Категория: Сандъците

Започваме тази серия в Sandacite.BG с нашия широколентов овален високоговорител ВО-0821!

Здравейте, фенове на българската техника! Днес поставяме едно малко ново начало. В няколко поредни публикации ще дадем полезни сведения от извора за някои класически стари български високоговорители. Надяваме се, че това ще подпомогне най-вече тези от Вас, които се занимават с реставриране и ремонт на стара наш аудиотехника, а и поначало ще бъде интересно за увлечените от историята на българската звукотехника.

Серията започваме с ВО-0821, който, според поместената в ТАЗИ статия схема, разпознаваме по шифъра като ,,високоговорител овален широколентов“. Това е електродинамично устройство с подвижна бобина с централен магнит. Предназначен е да се монтира в радиоприемници, телевизори, магнетофони и грамофони с усилватели, звукови колони за озвучаване на закрити пространства и други подобни апарати.

ВО-0821 е произвеждан в легендарния благоевградски завод ,,Гроздан Николов“. Има номинална мощност 3 вата, резонанса честота 135 херца (+/- 20), честотен обхват между 100 и 12 000 херца. Неравномерността на честотната му характеристика е </= 12 децибела.

Ето и още малко спецификации:

Физическите му размери са следните 100 х 160 х 68 мм, а монтажните – 80 х 125 мм. Самият говорител тежи 450 грама.

Ето – каквото знаем за него, предадохме Ви го! :) А Вие в кои наши аудиоустройства сте се натъквали на ВО-0821?

Досега в Sandacite.BG само стар климатик не бяхме представяли…

…но ето че дойде и този ден!

Това великолепие на техниката е било разработено у нас през 1972 г., вероятно в Института по хладилна и климатична техника, а е произвеждано вероятно в Завода за климатична техника ,,Клокотница“ в Димитровград (създаден 1969 г., работещ и досега). Е, може и да е другаде, ама на нас акълът ни засега това роди. :D

Този дзвер се нарича КСА 1.6 (от ,,климатизатор стаен автономен“) и има четири функции – охлаждане, филтриране, частично изсушаване и вентилиране на въздуха. Предназначен е да работи в жилищни и работни помещения с обем около 60 кубически метра. Този климатик може обаче само да охлажда въздуха, т.е. той няма да Ви е полезен през зимните дни (за тях си имате богат набор от електрически уреди, като напр. ТОВА чудо). Може да поддържа температура на въздуха в помещението между 21 и 28 градуса.

Компресорът и вентилаторът на КСА-то са почти безшумни. Има може би малко дървен, но характерен за тогавашни български електроуреди външен вид – на нас си ни харесва. :)

Вижте му и рекламката, колко е жизнерадостна – ,,Ново! Ново! Ново!“. Тук ,,БМ“ означава ,,Битово машиностроене“ – ДСО-то, в чиито предприятия е влизал заводът производител. Въобще те са много вдъхновяващи тези някогашни рекламки от соца.

Това със сигурност не е първият български климатик, но кой знае, може и да е първият български домашен такъв! Защото знайно е, че един вид техника обикновено първо се разпространява във военната област, в производствената, в професионалните и т.н., а едва накрая стига до къщите на обикновените хора. В случая дотогава България е разработила вече доста заводски климатици и може би това е първият опит да се създаде домашен, битов ,,климатизатор“.

Студопроизводството на КСА-то е 1600 килокалории/час, а а за 1 час може да осигури 400 кубически метра климатизиран въздух. Инсталираната му мощност е 1140 вата, а хладилният агент в компресора му, както вероятно вече сте се досетили, е фреон.

Обемът на КСА-то не е чак толкова невъзможен, та да не си го турите до прозореца в хола – 400 х 757 х 464 мм. Тежи обаче 80 кг, което означава, че ще Ви извикаме да помагате, ако по някакъв невероятен времево-обстоятелствен парадокс вземем, че се сдобием с такъв. :D

А я сега вижте това джаджè – нещо за него спомняте ли си? Пак има някаква връзка с въздуха в помещението:

Първите български аеройонизатори от 1983 г.

See more

В Sandacite.BG набарахме неизвестни стари български колони и не само!

Днес отново е на ред информация за стари и редки български устройства, които трудно можем да намерим по традиционните начини и да ги хванем в ръцете си, главно поради тяхната малка разпространеност. Става дума за добавъчни акустични кутии (колони), предвидени да се включват към лампови стереорадиоприемници, за да увеличат качеството на звуковъзпроизвеждането. Всяка от тези колони представлява дървено устройство с говорители в него, което се включва в приемника чрез кабел.

Едната от тези външни колони е т.н. КЗ (демек ,,колона звукова“), която виждате на горната снимка. Озвучителното тяло е хоризонтално оформено и съдържа в себе си два говорителя  – един 3-ватов и един 1-ватов:

А другата – ВК, съоръжена само с един 3-ватов високоговорител:

 

Освен това през 60-те България е произвеждала и следното интересно аудиоустройство, което вероятно ще допадне на изкушените от качествения звук – това е т.н. стереобаланс ти СБ. Той е предназначен да се включва към всеки от нашите стереофонични радиоприемници и да регулира нивото на възпроизвеждането за всеки двата звукови канала. Снабден е с достатъчно дълъг кабел и специален куплунг за включване. :) Но все още нямаме негова снимка. :(

Досега обаче не сме намирали на живо някоя от тези колони, нито стерeобаланса. Те са произвеждани в софийския Слаботоков завод ,,Климент Ворошилов“ в началото на 60-те, защото фигурират в негов каталог от 1964 г. Той ни беше предоставен от един стар служител в предприятието.

А ето тук и една по-съвременна българска звукова колона, произведена и в друг град:

Българска звукова колона Респром КЗ-25 + схема и описание

See more

Вижте в Sandacite.BG този български мопед от серията Балкан 50!

В нашата издирвателска работа по събиране на историята на българската техника много голямо значение имат съвременните на описваните изделия информационни източници – най-често печатни. Понякога обаче те колкото ни осведомяват, толкова ни и хвърлят в шах, защото ни поднасят коренно нови и непознати модификации на нещо и ние не можем да го разберем, аджеба, какво е. :) Един такъв случай може би се намира пред нас тук днес. Дали ще познаете кая е тази модификация на известния мопед Балкан 50? Долуцитираната статия е от сп. ,,Наука и техника за младежта“ от 1970 г. Кубатурата на двигателя на този мопед е 50 куб. см.; ако е имало серийно производство, то е било в легендарния завод Балкан Ловеч.

,,През последните години автотран­спортът нарасна значително. Често яв­ление е автомобилни колони, дълги стотици метри, да очакват зелен све­тофар. Особено остро стои въпросът с паркирането. Тротоарите престанаха да бъдат монопол за пешеходците. Ето защо подвижността на превозните средства в централните части на гра­довете е много малка. Известно е, че в големите градове на Холандия сред­ната скорост на автомобилите е 8 ки­лометра в час, а на велосипедите и мопедите — 12 километра в час.

Безспорни са предимствата на лекия мопед в интензивното градско движение: по-висока маневреност, удобен за паркиране, значително по-голяма иконо­мичност.

Българският мопед „Балкан“ е кон­струиран в Научноизследователския и проекто-конструкторски институт по автомобили и двигатели (НИПКИДА). В неговата конструкция са заложени последните тенденции на мопедостроенето. Трансмисията на мопеда е авто­матична. Какво означава това? Предаването на движението от двигателя към задното колело се извършва чрез две предавки. Първичната е клиноремъчен варистор. Водещата и водимата шайба на вариатора са от подвижна и неподвижна полушайба. С увеличаване на оборотите полушайбите, монтирани на коляновия пап, се приближават и ремъкът преминава на по-голям диаметър. В същото време под действието на потискащата сила на ремъка (тъй като негова тп дължина не се променя) водимата полушайба се разделечава и ремъкът преминава на по-малък диаметър. Или накратко казано, при потегляне предавателното число е най-голямо и осигурява макси­мална теглителна сила, а при макси­малните обороти предателното число е най-малко и осигурява максимална скорост от 40 километра в час.

Вторичната предавка е обикновена —- верижна.

Задействането на двигателя се из­вършва с помощта на педалите. Пре­въртането при палене се   облекчава чрез декомпресора, който се използва и при гасене на двигателя. Предви­дено е устройство, което позволява превключване за движение с помощта на педалите (както при обикновен велосипед).

Двигателят на лекия мопед е двутактов, с максимална мощност 1,4 кон­ски сили при 3800 оборота в минута. За гориво се използва бензин с окта­ново число 78 и масло в съотношение 25:1.

Предното окачване е телескопично сухо с ход 60 милиметра. Задното окачване е твърдо, но за сметка на това седалката е окачена на спирална пружина и гумен кух буфер. Теглото на мопеда без бензин и масло е 48 кило­грама.

Управлението на мопеда се извършва по следния начин: с помощта на педа­лите (в движение или на стойка) се пуща в ход двигателят, после се подава газ, докато автоматичният центробежен съединител включи водещата шайба на клиноремъчния вариатор. По-нататък водачът си служи само ръчката за газ и с двете спирачки, чиито лостове се намират на кормилото.

Лекият мопед Балкан 50 е предназначен за пре­воз на един пътник и багаж на близки и средни разстояния. Особено удобен е за градско движение. Опростеното управление позволява той да бъде из­ползван от широк кръг хора. Също така може да се използва от домакини при извършване на покупки, както и за извънградски излети и вилни места.

Външният му вид се характеризира с хармонично съчетание на формите на фара, резервоара, профилажите и седалките. Леко оформеният багажник от стоманени хромирани тръби, поста­вени върху резервоара, и допълнително монтирани торби от двете страни до калниците е още едно удобство за водача.

Инж. Константин Косев“

Дали сега можете да ни кажете коя е описаната горе модификация на Балкан 50? Жокер – става дума за изделие, което е било ново през 1970 година!

А, и междувременно можете да харесате Facebook страницата на сайта ни==> https://www.facebook.com/sandacite

Вижте в Sandacite.BG за най-големия производител на ски в България преди 1948 г. – Марко Костурков!

Верни на влечението си към забравените стари български неща, се заинтересувахме дали някога е можело да се спускаме по склоновете със ски екипировка изцяло родно производство. Две съвсем неочаквани открития – стари дървени ски от Царство България и каталог на фирмата производител – легнаха в основата на днешния ни материал. Уредихме Ви среща с един изключителен човек, когото можем да наречем един от строителите на съвременна България. Стягайте ските и да потегляме към планината!

Първите български ски

За момента е трудно да определим със сигурност кой е първият ски производител в България, но със сигурност до 1945 г. е имало няколко – напр. т.н. ,,Славевки“ на самоковски майстор, който се е казвал Радослав Стоилков – бай Славе. За него стари скиори твърдят, че бил най-добрият в производството на ски за бягане. Знае се е и за друга фирма, работила в Княжево, София. През 1925 г. пък  в Габрово група ученици започват да купуват дъски, изработват калъп и казанче за изваряване и извиване на дървото и заедно започват масово производство на ски.

Само че това не е достатъчно, защото на скиорите са необходими и щеки, облекло, аксесоари… въобще всички останали принадлежности, за да се спускат по склоновете. А на хоризонта не закъснява да се появи и човекът, който да осигури всичко това!

Кой е той

През 1884 г. в Панагюрище се ражда дете на име Марко Костурков. Този известен род е свързан с Райна Княгиня и е дал на България известни обществени личности, като основателя и лидер на Радикалната партия Стоян Костурков – министър в десет различни кабинета преди 1944 г., много надарен оратор. Още докато Марко е на 6 – 7 години, семейството му се мести в София, за да търси по-добро препитание. Отначало той работи като помощник в магазин (вероятно за мъжка мода), а през 1907 г. – значи на 23 г. – започва първия си бизнес – отваря собствен магазин за спортни стоки. Там се продават принадлежности за зимен и летен спорт, които са все още предимно вносни и съвсем малко са българските. Само след няколко години обаче Марко Костурков заминава като войник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Показва голяма храброст в сражението при завоя на р. Черна и остава с шрапнели в тялото до края на живота си. Това обаче изобщо не намалява хъса му за развитие и не пречи на бизнес нюха му!

Междувременно в началото на ХХ век в България се създават първите футболни клубове от съвременен тип, някои от които, преминали през множество преобразувания, функционират и досега. Развиват се ските, футболът, тенисът и т.н., а това поражда необходимостта от предлагане на спортни стоки и открива пазар за тях.

Спортна къща ЕМ-КА

Завърнал се в София след края на Първата световна, предприемчивият Костурков решава да изгради проспериращ бизнес, който удовлетворява все по-нарастващите потребности на напредваща България. Той наема известния на фирмата строителен инженер и проектант инж. Димитър Агура да му проектира шестетажна сграда на ъгъла на ул. Леге и бул. Дондуков № 24 (при парадния вход на днешното Президенство), която да приютява магазин (на партера и І етаж) и четири етажа работилница, където да се произвеждат стоките, продавани отдолу.

Именно тук в следващите над 25 години се развихря производствено-търговската дейност на Марко Костурков. В трите най-горни етажа се помещават ателиетата, едно от които е напр. обущарското. То изработва футболни, планинарски и ски обувки, лекоатлетически шпайкове и обувки за каране на кънки (по онова време кънките не са лети като днес, а се монтират към обувката).

В друго ателие работят т.н. сарачи. Те шият здрави волейболни и футболни топки от кожа (всъщност оттам идва брадатото клише на спортните коментатори за ,,коженото кълбо“!), а също така забележителни са скиорските и туристическите раници, при които моделите носят имена на върхове и местности – Мусала, Алеко, Момина скала…

При сарачите се изработват и т.н. еднодневки – вид туристическа чанта, но това название не трябва да значи, че тя е некачествена и лесно се къса! Не – просто това е вид лека чанта, в която туристът слага манерка с вода и храна за един ден.

Сарачите шият и здравите кожени ремъци, колани и каиши, които са важни при старите ски – скоро ще видим защо.

В шивашкото ателие се шият екипите за футбол, за лека атлетика и дрехите за скиори –готови екипи (поне пет модела), клинове, ветроустойчиви якета, вълнени чорапи и всякакви ръкавици (от различен плат и с един и пет пръста), топли пуловери и панталони… Оттам излизат и голфове, бархетни спортни ризи, дюшеци за физически упражнения и какво ли още не.

Дърводелският цех се е занимавал както с изработката на ски и шейни, така и с принадлежности като щеки, стеги (после ще обясним за какво се ползват), а и с едно друго забележително изделие – прътове за овчарски скок, направени от бамбук! Един такъв се намира запазен у по-малкия внук на Марко Костурков – Борислав, който си сппомня как е брулел с него череши в двора на родната си къща на бул. Цариградско шосе. В този цех са правени и някои гимнастически уреди.

С времето фирмата на Костурков се превръща в най-голямата спортна къща на Балканите. Наричали са я ,,фабрика без комин и дим“ заради мащабите на производството. А то е било на много високо качествено равнище, бързо се налага в практиката и му печели голямо име. Дворецът и известни личности в Царство България са закупували спортни стоки от Марко като най-елитен доставчик. На всички свои изделия Костурков поставя марката ЕМ-КА (от инициалите си) и отдолу надпис: Този знак гарантира за доброкачественость. Звучи чудесно, нали? До 1946 г. всички официални футболни мачове в България са се играели изключително с топки от тази спортна къща. Най-известните ни рефери от този период Георги Огнянов и Тодор Анастасов (по прякор Точето) не са допускали на терена друга топка освен ЕМ-КА.

Как работят дървените ски

На една от илюстрациите виждаме оригинални български ски ЕМ-КА от моята колекция с автентичните щеки. Закупени са през 1943 г. Изработката на тогавашните ски се различава немалко от днешните. Самите ски са дървени, а по външните им ръбове минава специален кант. Той, както и всички останали принадлежности, се закупува отделно, защото клиентът може да избере между няколко метала – стомана, месинг, дуралуминий… Благодарение на канта ските могат лесно да спират, успешно да завиват и скиорът не губи контрол. Дървените ски имат по цялата си дължина и характерен канал откъм долната част, който дава изпъкналост отгоре – също за стабилност.

Друг елемент, който клиентът избира, е това, което днес наричаме ,,автомати“, а тогава тези части са се означавали с немската дума ,,биндунг“. Това е цялата система за закрепване на обувката на скиора върху ската. По времето на Костурков в употреба са били два вида биндунг – по-стар и по-нов тип.

При по-стария обувката първо влиза между две специални метални скоби, наречени баки. Лявата и дясната бака могат да се доближават или раздалечават според ширината на обувката, а когато се напаснат оптимално, баките се фиксират. Горният и долният край на всяка скоба са назъбени – зъбците се ,,захапват“ с отсрещно назъбени метални пластини, завинтени в ската, а после баките се завинтват здраво в дървото с четири винта. Накрая стягаме обувката: лявата и дясната бака имат по едно ,,ухо“, от което тръгват здрави кожени каишки (т.н. лангримени) и обрамчват обувката до петата, а там се стягат с катарама – като колан.

Ето за какво говорим. Под и над баката се виждат и зъбците.

Следващото поколение ,,биндунг“ е т.н. кандахар – названието идва от пистата Кандахар в германския ски курорт Гармиш-Партенкирхен. При кандахарите обувките също се стягат с кожен каиш към баки, но по друг начин, а всяка ска има и пружина, която хваща обувката и после с лост (т.н. щраймер) се опъва, докато я стегне. За разлика от днешните автомати, тези две системи на закрепване не освобождават крака при падане.

Самите ски обувки също изглеждат интересно – върхът им не е остър или заоблен отпред, а е изрязан – цялата предна част е като правоъгълник, за да може обувката да влиза добре в баките и да не стои хлабаво.

Интересен момента са щеките за старите дървени ски. За да са възможно най-полезни и удобни, те трябва да са леки, но също така здрави и издържливи, което в нашия случай ще рече гъвкави. Костурков произвежда около 15 вида, различаващи се по вида дърво (по-евтината леска или скъпите тръстика и бамбук), по големината и по материала, от които са направени колелцата в края на щеките. На върха си те имат метален шип, за да пробиват лесно снега, а колелцата ограничават щеките да не затъват прекалено.

Дървеният материал, от който са изработени старите ски, налага и някои специфични грижи за тях. Когато през лятото ските се съхраняват на топло, дървото се разсъхва и донякъде губи еластичност. Преди самото каране пък те също имат нужда от обработка – освен с ,,ленено или минерално масло“, списание ,,Български турист“ от 1933 г. препоръчва да мажем ските (особено новозакупените) ,,с основен (грунд) восък, за да не попиват влагата, та да прогният, и да издържат на променлива температура“. За да бъдат винаги еластични старите ски и да са защитени при употреба, в магазина на Костурков се продава специално ,,масло за импрегниране ските през лятото и зимата“, наречено ,,Ски-ол“, с което те се натриват и обработват. За старите ,,дървета“ можем да се погрижим и с друго вещество – ,,специален катран за напояване“, означен като ,,Ски-тер“. Някои от тези ски козметики могат могат и да отблъскват дървоядите; продават се в ламаринени кутии, като днешните консервирани храни.

Друг интересно изделие на Костурков са стегите за ски. Ако дървените ски и тенис ракети бъдат оставени на топло, те се „измятат“ и изкривяват. Затова в двата края на ските се поставят стеги, които стягат комплекта с винт подобно на менгеме и пазят ските от изметване.

Скиорите са мажели ските със специална вакса, за да се плъзгат по-добре. Тя обаче е твърда и за да се разтопи и нанася по- удобно, фирма ЕМ-КА произвежда и предлага специална ютия на пара в алуминиева кутия. Ютията нагрява ваксата и тя се размазва по-лесно по дървото.

Една важна принадлежност към старите дървени ски са т.н. подхлъзници – това са ленти, изработени напр. от тюленова кожа (по-качествените) или от коноп (по-евтините), които се закрепват за долната част на ските и така те не се пързалят назад при изкачване на големи стръмнини и хълмове, защото между подхлъзника и снежната покривка се създава силно триене. В Костурковата спортна фирма са се предлагали и двата вида подхлъзници.

Друг важен аксесоар при ски спорта и сега са очилата за сняг. В магазина на Марко Костурков те са с целулоидни наочници, за да не се счупват при евентуално падане и така да не нараняват очите.

Произвежданите на бул. Дондуков 24 спортни раници също са много старателно направени – те имат откъм задната си част т.н. самар – две кожени презрамки, за да не прилепва раницата към  гърба и да не го изпотява.

Вносител на водещи световни марки спортно оборудване

Спортната къща ЕМ-КА произвежда огромно разнообразие от спортни артикули, но също така има заслуга за проникването и трайното установяване в България на изделията на водещите световни марки спортна екипировка. Някои от тях съществуват  досега.

Костурков продава елитните тенис топки и ракети на ,,Дънлоп“, ,,Слезинджър“ (с такава ракета играе известният тогава английски тенисист Фред Пери, трикратен шампион на ,,Уимбълдън“ и играч № 1 в света през 1934 – 8 г.) и ,,Уилсън“, ски ,,Росиньол“ и ,,Алпина“, оборудване за тенис на маса ,,Максиматор“, спортни обувки и топки на ,,Пирели“…

Той внася и екипировка за малко познати в България спортове – щеки за голф, стикове и шайби за хокей на лед, кънки… ,,До средата на 70-те г. металните колове и обтегачи  около мрежата на тенис кортовете в Борисовата градина бяха марка „Дънлоп“, внесени от нашия дядо Марко Костурков“ – спомня си внукът му Борислав.

Дарител, спомоществовател и деен гражданин

Много значими са дейността и ролята на Марко Костурков за създаването на съвременна материална база за българския спорт. Тъй като бизнесът му без съмнение е вървял много добре, той е можел да си позволи да бъде голям спонсор и дарител. Този човек оборудва на собствени разноски гимнастическите салони в българските училища с успоредки, халки, кози, халки, висилки и други уреди Днес в известната хижа Еделвайс на Витоша може да се види термометър ,,Байер“, който работи и досега и е дарен там в средата на 30-те години от самия Костурков. С финанси и много екипировка и оборудване подпомага Българския туристически съюз (БТС) и младежката му секция – Юношеския туристически съюз. Костурков е един от основните, ако не и основният спонсор но ФК Левски с пари, екипи и спортно оборудване. Изобщо отношенията на Марко Костурков с футболните запалянковци са забележителна тема. ,,Дядо ми е разказвал, че след мач от ,,най-старото столично дерби“ – Левски срещу Славия – е канел футболистите и треньорите от двата отбора на приятелска вечеря. И всички фенове са се държали културно и възпитано един към друг, нямало обиди, побоища и глупости като сега“ – отбелязва Борислав Костурков.

На 12 януари 1930 г. във Витоша, между Княжево и Владая, е открита и ски шанцата Черния кос – едно ново, модерно и много важно за българските зимни спортове съоръжение, изградено със средствата и спомоществователството на Марко Костурков. Нещо повече – до 1946 г. шанцата носи неговото име и на нея са провеждани първите в България състезания по ски скок.

С тези свои начинания Костурков действа като един чудесен гражданин на България и е запомнен именно като такъв. Защото, както казва по-късно основателят на българския хокей на лед Александър Воронов, ,,колкото и малка да е била материалната база на българския спорт преди 1945 г., тя се дължи на Марко Костурков“.

Маркетинг и реклама на ЕМ-КА

След завършването на висшето си образование в магазина работи и най-големият син на Марко Костурков – Борислав, който въвежда две много важни промени: твърдите цени (т.н. прификс) и сменящата се според световните спортни събития витрина. Дотогава определянето на цените става с пазарене, но след 1934 г. започват да се отпечатват каталози с отбелязани в тях твърди цени на стоките. Каталозите са два – за летни и за зимни спортове. Тези оферти се изпращат и извън София, откъдето клиентите могат да си поръчват артикули. Един такъв каталог от края на 1930-те г. – зимен – имам щастието да притежавам и аз – истински писмен източник за дейността на ЕМ-КА. Можете да го изтеглите от този линк ==> каталог-ски-магазин-марко-костурков.pdf

Когато вниманието на спортния свят е приковано от голямо събитие – зимни и летни олимпийски игри, балканиада, световни първенства и т.н. – витрината веднага грейва със стоки, адекватни на провежданото събитие. Така например, когато през 1936 г. започват ХІ Летни олимпийски игри в Берлин, рекламите на Марко Костурков гласят: ,,Олимпийци и спортисти! Пристигнаха всички видове спортни облекла и съоръжения по правилника за олимпиадата в Берлин 1936 г.!“.

Придворен доставчик с известни клиенти

Магазинът на Марко е винаги пълен, а понякога му го навестяват и чуждестранни клиенти. През 1940 г. важно събитие във футболна България е първото в нашата история гостуване на съветски отбор – Спартак Москва. Те идват тук по покана на Славия и играят два мача с тях и националния отбор, като побеждават и двата български тима. След това целият Спартак Москва – футболисти, треньори, ръководство – влизат в магазина на Дондуков 24 и закупуват всякакви футболни стоки с цели куфари – наколенки, ръкавици за вратарите, футболни обувки… Клиенти на магазина са били и чуждестранни посланици, а един от най-интригуващите такива е Фьодор Разколников, убит по-късно от агенти на Сталин в Ница през 1939 г.

Съпругата на Марко Костурков – Станка – произхожда от Цариброд. Баща й е бил мирови съдия – най-високата категория в тази професия – в различни градове, между които Одрин. Когато в края на 20-те години решава, че вече е време за стабилен дом, Марко за втори път ангажира строителното бюро на инж. Димитър Агура да проектира и изгради здрава къща със стоманобетонна конструкция. Тя се намира на ул. Хан Аспарух № 25 и е била украсена подобаващо за собственика й – отпред е имало две скулптури на седнали футболисти, всеки от тях авторитетно поставил ръката си върху футболна топка.

Освен съвременна стока, магазинът има и най-модерната за времето си каса тип Манчестър, която може да печата касови бонове – голяма новост за времето си!  Марко Костурков като търговец е бил безукорно честен и неслучайно толкова много чуждестранни партньори са му имали доверие. Години след края на Втората световна война известните западни фирми все още му изпращат писма, мислейки, че е възможно деловите отношения да продължат. Бялата ракета ,,Уилсън“, същата като на Фред Пери, е получена след 1944 г. като благодарност от производителя за изрядното бизнес сътрудничество.

Човекът от желязо

Самият Марко Костурков е бил железен човек! Думата не е само в това, че магазинът е работел и на Бъдни вечер, Нова година и други празници. Когато през 1942 г. съпругата му Станка получава тежък инсулт и се парализира напълно, той в продължение на 12 години се грижи за нея и я гледа неподвижна на легло.

След по-малко от две години – в ужасната разрушителна бомбардировка на 10 януари 1944 г. – магазинът изгаря до основи. Унищожена е почти цялата стока както в складовете, така и в работилницата.

След преврата на 9 септември Марко дава всичките си спестявания (и дори тегли кредити!), за да възстанови бизнеса си. Той смята, че новият обществено-политически строй няма да попречи на честните търговци и производители и че няма да му донесе злини, още повече, че той никога не се е занимавал с политика, не е обичал политически партии и е нямал отношения с тях..

Това обаче не се оказва достатъчно. В края на 1948 г. сградата му е национализирана по Закона за едрата градска собственост и по-късно съборена, защото не се вписва в новия център на София, т.н. Ларго. Новите управници отпускат на Марко Костурков една мизерна пенсия и за да изхранва себе си и парализираната си съпруга, отглежда и продава ягоди близо до днешния кв. Бъкстон. ,,Беше много здрав човек, спеше на земята само върху едно яке. Доживя до 75-годишна възраст – до 15 февруари 1959 г. – когато си отиде след грип и една неуспешна операция“ – разкрива за последните години на Марко Костурков неговият внук Борислав.

Години след 1948 западните фирми все още му изпращат писма с идеята деловите отношения да продължат. Той е бил безукорно честен и неслучайно толкова много чуждестранни партньори са му имали доверие!

От старата школа

Колко сръчни и умели са били майсторите от спортната къща на стария производител, личи от факта, че някои от тях продължават своята работа и след Втората световна война.Старите софийски спортисти още помнят техните работилници, в които, освен да купиш нова футболна топка или шейна, можеш да поправиш старата и да научиш каки ли не спортни тайни. Такива легендарни хора са напр. сарачът Стоян Алексиев (р. 1906) – най-добрият майстор на футболни топки в София цели десетилетия. На ъгъла на работилницата му на бул. Дондуков и ул. 11 август са се събирали най-известните български футболисти от 60-те и 70-те – Георги Аспарухов – Гунди, Никола Котков, Христо Илиев – Патрата и много други. Сред тези хора все още е бил жив духът на някогашното спортсменство.

Друг такъв забележителен човек е майсторът на шейни тип ,,Давос“ бай Павел. Той до края на живота си е поправял ски и шейни в работилница на бул. Тодор Александров, до Арменския дом на културата ,,Ереван“.

Аз се смятам за щастлив, че успях да се докосна до все още оцелелите свидетелства за дейността на този изключителен човек, станал бляскава част от историята на българското спортно оборудване и техника. Наистина благодарение на такива хора една страна може да върви напред. Марко Костурков е не само производител, той е и образцов предприемач, и истински загрижен за развитието на България гражданин. Дано имаме колкото се може повече като него!

Друг такъв невероятен български производител на техника е собственикът на легендарната Часовникарска централа ,,ГНОМОНЪ“ в София – Георги Хаджиниколов. Нашето изследване за него можете да видите тук:

Българските часовници ГНОМОН от Царство България (ВИДЕО)

See more

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 2-2019 (дата на излизане 8.ІІ.2019), под заглавие ,,Слалом в царско време“.

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…

 

В Сандъците – Sandacite сега ще ви разкажем и за българския бензинов двигател Д300!

За произхода на легендарния софийски ,,Завод 12″ сме говорили и друг път на страницие на нашия сайт – той води началото си още от 1907 г., когато е основан като Военно-инженерна и свързочна фабрика към Министерството на войната. Предметът му на дейност е ремонт и производство на военна и свързочна техника. През 1947 г. е преименуван на Инженерно-свързочна фабрика, от 1948 г. на Военен завод 25, а от 1949 г. е Завод 12. Предметът му на дейност е производство на бензинови двигатели с вътрешно горене, автомобилни акумулатори, резервни части и др. Именно в тази фаза на развитието му го заварваме и ние днес и ще се занимаем с него.

Днес на нашата ,,музейна маса“ е едно изделие на завода от края на 50-те години – бензиновият двигател Д-300. Поначало това е стационарен едноцилиндров двутактов двигател. Ето и други негови технически характеристики: диаметър на цилиндъра 75 мм, ход на буталото 66 мм, работен обем 291 куб. см, максимално допустими обороти – 3600 за 1 минута, и стандартен диапазон на работните обороти – 3300 – 3400 об/мин.

Двигателят се охлажда по обикновения начин – въздушно с вентилатор, а запалването му е магнетно. Използваният в него карбуратор също  е български – тип ,,Завод 12″ К26Д. Резервоарът на  Д-300 побира 8 л гориво. Самото гориво е смес от  автомобилен бензин с октаново число минимум 66, и съветско масло автол 18 (през лятото) или 10 (през зимата) в съотношение 20:1, а след разработването на двигателя – 25:1. За да приготвите горивната смес, размесете добре бензина и маслото в чист съд, след което през ситна цедкаа ги налейте в резервоара.

За какво се използва? За какви ли не нужди – сеносокачки, дърворезачки, трактори, водни помпи, риболовни лодки и т.н. Много такива двигатели и подобни на него са били монтирани на колички, предназначени за рязане на дърва. Примерно есенно време обикалят градовете и режат дървата, доставени на хората за твърдо гориво, тъй като от доставчика ,,Топливо“ те са идвали на едри пънове и са били неудобни за употреба.

МАЛКО УКАЗАНИЯ ЗА ЕКСПЛОАТАЦИЯ

Нещо важно: както и много други, така и този двигател излиза от завода неразработен. Paз­paбoтвaнeтo нa един двигател означава дoвeж­дaнe нa вcичĸитe мy тpиeщи ce чacти и мexaнизми в пoлoжeниe нa cpaбoтвaнe (yлягaнe) пoмeждy им и ycтaнoвявaнe нopмaлeн лyфт, ĸoйтo ocигypявa пo­cтигaнe нa мaĸcимaлнa мoщнocт нa двигaтeля и га­рантира нормална работа на задвижваното от двигателя превозно средство. Когато разработвате двигателя, има нужда да извършите някои малки манипулации по него. След първите 50 работни часа иглата поз. 1 на долната фигура трябва да се премести от крайно горно положение в положение второ отдолу (иглата се изважда и се вкарва наново така, че да се застопори във втория жлеб от долния край):

Запалването на този двигател е цяла епопея!

Първото  инай-важно условие е да употребявате само само с предписаната топлинна стойност.
Регулировката на запалването се извършва по следния начин : отвива се гайката , означена с 3 на долната фигура, после се отвива и пусковата шайба поз. 4, снема се капакът на магнета 5  и накрая се сваля свещта на двигателя. Проверете разстоянието между контактите на чукчето поз. 1 и наковалнята 2 на фигурата под долната – въпросното разстояние трябва да бъде 0,3 – 0,4 мм. Регулировката на това разстояние се прави, като се отвива винтчето поз. 3 на по-долната фигура и се завърта ексцентричната шайба поз. 4, докато се получи посоченото разстояние. След това винтчето се затяга и разстоянието се проверява.

Центрирането на момента на запалването се извършва по следния начин. През отвора на свещта – с помощта на шублер или специален уред – се намира ГМТ на буталото. Коляновият вал се завърта в посока обратна на въртенето на двигателя, докато буталото сле­зе на 5 – 6 мм от ГМТ. Коляновият вал се завърта в посока на вър­тенето, докато буталото достигне на разстояние 3,5 — 3,8 мм от ГМТ. В този момент трябва да се прекъсне електрическата верига на първичната намотка на бобината, като се отдели контактът на чук­чето от онзи на наковалнята.

По въпроса за филтъра за въздух. От завода двигателят излиза със сух филтър. Преди пускане на двигателя в действие филтърът (тип МД-250) трябва да се промие в моторно масло. Сетне отворете и горната му част и също я потопете в моторно масло. В долната му част (чашата) трябва да се налее масло до червената линия, нанесена от вътрешната страна.

Друга хитринка: ако двигателят е прегрял поради продължително претоварване и не загасва след натискане на бутона за замасяване, необходимо е за разтоварите Д-300-ицата и да й увеличите оборотите до към 3400 за 1 мин. за около 2 мин., след което пак да ги намалите. Накрая остава само да натиснете отново бутона за замасяване.

В никакъв случай обаче двигателят не трябва да се спира чрез снемане на лулата на свещта, защото това може да доведе до повреждане на запалителната система!

Маслото да се смени след първите 20 работни часа, а след това — след всеки 500 работни часа. Това за 20-те часа важи и за свещта – тя също трябва да се проверява и евентуално почиства след всяко тяхно изтичане, а след това — след всеки 200 работни часа. Шумозаглушителят, буталото, цилиндрова глава и разпределителни канали – и те е нужно да се инспектират на всеки 200.

Повече за този двигател можете да научите от достъпното му тук за изтегляне пълно ръководство за употреба и ремонт, а също така там е приложен и каталогът му резервни части ==> Бензинов двигател Д300

:) И не забравяйте:

Поздрави!