В новата статия на Sandacite.BG ще видим кои са първите филми и кина в България!

В последните няколко години наблюдаваме силен разцвет на българските филми и сериали. Отново зачестиха моментите, в които човек може да иде до кинокасата или киносайта и да си купи билет за български филм. Някак е приятно, живо, създава една особена динамика това да четеш за процеса на работа върху поредния нов български филм и същевременно да те заобикалят рекламите на вече готови и прожектирани такива. Живеем във велико време!

Но само преди малко повече от век нещата не са били точно така. Ама съвсем не!

Началото на кинопрожекциите в България ни отнася в последните години на ХІХ век и е свързано с градовете София и Русе. След десетилетни спорове и неясноти датата на първата кинопрожекция у нас беше закована на началото на декемврви 1896 г., а мястото – хотел Македония на ул. Търговска в София. Там една тайнствена личност, която тогавашния столичен печат описва като ,,професора по физика г-н Мелинсон“ в рамките на различни свои представления показва фокусничества и няколко филма, прожектирани с типичен кинематограф от края на ХІХ век. Става дума за познати западноевропейски филмчета от онова време като ,,Художникът (Кралица Виктория)“ (1896), ,,Сцени от улиците на Париж“ и други, но и за кинохрониката ,,Пристанището на Варна“ (1896), заснета у нас от французи. Тази лента обаче продължава да е малко легендарна и не е засвидетелствана в нито един филмов каталог от онова време, а имаме само косвени сведения за съществуването й (вестникарска реклама).

На 27 февруари 1897 г. във русенския вестник „Законност”, в рубриката „Вътрешна хроника”, излязло съобщението: „В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, аппарат, който изображава на платно тъй наречената Жива фотография. Аппарата дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени в всичката им живост и движения. Пристигналия цинематограф показва, например, един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, една от парижските площади и т. н. – всичко това толкова живо и естественно, щото се получава пълна иллюзия. Аппарата се помещава в новата къща на г. Марин Чолакова, на площадьта пред бъдещата градска градина. Входа струва 1 лев”. В публикуваната обява не се посочва точната дата на пристигането на „цинематографа”. Броят обаче е от 27 февруари, което означава, че появата на апарата е станала средата на месеца, някъде около 17 февруари.

Марин Чолаков бил известен русенски търговец на хранителни стоки. Въпросната къща била на два етажа, като приземният етаж представлявал обширно помещение, служещо за склад или дюкян. Според други твърдения обаче там се е помещавала бирария и вероятно точно там – като посещавано обществено място – се е провела и първата кинопрожекция в Русе. ,,Кинематографистът“ се е наричал Георги Кузмич.

Сведението на табелата обаче не отразява най-новите данни по темата ,,първа кинопрожекция в България“, защото в действителност това е станало в салона на хотел Македония в София, както и е описано по-горе.

Сетне започва една истинска епопея, на която авторите са отново чужденци. Защото, подобно на други демонстрации на технически новости (автомобилът напр.), и въвеждането на киното в България е инспирирано от ,,икономическите пътешествия“ на множество чуждестранни предприемачи, които осъществяват турнета из най-големите градове на България, носейки със себе си новото, непознато и тайнствено техническо чудо, наречено ,,кинематограф“, и кутии с целулоидна лента за него. Те подбират места, на които се събират множество хора – хотели, панаири и др., уреждат участието си с организаторите, включват своя апарат и започват важно да се въртят около него с подчертано достойнство, произнасяйки помежду си странни и мистериозни думи – ,,филм“, ,,лента“. По-заможните и успешни от тях – като чеха Франц Прохазка напр. – пътуват и със собствени сгъваеми шатри, които разпъват в определените спирки, както направил Прохазка във Видин, където разпънал палатка за цели 300 зрители! Той бил твърде изкусен киноуправител и освен самите прожекции, въвел атракция между отделните филми – докато сменяли лентите, електрически орган свирел и привличал минаващата публика да види поредното кинопредставление. Друг киносалон на Прохазка е бил ,,Гранд биоскоп“ до Лъвов мост. Той обаче не се посещавал добре, тъй като това място тогава се смятало за много отдалечено от Центъра. А самите филми, разбира се, били неми. Едва по-късно въвели музика, за да може тя чрез силата на нотите да изразява емоциите, които вълнуват персонажите и би трябвало зрителят да съпреживява.

Всички тези кинопредставления наподобявали по нещо цирковите. Разликата е там, че вместо изумителни номера, дресьорски героизми, фокуснически илюзии и т.н., публиката наблюдавлаа нещо, наречено от един русенски вестник през 1897 г. ,,жива фотография“. Това били кинопроизведения, които бихме нарекли праобрази на съвременните документални филми, изобразяващи тържествени събития, животът на хората на публични места в различни чуждестранни градове, обществени прояви на различни политически лица, протоколни събития с участието на царски особи и т.н. Действието на всички тези ленти, разбира се, се развивало в чужбина. ,,Кинематографическите сеанси“ се рекламират шумно и мощно, като че са същински циркови представления.

Горе-долу по това време по българските номадски киноекрани започнали да се появяват и художествени, игрални филми, които били отново чуждестранно производство (най-вече на френската компания ,,Патè фрер“. Сюжетите им показвали приключения на герои в далечни и екзотични страни, в които хитрите персонажи защитават някаква кауза и успешно я постигат, или пък напротив – борят се като Дон Кихот с вятърни мелници и искрено разсмиват публиката с невероятно комичните си подвизи. Друг жанр на филмчетата били мелодрамите, в които героите преодолявали множество препятствия, а в почивките между тях изплаквали очите си един за друг.

Всички тези кинопрожекции се провеждали в набързо разпънати шатри из всеки по-голям град на България. Едва в началото на ХХ век започнали да възникват постоянни, стационарни кинотеатри. От една страна, те разчитали на един информиран зрител, който веднъж е видял и харесал кинематографа и е готов често да посещава нови ,,представления“. От друга обаче, постоянното установяване на едно място заставяло собствениците да се снабдяват с все нови и нови филми, за да показват на посетителите различни заглавия. А това е ставало трудно при недобрата логистика между България и чужбина в началото на миналия век и постоянно растящите цени на лентите с най-прочутите световни актьори. Не стига това, ами и наложилата се тогавашна традиция при показването на тези кратки филмчета повелявала да се прожектират едно след друго разножанрови филмови произведения! Наистина трудно за собственика на малък кинотеатър и всъщност това е причината, поради която – въпреки бързо никнещите тук и там киносалони из София – през 1910 – 15 г. високоразвити остават едва няколко, сред които известни имена са ,,Модерен театър“, ,,Одеон“ и ,,Нова Америка“.

В този период из кинотеатрите вече редовно се показвали хроникално-документални кадри, наречени ,,картини из нашия живот“, чиито сюжет са забележителни и интересни моменти, вече от живота на България – ,,Пристанището на Варна“ (една от първите показани у нас такива кинохроники още през 1896 от Мелинсон),  ,,Посещението на цар Фердинанд в Цетина“, ,,Излетът на авиатора Масленников в София“, ,,Зимният спорт на столичани“, ,,София и околностите ѝ“, сюжети от всекидневието на българската войска и обучението във Военното училище и т.н. Някои от тези ,,документари“ вече могат да се нарекат български, защото са снимани по поръчка на кинотеатрите.

За съжаление днес състоянието на тази историческа ценност – сградата на ,,Модерен театър“ (открит 1907) – е престъпно лошо!

Това ни води към другия вид сюжети, които определено вълнували публиката – военно-патриотичните. Те първи излезли от рамките на хроникално-документалния кадър и дали живот на пълноценни игрални филми, произвеждани от чуждестранни компании, но предвидени за показ у нас. Нерядко чисто български сюжети от военните години са ставали основа за сценарии, разработени от външни продуцентски къщи, но за наша публика, тъй като явно се е смятало, че историята приятно ще подразни патриотичните чувства на зрителите и това ще гарантира търговския успех. Такъв е напр. случаят с филма ,,Марийка – потурчената българка“ на споменатата френска компания ,,Патè фрер“. В този вид, а и в други кинопроизведения, виждаме отколе познатите оперетни сюжети, които задължително включват действия на персонажи като разбойници, неверници, крадци, свръхестествени, същества, невъзможна любов, на вид по-слаби сили на Доброто, множество перипетии, тяхното преодоляване и т.н. Накрая ,,нашите“ все пак успяват да се наложат над ,,лошите“ (напр. ,,неверниците“) и хепи ендът възтържествува. Дори може да се направи успоредица между сюжетната схема на ,,Марийка…“ и операта на Моцарт ,,Отвличане от сарая“.

Обаче, ако трябва да определим най-успешните жанрове в киното в България през началото на ХХ век, това са мелодрамата и комедията.

Точно постепенното настаняване на кинопрожекциите в българското публично ежедневие подготвило почвата и за следващия важен етап – появата на първия български игрален филм ,,Българан е галант“ през януари 1915 г.