Статии – Стара техника

В Sandacite.BG направихме екскурзия из старата българска космическа техника. Ето какво открихме…

Често слушаме за 2-та полета в Космоса на българските космонавти Георги Иванов и Александър Александров (1979 и 1988 г.). Но рядко се говори защо са осъществявани те, каква е работата на хората в орбита и с каква апаратура те я извършват.

Наскоро ви разказахме за първия български космически уред П-1 от 1972 г. Той е последван от още 12 сондови прибора за измерване на параметри на йоносферната плазма, като всеки следващ е с повишена точност и информативност на резултатите. Последният е изведен в орбита през 1981.

През февруари – април 1979 г. с автоматичната универсална орбитална станция (АУОС) Йонозонд-Интеркосмос 19 лети и БГ спътников електрофотометър ЕМО-1. Това е първият наш космически уред, работещ в открития Космос – монтиран е отвън, на корпуса на АУОС-а. Създават го учени и инженери от София, Стара Загора и Русе (напр. от ДЗУ Ст. Загора и Завода за селскостопански машини в Русе). ЕМО-1 изследва разпределението на светенето на земната атмосфера, измерва характеристиките на естествените светлинни излъчвания от дневното и нощното небе и др. На 5.IV.1979 уредът доставя много ценна информация за условията на проникване на заредени частици, идващи от Слънцето.

За полета на първия български космонавт (1979) са изработени нови прибори – напр. спектрометричната система Спектър 15. В 15-те спектрални обхвата  (канала) на камерата Спектър 15К се получават данни за достигналото и отразено от Земята слънчево излъчване и близката инфрачервена област на светлинните електромагнитни вълни. Спектрометрират се космически обекти и свойствата на земната атмосфера, като по този начин се установява атмосферното замърсяване и физическите и химически характеристики на обектите.

Засечените данни се записват на касета от специален блок с касетофон – Спектър 15КР – който е неразделен от апаратурата. Тя се и управлява от него. Лентата позволява да се запишат и коментарите на космонавта изследовател (през 1979 – Георги Иванов):

По брой на спектралните линии Спектър 15 е най-доброто в света за времето си. До 13.V.1979 на орбиталната станция Салют 6 са комплектувани всички елементи на системата и след успешния край на опитите с нея тя остава сред щатните апаратури. През 1980 е готова и модернизираната Спектър 15М (камерата от нея виждате на снимката по-долу).

През 1988 г. на линия е проектът Шипка. В полета на Ал. Александров (старт на 7.VІ) са предвидени научни изследвания и опити по космическа физика и астрофизика, дистанционно изследване на Земята от Космоса, космическа биология и медицина, материалознание, техника… и всичко с българска апаратура. Създадени са 9 изрядни електронни съоръжения. Тяхната работа разкрива на човека повече за поведението на организма на космонавтите в безтегловност, а също и за най-разл. свойства на Космоса. Това натрупване на познания е важно за бъдещите полети и излизането на човечеството в Космоса, ето защо Шипка е международен проект.

Астрофизичният комплекс Рожен е компютризирана система за бърза идентификация на небесни обекти. Има астрономическа камера, датчик и 16-битов компютър (от специалната серия МИК на Института по техническа кибернетика и роботика) за обработка на в реално време на снимките – астрофизични и геофизични изображения. Те се записват на хард диск, а с извеждането в орбита на Рожен е извършен и експеримент – дали хард диск ще работи нормално в условия на безтегловност. Космонавтът изследовател определя кое да се наблюдава и контролира качеството на резултатите. За времето си Рожен е 1 сред най-добрите системи за звездна ориентация.

Плевен-87 е компютърна система за изследване висшите психични функции и емоционално-волевата устойчивост и надеждност на космонавтите – космически психотест. Резултатът се разпечатва на матричен принтер от Приборостроителния завод в Петрич. Клавиатурата е противопрахово защитена. В по̀лета са направени над 15 опита.

Стигаме и до Паралакс-Загорка. Не, това не е първата българска космическа бира – знаем, и ние се зарадвахме! :) Приборът работи заедно с Рожен. Изследва физиката на околоземното пространство и определя вертикалното разпределение на светенето на земната атмосфера. Определя характеристичната енергия на навлизащите заредени частици.

Изследван е и сънят на космонавтите чрез 3-ия апарат от серията Сън – Сън 3. С този регистратор се прави непрекъснат 12-часов запис на физиологични сигнали като електроенцефалограма, електрокардиограма и т.н. С апарата са правени опити със съня на космонавтите в условия на безтегловност.

Комплектът Доза-Б съдържа интегрални детектори и биоматериали. С тях се оценява разпределението на дозата радиация в отсеците на основния модул на орбиталната станция Мир.

На 07.VIII.1981 г. в орбита е изведен и първият български изкуствен спътник – Интеркосмос-България 1300 – и 1-ви с изцяло наша апаратура за разностранни научни направления. Но това е една друга приказка…

Българската космическа техника отдавна е регистрирана в множество международни бази данни (като напр. NASA Space Science Data Coordinated Archive), а резултатите обогатяват космическото познание на човечеството.

А ето тук можете да научите още за българските космически подвизи ==>

В Sandacite.BG разглеждаме историята на Първия български космически уред П-1

През 1967 г. започва международната космическа програма Интеркосмос на страните от Източния блок, за която в следващите години държавите изработват апаратура за научни изследвания в орбита и извеждат свои космонавти. Така се ражда и първият БГ космически прибор П-1.

Той е проектиран в създадената през ноември 1969 Група по физика на Космоса в БАН, съставена от ентусиазирани млади хора. Пред новороденото ни космическо уредостроене застава въпросът – за изследвания в коя научна област може да се изработят уреди с най-голям успех? По това време страната вече има традиции в наземните проучвания на йоносферата (наелектризираната от Слънцето ,,обвивка“ на планетата). Йоносферата трябва да се познава – напр. благодарение на нейните свойства човечеството може да изпраща радиовълни (и съобщения) до разл. места на Земята и между сателитите и нея. Мощни радари на СВ и КВ (2 йоносферни станции – в София и Мичурин, дн. Царево) и 3 йоносферни обсерватории изпращат радиоимпулси с разл. дължина вертикално към йоносферата. Получената информация разкрива специфики на йоносферата над България на височина 100 – 200 км.

Логично учените решават да създадат уред за йоносферни изследвания, който да се монтира на следващия изкуствен спътник от Интеркосмос. Първият БГ космически прибор се казва П-1, трябва да работи на Интеркосмос 8 (И-8) и да измерва пряко параметрите на йоносферната плазма около него чрез датчици. Те формират единия му блок, а другият е с електрониката. Електронната база на уреда е българска – ботевградски MOS-интегрални схеми, айтоски съпротивления, кюстендилски кондензатори, севлиевски проводници и т.н. – БГ-електрониката излита в Космоса.

Инженерите проектират уреда, а двама техници се заемат с монтажа на механичната и електронната част. Произведени са 3 екземпляра. Сетне, като останалите космически уреди, П-1 е подложен на тежки изпитвания (топлинни, ударни, електромагнитни, вибрационни) в монтажно-изпитателните сгради в Москва и на космодрума Плесецк, откъдето ще излети И-8. Тества се само 1 образец, за да не се натоварва летателният, а само да се внесат в него наложилите се промени.

Ето как П-1 се монтира към спътника. Блокът електроника се фиксира под защитната обшивка, а отвън, на дълги разгъваеми щанги (за да се избегнат смущенията около корпуса), се монтират датчиците. Те са т.н. цилиндрична сола на Ленгмюр, която измерва електронната компонента на йоносферната плазма, и 2 сферични йонни уловителя – за йонната компонента.

Как работи П-1? В блока електроника се генерират напрежения, необходими на електродите в сондите за привличане на онези частици от заобикалящата плазма, които са предмет на изследване. В студената йоносферна плазма се ,,потапя“ метален електрод и му се подава напрежение. Ако бъде наелектризиран положително, по него ,,полепват“ електроните, а ако е отрицателен, привлича положително заредените йони.

Електрическите сигнали от уловителите и сондата се усилват от постояннотокови усилватели и се преобразуват в напрежение. А когато се получат волт-амперните характеристики на уловителя или сондата, данните се предават от И-8 към телеметрични станции на Земята. След обработката могат да се определят температурата, концентрацията на йоните и електроните, както и масовият състав на изследваните компоненти от йоносферната плазма.

Към уловителите и сондата се подават разл. напрежения с високоточни и стабилни сигнали, изработени от генератори – отново БГ производство, също както и токозахранванията за тях.

Ето го уреда на живо. :) Надписът ГФК означава ,,Група по физика на Космоса“.

Чрез електронен ключ 1 усилвател се превключва към двата уловителя. Дотогава в съветските и американски подобни уреди се използват 2 еднакви постояннотокови усилвателя към всеки 1 уловител. Но дори и съвсем еднакви, ел. частите им стареят и променят характеристиките си, което влошава прецизността на измерването. Превключването на 1 усилвател гарантира еднаква работа, подобрява точността, а и намалява малко теглото, обема и енергопотреблението на уреда.

Интересен е и 1 БГ принос при постояннотоковия усилвател. До 1972 г. при опити с уловители и сонди в съветските и американски спътници на входа на подобни усилватели се употребяват електромеханични лампи, защото те имат голямо входно съпротивление, а усилването е с висока стабилност. Това  е важно при плазмените измервания, защото измервателният уред не трябва да внася смущения в измеряемата среда, а тогавашните транзистори нямат голямо входящо съпротивление. Затова и, въпреки напредъка на транзисторните елементи, в космическо оборудване все още се ползват лампи.

Но за П-1 конструкторите поръчват в Централния институт за елементи БГ MOS-полупроводници, които да имат високо входно съпротивление! След доста трудности и неуспехи са изработени качествени образци, което и позволява целият постояннотоков усилвател на П-1 да работи само с полупроводници. Пак се намаляват обемът, теглото и т.н.

П-1 успешно е изведен в орбита на 1.XII.1972 със спътника И-8 и успешно поставя началото на българския щурм в Космоса!

А ето и още нещо подходящо, ако желаете да разширите познанията си за българската космическа техника ==>

Sandacite.BG откри и разучи наш военен компютър на име ПУРЗ-210! Ето го…

Един от интересните сегменти на българските компютри, който често остава встрани от погледите ни, е военното дело. Компютри в българската армия са използвани и преди появата на персоналните. Преди тях навлизат големите машини от серията ЕС, които заемат цели стаи (само хард дискът на такава е голям колкото фризер) и по-малките от серията СМ, при които един компютър също спокойно има размерите на холна секция.

Съществуват няколко многофункционални персонални компютъра (с разнообразно предназначение), използвани и в армията – като Правец`82. Някои Правеци имат и специализирани военни версии, като напр. военният 8М от 1985 г. За тях също са писани специални програми – напр. за насочване на зенитен огън.

Днешната ни тема обаче е друг специализиран военен компютър. Виждаме го отгоре – това е т.н. ПУРЗ-210 от 1988 г. Той е конструиран на основата на домашния Правец 8Д от 1985. Като повечето военни неща, и този компютър е здрав и с повишени показатели за механична устойчивост – напр. е поместен в метален, а не пластмасов корпус.

ПУРЗ-210 представлява пулт с 20 обучителни места за радиотелеграфисти, защото компютърът е използван в Организацията за съдействие на отбраната (ОСО) при обучението на радиотелеграфисти на морзов код – кадри, предполагаемо нужни за в бъдеще на Българската народна армия. Отгоре виждаме емблемата на ОСО и друг надпис – БРЕ – който ще рече ,,База по радиоелектроника“. Това е звеното, разработило и въвело в употреба ПУРЗ-210.

За задачите на ПУРЗ-210 е изработен специален досовски софтуер. По-долу виждаме началния му екран. Програмата позволява да се настроят параметрите на обучението и да се води процесът – да се укажат режим на работа, вид на текста и т.н. – за това подробно ще поговорим по-долу. За всяко работно място на ПУРЗ-210 има светодиод, който показва от даденото обучително място се работи – дали оттам се предава или се приема. След това предаденият текст може да се разпечата на матричен принтер (напр. петрички М88) и т.н. Той се включва към 25-пиновия конектор за лентов кабел, означен тук с ПУ (,,печатащо устройство“):

По-долу пък виждаме DIN 5-ица вход за магнетофон – той е нужен, защото предаваните от радистите знаци (упражнения…) могат да се записват на лента и по-късно да се прослушват, за да покаже инструкторът грешки. Има и изход, най-вероятно за да се включи озвучително тяло и така да се показва как трябва да звучи един добре предаван текст от някой тип. Има и друга букса ,,петица“ с означение ,,Вх. шум“ – тя е за включване на устройство, което симулира страничен аудиосигнал като шум, за да се симулират смущения при приемане и да се изпробва способността на радистите да работят при лоша връзка. 25-пиновият конектор за лентов кабел ,,РЗ“ е за включване на 20-те обучителни места.

Както виждаме от командното табло, на всяко място отговаря по 1 ЦК-ключе – надолу е изключено, нагоре е включено.

В дясната част на командното табло виждаме и няколко потенциометъра. Този, който може да се насочи към групите от 1 до 4 или към ОКР, е за избор на направление (група). Ако е настроен на ОКР, това значи при обща работа с всички работни места. При това положение аудиосигналът може да се контролира за всяко направление с включени слушалки отдясно на пулта. Потенциометърът ,,Вход“ е за усилване на външен сигнал – като морзов код, а може и микрофон, Както на Правец 8Д може да се включи касетофон. ,,Тон“ е за промяна на тона на телеграфния сигнал – по-висок или по-нисък (както при радиостанцииите). Когато се включи потенциометърът ,,Шум“, трябва да светне зеленият диод (при мен е зелен) и в слушалките трябва да се чува генериран от самия пулт шум. Този шум е имитация на смушения в ефира, за да може радистите да се научат да приемат морз при силни смущения. Това е свързано с включения генератор на паразитни смущения, за който казахме по-горе – трябва да е включен. От потенциометъра ,,Сила“ на панела се определя силата на звука.

Сега да разгледаме обучителната програма. Между другото, можете да я подкарате обучителната програма и на съвременен компютър, стига да разполагат с нея и с ДОС-емулатор. Ето, предоставяме ви за изтегляне и двете ==> Emul8d-0.1.4.5; Emul8d-0.1.4.5. Иначе на ПУРЗ-а софтуерът е записан заводски на ROM-чипа.

Военният обучителен компютър използва стандартен (михайловградски) монитор за Правец, който разполага с BNC-букса. Включвате РЗ-то и екранът светва…

За да преминев на следващия екран, натискаме кой да е клавиш. Веднага се появява възможност за избор на Окръжно или  Работа в направление. Това са двата режима:

Окръжно е, когато всички обучаеми приемат или предават заедно, а в режим Направение групата обучаеми е разделена на 4 подгрупи според нивото си на подготовка. Това е много удобно, тъй като винаги някои от обучаемите напредват повече от останалите и не е необходимо да ги чакат. Както при приемане , така и при предаване всяко едно работно място може да бъде комутирано към дадено направление. Според това кое направление (група) е избрано, се завърта потенциометърът на втората снимка. При влизане във всяко едно от тях трябва да се настроят различни параметри: скорост на предаването; какъв е типът на текста – цифри, букви или смесен; колко е броят на групите в един текст – 10, 20, 50, 100 и т.н. Целта да може да се избира различна скорост е удобство. Защото ако трябва да се обучават напр. 20 радисти, някои научават и работят с морзовата азбука по-бързо от останалите и да не се бавят, докато работят заедно с изоставащите. В направлението за напреднали може да се въведат следващите знаци за изучаване. По контролните светодиоди се следи работата от всяко едно радиотелеграфистко място в настроеното направление.

В режим Направление може да се избере и какъв е видът на текста – тренировъчен, обикновен или профилактичен. Обикновеният се състои от цялата морзова азбука с избрана скорост и групи; при тренировъчния се изучава първоначално азбуката, като тя е разделена на 7 групи по 4 знака. Заучаването на всяка група започва с петкратно предаване на знаците в дадена група.

Съществуват и други упражнения. А при профилактичния текст програмата избира знаците така, че да са близки по звучене и ги поставя в текста. Целта е радистът, който бърка подобни знаци, да започне да ги различава (напр. буква с – три точки – и буква Х – четири точки). Неразличаването може да си проличи, ако се изисква по-висока скорост на предаване на текста.

Като стана дума за скорост, от програмата може да се настройва и изисквана скорост на предаване – може това да е скоростта, с която се предава един знак, или скорост, с която се предава целия текст. Във втория случай разликата идва от по-дългата или по-кратката пауза между знаците.

Ако искате да научите повече за работата на обучителната програма на ПУРЗ-210, заповядайте да си изтеглите и разгледате ето тази инструкция за работа с компютъра, написана от нашия приятел Велин Панчев: Кратка инструкция за експлоатация на ПУРЗ-210.

Тези неща отгоре са ключ за въвеждане и платка, която се намира на всяко работно място на обучаем. На тези  места, ако ПУРЗ-210 е включен, но не е задействан режимът Направление, всеки обучаем може сам да слуша манипулацията си. Ако пък той се включи към към дадено направление със съответното ЦК ключе, то манипулацията му се чува на пулта и също се индикира от съответния диод. Двата потенциометъра са за сила на звука и тон на TLG-сигнал. Вторият ключ е заводски запоен към платката.

Между другото, и в момента този компютър се използва за практическо преподаване на радиотелеграфия в Българската армия.

А ето тук сме ви подготвили и още едно старо българско военно нещо, но по-старо:

В Sandaicte.BG намерихме български автомобилен симулатор.

Напоследък осветлихме историята на българските електронни игри. Тя започва още от 1976 – 7 г. с пускането на прототипа на телевизионната игра Турнир.

Не щеш ли, преди няколко седмици се натъкнахме на едно нещо, което допълва колекцията ни. Стаова дума за ето този автомобилен симулатор от 1987 г., в който играчът става шофьор. Машинката е произведена в завод в структурата на комбинат Електрон – София.

Машинката има пластмасов корпус, тежи около 3 кг и работи с 6 броя батерии:

Натиска се пусковият бутон и екранът светва с диагонал около 15 см светва. Показва се шосе с идващи насреща коли, които трябва да се избягват. Има и борчета, в които шофьорът може да се блъсне, както може и в колите! От ръчката вдясно се променя скоростта, с която се движи нашият автомобил – от 20 до 80 км/ч. Ролята на скоростомер се изпълнява от светодиодите в горната част на командното табло с надписи 20, 40, 60, 80 над всеки.

От кормилото пред екрана пък можем да изменяме посоката на колата – отклонение вляво или вдясно. Колкото по-висока става скоростта, толкова по-голяма е опасността да се блъснем в нещо и ако го допуснем, играта отчита грешка.

В повечето електронни игри има възможност за пауза и ето – тук също може да се направи такава. Знак за това е бензиноколонката – един вид шофьорът е спрял да зареди бензин.

Тази българска електронна игра може да се използва като симулатор за обучение по шофьорски умения, а 4-те степени на увеличение на скоростта прекрасно съответстват на 4 равнища на трудност.

Ето и една друга българска електронна игра, само че за включване към телевизор ==>

В Sandacite.BG се сдобихме с няколко български детски играчки роботи от 80-те г. – записахме и видео как работят.

Днес ще разгледаме едни от най-интересните представители на българската игрова електроника – серията симпатични хуманоидни роботи, произвеждани през 1980-те г. във Фабриката за механизирани играчки в Силистра към ДСО Младост София. Там са правени и други подобни играчки, като напр. колички и хеликоптери на батерии – също част от нашата колекция.

Споменатата серия роботи е известна просто като Ро, влиза в производство през първата половина на 80-те и има 3 модела – Ро 1, 2 и 3. Освен тях, пристигна и друг робот – той е от фабриката Детска радост в София. Голяма рядкост е човек да се сдобие с толкова добре пазени устройства – в кутиите, с оригиналната документация – но в нашия случай това щастие беше налице.

На първата снимка в статията виждаме 3-те модела Ро. Те се различават в дизайна на телата си (основно в главата – тя става все по-футуристична), а отделно от това всеки един модел има модификации с различни цветове на частите. Те обаче не влияят на класификацията – обикновено тя стига само до различаването на 3-те модела Ро и това е.

Ро 1 започва серията през 1981, а през 1986 следва Ро 2. Ро 3 е най-редкият от тях – от 1989/90 г.

На гърба си всеки робот Ро има отсек за 2 батерии 1,5 волта R6. Когато те се поставят и се затвори капачето, трябва да се цъкне малко ключе за пуск:

Това задейства редуктора с електрически микродвигател вътре в тялото на робота и той оживява – очите му започват да святкат, той тръгва да ходи и движи ритмично ръце. За да не се препъне някъде, е добре да го поставим на равна повърхност. Изключва се също с ключето.

Другият робот пък е около 2 пъти по-голям от моделите Ро и дори е въоръжен с нещо като бластер, а в лявата ръка – и щит:

На кутията си той е изобразен на фона на странна, непозната планета. Това не е учудващо, като вземем предвид какво значение отдава тогавашната култура на овладяването на Космоса. През периода 50-те – 80-те г., ако трябва да се покаже колко модерно е нещо, задължително в него се влага някаква космическа символика – название на небесно тяло, придава му се форма на летателен апарат или просто се правят такива илюстрации.

При големия робот батериите се поставят пак на гърба, но сега са 2 бр. 1,5 волта R14.

Хуманоидът също се движи и размахва въоръжени ръце, докато очите му заплашително святкат. Отдолу на ходилата си има и колелца, за да се плъзга. Датира от средата на 80-те г., най-вероятно 1985 г.

Тези роботи са малки, но много вдъхновяващи експонати. Дори и само с името на единия производител; съсредоточете се и усетете как звучи – ,,фабрика Детска радост – София“.

Ето и видео как се движат новите ни находки. А за ,,странното нещо“ в средата ще ви разкажем тия дни:

Вижте в Sandacite.BG българска моторна шейна отпреди 70 години!

През 1948 г. Никола Рангелов, ученик в софийската Механо-електротехническа гимназия, ходи по насипан с утъпкан сняг път. Знаейки, че шейната лесно минава по такъв път, той се замисля какво ли би било, ако разполага пак с шейна, но по-усъвършенствана – ,,мотоциклет на ски, снабден с въздушно витло“. Тя би се движила по снега още по-бързо и удобно, дори и по тесни пътища.

Конструкторът има в главата си идеята, тя се превръща в желание за работа и остава само да я осъществи. Но Рангелов не е правил такава шейна и тепърва тръгва по трудния път на пробата и грешката. Първо решава да намери мотоциклет, да му махне колелетата и да ги замени със ски, но после решава, че е по-удачно към една обикновена шейна да прикрепи мотоциклетен двигател, снабден с витло.

Ученикът започва скици, чертежи, първоначални груби пресмятания, които лакомо отнемат времето му за сън. Работата по изчисленията значително надхвърля подготовката на Рангелов по аеродинамика, теория на винта и други знания, основни за проектирането на такава машина. Когато накрая решава, че е готов с изчисленията на машината, трябва да изработи витлото от обикновена чамова греда само с една проста тесла и дървена пила поради липса на други инструменти. И тук конструкторът е страшно затруднен от липсата на предварителна теоретична подготовка, която да му помогне при изчисленията. Така Рангелов издялва дървеното витло на шейната.

Колега механик и монтьор намира мотоциклетния двигател – ветеран, изнесъл Втората световна, над 20-годишен… но в оглозгана следвоенна България такъв има. Конструкторът и приятелят му сковават дървеното шаси. Стари, примитивни ски стават ,,ходовата част“ на чудесото и идва моментът за пуск на вероятно първата българска моторна шейна.

Обаче старият мотор едва работи, ако изобщо запали. Отделно, че мощността му (номинално 10 к.с., а дори по-малко) е недостатъчна да завърти витлото с нужните обороти, защото то е твърде тежко – изчисленията му не са съобразени с двигателя, а профилът и диаметърът му са произволни. Монтьорът вижда неуспеха и се отказва, а Рангелов остава сам. Той обаче не се обезкуражава, а разбира причините за провала. Затова продължава да учи, отново да чертае, мисли, пресмята… Намира литература по темата и я изчита, а от Аеропланната работилница в Божурище получава самолетно витло – да, бракувано, но истинско! Отдругаде му отпускат малък автомобилен мотор. Сега и изчисленията на конструктора са съобразени с обстоятелствата и двете части могат да работят една с друга.

В началото Рангелов изпробва конструкцията си с колесник, а не с плазове на шейна. Новото шаси е метално и е изработено от един млад шлосер, подготвен в занаята си, което допринася и за икономичното разходване на материала. Ентусиастите вече разполагат и с оксижен, електрожен и различни шлосерски и дърводелски инструменти. Те ожесточено се отдават на работата, явява се и нов помощник – Петър Захариев.

Който е разглеждал хубави ски отпреди 70 г., знае, че макар и дървени, те имат метални странични кантове и върхове. Конструкторите прикрепват ските към шасито с пружиниращ механизъм, за да смекчават неравностите, а не да се разбият от тях. За да е защитен шофьорът от случаен удар и посичане от бързовъртящото се витло, то е облечено в предпазна клетка. Поради липса на време всичко това се прави до късно нощем, когато вече хората спят, а сетне шейната се изпробва, докато моторът бучи и ги дразни. J

Новата машина е готова през есента на 1949 г. Тя е дълга ~3,8 м, широка ~1,8, а най-високата ѝ част е 1,9 м. Оста на мотора лежи на ~90 см над шасито и почти съвпада с центъра на тежестта. Шейната тежи 180 кг, вози шофьора и до 100 – 120 кг товар. Шасито е триъгълно. Челната ска е водеща – свързана с волана, затова се завърта заедно с него и така шейната се насочва и управлява.

Въздушното витло се намира пред мотора, има диаметър 1,6 м и се върти с 1200 – 1300 об/мин. Шейната се движи с макс. скорост 60 – 70 км/ч, ако товарът е до ~100 кг.

Моторът е 4-цилиндров, тежи ~100 кг и има мощност 21 к.с. при 3600 об/мин. Конструкторите проектират и интересен радиатор за водно охлаждане. Новата шейна също може да се усъвършенства, но вече се движи, и то сигурно.

По това време Никола Рангелов вече е известен, има подкрепата на Градския съюз за спорт и техника и военни организации, което осигурява голям самолетен двигател от 100 – 120 к.с.! Тогава шасито може да е наистина голямо, а в шейната да се возят няколко пътника със скорост близо 100 км/ч.

А защо да не го направим и сега?

https://www.sandacite.bg/1960-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-120/