Електрониката в България – вчера, днес и утре

През 1990 г. списание Електротехника и електроника (бившето Електропромишленост и приборостроене) започва рубриката ,,Мнения“. Задачата й е ,,специалистите да могат да излагат свободно своите лични оценки и анализи на постиженията и на причините за допуснатите през изминалите години грешки“. Публикуват се предложения за бъдещи дейности в областта на електрониката в България, както  и критични материали.

Тук поместваме първата статия в тази рубрика – на ст. н. с. к. т. н. инж. Тотю Вълев. – публикувана в броя от септември 1990 г.

,,Желая да взема отношение по един основен проблем на нашия стопански живот днес — ико­номическата реформа и нейното отражение в елек­трониката. Гледната ми точка е определена от това, че от много години участвам в иновационния процес на този отрасъл. Много от съжденията ми важат в голяма степен и за цялата ни промишле­ност, но най-вече — за машиностроенето.

В областта на електрониката България завоюва водеща позиция сред социалистическите страни.

През 1989 г. износът от този отрасъл за страните в СИВ възлиза на около 3 млрд. лв., което пред­ставлява 25% от целия ни износ за СИВ- Разви­тието на отрасъла до такива мащаби бе продикту­вано от редица причини, най-важната от които бе компенсирането на вноса от Съветския съюз на нефт, стомана, въглища, съоръжения за енергети­ката и др. Въпреки това развитието на електро­никата особено през тази година не може да се определи по друг начин освен като „кризисно“. Производството рязко спадна.

Считам, че освен общовалидните причини за кризисното състояние на всички отрасли на про­мишлеността в нашата страна, каквито са досе­гашният политически режим и свързаните с това извращения в управлението на икономиката, както и блокирането на нашия най-голям пазар — съветския, поради преустройството му, има оп­ределени грешки в развитието на електрониката, които са породени от неправилно избрана стра­тегия и тактика — главно поради липса на доста­тъчна компетентност в ръководството на различни­те равнища.Те трябва да се преодолеят, ако искаме да развиваме една модерна европейска държава.

Нека накратко си припомним основните етапи, през конто премина развитието на електрониката в България. Както е известно, Сталинската система фетишизираше преимущественото раз­витие на средствата за производство. Към 60-те години, когато нашето селско стопанство бе до­стигнало максималното си развитие и се задъх­ваше в стремежа си да постигне по-голяма ефек­тивност, Съветската страна отказа да преразгледа (повиши) външнотърговските цени на селскосто­панската и хранително-вкусовата продукция в СИВ, поради което у нас се лансира идеята за бързо и експлозивно развитие на машиностроенето и из­числителната техника. Отчитайки стратегическата перспектива на изчислителната техника и въз­ползвайки се от договореностите със СССР за до­ставки на елементна база, у нас започна ма­щабно строителство на заводи за производство на изчислителна техника — едно типично екстен­зивно развитие на промишлеността.

Процесът бе облагодетелстван от това, че в ма­шиностроенето и електро­никата (изчислителната техника) съвременните изделия изискваха пове­че интелектуален (инженерен) потенциал, който през 60-те години бе вече създаден в излишък от образователната система, и сравнително по-ниски организационни способности, присъщи на едросерийното производство на промишлени стоки.

В а бяха събрани — отчасти директивно, отчасти по собствено жела­ние, отличните студенти на няколко випуска на ВУЗ от редица специалности. Това създаде пред­поставки за високо интелектуално и професио­нално равнище на кадрите, заети в подотрасъла. Не липсваше и младежки ентусиазъм. Съветската икономика вече бе схваната от дълбоката йерар­хична структура и не можеше да реагира доста­тъчно бързо на новостите, което бс използвано от нас.

Българската изчислителна техника до 1986 г. показваше винаги най-съвременното ниво в СИВ.

Така подотрасълът, силно печеливш още от самото си създаване, продължаваше своето екстензивно развитие.

Това развитие бе облагодетелствано и от факта, че тоталитарната система у нас позволяваше да не се спазват ред международни споразумения и най вече това за авторското право, което създаде предпоставки за бързо внедряване и печеливша реализация на съветския пазар на ред „копирани“ от западните страни изделия.

Но както при всяко екстензивно развитие на определена човешка дейност се стигна до „раз­реждане на качеството“. Най-напред това се по­чувства сред кадрите. В условията на тоталитар­ния режим бяха издигнати много ръководни кадри без нужните делови качества — най-лошата ин­вестиция в една промшленост. В повечето случаи това бяха хора, защитили званието „инженер“ в производството,но по-късно това качество се оказа недостатъчно за управление на иновационния, пазарния и всички останали процеси в един такъв сложен комплекс, какъвто е изчислителната тех­ника, а впоследствие и останалите подотрасли на електрониката. Не можем да отречем наличието и на много извънредно кадърни ръководители на всички нива в отрасъла, но по мое убеждение след 1980 г. те вече бяха малцинство. Това доведе до спадане на професионализма и до намаляване на ефективността на електрониката през последните десет години.

Съветската страна се стремеше да задържи най- стратегическото направление — микроелектро­никата, да се развива само при нея, а ние да купу­ваме елементи от нея и да ги връщаме като изде­лия на изчислителната техника. Такъв подход би бил правилен, ако се знаеше със сигурност, че СССР ще е в състояние да поддържа високия темп на обновление на най-интелектуалните техноло­гии на XX век. Уви! Ограничеността на нашето държавно ръководство и затвореността на систе­мата ни доведоха до заблуда. Грешката бе осъз­ната и макар със значително закъснение и в на­шата страна започна развитието на елементната база. Но това не бе достатъчно, за да може на­шата изчислителна техника (а може би и останалата приложна електроника и системотехника, в т. ч. и съобщителната техника) да направи поредната крачка в технологично отношение, тъй като съвет­ската микроелектроника изостана далеч от во­дещите постижения на западните фирми и Япо­ния. Преломният момент за това бе около 1980 г.

Както е известно, инвестициите в микроелек­трониката са огромни и те се изплащат само при развитие на едросерийно производство. За такова производство се изисква много високо равнище на организация, което за нас можеше целево да се поддържа само в един-два подотрасъла — за повече не биха ни стигнали кадри. А както знаем, през този период се развиваха почти всички въз­можни промишлени отрасли в нашата страна. Същевременно изборът на Ботевград за център на микроелектрониката се оказа фатален. Може да се каже, че това бе една от големите грешки в развитието на електрониката. Единственото място, къдего можеше ефективно да се развива микро­електрониката — „върхът на интелектуалните технологии“, бе София, и то при значително преориентираие на инвестиции и кадри от други подот расли.

Не можем да отминем някои външни фактори, повлияли отрицателно върху развитието на на­шата електроника — ембарговото ограничение за внос на съвременни технологии н ноу-хау, мит­ническите ограничения на западните страни на нашите стоки и др.

Великодържавното ръководство на СССР на взаимоотношенията в СИВ попречи да се осъще­стви едно истинско сътрудничество между стра­ните — членки, при което с обединени усилия и капитали те биха могли да противодействат по- ефективно на ускоряващия се темп на развитие на електрониката в западния свят. Вместо това стремежът бе да се налага планово развитие на определена номенклатура изделия. За целта се организираха непрекъснато съвещания, които се използваха в повечето случаи за международен туризъм. В този момент нашето стопанско ръковод­ство направи следващата голяма грешка, като не прояви достатъчна далновидност и не сключи с подходящ партньор от СИВ дългосрочен договор за коопериране в областта на микроелектрониката.

Една от причините за западането на нашата електроника е икономическата и по-специално търговската политика (преди и сега) на СССР. Преди преустройството ние нямахме достъп до техните крайни потребители (пазар още нямаше) поради синдрома им за секретност и нашата про­мишленост не получаваше обратна връзка за из­делията си. Това силно намали качеството на нашите изделия и постави иновацията им в една нее­стествена стерилна среда.

В последните години Съветският съюз ни до­пуска до техния привиден вътрешен пазар, без да ни дава възможност да търгуваме свободно, а ни задължава с огромен брой ограничигелни „разрешения“ да извършваме бартерни сделки, и то само в конкретното министерство, без да можем да получаваме полуфабрикати, стоки за бита, суровини и т. н. Смятам, че такава протекционистична политика е оправдана само в определени граници или когато става за сметка на държавния план на СССР. В повечето случаи нашите парт­ньори, закупуващи продукция на електрониката (машиностроенето), предлагат полуфабрикати, стоки за бита и суровини от техните свръхпланови ресурси, но и такъв износ не се разрешава. В ре­зултат на тази политика се спъва развитие го и на тяхната, и на нашата икономика.

Веднъж разраснал се над оптималните си гра­ници, след 1980 г. отрасъл „Електроника“ започна да получава смущаващи влияния от местен и меж­дународен характер и имаше опасност да рухне изведнъж. И тъй като приходите за държавата бяха достатъчно големи и стратегически важни, трябваше да се намери формула за нов подем в подотрасъла.

При решаването на задачата не бе включено меж­дународното разделение на труда по вече спомена­тите причини. Стигна се до решението чрез вла­гане на най-съвременна елементна база, вне­сена от западните страни — главно в изделията на изчислителната техника – да се направи нов ка­чествен скок с цел да се запазят обемите и частично печалбата.

Никой не би имал нещо против такава формула, ако нашата страна бе истински отворена към све­товното стопанство и имаше стабилни приходи в конвертируема валута. Така електрониката стана валутопоглъщаща и силно зависима от валутни постъпления. Самата електроника (и в частност изчислителната техникз) поради историческото си развитие и особено поради тясната си насоче­ност към съветския пазар не можеше валутно да се самофинансира. В същото време подължаваще инвестиционният процес в микроелектрониката изцяло със западна валута. На всичко отгоре дър­жавното ръководство бе подведено, че огромните мощности на нашата изчислителна техника не са достатъчни за развитието на персоналните микро­компютри и за това е нужно да се създаде цяло ново стопанско обединение в гр. Правец с изцяло ново технологично оборудване, също внос от западните страни. Спекулираше се с тезата за пълния монополизъм на ДСО ИЗОТ, която макар и вярна, не оправдаваше точно това решение. Тези огромни валутни разходи наред с всички останали в цялата ни икономика, раз­бира се, допринесоха за стопанския крах и на дър­жавата, и на електрониката, което не мога да не квалифицирам като стопанска авантюра за вкар­ване на страната ни в неизбежен валутен дълг.

Всеки от опонентите ми би ме попитал „Какво бихте направили Вие, за да не се допусне това състоя­ние?“. Ще отговаря, макар отговорът ми да се съдържа във вече посочените факти.

Не бих разширявал електрониката в размери, по-гслеми от стратегически планираните на етап 1975 г., като в никакъв случай не бих развивал заводите в Правец и Горна малина.

Не бих развивал микроелектроника в Ботевград, а само в София, като същевременно бих изнесъл много други производства от София.

Не бих реорганизирал ИЗОТ и не бих закрил ДСО „Приборостроене“.

Не бих концентрирал толкова много инвести­ции в ЗЗУ — Ст. Загора, както и не бих им дал възможност за пълна самостоятелност, преди там да е изградена една стабилна инфраструктура на научно обслужване.

Бих създал нова форма на стимулиране на ино­вациите в електрониката с въвеждане на „инже­нерни бюра“ по подобие на „архитектурните бюра“, конто да извършват предимно развойна и инженерингова дейност.

Бих развил силно контактите си със западни фирми, дори при неизгодни икономически усло­вия, само и само, за да внеса съвременни форми на управление, съвременна организация на произ­водството и не на последно място, за да създам достатъчно връзки в съвременния свят за контакти, обучение, за известност на промишлеността ни.

Докъде стигнахме на практика днес? Произ­водството в целия отрасъл е вече редуцирано почти наполовина главно поради липса на валута за внос на суровини, материали и електронни еле­менти. Нов инвестиционен процес поради липса на валута също не може да се очаква. Свободен пазар в СССР и в останалите страни на СИВ още няма. За износ на електроника в западните страни не може да се мисли в сериозни мащаби. В същото време в страната ни се извършва политическо и стопанско преустройство, което все още не дава благоприятен климат за ново развитие на промиш­леността. Чуват се и призиви за закриване на от­расъла и фетишизиранне па изключителната роля на селското стопанство и туризма.

Считам, че от всяка ситуация има разумен из­ход, който сме длъжни да намерим. Предлагам след­ните мерки за излизане от тежкото положение:

1. Предвид наличието на огромния научно-тех­нически потенциал в областта на електрониката и информатиката в нашата страна, както и нали­чието на доста голяма мрежа от заводи в същия отрасъл, той не трябва в никакъв случай да се пренебрегва в стратегията на стопанството на нашата страна. Преди всичко електрониката трябва да се интегрира в едно хармонично взаимносвързано стопанство на страната ни и със светов­ните пазари и производители. Да се спре необос­нованото фетишизиране на единственото развитие на селското стопанство, леката промишленост и туризма. По-правилно е да се търси разумна про­порция на развитие между горните три и остана­лите отрасли чрез данъчни облекчения за първите. Промишлените отрасли не трябва да се потискат особено, ако те са били силно развити. Пазарното стопанство трябва да определи тяхното бъдеще и да регулира създалите се диспропорции по отно­шение на отделните подотрасли както в инвести­ционната, така и в кадровата и в пазарната поли­тика. Електрониката като отрасъл на всяка съв­ременна държава не може да бъде игнорирана в стратегически план, а напротив — трябва да се стимулира според възможностите на бюджета и да се приватизира.

2. Стратегията в отрасъл „Електроника“ на настоящия етап на икономическото ни развитие не трябва да се реализира от няколко крупни дър­жавни фирми. Напротив, тук в най-голяма степен и най-бързо трябва да се извърши приватизация и първично раздробяване. Защо? Защото само чрез раздържавяването и раздробяването на множество по-малки фирми и по предметен, и по функциона­лен признак могат да се издигнат кадърните и инициативните кадри. В този си вид фирмите ще могат ефективно да се преборят в пазарната кон­куренция. Според нуждите си те ще се сдружат, но по собствена воля, което, доказано многократно от световната стопанска история, ще доведе отново до окрупняване, но по един здрав и естествен път.
3. Спасяването на електрониката и на разви­тите промишлени отрасли в нашата страна трябва да премине през следните направления:

• спасяване на научно-техническата интелиген­ция от загиване, респ. от изселване, чрез бързо приватизиране на ведомствените научноизсле­дователски институти;
• частична продажба на търг на акции от наши производствени предприятия на наши и чуждестран­ни фирми, при което критерият за избор на пред­приятията се определя от Народното събрание съоб­разно националната и международната конюнк­тура, а не дали в момента предприятието е пече­лившо. или не;
• създаване на антимонополно общо стопанско и данъчно законодателство, осигуряващо бързото развитие на частните производствени предприя­тия, които в процеса па развитие могат да се офор­мят като акционерни дружества.

4. Раздържавяването на инженерните органи­зации, чиито типични представители са ведомстве­ните научноизследователски институти, трябва да отчита дали основните средства са закупени (натрупани) от финансовите резултати на колек­тива и съответно са извършени със заем, но са из­платени или са финансирани целево от държавния бюджет. В този смисъл и тук може да има„чисти“ и „нечисти“ пари при раздържавяването, поради което предлагам диференциран подход на раздър­жавяването:

Когато основните средства са изцяло откупени от икономическите резултати на организациите, те трябва да се предоставят безвъзмездно на слу­жителите им под форма на акции, а в някои слу­чаи и в натура. Разпределението може да става по коефициент, отразяващ продължително­стта на работа и получаваното възнаграждение. Дяловите части от основните средства могат да бъдат продавани между служителите, като по този начин се оформят една или няколко акцио нерни фирми или дружество. Организационната форма на фирмите да се определя на Събрания на колективите. Напусналите организацията към датата на раздържавяването или преминали в процес на реорганизация на работа в Друга ор­ганизация, вкл. и тези, издигнати на ръководна длъжност във висшестояща организация,трябва да имат право на участие в разпределението, като би трябвало да получат коригиращ коефициент по скала, която стимулира продължителността на трудовоправните отношения с една организация и санкционира текучеството.

Когато основните средства не са изцяло откупени от икономическите резултати на организациите, за частта, принадлежаща вече на колектива, може да се приложи горната формула. За чисто държав­ните основни средства трябва да се приложи или търг, или аренда.

5. Развитието на електрониката през кризисния период в структурно отношение трябва да допуска съществуването основно на два типа фирми:

• малки фирми (предимно частна и акционерна собственост) за извършване на иновационна и си­стемно-инженерингова дейност, както и пряко свързаните с тях помощни дейности (проучване, маркетинг, реклама, пласмент, сервиз, консул­тации, обучение и др.);
• средно големи фирми (предимно смесена и ак­ционерна собственост) със завършен технологичен цикъл за производство на печатни платки, еле­ментна база, специализирани възли и детайли и др.;
• средно големи фирми (предимно смесена и ак­ционерна собственост) със завършен технологичен цикъл за производство на крайни изделия на електрониката.

Забележка: Класификацията за големината на фирмите е условна, т. е. малка фирма е с до 1000 заети служители, средна с до 10 000, а голяма — с над 10 000.

6. Не трябва да се поставят законови пречки пред естественото сдружаване на по-малки фирми в по-големи — целящи спечелване на конкурент­ната борбз с чужди фирми-гиганти, при което Народното събрание да допуска в обосновани слу­чаи нарушаване на вътрешното антимонополно законодателство. Не трябва да забравяме ролята на фирми-монополисти, като PHILIPS например, за стопанството на техните страни.

Вярно е, че в света на електрониката основните научнс-технически постижения са извършени в големите фирми и съответно в големи техни ин­ститути с достатъчно големи инвестиции. Поради това се чуват гласове за запазване на големите ведомствени институти. Но вярно е и това, че в нашите научноизследователски институти 2/3 от състава не е продуктивен на нивото, което ще ни наложи Европа. И ако тези институти не извър­шат пречистване, те ще загинзт. В същзто време считам, че в уникалния преходен период от тота­литаризъм към свободно стоково стопанство раз­държавяването е единственият реален механизъм за пречистване на инженерните организации от неефективни структури и за нагаждането им към световните стандарти.

7. По отношение на продуктовата структура на изделията на електрониката е трудно да се даде точна рецепта, тъй като основните потребности на пазарите могат да се изменят съществено по време н след кризисния период. По време на кризисния период нашата страна ще трябва повече да раз­чита на западни работодатели за оцеляване. Си­гурно е, че в страните на Източна Европа па­зарна ниша ще имат изделията на електрониката, подпомагащи развитието на активните по време на кризисния период стопански отрасли: селско стопанство, туризъм, лека промишленост.
8. Пазарната ориентация трябва да се промени, като се разчита и в бъдеще на съветския пазар, когато той се отвори. Малко нации могат да раз­читат (даже и само от чисто психологически аспект) на по-добро отношение на руските си клиенти от това, което те показват като отношение към нас. Този исторически шанс за кадрите в нашата елек­троника не може да се изпуска. В сисгемно-инженеринговата и представителната си дейност на водещи световни фирми (IBM, DEG, Siemens, ITT и др.) нашите малки фирми няма да имат осо­бена конкуренция в съветската страна. Този факт трябва добре да се използва, тъй като още сега западните фирми проучват и предлагат този биз­нес в срещи с наши водещи специалисти.

Постъпила на  7. 6. 1990 г.“