Категория: Сандъците

Вижте новата ни находка – централния процесор ИЗОТ 2104С в Sandacite.BG!

Това е много рядък експонат. За този процесор не се знае много. Успяхме да се сдобием с него благодарение на нашия приятел Румен Петров от Русе.

Процесорът е произвеждан в завод Електроника в София от края на 70-те г. и е 16-битов. В архитектурата му влиза и модул за операции с плаваща запетая.

Той е изграден като чекмедже, което влиза по релси (виждате ги на горната снимка, в долната част на процесора) във вертикалния шкаф на компютър минимашина от типа на ИЗОТ 0310 – в случая ИЗОТ 1016С и 1016.М1:

На снимката отгоре се пада точно до лицето на операторката. Над и под процесора се намират всички останали части – магнитолентови устройства, харддискове и т.н. Самият той има големината на табуретка и отстрани изглежда така:

Ето и многото му платки – това са TTL-логики със съветски чипове:

Това е платката, снимана отблизо:

Така се изважда платката от гнездото ѝ:

Надписите по предния панел са на руски, защото ИЗОТ 2104С е монтиран в компютри, предназначени за износ за СССР:

Този процесор е новата ни находка и много му се радваме. Невероятно рядко е да се намери в днешно време. Ето и захранващия блок:

А това тук е една статия за изчислителните центрове, където са работили такива компютри:

Какви изчислителни центрове има и какво се прави в тях

See more

Ухаа, какво открихме! Влезте в мобилния зъболекарски кабинет Чавдар 11М4СК със Sandacite.BG…

Измежду известните и популярни автобуси на завод ,,Чавдар“ Ботевград, които всички познаваме, понякога се случва да открием и необичайни неща и те събуждат невероятно любопитство. Често много рядко се срещат – именно защото самото им предназначение не е масов превоз на пътници, а други, по-различни дейности. Едно такова чудо ще ви покажем днес.

През 1979 г. инж. Стефан Киров, тогава директор на Комбината за автобуси ,,Чавдар“, дава идея за изработването на стоматологичен кабинет, поместен в автобус. Речено – сторено, проектът е направен и първият такъв автобус е произведен през месец май 1980 г. Наречен е 11М4СК.

В този ,,зъбобус“ работят пътуващи стоматолози, а той наистина приютява цял кабинет с апаратура за зъболечение. Така се посещават пациенти в отдалечени места и независимо от пътните и атмосферните условия, правят се прегледи в училища, строителни обекти и другаде, където периодично се осъществяват масови профилактични прегледи… Слушал съм разказ как на децата изобщо не им се е влизало ,,в това чудо, цялото миришещо вътре на арсен“, но пък са пазели зъбите им! Нека разгледаме подробно това интересно откритие.

За основа е използван серийният модел Чавдар 11М4, но стоматологичният вариант има по-висок покрив спрямо масовия автобус – вероятно защото по-високите стени са по-удобни за разполагане на етажерки за зъболекарските принадлежности, стоматологичния апарат за лечение и т.н. Автобусът тежи 10,2 тона.

Добро впечатление оставя салонът на 11М4СК, защото е удобен и практичен. Той има три отделения – приемна за петима пациенти, кабинет и стая за почивка/пътуване на персонала. А той се състои от двама стоматолози, две медицински сестри и един шофьор.

Кабинетът с размери 5,8 х 2,4 метра позволява работата на двама стоматолози едновременно. Медицинското оборудване е българско производство и е съставено от два стоматологически апарата ,,Медиа-80“ (произвеждат се в предприятието за медицинска апаратура към Медицинската академия в София) и други принадлежности: два стола СС-7, стерилизатор, рентгенов апарат, два умивалника с топла вода, бюро, два шкафа за стоматологични принадлежности, четири регулируеми хидравлични стола и два смесителя за амалгама (живачно-сребърната амалгама е използвана в стоматологията за създаване на зъбни пломби).

Помещението за персонала предоставя удобства по време на път и почивка. Салонът на ,,зъбобуса“ се отоплява с помощта на вграден под пода дизелов или електрически нагревател с външно захранване и напрежение 220 волта. Възможно е и използването заедно на двата нагревателя. Свеж въздух в салона влиза чрез плафони отдушници, вентилационни люкове, отваряеми прозорци и отвори при отоплението. Автобусът разполага с четири 220-волтови вентилатора, като има възможност за поставяне и на допълнителен стаен вентилатор. Осветлението е осигурено от десет лампи. Водоснабдителната система осигурява сигурна работа на стоматологичния кабинет. Водата – дестилирана и недестилирана (отработената) – се съхранява в два 300-литрови резервоара от неръждаема стомана. Електрозахранването се осигурява от външен източник с напрежение 220 волта. За доставка на електричество в багажника на автобуса на макара е навит 100-метров кабел, който се включва към източника на електроенергия. Два компресора спомагат работата на стоматологичното оборудване.

От ,,зъбобуса“ са произведени 5 броя. За оригиналността на вложените технически решения и рационалността на изпълнението автобусът мобилен зъболекарски кабинет Чавдар 11М4СК получава златен медал на ХХХVІ Международен мострен панаир в Пловдив.

Днес в Sandacite.BG разглеждаме радиоточките и радиовъзлите! Елате с нас.

През втората половина на 40-те г. в България ударно навлиза т.н. жична радиофикация. Това е метод за предаване на радиосигнал по жичен път. За разлика от обикновеното безжично радиопредаване и приемане, при които имаме предавател и приемни антени, при жичното радиосигналът се разпространява по т.н. радиовъзел, подобен на електрическата мрежа. Възелът се състои от радиоцентрала (източникът на звука) и множество свързани с нея високоговорители, наричани радиоточки.

Радиоточката представлява високоговорител, свързан към радиомрежата. Има само 1 потенциометър – за силата на звука. Точката не е радиоприемник и слушателят няма възможност да търси различни станции и т.н. Затова каквото се излъчва по радиоцентралата, това ще звучи и по говорителите – няма възможност за избор. Радиоточката се нарича още абонатен високоговорител. Този начин на радиопредаване е широко развиван в България от властта преди 1990 г. Радиофицират се селища, болници, училища, заводски и административни сгради, гари, площади, паркове, салони, стадиони и т.н. Даже от първата половина на 50-те на предвидени места в стаите на сградите се оставят специални ниши с мрежа отпред и там се монтира високоговорител за озвучаването, обикновено в горната част на помещението. По-късно жилищните блокове се оборудват с отделен контакт за радиоточка в хола – там, където всички да се събират да слушат.

Снимка: С. Мартулков – ,,Радиотехника“, ч. ІІ, София, 1952.

Има няколко причини да се разпространи бързо този начин на радиопредаване. Напр. отпада нуждата от закупуване на скъп радиоприемник, който може да стане още по-скъп заради повреди на дефицитни части в него. Жичната радиофикация се оказва удобна, когато властта започва да търси начин да разпространява радиопредавания в селища, където хората нямат радиоприемници или едва току-що е прекарано електричество. А радиоточките изразходват незначителна част ел. енергия от радиоцентралата. Предаването на сигнала от нея е много чисто, защото липсват атмосферни и други смущения. А когато централата препредава към точките някоя национална станция напр., качеството на звука също е много високо, защото уредбата разполага с по-чувствителен приемник, антена и т.н.

В селата радиоцентралата обикновено стои в кметството, а в сградите – в специална стая. Централата се състои от огромен дървен или метален шкаф, в който удобно са поместени радиоприемник, грамофон, микрофон и няколко усилвателни стъпала за усилване на сигнала, преди той да бъде предаден по жицата. Тези части са фиксирани един под друг във вид на блокове, монтирани върху вътрешни релси. Демонтират се също отвън. Целта е лесно и бързо да може да се извади за ремонт някой от блоковете, ако се повреди, или да се замени с друг.

Радиоцентралата е наричана още транслационна усилвателна уредба или радиоусилвателна уредба. Тези устройства се планират според това какви помещения и площи ще се озвучават. След като се определят видът, броят и мощността на високоговорителите, се предвиждат усилвателни стъпала с нужната за точките мощност, като се оставя и известен резерв. Съобщение до абонатите може да се направи по микрофона, музика ще се пусне по грамофона, а някоя радиостанция ще се препредава чрез вградения в уредбата радиоприемник.

Първите масово произвеждани български радиоусилвателни уредби датират още от втората половина на 30-те г., а най-често срещаните ни радиоточки са от първата половина на 50-те, с мощност 0,3 вата. Произвеждат се в Слаботоковия завод в София, който пуска няколко различни бакелитови кутии с еднакви високоговорители вътре. Едва в края на 70-те кутиите стават пластмасови, произвеждани в Завода за пластмасови детайли в Белица.

Снимка: лична колекция

В България радиоточките по селата служат напр. да се свери на обяд часовникът, защото е предавана справката за точно време. Полезни са и ако кметът на населеното място трябва да направи съобщение. Трябва да може хората да се информират бързо за местните новини. Съобщават напр.: ,,Говори радиовъзелът на село еди-кое си, еди-кой си окръг. Дядо Петко е загубил кравата – бяла на черни петна. Който я види, да му се обади“ или кога, къде и с какво ще се пръска против вредители. Радиоточковият начин на известяване е важен и в случай на аварийна ситуация или природно бедствие. Тогава няма Интернет и GSM … :) Разбира се, има и неудобството, че каквато станция се избере от уредбата или каквато музика се пусне от грамофона ѝ, само това ще се слуша по всички радиоточки.

Радиоточките се превръщат в социален феномен – преди 1990 г. всеки е слушал такава. Има и политически причини за разпространението им в България – по тях се чува само онова, което е ,,правилно“ за слушане, и няма личен избор на станции. За тези малки високоговорителчета се носят легенди, особено в съветския градски фолклор – някои хора са се страхували, че ги подслушват по радиоточките.

Днес намирането на радиоусилвателна уредба за експонат е събитие, а такива като тази ТУУ-100 най-отгоре (от 1955 г.) са изключително редки.

Ето и повече за нея:

Българска радиотранслационна уредба ТУУ-100

See more

В Sandacite.BG се сдобихме с български компютърни перфоленти. Вижте колко са интересни – в статията.

Снимка: лична колекция

Перфолентите са древен носител на компютърни данни, хронологически вторият носител след перфокартите. Принципът на технологията не се различава особено от тях. И тук данните се запаметяват в зависимост от това има ли дупка (перфорация) на точно определени места, наречени позиции. Лентите са естествено продължение на картите, въведен, след като ясно се вижда как перфокартите се разпиляват лесно, трябва често да се сменят в устройството и това създава неудобства. Затова започва употребата на носител, който работи на същия принцип, но представлява непрекъсната лента. Да разгледаме накратко.

На снимките виждаме перфоленти, произведени в софийския завод „Електроника“ през 1986 г., макар че той ги произвежда и по-рано. Невероятно рядко е да се намерят български перфоленти. Тези в моята колекция са съхранени в оригиналните си кутии, а едната, която виждаме, е използвана и носи запис на себе си. Когато лентата се положи в кръглата кутия, се обгръща с продълговат хартиен къс – на  него се пише какво е записано на носителя и дата на качествения контрол.

Другата перфолента тук не е употребявана никога, своеобразна жива капсула на времето. Единствената перфорация на нея – пунктираната линия по дължината – е т.нар. транспортна пътечка или водеща писта. По нея зъбното колело на устройството придвижва лентата.

Дупките по лентата (позициите) не са подредени случайно. Тези, разположени напряко една до друга на лентата, образуват 1 ред. На всеки ред се записва кодът на 1 символ. Всеки такъв ред отвори отговаря на 1 буква, знак или интервал между тях. За запис се използва ASCII-код, а позициите се наричат и кодови отверстия. Редицата пък отвори, разположени надлъжно на перфолентата, се казват кодови пътечки (писти). Масивите от данни могат да се обединяват в зони, отделени една от друга от интервали без перфорация.

Ширината на перфолентата варира според броя на пистите – 17,46 мм за 5-пистовите и 25,4 мм за 8-пистовите ленти (на снимките). У нас са използвани и двата вида, но съществуват и ленти само с 2 пътечки. Перфолентите могат да достигнат 300 м дължина, на които събират толкова данни, колкото 1500 перфокарти!

Снимка: лична колекция

Лентите може да са пластмасови или хартиени. Хартията е дебела 0,1 мм и е с повишена якост, за да не се къса след дупченето. Най-често е жълта, но може и да е бяла. Диаметърът на перфорираната дупчица е 1,83 мм.

Немалко интересни български компютри, като например първият – Витоша (1962 – 1963 г.) – и компютризираната система за контрол на работното време ИЗОТ 1001С (1979) използват именно перфоленти. Методът на запис е електромеханичен (с пробив), а този на четене – електромеханичен или оптичен. При записа дългата ,,опашка“ от перфорирана лента постепенно пада в плексигласов контейнер под перфолентното устройство, откъдето после се събира и навива отново в кутията.

Технологията на перфолентите се използва и преди компютрите. Изобретателят на т.н. химически телеграф Александър Бейн през 1846 г. използва в своята машина перфолента, за да обозначи кода на Морз чрез разположените по определен начин дупчици. С неговия телеграф можело да се предават до 252 символа в 52 сек (около 300 думи/минута). А телеграфът се нарича химически, защото хартиената лента се намокряла с амониева селитра и калиев фероцианид.

Перфолента е използвана и в автоматичния телеграфен апарат на Чарлз Уитстън (1858 г.). Нанесените по нея по даден ред дупчици също означават точките и тиретата в Морзовия код. Тук лентата също се използва за запис, предаване и съхранение на данни, а кодът на Морз се нанася на 2 реда дупчици. На такъв апарат може да се предават по 500 букви/мин, т.е. 5 – 6 пъти по-бързо, отколкото чрез ръчна работа с телеграфния ключ.

През 1874 г. французинът Жан Морис Емил Бодо патентова първия си телеграф. През 1897 г. той е подобрен, като се въвежда перфолента с 5 реда отвори за Морзовия код. Този изобретател е автор и на т.н. код на Бодо – кодиране на символите за телеграфия. С негова помощ и по-късните усъвършествани апарати на Бодо данните можели да се предават в пъти по-бързо от обичайното.

В американския компютър Mark I нa IBM от 1944 г. инструкциите се четат (и после изпълняват) от хартиена перфолента. Всяка програма представлява много дълъг рулон лента. При Mark I програмните цикли се получават чрез свързване на началото и края на четената лента.

Перфолентите и устройствата им са евтини за използване, но недостатъците им са доста ниската скорост на четене и запис (поради ограничената скорост на механичното лентопредаване), а също така – невъзможността да се редактира записът (при перфокартите това може да се направи чрез добавяне или замяна на карта в тестето, но перфолентата е непрекъсната). Обикновено скоростта на запис е 80 – 150 байта/сек, а максималната скорост на четене – 1500 байта/сек, при което лентата се движи с ~4 м/сек. Плътността на запис е ~13 бита/см². Още в края на 70-те г. конкуренция на перфолентите започват да оказват по-бързите магнитни ленти и по-късно те напълно ги изместват.

А ето тук и статия за предшествениците на перфолентите – перфокартите:

Български компютърни перфокарти от 1971 г.

See more

 

В Sandacite.BG  сме по следите на нов български електромобил! Последвайте ни.

През 80-те години по летищата за превоз на багаж често се използват платформени електрокари с ремаркета, но въпреки това все още не е отстранена тежката работа по товаро-разтоварните дейности с пътническия багаж във и от багажното отделение на самолетите. В Института по въздушен транспорт към БГА ,,Балкан“ все повече се замислят как да се олекоти работата и да се повиши производителността на този труд и комуникират с машиностроителните институти.

През 1984 г. в Централния институт по транспортно машиностроене ,,Балканкарпрогрес“ е разработен интересен нов товарен електромобил. Този проект е електрическа товарна кола, която улеснява работата чрез иновативни способи. Информация за него намираме в бр. 6 от 1984 г. на култовия вестник ,,Авто-мото свят“.

Електромобилът ЕС 347 има голяма багажна платформа, която се повдига до най-много 3,2 м и носи до 2 т товар. Тя е предназначена за поемане на багажите и тяхното товарене на самолета или разтоварване от него след полет. Факторът, който спестява толкова труд, е именно повдигащата се от ножичен механизъм и 2 хидравлични цилиндъра платформа. Досега такъв тип електрическа кола не е използвана в България.

Покривът над платформата е покрит с лек полимерен материал и също се повдига хидравлически за удобство на персонала и увеличаване на товарния обем. Двата задни капака се отварят в надлъжна посока, без да разширяват проходния коридор на машината.

Най-интересното решение е разположената в дясната предна част транспортьорна подаваща лента, която също чрез хидравличен цилиндър се изнася напред до багажния отсек на самолета. Там тя, чрез реверсиращ хидродвигател, може да извърши товаренето или разтоварването на багажите. При разтоварване те се внасят направо от нея в багажното хале на летището. За да се осигури стабилност на машината, когато платформата е издигната, се използват 4 броя хидравлични опори. Полезният (товарен) обем на товарната платформа е около 8 куб. м, а скоростта – 34 км/ч.

Двигателният мост на ЕС 347 е сроден с този на електрокарите от серията Дружба. Предният управляем мост е комбинация от гредата на камион ГАЗ-51 и останалите елементи от ГАЗ-53А. Окачването е ресорно с допълнителни гумени тампони и осигурява добър комфорт при движение.

Всички операции се командват от пулт в предната лява част на товарната платформа. Кабината има плъзгаща се задна врата и така операторът може да премине на платформата, без да слиза от превозното средство. Кабината е двуместна, шумът при движение е сведен до минимум. Външният вид е пропорционален, със стегнати форми.

Самоходното шаси на електромобила е от познат тип – с импулсен регулатор на скоростта, за да може ходът да е плавен. При спиране част от енергията в акумулаторните батерии са възстановява (рекуперация). Батериите са от двете страни в средната част на рамата на шасито. Те са оловни и осигуряват 72 волта напрежение. Любопитно е, че към електрическата уредба на електромобила може да се включва устройство за кратковременно дозареждане на батериите от градската мрежа. Това обикновено се прави при разтоварването на багажите в летището.

Всяка нова конструкция носи със себе си и трудности. В случая един такъв е, че помещенията са товаро-разтоварна дейност са сравнително малки и трудно биха поели едновременна работа на няколко такива електромобила. Ходът за надлъжно изнасяне напред на транспортьорната лента на ЕС 347 е нужно да се увеличи с 20 – 30 см, за да обслужва товарния люк на самолета ТУ-154 напр.

Прототипът на електромобила е произведен в предприятието КЕТИП ,,Балканкартехника“. Предвидено е серийното производство да започне през следващата 1985 г. На базата на това превозно средство е предвидено да се създадат и други варианти:

• електромобил, оборудван с боксове за превоз на палета с бутилки с напитки, за до 2,5 т полезен товар;
• електромобил с повдигаща се на 15 – 20 м работна платформа за извършване на строително.монтажни, бояджийски и други ремонтни работи;
• електромобил камионетка за 1,5 т полезен товар с пробег 100 – 120 км с допълнително дозареждане на крайните станции и скорост на движение 40 – 45 км/ч.

Както казваме в такива случаи – най-доброто предстои.

А ето и още за историята на българските електромобили:

1977 – нова серия български електромобили!

See more

 

 

Вижте в новата статия на Sandacite.BG каси и сейфове от Царство България!

Снимка: лична колекция

Дойде време да се пренесем отново в царската епоха.

Иван Бурджев е български предприемач, индустриалец, роден на 24.Х.1866 г. в Плевен. Завършва Държавното занаятчийско училище в Княжево, специалност железарство, и Висшето техническо училище в Кемниц, Германия. Природно интелигентен човек, говори свободно немски, английски и турски език. Завръща се в България, става директор на Занаятчийското училище, но решава да работи като фабрикант.

През 1891 г. основава в Плевен „Еднолична фирма Иван Бурджев“. До 1912 г. това малко частно предприятие, в началото само работилница за земеделски сечива с персонал 8 души, пораства във фабрика с капитал 400 000 лв и около 150 работници на щат. Освен железните плугове, Иван Бурджев намира истинското си призвание – касите и сейфовете. Сега фабриката му се разполага на 4000 м² застроена площ, на които има цехове за касови брави, механичен, стругарски, заваръчен, бояджийски и опаковъчен цех и 2 склада за готова продукция в София и Варна. Оборудването включва над 50 модерни машини, задвижвани от газ, парна и електрическа енергия. Любопитно е, че във фабриката е използван кон като двигателна сила за производството на електрическа енергия, преди да бъде внесен от Швейцария дизелов двигател. Към фабриката работи и конструкторско бюро. През 1921 г. фирмата се пререгистрира като Кооперативна фабрика ,,Иван Бурджев“. Ето я на снимката:

Снимка: ,,Алманах на българските индустриалци“, София, 1995.

Произвежданите каси с емблемата, която виждате, са респектиращо здрави, снабдени с най-модерни за времето си секретни брави с шифрови комбинации. Познати са и леки, и тежки модели, и малки с 1 врата, и големи с 2, прилични на двукрилен железен гардероб. С касите на Бурджев се оборудват  Централното управление и всички клонове на Българската народна банка, Софийският университет, Генералният щаб и всички секретни отдели на българската армия, полиция, министерства, общински управления, пощи и др. Фабрикантът печели поръчка от Военното министерство за обзавеждане със специални метални шкафове за картотека. Те имат чекмеджета със секретно заключване, движещи със сачмени лагери, и още се употребяват на някои места.

Снимка: лична колекция

Междувременно касите на Иван Бурджев показват качеството си на европейския пазар – получават медали от стопански изложения в Париж (1900), Пловдив (1902), Лиеж (1905) и Лондон (1907) – златен медал и почетен диплом. За времето си са били най-добрите и надеждните метални каси поне на целия Балкански полуостров. В епохата си те са и най-трудните за отваряне от касоразбивачи или при загубване на ключовете.

Снимка: лична колекция

Интересен е случаят от гр. Анхиало (дн. Поморие) от 1906 г. При пожар в градската поща английската метална каса понася големи щети и се стопява, а тази на Бурджев остава непокътната. Засвидетелствани са и други такива случаи. На касите фабричната емблема е изобразена чрез специална ваденка върху металните врати, оцеляваща и до наши дни. Можете да я видите по-горе.

Снимка: лична колекция

Самият Иван Бурджев обича работата си и не се отдава на разточителства – живее скромно със семейството си в Плевен, в дома си, обзаведен с мебели, произведени във фабриката му. Специфичната работа в нея изисква специално обучение, което Бурджев предоставя безплатно на желаещите и е разработил уникална система на преподаване. Организира и безплатен стол за хранене, отбелязване на кръгли годишнини на работниците и др. социални придобивки.

За своята дейност Иван Бурджев е избран за почетен гражданин на Плевен. Умира през 1949 г., преживял национализацията на своята фабрика.

Вижте реални снимки на ИЗОТ 6600С, които Sandacite.BG направихме за Вас!

Ако си спомняте, през 2021 г. ви запознахме с устройството за отчитане на работното време ИЗОТ 1001С от 1979 г. То има няколко части. Когато пишехме статията, го нямахме в наличност и затова я илюстрирахме с черно-бели снимки от списания и книги.

Не щеш ли обаче, днес ни попадна една от съставните части на ИЗОТ 1001С – устройството за отчитане на магнитните карти ИЗОТ 6600С. Радостта ми беше неописуема, никога не се бях надявал да пипна такова нещо на живо.

Входно-изходните терминaли ИЗОТ 6600С сa онези чaсти от ИЗОТ 1001С, с които личният състaв нa оргaнизaциятa имa досег – когaто отчитa кaртите си. Кутията е от ламарина и пластмаса. Ето го отгоре в статията кaк изглеждa. Голямо е горе-долу колкото компютърна кутия тип кула.

Има си отделен кабел на свързване към ел. мрежа, работи на 220 волта. Ето и по-ясно какви са опциите на бутоните:

В 6600С имa микропроцесорен чип СМ601 и е монтирaн мaгнитен кaрточетец ИЗОТ 6501С. Скоросттa нa вкaрвaне нa кaртaтa в ,,устaтa“ се определя от възможностите нa човешкaтa ръкa и може дa се променя – от 10 до 80 мм/сек.  При всяко влизaне или излизaне служителят постaвя в ,,устaтa“ кaртaтa с лентaтa нaдолу и от бутончетaтa до нея нaбирa някои дaнни зa преминaвaнето си: дaли в моментa е в плaвaщо рaботно време, a aко е във фиксирaно – дaли излизa по службa, в обеднa почивкa или по личнa рaботa, дaли излизa след положен извънреден труд извън фиксирaното или плaвaщото рaботно време. A aко товa е последното излизaне нa служителя преди плaтен отпуск, нaтискa бутон ,,Плaтен отпуск“, зa дa сигнaлизирa, че от утре нямa дa е нa рaботa.

Това пък е мястото за отчитане на картата:

Устройството е произведено в завод Оргтехника Силистра през 1985 г.. Това е невероятно важна находка в нашата колекция. Аз лично много обичам разнообразните компютри на ИЗОТ, защото ме привличат по един особен начин, а и защото дават възможност да разкажем историята на хардуера от много по-отдавна в сравнение с персоналните компютри.

Картите са само с магнитна лента, нямат чип. Преди време бяхме намерили една, използвана в неговия наследник – ИЗОТ 1035С:

Контрол на достъпа – магнитна карта за устройството ИЗОТ 1035С

See more

Вижте в Sandacite.BG български уред за вакуумиране на храни!

Уред за вакуумиране на храни е много. полезна джаджа. Той изтегля въздуха от пакети с продукти и така ни помага да ги съхраним свежи за по-дълго време, включително и в хладилник/фризер. Целта е да се намали до възможния минимум количеството кислород в пакета, за да се предотврати развитието на бактерии, причиняващи развалянето на т.н. червено месо, зеленчуци, риба и т.н. Така се спестява и място за съхранение, тъй като след вакуумираме пакетите не са издути от въздуха вътре. Можем и да запечатаме месо, което да мариноваме или да замразим пакетирана пъстра комбинация продукти, които сме подбрали за някое бързо ястие, ако се върнем късно, с умора и не ни е до готвене. Обикновено храните се вакуумират в полиетиленово фолио.

В България вакууматор за храни се появява през 1983 г. Тогава в ДПУ ,,Христо Ботев“ Ботевград започва производството на Херма 01 – комплект от 2 устройства за херметизиране и последстващо вакуумиране на продуктите. Най-вероятно това е първият такъв уред, произвеждан в България. Състои се от херметизатор и вакууматор. Ето как работят.

Херметизаторът представлява пластмасова кутия. Поставяме го на стабилна маса, включваме го в мрежата и отваряме капака. В отсека в основата на уреда поставяме ролка полиетиленово фолио. Пред него има реотан с правоъгълно сечение и тефлоново покритие. Отгоре има също пластмасов капак на 2 панти, а от вътрешната му страна има гумен профил – ще видим за какво е там.

Изтегляме от ролката толкова фолио, колкото голям плик искаме да направим. Прекарваме го така, че когато затворим капака, полиетиленовата лента да се озове и притисне между профила с гумено уплътнение (на капака отгоре) и реотана на основата отдолу. Затваряме капака и в продължение на 3 – 4 сек. го притискаме върху фолиото. Уредът е отдавна включен, защото със затварянето на капака е задействат микропрекъсвач вдясно от реотана, който включва уреда. Така той работи само докато капакът е затворен и притиснат към реотана. Той е свързан към вторичната намотка на понижаващ трансформатор в кутията, защото реотанът работи не на 220, а на 12 волта.

През това време реотанът се нагорещява, изработва шев върху полиетилена и така маркира единия край (дъното) на бъдещия пакет. Вдигаме капака, така изключваме уреда и чакаме 10-ина сек. да изстине шевът. Вдигаме плика и с ножица отрязваме на около 1 см от готовия шев.

Вече имаме оформен плик, който натъпкваме с вкусни неща. Когато го направим, прилепяме отвора в ,,устата“ на уреда (между реотана и капака), като внимаваме фолиото да остане гладко и да не се набръчка. Притискаме капака и заваряваме по същия начин. Готово! Вече имаме херметически затворен плик с продукти. Приключихме първата част от процедурата.

Максималната дължина на ролката, която можем да сложим така в отсека, е 30 см, затова и най-дългите шевове са толкова. Но херметизаторът може да изработва и шевове, по-дълги от 30 см – чрез наставяне. Така може да направим чувал или да се съедини 1 плик с друг.

А сега да видим как изпомпваме въздуха!

Вакууматорът се състои от мехче (вакуумна помпичка) и малък маркуч, завършващ с куха игла. Хващаме единия край на готовия плик с едната ръка, а с другата внимателно го пробиваме с иглата близо до ъгъла. Внимаваме обаче да не продупчим отсрещния слой на плика! След като иглата е вече вкарана в пакета, стискаме плътно отвора между 2 пръста на едната ръка така, че около иглата да влиза и излиза възможно най-малко въздух. С другата (свободната) ръка натискаме мехчето. При натиск въздухът от вътрешната му страна се изтласква навън. А при отпускане то засмуква въздуха от плика обратно в себе си, защото във вътрешността на мехчето има пружина, която го връща в отворено положение. И така натискаме и отпускаме вакуумната помпичка няколко пъти, докато изтеглим целия въздух от плика. Ще познаем, че сме достигнали този момент, когато мехчето започне се натиска вече мн. трудно и накрая стои съвсем свито заради действието на вакуума. А същевременно фолиото на пакета е прилепнало плътно към опакованите продукти.

Тогава внимателно изваждаме иглата от плика. Същевременно притискаме с пръст към отвора на пакета отсрещния му слой полиетилен – за да не навлезе отново въздух.  Заглаждаме внимателно мястото около отвора (да не се образуват бръчки) и залепваме здраво, чрез притискане, с предварително подготвени лепенки тиксо.

Нека накрая да проверим пакетите. Ще вакуумираме отново, ако някъде пак е навлязъл въздух. Може да стане поради 3 причини: 1) неплътно залепен отвор с тиксо, 2) некачествено направен шев с херметизатора или 3) дефект в самото фолио.

Така хранителните продукти, веднъж затворени в херметично заварен плик, а после и вакуумирани, не изсъхват и не променят вкуса си, защитени са от влага, замърсяване и заемат по-малко място.

Само да добавим, че след 50-ина направени шива херметизаторът трябва около 30 мин. да почива. Не трябва и да се включва (да се натиска капакът), без между гумения уплътнител и реотана да има полиетилен. Силното и плътно натискане върху капака прави шева качествен – ако натискът не е достатъчен, се получават мехури.

За здравината на шева съществена роля играе и тефлоновото покритие на реотана в основата. Тефлонът издържа на висока температура, но въпреки това максималната продължителност на 1 натискане (т.е. нагорещяване) не може да бъде повече от 5 – 6 сек.

Микропрекъсвачът може да се включва само чрез притискане с капака, по никакъв друг начин. Това ще повреди тефлоновото покритие на реотана.

Когато размразите продуктите обаче, трябва да имате на какво да ги сготвите. Ето:

Тайната на Първата готварска печка от Елпром Варна, част І – 1956

See more