Категория: Други

Разгледайте схемата на български домофони от 60-те г. в Sandacite.BG!

В България са произвеждани два главни вида домофони. Първият започва още в края на 50-те и такъв виждате на снимката – черен, по-тежък, бакелитов, произведен в Слаботоковия завод ,,Кл. Ворошилов“ в София. Такива можете да видите по старите кооперации в Яворов и Лозенец напр., а и в Центъра сме виждали.

После се преминава към ето този вид домофони:

Такива са масово на панелните блокове от 70-те и 80-те и са произвеждани в Телефонния завод в Белоградчик. Тялото им е пластмасово. Такъв наскоро видяхме в Киноцентъра, където изпълняваше ролята на стенен телефон в служебно помещение в САЩ от 80-те г.

После има и други домофони, но те са по-нови след 1990 г. На нас повече ни харесват първите обаче. :)

Нека сега обаче се занимаем с една схема на български домофони от 60-те г. Днес ще Ви разкажем накратко каква е работата там и как работят.

Най-долу, пред входната врата, стои таблото със звънците. (В началните години също ги произвеждат в Слаботоковия завод.) Ако искаме да ни отворят, от таблото се натиска звънчевият бутон на тър­сения апартамент. Когато сме горе в него и чуем, вдигаме слушалката на домофона, която е закачена на една вилка (тя играе ролята и на превключвател на електрическа верига) и от това в същия момент заработват микрофонът и слушалката, инсталирани долу до входната врата. Те имат с общо захранване с постоянен ток при напрежение 6 волта. (Токозахранващата уредба се състои от трансформатор и селенов токоизправи­тел.)

След като разговорът завърши, слушалката в апа се поставя върху вилката превключвател и така веригата се изключва. За да включим електрическата брава отдолу, натискаме малко кръгло бутонче отстрани на апарата и отдолу вратата вече може да се отвори. (Електромагнитът на електрическата брава се задействува с променливо напрежение 6 В.) Нашият гост влиза.

След това от входната врата вече може да се търси друг етаж.

Друг път ще се занимаем по-подробно със старите български домофони, защото сега сме под пара и нямаме никакво време. Междувременно май щяха да ни намерят и цяла домофонна уредба. А междувременно можете да прегледате това по темата напр.:

Входен домофон от завода в Ковачевци

See more

Ново двайсе от Sandacite.BG – управление на помпени станции чрез уредбата ТУПС!

В миналата статия Ви разказахме за ДУУРС`62 – първата българска система за далечно командване на помпени станции, чието приложение започва от 1962 г. Не щеш ли, малко след това конструкторите разработват нова система, наречена ТУПС – ,,телемеханична уредба за помпени станции“ – която мислим да Ви представим тук.

ТУПС-ът е експериментиран при реални условия на бункерни помпени станции в системите за водоснабдяване на Варна и Добруджа. А по принцип приложението на телемеханиката е възможно само тогава, когато е въведена пълна ав­томатизация на помпените станции, но към края на 60-те г. все повече такива в България са автоматизирани. за да се автоматизира една помпена станция, освен с необходимия релеен комплект тя трябва да бъде обзаведена и с първични елементи на автоматиката — като шибъри с електрозадвижване, подходящи прекъсвачи и др. При телемеханизирането телемеханичната апаратна част се присъединява към съществуващата автоматика и се създава канал за връзка между помпената станция и диспечерския пункт. Успехът на автоматиката и телемеханиката зависи от сигурността на елементите на ав­томатиката.

Тя е разработена в два варианта: ТУПС 1 и ТУПС 2 – според това дали станцииите са с един агрегат или за  два агрегата (в който случай единият от които е работен, а другият — резервен).

ТУПС винаги се състои от два полукомплекта: диспечерски пункт (горната снимка) и подчинена страна (долната). Такъв телефон също имаме – произвеждане в Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ през 50-те и в Телефонния завод в Белоградчик през 60-те г.

Уредбата почива на полярно-амплитуден принцип. За връзка между диспечерския пункт и помпената станция се използува физикална линия — един проводник. Също както при предшественика ДУУРС, възможно е да се използва съществуващата телефонна линия чрез симултаниране, при което телефон­ният и телемеханичният тракт могат да се употребяват едновременно, без да си пречат. От инженерна гледна точка интригуващо е решен въпросът за сигнализацията на различните аварийни случаи.

Техническите възможности на двата варианта на уредбата са следните:

ТУПС 1

От диспечерския пункт към помпената станция могат да се изпратят две команди: за включване и за изключване на агрегата.

От помпената станция в диспечерския пункт пък се получава информацията:

1. Агрегатът е изключен;
2. Агрегатът е включен;
3. Агрегатът е аварийно изключил;
4. Липсва вода в смукателната шахта;
5. Липсва напрежение в станцията;
6. Линията за връзка между диспечерския пункт и помпената станция е повредена — скъсана или заземена.

ТУПС 2

Освен изброените възможности, от диспечерския пункт може да се управлява и резерв­ният агрегат, след като той се е включил автоматично при авария в работещия.

За да стане това, първо в диспечерския пункт се регистрира аварията на първия агрегат. Поведението на вто­рата помпа (работното състояние и аварийното изключване) също се регистрират.

Също така, най-вероятно тези две устройства са произвеждани в някогашния Завод за автоматика и телемеханика в София. Освен ако не идем да оберем някоя помпена станция обаче, няма май изгледи да си намерим някоя такава уредба…

А ето сега и четиво за едни други важни станции…

Какви бяха българските бензиностанции през 1963 г.

See more

Днес в Sandacite.BG изнамерихме много стара система за телеуправление на помпени станции.

Помпените станции за инфраструктурен обект, който е много важен за различните видове човешка дейност. Навсякъде, където  е необходимо контролирано управление на воден поток – напояване на ниви, водоснабдяване на промишлени предприятия и различни селища, прехвърляне на вода от един водосборен басейн в друг, където тя е по-необходима, за охлаждане на ТЕЦ-ове – се построяват и използват помпени станции. Те са необходими  и когато трябва да се отводнят заблатени области напр.

Помпените станции имат голям брой механизми, за които често пъти е удобно да бъдат задействани от разстояние. Механизмите са обединени в т.н. помпен агрегат. Когато помпеният агрегат е задействат от отдалечено място чрез специална апаратура, това е т.н. телемеханичен начин за управление на станцията. Диспечерският пункт за това може да бъде на десетки километри разстояние оттам. Така се включват и изключват електродвигателите, задействащи помпите. Тъй като помпените станции често се намират на транспортно неудобни места,  а и може да е необходима намеса в работата им по извънредни и спешни причини, българските конструктори отрано се замислят за проектирането на уредба, която да позволи отдалеченото задействане на помпените станции. И ето какво правят.

Уредбата, която виждате на снимките, се появява на бял свят през 1962 г. и се нарича ДУРСС`62 – ,,Диспечерска Уредба за Управление на…“ – и тука окапахме. :( Във всеки случай обаче, вижте я какво представлява и как действа. Тази система е конструи­рана изключително с елементи българско производство – по-точно телефонни релета и др. Най-вероятно е произвеждана в Завода за автоматика и телемеханика (ЗАТ) в София:

На първата снимка виждаме диспечерския пункт, откъдето се задават командите, а на втората – подчинената страна, която се намира в помпената станция.

С ДУРСС`62 се извършват следните операции: телеуправление, телеизмерване, телерегулиране и телесигнализация. Ето схемата й:

Връзката между диспечерския пункт и подчинената страна може да бъде чрез еднопроводна линия или радио. Може да се използва и съществуваща телефон­на линия чрез симултаниране. Възможно е едновременно да се телефонира и да се провеждат телемеханични операции.

При телемеханичната уредба ДУРСС`62 подадените от диспечерския пункт заповеди се преобразуват в импулси, които се шифроват в определен код и се предават по канала за връзки. Използва се комплексен многоимпулсен код с комбиниране на импулси и паузи. За елемент на кода се използват пау­зите — тяхната продължителност може да се изменя, т.е. използва се времевият признак.

Ето какъв е смисълът. Всяка удължена пауза има оперативно значение. Първата удължена пауза (предвари­телна) подготвя приемника на отсрещната страна за приемане на импулсната серия. Втората удължена пауза избира позицията „включване“, „изключване“, „телеизмерване“ или „телерегулиране“. Третата удължена пауза избира обекта (за телеуправление, телеизмер­ване или телерегулиране). Комбинацията по местоположение на удължените паузи определя характера на заповедта или сигнализацията в шифрован вид. Накрая приетата импулсна серия се дешифрира и след контролиране на параметрите, ако няма изкривяване, се изпълнява за­поведта – нещо, което трябва да се направи от машините в станцията.

На долната фигура сме ви показали времедиаграмите на импулсната серия. Продължителността на импулсите винаги остава постоянна — 60 м/сек. Паузите изменят своята дължина и мо­гат да бъдат къси — с продължителност 40 м/сек — и удължени — дълги 160 м/сек.

В началото тази  уредба е изпитана при управлението на помпе­на станция „Тошков чарк“ от командната зала на ВЕЦ „Батак“. За канална връзка тогава използват вече съществуваща телефонна линия с дължина 30 км. Уредбата е изпол­звана и за управление на помпена станция „Царичано“ от помпена станция „Балчик“ и получените резултати са така отлични, че до 1968 г. ДУРСС`62 е е влязла в действие над 20 000 пъти. Тези данни са получени от  специален електрически брояч, вграден в нея.

Помпените станции са интересно нещо и по-нататък отново ще се спрем на тях. Засега чао от нас! :)

Производство на електрически машини в България

See more

Вижте историята на Първия български игрален филм „Българан е галант“ в Sandacite.BG.

Наскоро Ви разказахме за първите кинопрожекции, които навлизат в България през последните години на ХІХ век. Вестник от онова време ентусиазирано рекламира т.н. жива фотография, а първите градове, в които се провеждат ,,кинематографическите сеанси“, са София и Русе. Ако трябва да определим кои са най-успешните киножанрове у нас само 2- години по-късно, то със сигурност това са мелодрамата и комедията. Изключение не прави и Първият български игрален филм.

На   12   януари 1915 г. в елитното софийско кино „Модерен театър“ (сградата стои и днес на бул. „Мария Луиза“ №26) се състои шумна премиера на филм, който обаче не е поредната вносна смехория или сантиментална прабаба на латиносапунките, а „нова българска кинематографическа комедия“ с ироничното заглавие  „Българан е галант“. „Сензация в Модерен театър!“ – няколко дни тръбят всекидневниците   „Пряпорец“, „Дневник“ и „Мир“. Кратките реклами информират, че „…комедията е снета в София и играна от българските артисти при Народния театър г-жа Мара Липина и г-н Васил х. Гендов“.

СЕНЗАЦИОННА НОВОСТ

Историята във филма силно наподобява хитовите тогава чуждестранни градски комедии. Тя няма особени художествени качества, но тук важна е – както отбелязва киноисторикът проф. Александър Грозев – „сензационната новост, че това е български филм, с български сюжет и български актьори“. Ето и какво се случва на екрана.

Елегантен и обичащ приключенията  франт,  наречен  Българан, среща на улицата млада дама и започва да я ухажва. Тя решава да даде добър урок на натрапника и му предлага да я придружи до пазара, където купува скъпи продукти. По някое време, изненадана, тя открива, че е забравила парите си вкъщи, и моли ухажора да й даде назаем. Той, разбира се, се съгласява.

Дамата води Българан по магазините, той заплаща непотребните й покупки, а тя го натоварва да ги носи. Сетне го завежда в едно от най-скъпите и луксозни заведения тогава – „Градското казино“ – и започва да поръчва скъпи напитки и закуски, отново за негова сметка. После го повежда към дома си, но по пътя среща своя съпруг и му предлага да изви- кат файтон и да освободят Българан, наречен насмешливо „носача“. Двамата съпрузи потеглят и оставят шашардисан донжуана, който получава дребна монета от 50 ст. за услугите си. Българан остава като статуя с парите в ръка и смаян гледа подир файтона. Главните герои във филма са Българан и ухажваната от него дама, а второ- и третозначителни – съпругът, един клиент в ресторанта и двама  минувачи, появяващи се в действието.

Фабулата на „Българан е галант“ и решенията в нея са типични за западноевропейското комедийно кино по това време. Хуморът извира от действията на желаната, но недостъпна красавица, която дързък ухажор решава да завладее, а за известно време дори изглежда, че не е много далеч от това. Накрая обаче комичната кулминация идва изневиделица с нещо, което плейбоят и зрителят изобщо не са очаквали. А героят, на когото публиката ще симпатизира и ще стиска палци, е, разбира се, злополучният Българан!

Един такъв филм трябва да се снима в блестящ свят, по елегантните и луксозни места в тогаваш- на София – пред къщата на богатия търговец Димитър Съселов на улица „Славянска“ № 19 и централната „Леге“, сред красивите витрини на скъпите магазини и край шикозни- те заведения… а героите са облечени по последна мода.

БАЩАТА НА БЪЛГАРАН

„Българан е галант“ няма претенциите да създава нещо ново в тогавашното кино, а да покаже, че нашата страна също може да направи свой собствен игрален филм – затова и рекламите му акцентират най-вече на страната производител, а не на друго. Иначе дори може да се каже, че създатели- те нарочно са използвали елементи, които са любими на зрители- те и са вече познати от отдавна гледани заглавия. Новото тук е, че „Българан“ е – както пише неговият режисьор и сценарист Васил Гендов – „Български филм! Български артисти, под българско небе!“.

Но всъщност кой е този човек? Май трябваше да започнем с него, защото Васил Гендов е първият български кинорежисьор и киносценарист, наречен „бащата на българското кино“. Роден е на 24 ноември 1891 г. в Сливен. От 1905 до 1907 г. е стажант в Народния театър и „Сълза и смях“, а сетне учи във Виена и в Берлин. „Българан е галант“ е първата му кинотворба, последвана от още 10, като сред тях е и първият наш „говорящ“ филм – „Бунтът на робите“ от 1933 г., разказващ за Васил Левски. Гендов основава и „филмопроизводствена  кооперация „Янтра филм“ – продуцентска къща, подобна на днешните такива.

Отдаден на работата си, създателят на „Българан е галант“ твори в трудните условия на тогавашна България, когато киното прохожда. Гендов е „човек оркестър“– във всичките си филми (без един) е едновременно сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля! Основава няколко организации за киноизкуство, както и Музея на българската кинематография. Оставил ни е своите мемоари, разказващи за тогавашното кино и за създаването на „Българан“. Макар че съдържат и неточности, спомените му са ценен източник за детските стъпки на българския филм.

УНГАРСКА ВРЪЗКА

Още докато учи във Виена (1908 — 1909 г.), Гендов решава да създаде кинотворба. Но вече знае, че за целта ще са му нужни доста пари. Затова по-късно, в София, режисьорът обикаля няколко търговци, индустриалци и богаташи, но получава отказ. Вероятно през 1914 г. напористият младеж се среща с оператора на киносалона „Модерен театър“ — испанеца Гаетано Пиа де Флорес. Той го насочва към предприемчивия унгарец Аладар Оттай – съсобственик на „Модерен театър“, който веднага се запалва по идеята и предоставя на Гендов снимачна техника, пари и своя оператор Гаетано. Това е и целият екип на първия български игрален филм.

По това време в нашата киноиндустрия не съществува днешното стриктно „разделение на труда“ и за един директор на киносалон е нещо нормално да финансира производството на филм – разбира се, срещу привилегията творбата да бъде показвана именно в неговото кино.

Откъде обаче идва закачливото  име  Българан?  Както  Гендов споделя в спомените си, той видял брой на хумористичния вестник „Българан“ с карикатурата на Александър   Божинов,  озаглавена „Галантният  Българан“.  На  нея елегантен  господин  поднася  теменужки на своята възлюбена. А дамата отговаря с думите, че е приятно изненадана, защото не е предполагала, че ще получи букетче, и то от 5 стотинки! Наистина съкрушително.

Всъщност „Българан“ през 1914 вече не излиза, но карикатурите остават популярни и са дали името на героя.

ОМАСКАРЕНАТА КАПЕЛА

Освен  Гендов,  на  снимачната площадка присъства и ангажираната от него актриса от Пловдивския театър Мара Миятева-Липина, станала и първата българска киноактриса с ролята си на Младата дама.

Голяма трудност се оказва обаче подборът на другите актьори за „Българан“. Театралните звезди отказват да се снимат заради лошото мнение за киното по онова време. Докато театърът вече  е  станал  част  от  елитарните забавления на бомонда, то „живата фотография“, представяна от скитащи „палаткаджии“, се смятала за простонародно зрелище. Известната актриса Елена Снежина, братовчедка на Гендов, отклонява поканата му за снимки, защото съпругът є нямало да позволи тя да се „резили“! Накрая актьорският състав е попълнен със служители на „Модерен театър“ и други любители актьори, нахъсани да се снимат в новото за България изкуство.

Липина е работила без хонорар, защото бюджетът на „Българан“ е бил нищожен. Поради тази причина проблем има и с реквизита – дрехите струват скъпо, а парите едва покриват и наема за тях „от частни лица за временно ползуване“. Заради лошия имидж на кинаджиите никой не желае дори да заема дрехите си за по- добни „маймунджулуци“. Любопитен е случаят със собственичката на шапка, която режисьорът убедил, че капелата е нужна за… благотворително представление за Червения кръст. Всичко уж минава добре, Гендов взима реквизита, но в деня след началото на снимките дамата идва и си я иска обратно. Разбрала за какво всъщност са я ползвали, в пристъп на гняв извикала: „Как ще сложа аз утре тази шапка, когато така я омаскарихте?!“. Киногафът е налице – героинята на Липина влиза в луксозен магазин с една шапка, а на излизане вече е с друга. Е, може да си я е купила отвътре…

Външните снимки на „Българан“ разгневяват и собственици- тена къщи и магазини, пред които се снима филмът, защото гражданите не желаят имотите им да се използват за декор и яростно гонят пионерите на българската киноиндустрия. Един собственик на магазин дори заплашва екипа с полиция, ако в заснетия кадър е попаднала табелата на дюкяна му – това би било лоша реклама за търговията! А днес компаниите хвърлят огромни пари за продуктово позициониране, и то за няколко секунди на екран…

ПИРОНИ И КОРИТА

„Българан е галант“ се снима около 15 дни и трае 1 час. След снимките предстои филмът да се прояви и пренесе върху прожекционната лента. Това свещенодействие се случва… на тавана на „Модерен театър“. Човекът оркестър пише: „Големите прозорци щяхме да затъмним с черги и хартия. Няколко корита щяха да се използват като вани за промиването, а пирони по стените щяха да служат за сушилня за окачване на филмите“ (лентите). Нужната вода пък кинаджиите наливат в тенекии от близката бирария.

Работата по проявяването трае до три часà след полунощ. Понеже вносните филми носят емблемата на продуцентската си къща, и нашият не прави изключение – композирано е лежащо лъвче с триъгълен надпис: „ГЕНДОВЪ ФИЛМЪ СОФИЯ“. Изглежда внушително – нищо че това е, както бихме казали днес, „фирма фантом“. Но като е гарга, да е рошава!

РЯДЪК СЛУЧАЙ

Следващата работа е да се направят плакатите и да се разпратят анонси за събитието по вестниците. Ето какво гласят те: „Очаквайте най-голямото събитие! Български филм!“ и едва отдолу, за да се подчертае, че това е комедия – „Смях до сълзи!“. „Интересно е всеки един да види как се заражда едно изкуство в една млада и напредничава страна като България… Днес е редкият случай“ – призовава пък в. „Пряпорец“.

Премиерата, състояла се на 12 януари 1915 г., се превръща в събитие. От сутрин до вечер два или три дни поред зрителите пълнят „Модерен театър“. Сетне филмът заминава за Русе, където на 17 — 18 януари гастролира в театър „Аполо“. Септември 1915 г. лентата отново е показана в „Модерен театър“, а през август 1916 г. – и в Одрин. Последната прожекция на „Българан“, за която знаем със сигурност (отразена е в три вестника), проведена на 1 юни 1917 г., е благотворителна. Такъв е редът на прожекциите на първия наш игрален филм, подредени от най-съвестния му изследовател д-р Петър Кърджилов.

ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ

Зрителите приели с интерес и  задоволство  лентата,  която „бе сърдечно аплодирана и по- срещната с обяснимо въодушевление. Възторжената публика… остана доволна от постигнатия относителен успех, изпрати с бурни ръкопляскания комедията“ – четем в тогавашните вестници.

В  спомените  си  обаче  Васил Гендов споделя и нещо тъжно — Аладар  от  „Модерен  театър“ не  му  отделил  нито  стотинка от   приходите.  Бюджетът на „Българан“ не само е изхарчен до шушка, но дори Гендов продава своя часовник, за да услужи с пари на Мара Липина, когато престоят є в София се удължава и тя остава без средства. Въпреки това режисьорът е заплатен… „с възторзите на публиката, което за начало все пак беше най-голямата награда“.

ИЗГУБЕНИЯТ ,,БЪЛГАРАН“

Сетне „Българан“ потъва в тайнственост и има няколко версии за съдбата му. Най-вероятната е, че Аладар Оттай, след като напуснал „Модерен театър“ (към втората половина на 30-те), е отнесъл филма в Будапеща по правото на силния човек, финансирал и подкрепил създаването  му.  Засега  това е най-убедителната  версия,  поддържана  и  от  изпълнителя  на една от второстепенните роли във  филма  Методи  Станоев  в материал за БНФ от 1960 г.

Дали това е вярно и къде се намира първият български игрален филм, вече на 104 години, все още не знаем. Може би някой достатъчно съвестен, търпелив и отдаден ч век ще успее да издири наследниците на Аладар Оттай и да открие онова старо копие върху позитив.

Дотогава оставаме само със запазените 2 -3 пробни снимки на Гендов в костюми на Българан. Можем единствено да се надяваме смятаният за изгубен първи български игрален филм все още да ни чака нейде в столицата на Унгария…

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 7-2019.

1896 г. – първите кина в България и първите български филми

See more

Вижте в Sandacite.BG новия ни ЕКГ селектор от завод Дружба във Враца.

Завчера се разходихме до едно старо таванче да видим вътре нещо. Поначало бяхме отишли със съвсем друга цел, ама като влязохме, видяхме на един рафт една стара рекламна дипляна. Попитахме дали се продава, но направо ни я подариха. Документът разказва за стар български ЕКГ селектор Е-1 от средата на 70-те г., произвеждан във вече несъществуващия Завод за медицинска апаратура Дружба във Враца.

Електрокардиограмата – това е крайният резултат от електрическата активност на сърцето. Тя се получава така: електропроводимостта на сърцето създава напрежение, което се измерва на различни точки по кожата чрез електроди и се записва на лента или се гледа на монитор. А има и устройства, които извършват анализ на сърдечната дейност чрез автоматичен анализ на електрокардиограмата. Именно такава джаджа изпадна от онова таванче. Сега ще ви я покажем, а горе я виждате как изглежда.

Този апарат извършва предварителен анализ на ЕКГ сигнала и има светлинна индикация за следни­те нарушения:

• наличие на брум с амплитуда, по-голяма от 100 микроволта, приведени към входа;
• наличие на дрейф с амплитуда, по-голяма от 100 микроволта, приведени към входа;
• наличие на аритмия, ако разликата в продължителността на текущия и предидущия R-R интервал е по-голяма от 12 %;
• и също така при сърдечен ритъм извън границите 50 – 120 удара/мин.

Е-1 прави и действителен анализ на амплитудите на отделните възли на електрокардиограмата и има светлинна индикация при следните случаи на нарушение:

• при отклонение от нормата за Q-вълната;
• при отклонение от нормата за R-вълната;
• при отклонение от нормата за S-вълната;
• при отклонение от нормата за Т-вълната;
• отклонение от нормата за ST сегмента, отклонение в отношението Q/R;
• отклонение в отношението S/R

Врачанският селектор има светлинна индикация за няколко неща: за всеки R-R интервал; за края на измервателния цикъл, състоящ се от 5 по­следователни R-R интервала и за появата на нарушение в най-малко три R—R интервала от из­мервателния цикъл.

Апаратът, има светлинна индикация за края на измервателния цикъл, състоящ се от 5 по­следователни R-R интервала.

Самото изследване на ЕКГ-сигнала се прави в четири стандартни отвеждания – II, III, V¹ и V⁵. Анализи­рат се 5 последователни R-R интервала и ако се появи нотклонение в най-малко три от петте из­следвани R—R интервала, това се регистрира като нарушение и апаратът го показва със светлинен сигнал.

Ся… вижте. Ние поначало не разбираме от ЕКГ, ама знаем, че на баба ни го правеха. Затова ще дадем тука още малко характеристики на това чудо, но не сме извършвали тази процедура никога. Важното обаче  е, че спасихме информацията за апаратчето, нали така? :)

Е-1 има чувствителност 0,1 mV и честотна лента 0,32 – 33 Hz. Входното му съпротивление е 2 х 30 милиома. Коефициент на режекция на ЕКГ-усилвателя – 80 децибела.

Иначе устройството се захранва със стандартното напрежение 220 волта и консумира 80 вата мощност. Габаритните му размери 120 х 350 х 480 мм.

Сигурно навремето по болниците е имало много такива, но вече са битирдисани. Бил е изнасян много и в бившия СССР, разбрахме. Мхм, това е. Един спомен от поредния несъществуващ български завод. А можеше да бъде друго…

Ето пък и рентгенов апарат за зъболекари, който е дори по-стар от ЕКГ-то:

Български стоматологичен рентген от средата на 60-те

See more

Ако сега започвате колекция, Sandacite.BG Ви предлага списък от 10 задължителни експоната, които според нас трябва да включите в нея.

Колкото и усилия да полагаме в събирането на исотрията на българската техника чрез експонати и информация (текстова и визуална), все пак няма как да съберем всичко. Често си мечтаем да не сами на фронта, ами да има цял Институт по история на българската техника с музей, които да издирва, изкупува, съхранява, изследва и публикува историята на произведените в България технически устройства, а също така и на изобретенията, създадени от българи. Тъй като обаче това май няма шанс да започне да става скоро, решихме поне да дадем този подтик на начинаещите колекционери, за да ги упътим каво според нас е важно да присъства в тяхната колекция, поне що се отнася до историята на българската техника. При избора на експонати сме предполагали, че ще съставяте многопрофилна колекция от различни видове техника и ще включите дори малко професиолнална такава.

1. Първият български телевизор Опера 1 – серийна версия (1959)

Не може без него! :) Легендарното творение на проф. ст. н. с. инж. Апостол Апостолов и проф. Живко Железов тази година става на 60 години, през 1959 слага началото на славните четири десетилетия, в които България има своя телевизионна промишленост. Ние сега го наричаме Опера 1, но всъщност тогава той се нарича просто Опера, защото едва през 1962 излиза втори модел, а пълното название на апарата е РТ43-60Е ,,Опера“. Понякога изпадат Опери 1-ци на баснословни цени из Интернет, но не се отчайвайте, защоо напр. на пловдивския битак преди около месец бяха намерили чудесно запазен такъв само за някакви си 25 лв. Така че си струва да душите навсякъде.

2. Български радиоприемник, произведен по царско време или поне преди национализацията през 1948 г. 

Това е нещо, което Ви трябва, за да може лесно да се види, че България е имала радиопромишленост и преди създаването на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ в София през 1949 г. Всъщност това става на основана на няколко по-малки фабрики. Най-известните български марки радиоприемници по царско време са:

– Бралт – производство на братя Алтимирски от Русе

– Силвания – на инж. Г. М. Георгиев на бул. Дондуков в София

– Тулан – на инж. Светозар Пренеров от Бургас

– Херц – София, ул. Мария Луиза № 69

– Електрон – на Никола Джебаров на бул. Дондуков в София

– Клингзор – Димчо Ст. Кишмеров в София

– Адмирал – на фабрика ,,Родно радио“ в София

През 1939 г. един качествен, на нивото на времето си суперхетеродинен радиоприемник струва около 3000 лв., т. е. може да се купи с една горе-долу средна месечна заплата. Предполагам, че това статукво се е запазило някъде до 1942 – 3 г., след което настъпва военната инфлация и времената стават по-трудни.

3. Български механичен грамофон от 30-те г.

Не можете да нямате най-популярното музиковъзпроизвеждащо устройство допреди навлизането на електрическите такива! Механичните нямат колони или говорители, а звукът излиза от широка стърчаща фуния или вграден в дървения корпус метален „рупор“. Плочите са от шeллaĸ – твъpд и мнoгo чyплив мaтepиaл, подобен на бaĸeлит – и се въртят със 78 оборота/мин. Задвижването на диска с плочата не е с електродвигател, а ръчно, чрез завъртане на манивела, която нагнетява пружина на двигател, вграден в корпуса. Двигателят завърта металния диск, върху който поставяме плочата. Външно тези грамофони приличат на куфарче от леко дърво, чийто капак се отваря откъм късата страна, а откъм дългата има кожена дръжка.

В Царство България такива грамофони са предлагани главно от две фирми – „Симонавия“ АД (с грамофоните „Орфей“), собственост на бившия летец Симеон Петров, и „Радио Електрик“ на бул. Мария Луиза № 45 в София (предлагала и „Клингзор Екстра“). Има сведения и за ,,Братя Георгиеви“ от Плевен, за които обаче все още нищо не можем да кажем.

Такива грамофони по битпазарите и антикварниците можете да намерите сравнително лесно, но проблем са иглите и пружините – те са консуматив, който бързо се изхабява. Но в Аукциона и Ибей можете да си намирате такива, а и ретроаудиофилската общност няма скоро да умре – винаги ще има кой да Ви подшушне откъде да си намерите иглички примерно.

4. Първият български рентген Рд100

Според нас трябва да си имате поне едно нещо професионално, което освен това е много рядко – нещо, с което да впечатлявате така, че когато други хора Ви го видят, да кажа ,,Уаау!“. Едно добро такова мислим, че е Първият български рентген! :)

Той се произвежда в Слаботоковия завод София от средата 1950-те. Работи с ток 100 mA и напрежение 100 kV (макс). Има удобен статив, който позволява да се изследват пациенти в право, легнало или наклонено положение. Стативът има и нещо като кръстата глава, за да се върти рамото с рент­геновия генератор на 360° – така може да се обслужва и второ работно място.
Тръбата на Рд100 е двуфокусна, 2/10 kW, с маслен защитен кожух и вентилатор, защото при напрегната работа тя доста се загрява. Има 2 токови кръга – за преглед и за снимки – като при рентгеноскопията анодният ток и високото напрежение могат плавно да се регулират. За напрежението това става с четков плъзгач, който ,,пълзи“ по намотка на автотрансформатор, а границите са от 40 до 100 kV. Когато се правят снимки пък, високото напрежение се регулира на 25 стъпала (по 2,5 kV на всяко) в съ­щия интервал.

Такова чудо и ние досега не сме успели да си намерим, ама дано сколасаме преди Вас! :)

5. Компютър ИМКО 2

С Първия български персонален компютър ИМКО 1 няма да Ви дразним сетивата, ама поне втория трябва да го имате. Произвеждан е в БАН с тираж около 500 бройки през 1982 – 3 г. Тази долу е нашат с № 189. ИМКО 2 е предвестник на Правец`82.

Характеристики:
✔ Процесор: Synertek 6502 1 MНz.
✔ Памет (RAM): 48 кб (разширява се до 64 кб)
✔ Памет (ROM): 12 кб.
✔ 1 или 2 външни флопи у-ва 5.25” или касетофон
✔ ОС: ДОС 3.1, 3.2, 3.3, ПроДОС (с платка памет 16 кб)

ИМКО 2 не е бил в свободна продажба, а е разпространяван всред армията, предприятия и училища. Не е напълно еднакъв с Правец`82, напр. липсват 2 слота. Мониторът произлиза
от телевизор София 31, но с надпис ВКП – ,,видеоконтролен пункт“.

6. Първият български мотопед Балкан 50

Те са няколко модификации. За най-интересно си изберете примерно първата – МП от 1957, произвеждан от ловешкия завод ,Балкан“. Снабден е с рамка от щампована ламарина, люлееща се вилка за задното колело със задни пружини и телескопни амортисьори, предна вилка ламаринена конструкция с амортизиращи гумени пръстени, и с резервоар от две половинки. Предницата на мопеда МП е от пресована ламарина с окачване на гумени пръстени. Двигателят обаче е произведен в София – МД 50 Люлин с педално пускане в ход, с мощност 2-2,35 к.с., а карбураторът му е скрит вътре в рамката.

И за най-висока стойност на колекцията Ви е хубаво да си намерите оригинално такова Балканче, а не тунинговано или въобще модифицирано по някакъв начин.

7. Малко известна механична пералня Спътник

Това чудо е наистина впечатляващ уред! Това е пералня от 1962 – 3 г., разработена от ТПК Метал – Силистра за ползване във все още неелектрифицираните села. Нарича се Спътник, защото дизайнът ѝ е вдъхновен от този на изстреляния малко по-рано (1957) космически спътник на СССР с име ,,Спутник 1″.

Нашият спътник представлява метална сфера с диаметър около 50 см и малък капак отгоре, широк около 20 см. Сферата е окачена на метален станок по такъв начин, че да може лесно и свободно да се върти на 360 градуса около оста си. От едната страна е монтирана ръчка, за да може ръката на човека да завърта металното кълбо.

За да се изпере прането, трябва да се вдигне капакът, да се сложат дрехите, водата и настърганият сапун, а после капакът да се затвори. Сетне започнете олзвателят бързо и силно да въртите ръчката, завъртайки сферата около оста ѝ. После спрете, сменете водата, а после пак…  В един момент се предполага, че прането трябва да е изпрано. Не трябва да се върти и прекалено бързо обаче, за да не залепне прането по стените заради центробежните сили!

По селските райони тази невероятна пералня е ползвана и за маслобойна, и за айряноразбивачка.

8. Бюрокомпютър – напр. ИЗОТ 1025С

Eдна от областите, в които в България изключително много са разработвани и произвеждани компютри, е т.н. автоматизация на учрежденския труд. За целта се създават бюрокомпютри – това са компютърни системи, които съдържат процесор и разнообразни устройства за работа с данни – 8-инчови флопита (понякога по 2  в блок – за правене на резервно копие на данните), вградена памет, възможност за отпечатване на резултата от работата (конектор за принтер), възможност за включване на други външни запаметяващи джаджи като лентови устройства или хард дискове… Клавиатурата е вградена (вкопана) в талашитеното бюро. Наричат се бюрокомпютри, защото дизайнът им наподобява бюро с вградена клавиатура, монитор, флопита и т.н. Нещо обичайно е те да тежат над 200 кг. Първите са само текстообработващи машини, а някъде в пъравта половина на 80-е започват да им добавят мониторчета.

Бюрокомпютрите най-често работят с програми, създадени за самите тях и профилирано за тясноспециализираните задачи, които компютърът-бюро трябва да изпълнява. Защото машини от този тип  са създавани за различни области от т.н. седящ труд – има такива, които са предназначени да помагат на инженерите в проектирането на строежи, има такива за управление на складове, на машини, работещи в завод, за банки, пощи… а има и като днешния ни персонаж. :)

Един такъв много готин е ИЗОТ 1025С, предназначен за цялостна автоматизация на дейностите в банки и икономически отдели на предприятия. Този туч е сериозно голям – размерите му са 160 х 70 см – и представлява писалище с клавиатура и вградена микропроцесорна система за обработка на всякаква икономическа информация, текст и съставяне на най-различни финансови документи. Банковият служител може да ги разпечата веднага, а се извършва и архивиране върху 5,25-инчови дискети. ИЗОТ-ът е изграден на основата на български процесор от серията СМ600. Работните програми на компютъра-бюро – напр. за клиентско обслужване – са замислени специално за него, програмирани са на специфичен език и се разпращат по клоновете централно. Оперативната му памет (RAM) е цели 16 килобайта!

За съжаление в момента такива машини могат да бъдат открити само във фрагментарно състояние – тук 8-инчовото флопи, там монитора, еди-къде си се търкаля клавиатурата… На който успее да намери цял – блазе му!

9. Нещо военно – напр. противогаз

Военните неща се радват на особена почит сред колекционерите и въобще повечето хора. Затова Вашата задача трябва да бъде непременно да се нснабдите с поне едно такова нещо. Бъдете обаче оригинални – не се сдобивайте с поредния противогаз от соца, ами си намерете такъв отпреди това, от Царство България. Тогава такива са произвеждани от Държавната военна фабрика в Казанлък (днешният завод Арсенал) още 1923 – 5 г. От тези някогашни производства сме намирали два основни вида, от които единият е дори с никога неразпечатван дихател! Даже си носи и дата на проверка – 12 декември 1939:

Е, нещо такова задължително трябва да проимате!

10. Телефонен номератор 

Телефонният номератор е интересен апарат. Нуждата той да съществува се крие във факта, че в първите десетилетия на телефонията линиите не са автоматични както сега, ами (както са казвали тогава) ,,ръчни“. Това означава, че когато един абонат търси друг, се налага да бъде свързан с него чрез присъединяване на кабелен конектор в специален жак. Та номераторът е апарат, който се обслужва от телефонист (по-често са жени). Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи конектора на повикващия абонат в жака (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят.

Телефонните номератори бивят различни видове – учрежденски, селищни, междуселищни и т.н… Обикновено тези машини са големи и масивни, но учрежденските (за няколко поста) или тези за малки военни поделения са не чак толкова големи като размери и позволяват спокойно съхранение в колекционерска стая. Ето този нашият напр. е български, произведен е в софийската Телефонно-телеграфна работилница към Главната дирекция на ПТТ през втората половина на 30-те г. и даже са го ремонтирали през 1943, както свидетелства етикет от вътрешната страна на капака:

Наистина рядко и ценно нещо! Намерете си такова и то ще е една от перлите във Вашата колекция.

А ако наистина сме Ви запалили по техносъбирателското дело, предлагаме Ви да навлезете по-дълбоко, като се запознаете с нашия пътеводител на колекционера:

 

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

В Sandacite.BG направихме най-хубавата статия за Първия български велосипед.

(Статията е публикувана от автора за първи път във в.к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 154, 12 юли 2019 ==> https://fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_154.pdf.)

Ако запитате някого кой е най-старият български велосипед, вероятно ще получите отговор „Е не е ли „Балкан“?“, но не – няма да бъде той. Ловешкият шампион просто е може би най-известното наше колело.

Първият български велосипед всъщност е изработен в Нова Загора още през 1880 г. от тамошния майстор Гено Стоянов – Арабаджията (турска дума за професията му – колар). Тогава той произвежда главно волски каруци и коли, но обича да майстори и саморъчни джаджи – преса за балиране на кожи и тютюн, менгеме, съдове за счукване на пипер и жито на прах и т.н.

Не е ясно със сигурност откъде на Гено Стоянов (1861 – 1947) е дошла идеята да създаде точно велосипед. Едната версия твърди, че с интерес слушал разказите на свой съсед, който учел медицина в Лондон, как там хората яхали „дървени коне“, а според други сведения веднъж видял велосипедите на италиански колоездачи, преминали през Източна Румелия (където по това време попада и Нова Загора).

В духа на велосипедите от ХІХ век, и Първият български е с различни по диаметър колела – предното е около 3 пъти по-голямо от задното. Може би и затова са наричали изделието на майстор Гено „Паяка“ – все едно се качваш на него и „висиш като паяк“, както е изразът. На рамата е предвидено и нещо като малко стъпало, за да бъде по-лесно на колоездача да се качи на велосипеда.

Майстор Гено Стоянов прилага много от своите знания на опитен колар в изработката на творението си. Първият наш велосипед е изработен от ковано желязо и дърво. Железни части са рамата, кормилото, вилките, шините (ленти, с които са обвити отвън колелата), осите на педалите и седалката. А самата тя отгоре е облечена с волска кожа. От дърво пък са изработени колелата и спиците им, ръкохватките на кормилото и педалите.

Велосипедът има и спирачка – една дървена летва, която колоездачът подпъхва между предното колело и кормилото. Това би трябвало да е достатъчно – все пак скоростта на движение едва ли е била висока. Не всички велосипеди по това време имали спирачки, но Първият български има.

Важна подробност е, че това колело няма верига – просто сядате, натискате педалите на предното колело и натягате върху тях. Велосипедът е имал в задната си част и багажник, който обаче не е запазен до наши дни.

Когато завършва изработката на колелото си, Гено Стоянов не излиза веднага да прави кръгчета, а около две години го усъвършенства, като накрая му поставя и лагерни втулки на осите. Същевременно тренира колоездене с него в двора си и околните поляни. Едва през лятото на 1882 г. майсторът се впуска в ентусиазирани пътешествия с колелото из Нова Загора и околността, за да го изпробва и подобри още повече. Вероятно е стигнал чак до Сливен, а навсякъде хората му се чудят и маят как човек успява да се задържи само върху 2 колела, без да падне.

Ние сега се интересуваме много от Първия български велосипед, но навремето хората възприемат това колело и неговия ентусиазиран майстор само като вълнуваща атракция, нещо подобно на панаирджийските мечки. Самият Гено е обичал да се показва по селски и градски събори, яхнал саморъчното си возило, и да събира очите на хората. Просто тези времена из тогавашните български земи са доста трудни, а хората – прекалено загрижени за насъщния си хляб, за да мислят за подобни луксозни удоволствия като каране на непознати машини. Показателно е, че дори създателят Гено Стоянов не започва серийно производство на колелото си, както прави напр. с отдавна доказалите се добри стари волски коли. Вероятно е знаел, че в тогавашните условия возила като Паяка няма да се „харчат“ – нито за личен превоз, а камо ли за каране за удоволствие. Къде ти у тогавашните селяни, загрижени от тъмно до тъмно за реколтата си, време за излети и екскурзии!

На заинтригуваните син и внук на Гено Стоянов трябва да благодарим, че информацията за Паяка и той самият въобще са оцелели до наши дни, а не са се изгубили като много други първи български неща. Внукът на майстора Антон Генов го предава в Историческия музей в Нова Загора чак години след смъртта на дядо си. Така Първият български велосипед и в момента е жив и здрав, грижат се за него и може да се види именно там.

А майстор Гено Стоянов е бил не само сръчен, но и мъдър човек. Той ни е завещал и някои много ценни съвети в своите тефтерчета: „Работѝ със сърце, продавай с цена!“, „Посадѝ, тогаз умри!“, а също и „Ние, българите, сега живеем в робство, в най-голяма скъпотия и омраза помежду си. Боже, вразуми управляващите ни и да напредне България!“. Е, създателят на Паяка със сигурност е искал да помогне колкото се може повече именно за напредъка на България.

А ето пък сега тука статия за едно друго нещо Първо българско…

[1949] Първият български камион Димитровец

See more