История на часовниците

Хронометрията е наука за методите и средствата за измерване на времето.

През ХVІІІ век Бенджамин Франклин заявил: „Времето е пари!“ А неговият велик съвременник Суворов казал още по-рязко: _,,Парите са скъпи, човеш­кият живот е по-скъп, а времето е най- скъпо от всичко“. Но нито американският учен и изобретател, нито руският пълководец не можели дори да си представят колко ще порасне значението и цената на Времето след шест-седем по­коления. Защото днес без представа за времето, без ориентация във времето човек не би могъл да живее, не би могъл да действа, не би могъл да бъде… човек!

Нуждата от измерване на времето се появила още в началото на развитието на човешкото общество. Най-напред време­то се измервало по видимото движение на Слънцето. Колкото по-високо се издига то в небето — толкова по-близо е пладне, колкото по-ниско спада към хоризонта – толкова по-близко е вечерта. Денонощие­то имало всичко четири „часа“— утро, пладне, вечер и нощ.

С развитието на човешкото общество това вече станало незадоволително и се дошло до измерване на времето по дължи­ната и положението на сянката, хвърляна от някой предмет — дърво или каменен стълб. Така преди около 3000 години бил създаден слънчевият часовник — първият уред за измерване не времето. Слънчевите часовници били много разпространени в древен Китай, Египет, Месопотамия… „Гномон“ — така се наричал вертикалният островърх каменен обелиск с нанесени на земята деления, чрез които се измервала дължината на хвърлената сянка. Първите писмени сведения за слънчев часовник са открити в ръкописа на китаеца Чиупи от 1100 година преди новата ера.

Но слънчевият часовник можел да се из­ползва само денем, и то при слънчево време. А как да се определя времето но­щем или при облачно време? Тогава бил из­мислен водният часовник — фуния, пълна с вода, която изтичала бавно, на капчици, а деленията на фунията показвали колко е часът. Такъв часовник, наречен „клепсидра“ (от гръцките думи klepto — взимам и udor — вода) бил много разпространен в Древна Гърция. Известният философ Платон до­ри направил от воден часовник първия будилник! Тогава денонощието се състоя­ло вече от 24 часа, но те съвсем не прили­чали на сегашните часове. Денят от из­грев слънце до залез бил разделен по равно на 12 часа и точно по същия начин на 12 часа била разделена и нощта. Така че в дъл­гите летни дни дневните часове били по- дълги от нощните, а зимата — обратно. Такова странно деление на бремето съ­ществувало допреди седемстотин години.

Но и водните часовници имали недоста­тък — те можели да работят само при температури над 0 градуса – при студено време водата замръзвала. По-практичен се оказал пясъчният часовник. При него за времето се съдело по количеството изте­къл пясък. Не е известно точно кога се по­явили пясъчните часовници. Но може да се твърди, че те били познати в Азия значи­телно преди новата ера. В Европа пясъчни­те часовници се появили към края на Сред­новековието. Един от най-старите писме­ни документи за тях е намерен в Париж и представлява съобщение от 1339 година с указания за приготвяне на-фин пясък от пресят прах на черен мрамор, сварен във вино и изсушен на слънце. Недостатък на пясъчния часовник е сравнително малкият интервал време, който може да се измер­ва. В нашия век пясъчни часовници се из­ползват в  спорта и домакинството.

Друг хронометричен уред бил огненият часовник. При него за времето се съдело по количеството масло, изгоряло в специален светилник, или по дължината на горяща свещ. Огнените часовници вършели двойна работа през нощта — освен за измерване на Времето, те служели и за осветление.

Свещите, използвани за тази цел, били дълги около метър и имали нанесени деле­ния. Обикновено за една нощ изгаряли три такива свещи, а през дългите зимни но­щи — четири.

Революция в хронометрията направили механичните часовници. Авторите на крупните открития и изобретения от по-далечното минало често са неизвестни. В това отношение не прави изключение и из­обретателят на механичните часовници. За пръв път съобщение за такъв часовник срещаме в „Божествена комедия“ на Данте Алигиери. Според съвременната спе­циална литература механични часовници са създадени най-напред в Западна Европа. В Англия се съхранява документ от 1288 година, в който се споменава за механичен часовник на Уестминстърската кула. бил с колесен механизъм и тежести, циферблата му имало една единствена стрелка — за часовете. И така, към края  колелото заменило пясъка и водата.

Този портативен слънчев часовник, изра­ботен от злато и сребро, е бил използван в Англия през X век. Златният щифт се по­ставя в един от шестте отвора (по три на всяка страна). Всеки отвор отговаря на два месеца (в случая — на март и октом­ври). Сянката на щифта отбелязва една от четирите части на деня — точност, съвсем достатъчна за епохата.

Първите механични часовници имали огромни раз­мери. Техните колела стигали диаметри до около 1 метър, имали над 1000 зъба, и тежели няколкостотин килограма. Един от уникалните образци на механични часовни­ци е Кремълският часовник в Москва. Пър­воначалният му вариант, изработен от монаха Лазар през 1404 година, заемал ня­колко етажа на кулата, а всяка цифра е висока колкото човешки ръст,

В последните години на XVI век Галилео Галилей открил закона за колебание на ма­тематическото махало. След половин век холандският астроном Христиан Хюйгенс усъвършенствал теоретичната работа на Галилей и приложил махалото като ре­гулатор на часовниковия механизъм.

Втората, „минутната“ стрелка се по­явила върху циферблатите едва в начало­то на XVIII столетие. Тогавашните часов­ници „грешели“ с 5—10 минути 8 деноно­щието. Изкусни майстори-часовникари създавали най-чудновати часовници. Тех­ният ход бил неточен, но външността им била много пищна, а при някои на всеки час с музика се разигравали забавни сцени, почти театрални представления.

Но мореплавателите се нуждаели от точен часовник-хронометър. През 1714 година английският парламент обявил кон­курс и обещал награда 10 000 фунта стер­линги за хронометър, който да не греши с повече от четири минути за шест седми ­ци мм толкова траело тогава морското пътуване от Европа до Америка. След ня­колко години дърводелецът Джон Харисън изобретил такъв хронометър. Последвали редица усъвършенствания и през 1760 година върху циферблата на хронометри­те се появила и третата стрелка — секундната.

Стотици майстори-часовникари и де­сетки учени работили над усъвършенстването на механичния часовник. Появявали се нови и нови конструкции. След тежес­тите енергия за часовниците започнали да дават пружинни двигатели. В зависимост от конструкцията си различните меха­нични часовници могат да работят с едно навиване на пружината от едно денонощие до две седмици.

За рождена дата на електрическите (по-правилно е да се нарекат електромеханич­ни) часовници се смята 1840 година. Тога­ва Александър Вейн демонстрирал в Единбург първия в света електрически часов­ник с махало, работещ на електромагни­тен принцип. Последвали редица подобре­ния и върхът на съвършенството на електрическите часовници с махало бил достигнат от Шорт през 1924 година. Трите конструирани от него часовника, експлоатирани в Гринуичката обсерватория, показали за четиригодишен период средна денонощна неточност 0,03 секунди!

Един типичен представител на най-пре­цизните електрически махални часовни­ци — тип „Рифлер“ — работи вече близо 100 години в София, отначало в Централна­та метеорологична станция, а последните 70 години — в Централната сеизмологична обсерватория на Геофизичния институт на БАН. Средната му денонощна грешка е 2—3 стотни части от секундата. Работа­та му прекъсна само два пъти — при двете силни земетресения на 4.III.1977 г. във Вранча и на 3.XI.1977 г. във Велинград, окачката, държаща тежкото над 7 килог­рама махало на „Рифлер“ не издържа на ускоренията и се скъсва. След ремонтира­нето този часовник отново установява нор­малния си ход и днес все още не се „пре­дава“, почти не отстъпва по точност на електронните си кварцови събратя, които работят редом до него.

През 1952 година се появява съобщение, че във Франция и САЩ се разработват ръчни електрически часовници. Но трябвало да минат още 12 години, преди те да се по­явят на пазара. Основният проблем, на който се дължи това забавяне, бил из­точникът на електрическа енергия — трябвало да се създаде миниатюрен аку­мулатор с достатъчно голям капацитет, който да замени пружината. Над неговото създаване работели много компании. Не липсвали и най-оригинални идеи — една фирма патентовала ръчен електрически ча­совник със захранване от 1,2 миниатюрни слънчеви батерии-елементи, разположени на циферблата Вместо цифри. За да се по­лучи електроенергия, с която часовникът може да работи цяло денонощие, било достатъчно той да се държи на слънце по няколко минути на ден. Повече за историята на електронните часовници можете да видите ТУК.

Дотук разказахме за хронометричните уреди, които се използват ежедневно в живота, или както се казва, „битовите“ часовници. Но съществуват и други, по- сложни, по-скъпи, много по-точни хронометрични уреди и системи лабораторни еталони за точно Време, През 1964 година руските учени Басов и Прохоров и аме­риканският професор Таунс получават Но­беловата награда по физика за създадения за първи път в света квантов генератор. На тази база е създаден и първият атомен часовник-еталон. „Часовник“ е до­ста условно наименование за тогавашно­то огромно и сложно съоръжение, И „ета­лонът“, макар че е еталон, се изменял и търпеи усъвършенствания. А съвре­менният атомен еталон за време трябва да „сгреши“ само с 1 секунда за 30 хиляди години!

Хронометрията е наука и древна, и мла­да. Върху нейните проблеми са работили и са давали свой принос едни от най-гениал-ите учени от всички епохи. Множество въпроси са решени, точността и надежд­ността на хронометричните уреди все повече и повече се повишава. За последните 400 години тази точност се е повишила около 1 милион пъти средната дено­нощна грешка например на най-добрия ча­совник през 1580 година е била около 50 се­кунди, а през 1980 — 0,000005 секунди!

Но съвременната физика, химия, биоло­гия и особено космическите изследвания изискват от хроно­метрията още повисока точност и на­деждност. И затова пред съвременната хронометрия стоят още много задачи за решаване: разработване на теория на единно време, синтез на времеизмервателна техника със зададени параметри, машинно проектиране и оптимизация на хронометричните системи. Задачи, които трябва решени успешно в най-близко бъдеще.

---

Използвани са илюстрации от American Journal of Archaelogy

Изобретяването на транзистора

Преди 69 години, на 16 декември 1947 г., трима американски физици – Уилям Шокли, Джон Бардийн и Уолтър Браттейн – демонстрирали на своите колеги ново полупроводниково устройство. Изобретението било по-евтино, по-малко и вероятно по-здраво от електронните лампи, а също така потребявал доста по-малко енергия. Можем да кажем, че това е бил коледният подарък на тези трима учени към човечеството – именно с този електронен елемент започнала Великата силициева революция, която довежда до повсеместното разпространение на персоналните компютри и други благинки на съвремието. За това изобрегение и тримата получили Нобелова награда, а Джон Бардийн е единственият в историята двоен носител на Нобелова награда в една и съща област – втората му е присъдена през 1972 г. за създаване на теорията за свръхпроводимост.

Изобретяването на транзистора не е уединен процес, а протекла драматично и заела практически двете десетилетия след Първата световна война. Именно нея ще проследим в тази статия.

Корените на транзистора като електронен елемент могат да се проследят до 1833 г., когато известният английски физик Майкъл Фарадей забелязал, че електропроводимостта на сребърна сулфид се увеличава при загряване. Около век след това, през 1926, сънародникът му Джулиъс Едгар Лилиънфелд получил патент за изобретение на име ,,Метод за управление на електрически ток“ (снимка от патента виждате на долната илюстрация), като с него той на практика предвидил, но все пак не изобретил транзистора. А след края на Втората световна война с изучаване на електропроводните свойства на различни полупроводникови материали се занимавали специалисти от изследователската фирма Bell Telephone Laboratories. именно там под ръководството на гореспоменатия Уилям Шокли бил създаден един от първите мозъчни тръстове в историята на американската наука. Още преди войната Шокли се опитвал да повиши проводимостта на полупроводниците чрез външно електрическо поле. Скица на прибора в работния дневник на учения от 1939 г. силно напомня днешния полеви транзистор, но изпитанията му завършили тогава с неуспех.

Първите опити на Бардийн, Шокли и още петима специалисти завършили също неудачно – даже силни външни полета не можели да изменят проводимостта на полупроводниковите силициеви пластини. Няма да се задълбочаваме много в технически подробности, само ще кажем, че от създадената от колектива теория за т.н. повърхностни състояния следвало, че управляващите метални пластини, с помощта на които учените се опитвали да въздействат на полупроводниковия образец, не могли да дадат желания ефект. За да се направи това, пластините трябвало да се заменят със заострени (игловидни) електроди. Експериментаторите постъпили точно така, но резултат отново нямало.

През цялата 1947 г. отделът на Шокли в Bell Laboratories се опитвал да намери решение на проблема с пространствения заряд, но с всяка стъпка се отдалечавал все повече и повече от концепцията за полевия транзистор. През 1972 г. Шокли пише, че ,,благодарение на Бардийн ние прекратихме работата над транзистора. Вместо това се върнахме към онзи принцип, който аз наричам ,,уважение към научната страна на практическата задача“ (Shockley, W. How we invented the transistor // New Scientist. — 1972. — Vol. 56. — P. 689—691).

Как протекли опитите по дни в най-напрегнатото време от лабораторната работа?

През ноември 1947 г. физикохимикът Робърт Джибни предложил да подават на един ,,полупроводников триод“ постоянно преднапрежение на решетката с помощта на точков управляващ електрод, отделен от масата на полупроводника чрез електролитен слой. Работата рязко се ускорила и през периода ноември-декември колективът изпитал цели пет конструкции на ,,триода“.

На 8 декември Бардийн, Браттейн и Шокли решили да заменят еднородния полупроводник с двуслойна структура – германиева пластина, на повърхността на която бил сформиран PN преход с високо пробивно напрежение. На 10 декември германиевият ,,електролитен триод“ от N-тип с инверсен слой P-тип действително демонстрирал някакво усилване по мощност, но то било неприемливо бавно дори за усилване на звукови честоти. На 12 декември Бардийн заменил електролита с тънък слой германиев окис, но работата през този ден завършила неуспешно, вероятно поради повреждане на филма при миене на германиевата пластина. На 15 декември инсталация с оксиден слой постигнала двукратно усилване по напрежение в честотния диапазон до 10 килохерца. След този опит Бардийн предложил да се използват два контактни електрода – управляващ (емитер) и управляем (колектор). Според предвижданията му, схемата би могла да постигне усилване мощност при междуелектродно разстояние не повече от пет микрона.

Точно тогава работохоликът Браттейн , за когото говорели, че ,,може да стои пред осцилограф 25 часа в денонощието“, допуснал непростима за професионалното си равнище грешка.

На 16 декември Браттейн сглобил контактен възел от триъгълна пластмасова призма със залепено на нея златно фолио. Разрязвайки внимателно фолиото с бръснач, ученият неочаквано установил луфт между колектора и емитера с ширина около 50 микрона. На следващия ден Браттейн прилепил този контактен възел към повърхността на германиева пластина. Така получил първия в света точков транзистор!

Първият, който оценил цялата прелест на тази грешка, бил Бардийн. По същото време с Браттейн той продължил движение в ,,неправилната“, посока, експериментирайки с германиев кристал, защото той имал по-голямо съпротивление от това на силиция. Както вече видяхме, в един момент грешката се оказала вярна и на официалната премиера на 23 декември 1947 г. за първи път бил показано онова, което тримата изобретатели нарекли точков транзистор.

Това бил неугледен германиев цилиндър със стърчащи от него издължени тели-електроди. Как действал той, в този момент разбирал единствено и само Бардийн, а ние ще Ви разкажем това подробно в друга статия. :) Първият транзистор всъщност представлявал транзисторен усилвател на звукови честоти с 15-кратно усилване по напрежение! На честота 10 мхц усилването било 20 децибела при изходна мощност 25 миливата. Присъстващите висши управители на Bell Laboratories веднага разбрали нуждата от запомнящо се и самобитно название на новото изобретение и бил обявен вътрешен конкурс. Част от предложенията били ,,полупроводников триод“ (semiconductor triode), ,,кристален триод“ (crystal triode), но транзисторът бил наречен transfer resistor, тъй като бил отнесен към резисторите, управлявани с напрежение. Авторът на това предложение бил  физикът Джон Пиърс. Транзисторът би могъл да се представи като резистор, регулируем чрез напрежението на един електрод – ток на базата.

На 24 декември пък бил демонстриран първият транзисторен генератор.

Разглеждайки историята, се оказва, че от неудачните опити да се създаде полеви транзистор започнало развитието на биполярния транзистор. Ръководството на Bell, разбирайки важността на откритието, навреме засекретило проекта. Широката публика узнала за изобретението едва на 30 юни 1948 г. на открито представяне в Ню Йорк, предшествано от подробна статия в известното научно списание Physical Review.

Само след десетина години масово произвежданият точков транзистор се оказал тясно място в развитието на микроелектрониката и след него на смяна дошли германиевите равнинни транзистори. След тях последвали сплавният транзистор, дифузният меза транзистор, силициевият меза транзистор и планарният такъв.. Изключително интересна за историка на техниката е и т.н. дуодиод – полупроводников изправител с два точкови контакта.

Но всичко това са други приказки и ще Ви ги разкажем друг път. :)

 

 

Бетонконтрол 80 и какво може той

В най-общия случай компонентите на бето­новата смес са цимент, пясък, вода и химически добавки. Доколко предвиденото от рецептата съотношение между тях ще бъде изпълнено зависи от точността на до-заторните устройства, влизащи в оборудва­нето и… от набитото око на оператора. Как се проявява субективният фактор? Ра­ботата е там, че рецептата за съответната марка бетон е съставена на базата на сухи инертни материали, но те рядко са такива Влажността на чакъла може да достигне 6 процента, а на пясъка —16! При стотиците килограми от тези материали, които се намират в смесителя, голямото количество но водата, попаднала „извънпланово“, може да понижи чувствително якостните характери­стики на крайния продукт.

Да речем, че операторът, благодарение на големия си опит и нюх, успее да налучка излишните литри и да ги компенсира. Затова пък той няма да компенсира килограмите инертни материали, дозирани в по-малко за сметка на водата, пропита в тях. Дори качествата на получения бетон да са задо­волителни, количеството му ще бъде значи­телно намалено за сметка на „спестените“ евтини инертни материали.

Освен спазването на рецептата, задължи­телно е бетонната смес да бъде доведена до еднородно състояние. По принцип тук са от значение възможностите на самия смеси­тел. Продължителността на неговото върте­не също влияе. Тя не винаги е оптимална, а по-скоро има някаква средна стойност, което е още една вратичка за грешките.

Производството върви, но проблемите ча­кат своето решение. През 1979 г. те стават предмет на дого­вор между Стопанския комбинат Стомано­бетонни конструкции и изделия и Института по техническа кибернетика и роботика на Българската академия на науките. Доколко отговорно са подходили научните работни­ци личи от факта, че след по-малко от го­дина на Международния мострен панаир в Пловдив през 1980 г. е показан готовият про­тотип иа Бетонконтрол 80, снабден с управляващ блок, който представлява микро­процесорна система от модулен тип. Ето някои подробности за това какво са успели да постигнат специалистите от секция „Ки­бернетични системи за управление на техни­чески обекти“ с ръководител н. с. Кънчо Трополов.

Бетонконтрол 80 е система за управле­ние на технологичния процес при производството на различни марки бетон, произвеждани в бетоновите центрове, съоръжени със съ­ветско оборудване. Чрез подходящи датчици тя измерва влагосъдържанието на инертните материали, пресмята теглото на водата в тях и на тази основа коригира базовата ре­цепта, съставена за нулева влажност. Точ­ното спазване на съотношенията, осигурено по този начин, води до произвеждането средно на 6 на сто повече бетон и до иконо­мия на цимент. Системата позволява едно­временно дозиране на инертните материали, цимента, водата и химическите добавки, с което се съкращава технологичният цикъл. Освен това тя осигурява и предписаната консистенция на сместа.

В началото на 1980-те г. Бетонконтрол 80 влиза в редовна експлоатация в Завод за стоманобетонни конструкции „Генерал Ганецки“ Плевен. Интересът, проявен от наши и чужди специалисти към нея, e голям и според нас от  – сандъците напълно заслужен. По своите показатели тя превъзхожда подобните системи, разрабо­тени в други страни. Едно признато изобре­тение и три други заявки за изобретения, които са били проучени, потвърждават, че при разработката колективът е следял отблизо световните постижения. Разговорите с отговорни служители в тогавашното Мини­стерство на строежите и строителните ма­териали, според авторите, са довели до общото становище, че системата трябва да бъде внедрена в цялата страна. Изчисления­та за евентуалния икономически ефект сочат осемцифрени резултати. Точно по това време се оформя идеята колективът да започне рабо­та и над дозиращите системи и пълното управление на технологичния процес в бе­тоновите центрове — една задача колкото интересна, толкова и сериозна.

Илюстрация: сп. Наука и техника за младежта 1980 г.

Ремонт на стари електронни лампи

Както е известно на всички любители на старата електроника, електронните лампи не само остаряват, но и се повреждат. Някои от повредите на електронни лампи се поддават на отстраняване, а други могат да се предотвратят. В много случаи повредената лампа може да се замени с друга лампа, различна по серия или предназначение.

Повредите в електронните лампи са най-различни, но те може да се систематизират в две главни групи: повреди, които не могат да се отстраняват, и повреди, които могат да се отстраняват. Именно вторите ще разгледаме днес в Сандъците.

Повредите, които обикновено не могат да се отстраняват поради техния специфичен характер, са:

а)   влошен вакуум в балона на електронната лампа;

б)  вътрешна електрическа връзка (късо съединение) между различните електроди;

в)   вътрешни механически повреди;

г)  изменение на електрическите параметри на електронната лампа вслед­ствие на изтощаване от дълготрайна употреба.

Съществуват повреди, наречени външни, които може да се отстраняват, и тях ще разгледаме по-долу.

Най-честите повреди на електронните лампи са отлепване на лампата от бакелитовия й цокъл, отлепване на качулката на електронната лампа, изронване на метализацията на лампата, прекъсване на метализацията, лоша спойка в някое от крачетата на лампата, късо съединение между проводниците, които свързват електродите на електронната лампа с крачетата на цокъла й, късо съединение между два от електродите на лампата, счупване на централния направляващ щифт на цокъла на лампата, окисляване на крачетата и др.

Тези повреди се установяват след внимателен преглед на лампата или проверка с веригопроверител с оглед на повредите на приемника. Лошите спойки на крачетата и късото съеди­нение между взводните проводници и електродите на лампата могат да се установят и с подходящ лампомер. Изваждането на електронната лампа от гнездото трябва да става, като се държи цо­кълът, а не балонът. Единият от пръстите на ръката, с която се изважда лампата от гнездото, се държи над нея, за да се предпази тя от счупване при удар в кутията на апарата. Изваждането на електронната лампа трябва да става отвесно нагоре, без тя да се изкривява настрани, при което може да се отчупи бакелитовият направляващ щифт в центъра на цокъла (напр. при лампите от окталната и 11-та серия).

Отлепените лампи от цоклите им трябва да се залепят отново, тъй като може да се получи къср съединение между провод­ниците, свързващи електродите на лампата с цокъла, или да се прекъсне връзката между метализацията на електронната лампа и съ­ответното краче на цокъла.

Отлепените бакелитови цокли от стъклен балон могат да се залепят по следния начин. С четка за водни бои се намазва обилно със спирт стъкленият балон така, че спиртът да се стече между балона и цокъла на лампата. Сместа, с която е бил залепен цокълът, се разтваря, получава се гъста кашица, която се полепва по балона и след като изсъхне, той се за­лепва за цокъла. За по-добро залепване е необходимо балонът на електронната лампа да се притисне към цокъла, като за целта той се превързва и се оставя да престои така около 24 часа.

Залепването на цокъла към стъкле­ния балон може да/стане и с разтвор на шеллак в спирт за горене.

Ремонт на радиолампи Remont na radiolampi

Стъклените електронни лампи без външна метализация могат да се залепят направо c парче изолирбанд или лейкопласт (фиг. 2-28). Ако лампата е с метализа­ция и тя е прекъсната, може да се на­вият стегнато няколко навивки от гол меден проводник, единият край на който се споява външно със съответното краче на цокъла, а другият се споява вни­мателно с последната навивка. Освен това добре е под мед­ния проводник да се постави алуминиево фолио (станиол), раз­вита от някой хартиен кондензатор. Мястото на метализацията на електронната лампа, където се допира медният проводник или станио­лът, трябва леко да се зачисти от нечистотии с парче шкурка. Накрая проводникът и станиолът се намазват отгоре с без­цветен лак.

Ако метализацията на лампата е силно изронена, което се случва доста често при старите типове радиолампи, целият стъклен балон трябва да се обвие с парче станиол, който в долния край се стяга с гол меден проводник и се свързва със съответното краче на цокъла. Накрая се проверява дали не е станало някъде късо съединение между проводниците в цокъла. 

При отлепяне на качулките на електронните лампи може да има три случая: качулката е отлепена, но свързващият проводник е здрав (фиг. 2-29а); качулката е отлепена от балона на лампата и е отделена от проводника, но той не е прекъснат и се подава през пъпката на балона на лампата (фиг. 2-296); проводникът е прекъснат най-често в мястото на излизането му I от пъпката на стъкления балон на лампата (фиг. 2-29в).

В първия случай (фиг. 2-29а) трябва внимателно да се пробие с шило една малка дупка отстрани на качулката. След това качулката се напълва с ацетоново лепило, притиска се към стъкления балон и се допира поялникът до нейния връх. След кратко време лепилото започва да ври, част от него се изпарява през дупката на качулката, а останалата част се спича към пъпката на стъкления балон. След това електронната лампа се оставя 24 часа, за да изсъхне добре лепилото.

Ако съединяващият качулката проводник стърчи 1-2 мм навън от стъклената пъпка на балона (фиг. 2-28), повредата лесно се отстранява чрез спояване на откъсналия се проводник отново към качулката, при което проводникът предварително се удължава. Залепването на качулката към стъкления балон на лампата става точно както при първия случай.

Малко по-сложна е поправката на електронна лампа, на която съединя­ващият качулката проводник е прекъснат непосредствено до самата стъклена пъпка на балона (фиг. 2-29в). Когато този проводник е прекъснат точно до стъклената пъпка, лампата най-често може да се поправи по следния начин. С ножче за срязване на ампули или с остра триъгълна пиличка се запилва леко една кръгла ивица на пъпката на около 1-1,5 мм от върха на качулката, при което се внимава да не се отчупи цялата пъпка (фиг. 2-30а). След това с клещи-секачки пъпката се прищипва внимателно точно по запиления пръстен, при което горната част на стъклената пъпка се отчупва и проводникът остава да стърчи навън (фиг. 2-30б). При отчупването на горната част. на стъклената пъпка трябва да се внимава да не се среже едновременно с това и проводникът. След това с ножче вни­мателно се зачиства стърчащият край на проводника и се приготвя една зачистена гола медна жичка с диаметър около 0,15-0,20 мм и дължина около 30 мм (фиг 2-30б). Единият край на жичката се завива на върха на игла, след което се пробиват с шило един отвор отгоре и един отвор отстрани на отлепената метална качулка. Завитият край на жичката се споява внимателно за стърчащия изводен край на качулката (фиг. 2-30в), след което свободният край на жичката се лъха в централния отвор на качулката. Жичката не се опъва, а вътре в качулката около пъпката се правят една-две навивки с по-голям диаметър. Стърчащият край се завива под прав ъгъл, за да се допре до горната плоскост на качулката. След това жичката се споява към качулката, която после се за­лепва с ацетоново лепило (фиг. 2-30г), както при първия слу­чай. След като лепилото изсъхне, останалият край на жичката се отрязва и горната плоскост на качулката се запилва леко.

Много често се случва още при производството на лампите поради замърсяване или някаква друга причина спойките в краче­тата на лампата да не са качествени. Поради механическата връзка електронната лампа работи известно време. След като се окисли обаче краят на проводника, електрическата връзка се прекъсва и лампата престава да работи (фиг. 2-31).

Установяването на тази повреда не е много лесно, тъй като освен прекъсването на отоплението на лампата другите пре­късвания не могат да се уста­новят без съответни измервания. Когато се съмняваме, че има лоша спойка в някое от краче­тата на лампата, трябва с добре калайдисан връх на поялника да се презапоят всички крачета на цокъла на лампата.

Ако се установи, че между проводниците, които свързват електродите на лампата с краче­тата на цокъла й, има късо съ­единение, трябва внимателно с лист за ножовка да се изре­же странично малък отвор в цокъла на електронната лампа . След това с тънко шило през отвора може да се разместят проводниците и да се отстрани късото съединение. Отворът трябва да се изреже много внимателно, за да не се отлепи цокълът на лам­пата от стъкления балон. След извършването на поправката изрязаният отвор се оставя открит.

Ако лампата при невнимателно изваждане от гнездото се е измъкнала напълно от цокъла, при което в основата си са се скъсали един или повече проводници, свързващи електродите на лампата с крачетата, тя е станала непоправима. В случай че всички проводници са здрави и има възможност да се удължат, електронната лампа може да се поправи. За тази цел обаче трябва да се знае разположението на жичките, излизащи от стъкления балон на лампата. За да се определят жичките, внимателно се счупва цокълът на повредена лампа от същия тип и същия фабрикат и се проследяват изводите. Изводните краища на дадена лам­па от един и същ фабрикат са разположени по точно опреде­лен начин. При това за ориентировка може да послужи ото­плението на лампата. След като се установят изводните краи­ща на електронната лампа, те се удължават внимателно с жички, пригот­вени, както е показано на фиг. 2-9. След това с поялник се изчиства калаят от крачетата, при което цокълът е обърнат с крачетата нагоре. След загряването на всяко краче цокълът се почуква на масата, за да изпадне калаят. После цокълът се поставя в подходящо положение спрямо изводите на електродите на лампата, на удължените изводи се надява по една изолационна тръбичка и те се промушват през дупчиците на крачетата на цокъла в съответен ред. Изводите се опъват леко и се спояват с поялник. Накрая се отрязват с клещи-секачки стърчащите краища на изводите и с малка ча­совникарска плоска пиличка се запилват върховете на краче­тата. Цокълът се залепва към стъкления балон на лампата с парче изолирбанд или лейкопласт. Ако е необходимо, пре­ди това се прави връзка между метализацията на лампата и съответното краче на цокъла по един от разгледаните начини. След поправката лампата се изпробва с лампомер.

Късото съединение между електродите вътре в балона на електронната лампа може да се отстрани чрез изгаряне на мястото на съединението, като се пусне силен ток през него. За тази цел първо се определя с веригопроверител между кои електроди има късо съединение, като преди това трябва да се установи с положителност, че късото съединение не е между провод­ниците, свързващи електродите на лампата с крачетата на цокъла. След това на съответните крачета на лампата се по­дава за момент чрез парче медна жица с диаметър 0,10- 0,15 мм напрежението на мрежата и се проверява с веригопроверител дали е отстранено късото съединение. Ако то не е отстранено, подаването на напрежение от мрежата се повтаря, докато късото съединение изчезне. След отстраняването на късото съедине­ние лампата се проверява с лампомер, тъй като има вероят­ност, вместо да е отстранено мястото на късото съединение, да се е стопил вътре или вън от балона някой от проводни­ците, свързващи електродите на лампата със съответните кра­чета на цокъла.

Лампите, чиито бакелитови направляващи щифтове в центъра на цокъла са счупени, могат да се използуват, като се внимава при поставянето им в гнездото да не се поставят в неправилно по­ложение (напр. лампите с октален цокъл). Залепването на бакелитовите направляващи щифтове обикновено не дава ре­зултат, тъй като те скоро отново се отлепват.

Когато крачетата на една лампа са оксидирани, те трябва внимателно да се запилят с фина плоска пила: Тази повреда се случва често при лампите с дълбок (аладинов) цокъл.

По-сложните ремонти на електронните лампи трябва да се из­вършват само в случаите, когато това е наложително. В про­тивен случай повредените лампи трябва да се заменят с нови.

---

Използувана литература:

Ведър, д-р Ал. Радиопоправки. София. Наука и изкуство, 1959.

Сокачев, А., А. Доков. Радиопоправки. София. Техника, 1963.

Как се правят грамофонни плочи

Тази публикация ще ни отведе в завода на Балкантон през един работен ден на 1982 г., за да видим

как се правят грамофонни плочи.

А на снимката виждате сградата на Балкантон на ул. Хайдушка поляна в София.

Може би само книгоиздаването може да съперничи на грамофонната фирма по отговор­ността, която носи за своята продукция. Наред с грижата за високото техническо ниво, което да отвори пътя към световните пазари, върху плещите на производителя лежи и огромната отговорност за естетическото възпитание. То­ва впрочем е и била причината комбинатът Балкантон да бъде пряко подчинен на Комитета за култура. А, от друга страна, същият този Балкантон е предприятие с многомилионно масово производство, което трябва да отгова­ря на изискванията за качество и ефективност.

Да направим кратка разходка из този необик­новен „завод за музика“. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че записът на една музикална творба не се ражда в звукозаписното студио или в заводските цехо­ве, а в тишината на редакторския кабинет. Защото редакторът трябва да подбере произве­денията, които след това ще се включат в тематичния план и каталога, той трябва да по­мисли и за най-доброто им изпълнение. Редак­торът участва и при осигуряване на изпълнителите. Понякога това е трудна задача — не е никак лесно да се „откраднат“ няколкото дни, необходими за записа, от запълнената вече го­дини напред програма, особено когато става дума за някой от тези, които разнасят славата на България по световните оперни и концерт­ни сцени. Но работата на редактора не свършва и дотук — той остава в „екипа“ на записа до са­мия му край —неведнъж ще има нужда от ком­петентната му помощ. Не случайно върху ети­кета на различни марки грамофонни плочи например наред с имената на изпълнителя и звукорежисьора стои и името на редактора.

През 1982 г. комбинатът не разполага със собстве­но звукозаписно студио — записите се извърш­ват най-често в зала „България“. Трудно би могло да се желае нещо по-добро по отноше­ние на акустиката, но това е, все пак. концертна зала, непригодена за записи. И регистрирането на всяка нова творба у нас се превръща в поре­дица от няколко безсънни нощи — само тогава в залата може да се осигури необходимата ти­шина, несмущавана от външни шумове. Но от следващата година Балкантон ще има вече и собствена звукозаписна база — предви­дено е до края на тази година да бъде завършено строи­телството на специален комплекс-студия — едно голямо и едно по-малко, камерно. Разби­ра се, те ще бъдат обзаведени по последната дума на звукозаписната техника — иначе не може и да бъде, ако искаме българските грамофонни плочи да бъдат наистина високо качество.

За оркестрантите записът например на една Брамсова симфония завършва, когато те изля­зат от студиото. Но за диригента, звукорежисьора и редактора той още не е приключил — те преминават в монтажната кабина, където от записаните по няколко изпълнения на всяка част и всеки по-труден пасаж се избира най- доброто, за да се обедини в един завършен запис.

Готовата лента от тук отива на рекордера. Това е, ако може така да се каже „огледалният образ“ на грамофона. Тук трепти не иглата, която снема звуковата информация от модули­раната бразда на плочата, а специален резец, който нанася тази бразда върху гладък лаков диск, наречен „фолио“. Все още сме много далеч от бъдещата плоча, но вече можем да си съставим достатъчно определена пред­става за нивото на техниката, с която се работи тук. Достатъчно е да кажем, че записът на микро- и стереоплочите на ХХ век е гра­виран с гъстота 100 бразди на сантиметър, така че отделната бразда има широчина само ня­колко микрона, а изискванията, предявявани към плочите като звуконосители, от ден на ден стават все по-сложни и по-строги.

В галваничния цех най-добре можем да се уверим, че производството на грамофонната плоча е един дълъг и сложен процес. Тук „фолиото“ се подлага най-напред на спе­циална обработка, целяща премахването на случайните омазнявания и създаване на повърх­ностен електророводящ слой. След това по­върхността му се покрива с тънък слой сребро и от така подготвения изходен диск се снемат последователно три галванични копия. Пър­вото от тях е негативно — това е така нарече­ният „баща“, второто — позитивно — „май­ка“, от която пък се ражда третото, отново негативно копие — „синът“. Следва щателна проверка на качеството: от всеки първи „син“ се отпечатва една единствена плоча — така наречената „плоча-образец“. Тя се оглежда и прослушва най-внимателно — дефектите, про­пуснати тук, след това могат да се появят в милионен тираж. И ако всичко е наред, се про­извеждат останалите никелови „синове“, с които след това се отпечатват плочите.

Заводът за грамофонни плочи няма грижата поне за материала — той се получава в готов вид от химическите заводи. Но това съвсем не означава, че в Балкантон не обръщат вни­мание на материала. Усилията тук са насочени към използването му с максимална ефектив­ност. През 1970-те години в комбината са разработени и внедрени 20 теми, свързани с усъвършенстване организацията на труда и управлението, модернизацията на машините, подобряване на технологичните процеси и качеството. От тях е реализиран икономически ефект над 1,8 милиона тогавашни лева — това е и икономията на 318 тона ценна сурови­на (така наречената пресмаса), и спестения за народното стопанство внос на 640 килограма никелови аноди.

Ръководствата по механичен звукозапис са лаконични: материалът на грамо­фонната плоча през ХХ век е поливинилхлорид (PVC), към който се добавят специални прибавки. Но изисквания­та към този поливинилхлорид са твърде висо­ки — от качествата на изходния материал до голяма степен зависят качествата и на самата плоча. Ето причината за голямото внимание, което се отделя в Балкантон на сложните и многостранни въпроси, свързани с материала на плочата.

Пресовият цех е може би единственото място на завода, в което безрезервно господствуват индустриалните норми — в равномерния ход на неговите автоматични, бързодействуващи преси лесно може да се долови задъхания ри­тъм на едросерийното производство. Отнача­ло материалът се подготвя в така наречените „предпластификатори“, от които отива на пресите. След като се свалят от пресата, плочите се натрупват на специални масивни метални плоскости със шишове. В този вид те остават цяло денонощие в специално по­мещение. Целта на това „лагеруване“ е да се премахнат термичните напрежения, водещи след време до твърде неприятното „изкорубване“, което може да направи плочата направо негодна. 

Разходката ни из завода не може да завърши и в пресовия цех. Грамофонната плоча от 80-те години е един колкото съвършен, толкова и капризен звуконосител. Враговете й са няколко: високите температури, механичните повреди, прахът. . . Нека да не се спираме под­робно на тях — правилата за поддържане на ед­на добра дискотека трябва да бъдат предмет на отделен разговор. Важното в случая е, че пло­чата, вече пресована и лагерувана, все още не може да тръгне към купувача — тя трябва да бъде „обезопасена“ по някакъв начин и докато машините на пресовия цех пулсират равномер­но, в други цехове на завода се подготвят необ­ходимите и неизбежни нейни добавки — въ­трешни и външни пликове, албуми, кутии. В завода се мисли и по този въпрос: предстои създаването на нова полиграфична база — така плочите ще спечелят и по отношение на външ­ния си вид. Предстои влизането в експлоатация на „кауфакс“ — машина за херметично опаковане на плика в специално найлоново фолио. Мина времето, когато любителят на музиката ценеше главно записа и се задоволя­ваше с каквато и да е опаковка.

Едва когато всички елементи на бъдещата грамофонна плоча се съберат в „последната инстанция“ — отделението за окончателен контрол и опа­ковка — пред нас се появява така дълго очак­ваната плоча. От тук нататък тя вече попада в ръцете на търговците. Понякога тяхното за­бавяне напълно унищожава плодовете на ен­тусиазма, с който работят стотиците работни­ци и специалисти.

Изходът от това неприятно положение беше очевиден. Да дадем думата на заслужилия артист Александър Йосифов — директор на завода:

Комбинатът Балкантон започва да открива свои фирмени магазини.

Това е една наша стара мечта и едно начало за осъществя­ването на програмата за новата ни система на разпространение, целяща преди всичко музи­кално-естетическото възпитание в сериозните жанрове. Предстои и издаването на общ ката­лог.“ Ясно е, че така комбинатът ще може не само да произвежда, но и да разпро­странява своята продукция „на ниво“.

Днес от висотата на постигнатото, е трудно дори да си представим старата сграда на ъгъла на столичните булеварди „Христо Ботев“ и „Сливница“, където с остарелите и износени машини на национализираното бившо акционер­но дружество „Симонавия“ през 1950 година започна първото производство на грамофонни плочи в социалистическа България. А две години по-късно „заводите“ за радиоапара­ти и плочи се разделиха, в Радиопром оста­наха 17 души, които успяваха да дадат до 950 000 плочи годишно. Само 16 години по- късно производството на Балкантон достиг­на цифрата 4 милиона годишно! И това далеч не беше всичко: в новите, просторни и светли цехове на днешния комбинат производството се удвои отново. Няма да открием тайна на фирмата, ако съобщим, че през второто полу­годие на 1982 г. ще започне производството и на касети със записи. Така още повече ще се разшири кръгът на онези любители ка музиката, които ще се обръщат към Балкантон, за да задово­лят своите естетически интереси.

Не закъсняха и успехите: през 1972 година френската Академия за звукозапис „Шарл Кро“ присъди на нашите записи оценка 9 за интерпре­тацията и 8 — за техническото ниво на записа (при десетобална система). На следващата годи­на записът на „Хованщина“ вече имаше оценка 9 и за техническото си ниво. Радио Брюксел даде на българските грамофонни плочи своята специална награда, отново емблемата на Балкантон беше и върху плочата, която преди няколко години получи световната награда за най- добър запис на оперна музика. От нашето про­изводство се заинтересуваха такива световно известни фирми като „Хиз мастърс войс“, „Дойче грамофон“, ,,Колумбия“, „Хармония мунди“; над 60 програми се изнасят ежегодно в Испания, Япония, САЩ, Италия, Франция. Днес български грамофонни плочи могат да се видят в магазините на Москва, Будапеща и Прага.

---

Използувана литература:

Инж. Г. Константинов – сп. НТМ – 1982 г.

 

Програма за бъркане на бетон

Какво? Не Ви се вярва, че има и такова чудо? Прочетете по-долу! :D

През 1989 г. в Централната лаборатория по физико-химическа механика към БАН е разработена т.н. Експертна система БЕТОН!

Системата (компютърна програма) работи на 16-битов компютър от типа IBM PC или съвместим с него с минимална оперативна памет 640 Kbytes и 2Mbytes свободна памет на твърд диск.

Експертната система БЕТОН подпомага проектирането и управлението на състава на различни видове бетони с предварително зададен от потребителя комплекс от свойства.

Експертната система БЕТОН е предназначена за бетонови възли и заводи, научноизследователски и развойни звена и лаборатории, за обучение и повишаване на квалификацията на кадри, работещи в бетоновото производство и други. Тя може да бъде полезен справочник за решаване на конкретни практически задачи както в етапа на предварителните проучвания, така и в хода на производството. Възможностите за бързо получаване на дадена рецептура за бетон могат да се съчетаят целесъобразно със системите за автоматично дозиране на компонентите и приготовление на бетона.

Проектирането на състава на бетона се основава на комплекс от методи, включващи метода на плътните обеми, системи от математически модели, описващи свойствата на бетона като функция на състава, таблици, графики и логически експертни процедури от вида „ако – то“. Всеки отговор за желано свойство е ограничително условие, което трябва да се гарантира. Прогнозата е осигуреност 95 %. Логиката на решението не допуска състави с риск, по-голям от 5 %, което за практически цели е достатъчно. При тези условия експертната система предлага решение, оптимизирано по цена.

Описваната тук версия обхваща обикновените бетони и бетоните с леки добавъчни материали, които втвърдяват при естествени климатични условия или са обработени топлинно при атмосферно налягане, без да се оптимизират режимите на термична обработка. Всички необходими свойства на бетонната смес и втвърдения бетон са съобразени с действащите БДС и отраслови норми.

С експертната система БЕТОН се работи лесно, без да е необходима предварителна специална подготовка на потребителите.

Процедурата за проектиране на състава се изпълнява на основата на диалог между системата и потребителя с използване на въпроси и списък (меню) на възможните отговори.

В зависимост от зададения комплекс от свойства системата подбира меню от подходящи видове цименти и добавъчни материали. На всяка стъпка от диалога може да се получава консултация от експертната система чрез екраните за „Помощ“ или „Обяснение на термини“, в които са включени препоръки, указания, списък на действащите БДС и ОН, списък на книги, справочници и друга помощна информация.

Потребителят въвежда данни за материалите съгласно изискванията на съответните стандарти в бази от данни СКЛАД ЦИМЕНТИ, СКЛАД ПЯСЪЦИ и СКЛАД ЕДРИ ДОБАВЪЧНИ МАТЕРИАЛИ, които са организирани отделно и се попълват преди диалога.

Документацията, необходима за технологични предписания за производството на бетон, може да бъде оформена чрез разпечатване на съответните екрани. Окончателно избраните решения се запомнят от системата и се подреждат в отделни бази от данни „Готови състави на бетон“ за следваща употреба. По този начин се натрупва актуална информация за конкретното производство и се обогатяват възможностите на системата за по-точни решения. В хода на продължително използване на експертната система в тази база от данни ще се съхраняват редица нови състави с гарантирано доказани свойства на бетона.

Базовата цена на експертната система БЕТОН е 6000 лева към 1989 г.

При покупката на системата можете да получите отстъпки.

При купуване на 5 – 10 броя от продукта – отстъпка 10 %. При купуване на повече от 10 броя от продукта – отстъпка 20 %. За учебни заведения – отстъпка 25 % от цената, а при купуване на повече от един брои от продукта отстъпката е 40 %.

Програмата е разпространявана в България и чужбина от Информационен център за трансфер на технологии Информа.

Дублиране на филми през 1950 г.

 

,,Историята на преозвучаването на фил­ми (дублажа) започва едновременно с откриване на звуковия филм.

Дотогава немият филм се прожектира­ше във всички страни така, както бе за­снет първоначално, само придружен с надписи на съответния език. По този начин той бе станал интернационално раз­бираем.

С появяването си звуковият филм из­губи това свое качество. Диалогът, кой­то се водеше на екрана, стана разби­раем само за ония, които разбираха или говореха на оригинално заснетия език.

В началото това наложи на производи­телите на звуковия филм , когато искаха произведат филми на няколко езика наведнъж, да заснемат при едни и същи декори, със същите или други актьорски състави един филм на няколко езика, така наречените версии.

Това обаче увеличаваше разходи­те толкова пъти, колкото версии трябваше да се заснемат.

Незначителна икономия се правеше от декори и времето за нагласяване на микрофоните и осветлението.

Но това не разрешаваше въпроса за разбираемостта на филма за всич­ки останали езици.

Тогава се премина към щанцоване на съкратени надписи върху картина­та на филма, определящи най-важното изречение от диалога. Този начин се практикува и сега.

Надписите, поставени като превод върху най-важния момент, не дават възможност на зрителя едновременно да ги чете и следи играта на говоре­щия актьор, както и да възприема взаимоотношението му с другите дей­ствуващи лица, изразени със съответен жест или мимика.

По този начин филмите с по-голям диалог губят извънредно много от своята художествена стойност.

Направиха се опити да бъдат за­менени надписите с дикторски говор, което се изразява в следното. Говори­тел превежда и отбелязва развитие­то на диалога и действието. За да ста­не това технически, беше необходимо да се затихва оригиналният диалог до такава степен, че да стане напълно разбираем разказът на говорителя.

Този способ също намаляваше ху­дожествената стойност на филма, като караше да се губят от стойността го­ляма част от изразните средства на диалога, даден чрез живото слово и играта на актьорите. Във филма над­деляваше разказвателният елемент на говорителя-преводач, като изменяше стила и характера на филма като дра­матично произведение.

Това накара пионерите на новото филмово изкуство сериозно да се замислят за намиране на други начини за преозвучаване диалога на филма при помощта на нови артисти на говорения в дадена страна език.

Нека разгледаме най-употребяваните от тях.

Един от първите методи за дубли­рането на един филм на друг език е следният;

Прави се първо текстуален превод на диалога (разговора), като бъде за­пазен точният смисъл в изречението, логическите ударения на думите и дължината на изреченията. Оригинал­ното копие се разделя на късове от от­делни епизод. Обикновено между 20—50 метра от всеки епизод чрез слепване на краищата му се прави ед­на безкрайно текуща филмова лента, която се поставя на прожекционния апарат със специално за целта приспо­собление. Пуснат в движение, прожек­ционният апарат повтаря от началото докрай все един и същи епизод. Актьорите-дубльори, ръководени от ре­жисьора, започват да изговарят зау­чения вече от тях нов текст, докато той
условно съвпадне с оригинално засне­тия такъв. Така поотделно бива озву­чен воеки епизод, след което от по­редното слепване и напасване (нагаждане) на отделните епизоди се получа­ва един нов негатив с говор на жела­ния език, от който негатив се прави окончателното копие за екран.

Този метод принуждава дубльорите да научат текста наизуст и по този начин да овладеят добре свободата на художественото му изпълнение.

На практика обаче този начин да­де много художествени и технически недостатъци, по-важни от които са: при желанието си точно да започне и свърши думите, следейки движение­то на устните (артикулацията) на ак­тьора в оригиналния филм, дубльорът е в постоянно напрежение, което не му дава пълна свобода да мисли и ста­не изразител на живото слово.

И най-добрият актьор трудно може да покрие произнесената от чуждия актьор реплика.

При по-сложни изречения или монолози поради раздвоеното си внимание дубльорът често забравя репли­ката си, което предизвиква много по­вторения и похабяване на ценен сни­мачен материал.

При изпълнение на отделните епи­зоди дубльорът никога не може иде­ално да съвпадне по тон и тембър на гласа си с предидущия заснет вече от него епизод, което създава впослед­ствие големи технически трудности за изразяване тоналността на филма при презаписа, на новия негатив.

При водене на диалог от повече дубльори грешките се увеличават от ненавременното започване, свършва­не или застъпване на репликата.

При най-добрия случай резултатът от заснимането на даден епизод може да се разбере едва след проявяване на негатива и неговата точна проверка на монтажната маса или прожекционния апарат. В случай на неуспех се налага ново преснимане при изменени вече художествени и технически обстоятел­ства, които не могат да бъдат залог за една безукорна работа.

Друг начин на преозвучаване е, когато филмът се работи по същия (го­реописан) начин пак по картини, но се добавя едно приспособление от изхо­да на усилвателя на тоновата апарату­ра с няколко слушалки на дубльорите. Тия слушалки имат задачата да играят ролята на суфльора в театъра. Новият текст, заснет предварително по пър­вия метод пак условно, но по-точно от един или няколко опитни вече говори­тели, се пуска да тече (синхронно) рав­номерно с картинната филмова лента.

При този случай зрителното внима­ние на дубльора към картината и артикулацията на дублирания от него ак­тьор се спестява, но се превръща в слухово, което повече смущава дуб­льора при изпълнение на текста, когато чува постоянно шептещия му в уши­те чужд на неговото художествено из­пълнение глас. Този способ, употребен за първи път в Италия в 1930 г., тутак­си отпадна при самата употреба на филмите на чужд език.

Сега той има приложение само в предварителната работа по дублира­нето за отмяна високоговорителя в за­лата, когато дубльорите се запознават с психологическото и художественото изпълнение на ролята си, дадена от ак­тьорите на оригиналното копие. Този способ може да бъде употребен само при спазване на идеални технически условия на тоновото предаване, защото в противен случай може да се полу­чи разкривяване на тембъра и харак­тера на гласовете, особено при несъвършените слушалки. При спазване на горните условия този способ е добро помощно средство против разсейването на актьора и повърхностното му отна­сяне по някой път към ролята.

Друг един начин е: Преозвучаване на филма по срички или така наречената ритмограма. Този принцип, по кой­то едновременно работиха няколко ду­ши през (1930 год.) въз основа на един научен филоложки труд върху образуването на човешката реч, има няколко варианта, кой с повече или по-малко качества или недостатъци.

Нека разгледаме метода, който ние прилагаме. При работа в тази об­ласт ми попадна горепосоченият труд. Накратко, заключението му беше, че човешкият говор у всички народи се е образувал от гласни и съгласни, свързани последо­вателно в срички, а после в думи. Свързването на тези думи при употребата на съответни паузи, дават израз на нашата мисъл чрез точно определяне названието на възприятията, които, свързани с помощните определения на мисълта, дават нейния израз чрез така създаденото изречение.

Установи се, че всички гласни и съ­гласни у разните видове езици се про­изнасят по един и същ начин от ези­ка, гърлото, носовата кухина и уст­ните.

Този труд ми послужи да тръгна по обратен път и вече готово изказаните мисли във форма на изречения да раз­ложа на срички и паузи, след което те­зи да заменя с нови по предварително изработен текст, нагоден съобразно дължината и начина на аргикулацията на оригиналния такъв.

Оказа се, че всички твърди гласни могат да се заменят една с друга; че могат в някои случаи да се заменят и меките гласни с твърди и обратно; че всички съгласни, освен М, П и Б могат да се разменят в сричките; че М, Н и Б могат да се разменят помежду си; един от най-важните и сложни въпроси при изготвяне на новия текст остава логи­ческото ударение в изречението, което пада върху думата, с която е свързан жестът на актьора. При всички случаи думата с това ударение трябва да бъде запазена на мястото си и около нея и с нея да бъде образувано новото изрече­ние на желания ни език (говор).

Паузите между думите играят голя­мо значение и не могат да се запълват в никой случай с говор.

Върху тази основа работата протича по следния начин: Филмът бива няколко пъти прожектиран и разгледан като художествено произведение от целия творчески и технически колектив, при което всеки от своята специалност си взима точна бележка върху актьорска­та игра, музикалното оформяване, тех­ническото изпълнение и пр.

След обсъждането му под ръковод­ството на режисьора всеки започва своята подготвителна работа по точно установената снимачна книга, в която са описани в ляво последова­телно картините, а в дясно диалога, съпровождащата се музика и звукови ефекти.

Прожектираното филмово копие се маркира на специална маса, като се от­белязват върху него с дерматографен молив най-точно началото и края на всички думи, като едновременно с то­ва се отбелязват паузите и върху тек­ста на монтажната книга.

Върху чуждия диалог режисьорът нанася още и логическите ударения в изреченията му.

С тази бележка диалогът бива тек­стуално преведен, точен по смисъл, из­разност и в стил на самото произведе­ние

По този текст се прави подбор на актьорите-дубльори според техните гласови и художествени възможности.

 

Едновременно с преводача работи и синхронизаторът, който нагажда превода вече по срички и паузи, запазвайки логическите ударения и тънкости на превода, като заменя някои от думите с равнозначещи, но с повече или по-малко срички, отговарящи на артикулацията на произнесения вече от актьо­ра-изпълнител чужд диалог. Това е един от най-трудните едновременно техни­чески и творчески процеси при подготвянето за преозвучаване на един филм.

Паралелно с тази работа филмовото копие се разделя на отделни явления (на драматичното действие).

Диалогът на тези явления от своя страна бива разложен по електромеха­ничен начин чрез един (построен за целта) фото-ритмографен уред на отделни срички върху незаснета филмова лен­та, която тече със скорост осем пъти по-малка от тази на прожектирания с 24 квадрата в секунда звуков филм.

Върху така получената след обикно­вено проявяване ритмограма, представляваща хоризонтално текуща филмова лента с по-къси и по-дълги чертици, определящи дължината на произнесе­ните срички (по вид приличаща на морзовите знаци върху телеграфната хар­тиена лента), се написва текстът на чуж­дия говор, под който се нанася този на желания в нашия случай български език.

Ритмограмата се поставя в про­жектор, който се свързва синхронно с прожекционния киноапарат, на който се поставя да тече безконечно свързана­та част от филмовото копие, представ­ляваща картината на ритмограмния текст (диалог). По този начин едновре менно върху екрана се прожектират картината и текущият под нея текст. На точно определената червена вертикална линия дубльорът трябва да произнася текущите пред него думи, докато съв­паднат дори и отделните срички с рит­мичното изпълнение на чуждия език (говор). Проверката на превода се пра­ви само от един добре обучен говори­тел. След като бъдат нанесени поправ­ките, ритмограмата се преписва само на желания език и се поставя в прожекто­ра за репетиции с дубльорите. Върху нея могат да бъдат нанесени специални знаци, забележки, обръщащи внима­нието на дубльорите върху художе­ственото изпълнение на текста, което режисьорът по време на звукозаписа не може гласно да подскаже или изиска.

Така получената фонограма на новия говор трябва най-точно да се нагоди по жестикулацията на говорещия в карти­ната актьор от монтажиста, която рабо­та също представлява труден и сложен процес във филмовата техника.

Отделните явления се свързват нано­во и така се получава фонограмата на говора вече на цели филмови действия (части от около 300 метра).

Фонограмата на говора съответно с тази на музиката и звуковите ефекти се презаписват посредством специална ма­шина от звукови глави (тон адаптори) в една единствена звукова филмова лента (тон негатив), от който заедно с нега­тива на картината се копира (само вър­ху една позитивна лента) окончателно­то филмово произведение на желания нов език.

За художественото и качествено из­пълнение на това произведение играят важна роля писателката, режисьорската, синхронната, монтажната, звукоза­писната и лабораторната работа на ко­лектива.

Дублажът е сложен вид филмово из­куство. Той изисква както много твор­чески, така и технически познания, но и те не са достатъчни. Той може да има добър и смислен резултат само чрез дъ­лъг и упорит труд при пълно сработ­ване на колектива, за да се получи мак­сималната хармония и художественост в работата му.“

---

Източник: сп. Наука и техника за младежта – 1950 г.