Малко познати фрагменти от техническото образование в Царство България, изровени от Сандъците – Sandacite.

Целта на днешната ни публикация е някак непълна. Техническото образование в Царство България е една много мащабна тема, на която (в зависимост от размаха, с който я разглеждате), можете да посветите както голяма книга, така и немалка статия.

Обикновено се цитира мощният напредък на средното техническо образование в периода 1945-1990 г. и бързо разрастналата се мрежа от техникуми. Образованието в ,,царските“ технически гимназии почти не е отразено в съществуващата в Интернет информация. Именно поради това сметнахме, че е време да се обърне внимание и на един заслужаващ интерес аспект от техническото образование в предходния период. Става дума за часовете, в които учениците от ,,механо-техническите училища“ е трябвало със свои ръце да изработват машинни части и детайли (а понякога и цели устройства), след като това заляга в учебната програма в този профил на обучение след 1937 г.

В момента времевите ни възможности позволяват само да Ви дадем да пиете вода от извора, тоест, да прочетете една оригинална статия от 1942 г. със заглавие ,,Обучение и производство в нашите средни механо-електротхенически училища“. Текстът е фактологически ценен, защото в нея са отразени постиженията на някогашните ученици. Статията е поместена в Годишник на БИА, бр. 17-1942 г., а автор е учителят инж. Андрей Андреев.

Текста препечатваме с незначителни съкращения, а правописа сме осъвременили:

,,Целта на средните ни механо-електротехни­чески училища е да подготвят питомци, които да могат с успех да монтират, да прислужват и да поправят машини и инсталации, да могат да изработват по дадени конструктивни чертежи ма­шини и машинни части, каквито могат да са обект на нашето машинно производство, да бъдат помощници на машинни инженери и електро­инженери. Тази цел не е възможно да бъде по­стигната изцяло при 5-годишен курс на учили­щата, като се знае колко усложнена е днес тех­ническата дейност, затова през последните две години питомците на тези училища специализират, разделят се на отдели като: машинни техници, електротехници, аеротехници, леяри, ковачи, стру­гари, шлосери и галванотехници.

[…] Тази цел днес нашите училища постигат чрез обучението по теория (обща и специална) и чрез обучението по практика (общи технически сръчности и лаборатория). Разбира се, че всеки отдел има свое специфично разпределение на ма­терията и на сръчностите.

Обучението по теоретичните дисциплини се ръководи отъ учители-инженери и гимназиални учители, в класни стаи при помощта на пособия от съответните кабинети, а обучението по прак­тика се ръководи отъ инженери и средни техници в учебни работилници и лаборатории.

Учениците от всички отдели трябва да преминат една обща практическа подготовка в три години, следъ което съшата се задълбочава по съответната специалност. Учениците отъ първите класове изработват упражнения, чрез които добиватъ подходяща сръчност и в резултатъ на които може да се яви нещо и за пазаря (инструмент, домакинско пособие и пр.). Учени­ците отъ горните класове, а особено отъ метал­ните специалности, требва да се учат освен на сржчност, още и на производство

Машинните части не трябва да са случайни, а такива от една нова машина, която завършена требва да се пусне въ движение предъ самите ученици. Така единъ ученикъ се учи да работи с бистро съзнание, съ старание, учи се да работи точно, учи се на от­говорности. Учи се да произвежда машини.

До скоро това производство на машини в нашите училища беше случайно, по избор на съответните ржководители. Отъ 1937 година, чрез една заповед на г. Министра на търговията, това производство стана планово. Изработи се единъ план, според който в тригодишен срок на­шите училища трябва да изработят около 120 големи инструментални машини, които по няколко да се работят серийно в всяко училище и после завършени да се разпределят също по план между училищата, за да задоволят отчасти нуж­дите им, което досега ставаше отъ чужбина.

Задачата беше геройска. Пречки имаше доста, дори и някъде недоверие в голямата задача, но следъ изтичането на срока, след завършването на машините, ние можем да сме горди от постиг­натото.

Една критика за производството през послед­ните три години бихме могли да дадем като изброим по-главните обекти, съ които бяxa нато­варени средните механо-технически училища.

1. Механо-техническото училище София треб­ваше да изработи: шест струга (150 мм. височина на центровегЬ и 1000 мм. работна дължина), пет лентови резачки (бандцизи) с диаметър на ко­лелото 800 мм., шесть бормашинки заедно с електромоторите им (за бургии до 13 мм.), шесть ръчни бормашини за бургии до 10 мм., пет фур­нирни преси, петь оксиженови апарати и др.
2. Механо-техническото училище Габрово: че­тири големи шепингмашини (с ход до 600 мм.), два бандажни струга (съ 1000 мм. планшайба), две дърводелски рендосвачки (600x 1800 мм.) и др.
3. Механо-техническото училище Карлово: две шлайфмашини, две големи шепингмашини, две радио- лабораторни машини, четири шмиргелови апарати, бормашини и др.
4. Механо-техническото училище Русе: два го­леми ковашки чука, шепингмашини, големи и малки, хладилна инсталация, кран и др.

С подобни задачи бяха натоварени и прак­тическите механо-технически училища.

Само онзи, който добре знае при какви усло­вия се работи въ нашиге механо-технически учи­лища, с каква работна ржка, състояние на машини и др. се разполага, само онзи, който е изпитал трудностите на едно машинно производство у нас, когато прегледа изработеното, само той би могъл да знае колко много трудъ, колко непрестанни

усилия и грижи са били вложени в това произ­водство, само той би оценил подготовката и би изпитал признание къмъ нашите млади техници и техните ръководители.“

А ето и нещичко за нашето машиностроене 8 години след това:

Какво се произведе в България през 1950 г.