Научете в Sabdacite.BG кои са първите български електрически крушки!

Знаете ли кога започва производството на електрически крушки в България? В завод Светлина Сливен? Това наистина е известно предприятие, но то започва дейността си на основата на някои други, по-стари производители. Най-старият от тях е фабрика БЕЛФА Сливен.

На 1 юли 1933 г. в гр. Сливен няколко души, мужду които индустриалецът Апостол Стефанов, основават акционерното дружество БЕЛФА (Българска електрическа лампова фабрика). През 1933 един от ентусиастите предоставя парцел, върху който се построяват сградите на фабриката.  Германската фирма „Gladetz“ доставя производственото оборудване (машини и др.), а друга немска фирма, „Didier Werke“, построява потена пещ с четири тигли за топене на стъкло. БЕЛФА АД става акционер в сливенска електрическа кооперация, за да може да получава по-евтин електрически ток.

Щатният състав на фабриката през 1934 г. – годината на началото на дейността – наброява 20 работника и няколко техника.

Първата българска електрическа крушка светва през месец май 1934 г.

Дневното производство се движи между 1800 и 2000 лампи. В БЕЛФА се произвеждат стъклените колби, талерното стъкло и цоклите, а останалите материали и полуфабрикати са вносни.

БЕЛФА Сливен BELFA Sliven

През 1934 година във фабриката са усвоени и два патента, които са разарботка на стъклар от Сливен. Едната иновация въвежда нова технология за напръскване на светилната жичка с прахообразен червен фосфор, а вторият – за нов вид електрически лампи, които работят с жица, навита на двойна спирала.

Българските лампи БЕЛФА са с по-ниска цена, а по отношение на качеството не отстъпват на чуждестранните.  По думите на историка на българската електротехническа промишленост Кр. Станилов, ,,БЕЛФА става един от водещите производители в Европа“. От тази реклама се вижда, че произвежданите през 1937 г. техни крушки е между 5 и 500 вата (явно тогава хората редовно употребяват и лампи с мощност под 20 вата) и са изработвани различни модели за осветление както на жилища, така и на промишлени обекти, за трамваи, вагони и може би семафори, за поставяне на улични стълбове в градовете  и т.н.

Малко по-късно обаче западните фирми Тунгсрам и Осрам започват да заливат пазара с евтина продукция. БЕЛФА не издържа на конкуренцията и през 1939 г. фалира. Преустановено е производството на електрически крушки, а машините, съоръженията, наличните материали и детайли са консервирани.

Следният документ е изключително интересен за нас. Той е поместен в пилотния брой на сп. ,,Български радиолюбител“ от 1935 г. Представлява благодарствено писмо от директора на Електрическо дружество за София и България – белгийска компания, която притежава концесия за производство и продажба на електроенергия в София. От писмото са видни похвалните думи за експлоатационните качества на лампите БЕЛФА – две такива работят непрекъснато и вече успешно са надминали 1500 ч. безаварийна работа, а третата крушка, в действителност, вече е изгоряла, но не и преди да надмине 1550 часа работа. Писмото е адресирано до главния представител за България на лампите БЕЛФА Йосиф Меркадов.

Неслучайно Меркадов е решил в тази си реклама да приложи клиентски отзив, а не само хвалебствени думи за собствената си продукция, които сам е написал.

Литература:

Йорданов, Богомил Л.,  Василев, Васил В.,  Терзиев, Димитър Г.. Електротехническата промишленост в България :. [Очерк] /. София :, Техника, 1987.

К. Станилов, Цв. Христов, П. Дундаров, „История на електротехническата промишленост в България”, София, 2007 г.

Сп. Български радиолюбител, год. І, бр. 1 (1935)

Начало на електротехническата промишленост в България

Днес ще обърнем поглед към предтечите на зорницата на българското освобождение. Според нас, независимо от скромните мащаби на българската електротехническа индустрия в нейния зародиш, е интересно да изследваме началото на този впоследствие силно развит клон от българското производство. Винаги първият и последният етап в даден процес са най-интересни.

До края на Втората световна война в България няма развита електротехни­ческа индустрия. Може да се говори само за наченки в тази насока. Първите стъпки за електротехнически изделия се правят в работилницата “Гатю П. Станев и Ст. Балабанов” – гр. Русе. През 1925 г. те откриват магазин за внос на радиоапарати и радиочасти, а през 1935 г. за първи път се организира про­изводството на детайли от бакелит с вносен бакелитов прах, а по-късно – на електрически фасунги и ключове. През 1935-1938 г. тук вече се произвежда и самият бакелитов преспрах с вносна смола, оцветители и други материали.

Производството на изолирани проводници започва с малка работилница в гр. Севлиево, през 1932, която по-късно се развива в завод “Ненко Илиев”.

Производството на електрически машини с ротор води своето начало от 1926 г., когато в своята електротехническа работилница “Русия” Иван Яковлевич Кондратенко конструира и изработва първите асинхронни елек­тродвигатели, малки динама, трансформатори, прекъсвачи и др.

През 1932 г. работилницата на Бог­дан Джафаров започва производството на асинхронни мотори с мощност до 10 hp, а през 1936г. братята инженери Тодор и Георги Амьоркови започват производ­ството на електродвигатели с мощност до 7 hp.

След 1944 г. едновременно с горните две работилници се произвеждат елек­тродвигатели до 4 kW и в “Сименс”, вече като съветско предприятие и в “Завод 14” в Ловеч. След национализацията през 1947 г. от работилниците на Джафаров и Амьоркови се развива “Електромоторната фабрика” и производството на машини с ротор се разраства с бързи тем­пове.

Родоначалник на трансформаторостроенето в България е инж. Николай Бешков (1905-1986). Работейки в известната фаб­рика за бонбони и шоколад “Велизар Пеев” в Своге, той конструира през 1928 г. първият сух трансформатор 10 kVA за 6000/150 V за нуждите на заводската централа и околността. През 1934 г. вече като завършил електроинженер той конструира първия маслен трансформатор 15kVA, 7000/150 V за нуждите на белгийската компания Електротехническо дружество за България и София.

Непосредствено след това, ползвайки изоставени магнитопроводи постро­ява маслени трансформатори с мощност 18, 70 и 130 kVA за 7000/150 V за нуждите на същата компания. Използва малката работилничка на подстан­ция “Мария Луиза”. Към 1937/38 г. Н. Бешков вече строи трансформатори до 320 kVA и напрежение до 20 kV вкл. с внесена силициева ламарина от Германия (1935 г.).

През 1939 г. са били произведени 8 вършачки, 15 малки парни котли, 60 вагонетки, 17 бр. малки силови трансформатора, 88 т. подкои, 453 т. домакински съдове и някои уреди за бита (готварски печки, електрически крушки, телефонни апарати).

При засилената електрификация на селата след 1944 г. се създават две нови предприятия за силови трансформатори 30-50 kVA (1945/46 г.). Едното от тях е “АЕГ”, вече като съветско, с ръководител инж. Владислав Ив. Лу­ков, а другото кооперация “БЕК” – София с ръководител инж. Димитър Минчев Ковачев. Третото такова предприятие е образувано в държавната военна фабрика в Ловеч от инж. Минчо Йорданов Михнев с оказана му по­мощ от инж. Стоян Караджиев от Воден синдикат “Осъм” – Ловеч. Това предприятие изработва точни копия на Сименсовите трансформатори 30 и 50 kVA, 20/0,4 kV, претоваряеми, селски тип.

На Главна дирекция за електрификацията на България инж. Н. Бешков предлага изработването на 10 броя еднофазни трансформатори от по 1000 kVA, 60/21 kV, които да се използват в подстанциите “Русе” и “Разг­рад” за получаване електроенергия по кабела 60 kV от Румъния. Дирекцията му възлага такава поръчка за изпълнение и доставка.

В края на 1947 г. (24 декември) с национализацията на индустрията е национализирана и трансформаторната работилница на Н. Бешков, която има 15 души работници.

В началото на м. юни 1948 г. се обединяват двете предприятия за трансформатори в София – на Н. Бешков и “БЕК”. Те се преместват на бул. “Цариградско шосе”, No 68 и образуват Държавна трансформаторна фабрика с директор Нако Шопов, първият работник на Н. Бешков от 1934 г. и технически ръководител инж. Н. Бешков. В това ново предприятие се до­вършват 10-те еднофазни трансформатора по 1000 kVA, 60/21 kV, от които две групи по 3000 kVA (т.е. 6 х 1000 kV А) в подстанция “Русе” и една от 3000 kVA в подстанция “Разград”, като един еднофазен трансформатор ос­тава резервен. През м. август 1949 г. те са пуснати в експлоатация. През същата година в държавната трансформаторна фабрика е изработен и пър­вия трифазен трансформатор от 3000 kVA, 35/7 kV за подстанция “Рила” – София.

През разглеждания период (1919-1947 г.) в България високоволтова ко­мутационна апаратура не се произвежда.

Първите български многомаслени прекъсвачи за 20 kV са конструирани от инж. Владислав Луков и са произведени в “Елпром”. Монтирани са през 1949 г. в подстанциите “Русе” и “Разград”.

За производство на голи медни проводници Братя Филипчеви построяват “Бакърена фабрика” – София, която извършва огромна работа през 40-те години по изтеглянето на медни проводници от домакински съдове.

Работилници има и към представителствата на “Сименс” и “АЕГ”, също и към “Елин” за електрически табла, кабелни глави и др.

Оценката на инж. Т. Ив. Цонев за това време е: “Така, въпреки желани­ето на обвързващата ни германска политика, да бъдем суровинна база и преработватели на селскостопански продукти, се явиха кълновете и на зачатъчна електропромишленост”.

Литература:

К. Станилов, Цв. Христов, П. Дундаров, „История на електротехническата промишленост в България”, София, 2007 г.

Йорданов, Богомил Л.,  Василев, Васил В.,  Терзиев, Димитър Г.. Електротехническата промишленост в България :. [Очерк] /. София :, Техника,, 1987.

Иванов Н. – „Кратка история на създаването на „Елпром”, гр. Ловеч” – гр. Ловеч, 1985 г.;

Спиров, М. Електрификацията на България и нейните строители през XIX и XX век : Историография. Т. І. София, Херон прес, 1999.

Лъкът и стрелата в Първото българско царство

Всяко историческо изследване цели да възста­нови един факт, действие или събитие, да се доближи най-плътно до онова, което е било в действителност. Археологическото изследва­не има същата цел, но вече по отношение на бита — материалната и духовната култура, изкуството. Твърде често изследванията на ис­торията и археологията взаимно си влияят или по-точно — взаимно се преплитат, допъл­ват се, за да се получи по-ясна картина за всич­ко онова, което е съградило историята на Оте­чеството.

Оръдията на труда и оръжията винаги са представлявали интерес за науката. Една част от тях, направени изцяло или почти изцяло от метал, се намират при археологически разкоп­ки доста запазени и тогава е сравнително лесно да се възстанови не само предишния им вид, но и да се обясни тяхната функция. Други оба­че, направени от нетраен материал, не оставят или са оставили малко следи от своето съще­ствувание. Сред тях са лъкът и стрелата.

Историческите извори, които съобщават дан­ни за употребата им във военния и мирновре­менни бит на Средновековието, са сравнително многобройни. Но тези, които се отнасят пря­ко към първите векове от съществуването на българската държава, са само два. Първият е старобългарско религиозно повествувание, наречено „Чудото на Свети Георги с българи­на“. В един от пасажите му българинът разказ­ва зв своите перипетии във войната с угрите (маджарите) по следния начин: „Тогава затъна предния десен крак на коня и се счупи, а моя­та дружина избяга далече от мене. Наблизо имаше горичка и долина. Аз опънах лъка и като държах стрелите в ръка, побягнах“.

Вторият извор е съчинението ма византий­ския поет Йоан Геометър, съвременник ма им­ператор Василий ІІ Българоубиец, който гор­чиво оплаква поражението на византийската армия:

„Никога не бих казал дори слънцето да изчезне, че мизийските стрели са по-силни от аезонските копия“

В прабългарските надписи на каменни ко­лони, които дават списъци от въоръжението в държавни складове, поверени на военоначалници с различен ранг, се говори само за пред­пазно въоръжение — шлемове и ризници. Това подсказва за собственост с обществен характер върху предпазното въоръжение, докато напа­дателните оръжия — копието, мечът, брадва­та, лъкът и стрелата са лични. Те се пазели а дома на всеки боец и с тях той се явявал във войската. Изглежда за тях става дума в чети­ридесети от отговорите на папа Николай до княз Борис, че българите проверявали „всич­ки оръжия“, коне и вещи, които са необходи­ми за сражение и оня, у когото се окажат не­марливо приготвени, се наказва със смърт.

Обърнем ли се към археологическите на­ходки, ще се окаже, че също няма достатъчно данни за лъковете и стрелите през ранното Средновековие. От различни старобългарски обекти са познати кестени пластинки — сред­ни и крайни, които могат да бъдат съставна част от два типа лъкове. Но кой от тях пред­ставят тези пластинки? За щастие, запазили са се изображения от епохата на Първото бъл­гарско царство, по които може да се определи формата на българските лъкове.

Вае фондохраимлищата на Архео­логически музей в София се пази малък модел на лък от бронз, който по средата на тетивата си има пет лик за окачване. Той е намерен в Луковитско и несъмнено се датира от ранното Средновековие Моделът представя лък с рав­номерно извита дъга на ръкохватката и стрела с ромбовиден силует на върха, в който може да се познае както три ръбим ,,аварски“ тип, така и листовидния връх, употребяван векове наред. Лъкове с равномерно извита дъга на ръкохватката са изобразени на старобългарски­те графитни рисунки върху камък; такива лъ­кове представят ловенето от многократно коментираните старобългарски знаци. Според класификацията на руския учен А. М. Хазанов това е близкоизточният рефлексен лък, направен от различни сортове дърво и кестени пластинки. Тези лъкове от дълбока древност се употребяват а целия средиземноморски културен кръг. Технологията им обаче пред­лага много варианти — в ловенето случаи ке­стени пластинки въобще не били употребява­ни. Тъй като краищата и средата на лъка тряб­вало да бъдат твърди, а рамената — гъвкави, се използувало съответно твърдо или гъвкаво дърво.

1 Двата типа лъкове, използвани в Средновековна България през VІІ-Х век – близкоизточният  и „хунският“

2 Бронзов модел на лък и стрела от Луковитсо

3 Рунически надпис от Мурфатлар (Румъния) със знак „лък и стрела“

4 Знаци „лък и стрела“ от Плиска

5 Графитни рисунки от Преслав. Човекът държи лъка в дясната ръка, което показва, че той не стреля, а извършва иякакво друго действие с него. Вероятно тока е изображение на шаман по време на обряд

6 Началото на надписа на колобъра Чепа със знака „лък и стрела“

7 Алтайски омгон — изображение на бял шаман, който държи в ръката си модел на лък и стрела

На графитните сцени се среща и втори тип лък, който се различава от близкоизточния по-плавно вдадената си навътре ръкохватка. Ма­кар че изображенията са твърде схематични, не е трудно да се разпознае в тях тъй нареченият „хунски“ тип лък. Той също бил направен от различни сортове дърво, но го подсилвали със сухожилия и в повечето случаи — облагали с костен и пластинки. Ако съдим по находките от кестени пластинки в прабългарските архео­логически паметници на територията на Южна Русия, находките у нас са именно от такива лъ­кове. В сравнение с близкоизточните лъкове те имали по-голяма дължина и подобрени рефлективни качества. Въведени били на въоръ­жение у степните народи при появата на теж­ковъоръжените персийски войници, наречени катафрактарии. Стрелата с тесен, но масивен триръб връх, изстреляна с такъв лък, в много случаи пробивала съединителните звена на пластинчатите ризници на катафрактариите.

Но въпросът за използването на лъка и стре­лата в Първото българско царство има и друга страна. Става дума за традиционното за първо­битните (в широкия симисъп на думата) на­роди религиозно значение на оръдията на тру­да и оръжията. Вече е добре обосновано с фак­ти становището, че още от ерата на патриарха­та в езическите религии съществуват вярвания, според които почти всичко направено от чо­века за облекчаване на бита и труда, е получи­ло магическа стойност. Повечето археологи­чески паметници, от които могат да се опре­делят различните типове рамносредновековни български лъкове, са се появили във връзка с подобни вярвания и обряди.

Да се върнем към бронзовия модел на лък и стрела от Луковит. Петликът за окачване по­казва, че той бил нанизан на нишка или при­шит към дреха — значи е бил амулет, който предпазвал собственика си от болести, зли ду­хове и т. н. Обикновено амулетите осъществя­вали връзка с някакво божество. За лъка и стре­лата многобройни паралели показват (колкого и чудно да е това) връзка с древно женено бо­жество, което се наричало У май и ое смитало за покровител на децата. В тюркския епос Умай много често се среща като катун (,,ха- туи“) т. е. съпруга на великия бог Тенгри- хан.

Вярванията в лъка и стрелата имат и друга страна:

те са първото и основно оръдие на ша­манския култ и дори предшествуват дайрето. С лък шаманът пускал стрели срещу злите ду­хове, по звука на тетивата гадаел бъдещето и т. н. На шаманските дайрета от Бурятия до XIX век били изрисувани лъкове. Почти същия бронзов модел лък като този от Луковитско е пришит на планински онгон’ от Алтай, който изобразява духът на т. н. „бял шаман“.

Графичните изображения на лъкове и стре­ли са много важни за изясняване значението на тези предмети в езическата религия. Със сигурност може да се твърди, че никои сцени представляват шамански обреди и там лъкът в ръцете на човека има особено значение и сми­съл на култово оръдие. Други сцени показват военни или лоени епизоди и така лъкът и стре­лата като оръжие влизат в общия магически смисъл на сцената, направена, за да се постиг­не успех в определеното начинание.

Най-многобройни са отделните изображе­ния на лък и стрела — повече от сто в различни варианти. Те имат три значения, които взаимно се преплитат и за повечето знаци не е ясно ка­къв точно смисъл носят. Едни от тях инат без­спорно рунически характер и дори ги срещаме като буквени съчетания. Други са знаци за ро­дова принадлежност в тюркската традиция на прабългарите, а трети имат чисто магическа (опазваща) стойност и те вероятно са май-многобройни. Несъмнено е също, че родовият и магическият смисъл на знаците най-често се сливат.

За да стане ясно сложното многообразие на тези тълкувания, ще приведен един пример. Известен е надписът, който хай Маламир по­ставил в памет на своя приближен Челпа: „Каза ювиги Маламир. Чепа богатор боилът беше колобър и храненик на архонта (хана). Той се разболя и умря. Това се постави за негов спо­мен.“ Пред надписа каменоделецът е врязал знак „лък и стрела“. В надписа не се споменава, както е традицията, родът на починалия ари­стократ и веднага възниква мисълта дали този знак не е родовият белег на Чела От друга страна обаче, длъжността на Чепа — колобър — подсказва още едно решение. Извест­ният български учен проф. Веселин Бешевлиев е установил, че тази длъжност има воен­но-религиозен характер. Предвид определена­та със сигурност връзка на лъка и стрелата с шаманизма, знакът пред надписа на Чела може и да бележи това му служебно положение. След приемане на християнството езическите вярвания не отмрели веднага, а някои от тях даже трайно се враснали в новата религия. Редица белези на езическата традиция се по­явявали и в християнска обстановка, но сми­сълът им започнал дз се забравя или получавал друго звучене. Така знаци лък и стрела били начертавани през X и дори в началото иа XI век, но едва ли някой им придавал стария сми­съл. От тук ще предположим, че вярата в ма­гическата стойност на лъка и стрелата загубила първоначалния си характер, но идеята, че те имат своя особена вътрешна сила, останала.

Проф. Станислав Станилов

Видове ключове за осветление

Подобно на тази  публикация, в която Ви запознахме с първото широко произвеждано поколение български щепсели и контакти за открити и скрити инсталации, сега ще разгледаме същата гама, но по отношение ключовете за осветление. Или както обичаме да им казваме – ключове за лампа. Те са произвеждани най-напред в Слаботоковия завод Климент Ворошилов в София, а след това – в Елпром Кубрат, завод Найден Киров Русе и някои други.

Приятно четене! :)

Да започнем с малко лекция. Както знаем, инсталационните ключове служат за включване и изключване на осветителите. Обикновено те се състоят от тяло с кон­тактна част, механизъм за моментно включване или изключване и ка­пак. Контактната част има за задача да про­вежда електрическия ток. Механизмът за моментно включване или изключване служи да осигури включването или прекъсването на токовата верига с достатъчна бър­зина, за да не се допусне искрообразуване и обгаряне на контактите. Капакът е предназначен да изолира и оформи ключа. По конструкция се под­разделят на ключове с врътка (въртящи) и тип „цека“. При ток с по-малка сила (до 6 А) контакт­ната част на ключове с врътка се състои от под­вижен диск с контактни сектори и от неподвижни контактни пружини, към които са прикачени про­водниците. За ток с по-голяма сила (10, 15 и 25 А) подвижният диск е снабден с двойни контакти. Ме­ханизмът за моментно включване или изключване не позволява на подвижния диск да застане в междинно положение, при което контактните части биха имали непълно допиране. Конструктивно механизмът е най-различно оформен. При ключовете с врътка механизмът за бързо включване и изключване се състои от делителен диск 1 и притегателни пластинки 2 (фиг. 1—67).

Делителният диск има по периферията канали, в които попадат краищата на притегателните пластинки. Дискът е свързан с оста на ключа, към която е прикрепена врътка със спирална пружина. Когато врътката се завърти с оста, делителният диск не следва превъртането на оста, защото е възпрепятствуван от притискащите се в периферните му канали притегателни пластинки. Единият край на спиралната пружинна е прикрепен към оста, а другият край —към диска, с който се натяга. Когато натягането е стигнало до такава сте­пен, че триенето между диска и притегателните пластинки се преодолее, дискът рязко се завърта на следващото положение.

В някои конструктивни изпълнения контактната част и механизмът за моментно включване и изключване се сливат в едно. В този случай контактните пружини играят ролята и на притегателни пла­стинки, а дискът с контактните сегменти се оформя като делителен диск.

При ключовете за осветление тип ЦК неподвижните и подвижните контакти, както и механизмът за бързо включване и изключване, имат друго устрой­ство (фиг. 1—68). Върху тялото на тези ключове са монтирани не­подвижно V-образни вибриращи месингови контакти. Лостчето за включ­ване е монтирано шарнирно и ексцентрично към оста на ключа. В дол­ния край на оста има спирална притегателна пружина. При премест­ване на лостчето от едната страна на другата спиралната пружинка се натяга и когато лостчето стигне до изправено положение, тя бързо изтласква оста с подвижните контакти в другата страна.

Освен тези конструктивни изпълнения има и много други такива. Всичките се свеждат до тяло с подвижни и неподвижни контакти и механизъм за бързо включване и изключване.

Видове ключове за осветление

В зависимост от вида на електрическите разкло­нения, за които се употребяват, ключовете за осветление се подразделят на обикно­вени, групови, серийни, девиаторни и кръстати.

1. Обикновени ключове за осветление. Те са двуполюсни с две положения на подвижните контакти — включено и изключено. Конструктивно се изпълняват с врътка или тип „цека“. Подразделят се за скрита или открита електрическа инсталация в сухи помещения. На фиг. 1—69 е представен обикновен ключ с врътка, а на фиг. 1—70 — обикновен ключ ЦК за скрити инсталации. Тези ключове се монтират в кон­золните кутии на инсталациите и служат за включване и изключване на една или повече лампи едновременно. Произвеждат се с кръгъл или правоъгълен бакелитов капак и порцеланова или бакелитова основа за 6 А, 250 V. Прикрепването им в конзолите се извършва чрез две вилки с болтчета, както при контактите.

Ето ги и наживо от колекцията на Sandacite – Сандъците:

Обикновените ключове за осветление, предзназначени за открити електрически инсталации са също двуполюсни и с положения „включено“ и „изключено“. На горната фигура е представен обикновен ключ с врътка, а на долната —тип ЦК за открити инсталации. Произвеждани са с кръгъл бакелитов капак и порцеланово или бакелитово тяло за 6 а и 250 в. Монти­рането се извършва с винтове за дърво в предварително загипсирано дървено кол­че. Капакът на тези ключове за осветление в долния край има изтънена стена във форма на ок­ръжност. Това място от стената се отчупва при монтажа за поставяне на инста­лационната тръба.

2. Групови ключове за осветление. Те са трифазни за две групи лампи със следните положения: 1) включена само първата гру­па лампи; 2) включена само втората група лампи и 3) изключено положение. Произ­веждат се с врътка за скрити и открити инсталации в сухи помещения, за ток бай напрежение 250 V. Външната форма на тези ключове е същата като на обикновените ключове за скрити и открити инсталации. Поради това, че и двете групи лампи не мо­гат да светят едновременно, употребяват се за икономия на енергия в обществени места, предимно в хотели, където е необходимо две мощности осветление. Наричали са ги хотелиерски.

3. Серийни ключове за осветление. Те са тип ЦК и с врътка. С тип ЦК могат да се изпълнят следните положения: 1) из­ключено, 2) включена само една серия от лампите и 3) включени и двете серийни лампи. Освен това всяка серия от лампи може самостоятелно да се включва и изключва по желание на потребителя. Произвеждат се за скрити и открити ин­сталации за сухи помещения.

Серийните ключове с врътка имат съ­що три положения с тази разлика, че след положение на включена първата серия лампи следва положение на включени и двете серии. Отделните серии лампи не са независими, както при тип ЦК. И двата вида серийни ключове се употребя­ват в жилищни и обществени сгради за полилеи или за две мощности осветление.

Едната серия лампи може да бъде цветно осветление, а другата обикновено. Както груповите, и тези ключове имат три затегача за прикачване на проводници.

4. Девиаторни ключове за осветление. Имат две положения на подвиж­ните контакти, но устройството им е така пригодено, че когато са в положение „изключено“, те превключват токовата верига на един или група ключове. Употребяват се в токови вериги предимно за стълбища с една или повече електрически крушки, които могат да се запалят или угасят от няколко места. Произвеждани са за скрити или открити инсталации с врътка или тип ЦК и имат три затегача за прикреп­ване на проводници. По външна форма не се различават от обикно­вените ключове за скрити и открити инсталации.
5. Кръстосани (кръстати) ключове. Употребяват се като междинни за осветление на стълбищата при многоетажни сгради, при които е необходимо електрическите лампи по стълбището да се запал­ват или угасват от всеки етаж. Те имат четири затегача за прикреп­ване на проводници и четири положения на подвижните контакни пла­стинки. При всяко положение тези ключове превключват четирите про­водника — два по два последователно. Произвеждат се само с врътка за скрити и открити инсталации. Външната им форма е същата като на обикновените ключове за осветление.
6. Противовлажни ключове (фиг. 1—74). Подвижните и непод­вижни контакти са поставени в бакелитова или порцеланова кутия с уплътнен капак. В долната част кутията има две уши за монтиране върху стена и един отвор с резба и гайка за монтиране към стома- нено-панцерови инсталационни тръби или към самостоятелни провод­ници (антигрон и др.). Капакът се прикрепва към кутията с две болтчета. Всички съединения са уплътнени с каучукова смес. Употребвят се за противовлажни инсталации в бани, кожарската промишленост и др.

Вътрешното им устройство не се различава от това на останалите видове ключове за осветление. Те също биват обикновени, серийни, девиаторни и кръстати.

7. Бутонни ключове. Вместо врътка или лостче (палец) тези ключове имат бутонче за включване и изключване на веригата. Разли­чават се два вида бутонни ключове: висящи и за вграждане. И двата вида нямат механизъм за бързо включ­ване и изключване. Висящите клю­чове се употребяват предимно за нощни лампи, а тези за вграждане — за настолни лампи и др.

Едни от най-усъвършенстваните инсталационни ключове от това поколение, които всъщност са превключватели за по-голяма сила на ток, са пакетните ключове (фиг. 1—75). Конструкцията на тези ключове е съвсем различна от досега разгледаните. Съ­стоят се от отделни пакети, откъдето носят и наименованието си. Все­ки пакет образува един полюс или ве­рига на превключване. Пакетите на различните полюси се различават един от друг само по положението си към неподвижните контакти. Отделните пакети са свързани с притегателни капачки в общ пакет. Съществено­то при тези ключове е, че при малка повърхност превключват и изключват голям брой вериги със сравнително голяма сила на ток — до 35 а, при напрежение до 250 в.

Употребяват се като командни превключватели на съоръжения и др.

Литература:

Вижте в Sandacite.BG защо българските роботи могат всичко!

Това четиво от Сандъците – Sandacite ще Ви запознае с първите произведени в България роботи – от всякакъв вид и характер. Предлагаме екскурзията във времето да започне сега!

Има доста определения за понятието промишлен робот. Но с каквито и думи да наричане нещата, истината остава винаги една — става дума за имитация на човешки действия. Или по-точно — замя­ната на човешката дейност с помощта на ма­шини. Промишленият робот трябва да замени човека там, където за него няма място — под земята, в завода, под водата, във въздуха, в Кос­моса и така нататък. Списъкът на страните-производителки на промишлени роботи е твър­де кратък — този факт също не се нуждае от подробно обяснение. Казано с едно изречение, тяхното производство е много сложно и скъпо. Но веднъж произведени, промишлените робо­ти бързо се „откупват“ и ефектът от тяхното внедряване е повече от очевиден.

От 1979 година и България намира място в споменатия кратък списък на страните-про­изводителки на промишлени роботи. Нещо повече – нашата страна е с ранг на координатор в СИВ в това направление. Във връзка с изготвените планове за роботизация у нас са разработени т.н. еталонни работни места, в които да се прилагат промиш­лените манипулатори и роботи. Идеята е изделия­та на Комбината за промишлени роботи ,,Берое“ в Стара Загора бързо да намерят своето място в производствената сфера. Идеята е била течение на времето все повече работ­ни места да бъдат еталонизирани и адаптирани към възможностите на произвежданите у нас промишлени роботи и манипулатори.

Говорейки за българските роботи, не можем да не споменем една твърде интересна осо­беност, отнасяща се до тяхната конструкция. В световното производство на роботи тогава са оформени три конструктивни тенденции. Първата е свързана с производството на универ­сални роботи и се развива най-вече от САЩ. Универсалният робот има редица предимства – лесна адаптация към околната среда (респективно смяната на операциите), притежава голяма гъвкавост по отношение на програмирането. За съжаление, цената му свежда до нула положителните черти. Единственият изход от това деликатно положение е производството на големи серии, което намалява значително цената, но по времето на зараждането на българските промишлени роботи това е все още въпрос на по-близко или по-далечно бъдеще.

Другата тенденция в роботиката е свързана с производството на специализирани роботи. През 70-те години нея залагат най-често японските производители. Роботите от този вид са със значително намалени възможности и минимален брой сте­пени на свобода, имат опростено управление и сравнително ниска цена. За сметка на това те трудно се преустройват и се налага разработ­ването на широка номенклатура, което затруднява кзкто самото производство, така и обслужването и ремонта.

Във всяко нещо съществува така наречената „златна среда”. Роботиката не прави изключе­ние от това старо правило. Златната среда в случая е изграждането на модулни роботи. То­ва е именно пътят, избран от българските спе­циалисти. В този случай различните по вид и тип роботи се монтират от произвежданата гама модули. Степента на унификация в този случай достига 80 процента, което е отлично постижение в тази област. Така роботът става максимално универсален, като запазва ниската си цена. Но какво по-точно представляват българските роботи ? Нека за по-голяма прос­тота се опитаме да ги класифицираме по тях­ната сложност.

На снимката: промишлен робот РБ210

ПНЕВМАТИЧНО БАЛАНСИРАНИ РЪЧНИ МАНИПУЛАТОРИ. Този тип манипулатори са произвеждани в четири варианта с товаропо­демност до 250 килограма. Те намират широко приложение в ковашко-пресовото и щамповъчното производство, като осигуряват пълно механизиране на спомагателните операции при повдигане и транспортиране на товари, де­тайли и възли. Усилието, което е необходимо за задвижването на ръчните манипулатори, не надвишава 5 килограма, което значително об­лекчава труда в редица тежки ме само в пре­носния смисъл на думата производства.

ПОРТАЛНИ МАНИПУЛАТОРИ ПИРИН. Те са разработени в продуктова фамилия с товароподем­ност до 40 килограма. В зависимост от конструк­тивното решение имат точност при изпълне­ние на операциите (така нареченото позицио­ниране) около половин милиметър и се из­ползват при автоматично захранване с рота­ционно-симетрични детайли на редица прог­рамни металорежещи машини. Хидравличното задвижване и твърдото програмно управление на този вид манипулатори осигурява значителни икономически и експлоатационни предимства.

СТОЯЩИ МАНИПУЛАТОРИ ПИРИН. Произвеждани са в четири модификации, като различните варианти са построени на агрегат­ния принцип. Те имат точност на позиционира­не около половин милиметър и товароподем­ност до 20 килограма. Стоящите манипула­тори от фамилията Пирин са използвани за захранване на металорежещите машини с къси ротационни детайли. Те имат електрохидравлично задвижване и автоматично управление, като е предвидена и възможност за ръчни корек­ции.

ПРОМИШЛЕНИ РОБОТИ РБ 110 (на първата снимка). Имат четири степени на свобода и при максимална товароподемност 10 килограма имат точност на позициониране около половин милиметър. Те служат за автоматизиране на спомагателните операции з машиностроенето и някои други области на производството като получаването на пластмаси, стъкло, керамика. Промишлените роботи от серията 110 се задвижват пневматично и се управляват дистанционно, което гарантира максимална безопасност на обслужващия персонал. Програмирането им се осъ­ществява стъпка по стъпка, което е твърде удобно от практическа гледна точка. Управля­ващият електронен блок работи в три режима: „Програмиране“, „Работа“ и „Проверка на паметта“, като последният режим гарантира точността на зададената програма във всеки момент по време на експлоатацията.

ПРОМИШЛЕНИ РОБОТИ РБ 210. Те имат шест степени на свобода — максимална цифра в световната производствена практика, като конструкцията е изградена от въртящи се кине­матични двойки. При товароподемност до 15 килограма имат точност на позициониране около 5 милиметра. Този вид български роботи имат електрохидраалично задвижване и работят в сфе­рична координатна система. Основното им предназначение е да нанасят прахообразни покрития и бои. В паметта на роботите от фа­милията 210 могат да се запишат до 75 пара­лелни програми с продължителност на техно­логичните операции до 900 секунди, като прех­върлянето от една програма на друга става само за 3 секунди. Интересното тук е, че роботът се обучава ръчно на така наречена учебна скорост, като операторът имитира необходимата тех­нологична операция, която се запомня от па­метта. След това управлението се превключва ка работна скорост, която е няколко пъти по-висока от учебната. Този вид програмиране оси­гурява големи удобства при експлоатация и е много евтин, защото не се използува матема­тическо осигуряване.

ПРОМИШЛЕНИ РОБОТИ РБ 230. То­ва са най-усъвършенстваните роботи от серията. Те да из­ползвани за автоматизиране на основните и спомагателните технологични операции. При товароподемност до 600 килограма те имат точност на позициониране около един мили­метър, Този вид роботи също имат шест сте­пени на свобода и работят в цилиндрична коор­динатна система. Управляват се от цифрова програма, като за тази серия Институтът по техническа кибернетика и роботика към БАН е разрабо­тил усьвършенствано микропроцесорно уп­равляващо устройство, създадено изцяло с български елементи!

С един още по-усъвършенстван, макар и по-късен български робот, можете да се запознаете ТУК.