Категория: Сандъците

Знаете ли, че в България още през 70-те г. е имало типово произвеждани автобусни спирки? Вижте ги в Sandacite.BG!

Както си разглеждахме един каталог на някогашното ДСО Търговия на едро от 1974 г. (но включващ и артикули, пуснати в производство и доста по-рано), попаднахме и на следните интересни къщички. Означени бяха като ,,павилион тип автоспирка еди-какъв си“ и първоначално помислихме, че само са ги нарекли спирки, а всъщност са нещо различно… Да, ама не! Като се загледахме в снимките и после попроучихме тук-там, си дадохме сметка, че това верно са спирки! Да – серийно произвеждани типови спирки, може би еднакви за цяла България, на които хората са чакали градския транспорт, а от едната даже вестници и други неща са си купували!

Всъщност, сега спирките в една община също обикновено са еднакви и се закупуват от една фирма. Но ние кой знае защо толкова се шашнахме… просто не очаквахме да ги видим в каталог на типово производство наред със съвсем други видове стоки, които сме свикнали да виждаме унифицирани.

Ето за какво става дума.

Единия павилион го виждате горе. Той е съвсем обикновена ГТ спирка – седите си вътре на завет и чакате превозното средство. Конструкцията е от алуминиеви носещи профили, които са свързани помежду си. Виждате, че отдясно има стъкла (навярно тогава трошени много по-рядко – поне дисциплина е имало), а стенните панели са от ламинирани плоскости. Покривът се поддържа от метални ферми, покрити с поцинкована ламарина.

Спирката вътре има площ 12 кв. м. (дълга 4 м, широка 3) и висока е 3,05 м.

Другата спирка пък е ъпгрейднат вариант, така да се каже – има си и монтиран в нея магазин за продажба на вестници и разни дребни стоки. Конструкцията и на този модел спирка е метална, а отгоре има покрив с оребряване. Вътре в ,,салона“ виждаме и пейчица. :) Площта е същата като на предишната спирка, височината също.

Магазинът е с площ 6 кв. м и в него се влиза откъм спирката. Отвътре подът му е с винкелова конструкция, върху която са монтирани чамови дъски. Има, разбира се, и електрическа инсталация, за да се включват лампа и отоплителен уред за зимата. Покривът е от същия вид като на горния модел, дето  е без магазин.

Ето и чертеж на този делукс модел:

Тази и другата спирка влизат в производство вероятно в началото на 70-те г. и вероятно са се намирали масово в градовете с градски транспорт в България. Знаете ли дали има някъде запазени такива?

А, и интересно дали е имало и типово произвеждани бензиностанции напр.?

Разгледайте в Sandacite.BG как да съхраняваме перфокартите – вид компютърна памет!

Ако сте родени в последните около 35 години, то най-вероятно не си спомняте перфокартите и сега се чудите, аджеба, какво ли е това. Става дума за стар вид енергонезависима памет за всякакви електронноизчислителни машини, използвана основно през 1930-те – 1950-те години. През 1970-те и 1980-те тези носители остават само за съхранение на данни, тъй като са изместени от по-високоплътностни и пространствено ефективни носители на информация – магнитните ленти. Но днес фокусът ни е именно върху по-стария вид вид памет, тъй като за него досега не сме писали нищо, а вчера, не щеш ли, случайно открихме български технически изделия, свързани именно с това.

НОСИТЕЛ НА ДАННИ

Но за начало да обясним какво точно е физически перфокартата. Тя представлява тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение са от решаващо значение за записа и четенето на информацията, защото тя се кодира чрез тях. Записът се изгражда чрез продупчването (перфорирането) или непродупчването на дупки, разположени на точно определени места, наричани позиции.

За да бъде това така, логично е, че перфокартите трябва да се произвеждат по точно определен стандарти. Най-използван е т.н. формат IBM, предложен от тази компания и въведен през 1928 г. При него размерът на картона е точно 187,325 × 82,55 мм и дебел 0,178 мм, а на него се съдържат 80 колони и 12 реда, чиято номерация се увеличава от най-долния към най-горния. Един от двата горни ъгъла е косо отрязан. По-ранните перфокарти имат остро отрязани ъгли, а от средата на 60-те – заоблени.

От 1930-те г. нататък перфокартите стават основно средство за вход-изход на данни от големите тогавашни компютри, заемащи помещения от понякога десетки квадратни метри. Картоните се перфорират от перфоратор – нещо като голяма и шумна пишеща машина. С нея и с друга машина за проверяване на вече въведените данни (верификатор) работят оператори, тогава основно жени. По време на апогея на употребата на перфокарти този вид труд е много търсен. Да отбележим напр., че българският ,,едностаен“ компютър ИЗОТ ЕС 1020 (първата половина на 70-те) е комплектуван със съветско устройство за четене на перфокарти – ЕС 6012 (1971 г.), което чете от 45- и 80-колонни картончета. Друг български компютър, оборудван с перфокартно устройство, е ИЗОТ 0310, а има, разбира се, още. Главната употреба на перфокарти в България е през 70-те и началото на 80-те, когато в страната най-разпространени са картончетата, произведени в ГДР.

Главното предимство на този вид носители на информация е удобството (за онова време) за боравене с данните – във всеки участък на дадено тесте перфокарти може да се добави нова карта, да се премахне съществуваща или да се замени една с друга. Все едно работим с физически текстов редактор. Освен това, веднъж продупчен картонът, информацията върху перфокартите остава сигурна, записът е устойчив.

Да отбележим обаче, че перфокартата е носител на информация с изключително ниска плътност на записа – по груби изчисления, 1 гб информация би тежал около 22 тона, и това е без теглото, загубено с хартията, отпаднала при перфорирането на дупките (е, по времето на активното им използване никой не е записвал такива гигабайтови обеми на картите). Но именно проблемът със съхранението на перфокартите ни отвежда към главното в днешния ни разказ…

СИЛИСТРА

Независимо че количествата информация тогава са били много по-малки, съхранението на пространствено неефективните перфокарти отрано е осъзнато като проблем, а и то се явява дори не толкова такъв, колкото важна задача – защото записаното на множеството картончета е важна информация, която ще се изчете правилно само когато те бъдат точно по реда си едно след друго поставени в машината. А за тази цел картите се нуждаят от правилно, точно и ясно съхранение. Ако смятате, че личната Ви колекция DVD филми не е разпределена достатъчно удобно и лесно по рафтовете, то помислете какво става, когато говорим за важни данни с критично значение, когато о гаф може да зависи дори цялата Ви работа!

Именно поради тази причина в началото на 1960-те г. завод Оргтехника Силистра е натоварен с разработването на подходящи мебели за подреждане и дългосрочно съхраняване на перфокарти. В резултат на това се явяват няколко изделия, от които всяко има връзка с другото.

РАФТОВЕ ЗА СОРТИРАНЕ

Когато натрупвате някаква информация, неизбежно ще Ви се наложи да я сортирате по определен признак. За да Ви е по-лесно да направите това с перфокартите, към 1964 силистренският завод вече предлага специална мебел – нещо като табло с множество отсеци, във всеки от котио нареждате перфокарти с определен вид информация – такива, които носят информация за една и съща област. Тази своеобразна секцийка е монтирана върху станок от стоманени тръби, за да стои на равнището на очите и да е лесна за манипулация. В секцията с отсеците има и екран, който се осветява от лампа и така човек може добре да чете, ако е поставил някакви означения около сортираните карти, та по-добре да намери кое къде е.

Частта с отсеците е изработена от дърво. Висока е 64 см, дълбока 20 и широка 154. Стойката пък е висока 105 см, дълбока 46 и широка 106. Секцията тежи 21 кг без картите в нея, а стойката – 7.

Тази мебел е специално несерийно производство и се изработва само при предварителна поръчка на клиент към завода.

КАСЕТКИ

Първата и най-малка единица, в която ще нареждате перфокартите, това са касетките за тях – виждате по-долу, те приличат на чекмедженца. В отсека картите се нареждат хоризонтално една пред друга. Има и приспособление за притискането им. Отпред има място за закрепване на хартиена бележка да се надпише какъв вид информация съдържа чекмедженцето. То е изработено от стоманена ламарина и може да побере най-много 2000 карти. Размерите му са: височина 10 см, дълбочина 46, широчина 21,2. Празно тежи 2,5 кг, а максимално напълнено – 8. Да отбележим обаче и че това чекмедженце не е серийно производство, а се произвежда само при заявка.

Тази касетка с точно определени размери ни води към следващия елемент от инфраструктурата на нашия информационен масив, а именно…

ШКАФ

Всъщност шкафовете са два – по-голям и по-малък. Малкият се състои от два по-малки шкафа, поставени един върху друг върху общ подиум. Всеки от шкафовете съдържа по 8 касетки (чекмедженца), което прави общо 16 х 2000 перфокарти във всяка = максимално 32 000 перфокарти, които можете да наредите в цялото чудо. Шкафовете плюс постамента са високи 73 см, широки 54, а всеки един от тях е дълбок 60 см. Комплектът тежи 73 кг. И тази мебел за съхранение на информация също се произвежда само по специална клиентска заявка.

Големият кютук пък е по-нов – влиза в производство поне от началото на 70-те. Той има 3 колони по 10 реда свободни гнезда, във всяко едно от които влиза по едно чекмедженце от описаните по-горе. Също е изработен от стоманена ламарина и може да побере максимум 30 касетки, което ще рече 60 000 перфокарти. Висок е 1,40 м, дълбок 51 см, широк 73,6. Празен тежи 145 кг, защото ламарината му е много дебела – трябва да е много здрав, за да не се олюлее и струполяса, ако го напълнят максимално с 30 касетки, всяка пълна до откат. (А тъй като вече знаем колко тежи без нищо, можем да съберем 145 + (30 х 8) и да получим, че максимално би могъл да удари 385 килограма… леле, майко! Ами ако падне? :D

КОЛИЧКА

И както казват по рекламите – това не е всичко! Завод Оргтехника Силистра е произвеждал и количка, която да Ви улесни при превозването на чекмеджетата с многото перфокарти от складовете с информация до залите с компютри (на изчислителния център или както са го наричали тогава – машинносметачната станция). Тя би могла да Ви бъде полезна също така и вътре, защото онези компютрища са голееми и заемат много място.

Количката влиза в производство още в началото на 60-те и в основата й стои стоманенотръбна конструкция. Може да побере 12 касетки (официалното име на чекмедженцата). Върху количката може да се монтира дървен плот, като така тя става истинска работна маса на колелета. По този начин вече е полезна и при разнасяне на различните материали и части при ремонта на машините.

Без плота е висока 73 см, а с него – 1 м. Широчината е 70 см, а дълбочината – 50. Тежи 35 кг.

Количката също се произвежда само по клиентска поръчка.

Действително много интересен е светът на перфокартите и всичките тези мебели за съхранение ни доближават още повече до времето, когато най-нормалното за компютърните потребители е било да си служат с тях. Надяваме се и зя Вас, а не само за нас, да е била интригуваща тази разходка в миналото.

Впрочем, тук можете да я продължите:

Български преносим хард диск от 1977 г.!

See more

Този път в Sandacite.BG наснимахме няколко бутониери за стари БГ асансьори!

Преди две години някъде, помним, бяхме писали една-две статии за асансьори. Оттогава обаче измина много време, а ние трупахме ли, трупахме.

Обикновено най-малко се пише за онова, което ни е най-познато. Когато влезем в асансьор и натиснем бутона на желания етаж, не се замисляме какво, аджеба, става зад сребристата повърхност на таблото, какви сили си задействат, за да подкарат кабината нагоре или надолу.

Ненадейно обаче, когато влязохме в един много автентичен и неремонтиран стар асансьор в Софийския университет, където си имаше всички стари надписи по кабината, а тя лъхаше на един характерен стар аромат, се замислихме, че в сайта не сме уважили старите човекоподемници. На бърза ръка наснимахме интересното и ето сега го представяме пред Вас.

Първото, което виждате, когато застанете пред асанса, е характерната му врата от дебела ламарина… Хоп, даже има пътник вътре! :)

Отдясно на кабината пък има бутон за повикване – под снимката сме написали правилното име на тази част, защото рядко се знае:

И отдолу гордо стои: ЗАВОД ЗА АСАНСЬОРИ СОФИЯ. :)

Задвижването на всеки асансьор откъм етажната площадка се осъществява именно оттук. Тези бутониери се монтират по етажните площадки на удобно за достъп място и в близост до асансьорните (шахтовите) врати. При асансьори като този бутониерата (още се нарича повиквателна касета) съдържа един бутон, чието натискане включва веригите за управление на асансьора. Така се задействат онези релета и контак­тори, които задвижват повдигателния меха­низъм. Накрая кабината пристига на етажната спирка, откъдето е подаден повиквателният сигнал.

Има повиквателни касети с два бутона. Това е така, защото всеки от тях е предназначен да повиква кабината за движение в избраната от пътника посока (нагоре или надолу), т.е пътникът трябва предварително да съобрази накъде ще отива. Посоките се означават на бутоните със стрелки или с надписи. Ако асансьорът изпълнява повиква­нето еднопосочно, касетата съдържа само един бутон – като нашия по-горе.

На етажните бутониери се монтира и светлинна сигнализа­ция, която действа чрез запалване на малки лампички – това ни показва, че повикването е регистрирано – така разбираме, че асансьорът идва да ни вземе. Светлинката може да свети обаче и когато асансьорът е зает – кабината е натоварена или е в движение. Лампичката може да е задействана и като сигнализация, че  някоя от шахтовите врати е отворена и така не можем да повикаме асансьора.

Също така, ако асансьорът има светлинно показване на етажите, през които преминава кабината, сигналните лампички се поместват също в повиквателната касета. Това обаче като че ли е по-рядко срещано – ние сме свикнали светлинното показване на етажите да е монтирано  над рамките на шахтовите врати  и затова гледаме нагоре, за да разберем идва ли асансьорът:

Тук виждаме даже и специален звънец, който трябва да звънне, когато кабината се дотътри до етажа, от който сме я повикали. :)

А сега да влезем в кабината!

Това често се нарича ,,табло“, но всъщност правилното название е кабинна бутониера. Тя съдържа толкова на брой бутони, колкото са етажните спирки, и се монтира във вътрешността на кабината на подходящо място. Натискането на етажните бутони се задейства апаратурата и повдигателния механизъм и в резултат кабината се отправя на желания етаж. Разбира се, бутон за управление се озна­чава с надпис, посочващ етажа, който обслужва. Тук е лесно – само 4 етажа. А в по-стари асансьори от Царство България сме виждали да пише ,,мецанинъ“ (полуетаж) и ,,сутеренъ“ или ,,зимникъ“:

Ей, значи, забравихме да Ви снимаме отвътре кабината – със заоблени ъгълчета е, много е приятна, и цялата е облицована в е тоя гетинакс на завода Найден Киров Русе. :)

На етажната бутониера задължително се поставя и бутон за безопасност «стоп» за спиране на движението на асансьора чрез прекъсване на веригата за управление. По­вторното задвижване кабината в движение може да се стане, като се натисне етажен бутон, а от етажните спирки — чрез бутона за повикване, но едва след освобождаване на кабината. Бутонът «стоп» се боядисва в червен цвят. Както виждаме по-горе обаче, тук това не е спазено…

Кабинната бутониера съдържа и един сигнален бутон, боя­дисан в зелено, чието натискане при нужда задейства спе­циален алармен звънец. Той обикновено е поставен при основната спирка на асан­сьора или в помещението на лицето, отговорно за асансьора (дали някъде все още има такива асансьори?). Звънецът се захранва постоянно от независим електроизточник (акумулатор, сух елемент и т.н.), за да се гарантира готовността му за действие, ако токът спре. Ето го и как се е означавал пък през 30-те г:

Както виждаме на илюстрацията две снимки нагоре, на кабинната бутониера има и лампа, която сигнализира за претоварване. Един човек се изчислява за 80 кг поначало. :)

Между другото, вътре още виси голяма ламаринена табела, която Ви дава подробни инструкции как да си служите с това чудо на товароподемната техника:

Вижда се къде е произведено – в Завода за асансьори в гара Искър, това е до Дружба. :)

Какво да правим, ако заседнем между етажите? Едно време са разрешавали този въпрос така. В специални случаи (напр. когато разстоянието между етажните спирки е много голямо или асансьорът работи в изолирана среда) вместо алармена инсталация в кабината се инсталира телефон, свър­зан с диспечерски пункт. Сега това не е така, разбира се, защото се предполага, че заседналият пътник може да се обади от джиесема си на аварийния телефон на фирмата, обслужваща асансьора.

Електрическата схема на асансьора е реазилирана а по такъв начин, че е отстранена възможността за къси съединения в силовата верига или веригите за управление, ако едновременно се натиснат два или повече бутона за управление или по­викване.

През 60-те г. все още е имало асансьори, при които заедно с пътника пътува и обслужващо лице, наречено придружител. Когато асансьорът се обслужва от придружител, като апарат за управление се използва специална ръко­хватка. Кабината се задвижва чрез завъртане на ръкохватката наляво или надясно, защото така се включват контакторите за посока нагоре или надолу. При отпускане на ръкохватката се задейства пружинно устройство и тя се връща в средното си нулево (изключено) положение – тогава асансьорът спира. Когато ка­бината достигне крайната горна или долна спирка, чрез поставени в шахтата специални отбивачки ръкохватката при­нудително заема нулево положение.

Ако искате пък да обогатите знанията си за старите асансьори въжета, Ви препоръчваме тази наша статийка ==>

Защо се късат старите асансьорни въжета

See more

В Sandacite.BG домъкнахме БГ ключове за мигачи и къси и дълги светлини от на баба Ви времето…

Днес продължаваме километричната ни поредица от публикации, посветени на произвеждани в нашата страна много малко познати автомобилни части. Кой знае напр., че в България са правени клаксони за мотоциклети и автомобили? А днес идва ред и на нещо мноого друго, както казваше един…

Ако сте управлявали стара кола, то със сигурност това чудесо на горната снимка Ви е добре познато. Даа, това е ключ за даване на мигач, както се казва – джаджа, която удобно ляга между пръстите Ви. А ако в Стани богат Ви зададат въпрос за 20 000 лв поне (ни за стотинка по-малко!) къде в страната ни са произвеждани такива, вероятно ще се опитате да налучкате по логика и ще кажете примерно ,,Завод Балкан Ловеч…“. Да, ама не – пловдивски са, от Електроапаратурния завод, дето не работи от 2008-а… Муаа! :(

Този ключ влиза в производство през 1962 или 3-а г. и служи за включване на токовата верига към левия или десния мигач. Нарича се КПУ-2 – от ,,ключ за пътеуказатели“. В онази епоха техническият език и терминология са малко по-различни от днешните и някои много употребими днес думи не са застъпени – напр. в един каталог пишеха ,,автоколи“ вм. автомобили. А тук в нашия случай цифрата 2 най-вероятно означава, че това е втора поред разработка на завода такъв вид изделие.

КПУ-2-то, разбира се с 6 волта ток от акумулатора (с напрежение 12 волта). Тежи 140 грама. Произвеждан е и за износ в Близкия Изток и Куба, като за там са му разработили модификация с изпълнение на елементите за работа в тропически сух или влажен климат – тя се нарича КПУ-2-ТН.

Другото съкровище, с което искаме да Ви запознаем днес, е този ключ за смяна на къси/дълги светлини и обратно. Той се е използвал не само в леки коли, а и в електрокари. Самото превключване е проектирано да става крачно – просто натискате с крак един бутон. Известен и като  КСС – ключ за смяна на светлините.

Към 1964 ЕАЗ Пловдив произвежда два вида КСС, снабдени с номер 1 и 2, като единият, разбира се, е пуснат в производство малко по-рано от втория. На горната снимка виждате 1-ицата. А ето и чертеж с габаритните му размери:

Да навлезем в още по-дълбоки подробности за това българско устройство:

И тази джвъчка работи с ток 12 ампера от акумулатора и с напрежение 12 волта. Ако отнякъде сти намерили такова и искате да го използвате, да Ви кажем, че клема 56 се свързва с токоизточника, а останалите две клеми – консуматорите.

Има и подвижна част, чийто ход е 10 – 12 мм. Тежи 168 грама.

А ето разрез на по-новия вариант – КСС-2:

По този начин пък то осъществява смяната:

Електрическите данни са напълно същите, само теглото е по-малко – 140 грама.

И КСС-1, и 2-ката имат модификация за тропически климат – тя просто има едно ТН отзад – КСС-1-ТН.

Ами това е! Мислим, че Ви запознахме доста подробно с начините за даване на мигач и на смяна на видове фарови светлини, които ЕАЗ Пловдив Ви е предлагал в началото на 60-те години. До скоро виждане! :)

А… чакайте малко. Мотоциклет с кош карали ли сте?

Мотоциклет с кош и как се управлява

See more

Ненадейно в Sandacite.BG изскочиха и дърти български подгревни свещи за дизел двигатели.

Май с тоя каталог ние попаднахме на точното място, ако искаме да изучаваме произвежданите някога в България автомобилни части. Всичко има вътре, и от пиле мляко – та клаксони ли не щеш, та брави за коли, та фарове, та… та това днес! :D

Повечето от Вас навярно са шофьори и знаят, че свещи като на картинката горе се употребяват при безкомпресорните дизелови мотори, за да се улесни първоначалното им запалване.

Произвежданите в пловдивския Електроапаратурен завод модели, които Ви показваме тук, датират от 1962 – 3 г. Те са изработени за напрежение 1,7 волта и максимален ток 36 ампера. Така времето, което е необходимо на свещта да се загрее до 880 – 1000 градуса Целзий, е около една минута. Серията се нарича СН (от ,,свещи нагревателни“).

Тези свещи поначало имат два варианта:

• СН1 – 1,7 волта. Тежат около 100 грама;
• СН2 – пак 1,7 волта, но предназначени специално да много внасяните и употребявани в България гедермански камиони ИФА и други. Тежат (свещите, не камионите :D) около 115 грама

Ето и чертеж на СН свещите:

Сега може да кажете, че момента в България работят и се строят и няколко нови завода за автомобилни части. Да, ама те произвеждат ,,на ишлеме“ части по документация на големите автомобилни компании. А тези свещи (както и множество други части от това поколение) са проектирани и дизайнирани от български инженери и конструктори и са разнасяли по света славата на българската технологична мисъл! Конкретно тези свещи са изнасяни за много страни от Близкия Изток напр.

И какво сега значи…? Първите наши нагревателни свещи за дизел? :D

Ето и данните на БГ високоговорителите ВВ104 и В01121 в Sandacite.BG!

След вчерашните прожектори и онзиденшните клаксони мислим, че е добре да продължим нашата справочна серия, в която разшифроваме българските репродуктори.

Високочестотният модел ВВ104 е малък, кръгъл, с конусна мембрана. Можете да го намерите в българските радиоприемници, голем4 радиошкафове тип серията ,,Акорд“, звукови колони за закрити площи и т.н.

Работната мощност (за обхвата от 2000 до 18 000 херца) е 2 вата. Номиналният импеданс е 8 +/- 1,2 ома; 4 +/- 0,6 ома, а при 10 000 херца – 12 +/- 1,8; 6 +/- 0,9. Неравномерността на честотната характеристика е </=12 децибела, а средната абсолютна чувствителност (Pa.W 1/2) >/= 0,8. Габаритните размери са 100 х 61 мм, а се монтира чрез завинтване през четири отвора с диаметър 5 мм, разположени на окръжност с диаметър 119 мм. ВВ 104 тежи около 230 грама.

ВО1121 пък е овален, предназначен да работи отново в радиоприемници, тонколони и озвучителни тела.

Той е по-мощен – има номинална мощност 10 вата и номинален импеданс 4 +/- 0,6 ома. Резонансната честота е </= 70 херца, а горната гранична – >/= 9000 херца. Неравномерността на честотната характеристика е отново </=12 децибела. Нелинейни изкривявания:

• до 200 херца – </= 6;
• от 200 до 2000 – </= 4;
• над 2000 – </= 3

Говорителят ВО1121 тежи 1,2 кг и е с размери 200 х 315 х 130 мм.

И двата модела са произвеждани в благоевградския завод ,,Гроздан Николов“ и са изнасяни в СССР.

Забележително! БГ подводен прожектор за аквариуми, басейни и фонтани от 60-те в Sandacite.BG!

Днес сме на водолазна вълна! Натъкнахме се на информация ,,от извора“ за български осветителни тела, предвидени да работят на кораби, във водни пространства, на и под вода и бързаме да ги споделим с Вас – нашите верни приятели на родната техника!

Както вероятно знаете, завод Светлина Стара Загора е щатният производител на всякакви осветителни тела през безспорно най-продуктивният период за българската техника – 1950 – 1990 г. В халетата в СЗ са правени буквално какви ли не лампи – от паркови и улични фенери през фарове за автомобили и електрокари, та чак до корабни осветителни тела и такива за изкуствено създадени водни пространства… Като този приятел тук, роден някъде около 1966 г.! :) А сега ще го разгледаме подробно.

Наречен с простичкото ,,Прожектор эа под вода“, този масивен метален корпус съдържа онова, което Ви трябва за да осветите своя басейн, фонтан или голям аквариум. Както водолазите, когато се спускат под вода, обличат специална екипировка, така и нашият електрически хидронавт се състои от корпус (метално тяло), гривна, защитно стъкло, ре­флектор, панел с клеми и т.н.  антигронови (провитовлагови, влагозащитени) входове. Здравата изработка на този прожектор му позволява да издържа на водно налягане до 0,5 атмосфери.

Както знаем, изпъкналите стъкла са по-здрави. Затова и на този прожектор стъклото му е изпъкнало, с дебелина 6 мм. Освен това, то издържа на големи температурни амплитуди, а има и още една екстра – можете да го боядисвате в различни цветове според нуждите – ако Ви трябва светлината отдолу да е по-пъстричка и да създава настроение. :)

В долната част на тялото се намират салникови устройства, към които се присъединява специалният му захранващ противовлагов кабел.

Прожекторът тежи 7,9 кг, по-тежък е от водата и е ясно, че като го пуснете в басейна, ще потъне като гюлле, но за най-полезно ще Ви трябва да е фиксиран някъде по стените или по пода му. За тази цел проектантите са монтирали самото осветително тяло към П-образна стоманена скоба. На хоризонталната хаста на П-то са пробити дупките, през които да минат винтовете, с които да го закрепите неподвижно. Освен това, прожекторът е закрепен за скобата чрез две малки оси и се върти – така можете да го извъртате на ± 45 градуса. Като физически данни можем да кажем, че осветителят е висок 400 мм, а диаметърът му е 300.

Самата крушка, която ще завинтите на вече фиксирания прожектор, пък е  най-обикновена с историческия и добре познат Едисонов цокъл Е27. Мощността й може да бъде до 150 вата и, разбира се, напрежението е 220 волта.

Тъй като осветителят работи постоянно под вода, някогашният български производител ,,е взел съответните мерки“ и всичките му метални детайли са старателно покрити с лакови и галванични субстанции, за да се отстрани опасността от корозия.

И, разбира е, нека споменем, че както всичко ,,по соца“, така и за тези прожектори тогава действа специална ,,отраслова техническа нормала“, която определя основните характеристики, които тези изделия трябва да имат. В случая тя е приета през 1964 г. и има код ОТН-ММ 5307-64. А точният модел на чудото е 36.2.905.600… не че разбрахме нещо. :D Но е пътувал по света – напр. изнасян е за ГДР.

Мдаа… а ето пък едни интересни фарове, също от старозагорската реколта. Дори са още по-стари:

Фарове за мотоциклети Балкан

See more

В Sandacite.BG изнамерихме и БГ контактен ключ от 1962-ра!

Българската техника няма край, особено когато се заровим толкова надълбоко в историята й, че не можем и себе си да извадим. Днешният момент е точно такъв, защото тази публикация е посветена на един малък, по-рядко споменаван детайл, без който обаче на практика не бихме могли да ползваме всяко съвременно превозно средство. Замисляли ли сте се кой задейства стартера напр.? Точно така – това е ключът за запалване!

През 1962 или 63 г. в Електроапаратурния завод в Пловдив започва производството и на българско такова изделие. То носи неособено оригиналното название КЗ (досещате се от какво е съкратено) и е предназначено не само за автомобили, но и за тепърва ставащите все по-славни български електрокари. Там напр. КЗ-то включва и изключва оперативната и сигналната верига на кара. Самото то тежи 190 грама.

Номиналното напрежение на ключа за запалване е 24 волта (постоянно), а номиналният ток – 4 ампера. Токът на изключване пък е 2,5 ампера (при времеконстанта L/R = 0,05 сек.). При постоянно напрежение 12 волта с ключа можем да превключим верига с максимална сила на тока 10 ампера.

За да боравим с устройството, трябва да превключваме контактните положения на ключа. Тук това става чрез сериен ключ – виждате го как стърчи вдясно. Ето и подробности за него. Положенията 0,1 и 3 са фиксирани, а от 2 на 1 ключът се превключва сам под действието на пружина, като връзката между амперметъра и индуктивната бобина не се прекъсва.

Както и други изделия на ЕАЗ Пловдив, предназначени за износ в страни с тропически климат (напр. прекалено влажен), контактният ключ има и вариант, при който съставните части са изпълнени с оглед повишената влажност на въздуха – тази модификация се нарича КЗ-ТАН.

Даа… достоен представител на някогашните поколения български автомобилни части! Които се различават от сегашните по това, че не са лицензно произведени ,,на ишлеме“, както се казва, ами са плод на инженерната и развойната мисъл на български конструктори и проектанти…

Ето още едно такова нещо:

Български бензинов двигател Д300 от края на 1950-те

See more