Категория: Сандъците

Запознайте се с един български трактор от 1947 г. в Sandacite.BG!

Както знаете, всички стари български техники са ни много интересни и полагаме доста усилия, за да се сдобием с информация за тях а да не говорим, че най-често по тези въпроси циркулират множество заблуждения – често се оказва, че има различни мнения кой е Първият български автобус напр. – не, не е някой Чавдар! :)

Сега пък ненадейно ни попаднаха сведения за още една пропусната от нас машина.

Това горе на снимката е един от първите български трактори, макар и не първият, произведен в България (най-старият засвидетелстван такъв е изработен около 1936 – 7 г. в работилницата ,,Струг“ на индустриалеца Кирил Веренишки от гр. Фердинанд, гр. Монтана). Обикновено се смята, че и първи български трактор е Мофак 2, произведен в края на 40-те г. (1949) от Карловския тракторостроителен завод, но не – това е грешка. А гледайте сега с този от 1947 г. каква е работата, защото той е страшно малко известен.

Тази снимка е дело на казанлъшкия фотограф Петър Хлебаров. (За съжаление в момента не успяваме да я намерим в по-високо качество.) Той е запечатал за поколенията този доста интересен български трактор! :)

Неговото производство започва през 1947 г. в казанлъшката Държавна самолетна фабрика, която е основана още през 1930 г. под името Капрони Български и дълги години се занимава с производство на самолети. По времето на Царство България е известна и с правното си название Български Капрони А. Д. В нея са изработвани множество самолети за учебна дейност на летците от софийско Военно училише. Напр., на един такъв се обучава и най-резултатният български ас изтребител от Втората световна война – поручик Стоян Стоянов – докато е във Военното училище.

Та да се върнем на темата обаче.

Производството на самолети в Казанлък е ликвидирано през 1945 година и фабриката преминава към производство на други машини, сред които са именно тракторите. Още през октомври 1945 в ДВФ се правят първите конструктивни разработки и чер­тежи за устройството на снимката. Негов прототип е завършен две години по-късно – през 1947 г. Тракторът се задвижва от бензинов двигател с мощ­ност 5 к. с., който е чисто български, изработен изцяло във фабриката.

Първата поява на казанлъшкия трактор пред обществеността се състои през 1947 г., на манифестацията по случай Международния празник на тру­да 1 май. По главна улица в Казанлък се задава колоната на Държавната са­молетна фабрика. Начело се движи нещо като обик­новен плуг, на който седи работник, а хората радостно го поздравяват и му викат. Казанлъчани имат щастие­то да видят първия български трак­тор (колесен, едноосен), а го управлява сменният майстор с интересното име Бакой Бакоев – един от създателите на машината.

,,Тракторът бе предназначен за окопаване на ца­ревица, лозя и други трайни насаждения. Прототи­път е изпробван в опитното поле край село Бо­журище, Софийски окръг. Инженерът от завода Симеонов, кой­то наблюдавал работата му, останал много дово­лен, защото твърдял, че тракторът по-добри качества в сравнение с останалите“, разказва авторат на снимката Петър Хлебаров.

А кои са създателите на този странен български трактор? Най-голям принос имат инж. Николай Уткин, конструкторът М. Шопов и чертожникът Васил Балкански. Не ни е известно машината да е имала някакво определено название, точен модел и т.н., но като нея ДВФ изработва 120 бройки. Обаче доста занаятчиийският процес на производство става причина тази дейност на фабриката в скоро време да бъде пре­установена.

А след това вече идва времето на Мофаците, като за 2-ката им дори марка има издадена:

А ето ги пък първите български електромобили:

Българските електромобили преди 50 години

See more

Разгледайте схемата на български домофони от 60-те г. в Sandacite.BG!

В България са произвеждани два главни вида домофони. Първият започва още в края на 50-те и такъв виждате на снимката – черен, по-тежък, бакелитов, произведен в Слаботоковия завод ,,Кл. Ворошилов“ в София. Такива можете да видите по старите кооперации в Яворов и Лозенец напр., а и в Центъра сме виждали.

После се преминава към ето този вид домофони:

Такива са масово на панелните блокове от 70-те и 80-те и са произвеждани в Телефонния завод в Белоградчик. Тялото им е пластмасово. Такъв наскоро видяхме в Киноцентъра, където изпълняваше ролята на стенен телефон в служебно помещение в САЩ от 80-те г.

После има и други домофони, но те са по-нови след 1990 г. На нас повече ни харесват първите обаче. :)

Нека сега обаче се занимаем с една схема на български домофони от 60-те г. Днес ще Ви разкажем накратко каква е работата там и как работят.

Най-долу, пред входната врата, стои таблото със звънците. (В началните години също ги произвеждат в Слаботоковия завод.) Ако искаме да ни отворят, от таблото се натиска звънчевият бутон на тър­сения апартамент. Когато сме горе в него и чуем, вдигаме слушалката на домофона, която е закачена на една вилка (тя играе ролята и на превключвател на електрическа верига) и от това в същия момент заработват микрофонът и слушалката, инсталирани долу до входната врата. Те имат с общо захранване с постоянен ток при напрежение 6 волта. (Токозахранващата уредба се състои от трансформатор и селенов токоизправи­тел.)

След като разговорът завърши, слушалката в апа се поставя върху вилката превключвател и така веригата се изключва. За да включим електрическата брава отдолу, натискаме малко кръгло бутонче отстрани на апарата и отдолу вратата вече може да се отвори. (Електромагнитът на електрическата брава се задействува с променливо напрежение 6 В.) Нашият гост влиза.

След това от входната врата вече може да се търси друг етаж.

Друг път ще се занимаем по-подробно със старите български домофони, защото сега сме под пара и нямаме никакво време. Междувременно май щяха да ни намерят и цяла домофонна уредба. А междувременно можете да прегледате това по темата напр.:

Входен домофон от завода в Ковачевци

See more

Ново двайсе от Sandacite.BG – управление на помпени станции чрез уредбата ТУПС!

В миналата статия Ви разказахме за ДУУРС`62 – първата българска система за далечно командване на помпени станции, чието приложение започва от 1962 г. Не щеш ли, малко след това конструкторите разработват нова система, наречена ТУПС – ,,телемеханична уредба за помпени станции“ – която мислим да Ви представим тук.

ТУПС-ът е експериментиран при реални условия на бункерни помпени станции в системите за водоснабдяване на Варна и Добруджа. А по принцип приложението на телемеханиката е възможно само тогава, когато е въведена пълна ав­томатизация на помпените станции, но към края на 60-те г. все повече такива в България са автоматизирани. за да се автоматизира една помпена станция, освен с необходимия релеен комплект тя трябва да бъде обзаведена и с първични елементи на автоматиката — като шибъри с електрозадвижване, подходящи прекъсвачи и др. При телемеханизирането телемеханичната апаратна част се присъединява към съществуващата автоматика и се създава канал за връзка между помпената станция и диспечерския пункт. Успехът на автоматиката и телемеханиката зависи от сигурността на елементите на ав­томатиката.

Тя е разработена в два варианта: ТУПС 1 и ТУПС 2 – според това дали станцииите са с един агрегат или за  два агрегата (в който случай единият от които е работен, а другият — резервен).

ТУПС винаги се състои от два полукомплекта: диспечерски пункт (горната снимка) и подчинена страна (долната). Такъв телефон също имаме – произвеждане в Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ през 50-те и в Телефонния завод в Белоградчик през 60-те г.

Уредбата почива на полярно-амплитуден принцип. За връзка между диспечерския пункт и помпената станция се използува физикална линия — един проводник. Също както при предшественика ДУУРС, възможно е да се използва съществуващата телефонна линия чрез симултаниране, при което телефон­ният и телемеханичният тракт могат да се употребяват едновременно, без да си пречат. От инженерна гледна точка интригуващо е решен въпросът за сигнализацията на различните аварийни случаи.

Техническите възможности на двата варианта на уредбата са следните:

ТУПС 1

От диспечерския пункт към помпената станция могат да се изпратят две команди: за включване и за изключване на агрегата.

От помпената станция в диспечерския пункт пък се получава информацията:

1. Агрегатът е изключен;
2. Агрегатът е включен;
3. Агрегатът е аварийно изключил;
4. Липсва вода в смукателната шахта;
5. Липсва напрежение в станцията;
6. Линията за връзка между диспечерския пункт и помпената станция е повредена — скъсана или заземена.

ТУПС 2

Освен изброените възможности, от диспечерския пункт може да се управлява и резерв­ният агрегат, след като той се е включил автоматично при авария в работещия.

За да стане това, първо в диспечерския пункт се регистрира аварията на първия агрегат. Поведението на вто­рата помпа (работното състояние и аварийното изключване) също се регистрират.

Също така, най-вероятно тези две устройства са произвеждани в някогашния Завод за автоматика и телемеханика в София. Освен ако не идем да оберем някоя помпена станция обаче, няма май изгледи да си намерим някоя такава уредба…

А ето сега и четиво за едни други важни станции…

Какви бяха българските бензиностанции през 1963 г.

See more

Днес в Sandacite.BG изнамерихме много стара система за телеуправление на помпени станции.

Помпените станции за инфраструктурен обект, който е много важен за различните видове човешка дейност. Навсякъде, където  е необходимо контролирано управление на воден поток – напояване на ниви, водоснабдяване на промишлени предприятия и различни селища, прехвърляне на вода от един водосборен басейн в друг, където тя е по-необходима, за охлаждане на ТЕЦ-ове – се построяват и използват помпени станции. Те са необходими  и когато трябва да се отводнят заблатени области напр.

Помпените станции имат голям брой механизми, за които често пъти е удобно да бъдат задействани от разстояние. Механизмите са обединени в т.н. помпен агрегат. Когато помпеният агрегат е задействат от отдалечено място чрез специална апаратура, това е т.н. телемеханичен начин за управление на станцията. Диспечерският пункт за това може да бъде на десетки километри разстояние оттам. Така се включват и изключват електродвигателите, задействащи помпите. Тъй като помпените станции често се намират на транспортно неудобни места,  а и може да е необходима намеса в работата им по извънредни и спешни причини, българските конструктори отрано се замислят за проектирането на уредба, която да позволи отдалеченото задействане на помпените станции. И ето какво правят.

Уредбата, която виждате на снимките, се появява на бял свят през 1962 г. и се нарича ДУРСС`62 – ,,Диспечерска Уредба за Управление на…“ – и тука окапахме. :( Във всеки случай обаче, вижте я какво представлява и как действа. Тази система е конструи­рана изключително с елементи българско производство – по-точно телефонни релета и др. Най-вероятно е произвеждана в Завода за автоматика и телемеханика (ЗАТ) в София:

На първата снимка виждаме диспечерския пункт, откъдето се задават командите, а на втората – подчинената страна, която се намира в помпената станция.

С ДУРСС`62 се извършват следните операции: телеуправление, телеизмерване, телерегулиране и телесигнализация. Ето схемата й:

Връзката между диспечерския пункт и подчинената страна може да бъде чрез еднопроводна линия или радио. Може да се използва и съществуваща телефон­на линия чрез симултаниране. Възможно е едновременно да се телефонира и да се провеждат телемеханични операции.

При телемеханичната уредба ДУРСС`62 подадените от диспечерския пункт заповеди се преобразуват в импулси, които се шифроват в определен код и се предават по канала за връзки. Използва се комплексен многоимпулсен код с комбиниране на импулси и паузи. За елемент на кода се използват пау­зите — тяхната продължителност може да се изменя, т.е. използва се времевият признак.

Ето какъв е смисълът. Всяка удължена пауза има оперативно значение. Първата удължена пауза (предвари­телна) подготвя приемника на отсрещната страна за приемане на импулсната серия. Втората удължена пауза избира позицията „включване“, „изключване“, „телеизмерване“ или „телерегулиране“. Третата удължена пауза избира обекта (за телеуправление, телеизмер­ване или телерегулиране). Комбинацията по местоположение на удължените паузи определя характера на заповедта или сигнализацията в шифрован вид. Накрая приетата импулсна серия се дешифрира и след контролиране на параметрите, ако няма изкривяване, се изпълнява за­поведта – нещо, което трябва да се направи от машините в станцията.

На долната фигура сме ви показали времедиаграмите на импулсната серия. Продължителността на импулсите винаги остава постоянна — 60 м/сек. Паузите изменят своята дължина и мо­гат да бъдат къси — с продължителност 40 м/сек — и удължени — дълги 160 м/сек.

В началото тази  уредба е изпитана при управлението на помпе­на станция „Тошков чарк“ от командната зала на ВЕЦ „Батак“. За канална връзка тогава използват вече съществуваща телефонна линия с дължина 30 км. Уредбата е изпол­звана и за управление на помпена станция „Царичано“ от помпена станция „Балчик“ и получените резултати са така отлични, че до 1968 г. ДУРСС`62 е е влязла в действие над 20 000 пъти. Тези данни са получени от  специален електрически брояч, вграден в нея.

Помпените станции са интересно нещо и по-нататък отново ще се спрем на тях. Засега чао от нас! :)

Производство на електрически машини в България

See more

В Sandacite.BG изнамерихме този мегаголям български бетоновоз ЛИАЗ Мадара от Шумен!

Случайно се натъкнахме на ето тази снимка и тя страхотно ни впечатли. Чудовището на снимката е произвеждано от началото на 80-те г. в Комбината за товарни автомобили Мадара в Шумен. Той съществува и сега, но произвежда само малък брой селскостопански машини и прикачен инвентар

А този бетоновоз (или бетонмиксер, както им казват сега) е плод на кооперираното производство между КТА Мадара и Либерецките автомобилни заводи (ЛИАЗ) в бивша Чехословакия. Между ЛИАЗ и Мадара е имало кооперирано производство, затова във влекача има и дооста български неща. Напр. в Шумен са произвеждани:

– задните мостове с планетарни редуктори;
– рамите на камионите;
– ресорите;
– бордови и самосвални каросерии;
– тръбите за хидравликата и спирачките

Имало е цехове за колянови валове, цилиндрови блокове, трансмисии за мотокари, самоходни шасита.

Моделът е на влекача най-вероятно е 110.471, а бурето за бетон е на полуремарке. Този влекач има неповдигаща се кабина, 3 седалки, 1 легло, право арматурно табло. Двигателят на оригиналното (чешкото) 110.471 е 6-цилиндров редови, с редова гориво-нагнетателна помпа. Със сменяеми водни втулки (ризи) коляновият вал е пълноопорен. Разпределителният вал е с долно разположение и зацепването му с коляновият става посредством зъбна предавка. Цилиндровата глава е съставена от три части. Предавателната кутия е петстепенна с ръчно управление, бързите и бавните се превключват чрез бутон, монтиран на лоста. Тяхното превключване е по плевматичен път, а от 1 – 5 и предавката за заден ход чрез лостова система. Спирачките се задействат чрез сгъстен въздух.

Само че този влекач е сглобяван в България и може да не е с оригиналния двигател, защото са произвеждани напр. с варненски ,,Перкинс“ от завода ВАМО (или ,,Васил Коларов“).

Бурето също е произвеждано в България, в телферния завод на име Вагрянка (или Машиностроителен завод Петко Кунин) в Павликени. Побира около 9 кубика бетон. Основата, върху която се движи, пък е произвеждана в Добрич. В бурето са возили само бетон – няма нищо за душата (винце напр.)…

Само че сега такова нещо у нас няма кой да направи… :(

А ето го и Първия български камион:

[1949] Първият български камион Димитровец

See more

В Sandacite.BG разгадахме що значат тайнствените букви и цифри по българските „едностайни“ компютри.

Вече доста години пишем статии по история на българската техника и вероятно повечето от Вас знаят, че големите български компютри – онези, които заемат цели зали и само хард дискът им е голям колкото фризер – се вписват в т.н. Единна система електронноизчислителни машини на Източния блок (ЕС ЕИМ), която започва да се развива в началото на 70-те г. Тя е известна и под названието РЯД. Първият български компютър ,,Витоша“ от 1962 – 3 не е бил в тази система, но само той.

Всяка част от компютрите в тази система е стандартизирана. Не само България произвежда елементите на такава конфигурация – напр. в ГДР работи предприятието Роботрон, което произвежда плотери, принтери, монитори; в СССР се произвеждат процесори и т.н. За да бъдат съвместими, се налага да бъдат изработени по уницифирана схема. Така с части от повече от една страна в Източния блок може да се сглоби цяла работеща машина! В СИВ е създадена стройна система за международно разпределение на труда при разработката и производ­ството на целите системи и отделните устройства. Така по-лесна става и поддръжката на устройствата, когато във всяка страна от СИВ разполагат с документацията на устройството, произведено в съседната.

Както обяснява един от патриарсите на компютърната техника в България – акад. Кирил Боянов – в своята книга ,,Щрихи от развитието на изчислителната техника в България“, названието ЕС ЕИМ означава фамилия компютри с нарастваща производителност и с програмна съвместимост отдолу нагоре, т.е. предвижда се програмите, работещи на моде­лите с ниска производителност, да работят и на тези с по-висока.

В хардуерно отношение стремежът е бил да се използват колкото се може повече еднакви интегрални схеми (ИС) и съвместни конструктивни детайли. Така например, стандартизирани са основните елементи на конструкцията на даден мегакомпютър, названията на отделните му части, равнищата на сигурност и свързването на устройствата (т.е. интерфейсът е стандартен и той).

Всичко това добре, но названията на различните устройства са объркващи. Устройствата на ЕС ЕИМ се означават с код, образуван от буквите ЕС и четирицифрено число. Какво значи напр. ЕС 8002? Сега ще Ви запознаем по-подробно с това. Изисква се малко зубрене, но още навремето са правили таблици за това. Най-долу ще дадем и пример, за да Ви стане максимално ясно.

И така, първата цифра на числото определя класа на устройството, както следва: 0 – възли и съставни части, 1 – изчислител­ни системи, 2 – централни процесори, 3 – оперативни памети, 4 – канали, 5 – външни запомнящи устройства и техните управления, 6 – устройства за въвеждане на данни, 7 – устройства за извеждането им (принтери, плотери и др.), 8 – устройства за телеобработка, 9 – устройства за подготовка на данни върху различни носители (напр. магнитна лента).

Втората цифра извършва по-задълбочена класификация и опре­деля групата от устройството. Напр. с 50 се означават външни запомнящи устройства, а чрез 55 – управляващите устройства за тях, устройствата за телеобработка са с номер 8, а 80 е код за модем (нашият ЕС 8002 по-горе), 81 – за защита на грешки, 84 – мултиплексори, 85 – терминали (по-известен такъв ЕС 8531.М2).

Цифрата на десетиците е свързана с параметрите на устройствата, като тези от определена група могат да се разделят на подгрупи в зави­симост от най-важните си параметри. При изчислителните машини с тази цифра се означават отделните модели с нарастваща производител­ност: ЕС 1010, ЕС 1020, ЕС 1030 и т.н.

Четвъртата цифра се използва за означаване на различните ус­тройства в дадена подгрупа или техните модификации.

Като общ пример ще разгледаме системата ЕС 1020. Тя има центра­лен процесор (ЦП) ЕС 2020, операторски пулт с пишеща машина ЕС 7074, перфокартно устройство за въвеждане на данни ЕС 6012, перфокартно устройство за извеждане ЕС 7022, принтер ЕС 7071, устройство за управление на магнитни ленти ЕС 5512, запомнящо устройство на магнитна лента ЕС 5012, устройство за управление на твърди магнитни дискове ЕС 5552 и запомнящо устройство на твърди магнитни диско­ве ЕС 5052.

Подобна система е възприета и в разработката на миникомпютри, като там фамилията се означава със СМ ЕИМ – Система малых машин.

С течение на времето обаче системата за кодиране (цифрата) се моди­фицира в зависимост от новите изисквания и технологии. Основната елементна база е интегрални схеми – първоначално TTL – в съчетание със силициеви полупроводникови елементи. Посте­пенно се въвеждаха и схеми ECL, големи ИС и т.н.

Унифицираните конструктивни възли са разделени на четири основни нива: платка (ТЗЗ – типовой элемент замены), касета, рама и стойка (шкаф).

Платките ca стандартизирани (в началото 140 x 150 mm), но се допускат и двойни платки (280 х 300 mm). Впоследствие размерът се увеличава. Те притежават 48 контактни площадки, които се свързват с 48 контактни директни съединители. В по-големите модели и успоредно с промяната на технологиите се въвеждат и нови стандарти. Укрепването на платките става в касети, позволяващи вграждане на 40 платки (примерът е за ЕС 1020).

Касетите се монтират в рами, като обикновено в долната част на рамата ca разположени захранващите и вентилаторните блокове. Рамите са два вида: неподвижни (обикновено средната) и подвижни, завъртащи се на 90°. Свързващото окабеляване между съединителите на касетите е с проводник, навиващ се на перата, а между рамите се из­ползва лентов кабел. Впоследствие тези технологии се усъвършен­стват. Последното ниво – стойката (шкафът) – дава възможност за монтиране до 3 рами. За другите устройства извън главния процесор се използват също унифицирани конструктивни елементи – понякога с особености, определени от техническите изисквания.

Казаните тук сведения са изключително точни, тъй като следват написаното от акад. Боянов в цитираната му много интересна книга, която Ви препоръчваме да си намерите. :)

Ако Ви се чете още за български компютри, вижте напр. това чудо:

Български преносим хард диск от 1977 г.!

See more

 

В Sandacite.BG намерихме в кофата инфо за тая наша запалителна бобина за мотоциклети от началото на 60-те г.

Тази информация наистина я намерихме в буквалния смисъл в един контейнер – прочетохме я в него един каталог на Електроапаратурния завод в Пловдив от 1964 г., който е произвеждал и електрооборудване за моторни превозни средства. Раовнахме в конта и го взехме. :) По каталога нямаше нищо особено мръсно; само малко миришеше от едни доматени обелки в торбичка до него, ама скоро се измириса. Е какво ни гледате така; какво искате – да го оставим да замине ли?

Бобината (пише се с О, не с У – не идва от ,,буба“ :D ) е пусната в производство около 1961 – 2 г. Нарича се  ИБМ-6 – първите три букви ясно от кои думи са, а 6-ицата означава 6-те волта напрежение, с които работи. Използва се в различни видове мотоциклети – в Балканите, но и като резервна част за чуждестранни, а освен това е и изнасяна в Северна Африка и Близкия Изток. Тази модификация е за тропически условия (сух и влажен климат) и се нарича ИБМ-6 ТАН.

Показаната на снимката бобина преобразува ниското напрежение (6 волта) във високо, което е необходимо за запалване на горивната смес в мотоциклетните двигатели с вътрешно горене.

Бобината се състои от две намотки — пър­вична и вторична — свързани автотрансформаторно и навити върху желязна сърцевина. Краищата на намотките са из­ведени на клеми върху бакелитна капачка. За импрегнация и запълване на бобините са използвани специални изолационни материали.

Ето и един чертеж на бобината. Свързването й към електрическата инсталация на мотоциклета се извършва, като клема 1 се свързва с прекъсвача, а централната клема — със запалната свещ.

ИБМ-6 тежи 300 грама.

Вижте и малко специализирани данни за нея, та белким сме полезни с нашето ровене в контейнера. :) Бобината при пусков режим и номиналното си на­прежение 6 волта осигурява 300 искри/мин., а всяка искра има дъл­жина (искрово разстояние) 6 мм. Работно искрово разстояние (при номинално напре­жение и 3600 искри в минута) — 9 мм. Максималният брой на искрите при 6 волта и искрово разстояние 6 мм пък е 7500 в минута. Или таблично:

Бобината работи в температура на околната среда между -40 и +65 градуса Ц. и относителна влажност до 98 %. Разбира се, понася добре сътресения и вибрации – с тия бабуни по пътщата…

Ако поръчвате на завода да Ви изработи доста такива, трябва да укажете кой вариант на бобината и колко искате, т.е. (пример):

ИБМ 6  — 1000 бр.

ИБМ 6 ТАН — 2000 бр.

Надяваме се, че сме качили нещо, което може някой път да Ви бъде полезно! :) А ако Ви се чете още за български автомобилни части, имаме ето това:

Запалителна система за мотоциклет Балкан 250 – ОРИГИНАЛНА

See more

 

Вижте историята на Първия български игрален филм „Българан е галант“ в Sandacite.BG.

Наскоро Ви разказахме за първите кинопрожекции, които навлизат в България през последните години на ХІХ век. Вестник от онова време ентусиазирано рекламира т.н. жива фотография, а първите градове, в които се провеждат ,,кинематографическите сеанси“, са София и Русе. Ако трябва да определим кои са най-успешните киножанрове у нас само 2- години по-късно, то със сигурност това са мелодрамата и комедията. Изключение не прави и Първият български игрален филм.

На   12   януари 1915 г. в елитното софийско кино „Модерен театър“ (сградата стои и днес на бул. „Мария Луиза“ №26) се състои шумна премиера на филм, който обаче не е поредната вносна смехория или сантиментална прабаба на латиносапунките, а „нова българска кинематографическа комедия“ с ироничното заглавие  „Българан е галант“. „Сензация в Модерен театър!“ – няколко дни тръбят всекидневниците   „Пряпорец“, „Дневник“ и „Мир“. Кратките реклами информират, че „…комедията е снета в София и играна от българските артисти при Народния театър г-жа Мара Липина и г-н Васил х. Гендов“.

СЕНЗАЦИОННА НОВОСТ

Историята във филма силно наподобява хитовите тогава чуждестранни градски комедии. Тя няма особени художествени качества, но тук важна е – както отбелязва киноисторикът проф. Александър Грозев – „сензационната новост, че това е български филм, с български сюжет и български актьори“. Ето и какво се случва на екрана.

Елегантен и обичащ приключенията  франт,  наречен  Българан, среща на улицата млада дама и започва да я ухажва. Тя решава да даде добър урок на натрапника и му предлага да я придружи до пазара, където купува скъпи продукти. По някое време, изненадана, тя открива, че е забравила парите си вкъщи, и моли ухажора да й даде назаем. Той, разбира се, се съгласява.

Дамата води Българан по магазините, той заплаща непотребните й покупки, а тя го натоварва да ги носи. Сетне го завежда в едно от най-скъпите и луксозни заведения тогава – „Градското казино“ – и започва да поръчва скъпи напитки и закуски, отново за негова сметка. После го повежда към дома си, но по пътя среща своя съпруг и му предлага да изви- кат файтон и да освободят Българан, наречен насмешливо „носача“. Двамата съпрузи потеглят и оставят шашардисан донжуана, който получава дребна монета от 50 ст. за услугите си. Българан остава като статуя с парите в ръка и смаян гледа подир файтона. Главните герои във филма са Българан и ухажваната от него дама, а второ- и третозначителни – съпругът, един клиент в ресторанта и двама  минувачи, появяващи се в действието.

Фабулата на „Българан е галант“ и решенията в нея са типични за западноевропейското комедийно кино по това време. Хуморът извира от действията на желаната, но недостъпна красавица, която дързък ухажор решава да завладее, а за известно време дори изглежда, че не е много далеч от това. Накрая обаче комичната кулминация идва изневиделица с нещо, което плейбоят и зрителят изобщо не са очаквали. А героят, на когото публиката ще симпатизира и ще стиска палци, е, разбира се, злополучният Българан!

Един такъв филм трябва да се снима в блестящ свят, по елегантните и луксозни места в тогаваш- на София – пред къщата на богатия търговец Димитър Съселов на улица „Славянска“ № 19 и централната „Леге“, сред красивите витрини на скъпите магазини и край шикозни- те заведения… а героите са облечени по последна мода.

БАЩАТА НА БЪЛГАРАН

„Българан е галант“ няма претенциите да създава нещо ново в тогавашното кино, а да покаже, че нашата страна също може да направи свой собствен игрален филм – затова и рекламите му акцентират най-вече на страната производител, а не на друго. Иначе дори може да се каже, че създатели- те нарочно са използвали елементи, които са любими на зрители- те и са вече познати от отдавна гледани заглавия. Новото тук е, че „Българан“ е – както пише неговият режисьор и сценарист Васил Гендов – „Български филм! Български артисти, под българско небе!“.

Но всъщност кой е този човек? Май трябваше да започнем с него, защото Васил Гендов е първият български кинорежисьор и киносценарист, наречен „бащата на българското кино“. Роден е на 24 ноември 1891 г. в Сливен. От 1905 до 1907 г. е стажант в Народния театър и „Сълза и смях“, а сетне учи във Виена и в Берлин. „Българан е галант“ е първата му кинотворба, последвана от още 10, като сред тях е и първият наш „говорящ“ филм – „Бунтът на робите“ от 1933 г., разказващ за Васил Левски. Гендов основава и „филмопроизводствена  кооперация „Янтра филм“ – продуцентска къща, подобна на днешните такива.

Отдаден на работата си, създателят на „Българан е галант“ твори в трудните условия на тогавашна България, когато киното прохожда. Гендов е „човек оркестър“– във всичките си филми (без един) е едновременно сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля! Основава няколко организации за киноизкуство, както и Музея на българската кинематография. Оставил ни е своите мемоари, разказващи за тогавашното кино и за създаването на „Българан“. Макар че съдържат и неточности, спомените му са ценен източник за детските стъпки на българския филм.

УНГАРСКА ВРЪЗКА

Още докато учи във Виена (1908 — 1909 г.), Гендов решава да създаде кинотворба. Но вече знае, че за целта ще са му нужни доста пари. Затова по-късно, в София, режисьорът обикаля няколко търговци, индустриалци и богаташи, но получава отказ. Вероятно през 1914 г. напористият младеж се среща с оператора на киносалона „Модерен театър“ — испанеца Гаетано Пиа де Флорес. Той го насочва към предприемчивия унгарец Аладар Оттай – съсобственик на „Модерен театър“, който веднага се запалва по идеята и предоставя на Гендов снимачна техника, пари и своя оператор Гаетано. Това е и целият екип на първия български игрален филм.

По това време в нашата киноиндустрия не съществува днешното стриктно „разделение на труда“ и за един директор на киносалон е нещо нормално да финансира производството на филм – разбира се, срещу привилегията творбата да бъде показвана именно в неговото кино.

Откъде обаче идва закачливото  име  Българан?  Както  Гендов споделя в спомените си, той видял брой на хумористичния вестник „Българан“ с карикатурата на Александър   Божинов,  озаглавена „Галантният  Българан“.  На  нея елегантен  господин  поднася  теменужки на своята възлюбена. А дамата отговаря с думите, че е приятно изненадана, защото не е предполагала, че ще получи букетче, и то от 5 стотинки! Наистина съкрушително.

Всъщност „Българан“ през 1914 вече не излиза, но карикатурите остават популярни и са дали името на героя.

ОМАСКАРЕНАТА КАПЕЛА

Освен  Гендов,  на  снимачната площадка присъства и ангажираната от него актриса от Пловдивския театър Мара Миятева-Липина, станала и първата българска киноактриса с ролята си на Младата дама.

Голяма трудност се оказва обаче подборът на другите актьори за „Българан“. Театралните звезди отказват да се снимат заради лошото мнение за киното по онова време. Докато театърът вече  е  станал  част  от  елитарните забавления на бомонда, то „живата фотография“, представяна от скитащи „палаткаджии“, се смятала за простонародно зрелище. Известната актриса Елена Снежина, братовчедка на Гендов, отклонява поканата му за снимки, защото съпругът є нямало да позволи тя да се „резили“! Накрая актьорският състав е попълнен със служители на „Модерен театър“ и други любители актьори, нахъсани да се снимат в новото за България изкуство.

Липина е работила без хонорар, защото бюджетът на „Българан“ е бил нищожен. Поради тази причина проблем има и с реквизита – дрехите струват скъпо, а парите едва покриват и наема за тях „от частни лица за временно ползуване“. Заради лошия имидж на кинаджиите никой не желае дори да заема дрехите си за по- добни „маймунджулуци“. Любопитен е случаят със собственичката на шапка, която режисьорът убедил, че капелата е нужна за… благотворително представление за Червения кръст. Всичко уж минава добре, Гендов взима реквизита, но в деня след началото на снимките дамата идва и си я иска обратно. Разбрала за какво всъщност са я ползвали, в пристъп на гняв извикала: „Как ще сложа аз утре тази шапка, когато така я омаскарихте?!“. Киногафът е налице – героинята на Липина влиза в луксозен магазин с една шапка, а на излизане вече е с друга. Е, може да си я е купила отвътре…

Външните снимки на „Българан“ разгневяват и собственици- тена къщи и магазини, пред които се снима филмът, защото гражданите не желаят имотите им да се използват за декор и яростно гонят пионерите на българската киноиндустрия. Един собственик на магазин дори заплашва екипа с полиция, ако в заснетия кадър е попаднала табелата на дюкяна му – това би било лоша реклама за търговията! А днес компаниите хвърлят огромни пари за продуктово позициониране, и то за няколко секунди на екран…

ПИРОНИ И КОРИТА

„Българан е галант“ се снима около 15 дни и трае 1 час. След снимките предстои филмът да се прояви и пренесе върху прожекционната лента. Това свещенодействие се случва… на тавана на „Модерен театър“. Човекът оркестър пише: „Големите прозорци щяхме да затъмним с черги и хартия. Няколко корита щяха да се използват като вани за промиването, а пирони по стените щяха да служат за сушилня за окачване на филмите“ (лентите). Нужната вода пък кинаджиите наливат в тенекии от близката бирария.

Работата по проявяването трае до три часà след полунощ. Понеже вносните филми носят емблемата на продуцентската си къща, и нашият не прави изключение – композирано е лежащо лъвче с триъгълен надпис: „ГЕНДОВЪ ФИЛМЪ СОФИЯ“. Изглежда внушително – нищо че това е, както бихме казали днес, „фирма фантом“. Но като е гарга, да е рошава!

РЯДЪК СЛУЧАЙ

Следващата работа е да се направят плакатите и да се разпратят анонси за събитието по вестниците. Ето какво гласят те: „Очаквайте най-голямото събитие! Български филм!“ и едва отдолу, за да се подчертае, че това е комедия – „Смях до сълзи!“. „Интересно е всеки един да види как се заражда едно изкуство в една млада и напредничава страна като България… Днес е редкият случай“ – призовава пък в. „Пряпорец“.

Премиерата, състояла се на 12 януари 1915 г., се превръща в събитие. От сутрин до вечер два или три дни поред зрителите пълнят „Модерен театър“. Сетне филмът заминава за Русе, където на 17 — 18 януари гастролира в театър „Аполо“. Септември 1915 г. лентата отново е показана в „Модерен театър“, а през август 1916 г. – и в Одрин. Последната прожекция на „Българан“, за която знаем със сигурност (отразена е в три вестника), проведена на 1 юни 1917 г., е благотворителна. Такъв е редът на прожекциите на първия наш игрален филм, подредени от най-съвестния му изследовател д-р Петър Кърджилов.

ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ

Зрителите приели с интерес и  задоволство  лентата,  която „бе сърдечно аплодирана и по- срещната с обяснимо въодушевление. Възторжената публика… остана доволна от постигнатия относителен успех, изпрати с бурни ръкопляскания комедията“ – четем в тогавашните вестници.

В  спомените  си  обаче  Васил Гендов споделя и нещо тъжно — Аладар  от  „Модерен  театър“ не  му  отделил  нито  стотинка от   приходите.  Бюджетът на „Българан“ не само е изхарчен до шушка, но дори Гендов продава своя часовник, за да услужи с пари на Мара Липина, когато престоят є в София се удължава и тя остава без средства. Въпреки това режисьорът е заплатен… „с възторзите на публиката, което за начало все пак беше най-голямата награда“.

ИЗГУБЕНИЯТ ,,БЪЛГАРАН“

Сетне „Българан“ потъва в тайнственост и има няколко версии за съдбата му. Най-вероятната е, че Аладар Оттай, след като напуснал „Модерен театър“ (към втората половина на 30-те), е отнесъл филма в Будапеща по правото на силния човек, финансирал и подкрепил създаването  му.  Засега  това е най-убедителната  версия,  поддържана  и  от  изпълнителя  на една от второстепенните роли във  филма  Методи  Станоев  в материал за БНФ от 1960 г.

Дали това е вярно и къде се намира първият български игрален филм, вече на 104 години, все още не знаем. Може би някой достатъчно съвестен, търпелив и отдаден ч век ще успее да издири наследниците на Аладар Оттай и да открие онова старо копие върху позитив.

Дотогава оставаме само със запазените 2 -3 пробни снимки на Гендов в костюми на Българан. Можем единствено да се надяваме смятаният за изгубен първи български игрален филм все още да ни чака нейде в столицата на Унгария…

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 7-2019.

1896 г. – първите кина в България и първите български филми

See more