В Sandacite.BG написахме и статия за българските ютии! Ето я…

Днес ще се занимаем малко с история на всекидневието. С какво си гладим дрехите?

Първите използвани в България ютии са тези на въглени, т.н. въглищарки. У нас те датират от началото на ХХ век. Представляват кухо тяло от желязо или чугун, отгоре с капак, който е закрепен на хоризонтална ос и се повдига (отваря). Вътре в търбуха на ютията се изсипват горещи въглени и капакът се затваря. Уредът се хваща за дървената дръжка и започваме да го разклащаме. При тези движения въздухът навлиза през страничните отвори  и раздухва въглените. Постепенно дъното на ютията започва да се нагорещява и започваме да гладим. Ако въглените позагаснат, трябва отново да разклатим ютията – това се  нарича ,,ветреене“. Страничните решетки на дъното спомагат да се отделя пепелта.

Когато искаме да си починем, трябва да внимаваме над каква повърхност оставяме ютията, защото ако я сложим върху нещо леснозапалимо, може да стане пожар!​ В България ютиите с въглища са били използвани до 50-60-те години на ХХ век, когато започват широко да навлизат електрическите ютии българско и съветско производство.

През 30-те г., макар и бавно, започват да се появяват електрическите ютии. Ето тук една такава от моята колекция. Това е преносима, пътническа електрическа ютия – когато пътуваме някъде, да си изгладим дрехите. Производител е Машинна фабрика ,,Котел“ на Стефан Величков и с-ие. Фирмата се е намирала в София на ул. „Цар Асен“ № 2. Навремето става известна с производството си на машинни и електрически изделия.

Тяхната ютия се поставя в красива и елегантна дървена кутия, а дръжката на уреда се завинтва с гайки. Отдолу е нагревателят, скрит под плочата. Ютията потребява 130 вата мощност. В различните градове у нас тогава е имало различни напрежения на битовата електрическа мрежа и затова ютията е направена да работи на 3 различни напрежения според начина на свързване:

– 110 волта (примерно за Варна);

– 150 волта (примерно за София);

– 220 волта (примерно за Габрово).

Традицията да се произвеждат пътнически електрически ютии продължава и след Втората световна война, като на тази снимка виждате една такава, пак от моите. Произведена е от завод ,,Елпром“ Варна през 50-те г. Интересно е посоченото в упътването на уреда – че освен като класическа ютия, тази може да бъде използвана и като малък нагревателен уред, пригоден за затопляне на ястия, вода за бръснене, чай, кафе, мляко, спиртни напитки, за препичане на хляб и др. За да се направи това, е необходимо да се отвие гайката, стягаща дръжката, и да се затегнат кръстосано двете скоби със снетата гайка. След като обърнем ютията с работната ѝ повърхност нагоре, импровизираният нагревател  е вече готов за употреба. Има и скоби, които ни дават в комплекта като принадлежност.

Тази ютия е произвеждана в 3 модификации, защото е съобразена за 3 работни напрежения  – 120, 150 и 220 волта. Нашата тук е за 220 и потребява 100 вата мощност от мрежата. Самият уред е малък и компактен, той заедно с принадлежностите си (захранващ кабел) се подрежда в картонена кутия. Размерите на ютията са: дължина 125 мм, ширина 71 мм и височина 98 мм. Тежи 1 кг.

Около средата на 50-те г. започва масово производство на 2-3 модела домашни ютии, между които тук ще отличим често срещания модел ,,Ракета“. Представлява чугунена основа, хромирана и никелирана. В кухата част на основата е поставена пресована шамотна нагревателна плоча. Мощността е 450 вата, а върху плочата има азбестова топлоизолационна подложка и чугунен натискач. Чугунената основа и натискачът служат като акумулатор на топлина, който осигурява равномерно нагорещяване на работната повърхност по време на гладенето.

Както и останалите показани тук ютии, и тази няма терморегулатор – включваме я, изчакваме да загрее достатъчно и започваме да гладим! А когато искаме да си починем, трябва да поставим ,,Ракетата“ върху топлоизолационна подложка, за да предотвратим случаи на пожар. Впрочем продавани са специални метални подложки, поставени върху три керамични крачета и така отделени от повърхността – върху такава подложка е удачно да поставим ютията.

Ютията ,,Ракета“ има много просто устройство и заради това повредите в нея се състоят обикновено само в прегаряне на нагревателния елемент, който в такъв случай трябва да се замени с нов. Уредът потребява 150 вата мощност и тежи 2,5 кг.

Произвеждана е и голямата електрическа ютия ЕСЮШ-49 от 1949 г., тежаща 6 кг и предназначена за шивашките предприятия – ютиите като нея имат голямо тегло за усилена акумулация. Нейната нагревателна спирала е с мощност 700 вата, изолирана с порцеланови мъниста.

През 1958 г. започва производството и на автоматични ютии. Най-важната им разлика с описаните дотук е, че разполагат с терморегулатор, който автоматично поддържа зададена температура, най-благоприятна за изглаждане на даден вид тъкан. Имат и по-голяма мощност (до 1000 вата). Отпада и необходимостта от допълнителните чугунени акумулиращи натискачи и значителното тегло на основата, тъй като голямата мощност осигурява силен топлинен поток. Една такава кутия е напр. ,,Юела“ на ,,Елпром“ Варна.

По-късно, след средата на 60-те г., започва масов внос на съветски електрически ютии с регулатор, затова и производството им в България значително се съкращава. Но днешният ни разказ свършва дотук – във времето на разцвета на българската ютиена промишленост.

А ето тук и за историята на българските печки ==>

Тайната на Първата готварска печка от Елпром Варна, част І – 1956