Категория: Сандъците

Запознайте се със стари БГ лампови и селенови токоизправители в Sandacite.BG!

Начи глейте ся… Ако става дума за старите български токоизправители, нищо не ни пречи да Ви пуснем няколко модела от завода в Перник и да кажем, че сме си свършили работата. Да, ама ние не сме толкова повърхностни… Ние търсим винаги по-по-, че ако може, и най-старото, и затова сега Ви изровихме пак токоизправители, но от период, в който не знаем дали се сещате, че въобще България е произвеждала такива устройства – 1930-те години!

Виновник за тяхната поява на белия свят е отново фирмата ,,Електрон А.Д.“ на Николай Джебаров, която ги е изработвала в работилницата си в София на бул. Дондуков № 45, а ги е продавала на № 27. Производството е имало желанието да обхване всички нужни на живота, в които може да ни потрябват такъв вид устройства. За това говори каталогът на фирмата от края на 30-те г., който казва: ,,Токоизправителите „Електрон“ се изготвят за всички цели: за пълнене на акумулатори, за захранване на радио­апарати и усилватели, за електродинамични високоговори­тели, за телефонни и телеграфни апарати, за захранване на дъгови лампи. [Предлагат се] токоизправители еднофазни и многофазни, за кинотеатри, с филтруван и нефилтруван прав токъ“.

Тези устройства са били предвидени за работа с три стойности на мрежовото напрежение – 120, 150 и 220 волта. Произвеждали са както лампови, така и сухи селенови токоизправители.

Така, а сега нека видим какво е специфичното при предлаганите няколко модела…

Има напр. лампов токоизправител тип 13 Р, предназначен ,,за пълнене на акумулатори“ (зареждане), ,,необходим за всяко радиоателие“ (там има нужда от него заради акумулаторите на онези радиоприемници, които се захранват с такъв токоизточник), а също така е използван и за зареждане на автомобилните акумулатори. Моделът 13 Р работи с прав ток и напрежението му има възможност да се регулира от 5 до 20 волта и тока от 0,5 до 1,5 ампера. Предлагали са го и във вариант без опция за регулиране на напрежението.

Друго подобно устройство е тип 6 Р. Казват ни че той е ,,необходим е както за всеки гараж, така и за по-големи радиоателиета.“ Правотоковото напрежение при него се регулира между 10 и 30 волта, а на самия ток – от 0,5 до 6 ампера. Не знаем обаче през колко, през каква стъпка. После го има пак същия, но без регулатор.

Следващият модел е означеният като 6 2 Р. Характеристиките му са като на горния модел, има и възможност едновременно да зарежда автомобилни акумулатори и ,,радиоакумулатори“.

Произвеждани са и шестфазни токоизправители 30, 45 и 75 ампера за захранване на кинопрожекционни машини в кината. 75-А модел може да работи с напрежения 150, 220 и 380 волта.

А какви ли електронни лампи са монтирани в тях? Разбира се, можем да правим вероятни предположения въз основа на токоизправителните лампи, които сме срещали в българските радиоприемници от 30-те г., но сигурна информация за в тия модели нямаме.

А ето и какви са селеновите сухи токоизправители (с мрежово напрежение 120, 150 и 220 волта, но пригодени за зареждане на акумулатори, които работят с няколко различни акумулаторни напрежения):

• тип 4/1 Б II. Предназначен е за зареждане на радиоакумулатори (по два акумулатора от 2 волта или един акумулатор 4 волта). Токът при зареждането може да е до 1 А;
• тип 4/2 Б II. Ток при зареждането до 2 А. Могат да се пълнят 2 акумулатора по 2 волта или един акумулатор 4 V;
• тип 6/1 Б II. Специално нагоден за зареждане на автомо­билни акумулатори с напрежение 6 V. ,,Представлява необходима принадлежност за всеки автомобил.“ Ток при зареждането до 4 ампера;

• тип 12/4, 2 Б II (на горната снимка). И този е проектиран за радиоателиета, гаражи и др. Могат да се пълнят както радиоакумула­тори, така и автомобилни акумулатори общо до 12 волта. Чрез регулатор и ампермер токът може да се регулира от 1 до 4,2 ампера;
• тип 24/4 (долу). Токоизправител  с максимална мощност  4 ампера при 24 волта. Може да ,,пълни“ всякакви акумулатори до 24 волта напрежение

Освен всичко това, клиентът може да поръча и токоизправители по поръчка за каквато поиска мощност. Селеновите устройства са доставяни в два варианта – със и без регулатор на ток и напрежение. Към тях са можели да се поръчат и електроизмервателни уреди.

Интересно, нали? Непознато усещане да разгледаш от една страна толкова познати устройства, но пък произведени тогава, когато съвсем не си очаквал! :) Както казахме и преди – който твърди, че преди 1945 г. в България не е имало електротехническа и електронна промишленост, каним го най-учтиво да прочете тази, предишните и бъдещите ни публикации. Защото предстоят още разкрития за родни електрелементи от царско време! Ето Ви още сега малко за разядка…

Царство България – електросъоръженията, таблата и табелите им

See more

Разгледайте новите български трансформатори от на баба Ви времето в Sandacite.BG!

Такаа.. Предния път Ви разправихме една приказка за нещо, което – не се правете! – не бяхте чували – а именно наши усилватели, произведени през периода на Царство България от фирмата ,,Електрон А.Д.“ на Николай Джебаров от София. Намерените ни тогава беше да покажем, че и през този период България е имала електронна промишленост, при това далеч не само радиоприемници. Днес продължаваме разказа за някогашната ни електропромишленост с вид компоненти.

Както разказва подробният й каталог от края на 1930-те години, фирмата е произвеждала ,,всички видове трансформатори – за радиоапарати, усилватели, токоизправители, пирография, електроспойка, автотрансформатори, трансформатори за учебни цели, еднофазни и многофазни“, а също ,,всякакъв вид дросели, с най-различни самоиндукции“.

За предлаганите напр. трансформатори за радиоприемници виждаме, че те имат три възможности за захранващо напрежение – 120, 150 и 220 волта – и другите характеристики, описани точно както следва: ,,2 x 380 V – 60 mA; 6,3 V – 1 А (4,25 V); 4 V – 1,5 А (5,63 V)“. Трафовете са предназначени за всички видове радиоприемници ,,до включително пет лампи“. Ето един такъв – редовно го намираме в българските радиа от 30-те г:

За ,,по-разкошните“ радиоапарати с шест-седем лампи е проектиран следващият модем трансформатор, който работи на същите напрежение като горните, обаче после откриваме разлика в останалите характеристики: 2 x 380 V – 80 mA; 6,3 V – 1,5 А (4,25 V); 4 V – 2 А (5,63 V). Приемани са обаче и всякакви други трансформатори по поръчка на клиентите.

,,Електрон“ са изработвали също така автотрансформатор за консуматори до 100 вата, който е можел да се достави в две разновидности – универсален или с определени напрежения. Ето примерно такъв само за 120 и 220 волта:

Друг акцент са изходящи (демек изходни) трансформатори ,,за всякакви цели“, както и дроселите.

Каталогът ни уверява, че във всички описани досега части е употребявана само висококачествена, ,,най-добра трансформаторна ламарина“, а жиците са с най-добра изолация. Тези трафове са рекламирани и със своите много малки загуби и гаранция за ,,сигурна, трайна и безупречна работа“.

Успоредно с тях фирмата е продавала и германски ,,Гьорлер“, обаче от тях са дали само един модел – за батерийни апарати. Явно ,,Електрон“ са успявали да осигурят най-използваните видове радиоприемници с български части.

Честно казано, добре че са тези каталози, защото по трансформаторите никъде няма отбелязан производител и ако не е примерно тази книжка, няма как да знаем, че България е произвеждала серийно трафове още преди откриването на големите заводи през 50-те години. Тази публикация е добре да се прочете и от доста хора, които говорят на едро и изобщо не отчитат наличието и на високотехнологични производства в епохата на Царство България.

Предстои още едно интересно откритие от същата поредица, но засега ще го запазим в тайна. До скоро виждане! :)

А, между другото, ако се интересувате, хвърлете едно око и тук:

Български цветен телевизор от 1901?

See more

В Sandacite.BG опитахме да опишем началото на телевизията в България…

Много интересно е да изследваме кога за пръв път някакво технологично постижение си е пробило път в България. Най-често, ако хората все още не са могли всекидневно да го използват, то поне са прочели за него.

България има забележителна връзка с телевизията още много по-отрано, отколкото вероятно си мислим. През 1901 г. учителят пенсионер от Русе Атанас Тодоранов изработва проект за механичен цветен телевизор, наречен ,,електрически далекоглед“. Когато той става готов с чертежите на апарата, ги изпраща за разглеждане от комисия в София, съставена от физици преподаватели от СУ и държавни служители от Дирекцията на ПТТ. След това проектът е върнат с рецензия ,,за доработване“, но само за да го заяви Тодоранов отново на 10.Х.1902 г., и то заедно с още едно устройство! Продължението на тази история можете да прочетете в нашата статия ТУК.

През 1922 г. в Teлeгpaфoпoщeнcĸoтo yчилищe (TΠУ) в Coфия зaпoчвa дa ce пpeпoдaвa пpeдмeтът „Teлeвизия“. От самото начало на 1930-те г. пък в различни (най-вече научнопопулярни) вестници и списания се появяват популярни статии за телевизията, които в екзалтиран тон описват нейните възможности – ,,апарати за приемане на филми, предавани в същия момент от цял свят“. Такива могат да бъдат открити напр. в списания като ,,Природа“, ,,Наука и живот“, вестник ,,Радиосвят“ (излизал през 1937 – 44 г.) и др. Такава поява на термина ,,телевизия“ в България успяхме да открием и ние в статии от началото на 30-те години, и то в няколко различни и интересни употребления. Изданията са давали сведения както за механичната, така и за електронната телевизия.

(Защото, както знаем, в началото телевизията не е електронна, а механична. Важна част отнея е бързовъртящ се диск със спираловидно пробити дупки на него, който се върти пред прожекционен апарат, осветяващ предаваната сцена. Механична телевизия е демонстриран за първи път през февруари 1924 от Джон Лоджи Беърд, а специалният диск е разработен още през 1884 от Паул Нипков. След 1880-те из Европа доста конструктори проектират механични телевизори, а по-късно започва и серийно производство. Електронната телевизия навлиза в бита на хората чак от средата на 1930-те.)

Да отбележим обаче първо нещо, което може да Ви се падне в ,,Стани богат“ – ,,Коя е първата книга за телевизия в България?“. През 1934 г. преподавателят от Телеграфопощенското училище Марко Манчев издава специална книга с интересното заглавие ,,Радиотехника и далечно виждане с 103 чертежи в текста“, одобрена от Министерството на народното просвещение. В нея той надълго и нашироко развива теорията и практиката на радиотехниката, а накрая цялата трета част (около 20-ина страници) посвещава на ,,далечното виждане“. Това е първата книга за телевизия, издадена в България. Характерно за Манчев е, че той предпочита да превежда термина ,,телевизия“.

В книгата има кратък исторически преглед, в който са споменати заслугите на руския учен Борис Розинг (за него сме писали в друга своя статия – бел. ав.) и на ,,австрийския изобретател Михали, който през 1918 г. изпита на дело първия апарат за далечно виждане“. Първото нелабораторно излъчване обаче се приписва на  американския учен Дженкинс, ,,който предаде и прие образи по радиото на едно разстояние от десет километри“. Един от най-сериозните дейци на механичната телевизия Джон Лоджи Беърд е споменат като усъвършенствовател  – ,,англичанина Бърд“. След това надълго и нашироко се описва действието на Нипковия диск. Това устройство е изобретено през 1883 г. от германския студент от полски произход Паул Нипков. То може да се оприличи на сърцето на господстващите тогава механични телевизори. Представлява бързо въртящ се дървен или метален кръг е задвижен чрез електродвигател и се върти пред прожекционен апарат, който осветява една сцена. Зад високооборотната шайба тази сцена се разгражда на светли и тъмни точки чрез фотоклетка, поставена зад диска. Така вече е по-лесно тази светлинна серия чрез телеграф да се изпрати на зрителя. За да я види, той трябва да преобразува постъпващите точки в „начален“ образ, което става чрез апарат, оборудван с бързовъртящ се диск като първия.

Та ето, значи, как е обяснено действието на Нипковия диск в първата българска книга за телевизия:

По-нататък се описват другите главни елементи на механичния телевизор – фотоклетката и как се извършва синхронизацията на образа обратно в приемника, след като образът веднъж е бил предаден. Книгата можете да изтеглите напълно свободно ОТТУК.

А сега да надникнем и в печата! Това е нещо, което ние намерихме. Прочетете стария редакторски текст непосредствено под този странен голям апарат…

Квалифициран като ,,модерен“ в статия в научно-популярното списание ,,Природа“ от 1938 г., този ,,телевизен апарат“ притежава (за времето си) доста ,,естетически издържано оформление“. Няколкоинчовият екран е единственото, което се вижда, когато капакът се вдигне. Това вече е електронен, а не механичен телевизор.

Една голяма обзорна статия за телевизията, която прочетохме с истински интерес, е отпечатана в споменатото сп. ,,Природа“ от 1938 г. Тя е от Константин Христович – сина на основателя на списанието – който я е озаглавил ,,За най-новото техническо чудо“ – ,,В 1934 г. Германия построи една предавателна телевизна станция, принадлежаща на Министерството на ПТТ“. След първите няколко абзаца, издържани в характерния за епохата дитирамбичен стил, който величае гениалните достижения на човешката мисъл, идва ред и  на техническата част. Мощността на описваната станция е около ,,40-50 клм в радиус“. Отбелязана е и ,,първата телевизионна станция в Англия“, създадена през 1932 г.

,,Принципът на телевизията е много прост. Той изхожда от снемането на изображението точка по точка с помощта на една много сложна фотоелектрическа камера. Когато тази камера ,,види“ едно светло място, тя предизвиква появата на електрически ток сравнително силен, а напротив, когато ,,погледът“ на камерата се спре на тъмни места от изображението, появява се ток много по-слаб.“

По-нататък се говори за принципа на ,,предавателната камера“ и вътрешното устройство на ,,телевизния приемник“:

Показаната тв камера видимо е на Philips:

Ето и телевизор на Philips от 1935-36 г.:

Ние нямаме намерение да преразказваме цялата статия, а само искаме да дадем представа за съдържанието и стила. Можете да откриете ТУК.

На 23.ХІІ.1938 г. споменатият по-горе вестник ,,Радиосвят“ издава специализиран брой, за който на първа страница гордо е обявено, че ,,е посветен на телевизията!“. Ето какво съдържа като материали:

• За телевизията — Ж. Навон
• Какво трябва да знаем за телевизията
• Катодно-лъчева тръба
• Как се предават образите
• Принципът на телевизионния приемник (схеми с подробно описание)
• Как изглежда един телевизионен приемник

А отдолу е даден и пример как ,,далечното виждане“ се използва и за предаване на спортни събития в Англия:

Някои от тези заглавия сме Ви скенирали тук с достатъчно резолюция да стават за четене. Много е интересно от днешна гледна точка да видим как са обяснени технически термини като ,,телекинематография“, ,,непосредствено виждане“, а и самото обяснение на новата технология, направено по най-ясен и достъпен начин напр. в статията ,,Какво трябва да знаем за телевизията“ или ,,Как изглежда телевизионният приемник“:

Ето и с какво е интересен телевизорът – отвън и отвътре:

Без съмнение е много интересна уводната статия ,,За телевизията“. Вижте само следния откъс, за да си дадете сметка до какви дълбоки разсъждения е отвела хората появата на новото изобретение. ,,Тук  ни се изпречва един въпросъ: „Ще унищожи ли те­левизията театъра и ки­ното?“. Този въпрос  аз  noставих  лично пред  великия майстор  на театралното изкуство Хари Бор през  неот­давнашното му пребиваване в  София. Г-н  Бор  на тоя въпрос  отговори недвусмислено: „Телевизията е бъдещата форма на радиото. Тя ще измени някои неща от  театъра и ки­ното, но няма да ги унищо­жи. Жестоко се мамят  тези, които мислят, че телевизията ще доведе театъра в  домовете им само със завъртването на копчето върху апарата“.

През същата година в този вестник е отпечатано и кратко съобщение за ,,най-новото и най-гениалното изобретение в областта на радиотехниката – далековиждането“:

В списание научнопопулярното списание ,,Наука и живот“, излизало през 1928 – 43 г., също  са помествани научнопопулярни статии за телевизията. Целта на всички тези статии и подобните им е да дадат на читателите знания за нова технология, която все още не е достъпна в България, но в бъдеще предстои да бъде употребявана и тук. Все едно днес статиите за смартфони със сгъваеми екрани напр.

В тези години самата дума ,,телевизия“ значи нещо ново, свръхмодерно, интересно, а и загадъчно. Показателно е, че ,,Телевизия“ е и заглавието на ,,месечно списание за техническа просвета“, излизало в София през 1938 – 9 г. Това списание помества различни научнопопулярни материали из пробиващата си тогава път автоматична телефония, електромедицината, общата електротехника, радиотехниката, техниката на звуковия говорящ филм…

На това издание нашият сайт отдели голяма статия ето ТУК. На практика можем да го наречем първото българско списание за телевизия. В почти всеки брой присъства такава рубрика, в която се печатат подробни статии за кълновете на идеята за създаване на ,,далечното виждане“, как работи кинескопът, катодната телевизия, а в рубриката ,,Съобщения отвсякъде“ – нови предаватели и студиа в САЩ и Франция и т.н.

Чрез избора на ,,Телевизия“ за единствена заглавна дума списанието заявява намерението си да осведомява за всичко най-ново от света на електрониката. Все едно сега някой да направи списание 5D или Artificial Intelligencе напр.:

Съществувало е и техническа поредица със заглавие ,,Радио и телевизия“ – № 1 и 2 от 1939 г. (която е издание на в. ,,Радиосвят“) – в чието съдържание обаче няма нито една статия на тема телевизия. Вероятно и тук е използвано маркетинговото приложение на магическата нова дума. И в увода няма дори заявка, че такива статии ще се публикуват. Ето, вижте:

Такова има и от 1946 г., но с име,,Телевизия и радио“. Тези думи ясно говорят за силното желание на издателите и въобще предприемачите тогава да показват продукция в крак с последните технически новости.

В България е съществувал и производител на радиоапарати, решил да ги продава под названието на новото техническо откритие. Това е Веселин Герасимов, който през 1936 г. публикува долната реклама, а със сигурност знаем, че през 1972 г. представителството на фирмата му се е намирала на бул. Хр. Ботев № 72. Произвеждал е 4- и 5-лампови радиоприемници. Имаме едно такова:

Много яка реклама, нали? Това обаче не са първите български телевизори – знаем, и ние настръхнахме! :) На рекламата от 1936 обаче е посочен друг адрес, можете да го видите ТУК.

Стигаме и до върховия момент – истинско тв предаване! През м. ноември 1940 г. е осъществена първата в България демонстрация на работата на телевизор в рамките на изложба, организирана от германската компания ,,Телефункен“. На ул. Раковски (в Дома на техниката към БИАД) е поставена телевизионна камера с усилвател, която заснема движението. В един от салоните на сградата пък е инсталиран и телевизор , на който посетителите наблюдават в реално време заснетото от камерата. Посетителите не вярвали на ,,фокусите“, докато техни приятели не излизали навън, за да могат седящите вътре да ги видят ,,по телевизора“ и да повярват, че видяното е истина.

Друга интересна атракция на изложението е видеотелефонът на Deutsche Reichspost от 1936 г. Това събитие обаче заслужаваше истинска отделна статия и ние се потрудихме да Ви я напишем ТУК. Така че, ако Ви питат кога е осъществено първото тв предаване в Бългаия внимавайте какво ще отговорите, защото много ще Ви се обидим, ако сгрешите. :) Тази факт от 1940 г. е мноого малко известен!

Мислим, че макар и най-общо, успяхме да скицираме пътя, който изобретението телевизия изминава, за да достигне близо до хората. Със сигурност обаче има още интересни моменти за изследване в тази история!

А следващият етап от историята на телевизията в България е свързан с опитите в лабораториите на ВМЕИ София. Решихме, че това е вече предмет на отделна статия:

[1951] Началото на телевизията в България

See more

 

Запознайте се с нова автоджаджа от Sandacite.BG – запалителен/стартов ключ за коли, произведен у нас!

Днес е време за още една среща с представител на галерията стари български авточасти. :)

Когато седнете в колата и решите да потеглите, ще Ви трябва да завъртите ключ, с който да задействате веригата за захранване на нагревателните свещи и тази за стартера. За тази цел още в самото начало на 60-те г. Електроапаратурният завод в Пловдив се е постарал за Ви осигури този ключ от модел КР-65 (,,ключ ръчен“), наричан още тип Бош. КР-то може да се монтира на всички стандартни соц автомобили, внасяни в България по това време, а и след това. Виждате го горе на снимката. Поначало тя не е с най-високото възможно качество и ние се опитахме да я пооправим… дано сме успели.

Как работи ключът? Той има три положения, ето ги:

1. Положение „0″ — изключено
2. Положение „1 “ — включва веригата на нагревател­ните свещи (т.е. клема 19) към напрежението, което се подава от акумулатора (това е клема 15/54).
3. Положение „2“ — включва клема 50 към клема 15/54, като с това се включва и веригата на стартера. Тази на нагревателните свещи пък остава включена и се изключва контролното съпротивление. Това пък става, като се създаде контакт между познатите клеми 17 и 15/54

Поначало този ключ работи с номинално напрежение 24 волта, подавано от акумулатора.

Изработен е от метал, тежи 400 грама.

На нас са ни много интересни старите български автоджаджи, а установямаме, че за такива нямаме толкова много информация! :( Нашата идва главно от едновремешни автотехници и от каталози на заводи производители на автомобилни части в България преди 1990 г. Затова искаме да Ви помолим най-сериозно: виждате колко много старания полагаме, за да спасяваме от забрава забвение историята на българската техника. Ако имате стари каталози (проспекти, номенклатури на производството…) на наши заводи, произвеждали авточасти, се свържете с нас на тел. 0896 625 803, за да ни ги (про)дадете. Ще бъдете добре възнаградени! Примерно много търсим каталози осветителни тела за автомобили на завода Светлина Стара Загора.

Благодарим Ви искрено! Поздрави!

А ето и едни други ключове междувременно ==>

БГ ключове за мигачи и къси/дълги светлини от 60-те

See more

Много хора си мечтаят да имат вкъщи хлебопекарна! А ние в Sandacite.BG си намерихме стари български хлебопекарни.

Много обичаме вкусен хляб, ама наистина вкусен, не гумен! Вижте само долната реклама – е за такъв става дума – ароматен и се топи в устата. Помним, имаше преди десетилетия една пекарна на Гладстон и Ботев – то я има и сега – където правят много вкусен хляб. Едно време хлябът навсякъде е бил толкова готин. Ей сега ще Ви покажем пък в какво е пекан! :D

Това по-долу са професионални машини за печене на хляб, пуснати в производство през 1958 или 1959 г. от завода Елпром Варна. Имало е три модела – ЕХИП 3000, 6000 и 9000. Всяка има по две камери една над друга и изтеглящ се плот, а пространството между камерите е запълнено с топлоизолиращ материал. Самите камери се затварят с врати, които също имат топлинна изолация, а и двойни стени! Всяка камера има и термоелемент и терморегулатор, за да се измерва и регулира температурата й вътре.

Всяка камера е снабдена със специален уред за проивзвеждане на пара, към който се подава топла вода от бойлера, а него пък го слагат върху хлебопекараната – виждате го на илюстрацията по-надолу; онова цилиндричното, хоризонталното, дебелото.

Как пекат хлебчетата? Сърцевината на нагряването им е нажежаема спирала, поместена в керамични патрони, които пък на свой ред са монтирани в камерите отгоре и отдолу – като горен  и долен реотан на фурна демек.

В задната страна на пекарните са електрическите изводи за спиралите. Тези изводи чрез шини са свързани с електрическо табло, разположено в защитен шкаф.

Изтеглящият се плот, който споменахме в началото, е с Г-образна форма и върху него се поставят омесените за печене хлебчета. За да се движат лесно, плотовете се плъзгат по релси вляво и вдясно им.

А сега ще Ви запознаем с техническите характеристики на хлебопекарните.  Както казахме, това са промишлени хлебопекарни, предназначени за големи хлебозаводи, затова не трябва да ни учудват големите количества.

ЕХИП 3000

Тя може да Ви изпече 3000 хляба за 24 часа. Максималната температура, на която може да се пече, е 320 градуса. Яде 36 киловата от мрежата, защото е голяяма и пак е най-малката от трите сестри! Разбира се, захранва се с трифазен ток, напрежение 380 волта. Плотът й е широк 1250 мм и дълъг 2400, което прави площ горе-долу 3 кв. м. Бойлерът на тая пекарна пък е 300-литров, производство също на завода във Варна. Тежи цели 3 тона (пекарната с бойлера, не самоо той, споко!).

Размери: широчина с бойлера 2100 мм, дължина с релсовия път – 6850 мм, широчина без таблото – 1750 мм.

ЕХИП 6000

Тя има двойно по-висок капацитет – 6000 хляба за 24 часа. Максималната температура е същата – 240 града. Тъй като е два пъти по-… всичко :D, има и два пъти по-висока мощност – 72 киловата – а напрежението е същото. Плотът е с размери 1730 х 3350 (широко х дълго), което прави около 5,8 кв. м. Бойлерът отгоре е с вместимост 500 л.

Размерите пък тук са следните: ако смятаме и бойлера, е висока 2100 мм, с релсите е дълга 9200 мм, а широчината без таблото е 2000 мм. Повече данни за нея обаче нямаме.

ЕХИП 9000

Това е най-голямата от ,,трите сестри“. Може да изпече цели 9000 хляба за 24 часа. Температурните показатели и работното напрежение са й същите, а номиналната мощност  -108 киловата.

Тук, в тази таблица, можете да прегледате и за още някакви характеристики на описаните току-що уреди – може пък да сме изпуснали нещичко:

Надяваме се, че малко сме разбулили мрака пред въпроса как са се печели толкова хубавите едновремешни хлябове. На нас точно сега, докато пишехме тази публикация, ама ако знаете как ни се дояде някое пухкаво ароматно хлебче!… Скачаме да си вземем! :) Доскоро!

Български фритюрници от 1970-те години

See more

В Sandacite.BG сега сме на вълна БГ каменотрошачки от завода в Дебелец!

 

Преди да намерим тази информация, изобщо не се бяхме замисляли, че в България е правена и такава строителна машина. Каменотрошачка Ви е необходима тогава, когато имате да разбивате на по-дребни късове скални късове или руда, за да се получи по-ситна насипна маса – дребна скална маса, раздробена руда, трошен камък, така нареченото каменно брашно и т.н.

Обикновено този вид машини са големи и работят стационарно, но могат да бъдат и превозими – тогава те се транспортират на буксир от кариера на кариера с мощен камион. За тях се определят отделни помещения, защото поради спецификата си каменотрошачките работят шумно и разпръскват голямо количество прах.

У нас такива машини са произвеждани в Машиностроителния завод ,,Червена звезда“ в Дебелец, специализиран в строителните машини. Четирите модела, които ще Ви покажем тук, са реколта от около 1960 г., а може би дори и по-рано! Във връзка с голямото строителство на обекти на тежката промишленост в България през 50-те се е наложило да се произвеждат каменотрошачки и ето – тези идват да задоволят нуждата. Тези машини са се използвали още в пътното строителство, в каменодобивните кариери, рудодобивната промишле­ност, бетоновите заводи и полигони и т.н. Като краен резултат трошачковците широка гама от големини на раздробените камънаци в зависимост от това какви са големината (и типоразмерът) на долния отвор. През него навлиза скалната маса.

Каменотрошачките от дебелецкия завод са четири вида по начин на функциониран —1) челюстни; 2) с горно окачване на оста на подвижната челюст; 3) със сложно движение на същата и 4) с шарнирно-клинова регулираща система. Челюстите поемат камънаците, а валът ги мачка и ги раздробява.

Ето я напр. горе трошачката с моделен номер 04-00-00. Корпусът й е изработен от листова стомана, а челюстите й са от висококачествена манганова стомана. Тя може да раздроби между 1 и 2 куб. м. камъни на час, а твърдостта на материала, с който тя работи, е максимум 1400 кг/кв. см. Има 100 мм ексцентрицитет. Необходими са й 5 – 6 к.с. мощност за задвижване. Оборотите на двигателя са 1000 в минута, а на вала – 250. Висока е 680 мм, широка 735, дълга е 800 мм. Тежи 500 кг и е стационарна – не е качена върху шаси да я теглят на буксир.

05-00-00 е друг модел, превозим, със стоманен корпус. Вижте я на картинката горе- прилича с тия колела прилича на някакво едновремешно изобретение, някаква парна машина от ХІХ век. Този трошачковец има по-висока производителност – между 3 и 5 куб. м. скална маса/час, със същата максимална твърдост (впрочем и при моделите по-надолу тя е същата). Ексцентрицитетът тук е 14 мм. Двигателят е с мощност между 15 и 18 к.с., оборотите му са 1200/мин. Тези на вала пък са 270. Висока е 1145 мм, широка 1120, дълга 1330 мм. Челюстите са същите като материал. Тежи 2 тона.

№ 262-00-00 (отгоре) е също возим модел,  с производителност между 5 и 8 куб. м. скална маса/час, а максималната твърдост у същата – 1400 кг/куб. см. Ексцентрицитет – 15 мм. Има мощност между 18 и 22 к.с., а оборотите на двигателя са пак 1000/мин. Тук и по-долу оборотите на вала за 1 минута са 280. Размери: височина 1475 мм, ширина 1420, дължина 1580. Тежи 3,8 т, но това не е проблем – нали я теглите с камион?

45-00-00 е ,,най-големият“ модел в тази продуктова гама, който може да Ви натроши между 8 и 12 куб. м. камънаци за 1 час, има 30 – 35 к.с. мощност с пак 1000 об/мин на двигателя. Ексцентрицитет – 16 мм. Челюстите и тук са от манганова стомана, както и отгоре, ама забравихме да го отбележим. :) Габарити – височина 1600 мм, ширина 1565 мм,                                                                          дължина 1570 мм. Тегли 4,5 т. Като я гледаме на картинката, мислим, че е стационарна – монтира се и не се вози.

За четирите модела можете да научите още някакви неща в тази таблица. Горе Ви споменахме за типоразмера – той е това, което го пишат под модела на всяка трошачка във формат ,,ХХХ х ХХХ“:

Ами… това е! За нас беше интересно това надникване в неочаквания свят на българските каменотрошачки. Надяваме се да не сме Ви доскучали прекалено! :)

Това е БГ циментовоз АП-8 от 1971 г.!

See more

Прочетете в Sandacite.BG за стари български лампови усилватели от 30-те години!

Обикновено, когато стане дума за български усилватели, се сещаме най-вече за много известните серии на михайловградския (монтанския) завод ,,Електроакустика“ или за други техни съвременници. Въобще за неща, правени преди 30 – 40 – 50 години и не повече. Когато заговорим за българска електроника преди 1945 г., веднага можем да посочим множеството марки и производители на радиоприемници и евентуално говорителите от фабриката на Обретен Дончев. Но обзалагаме се, че никъде досега не сте срещали материал, който да Ви говори за усилватели, произвеждани в България по царско време! Е да, ама не – сега ние сме тука, за да разсеем мрака.

В случая ни интересува една фабрика на предприемача Николай Джебаров, която след 1938 г. се нарича ,,Електрон“ АД. Тогава фирмата на Джебаров се е сляла с радиопроизводител с това название и започва да поддържа търговско бюро на бул. Дондуков 27 и фабрика и склад няколко номера по-надолу – на Дондуков 45.

Както ни осведомява рекламен каталог на фирмата от 1939 г., ,,търговският отдел се занимава с продажба и доставка на всички видове материали в областта на радиотехниката, безжична телеграфия и телефония, високофреквентни уредби, продажба на цели радиоапарати, доставка на радиостанции, засечни уредби, всякакъв вид електрически измерителни уреди и инструменти монтажни материали, жици, шнурове, кабели, антенни уредби, токоизправителни инсталации, всякакъв вид трансформатори, високоговорители, сухи токоизправителни елементи и европейски и американски радиолампи“. Разбира се, най-голямата част от всичкото това стоково богатство се е падала на вносната продукция, която Джебаров е продавал у нас. Както са правели  и други къщи – напр. ,,Радио Електрик“ на Алберт М. Бехар.

Да продължим обаче четенето, за да видим пък какво е изработвала фирмата ,,Електрон“ в България: ,,Фабриката произвежда радиоапарати, високоговорители, трансформатори, радиоусилвателни уредби, токоизправителни инсталации за пълнене на акумулатори, за кинотеатри и телефонни централи (сухи токоизправители и лампови такива), бобини за радиотехниката и др.“.

Както можете да се уверите, този внушителен текст е истински шамар за онези, които твърдят, че в България преди 1945 г., видите ли, ,,нямало радиопромишленост“. Имало е, и още как!

А сега да видим какво конкретно е предлагала фирмата ,,Електрон“ в областта на усилвателите. Асортиментът, изложен по-долу, е актуален към 1940 – 1 г. и е продаван от Джебаров на тогавашните аудолюбители:

Усилвател 6 вата

Предназначен е за заведения, салони, малки градини и т.н. Означен е като клас А, клирфактор 5 %. Консумира 50 вата мощност от мрежата. Може да работи на три вида напрежение, регулируеми с превключвате – 120, 150 и 220 волта.

Усилвател 15 вата

Виждате го най-горе, на първата снимка в статийката. Този е по-мощен и за по-широки площи – големи заведения (,,локали“), градини, училища, казарми, кинотеатри и т.н. Пригоден е за свързване към радиоприемници, микрофони и ,,за усилване на електрическа мембрана“. Изходящият импеданс е означен като ,,5, 10, 15 и 7000 ома“. Консумира 80 вата от мрежата.

Усилвател 25 вата

Приложението му е напълно същото, каквото и на по-малкия му брат 15-ватовия; този яде 85 вата мощност обаче.

Усилвател 60 вата

Клас АВ. Изходящ импеданс отново 5, 10, 15 и 7000 ома. Подходящ е за игрища, кинотеатри, плацове, казарми и т.н. Пригоден за усилване на грамофони, радиоапарати, микрофони… Консумира 110 вата.

Усилватели за прав ток

Всичките тези, които разгледахме досега, са предназначени за променлив ток, но фирмата е предлагала и – по поръчка – изработка на усилватели за прав ток.

Усилвателни стъпала

Това е друго! Тези стъпала се изработват и доставят от ,,Електрон“, ако към даден радиоприемник (който се предполага, че има само един високоговоритeл) слушателят желае да присъедини още един и той да звучи мощно – тогава има нужда от такова стъпало. Могат да се включват към всички разпространени тогава радиоапарати. Има 2 модела – 6- и 15-ватов. Това е удобно, ако имате да озвучавате големи градини, салони и т.н.

Усилвателни уредби

А това е черешката на тортата! Тази усилвателна уредба е проектирана специално за училища, болници, казарми и т.н. Ако е нужно да се инсталират високоговорители на много места в една сграда, а това, което се чува по тях, да се ,,командва“ от едно място, ще си купите ето такава уредба! Това е прадядото на михайловградските УУ, АА и т.н. уредби. Описано е, че ,,тази уредба решава по много опростен и удобен начин затрудненията при включване и изключване на повече високоговорители“. Вижте, има си и нещо като кран. Имаме предположение,че той се явява нещо като потенциометър, но на магнитен принцип. Регулира магнитното поле на трансформатор. Предположението се крепи на факта, че според каталога са произвеждали усилватели за прав ток. Ще ни кажете ли дали сме прави в това предположение? :)

Надникването в такива страни от историята на българската техника е страхотно вълнуващо за нас. Защото по този начин изместване годините на първо производство на даден вид техника – в случая усилвателите – у нас с цели десетилетия. А ние мноого обичаме да откриваме стари български неща… много!

До нови срещи! :)

Марките радиоапарати в Царство България

See more

Разгледайте в Sandacite.BG как работят стари БГ устройства за запис на компютърни данни с магнитна лента!

В историята на компютрите са използвани различни видове външна енергонезависима памет (т.е. записаната информация не се изтрива, когато изключим електрозахранването). В Първия БГ компютър „Витоша” напр. данните са записвани на перфорирана лента, чиито дупки и разположението им имат значение. След това обаче идва нещо по-усъвършенствано. Представяме ви УПДМЛ!

У-пъ-дъ… какво?! Устройство за подготовка на данни върху магнитна лента (МЛ) – това означава съкращението. Когато се появява следващото поколение енергонезависими компютърни инфоносители – лентите – потрябват и удобни машини за записване на данните върху тях.

Поначало МЛ е по-усъвършенстван носител от дотогавашните перфокарти – данните се записват с много по-висока плътност, т.е. пести се място за съхранение (при все повече натрупващите се данни – напр. в изчислителните центрове – купищата перфокарти застрашително растат!); освен това картите се използват само еднократно, а МЛ е презаписваем носител; записът и четенето от/на нея са по-бързи, защото перфокартовото четящо-пишещо устройство работи доста по-бавно… Също така записът на магнитна лента е електронен и е много по-надежден от перфокартовия, защото записващото върху лентата устройство извършва проверка на току-що запаметените върху нея данни и при нужда ги коригира.

За да се работи ефикасно с МЛ обаче, е нужен удобен хардуер. В началото на 1970- те г. с това се заема Заводът за запаметяващи устройства в Пловдив, който през следващите години произвежда серия устройства за подготовка на данни върху МЛ – ЕС 9002, ЕС 9004, ЕС 9007. На пръв поглед те изглеждат като компютър All-in-one, но на мястото на монитора стоят двете ролки с лентата.

Ето и как работят тези устройства. Операторът стои пред клавиатурата и набира на нея буквено-числови данни, които се кодират и записват в т.н. буферна памет – нещо като склад, където се натрупва определена партида информация във вид на блок. Буферната памет на ЕС 9002 напр. събира информация като за ~2 перфокарти, а на ЕС 9004 е 160 байта.

Когато тя се запълни, съдържанието ѝ се записва на лентата. След записа идва време за проверка дали данните са записани правилно – прочита се съдържанието от лентата и се сравнява с това в буферната памет. При ЕС 9002 напр. това отнема ~150 милисек и затова операторът не усеща забавяне – той просто продължава да въвежда данни с клавиатурата. Самата лента се движи със скорост напр. 39,6 см/сек (в ЕС 9004).

Има и режим „търсене” – чрез клавиатурата се указва критерий за търсене и УПДМЛ-то сравнява информацията на всеки записан върху лентата блок с този критерий (скоростта на търсене е около 1000 блока/мин).

Сред екстрите на УПДМЛ са разпечатване на данни на принтер, презапис от едно устройство на друго и въвеждане на данни от четец за перфокарти (за да се осигури обратна съвместимост с по-стария носител).

А данните, записвани чрез УПДМЛ, са предимно статистически. Всеки цех и завод на дадено предприятие, всяко счетоводство, община, болница… въобще всяка организация, която поддържа някакъв отчет за дейността си, е задължена да го предава на окръжен изчислителен център, където отчетът се обработва за нуждите на националната статистика. Местната информация се съпоставя с получена от другаде и на тази база се правят по-големи изчисления, изводи, разбират се тенденции и т.н. – напр. колко бебета са се родили в еди-кой си град тази година, колко продукция от даден вид е била произведена в еди-кой си завод, колко служители са ползвали болничен за даден месец и на базата на какво заплащане колко им е било обезщетението и т.н. И понеже през 70-те г. компютрите са огромни, суперскъпи и не е възможно да ги има навсякъде (напр. в най-малкия цех на най-затънтеното село), се въвеждат УПДМЛ-та, на които статистическите данни се записват, лентата се отнася в окръжния изчислителен център и там вече се обработва на големия „едностаен” компютър с програма. Само тогава записаното има смисъл, защото програмата може да сортира данните по различни признаци, да ги сумира, да ги съпостави с други и т.н. – иначе лентата е трудно използваема. А тя поначало е нещо като много голяма флашка или DVD. Плътността на запис върху магнитна лента е 32 бита/кв. мм.

На тези ленти може да се въвежда и код на компютърни програми. След това лентата се зарежда в ленточетящото у-во на големия компютър, а интерпретатор „превежда” програмния код от лентата на понятен за машината език, за да разбере тя какво да прави, когато от програмата ѝ се подаде команда. ЕС 9004 (1981 г.) има 2 специални режима – въвеждане (т.е. запис) и проверка на програма. Но като цяло УПДМЛ по-малко са ползвани за това.

Първото българско УПДМЛ е ЕС 9002, разработено през 1972 – 1974 г. в Централния институт по изчислителна техника от колектива на инж. Тихомир Топалов. То е с най-малко тегло и размери сред множество вносни устройства и с най-ниска цена сред тях.

Още щом се появява като прототип, ЕС 9002 веднага печели няколко награди и привлича задгранични търговски заявки за закупуване. Българските УПДМЛ са широко изнасяни от външнотърговската организация ,,Изотимпекс“.

Ето и още една реклама на горното устройство:

За съхранение на магнитните ленти в изчислителните центрове са проектирани и специални мебели от завод Оргтехника Силистра. Те трябва да осигурят удобно и сигурно съхранение на натрупващите се носители. Самите ленти поначало стоят затворени в специални кръгли кутии, а при употреба се откача един пръстен около ръба, краят на лентата се изважда и се закача на друга ролка, която постоянно си стои на устройството, което я чете.

Основната единица за подреждане е т.н. палета за магнитни ленти. Тя представлява нещо рафт с метални рамки и множество отсеци, изработени от дебела тел, между които се подреждат кръглите кутии. Дълъг е 80 см, широк 18, а в най-горната си точка е висок 14. Може да побере 20-ина лентокутии.

Вече като имаме палетите, можем да ги подреждаме по трите рафта на тази количка, слагайки по 2 на рафт. Така ще можем да съберем множество ленти и бързо и лесно да ги превозваме от хранилищата им до големите ,,едностайни“ компютри, защото там са ленточетящите устройства. Количката е висока 80 см, широка 90 и дълбока 70.

А къде се съхраняват продължително време самите магнитни ленти? За това е произвеждан специален шкаф с две врати, изработен от дебела стоманена ламарина. Снабден е със секретна ключалка, за да са защитени данните от неоторизиран достъп. Шкафът има 4 рафта, а на всеки слагате по 2 палети. Висок е 1,6 м, широк 60 см и дълбок 100. Доста много тежи. :)

Тези съоръжения са били постоянно в употреба из големите изчислителни центрове, където се използват данните, записани върху МЛ.

МЛ и досега се използва за мащабни архиви от данни и изобщо не е забравена. През август 2017 изследователи от Sony и IBM съобщиха за новоразработена МЛ, при която плътността на запис достига 201 гигабита на кв. инч, а в резултат е възможно да се създадат касети с капацитет около 330 терабайта! Лентата е покрита с равномерен слой магнитни частици със среден размер от 7 нанометра. Технологията включва нови магнитни глави и специален лубрикант, който се нанася на повърхността на лентата, за да се постигнат по-ниско триене и по-високи скорости.

А ето път как е работел Първият български компютър – той дори и магнитни ленти не е имал:

Първият български компютър Витоша от 1962

See more

---

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%BC%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D1%83-%D0%BC%D0%B0%D0%B3%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D1%89%D0%BE-%D0%B5-%D1%82%D0%BE.html.)

Разгледайте в Sandacite.BG серийно произвежданите търговски павилиони ГЛАРУС от време оно!

Наскоро Ви представихме една публикация, която стана една от най-четените ни дори без ние да очакваме – онази за унифицираните автобусни спирки от 70-те, произвеждани може би в силистренския завод ,,Електрометал“ (но за последното не сме особено сигурни, а е само по догадки, от косвени източници!).

Оказа се обаче, че в същия този проспект на ДСО Търговия на едро от 1974 г. има още нещо, което ни заизглежда познато. Вгледахме се – ами че то били павилиони за вестници бе!

Даа… оказва се, че България и това била правила – типово изработвани павилиони за продажба на преса, дребни стоки, сувенири, галантерия и т.н., неизвестно защо наречени с морското име ,,Гларус“. Те влизат в производство в края на 60-те – началото на 70-те г. Сега ще ги разгледаме по-подробно.

Снимка на павилиона виждате по-горе. Конструкцията му е от носещи профили от алуминий, свързани помежду си със специални връзки. Сте­ните са пана, получени при лепенето на меки, твърди дървесно-влакнести плочи, и гетинакс (него тогава са го произвеждали в завода ,,Найден Киров“ в Русе). За да са по-устойчиви пък, паната са усилени с дървена рамка. 

Отпред виждаме широко остъкляване пред продавача, като стъклата са обхванати навсякъде от мрежа от дебела тел, за да не ги разбиват и да крадат отвътре.

В себе си пък Гларусът има полезна площ 7 кв. м., която е разделена на две ча­сти — складова и търговска. В предната част са оформени гише и плот за продажби. Подът вътре в павилиона е изработен с винкелова конструкция, вър­ху която са наковани чамови дъски.

Павилионът е дълъг 2,58 м и широк 28,3. Без покрива е висок 22,5, а с него – с 40 см повече.

Покривът и той е от винкелна конструкция и ферми. Отвън е облицован с алу­миниеви профили, а отгоре е покрит с филон. При закупуване и монтаж на павилиона покривът се транспортира отделно от основната кон­струкция. Виждаме го, че е по-широк, но че правилно е наклонен назад – логично, иначе при дъжд капките биха се стичали върху клиевтите. :)

Гларусът е съоръжен и с електрическа инсталация, за да може да се осветява при тъмно и да се включват отоплителни уреди.

На нас този павилион наистина ни се стори познат, но кой знае – може да е и защото доста много си прилича с други, които със сигурност сме виждали. Дали според Вас някъде да останали такива? В цяла България ги е имало най-вероятно.

А между другото, ако за първи път попадате на нашия сайт – ние пишем всякакви статии по стара българска техника, на нас това ни е любовта в живота! Ето напр. какво открихме друго напоследък:

Балкан 50 от 1970-а – нов български мопед!

See more

Вижте в Sandacite.BG този яко стар механичен таксиметров апарат от 1960-те, БГ производство!

Преди няколко години Ви бяхме разказали за таксиметровия апарат Елтакс 10, от който тогава не можехме да намерим по-архивен, макар да знаехме, че преди електронните като него е имало и механични. Сега обаче щастието ни се усмихна и успяхме да се сдобием с хубави снимки и достоверна информация за този ооще по-стар негов събрат от първата половина на 60-те! Той е произвеждан в Завода за часовникови прибори ,,Импулс“ в Габрово и него ще Ви представим днес. Именува се К-1А. Дали не е първото българско устройство от този вид, или поне А модификация на първото?

Той е предназначен автоматично да отчита­ сумата, която трябва да платите, ако наемете такси – както за изминатия път, така и за на престоя. Той представлява една правоъгълна кутия с размери 150 х 115 х 125 мм. На лицевата й част се намира панел с няколко брояча (цифрите по снимката). Ще Ви ги показваме в реда, по който ще ги схванете най-лесно, а не по ред на номерата, така че не се учудвайте, че са разбъркани.

9 – брояч „Платени километри“ – той отчита стотици, десетици, единици и десети части от километъра, а максималното пока­зание е 999,9. Броячът отчита само пробега на таксито, когато то е наето от пътник.

4 – това е броячът ,,Служебен сбор“ или още ,,Каса“. Той отчита в левове и стотинки стойността на изминатия пробег, отчетен по брояча „Платени ки­лометри“, и стойността на престоя на таксито, ако е имало такъв.

7 – броячът „Сума за плащане“. Той отчита в левове и стотинки сумата, която трябва да заплати пътникът при ползване на таксито. Този брояч би трябвало да стои на първоначал­но показание 00,20 лв, защото толкова е била началната такса на такситата през първата половина на 60-те. Броячът „Сума за плащане“ отчита както стойността на изминатия път, така и времето на престоя на наетото такси.

5 – броячът „Курсове“ отчита броя на извършените курсове, т. е. броя на включванията па такссиметровото апаратче въобще (защото се предполага, че няма да правите курсове без включен апарат). Броят на включва­нията на този брояч показват колко пъти има първоначална так­са от 0,20 лв. Сумата, набрана от курсовете, се прибавя към та­зи, отчетена по брояча „Служебен сбор“, и така се получава общата сума, с която водачът на  таксито се отчита пред кон­тролните органи за прихода, който е събрал през работното си време.

10 – броячът „Общи километри“ отчита в стотици, десетици, единици и десети части от километъра изминатото разстояние. Максималното показание и тук е 999,9. Този брояч отчита пробега на таксиметровия автомобил независимо от това дали той е нает от път­ник или не. При пре­давателно съотношение 1:1 на механизма за фина настройка показанията на брояча „Общо километри“ трябва да са същите като показанията на километража на автомобила.

КАК СЕ УПРАВЛЯВА

В долния край кутията това стърчащото, дето го виждате, е ръкохватката (8) – тя служи за управление на таксиметъра. При въртенето й в посока на ча­совниковата стрелка става управлението на отделните меха­низми и броячи на таксиметъра.

Ръкохватката има четири положения: „Свободен“, „1“, „2“ и „Плаща“. В кое от тях е в момента, се вижда по надписа, явяващ се в прозорчетата под надписа „Тарифа“. Основното положение е „Свободен“. Превключванията на ръкохватката от една позиция в друга трябва да става бавно и леко, а ръкохватката да се задържа, докато надписът застане точно в прозорчето.

Ето какъв е смисълът на тия положения. При „Свободен“ са включени броячите „Общо километри“, „Платени километри“, „Сума за плащане“, „Служе­бен сбор“ (Каса) и „Курсове“. Часовниковият механизъм не от­чита престоите. А, и е даден е контакт към клема 3 за светлинната сигнализация „Зелен цвят“ – защото тогава таксито е свободно за наемане, както и сега.

При приложение „1“ илн „2“ са включени броячите „Общо километри“, „Платени километри“, „Сума за плащане“, „Служе­бен сбор“ (Каса) и „Курсове“. Дадена е верига към клема 4 за светлинната сигнализация „Червен цвят“ и съответно е изключена клема 3 за „Зелен цвят“ – тогава таксито е заето.

(А знаете ли защо и при позиция ,,1″, и при позиция ,,2″ изглежда, сякаш таксито извършва едни и същи дейности? Защото е предвидено да има разлика между дневна и нощна тарифа! Когато таксито е с една цена на 1 км за дневен и нощен пробег, при по­ложение „1“ и „2“ ще се отчита една и съща ценова стойност за 1 км про­бег. Ако таксито е двутарифно обаче,  при положение „1“ се отчита първата, а при положение „2“ — втората тарифа. Сега загряхте ли? :D )

При положение „Плаща“ пък  са включени броячите „Общо кило­метри“, „Платени километри“, „Сума за плащане“ и „Служебен сбор“ (Каса). Изключен е броячът „Курсове“ и часовниковият механизъм не отчита времето за престоя. При този случай дви­жението на таксито  може да продължи само по иска­не на пътника, но без да има престой до освобождаването на колата.

ЕЛЕКТРИКА И СХЕМИ НА СВЪРЗВАНЕ

Ето схема как се свързва апаратчето към автомобила такси:

В долната страна на кутията има извод с резба М22 х 1,5, с който се свързва жилото, което предава движението от редуктора (разклонителя) към таксиметровия апарат. От двете страни на извода има две шпилки с гайки М10 за да можете да закрепите такси­метровия апарат към подходяща и удобна стойка.

Самото свързване става с редуктор (разклонител) и жило – ето такъв:

Само внимавайте, обърнете особено внимание на положението на жилото – трябва да го поставите така, че радиусът при огъването да не бъде по-малък от 100 мм.

Ето я и схемата на свързването на К-1А с редуктора:

А ето и самата му електрическа схема – как е устроен:

Частите с букви и цифри са следните: 1 — осветление на скалата; 2 — превключвател; 3 — сигнал ,,Свободен“; 4 — сигнал ,,Заето“; 5 — захранване от акумулатора; 6 — към таблото за осветление на колата; ЕМ — соленоидeн електромагнит; К  —  контакт на биметаса; К₇  —  захранващ контакт; С  — кондензатор 25 микрофарада; ЕR — активно съпротивление 3,3 ома

На задната част на ку­тията има един пластмасов капак, който закрива клемите, с които се захранват софитната крушка, която осветява скалата, и изводите за светлинната сигнали­зация. В горния край на кутията с 2 винта M2 е прикрепена планка, която може да се свали, ако софитната крушка изгори и трябва да я смените.

Вече научихте с какви броячи возят такситата по старите български филми. :) Надяваме се да сме Ви заинтригували. Поздрави и до утре!

Български таксиметров апарат Елтакс 10 от 80-те

See more