Повредата не е във вашия телевизор!

Днешната публикация ще ни върне директно 40 и кусур години назад. Нейната тема е качеството на българските телевизори от онзи период и по-точно – кои са най-честите повреди в тях, как се решават, как се търсят виновните и какво се прави в случаи на масови повреди на един и същ модел телевизори. Сигурни сме, че ще Ви бъде интересно. Приятно четене!

,,Много по-смело си взех жена, отколкото те­левизор. Знаете защо — телевизорът по-рано показва капризите си. Един техник, като го въртя-въртя по масата, хвърли му капака и от­сече:

— Такива апарати в завода дават като на­казание на най калпавите работници!

Това е лъжа. В Слаботоковия завод Кли­мент Ворошилов няма калпави работници. В такова реномирано предприятие с дългого­дишни традиции и опит професионалното отношение към работата — прецизността, техническият прогрес и високото качество — харак­теризират заводския почерк.

Истина е обаче и това, че от „двойката“ дълго не можеха да се отърват. Не че кон­струкциите бяха лоши или параметрите на изделието не отговаряха на съвременните изисквания за телевизора, не! Само заради многото рекламации е така. Като че ли под бича на някакво проклятие тъй добрите в за­вода апарати скоро започват да дефектират, често даже без да дочакат купувачите си. Това е потвърдила и една най-случайна проверка, направена в складовете на окръжно стопанско предприятие „Търговия на едро“ в Търгови­ще: имало всичко 780 телевизора, произведе­ни във „Ворошилов“ и 135 от тях не работели. А тази проверка не е единствената. И не е изключение.

В търсене на достойния отговор

С друг такъв случай не мога да се похваля — да кажа на директор, че идвам при него, защото предприятието има много рекламации, и той да ми каже „Добре дошъл!“ Затова се заклех да внимавам. А Иван Михайлов, заместник-директорът по техническите въпроси на заво­да, ме покани приветливо на масата и макар че телефоните му даваха толкова възможности да се измъкне, той не използва нито една.

— Знаете ли колко бе обиден колективът на тази „двойка“ — започна той. — Защото е по наследство: заради рекламациите за „Мизия“ и „Мургаш“, които тогава се компрометираха и ги спряхме. Сега се съдим с кюстендилския завод и той ще плати загубите — над 300 000 лева ни струват техните интегрални схеми! Но моралните загуби кой ще ни плати, престижа?

Това било преди няколко години. Прехвър­лили производството на интегралните схеми от Ботевград в Кюстендил и станало чудо: пристигали нормални схеми, входящият контрол не засичал никакви дефекти, монтирали ги, апаратът работел добре и първите осемнайсет часа. че и цялото денонощие… Раз­писвали паспортите на телевизорите и ги пре­давали на търговията, без да подозират дори, че съвсем скоро звукът ще почне да „гьгне“ и качеството на приемането въобще ще се вло­ши. Клиентите започнали походите си към сервизите, сервизите надали вой, вестниците се чудели какво да правят с получените писма на отчаяните зрители… Измерили пак току-що получените схеми нормални! Но отделили няколко настрани — след време дефектите се проявили от стареенето. Наложило се да спрат работа — страшно сътресение за завода! — и бързо да разпратят рейдови бригади от специалисти по всички окръзи. Оттогава се гледа с подозрение на „Ворошилов“.

Най-достойният отговор в такъв случай е: чувствително да се подобри качеството на новите изделия. Затова Слаботоковият завод е едно от тринадесетте предприятия, които от ноември 1976 пробно внедриха комплексната система за управление на качеството. На всички работници и низови ръководители обясни ли, че това вече е борба за високо качество върху основата на стандартизацията. Не на определен норматив-инструкция трябва да от­говаря изделието и отделните му възли, а на стандартизационен документ, който има значението на закон и неизпълнението му се на казва съответно по закон! Засега в завода са утвърдени 30 такива „закона^–и по тях експе­риментално се работи още от юли 1976.

— Аз съм главен отговорник по внедрява­нето на тая система и затова доста почетох съветска литература — усмихна се Иван Михайлов. — Мисля, че вече я познавам добре и за­това ще споделя мнение за няколко недоста­тъка в приложението й у нас. Първият е, че тя почива на стимула ..добра работа — високо за­плащане“, а на практика това може да се при­ложи само за производствениците — как тога ва ще спечелим и конструктора за това високо качество? Можем само да го накажем с пони­жение, но заплатата му е еднаква и ако работи добре, и ако само отчита работа. А в Съвет­ския съюз се дава и премия за качествена ра­бота, има предвидено специално „перо“. Вто­ро: високото качество не зависи само от р ботника, защото и той все повече е зависим от апаратурата. А нашата е морално остаряла, че и се поврежда лесно. Докато я оправи, се на трупва много продукция, която после същите хора трябва да окачествят за много по малко време. Това значи, че самото внедряване на си­стемата изисква известни капитални вложе­ния. Трети проблем, който дано нн тормози са­мо на този етап, е, че сме кооперирани е петде­сет предприятия и ако те не ни дават качествени материали, нашето качество също пропада. Поне техният изходящ контрол трябва да работи по нашата система…

Иван Михайлов се оправи набързо с побесне­лия вече телефон и продължи:

— И оше едно — тази система се внедрява само в заводите-производители, а институ­тите остават настрана. Как ще произвеждаш качествено, ако изделието не е „направено“ още в техническата документация?! Имахме една голяма разправия с нашите „София 11“: сбъркали нещо в документацията, ние се запа­сихме с материали и се подготвихме за рабо­та, а те тогава се сетиха да нанасят промени…

Като говорим за качество, ние разбираме оная съвкупност от свойства на изделието, които задоволяват определена потребност на определен етап от време и при определени раз­ходи. Прецизността вече е, както се казва, „по­вече от необходима“ — разговаряме с Леонид Петрински, заместник-началник на отдела за технически контрол в завода. Правилно сте за­белязали, че пред името му няма „инж.“ — той е завършил математика. И задачата му е ма­тематическа — пресмята вероятността да се случи повреда в телевизора ни примерно за 1500 часа работа. Наш човек — нашите инте­реси защищава! И престижа на завода! Върху вратата на лабораторията му има само една дума — „Надеждност“. Затова я намерих труд­но от натъпканите из коридорите телевизори — сякаш цялата администрация се бе зази­дала зад тях. Те са „таблото“ за преизпълне­ние на плана — наднорменото търговците не вземат, защото и без това складовете им са препълнени /въпреки „новите цени“ от това лято/.

— Ами като хората гледат още „Оперите“ и „Кристалите“! — докривя му на Петрински. — Ние и на транзистори минахме, и на интегрални схеми, а те се греят още на ламповите…

Около него тихо бучаха трийсетина телеви­зора с по една нерешена „кръстословица“ на екрана. Всеки ден оттук „изписват“ най-ста­рите пет, а на тяхно място вземат нови слу­чайни „пациенти“. Цяла седмица, по 18 часа напрекъсната работа в денонощието, при мак­симално напрежение и максимално допусти­ма температура — така най-бързо излизат де­фектите. Това е оперативна проверка, която Петрински провежда непрекъснато /свръх задължителните две ежегодни/ за средно вре­ме на безотказна работа. Защото качеството наистина е проблем, а отделът трябва да по­могне.

Ако някога сте обичали една работа истин­ски и се гордеете с професията си, ще разбере­те Леонид Петрински. Слабите токове са били най-силната му младежка мечта и даже уни­верситетът не го е разубедил. Започнал в за вода като настройчик на радиоприемници — всичките радиошкафове на „Ворошилов“ са „одухотворени“ от него! После работил към отдела на птавния конструктор в бригада „Мо­дели, мостри и експонати“, където се правели прототипите на новите изделия. Ех, какво вре­ме е било — хвърли апарата през прозореца и той пак ше проработи! И че сега не е съвсем така, му тежи. Хванал се стъпка по стъпка да изследва защо толкова добри телевизори скоро вече не са чак толкова добри. И тогава извел „теоремата“: щом изискванията за ка­чеството на градивните елементи са по-малки от изискванията за качеството на изделието, в което са включени, тс високите изисквания към цялото изделие са фантасмагория! Каза­но на прост език, това приблизително означа­ва, че ако строиш кораб с гнили дъски, по-ве­роятно е да идеш при рибите, отколкото на другия бряг. А доказателството? Преписал Петрински изискванията за средно време на безотказна работа поотделно за всички, вло­жени в телевизора, градивни елементи: според средноевропейските значения за тяхната на­деждност и според нормите за нашите произ­водства. Шапката му хвръкнала — за нашите  кондензатори например изискванията били около 100 пъти по-ниски, за транзисторите ни – 200 пъти! Хубаво е, че ги правят по-добри поне, иначе, като изчислил надеждността на телевизора с градивни елементи според сре­дноевропейските изисквания, излязло, че с повече от двайсет пъти апаратът надскачал вероятната си теоретическа надеждност с елементи по нашите изисквания. А и телеви­зорите трябва да са на световно ниво. Нещо повече — „София 21“ претендира за „К“…

Сега вече разбираме Михайлов — петдесет предприятия отговарят за качеството на едно с изделие и едно предприятие страда даже само ₍ поради некоректността, посредствеността или безотговорността на петдесет други. Затова, когато държим за професионализъм в работата и с него свързваме „световното ниво“, трябва да си даваме сметка, че това е комплексен проблем и само с напъните на отделни пред- £ приятия много не ще постигнем. Рекламация та приравнява — за нея 50 е равно на едно. И обратното“.

Христо Буковски, сп. Отечество 23-1976.