третата самолетостроителна фабрика в Царство България след ДАР Божурище и казанлъшката Аеропланна фабрика. И така едва завърналият се от Германия Попганчев става началник на Държавната самолетна фабрика в Ловеч през м. май 1942 г. Именно там и продължава производството на ДАР-9 след преместването на производствените машини и инженерно-прозводствения персонал от Божурище в Града на люляците. А в началото на 1944 г. Попганчев преподава и техника на пилотирането на юнкери летци, евакуирани в Долна Митрополия.

След 9.ІХ.1944 още няколко години продължава изпитвателната дейност на оригинала Петко. Той провежда опитните полети на разработения щурмови самолет ДАР-10Ф, като единствената причина тази бойна машина да не влезе в производството е моралната й остарялост по времето, когато е ясно, че бъдещето вече принадлежи на реактивната авиация. А след 1946 се отдава и по-голяма възможност на Попганчев да бъде полезен на българското самолетостроене.

В началото на 1947 г. командването на Военновъздушните сили разбира, че в Югославия ще се проведе конкурс за проектиране на двуместен пътнически самолет, предназначен за обучение в летене, висш пилотаж и свръзка. Конструкторският колектив на проф. Цветан Лазаров, в който влиза и главният пилот Петко Попганчев, печели второ място и парична награда. През лятото на 1947 г. в Ловеч започва работата по изработване на два самолета Лаз-7.1, предназначени за югославския конкурс. Летец-изпитател на самолета става  – иска ли питане! – Петко Попганчев – а след завършване на всички изпитания машината отлита за съседната страна.

Следващата задача идва през м. октомври 1948 –  конструиране и производство до 1 май 1949 г. един четириместен пътнически самолет. Добре сработеният отбор работи безпроблемно и машината е готова и чака своя изпитател доста преди крайнопоставения срок. На 30 април 1949 пред многобройната публика от целия завод Попганчев, проф. Лазаров и началникът на военния контрол на ДСФ Драгой Петков се качват в самолета. Петко изтласка напред газовата ръчка, самолетът набира скорост, отлепя се от земята и взима курс към София. Разбира се, не може да става и дума за друг коментар на изпитателния полет – той е напълно успешен!

Сетне развитието на Попганчев продължава. Малко са хората с неговия талант и България се нуждае от него. Затова от юни 1949 г. той е назначен в щаба на ВВС за инспектор по техника на пилотирането и теория на летенето. Признат за най-големия авторитет в тези тънкости, обучава пилот-инструктори във фигурно летене. Една година след това е преназначен в Народното военновъздушно училище „Георги Бенковски“ за заместник-началник по учебната и летателна подготовка на летателния състав.

А сега, приятели, нека оставим Петко да обучава във фигурно летене новите въодушевени любители на небето и да обърнем поглед към неговите подвизи в самолетната кабина, които и до днес хората помнят и предават – вече като легенди!

Самолетът под моста

Както пише самият Попганчев в предговора към книгата си ,,Фигурно летене“ (1958), ,,фигурно летене се нарича всяко летене освен нормалното (включително нормалният завой и нормалната спирала). При фигурното летене самолетът обикновено се движи по криви линии, като описва различни фигури и затова именно то се нарича фигурно летене или въздушни акробации“. И още: ,,Фигурното летене се нарича още сложен или висш пилотаж“.

В края на 20-те и началато на 30-те г. Петко Попганчев е вече утвърден пилот виртуоз, смайващ земните зрители с въздушните си фокусничества. Така например, между 1925 и 1927 г. той извършва нечуто своеволие – каца три пъти на своя глава със самолет в двора на Военното училище (днес Военна академия „Г. С. Раковски”). Друг път, пребазирайки един изтребител от Германия в България, Попганчев отклонява самолета от трасето му над югославска територия и полита над кралския дворец в Белград, където извършва акробатична демонстрация с множество фигури от висшия пилотаж. Това предизвиква дипломатически скандал, но очарованият югославски принц Павел отменя наказанието му…

1932 е годината на най-известния му подвиг – неговият връх, с който е запомнен и досега от много хора предимно във Велико Търново. Ето за какво става дума.

Както може би знаете, Стамболовият мост над р. Янтра в Търново е градеж от края на ХІХ век и е пуснат в експлоатация около 1900 г. Висок е 28 м и има сводова конструкция. През пролетта на 1932 г. посетилият по някакъв повод Търново 27-годишен Петко Попганчев се разхождал из града и случайно съзрял протегнатата от единия до другия речен бряг стоманена снага на моста. Времето било спокойно, нищо не смущавало съсредоточието и окомера. И изведнъж предприемчивият ум на пилота е осенен от мисъл, граничеща с безумството! ,,Дали бих могъл да мина под моста с българския самолет ДАР-1А… Гледам, меря окомерно, пресмятам и виждам, че при пълна концентрация и правилно разпределение на вниманието ще се провра под моста с моя ,,гимнастически уред“. Какво пък, нека да опита!

През следващите няколко дни и нощи Петко Попганчев посвещава значителна част от времето си на разчети как точно трябва да се изпълни полетът, защото всеки негов елемент трябва да бъде планиран възможно най-прецизно. Както споделя летецът по-късно, една от основните трудности на начинанието се състои в две неща: избиране на правилна скорост и височина и планиране на точния момент за завой от 180º преди самото преминаване под дъгата на моста. От най-важно значение е в края на завоя самолетът трябва да се окаже точно между стоманения свод и повърхността на водата.

Когато вече е взел решение как точно ще ,,работи“, Петко Попганчев взима от летището в Казанлък един ДАР и каца на Царевец. Това е началото на сензацията!

Трябва да се отбележи, че със сигурност Петко е избрал изключително добре деня на своето представление – 24 май, празникът на св. св. Кирил и Методий. Ако някой поиска да демонстрира изумително зрелище, едва ли може да има по-удачно време от един обществен празник и пълни с хора улици.

В началото Петко Попганчев подхожда откъм хълма Трапезица, сетне пикира и се насочва към р. Янтра. Точно над речната извивка прави завой наляво почти на 180 градуса със снижение. Веднага щом излиза от него, и вижда моста пред самолета. Виртуозът стабилизира машината на 20 м височина, леко натиска лоста и… преминава точно под средата на свода! ,,За миг над главата ми се мярна ажурният свод, клоните на върбите сякаш блъснаха отдолу крилете и след малко правех тур за овации над града“ – разказва по-късно Петко. Невероятното акробатично изпълнение спечелва истинския възторг и шумните приветствия на същите хора, които само допреди секунди са се кръстили за смелия авиатор, защото отдалеч изглеждало, че аеропланът му е загубил мощност и пада в Янтра!

Легендата за ,,самолета под моста“ с десетилетия се предава от поколение на поколение и до днес е жива в старопрестолния град. Толкова жива, че в наши дни – преди малко повече от пет години, през септември 2012 – художникът Любен Костов изработи макет на самолета ДАР 1А и го закрепи с въжета над р. Янтра точно при Стамболовия мост. Това стана в годината на 80-годишнината от легендарния подвиг на Попганчев. Размерите на модела са 10 на 6,5 м, а той е предназначен да напомня на жителите и гостите на града за изпълнението на славния летец. На смаялия хората епизод са посветени няколко картини и дори едно истинско стихотворение!

Подвизите на един изключителен човек

А сега нека се върнем отново при неуморимия лудетина Петко. По-нататък той е все същият. За да разберем същността на по-нататъшните му подвизи, нека надникнем в собствения му учебник по ,,Фигурно летене“. Там е указано напр., че ,,лупинг“ е ,,летенето на самолета по затворена крива във вертикална плоскост“. А как Попганчев демонстрира това на практика?

През 1933 г., докато е инструктор по фигурно летене в Авиационното училище в Казанлък, решава да направи – ей така! – 111 лупинга във въздуха (отново със самолет ДАР 1А). Защо точно толкова? ,,Просто ми харесваше цифрата – три единици“! Опитът е успешен, но това не е достатъчно за Попганчев и на 27 май той повтаря опита, достигайки летателния таван на самолета – 2700 м. Резултатът – от ,,висинèто“ в продължение на 18 минути пред очите му непрекъснато се мяркат ту земята, ту небето. Орелът е не само неустрашим, но и неуморим във въздуха – когато слиза на земята, Петко научава, че комисията е преброила цели 127 лупинга! След този физически подвиг, Попганчев каца и слиза от самолета спокоен, ведър, на вид без телесна умора.

Друг важен момент от фигурното летене, който виртуозът авиатор държи младите му наследници да научат, е т.н. гръбно летене. То представлява полет с глава и кабина, насочени към земята. Това предизвиква редица особености – напр. всички команди за хоризонталното кормило са обърнати и това изисква най-строга съобразителност от пилота. Именно това е следващият етап от серията подвизи на Петко. На 16 май 1940 г. на летище Божурище той постига още един (поне републикански!) рекорд – със самолет Focke-Wulf  Fw 44 извършва гръбно летене в продължение на цели 33 минути! През това време описва във въздуха какви ли не виражи, слизане, изкачване, хоризонтално летене, осморки… докато моторът угасва поради изчерпване на горивото в допълнителния резервоар. Едва тогава пилотът обръща самолета и каца на твърда земя.

След кацане авиационният лекар преглежда Попганчев и му извършва основни изследвания – показанията са отлични. Наистина изключение на природата е бил този човек, направо родèн за въздушни подвизи! До този момент никой в България (а може би и в страни извън границите й!) не е изпълнявал гръбен полет с такова времетраене.

Твърди се, че през същата година Петко извършва друга самолетна щуротия. По това време бъдещата му съпруга Поля Станева е ученичка последна година в ловешко средно училище. За да впечатли дамата, авиаторът решава да действа по попганчевски. Той издебва момент на междучасие, приземява самолета в двора на гимназията и й поднася букет цветя. Разправят, че този номер правел и няколко пъти над дома й – прелитал ниско над къщата, в която тя живее, и хвърлял в краката й букети. Ето това е романтика… И трябва да ни е за пример на нас, мъжете!

Друго запомнящ се експеримент на Петко е и тогавашният рекорд за най-висок полет без кислородна маска – 7200 м, достигнати с българския самолет КБ-2 на казанлъшката фабрика ,,Капрони Български“. От този полет дори има запазен запис, описващ изменението на височината на полета във времето (барограма).

Рекордите на майстора обаче не са самоцелно,,въртене“ над земята с идея да впечатлява колеги и студентки, а качествено издигане на българското авиационно изкуство на все по-високо равнище. Защото за тези рекордни за България 127 самолетни лупинга Петко Попганчев става кавалер на ,,Орден за заслуга“ (определен с Министерска заповед № 230 от 18.Х.1933 г.), а като основание е постигнато ,,пример и подражание за постигнато съвършенство в летателното изкуство“. По-късно към колекцията му се прибавят и много други отличия – най-високото признание на Международната федерация по въздухоплаване (FAI) – дипломът ,,Пол Тисандие“, а през 50-те и 60-те прибира и няколко ордена от Народна република България. Това е важно да отбележим, защото иде да ни покаже, че след 9.ІХ.1944, когато множество върхови личности от различни професионални области в България са подложени на забрана за работа, изселване или други сериозни рестрикции, летецът изпитател Петко Попганчев пак се оказва необходим и дори през 1959 г. е назначен за старши преподавател във Военно-техническата академия. Предметите, по които обучава, са аеродинамика на самолета и техника на летенето. Той е и редактор на учебник по тази дисциплина. Едва ли може да се намери по-подходящ кандидат за преподавателската длъжност от дългогодишния летец изпитател с над 1000 облетени самолета (а отделните видове машини, на които е летял, са 138!).

Оттук обаче историята се развива съвсем недобре. Заради дребен пропуск във вдъхновено изнесена лекция (и то какъв?! – Попганчев забравил да произнесе задължителните тогава фрази от идеологическата част в преподаваната наука – ,,Съветската материално-техническа част е по-добра от американската“) слухтящи студенти подлеци издават това ,,където трябва“. В резултат съвсем скоро Петко е пенсиониран и преминава в запаса. Това е такова унижение за човек като него, широк като въздуха, който е свикнал да пори с машината си!

Но един истински орел във въздуха живее само и единствено за летенето. Затова Петко Попганчев продължава да лети като неплатен (!) доброволен инструктор по висш пилотаж чак до 60-и-нещо годишна възраст. Няма как човек като него, обикнал за цял живот небето, да бъде свален от него. Освен, разбира се, ако не се намесят някакви незаобиколими обстоятелства. Такива са, за съжаление, старостта и смъртта – дори орлите умират.

На 8 март 1983 г. в София Петко Попганчев напуска този свят… за да не го забрави той никога вече!

Завинаги във въздуха

Човекът, чийто живот и подвизи прочетохте тук, е във висша степен необикновен. Летците поначало са необикновени хора, и то не само заради смелостта си. Всяка професия, всяко занятие изисква – както казвал нашият народ едно време – ,,подаденè“. Само така човек може да почувства работата вътре в себе си, да става все по-добър и все по-добър в нея. Подаденето е това, което ни кара не само да изпълняваме задълженията си, а и да се запитаме защо ги вършим тъкмо по този начин и дали точно той е най-рационалният. В по-ново време хората наричат това дарба, талант. Могат да се приведат множество примери от Попганчевия живот, от които да видим колко много необикновен (дори за летец!) е имал този човек. Той не просто лети на самолетите, а ги изследва, изучава и талантливо изпитва – затова става един от най-авторитетните български авиоконструктори; не само слуша лекция, а понякога прекъсва инструктора си и изказва току-що хрумналите си нови идеи; той се учи от най-добрите в сферата си и не спира да се развива.

Оценен ли е бил Петко Попганчев? За времето и средата си – видимо да. Грозната случка, чиято жертва става в края на трудовия си път, не може да затъмни десетилетната му слава. Но все пак, според мен трябва да се отбележи, че ако по времето на активната кариера на Попганчев се бяха намерили по-предприемчиви хора, вероятно поне няколко от неговите рекорди щяха да се окажат достойни за вписване в Книгата на Гинес. А ако обществено-политическата конюнктура в България по негово време беше друга, той със сигурност щеше да получи възможност за развитие и в центровете на световното самолетостроене.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 6-2018.

 

Първата българска аларма, която Сандъците – Sandacite намерихме за толкова години вехтошарство!

Днес ще Ви представим една стара българска охранителна аларма, на която случайно попаднахме.

Това устройство е доста малко – високо е около 25 см, широко 5 – 6. За да работи, не е нужно да се включва към електрозахранването чрез обикновен кабел. Работи на 9 волта с батерия и пази поверената му собственост (жилището, магазина или служебното помещение) по следния начин.

Монтирате устройството на касата на врата. Към самото него, което виждате, има и едно магнитче, което трябва да поставите на самата врата. В корпуса на аларменото устройство има и една ридампула, която играе ролята на датчик. И гледайте сега какъв фокус става!

Да приемем, че сте включили джаджата (тоест поставили сте алармата в готовност). Когато някой отвори вратата, магнитчето се придвижва така, че се приближава към устройството и тогава сработва електрическа верига между него и ридампулата. В резултат алармата се задейства, запищявайки пронизително! Съответно, когато магнитчето е отдалечено, веригата няма как да сработи и затова алармата не се включва, дори и да сте я поставили в режим на готовност.

За отбелязване е, че това алармено устройство пищи невероятно силно – неочаквано силно за малките си размери – и макар да не е свързано с някаква сигнална техника, със сигурност известява съседите на охранявания имот, че в него се случва нещо нередно, а оттам вече се разчита те да наизлязат. А освен това такъв писък има и прогонващ ефект – все пак плаши, пък и едва ли се ,,работи“ лесно с такава пищялка на главата! :) Самото то е наистина много здраво и няма как лесно да бъде разбито.

Логично е да се запитаме: а какво, ако самият собственик сутринта си влезе – и него ли ще ,,овика“ алармата? Проектантите от ЗММ Технотроника са помислили и за това! Предвидена е възможност за въвеждане на парола (чрез клавишите) и закъснение. Тези две функции означават следното:

• първо, чрез паролата собственикът се идентифицира – тоест, дори и алармата да го посрещне сутринта с пищене, той може да въведе паролата и така да ,,успокои“ устройството. Иначе тази аларма още няма лицеразпознаване и няма как да го разбере кой е… а кой знае, може би дори и по-добре, че няма :) ;
• второ, чрез лостчето ,,закъснение“ се задава малка времева граница между сработването на електрическата верига и началото на пищенето, така щото собственикът да има време да си влезе и да изключи алармата, преди тя да е оревала орталъка, че някой налита да граби от магазина :)

За толкова години колекциониране за пръв път виждаме такова алармено устройство, което ни кара да мислим, че са били произведени доста малко такива. Епохата му е краят на 80-те – началото на 90-те години. И, между другото, това ЗММ Технотроника София вече не съществува и молим да не се бърка с  ЗММ Технотроника, които са базирани в Шумен и още работят, но в различна област.

Това е от нас засега! Щом изнамерим още нещо достойно за очеркуване, веднага ще се включим отново. Поздрави! :)

---

По спомени на Стоян Цонев

[1941] Радио Скопие предава на български езикъ!

Както знаем, през април 1941 г., в резултат на току-що извършеното присъединяване на Царство България към Тристранния пакт (известен още кат ооста Рим – Берлин – Токио) германски войски преминават през родината ни  и нападат Югославия, която скоро е разбита. Исторически български земи като Вардарска Македония (по-голямата част), а също така Одринска Тракия и Беломорието са предадени на българско управление и към тях се отправят военни и много други разноборазни специалисти, за да започнат мащабната работа по тяхното обживяване.

Не му е времето и мястото сега да разказваме за множеството случаи на български войници, посрещнати като най-скъпи братя от доскоро изтезаваното от самозабравилите се великосръбски управници българско население във Вардарска Македония. За това има множество статии и много литература. За нас важното в момента е, че сред крачещите след военните български професионалисти са и радиоспециалисти. Няколко дни след германското настъпление в Югославия, там е командирован български екип, който излъчва първото предаване на Радио Скопие на български език. Това става на 20 април 1941 г., навръх Великден. Предаването започва така:

„Внимание! Тук Радио Скопие! Христос Воскресе! Започваме нашето първо предаване на български език. Българи от от свободна Македония! В днешния ден, когато всички се радваме на свободата и празнуваме великото божие Възкресение, дълг ни е да почетем и Онзи, комуто дължим обединението на българското племе. Съдбата е пожелала да съчетае в един ден двата големи празника: Фюрерът – Богоизбраният водач на Третия германски райх г-н Хитлер днес празнува своята 52-ра годишнина, същевременно ние празнуваме и Възкресението на Христа. Думите са безсилни да изразят чувствата на българския народ към Фюрера. Хайл Хитлер!…”

Ръководители на Радио Скопие са били Любомир Брутов, Есто Везенков и Димитър Гюзелов. Към екипа се присъединяват и българи, живеещи в Скопие. В началото предаванията, излъчвани на средна вълна 426 м. / 704 KHz. От 16 август 1941 г. германските програми сутрин и следобед спират и на тяхно място се препредава програмата на Радио София. С известни варианти програмата продължава и в следващите години, като през 1942 – 1943 г. българското радио в Скопие има екип от около 20 души, който излъчва в ефир множество различни програми и народна музика. В предаванията на Радио Скопие най-силната част са автентичната и самобитна народна музика, предавания за селското стопанство, детски радиочас, емисията „Труд и радост” и, разбира се, историческите предавания. Те са част от мащабните действия на българската държава по възстановяване на националното достойнство на македонските българи, две десетилетия насила принуждавани да търпят наложено им сръбско самосъзнание, сръбски исторически символи и всичко останало сръбско (за великосръбската асимилаторска политика в Македония най-добре могат да Ви разкажат, разбира се, историците).

По същото време в Македония започват и мащабно инфраструктурно модернизационно строителство, сред чиито постижения са построени хиляди километри жп линии, модернизиране на жилищния фонд, пътища, откриване на цял университет и какво ли още не, като много от построеното се ползва и сега. За българските инфраструктурни проекти по времето на нашето управление във Вардарска Македония излезе наскоро специлана книга на МНИ (Македонски научен институт).

Разглеждайки долните скенове и прочетете текста от вестник Радио свят, съпреживяваме паметния април 1941 г. – ,,българският Великден“ –  когато Македония е върната в пределите на Майка България. Ясно си личи радостта на специализирания в радиотехническата тематика журналист, който отразява сливането на Радио София и Радио Скопие – страхотен момент в историята на радиото в България.

Велик, тържествен и нещо повече от емоционален момент – случай, който кара сърцето ти да тупка. Защото радостта невинаги е най-голяма, когато придобиваш нещо ново, но понякога е по-силна, когато възстановяваш отдавна отнето ти старо, принадлежало изконно на теб!

На български език скопската радиоставция работи чак до напускането на българската администрация през август 1944 г.

 

Вижте какво интересно събитие проведохме Сандъците – Sandacite и Fibank!

Миналия четвъртък, 28.VІ.2018, в ресторант ,,Лаванда“ на ул. Цар Шишман се случи нещо твърде интересно за цялата сандъчено войнство :)

Както знаете, от няколко години имам честта да съм гост на едно чакано събитие – рождения ден на блога на Първа инвестиционна банка (Fibank). Това отбелязване не би имало целия заряд, който носи, и не бих го очаквал всяка година с такъв интерес, ако тази институция не беше за мен с не едно нещо притегателна. Често пъти с тях сме имали неочаквани съвпадения на мисли,  възгледи и обстоятелства или сме мислили в една посока. Във Fibank има бая приятели на българската техника и любимия Ви сандъчен сайт – ако сте обърнали внимание, една немалка част от статиите си публикувам в издавания от тях вестник Fibank News, в който вече две години вадя от забравата някои от най-интересните факти от нашата техническа история. Издателите му бяха първите, която се обърнаха към мен с идея да пиша специално за българска техника. Неведнъж съм се интригувал от различните им инициативи, свързани с подкрепата на българските начинания, както и от изненадващите  подходи, които използват в комуникацията си с обществеността и клиентите си.

Тази година блогът на банката отбелязва своя 10-годишен юбилей. Поначало блог медията заема важно място в комуникационната политика на Fibank. Писал съм по тази тема и преди, но нека сега напомня. Блогът дава възможност за просвещаване – изграждане и обогатяване на финансовата култура на хората; също така е и практически полезен, защото  там може да се намерят статии, които да помогнат на човека да се ориентира по-добре какво точно търси. Една от причините е, че писмената форма дава възможност за по-пространно и пълно обяснение на много обстоятелства и термини от света на финансите (в този случай), а тези неща е важно да се знаят добре, ако човек иска да е на ,,ти“ с услугите, което ползва. Мога да Ви уверя, че когато темата е в ръцете на някой добър разказвач, банката престава да бъде традиционното скучно място. :)

Първата ми среща с https://blog.fibank.bg/ беше някъде през 2013 г., когато търсех нещо, което ме интересуваше – вече не помня точно какво – но помня, че стилът на писане по финансови теми ми направи впечатление – не бях го срещал никъде другаде. И сега ми е много интересно да чета статиите там, а тази година за юбилея му подариха нови дрешки и играчки (визия, рубрики и функции), които според мен правят блога им още по-интригуващ.

А сега да опиша за какво се борех аз там тази година. На тези блогови рождени дни често съм се срещал с хора, които имат изявено отношение към нашето сандъчено дело. :)

По покана на директора Корпоративни комуникации на Fibank г-н Ивайло Александров Sandacite.bg имаше възможност да изложи 10 подбрани експоната от колекцията,  които да внесат на празненството духа на българската техническа история. Предпочитанието падна върху изделия, свързани с комуникации и банково дело, а самото празненство се проведе в ресторант ,,Лаванда“ на ул. Цар Шишман.

Самата идея да представя част от дългогодишния си труд наживо ме зареди с енергия и реших да покажа неща, които действително имат какво да кажат на гостите. Първоначалното решение беше някои от тях дори и да поработят. :) Както и миналата година, работата мина през собственоръчно изработени плакати, обсъждане на разполагането на експонатите в пространството с чудесната Десислава Богданова-Чучулайн (също от Корпоративните комуникации). Тя има много разбиращо отношение към сандъчената кауза, а също така и твърде висок художествен усет – в смисъл, усет кое е красиво и кое къде ще седи добре. :)

Гостите бяха, както обикновено е на това събитие, блогъри и служители на Fibank. Поначало много обичам тези рождени дни, тъй като това е времето, когато хем можеш да си поговориш с хора, от които само си чел материали, хем можеш да ги попиташ онова, което желаеш да научиш, а също така може и да обсъдиш някакви бъдещи планове.

Разбира се, маниаците на стара техника си имаме номера и както винаги, сме на всяка манджа мерудия! :) Защо Ви го казвам – ами защото не знаете, че известната тукашна статия за историята на българската банкова техника всъщност се роди от предприето мое издирване дали съществува разработен някога български банкомат – та ако ще, и в един-единствен прототипен екземпляр. Тогава някой ми пусна мухата, че такъв има; аз прерових архивите и спомените в половин България, но не намерих и следа от такова нещо. Е, статията я направих, разбира се, но пък сега имах и възможност да обсъдя евентуалното все пак съществуване на първи български банкомат с истински специалист по банкови карти! След като той също отрече заблуждаващата информация, поне научих къде се намират трите навивки (в по-старата литература се казваха ,,витки“) на антенката на безконтактните карти. Обсъдени бяха и други стратегически теми, като напр. дали дебитна карта може да се ползва за отвертка, да речем. Все пак ние тука сме портал за стара ТЕХНИКА, да му се не види!

В интерес на истината, на пъстрото събитие успях да ,,сключим споразумение“ за поредица общи статии на тема… ама айде за момента да не Ви казвам, та да им се радвате повече, когато им дойде времето! :D

А самите джаджи, които представих, са снимани по-долу. Подготовката мина и през набиране на технически сведения за три от тях, което ще рече, че този чудесен повод беше и случаят, който извади въпросните три неща от категорията ,,мъртви експонати“ (ако не знаете какво е това, вижте тук ==> ЦЪК). Като се знам какъв муден колекционерски чиновник съм, заслугата за това е само и единствено на рожденденската покана! Иначе щяха да си седят и да си тънат в неизвестност… до второ пришествие.

Но да не се отнасяме. Почетни гости на блог-вечерта бяха:

• механичен грамофон Орфей от 30-те години:

Като е грамофон, не може и без плоча – в случая това е ,,ФАБРИКА ЗА ГРАМОФОННИ ПЛОЧИ  Б А Л К А Н Ъ“  СОФИЯ.

Между другото, песента е с подходящото название ,,На трапеза“ и даже имахме случай да я пуснем, та да озвучи механата. Добре се получи :)

• телевизионна игра от 1978 г. Гейм 2:

Не я включихме, но пък на плаката имаше снимка от игрова ситуация.

• телефон от края на 1920-те, произведен в Телеграфно-телефонната работилница към Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните на Царство България:

• ролковият магнетофон от средата на 1960-те Мелодия МК6, за който днес Ви пуснахме статийка :)

• военнополеви телефон от началото на 1940-те г. КСТ (Княз Симеон Търновски), работес със суха батерия и служещ за свръзка между две военносилови единици напр.:

• белоградчишката директорско-секретарска телефонна уредба ,,Вега“, за която Ви разказахме вчера:

• една друга щуротия, на която тия дни ще посветим отделна статия, тъй като заслужава това:

Според мен джаджолята произведоха интересно впечатление. Напр. известният технологичен журналист Светлин Желев ги обиколи всичките, даже поиска да вземе няколко от тях в ръце и ги коментираше. Поначало всичко може да стане интересно на хора (както се уверихме и с децата от Софийския фестивал на науката), стига да им го обясниш достатъчно увлекателно и ,,като за тях“. Друг отзив, който чух, беше, че примерно грамофонът така добре бил разположен, че не ставало ясно от нашите неща ли е, или е част от интериора на заведението, защото то се намира в стара софийска къща и е в доста ретро стил. Ха-ха… само да им се прииска Орфеят. :)

Както си му е редът по протокол, излязох и аз да се изложа и да кажа традиционните ,,няколко думи“.

В което време вдясно от мен се кипреха Първият български таблет и една от първите български банкнотоброячни машини, на които не виждате дори целите плакати. Но какво пък – виждали сте ги в съответните статии. :)

Почетен гост – турени директно на една от масите! – бяха и представители на най-големия стандарт дискети, произвеждани някога в света – 8-инчовите:

Както си му е редът, на всеки рожден ден има и торта…

И се правят искрени пожелания!

Събитието беше великолепно преживяване! Винаги се чувствам искрено щастлив, когато имам възможност да популяризирам това, което съм успял да спася и запазя от старата българска техника. А Fibank са страхотни приятели в това.

А, да… и една история за чао! Точно когато на другия ден си прибирах партакешите, се случи аз с магнетофона в ръка да се размина на изхода на ресторанта с влизаща клиентка. ,,Ааа, ама това е магнетофон!?“ – възникна посетителката на ,,Лаванда“. И още преди да успея да потвърдя, тя продължи: ,,Прекрасен е!“ :D

Е, какво да каже човек повече? :)

През последните четири-пет години все повече панелни общежития в софийския квартал Студентски град се ремонтират, санират, сдобиват се с нова дограма и изобщо вдига им се цивилизационното равнище. Блоковете – в началото предимно от собствеността на УНСС и Техническия университет, а вече и на Медицинския – бяха снабдени с непознати досега мерки за енергийна ефективност. Още от 2014 г. УНСС започна да санира (ама наистина, не само да ги лепи със стиропор!) напълно 4 общежития и монтира върху покривите им слънчеви колектори, които загряват вода за битовите нужди на студентското население по етажите надолу. Това е факт вече от няколко години и така на студентите им е по-комфортно, напр. при профилактиките на топла вода, когато вместо централно нагряваната вода се ползва тази от покривните соларни инсталации. Това обаче не е всичко от мерките за енергоефективност – в някои от ремонтираните блокове парното е с автоматично управление на топлоподаването – чрез термосензор ,,усеща“ в кои стаи е по-студено и увеличава температурата на радиатора. По коридорите беше монтирано и LED осветление, чиито сензори го включват само при движение в коридора и така значително пестят електроенергия.

Ето напр. ,,колекторирания“ блок 14 на ТУ:

 

 

 

 

 

 

 

Тогава ръководителят на звено ,,Студентски столове и общежития“ на УНСС Иван Чавдаров заяви, че при моментното равнище на наемите, които университетът събира за общежитиен живот, вложените в модернизирането средства ще се изплатят за 10 години. Преустроените по този начин енергийно ефективни блокове в академичния квартал стават все повече. Това безспорно е нещо, което трябва да радва студентската младеж, а също и фактът, че оттогава наемите не са вдигани. :)

Но да оставим това… Нека по-добре се замислим – защо нашият интерес се насочи точно към Студентски град? Какво толкова забележително е станало там – някакви модернизирани блокове, какво пък толкова? Ами… всъщност за избраното от нас място на разказа си има причина.

 

 

 

 

 

 

 

Знаете ли, че още през 1979 г. именно в същия този Студентски град за първи път в България заработва истинска лаборатория за събиране и използване на слънчева енергия, а първата ,,слънчева вода“ у нас е загрята още през 1975 г.? Това е само началото на разработката и производството на тези инсталации в нащата страна. За първите български слънчеви колектори Ви предлагаме да прочетете в следващите редове. :)

Началото

Началото на работите по използване на слънчевата енергия за битови нужди е поставено наистина през 1975 г. Тогава за пръв път група студенти и пре­подаватели от ВМЕИ „В. И. Ленин“ (сега Технически университет) в София се заемат с твърде примамливата, но слож­на задача: да разработят и конструират собствен слън­чев колектор за затопляне на вода.

Първият български соларен енергосъбирател е всъщност първата самоделна ,,рожба“ на ентусиазираната група. Не са запазени точните технически данни на поръчаното и изработено в Завода за панелни радиатори в Стражица тромаво и тежко съоръжение, което след докарването си в София е поставено върху покрива на университета да демонстрира какво може. Дълго време минава, преди термометърът в свързания с колектора бойлер да покаже, че тем­пературата се покачва, щом слънцето огрее колекторните „прозорци“. Явно първите изчисле­ния на групата са се оказали верни, а конструкцията — точна.

По-нататък младите ентусиасти на още по-младата българска слънчева енергетика не си губят времето. Освен споменатия колектор, съвсем скоро те са готови с два нови проекта: система за термопомпена станция с топло- и студоносител за битови нужди, и термосушилня, работеща със слънчева енергия (тя по-късно е предвидена за сушене на тютюн в стопанствата в Хасковска област). Но за изработката на тези прототипи вече са били нужни контакти по-нагоре.

,,Наполос“

Практическият успех от 1975 г., направен в елитен ВУЗ, не може да не привлече вниманието на висшите държавни органи, отговарящи за високите технологии в България и свързването им с икономиката. По тези времена обаче прокарването на новите идеи не се движи със светкавична скорост и трябва да минат около две години, преди да излез Разпореждане на Министерския съвет № 52 от 17 май 1977 г., с което се заповядва ,,образуване на научно-производствената лаборатория ,,Наполос“. За неин принципал е определен Комитетът по наука, технически прогрес и висше образование. В документа са изброени четири предмета на дейност за лабораторията :

• оползотворяване на слънчева и геотермална енергия за използване в термодинамични, термопомпени, климатични и отоплителни инсталации и също така тяхното проучване, изследване, проектиране, експертиза и настройване;
• внедряване на български и чуждестранни научно-технически постижения за системи, оползотворяващи слънчева и геотермална енергия;
• изработване на прототипи, нестандартно оборудване, опитни инсталации със съответната техническа документация за системи, използващи посочените по-горе два вида енергия;
• разработване на методики за проектиране, монтаж и употреба на системи, използващи слънчева и геотермална енергия

 

В документа е предвидено през следващата 1978 г. на ,,Наполос“ да се отпусне субсидия в размер на 500 000 хил. лв и също така да се назначат 30 висококвалифицирани лабораторни служителя. Зачислени са една лека кола и един микробус, които да бъдат подвижна лаборатория на организацията. Като първи работни помещения са предоставени помещения в бл. 17 в Студентски град.

Още на другия ден председателят на Комитета за наука и технически прогрес Начо Папазов пише докладна записка до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров. Там той излага основанията в България да започнат проучвания по използване на слънчева енергия, като степенува приложенията й по разпространеност в света – ,,най-широка употреба досега са намерили системите за подготовка на топла вода. На второ място е отопляването и климатизирането на сгради.  Внедряването на този вид инсталации у нас ще доведе до големи икономии на течно гориво и електроенергия. В промишлеността, селското стопанство, хотели, къмпинги, спортни комплекси и други се използват огромни количества топла вода, които до 70 % могат да се осигурят чрез слънчева енергия“, твърди шефът на научно-техническия прогрес в България.

По-интересен за нас обаче е следващият абзац, защото той пряко насочва към родната ни техника – ,,Реализацията на слънчеви системи в нашата страна е възможно с местно производство до 90 %. За производст­во на самите слънчеви колектори е в готовност Заводът за пане­лни радиатори в Стражица. Помощните съоръжения, като то­плообменници напр., се произвеждат и сега в завод ,,Червено знаме“ – гр. Ст. Загора и Корабостроителнците във Варна; завод ,,Зо­ра” – Търговище успешно изработва компресори, необходими за термопомпените уре­дби.“

Вече два пъти четем за този стражишки завод за панелни радиатори… даа, това са същите онези радиатори, които се монтираха в панелните апартаменти, а сега при демонтажа някои хора си правят огради или стълбищни рампи за колички от тях. :)

По-нататък Начо Папазов споменава за силното търсене на системи за употреба на слънчевата енеригя в южните страни, което според него е възможност България да организира успешния им износ, ако успешно започне да ги произвежда. Още тогава в проектите за бъдеща дейност на ,,Наполос“ са залегнали и разработки за различни отрасли, в които използването на слънчевата енергия е икономически изгодно и технически възможно – напр. сушене на селскостопански продукти, извличане на минерални соли от геотермални води, опресяване на морската вода, пиролиза на органични отпадъци за получаване на газови горива, добиване на електрическа енергия чрез термодинамични преобразувания и други…

Това са началните стъпки, довели до създаването на Научно-произ­водствената лаборатория „Наполос“ към Ми­нистерството на енергетиката. 

Студентски град

Сега вече основният про­блем в работата на младите учени е в създава­нето на оптимални конструкции за преработ­ване на слънчевата енергия в топлинна. 

През 1979 г. системата от слънчеви колектори, съдържаща метални радиатори с черно селективно покритие, е монтирана пред блок в ,,академичното градче“ и дава истински литри топла вода, загрята от небесните лъчи! Инсталацията е изработена с актуални за времето и произведени в България компоненти. Предвидено е не само да се загрее вода от Слънцето, а и какво ще стане, когато то се скрие. Ако няма интензивно слънчево греене или известно време се задържат облаци, автома­тично реле (на Електроапаратурния завод в Пловдив) включва електрически нагреватели, ко­ито консумират електроенергия по нощна тарифа и така поддържат необходимата температура в резервоарите или в специалните термични съ­оръжения. Eлек­трическите реотани или други нагреватели се използват най-интензивно през зимата, но затова пък то­зи разход на енергия се компенсира през лет­ните месеци, когато акумулирането на слънчева енергия е в много по-мащабни количества. Ос­вен това резервоарите, в които циркулира за­топлената от слънчевите колектори вода, са много до­бре изолирани и поместени в земята или в спе­циално пригодени за целта помещения.

Работната атмосфера в лабораторията ,,Наполос“ става все по-приповдигната. Според направено тогава изказване на ръководителя проф. Велислав Иванов – преподавател в катедра ,,Промишлена топлотехника“ към Енергомашиностроителния факултет на ВМЕИ –  в България съществуват благоприятни условия за ефектив­но използване на слънчевата енергия. Проф. Иванов твърди, че у нас през годината се наброяват близо 2000 часа е ин­тензивно греене на слънцето. Затова още тогава в Студентски град проектират подходящи слънчеви колектори за 12 обекта, на­миращи се предимно в топлите райони на страната — къмпинги, хотели и ресторанти по Черноморие­то и край гр. Сандански, споменатата тютюносушилня за хасковските тютюнопроизводства и други.

Все по-нагоре

Явно шефът на Комитета за технически прогрес е успял да убеди висшите политици в ползите за България, ако тя постави слънчевата енергетика във фокуса на научната политика, защото с Разпореждане № 48 от 30.VІІ.1979 е създадена нова икономическа единица на име Научно-производствен стопански комбинат ,,Нови енергийни източници“, подчинен на Министерството на енергетиката. Поначало думата ,,комбинат“ в контекста на тогавашната икономика означава стопански субект, който обединява научноизследователски институти, които разработват някакви изделия, и заводи, в които тези неща се произвеждат. Отделните структурни единици на комбината може да са съсредоточени на едно място, но може и да са разпръснати в цяла България.

Именно затова, в перспективния план за развитие на НПСК ,,Нови енергийни източници“ за периода 1980 – 5 г. структурата на комбината е очертана да изглежда така:

• София – ,,интелектуалният център“ – Научно-производствена лаборатория ,,Наполос“, но и монтажно-инсталационно предприятие (МИП) за соларни инсталации;
• Пловдив – Завод за топлотехнически съоръжение ,,Никола Вапцаров“, филиал на софийската лаборатория, МИП;
• Бургас – монтажно-експлоатационно предприятие;
• Разград – също, но и производство на специалните стъклопакети за слънчевите инсталации в Завода за плоско стъкло ,,Дянко Стефанов“, което така и така си го е имало още от 1980 г.

Ролята на различните звена е била разпределена така:

• София: ,,Наполос“ – изследвания, проектиране, опитно производство, пуск и настройка; МИП – монтаж и сервиз на готовите проект. До 1985 г. в столицата е трябвало да бъде построена сграда с цех и четири лаборатории за ,,мозъчния център“;
• Пловдив – към 1980 г. вече е имало производство на резервоари, бойлери, помпени станции, деаратори, а до 1985 дейността е трябвало да се разшири с  топлообменници и със сглобяване на геотермални и слънчеви инсталации. За филиала на НПЛ ,,Наполос“ е било предвидено да извършва същия вид работа като принципала си в София. До 1984 г. пък провдивският МИП е трябвало вече да проектира, сглобява, монтира, пуска, настройва и сервизира вече употребявани обекти;
• Бургас – между 1981 и 1984 е трябвало да израстне МИП със същите функции;
• Разград – споменатите стъклопакети, а към 1983 г. е трябвало да има готовност и за производство и на слънчеви колектори и душове

Слънчевото бъдеще

Междувременно още през есента на 1979 г. специалистите от Студентски град са проектирали производството на малки и средни слънче­ви инсталации с два или три колектора, снаб­дени с неголям бойлер, които всеки човек ще може да монтира сам на двора или върху покрива или терасата на къщата. Модел на такава инсталация е поставен пред сградата на лабораторията.

Когато някъде се започна ново производство, обикновено стремежът е то да се усвои с възможно най-малко трудности, резки преходи и сътресения. Затова и в нашия случай в заводите за радиатори като стражишкия за­почва преустройство на металните радиатори за отопление, за да могат лесно да се монти­рат към слънчевите колектори. Предвиж­дало се е внедряването и на пластмасови колекто­ри със селективно покритие, които биха нама­лили общото тегло на съоръжението. В един от документите на ,,Наполос“ се казва, че по­добни инсталации, съставени от определен брой слънчеви енергосъбиратели, можат да осигурят ­чисто таванско или подово отопление на поме­щения и зали, а освен това и загряване на вода­та в плувни басейни. Било е предвидено до края на 1980 г. в цяла България да се произвеждат и монтират около 1500 броя слънчеви колектора, а до края на 1981 броят им да нарастне до 5000! Също така, до февруари 1982 г. е трябвало да бъде усвоено производството на разработените през 1981 г. единична слънчева душ-кабина и слънчев изпарител на морска вода. А тъй като редица пред­приятия използват топла вода за промишлени нужди, проектантите от  ,,Наполос“ уместно са сметнали, че би било целесъобразно вместо за­гряване с реотани или дизелови го­релки да се инсталират системи от слънчеви колектори. Именно в тази връзка е бил разработен план съвместно с някои български предприятия да се изработват комплексни си­стеми от мощни слънчеви инсталации.

По-горе споменахме за една важна функция на проектираната през 1979 г. система – чрез автоматично реле да включва електрически нагреватели, които да поддържат температурата на водата, ако слънчевите лъчи престанат да огряват пряко колектора. Това са само част от замислените бъдещи планове и най-вероятно именно то се има предвид под споменатото в документите на ,,Наполос“ ,,прилагане на САР в слънчевите инсталации“. САР означава ,,системи за автоматично регулиране“ и е много значима част от актуалната тогава тенденция за автоматизиране на колкото се може повече области от технологичната икономика. Става дума за системи слънчеви колектори, които да се саморегулират и сами да предприемат действия според резултатите от следене на определени показатели – в нашия случай, на текущата температура в различни точки на отоплителната система.

А – една малка зелена интермедия… Някъде в това междублоково пространство преди 40 години се е разиграла епопеята по разработване и демонстриране на първите соларни енергоинсталации у нас.

През пролетта на 1980 г. няколко ръководни имена от НПСК ,,Нови енергийни източници“ провеждат няколко заседания, чиято тема са последните разработки на ,,Наполос“. Така например, на 18 март 1980 е обсъждан проектът за слънчев воден колектор тип КВ-5 (който използва за абсорбер панелен радиатор с дебелина на стената 1,2 мм), а на 30 април като успешни са приети изпитанията на поръчания на комбината стенд за монтиране на Народното събрание, а и изпитанията на друга разработка – единична и двойна длънчева душ-кабина. На 30 април 1980 пък проектантите са си говорили за нов тип колектори на база алуминиев абсорбер от надлъжно оребрена тръба, за слънчеви колектори от тръбен тип и споменатите по-горе пластмасови, за соларна система колектор-покрив и за още някои неща:

Неосъщественото бъдеще

Независимо от множеството заседания и проекти обаче, за много малка част от тях можем да кажем, че са били реално задействани. Нямаме данни за масово монтиране на слънчеви енергосъбиратели. Вероятно те са присъствали на много малка част от промишлените, обществените, а и на още по-малко от жилищните сгради в България. Според нас може да се изкаже предположението, че (както и при други напредничави и актуални за времето си технологични проекти на страната ни преди 1990 г.) причините за слабото разпространение на разказаните слънчевоенергийни инсталации са бюрокрацията, нежeлaниeто да бъдe пpeoдoлянa рутината при производството на oтдaвнa познaти и oтpaбoтeни ycтpoйcтвa, но може би най-вече икономическата стагнация на България през втората половина на 1980-те, защото тя е ограничила и средствата за закупуване на нужното ново промишлено оборудване и провеждането на радикални производствени реформи.

Именно затова започнахме този материал със своеобразно ,,гмурване“ на дълбочина цели 40 и няколко години от нашето настояще, и то на същото онова място – софийския квартал Студентски град. Това място ни се стори като някакво притегателно средоточие, където настоящето и бъдещето се срещат с миналото – с Първите български слънчеви колектори.

Вижте в Сандъците – Sandacite как директорът ще Ви потърси и ще запита за Вас!

Днес ще Ви представим една телекомуникационна джаджа, разработена през втората половина на 1960-те г. (вер. 1967) в Телефонния завод в Белоградчик. Става дума за директорско-секретарска уредба, позволяваща на ръководителя на един малък колектив да има експресна и бърза връзка с хората си. Такива устройства в България са били произвеждани още от края на 1960-те години, но днешната ни героиня е класика в това отношение. Специално тази, нашата бройка на снимката, е изработена е през декември 1980 г. Има модификация с квадратни бутони и такава с кръгли, като нашата.

Телефонната уредба тип ,,Вега“ поначало стои на бюрото на секретарката, а в кабинета на директора е разположен обикновен телефон, свързан с нея. Многожичният кабел, който виждате да излиза от Вегата, е за връзка към телефонната централа на малко предприятие, обикновено с до 8 души вътрешни абонати.

Вегата има 2 комутационни кръга – вътрешен и външен. Вътрешният се обслужва с бутоните, които виждате под шайбата, а външният – с нея самата, защото тя играе ролята на номератор. Възможна е комутацията (свързването) между двата кръга и обратно. А пък комутатор се явява именно от секретарката!

Когато г-н директорът вдигне слушалката на телефона в стаята си, се свързва със секретарката (не е нужно да прави нещо повече – само това е достатъчно), на нея й светва директорският бутон, тя натиска и говорят. Той й казва примерно ,,Свържи ме с еди-кого си“. Тогава тя натиска бутона на съответния човек от бутоните (хората от предприятието, колектива), казва примерно ,,Директорът Ви търси“ и после ги свързва. Недостатък е, че ако не затвори слушалката, ще чува какво си говорят.

Освен това, директорът от телефона си може просто да вдигне слушалката, така да се свърже със секретарката и да я повика да му дойде. Тя също може да се свърже с него, вдигайки слушалката и после пак натискайки бутона – и бързо да разменят мисли.

Да видим сега пък как работят входящите обаждания и комутацията в такъв случай. Когато отнякъде в предприятието (8-те бутона) потърсят директора, пред секретарката светва съответният бутон към това място (някакъв отдел примерно). Тя вдига и абонатът й казва ,,Свържи ме с някого“ – примерно колега или директора. Тогава тя може само с едно натискане на бутон да свърже хората.

А ето как се осъществява и свързването при входящи повиквания. Когато има повикване от външен абонат, секретарката вдига, говори с него (за да разбере кого търси той) и натиска бутона на търсения абонат от предприятието. В такъв случай казваме, че това е комутация между външния и вътрешния кръг при входящо повикване.

Има и възможност за изходящи повиквания! Когато някой от 8-те абоната иска да се свърже с външен такъв, желаещият да говори  се свързва със секретарката, иска й да го свърже с външната линия, тя набира телефонния номер от градската АТЦ и ги свързва, за да си говорят те.

Тази уредба е била изнасяна в хиляди екземпляри в бившия СССР – виждате, че дори и на тази нашата бройка пише на руски. :) Инсталирала се е в много обществени сгради и предприятия, за да комуникират членовете на колектива с ръководителя, а и помежду си.

По спомени на н.с. инж. Васил Бояджиев

В Сандъците – Sandacite пишем за един проблем за колекционерите – т.н. Мъртви експонати!

Както знаем, колекционерството е процес, при който (най-често) един човек натрупва множество предмети, обединени по някакъв признак. За да наречем това колекция обаче, то не трябва да представлява някакви механично събирачество и подреждане, а е необходимо да се трупат колкото се може повече знания за всеки един експонат. Под ,,знания“ разбирайте информация, данни за него – от всякакъв характер. Само така колекционерското хоби ще изпълни качествено и ефикасно своите цели:

• да запази веществени доказателства за определен аспект от миналото;
• да ограмоти собственика на експонатите за тях;
• да развие неговите способности за аналитично мислене, за проследяване на събития и причините за тях, за вникване в дълбочината на процесите и явленията в действителността природна и световна;
• дa научи човека да издиpвa, дa cиcтeмaтизиpa и дa ce opиeнтиpa в нaтpyпвaщи ce гoлeми oбeми oт информация
• и да разкрие на голям кръг хора същите тези знания, ако колекционерът се окаже така предприемчив и вдъхновен, та да публикува резултатите от своите изследвания
• и други такива :)

В Практическото ръководство ,,Всичко необходимо за колекционера“ описахме огромното означение на специализираната информация, която е нужна за един колекционер на стара техника. Да, но притокът на експонати и този на информация за тях не вървят синхронно и са два различни потока, всеки от които ще има нещо, което другият няма. Най-вероятно след някакво време колекционерство – колко ще е то, зависи от интензитета на Вашата дейност – ще се окажете с подробна техническа информация за изделия, които не притежавате физически, но и обратното също ще се случи – ще имате няколко неща, за които не знаете нищичко, освен названието на устройството и евентуално за какво се използва. Първата ситуация не е толкова неприятна, защото често пъти в старите технически книги/списания/фирмена литература има снимки и рисунки, които ще Ви позволят все пак една статия за описаната джаджа. Но с ,,осиротелите“ предмети въпросът не стои точно така…

Прочетете добре това и си отпечатайте в главата с огнени букви: експонат, за който нямаме информация, е 100 % непублицируем. Той е ,,мъртъв“ експонат – такъв, който няма да види бял свят или поне не може да го направи по начина, по който заслужава. Я се замислете – имате напр. едно устройство, на което знаете само марката и производителя (да речем, от табелката отзад). Каква статия може да излезе от това? Кого ще ограмоти тя; как ще покаже тази машинка, при положение, че самите ние не знаем почти нищо за нея? Най-много някакъв пост във Фейсбук, който да се състои от 2 – 3 снимки на съответното нещо и отгоре надпис ,,Някой да знае нещо за това? Намерихме го и се чудим какво е. Всякаква информация е добре дошла, благодарим!“ Да, действително – може би ще има добронамерени хора, които ще се включат, но поначало се предполага, че ако имате колекционерски блог, в който представяте колекцията си, той е направен, за да разпространявате информация (т.е. да бъдете Вие нейният източник), а не да я търсите и добивате. Е, може да има и изключения, но поначало според нас е най-добре, когато Вашият специализиран колекционерски блог се оформи като място, на което хората ще разчитат, че ще намерят проверени и добре поднесени сведения от дадена област. Така че може би е най-добре да събирате сведенията си от други източници, а чрез виртуалното си слово само да ги разпространявате вече подредени.

Но за тази цел е необходимо да нямате мъртви експонати. Отделно, че тук вече се намесва и друг фактор. Дори и да предположим, че Вие сте чиста проба идеалистичен колекционер (като админа) и събирате и пишете за експонатите си не поради материални,  а от емоционални подбуди – е, пак не е добре да имате мъртви експонати, защото Вие сте дали пари за нещо, което сега не можете да публикувате както си трябва! То не може да принесе добавена стойност за Вашия блог във вид на съдържание, което посетителите биха чели. Не е добре, нали? Какво се получава – Вие давате пари, търсите неща, носите ги, трупате, затлачвате се, а накрая какво става – не можете да публикувате част от натрупаното така, както то заслужава. Е, оти ручаме жабèта?

Затова – на борба с мъртвите експонати!

След като сте прочели всичко това, сигурно си мислите: ,,Добре де, тоя сега много академично ги пише тия работи; а самият той как се е справял със своите мъртви експонати? Ще сподели ли някакъв опит, или само е дошъл тук да ни поучава?“

О, имали сме мъртви експонати, и още как! По едно време бяхме натрупали над десет апарата, за които знаехме само марка/модел, сфера на приложение и евентуално производител. Лека-полека обаче се наложи да обърнем  поне част от тях в ,,живи“, защото обществото прояви интерес към тях, или по-точно, назряха такива събития, че те не можеха да стоят вече все така мъртви.

Как да се справим с мъртвите експонати

Нека да отбележим, че след като една джаджа престои известно време като ,,мъртва“, може по някоя време щастливият случай да Ви се усмихне по такъв начин, че в ръцете Ви да попадне подходящата техническа литература и там да има инфо за Вашето нещо. Такива случаи обаче не са толкова чести и на тях невинаги може да се разчита. Затова бихте могли да опитате друго.

Ето няколко варианта да намерите инфо за Вашите неизвестни джаджи:

• като не могат да Ви помогнат книжките, ще Ви помогнат хората. Вижте в каква сфера на дейност е съответният експонат и потърсете специалисти оттам. Примерно някои възрастен инженер, работил в съответното производство или направо завод, или поне някой, поддържал джаджи като онази, за която търсите инфо;

• потърсете някой разбирач по темата, който да е поне на 45-50 г. Твърде вероятно е да е виждал Вашето устройство, да го е сервизирал или поне работил с него. Напр. по-старите компютърджии със сигурност могат да Ви разкажат много за стари български принтери или дискети напр. С електромедицинската техника е същото;
• ако горните два варианта не проработят, потърсете поне някой, просто ползвал навремето въпросната джаджа. Такъв човек най-вероятно ще си спомни как работи нещото, защото го е ползвал. Такъв случай имахме ние наскоро с едно старо българско алармено устройство на ЗММ Технотроника София. Не знаехме нищо за него, ударихме навсякъде на камък и накрая някой рече ,,Имах такова на магазина. Работи така и така…“;
• разбира се, винаги можете да пуснете запитване в някоя тематична Фейсбук група, но едва след като сте изчерпали изброените досега варианти. Изобщо, за предпочитане е въпросите към някакви лица конкретно да са преди да се обърнете на всеослушание към група, сред която има и Ваша аудитория – все ни се струва, че по-добре да не знаят откъде са Ви сведенията – създавате си ореол на човек, който знае много, а това може да е полезно в някои ситуации;
• дори можете да разширите тези познанства в мрежа от консултанти – по един-двама в различни сфери, така че да имате кого да питате, ако се сдобиете с нещо заплетено :)

Сигурността на устните сведения, разбира се, е леко под въпрос, защото паметта винаги може да изневери на човека след десетилетия. Затова по-сигурните сведения са тези на хора с отношение по темата (инженери, производственици и т.н.), а не просто на някой, който само утилитарно е бил обвързан с конкретния вид мъртъв експонат. Ясно, че ако някой Ви каже ,,Познавах проектанта“, ,,Ремонтирал съм такива“ или ,,Аз съм го правил това“ е много по-добре в сравнение с ,,Офф, работил съм на такова, имах такова в службата“.

Освен това, ако не сте напълно сигурни достоверността на сведенията и те все пак идват от хора, за които не знаете дали са 100 % прави в казаното, най-добре под статията сложете изречение в курсив: По спомени на (име).

Намирането на сведения старо технологично устройство по устен път от хора, пряко или косвено свързани с него, е един добър начин да намалим броя на паразитите в колекцията ни – нашите ,,мъртви експонати“. Те може да се много интересни сами по себе си, но каква полза, след като не можем да ги представим добре?

Надяваме се, че тази малка статия от колекционерската практика Ви е била интересна и Ви е показала приложим път как да се справяте с мъртвите експонати. Следващите няколко представени в сайта ни неща ще бъдат точно такива – седели дълги години в някой ъгъл, преди едно интересно събитие да стане катализатор на промяната да ги извадим оттам, да ги разучим и да ги представим на света.

До нови срещи!

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

Български саморазтоварващ се вагон от 1961

Ето още нещо от железопътните архиви! През 1961 г. във Вагонния завод в Бургас е изработен прототип на саморазтоварващ се седловиден 56-тонен вагон. Той е четириосен.

Най-характерна особеност на вагона е седловидната форма на неговия под, наподобяващ двустранно на­клонен покрив на къща. Ъгълът на наклонените плос­кости спрямо хоризонталната е 40°.

От двете страни, по долния ръб на дъното на ва­гона, са монтирани по четири клапи. Те се отварят със специални ръчки. Когато клапите са отворени, насипа­ните материали, намиращи се във вагона, се плъзгат по наклонените страни на седловидния под и се саморазтоварват.

Вагонът е предназначен за транспортиране на въглища, пръст, баластра и др. Смятало се е да бъде използван предимно в откритите рудници.

Към момента обаче не разполагаме с информация дали вагонът е пуснат в серийно производство.