Информация, съобщение и сигнал са основни понятия в комуникациите. За тях говорим днес в Сандъците – Sandacite.

Информация (от лат. informatio – разяснение, сведение, понятие за нещо) означава знания, сведения в различна форма и вид, възприемани от човека.

Според някои международни стандарти определенията са следните:

• знания за предмети, факти, идеи и т.н., които могат да бъдат обменяни между хората в рамките на конкретен контекст (ISO/IEC 10746-2:1996)
• знания за факти, събития, предмети, идеи и понятия, които в определен контекст имат определен смисъл (ISO/IEC 2382:2015)

Информацията трябва да има някакво представяне (тоест, да се превърне в данни), за да може да бъде разпространявана и обменяна. Когато обаче информацията за едно събитие например се превръща в данни, тя бива опосредствана, пречупена през погледа на този, които я превръща в данни, затова данните са вече интерпретация за някакво събитие. Независимо от това, в много случаи думите информация и данни се употребяват като синоними.

Терминът информация се е развивал през вековете. В началото той е означавал сведения, предавани от хората чрез устен, писмен, звуков (напр. тамтамите на ватусите в Африка) или друг способ. От средата на ХХ век думата информация се превръща в понятие, валидно за множество науки – обмяна на данни освен между човек и човек, между човек и машина, между машина и човек, между представители на растителния и животинския свят, генетична информация (от организъм в организъм) и т.н.

Опитите да се даде единно, универсално определение за информация са били безуспешни. По тази причина различните науки използват за свои нужди различни „работни понятия“. Нещо подобно пише през 2010 г. и  проф. Luciano Floridi в оксфордското издание  Information: A Very Short Introduction – ,,Информацията представлява налично, използваемо знание, но не съществува единна дефиниция, а има сравнително широк кръг от значения в различните области на знанието“ .

Информацията може да бъде класифицирана като различни видове според множество признаци. Споменатите по-горе участници в информационния обмен човек, машина и т.н. определят информацията като такава, обменяна между различни субекти и обекти на информационно взаимодействие. Но има и други класификации.

Така например, по начин на възприятието информацията се дели на визуална, звукова, тактилна (осезателна), обонятелна и вкусова.

По вид – текстова, числова, графична, звукова и видеоинформация.

По предназначение – масова, специална, секретна и лична.

По значение – актуална, достоверна, разбираема, пълна, полезна.

И – накрая – по истинност – истинна или лъжлива.

Основателят на кибернетиката Норберт Винер дава следното определение за информация: ,,Това е означение на съдържанието, получено от нас от външния свят в процеса на приспособяване към него на нас и нашите чувства“.

Кибернетиката определя субективната (семантичната) информация като смисъл или съдържание на съобщението. Също така, според кибернетиците, информацията е характеристика на даден обект.

На пръв поглед понятието информация е добре познато на всеки човек. Информация се получава от табели и надписи в града, от различните осведомителни агенции, от всички видове медии. Както се вижда от даде­ните примери, в този процес има две страни. Първата е източникът на информация, а втората—получателят. Това са съответно адресантът и адресатът. При взаимното инфор­миране двете страни изпълняват ролята на източник и на по­лучател.

Проф. Георги Ненов  в ,,Теория на сигналите“ интересно пише, че ,,Дейността на хората се свежда главно до обработката на материали, енергия и информация. Формите са тол­кова различни, че човекът не може да ги обхване чрез своя ма­лък кръгозор. Установено е, че обработката и пренасянето на информация заема най-голяма и определяща част от битието на човешкото общество.

Във философията, информацията е отражение в реалния свят. Тя е съдържание на връзката между материалните обекти и се проявява в изменение на техните състояния. Като свойство на обектите информацията поражда многообразието от състояния, които чрез отражение се предават от един на друг обект. Тези общи постановки намират място във всички други „работни понятия“, използвани от специалистите.

За неспециалистите в областта на науките за информацията това понятие представлява съвкупност от сведения за дадено събитие или за състояние­то на някаква материална среда. Например сведенията за ня­какво тържество, за спортно състезание или друго събитие или за състоянието на атмосферата, на пътищата, на даден комплекс от технологични обекти и т. н. са информация.

Информацията намалява неопределеността в знанията ни за даден обект. Ако разполагаме със сведение, че дадена фирма произвежда опаков­ки, не е възможно да направим поръчка, тъй като не знаем за какво са предназначени, от какъв материал са, с какви размери и т.н. Следователно има много неопределени обстоятелства. Едва след като ги узнаем, разкриваме съществуващата неопределеност и можем да вземем решение. Става ясно още, че информацията служи за вземане на решение, а чрез него се управлява някакъв обект.

Обстоятелството, че информацията намалява неопределе­ността в знанията ни за обекта, трябва да се запомни добре, защото има пряко отношение към количествените разглеждания. Неопределеността се разкрива чрез вероятностни оценка, които от своя страна чрез съответни зависимости служат за изразяване на количеството информация в подходящи единици“.

За специалистите, заети с обработката и пренасянето на инфор­мация, „работното понятие“ за нея обхваща всички сведения, които подлежат на пренасяне (предаване), преобразуване и съхранява­не. Най-често това се извършва чрез електрически сигнали.

Думата сигнал е също с латински произход (signum—знак). Сигналът също е понятие с повече от едно определение. Поначало това е знак, създаден и предаден в пространството (чрез комуникационен канал) на дадена система, а също така може да възникне в процеса на взаимодействие между няколко системи. Смисълът и стойността на сигнала се проявяват при неговата регистрация във втората (приемащата) система.

В теорията на информацията, сигналът е носител на информация, използван за предаване на съобщения в системи за връзка. Сигналът може да се генерира (създаде), но не е задължително да бъде приет, за разлика от съобщението, което ще разгледаме по-долу и което със сигурност разчита на прием от адресата – в противен случай то няма как да бъде съобщение. Сигнал може да бъде всеки физически процес, параметрите на който се променят (или се намират в съотвествие) с предаваното съобщение.

Формата на представяне на информацията се нарича съобще­ние. Тъй като сведенията нямат материален характер, за тяхно­то предаване са необходими материални носители. Такива са хар­тията с текста (знаците) на телеграмата, говорът, музиката, изо­бражението в телевизията, данните на изхода на електронната изчислителна машина и др. Понякога за краткост се казва, че съобщението е това, което трябва да се предаде.

Съобщението е третото понятие, което разглеждаме днес, и за него също се отнася констатацията, че в различен контекст има различни определения.

От гледна точка на езикознанието съобщението е най-малкият езиков елемент, имащ идея или смисъл, достатъчен, за да се осъществи общуване.

От гледна точка на информационната теория съобщението е форма на представяне на информацията, притежаващ ясни признаци на начало и край, и предназначена за предаване през среда на връзка.

Едно и също съобщение може да бъде представено по различни начини. Конкретната форма на съобщението се нарича вид, а преходът от вида към значението на съобщението е познат като интерпретация.

Съществуват следните видове съобщения: въпрос, отговор, команда, разказ, уведомление, предложение, съобщение по телекомуникационен канал (депеша), новини.

От това, че съобщението е фор­ма на представяне на информацията, а сигналът отразява съоб­щението, следва връзката между тях, показана на долната фигура:

Необходимо е да съществува еднозначно съответствие, защото в противен случай биха се получили лъжливи сведения и команди.

За сигнали в техническите системи се избират физически процеси (величини), които отговарят на следните условия:

а)  могат да се разпространяват на значителни разстояния чрез изразходването на минимално количество енергия;

б)  притежават свойството да управляват местните източници на енергия, без да въздействуват пряко на изпълнителните меха­низми; например чрез електрически сигнал може да се включва и изключва електродвигател от голямо разстояние, като се въздейства на специално комутационно устройство, разположено до двигателя“ заедно с местен източник за захранване;

в)  могат да въздействат на особени органи на специално организирана система; в частен случай това са сетивните органи на човека, а в последния пример — приемната част на комутационното устройство.

Сигналите са тясно свързани с техническата кибернетика, т. е. с науката за управление на технически обекти (системи). Сигнали­те не захранват обектите, а управляват местните източни­ци на енергия.

Процесите, свързани с обработката и пренасянето на информа­ция и сигнали, се изучават в техническата дисциплина „Теория на информацията и сиг­налите“. За основа на науката теория на информацията се смятат ,,Трудовете по теория на информацията и кибернетика“ на американския електроинженер и математик Клод Шенън, публикувани през 1948 г. Теорията на информацията изучава пределните възможности на системите за предаване на данни, а също така принципите на тяхното проектиране и техническа реализация. Други науки, като радиотехниката и информатиката, също са тясно свързани с теорията на информацията, като те добавят и свои значения в понятието информация.

Необходимо е да се подчертае и следното. Информацията и сигналът, имат смисъл само в дадена система. Например сиг­налите, използвани в една железопътна гара, не важат за хора­та, които работят в съседния магазин, тъй като това са два обекта, чиято дейност е различна.

При изучаването на информацията и сигналите се използват методите на анализа и синтеза. Важни задачи са съгласуването на източника с канала за връзка и осигуряването на устойчивост срещу смущения.

Развитието на теорията на информацията и сигналите е свързано с много имена, между които се открояват тези на К. Шенън, Н. Винер, А. Колмогоров, В. Котелников, Р. Хартли, Д. Мидълтън и др.

Принос в тази насока имат представители на българската математическа мисъл и инженерите по електро­ника, чийто плодотворен труд издига престижа и утвърждава признанието на българската радиоелектроника сред световната общественост.

---

Литература:

ISO/IEC 10746-2:1996, Information technology

ISO/IEC/IEEE 24765:2010 Systems and software engineering — Vocabulary

Floridi, L. Information: A Very Short Introduction. Oxford UP, 2010.

Винер Н. Кибернетика, или управление и связь в животном и машине; или Кибернетика и общество/ 2-е издание. — М.: Наука; Главная редакция изданий для зарубежных стран, 1983.

Ненов, Г. Теория на сигналите. София, Техника, 1990.

Гоноровский И. С. Радиотехнические цепи и сигналы. Москва, Радио и связь, 1986

Тростников, В. Човекът и информацията. София, Техника, 1972.

Куликовский Л. Ф., Молотов В. В. Теоретические основы информационных процессов. Москва, Высшая школа, 1987.

Когаловский, м. р. Глоссарий по информационному обществу. Москва, Институт развития информационного общества, 2009.

Теория на надеждността, надежност, отказ са темите на днешната статия в Сандъците – Sandacite.

Когато хората употребяват думи като ,,надеждност“, ,,повреда“ и ,,отказ“, рядко се замислят, че всъщност това са понятия от теорията на надеждността. Тя принадлежи към семейството на техническите науки и е силно свързана с многостранното понятие ,,качество“.

Още през 80-те години непрекъснато нарастващата степен на автоматизация и компютризация на процеси­те в промишлеността, транспорта, съобщенията и другите области на човешката дейност поставя все по-големи изисквания към надеждността на системите. Отказите в тези системи имат зна­чително по-тежки последствия и по-голямо значение в сравнение с от­казите в простите, лесно обозрими технически средства. Изискванията към надеждността могат да нарастнат на порядъци, ако на системата е възложена специална задача, свързана с осигуряване на безопасността на хората.

Необходимото равнище на надеждност в сложните комплексни си­стеми се постига значително по-трудно, но е много необходимо. Зада­ча на науката теория на надеждността е да търси пътища за преодоляване на това противоречие, тъй като то може да стане задържащ фактор в развитието на модерните системи.

Надеждността се свързва с понятието „качество“. В практиката това понятие се употребява в двоен смисъл: 1) описателно (дескрип­тивно) и 2) оценяващо (нормативно).

Първият (описателният) смисъл идва от философията. То е една от „десетте категории на Аристотел“. По-късно от латинската фило­софска терминология на Цицерон qualitas навлиза във всички романски и германски езици, за да стигне до днешното „квалифицирам“. Спо­ред философите понятието „качество“ принадлежи към категориалния апарат. Като първично понятие то може да бъде определено само въз основа на битието (съществуването). Според Хегел „нещото чрез своето качество е това, което е. Губейки своето качество, то престава да бъде това, което е“.

Вторият (нормативният) смисъл преобладава в техниката, в ин­женерната практика и в живата реч. Както писахме и по-горе, това „практическо качество“ е слабо свързано с философската категория „качество“.

Нормативното качество е качество на съответствие, т.е. съвкупност от всички свой­ства на даден обект, които определят степента на неговата използваемост за целите на предназначението му. Ако се отнася за продукция, качеството е съвкупността от свойства, осигуряващи годността й да задово­лява определени потребности в съответствие с нейното предназначение.

Надеждността се дефинира като способност на обекта да запазва ка­чеството си на съответствие при зададени ограничения.

Ако се отнася за технически обект, „качеството на съответ­ствие“ може да се замени с неговите най-важни, определящи параметри и съществени свойства, а „зададени ограничения“ да бъдат „определен режим и условия на експлоатация“. На тази основа може да се получи известната от литературата дефиниция:

Надеждност е способността на обекта да запазва съществените си свойства при определен режим и условия на експлоатация.

Например, в нормативен документ (стандарт на бившия СИВ „Надеждност в техниката” (СТ СЭB – 5041 – 85) е дадена следната дефиниция: „Надеждността е способност на обекта да запазва във времето в установените граници стойностите на всички параметри, характери­зиращи възможността му да изпълнява изискваните от него функции в зададени режими и условия на използуване, техническо обслужване, ремонт, съхранение и транспортиране“.

Надеждността е способност, която се определя от съчетаването на няколко свойства: безотказност, дълговечност, ремонтопригодност и съхранимост.

Безотказност е свойството на обекта непрекъснато да запазва ра­ботоспособното си състояние за определено време или отработка.

Работоспособно е състоянието, при което всички параметри, ха­рактеризиращи способността да се изпълняват зададените функции, съответствуват на изискванията на нормативно-техническата докумен­тация. Неработоспособно е състоянието, в което стойността макар и на един параметър, характеризиращ способността да се изпълняват за­дадените функции, не съответствува на тези изисквания. Понятието „работоспособно състояние“ не е идентично на „изправно“. Изправно е състоянието, в което обектът съответствува на всички изисквания на нормативно-техническата документация. Очевидно, въпреки неиз­правен обектът може да е работоспособен, ако неизправността не влияе върху параметри, определящи способността му да „върши работа“, за­ради, която е създаден (например счупена ръкохватка за пренасяне на уреда, повреда в индикацията за включено мрежово напрежение и т.н.).

Повредата е събитие, което вследствие химическо, физическо и друго въздействие извежда обекта от състоянието му на изправност. Ако при това обектът премине в неработоспособност, повредата пре­дизвиква отказ.

Отказът е събитие, вследствие на което се нарушава работоспосо­бността. Поначало отказът се предизвиква предимно от повреда, но не всяка повреда води до отказ и не всеки отказ се дължи на повреда. Причина за отказ може да бъде и грешка, допусната при създаване на обекта.

В безупречно проектиран и конструиран обект отказите се дължат само на повреди. Повредите могат да бъдат еднократни и многокра­тни. Те са по принцип непредотвратими.

Обектът е изправен, ако в него няма повреди. Това му качество мо­же да се представи формално чрез булевата функция на изправността

са логически променливи на повре­дите, чиито стойности зависят от това, дали те са възникнали или не, are броят на възможните повреди в обекта.

Дълговечност е свойството на обекта да съхранява работоспосо­бното си състояние при установената система на техническо обслуж­ване и ремонт до настъпване на пределното състояние, в което по-на­татъшното му използуване или възстановяване е нецелесъобразно или недопустимо.

Ремонтопригодност е свойството на обекта да се приспособява към диагностициране и локализация на отказите и откриване на при­чините за тяхното възникване, както и към поддържане и възстановя­ване на работоспособното му състояние чрез техническо обслужване и ремонт.

От казаното дотук става ясно, че основната разлика между каче­ство и надеждност се състои в това, че качеството е степен на изпол- зваемост на обекта в даден момент, а надеждността е израз на проме­ните в качеството по време на експлоатацията.

Отработка е обемът или продължителността на работа на обек­та. Обемът може да се измерва в брой на задействуванията, изминато разстояние, квадратни или кубични метри, цикли и т.н., а когато се говори за продължителност – и във време.

В понятийната система на надеждността отказ е фундаментално понятие.

Причина за отказ са явленията, процесите, събитията и състоя­нията, които предизвикват неговото възникване.

В зависимост от характера си отказът може да бъде внезапен или постепенен. Внезапният отказ се отличава със скокообразно изменение на стойността на един или няколко параметъра, които определят спосо­бността на обекта да изпълнява нормално своите функции. Причина за такива откази могат да бъдат повредите „късо съединение“, „прекъсва­не“, „нарушаване на контакт“ и т.н. Постепенните (параметричните) откази се характеризират с бавно изменение на параметрите на обекта в зависимост от отработката и обикновено се предизвикват от старее­не на материала, износване или разрегулиране. Някаква принципна разлика между внезапни и постепенни откази не съществува. Често внезапният отказ се получава в резултат на постепенно скрито измене­ние на параметрите, вследствие на което те в определен момент излизат от допустимите толеранси и отказът се възприема като внезапно събитие, а всъщност той е само следствие от постепенно натрупалите се необратими изменения.

По признак „взаимозависимост“ отказите биват два вида: зависи­ми (вторични) й независими (първични).

Когато отказът е обусловен от друг отказ, той е зависим или вто­ричен. Между вторичен и зависим отказ обаче има известна разлика. Вторичният отказ винаги следва първичния – релацията е причинно-следствена, докато зависимият може вероятно да последва, но може и да не се появи.

При определяне на надеждността обикновено (ако не е специално уговорено) се отчитат само първичните откази.

Последствията от откааа са явления, процеси, събития и състо­яния, които се обуславят от неговото възникване. Ако вследствие на отказа настъпи пълна неработоспособност, той е пълен, а когато обек­тът не може да изпълнява само някои от зададените му функции, отка­зът е частичен. Пример за пълен отказ е изгарянето на електрическа лампа, прекъсването на токозахранването на устройството и т.н., а за частичен отказ – отказа на телевизора, при който се получава звук, а качеството на образа остава непроменено; отказа на телефон, по който разговор се води, но не може да се набира, и т.н.

Според проявата си отказите могат да бъдат окончателни (устой­чиви) и временни (неустойчиви, т.е. ту възникващи, ту самоотстраня- ващи се). Окончателните откази са следствие от необратими процеси в материалите и техническите средства. В повечето случаи временните откази се дължат на обратими случайни изменения на параметрите и режимите на работа на обекта. Последствията от двата вида откази са различни. Например поради ниско захранващо напрежение няма образ в телевизора. След повишаване на напрежението отказът се са- моотстранява. Разбира се, този временен отказ е далеч по-малка непри­ятност в сравнение с окончателния отказ на кинескопа. Временният от­каз в информационните и комуникационните системи е известен като „сбой“. Появата на сбой се открива трудно, тъй като след изчезването му обектът автоматически възстановява своята работоспособност.

Количествената характеристика на едно или няколко свойства, съ­ставящи надеждността на обекта, е известна като „показатели на на­деждността“. Известни са следните две групи обекти, категоризирани по методите и показателите за оценка на надеждността:

1. Невъзстановими обекти, които се използват до първи отказ. Те биват: а) неремонтируеми и б) ремонтируеми, чието възстановяване е невъзможно или нецелесъобразно.
2. Възстановими ремонтируеми обекти: а) обекти, за които са недопустими прекъсвания в работата, и б) обекти, за които кратковре­менни прекъсвания са допустими.

---

Литература:

Килински, А. Основи на общата теория на надеждността. София, ВИИ ,,К. Маркс“, 1971.

Христов, Х. Основи на осигурителната техника. София, Техника, 1990.

Теория надежности в области радиоэлектроники. Общие понятия, отказы, резервирование, параметры, испытания. Москва, АН СССР, 1962.

Теория надежности – dic.academic.ru/dic.nsf/stroitel/4978

Введение в теорию надёжности – www.unn.ru/books/met_files/Teoria%20nadeznosti.pdf

Проверка и измерване на радиолампи

Добре известно е, че съмнението за годността на една радиолампа се потвърждава или отхвърля в зависимост от резултата, получен при нейната проверка и измерване. Измерването, което трябва да бъде направено и което ни ин­тересува при ремонта на лампови радиоприемници, телевизори, усилватели и т.н., не е цялостно лабораторно изследване на лампата. Достатъчно е то да бъде само установяване на състоянието й за годност за по-нататъшна употреба. За тази цел трябва да се из­вършат серия проверки.

Разгледаните в тази статия от Сандъците – Sandacite методи за проверка и измер­ване на радиолампи с малки изменения и допълнения са за­стъпени в почти всички обикновени фабрични лампомери. Ползването на даден лампомер става съгласно с инструкцията, предписана от произво­дителя.

1. Проверка на изправността на отоплителната жичка.

За проверката на изправността на отоплителната жичка на радиолампите съществуват много начини. Най-простият от тях е този с омметър. При прекъсната жичка стрелката на уреда не се отклонява. По-сигурен начин, който освен горното изпробване позволява още и да се провери късото съединение в отоплителната жичка, е показан на фиг. 2-14. Образува се верига от милиамперметъра, регулиращото съпротивление R и подходящ токоизточник Б, като милиамперметърът се нагласява да показва известна стойност, съобразена с тока на из­пробваната лампа.

Ако паралелно на уреда се включи отоплителната жичка на изпробваната лампа, могат да се констатират следните ре­зултати:

• При редовна отоплителна жичка — показанието на уреда на­малява.
• При прекъсната отоплителна жичка — показанието на уреда не се изменя.
• При късо съединение в отоплителната жичка — стрелката на уреда се връща в ну­лево положение.

Ако резултатът от тази проверка е отри­цателен, т. е. отоплителната жичка е прекъс­ната, по-нататъшно изпробване не се прави, тъй като лампата е 100 % негодна. Ако е въз­можно дефектът да се поправи, след извършването на поправката радиолампата се проверява повторно.

2. Проверка на късо съединение между електродите.

Всички методи за подобни из­пробвания се свеждат до съставянето на верига, както в предшестващия случай, при която евентуално съществуващото късо съединение би дало изменение в показанията на милиамперметъра. Схеми за подоб­ни проверки са показани на фиг. 2-15.

И тук, ако резултатът от изпробването е отрицателен, по-ната­тъшно изпробване не се провежда.

3. Измерване електронната емисия на радиолампата.

Това измерва­не дава възможност да се определи степента на годност, т. е. добра (70 %), отслабнала (30 %) и изтощена (под 30 %). Емисията може да бъде измерена по няколко начина. Естествено, че ако чрез съставяне на подходяща схема радиолампата се постави в нормален статичен режим (на съответните електроди се подадат предписаните по характеристиката напрежения), отчетеният от милиамперметъра аноден ток ще бъде указание за състоянието на лампата. Този начин, макар действително най-сигурен, в повечето случаи е труден за из­пълнение и е неподходящ за практически цели (нерентабилен). Най подходящ метод за измерване емисията на радиолампите при ремонта на приемниците е начинът чрез измерване на протичащия ток през лампата при нормално нагрята отоплителна жич­ка. На всички останали електроди (с изключение на катода), свързани накъсо, се подава ниско промен­ливо напрежение (до 15 V). Полученото показание на милиамперметъра се сравнява с показанието от измерването на редовна лампа от същия вид. Този метод на измерване е лесен и бърз, но не съвършен. Той дава груба представа за състоянието на лампата като детектор, но не и за ней­ните електрически показатели, специфични за даден тип. Въпреки всичко този метод е доста­тъчен за практически цели.

4. Изследване действието на управляващата решетка.

За да се провери регулиращото действие на управляващата решетка, радиолампата се свързва по схемата, показана на фиг. 2-16.

На решетката се по­дават постепенно различни отрицателни преднапрежения, като за всяка стойност се отчита съответният аноден ток. Анодното напре­жение U_a(ако лампата е пентод — също и напрежението на екра­ниращата решетка U_g2) се подава съгласно с предписаните данни, взети от таблиците за радиолампите. Стръмността на радиолампата може лесно да се определи (и се съпостави с предписаната) по формулата

където

I`a и I„a са две последователно отчетени стойности на анодния ток (в ма) при съответните преднапрежения U_g и U„g (във V) на ре­шетката.

5. Изпробване състоянието на вакуума  в радиолампата.

Лошото състояние на вакуума (присъствието на газ) в лампата се отразява зле върху правилното функциониране на електронния поток в неяи Това предизвиква появяване на нежелателен решетъчен ток. Вакуум­ното състояние се проверява чрез измерване, при което лампата се свързва по схемата на фиг. 2-17. Режимът на лампата е нормален (статичен) съгласно с данните, посочени в таблиците.

При отворен ключ К и намален вакуум през съпротивлението R (1—2 мегаома) протича ток с означения поляритет, вследствие на което анодният ток нараства. При редовен вакуум в лампата промяна на анодния ток не настъпва.

6. Изпробване на изолационното съпро­тивление между отоплението и катода.

Свързването на радиолампата за такова измерва­не е показано на фиг. 2-18. То се извършва при нормално отоплително напрежение в загря­то състояние на радиолампата. На останалите елек­троди (катода и всички решетки, които се свързват накъсо, се подава ниско напрежение (около 20 V). При положение 1 на ключа К през милиамперметъра протича известен ано­ден ток. При превключване на същия ключ на положение 2 и ако изолационното съпро­тивление между отоплението и катода е нор­мално, милиамперметърът не трябва да показва отклонение. В противен случай изолационното съ­противление е лошо.

7. Проверка за прекъснати електроди.

За да се извърши това изпробване, свързването се пра­ви, както е показано на фиг. 2-16, с тази раз­лика, че на отделните решетки се подава после­дователно високо отрицателно напрежение. При редовна връзка в електродите анодният ток на­малява значително и обратно, при прекъснат елек­трод — анодният ток остава постоянен.

---

Литература:

Мартулков, С., Ал. Ведър. Радиопоправки. София, Техника, 1959.