Статии – Стара техника

Важна част от всеки ролков магнетофон е неговото лентодвижещо устройство. За него Ви пишем в Сандъците – Sandacite.

От качествата и сигурността на лентодвижещото устройство за­висят до голяма степен електроакустичните качествени показатели на магнетофона. Не напразно популярно схващане за магнетофона е, че той се състои от 90 % механика, лентодвижещо устройство и само от 10 % електроника.

От лентодвижещото устройство на ролковия магнетофон се изисква да осигурява посто­янна скорост на движение на лентата с допустима неравномерност, определена по съответния стандарт. Чрез лентодвижещото устрой­ство трябва да се осъществи бързо пренавиване на лентата напред и назад. Освен това то трябва да е снабдено с ефикасно действаща спирачка. Както бързо трябва да се задействува лентата, така бързо трябва и да спира. Също така лентодвижещото устройство трябва да има възможност за бързо намиране на желан участък от записа.

Друго важно изискване, което се предявява към лентодвижещите устройства в ролковите магнетофони, е те да нямат голям механичен шум при работа. Това изискване в по-голяма степен е застъпено при битовите магнетофони. Твърде неприятно би било, ако магнетофонът се пусне да възпроиз­вежда тихо, а музиката или говорът са придружени от механичния шум на лентодвижещото му устройство. Освен това, когато с битов магнетофон се прави микрофонен запис, шумът на лентодвижещото устройство се улавя от микрофона и се записва заедно с полезната звукова картина.

Лентодвижещото устройство в един хубав ролков магнетофон не трябва да опъва силно лентата, защото тя може да се деформира или скъса.

Съществува богато разнообразие на конструктивни решения на лентодвижещи устройства. Независимо от това те могат да бъдат класифицирани в три големи групи според броя на електродвигателите, които участвуват в него.

Забележка: номерата на илюстрацията нямат отношение към реда на долуизброените компоненти

В битовите и някои полупрофесионални магнетофони се използват лентодвижещи устройства с един електродвигател Някои по-ка­чествени битови и полупрофесионални магнетофони имат два електро­двигателя. По принцип в студийните, т. е. свръхвисококачествените магнетофони, се използват лентодвижещи устройства с три електродвигателя. Тези три основни групи лентодвижещи устройства притежават редица общи възли, изпълняващи дадени функции. Такива общи възли са:

1. Тон-ос с гумена притискаща ролка, чрез които се осъществява равномерното задвижване на лентата при записване и възпроизвеждане.
2. Лентоуспокояващ механизъм, който представлява механичен филтър. С него се намаляват механичните пулсации, които съпровож­дат движението на лентата при записваме или при възпроизвеждане. Тези пулсации е прието да се наричат детонации.
3. Възли на подаващата и поемащата ролка. При записване и при възпроизвеждане подаващата ролка трябва да има обратен на движе­нието на лентата двигателен момент, който да опъва лентата. В съ­щите условия възелът на навиващата ролка трябва да поема изтегле­ната от тон-оста и гумената притискаща ролка лента, да я навива стегнато, без да я опъва силно. Затова двигателният момент на пое­мащата, т. е. на навиващата ролка, съвпада по посока с движението на лентата. При „бързо напред“ поемащата ролка трябва да притежава голям двигателен момент и високи обороти, а подаващата ролка тряб­ва да има малък съпротивителен момент, така че лентата да се на­вива стегнато на поемащата касета. При „бързо назад“ подаващата ролка трябва да има голям двигателен момент с висока скорост на въртене, а поемащата — да се съпротивлява. Това осигурява стегнато навиване на лентата върху подаващата касета.
4. Спирачна система. Спирачките могат да бъдат механични или електромеханични.
5. Направляващи или стабилизиращи положението на движещата се лента ролки или щифтове.
6. Клавишна система, чрез която се управляват механизмът, реле­тата и електромагнитите. Чрез нея е възможно включването на магне­тофона в различни режими на работа: записване, възпроизвеждане, бързо напред, бързо назад и спиране.
7. Възел, чрез който се изменя работната скорост на движението на лентата. При едноскоростните магнетофони този възел отсъствува.
8. Електродвигатели. Според вида на магнетофона в лентодвижещото му устройство участвуват един, два или три електводвигателя.

Задвижването на лентата при ролковите магнетофоните в режим на запис или възпроизвеждане се осъществява от тон-оста и гумената притис­каща ролка. Лентата е притисната към тон-оста от гумената притис­каща ролка. В резултат на това при въртенето на тон-оста се дви­жи лентата. Очевидно е, че скоростта на движението на лентата за­виси от ъгловата скорост на тон-оста и от диаметъра й.

 

От съществено значение за получаването на равномерна скорост на движението на лентата е определянето на оптималния натиск на гумената ролка върху тон-оста. Ако този натиск е много голям, тон- оста ще се натоварва механично в радиална посока. В резултат на това лагерите й по-бързо се износват. От друга страна, вследствие на това прекомерно натоварване триенето между тон-оста и гумената ролка се увеличава, поради което се намалява филтрационният ефект на свързания за тон-оста механичен филтър. Ето защо при прекомер­но голям натиск има опасност от възникване на детонация. Ако натис­кът на гумената ролка върху тон-оста е недостатъчно голям, двига­телният момент на навиващата ролка ще надделее и движението на лентата ще започне да се определя от него. Тогава лентата ще се из­дърпва от навиващата ролка и ще се преплъзва, в резултат на което ще се увеличи неравномерността в движението й, което е пак увели­чение на детонациите.

За правилното направляване на лентата в ролковия магнетофон е от значение равномер­ността на натиска на гумената ролка върху тон-оста по цялата висо­чина на контакта между нея и гумената ролка. Ако този натиск не е еднакъв по височината на гумената ролка, лентата ще започне да се движи ту надолу, ту нагоре, което ще влоши механичното й контак­туване с магнетофонните глави. Ето защо повърхностите на тон-оста, и на гумената ролка трябва да бъдат добре шлифовани. Освен това тук е необходима строга съосност на тон-оста с гумената ролка.

Поради грапавостта на работната повърхност на лентата и приплъзването й при движението й от тон-оста и гумената ролка въз­никва абразивен ефект. Тон-оста като че ли се шмиргелова от лентата. За да се намали износването на тон-оста поради този ефект, тя се по­крива по галваничен начин с твърд хром. В някои случаи за изработ­ване на тон-оси се използва неръждаема стомана. Но това не е за препоръчване, понеже магнитният окис от лентата действа като ка­тализатор при ръждясването на оста.

За да се получи малка обща неравномерност на скоростта, т. е. малки детонации, тон-оста трябва да бъде твърде прецизен цилиндър. Ако общите детонации са 0,1% и се приеме, че половината от тях, т. е. 0,05%, се дължат на ексцентричност на тон-оста, може да се установи каква точност е нужна при обработката й. Ако диаметърът на тон-оста е 5 ram, допустимата ексцентричност трябва да бъде 1,25 pm.

В повечето случаи, когато лентодвижещото устройство на ролковия магнетофон е с един електродвигател, механичният филтър е маховик, който е неподвижно свързан за тон-оста.

В по-редки случаи лентодвижещото устройство с един електро­двигател може да работи и без маховик. Това е възможно, ако елек­тродвигателят е с външен ротор, така че инертният му момент да бъде достатъчно голям, за да се получи необходимата механична фил­трация. В същност тогава тон-оста е ос на електродвигателя.

При студийните магнетофони рядко се използва маховик. Обик­новено тон-оста е ос на водещия електродвигател. Този електродвига­тел е синхронен и роторът му има достатъчно голям инертен момент.

Когато се натисне клавишът за „бързо напред“, отдалечителните щифтове (ако има такива щифтове) отдалечават лентата от главите. Същевременно на десния електродвигател се подава номинално напре­жение, т. е. пълна мощност, а на левия — понижено напрежение. При „бързо напред“ става обратното. При студийните магнетофони лента с дължина 1000 m се пренавива за 2 min.

При натискането на клавиша „стоп“ всички електродвигатели се изключват. Ако спирачките са механични, по механичен път със или без електромагнит те спират десния и левия електродвигател. Доста често вместо спирачки през навивките на трите електродвигателя се пропуска за момент постоянен ток.

В процеса на спирането гумената ролка трябва да се отдалечи от тон-оста.

Когато се ползва ролков магнетофон и се минава от един режим на работа в друг, е задължително да се спира магнетофонът; в противен случай е възможно да настъ­пят повреди в лентодвижещото му устройство. В края на 1960-те г. са про­изведени и магнетофони, при които се включва „бързо напред и на­зад“, без да се преминава през „стоп“.

В клавишната система на всички ролкови магнетофони е предвидено ме­ханично устройство, което предпазва включването на магнетофона на запис само с един клавиш. Това се прави с цел да се запази записът вър­ху лентата, когато поради разсеяност или умора звукооператорът на­тисне клавиша „запис“ вместо „възпроизвеждане“. За включването на магнетофона на запис е необходима допълнителна манипулация от стра­на на звукооператора. Той трябва да натисне едновременно два кла­виша. Вторият клавиш освобождава механичната блокировка или пък включва захранващото напрежение към високочестотния генератор и записващия усилвател. От казаното дотук може да се установи ка­кви трябва да бъдат електродвигателите при студийните магнетофони. Скоростта на въртене на водещия електродвигател, на който е по­ставена тон-оста, не трябва да се влияе ог приложения към него ме­ханичен товар. Очевидно е, че този електродвигател трябва да има твърда характеристика. Най-подходящ е синхронният хистерезисен дви­гател. Неговият ротор е цилиндър, изработен от магнитно твърд мате­риал с голяма остатъчна индукция и малка коерцитивна сила. Въртящото магнитно поле на статора индуктира магнитни полюси върху образува­щата повърхност на цилиндричния ротор. По такъв начин роторът се върти синхронно с въртящото магнитно поле на статора. Двигателни­ят момент на хистерезисния синхронен двигател не зависи от меха­ничния товар, който е приложен на оста му. За момента на включва­нето, когато скоростта на въртене е равна на 0, двигателният момент е почти равен на момента, който се установява при достигане на ста­билна скорост на въртене.

Важно предимство на хистерезисния двигател е това, че чрез пре­включване на броя на полюсите му в статора може да се изменя ъгло­вата му скорост, т. е. броят на оборотите му за минута. Това го пра­ви особено удобен при многоскоростните ролкови магнетофони.

Двигателният момент на левия и десния навиващ електродвига­тел трябва да зависи от скоростите им на въртене. Очевидно е, че те­зи електродвигатели трябва да имат мека характеристика. Двигател­ният им момент трябва да намалява с увеличаване на скоростта на въртене­то им. Само при тези условия може да се осигури постоянен опън върху лентата при различните режими на работа на магнетофона и при различни моментни радиуси на лентата.

Лентодвижещите устройства на битовите ролкови магнетофони са кон­струирани по най-разнообразни кинематични схеми. Най-популярните са с един електродвигател. Когато магнетофонът трябва да работи с акумулаторни или галванични батерии, електродвигателят е колекторен. Тогава се вземат специални мерки за стабилизиране на оборотите му. Напоследък и в тези случаи се използват синхронни електродвига­тели, които се захранват от стабилни транзисторни генератори. По та­къв начин най-слабото място на транзисторния ролков магнетофон, колектор­ният електродвигател вече е отстранен и срокът на експлоатация на магнетофона значително увеличен.

В някои конструктивни решения се използват два електродвига­теля. Единият от тях служи за задвижване на системите на левия и па десния куплунг, а другият е водещ за движението на лентата. За него чрез фрикция (механизъм, основан на триенето) или ремък е свързан маховикът с тон-оста.

А ето сега тука и една статия как се ремонтират ролкови магнетофони:

Ремонт на ролкови магнетофони І

See more

В Сандъците – Sandacite разглеждаме старите асансьорни въжета и разбираме защо асансьорите падат.

Поначало стоманените асансьорни въжета представляват гъвкав елемент, съставен от определен брой стома­нени жички, усукани около сърцевина от растителни влакна, азбест и др.

Асансьорните въжета са носещи носещи, т. е. на тях се окачват кабината и противотежестта и служат за предаване на праволинейно дви­жение към последните от повдигателния ме­ханизъм, или като помощни — за задвижване на ограничителя на скоростта и централния етажен превключвател, в някои конструкции шахтови врати и др.

Асансьорните въжета имат най-различна конструкция. По отношение на оплитането им те биват с единична, двойна или тройна оплетка. Единичната оплетка представлява един единствен сплитък от съставящите въжето жички. При двойната оплетка те са усукани най-напред в отделни снопчета, а последните от своя страна са усукани около сърцевината. Тройната оплетка е аналогична на двойната, но вместо снопчета са изпол­звани самостоятелни въжета.

При асансьорите най-голямо приложение са получили стоманените въжета с двойна оплетка. Обикновено общият брой на жич­ките във въжето е 114, оплетени в 6 сноп­чета по 19 жички във всяко (6 х 19 = 114), но се използват и въжета с 222 съставни жички (6 снопчета по 37 жички във всяко или 6 х 37 = 222).

Фиг. 2

Ако жичките в едно снопче са усукани в същата посока, в която са усукани снопчетата, въжето е с едностранно усукване (фиг. 2 а и б), а в противна посока — с кръстосано усукване (фиг. 2 в и г). В зависимост пък от посоката на усукване на снопчетата въжетата биват с дясна стъпка (фиг. 2 а и в) и с лява стъпка (фиг. 2 б и г).

Отделните жички в едностранно усуканите въжета имат малък ъгъл помежду си и сле­дователно голяма допирна повърхност. Бла­годарение на това повърхностното натовар­ване на тези въжета в каналите на фрикци­онните шайби или барабаните е по-малко. Такива въжета са по-гъвкави и работят до­бре в полукръгли канали, но имат значител­на склонност към разсукване.

Кръстосано усуканите асансьорни въжета са по-трайни в клиновидните канали на фрикционните шайби. Това се дължи на по-доброто, почти успоредно разположение на жичките спрямо оста на въжето.

Трайността на стоманените въжета до голяма степен зависи от броя на прегъвания­та по шайбите и ролките, през които пре­минават при работа. Особено неблагоприят­ни са обратните прегъвания. Във връзка с това стремежът е да се намалят до минимум прегъванията чрез правилен подбор на не­обходимата кинематична схема (по възмож­ност с най-малко отклонителни ролки).

Триенето на стоманените телчета едно в друго, в каналите на фрикционната шайба и в отклонителните ролки предизвиква с вре­мето износване на въжето и излизането му от строя. Това е и причината неинспектирани стари асансьори да падат. Заводът-производител на асансьорни въжета определя стандарти, при които въжто трябва да бъде бракувано. Когато техническа инспекция не се извършва редовно и въжетата се оставят ,,на магия“, в един момент те поддават на товара.

Най-чувствително се износва по­върхностният слой жички, но в течение па експлоатацията бързината на износване по­степенно намалява. Това е довело до създа­ване на стоманени асансьорни въжета със съставна конструкция, наречени компаундни (фиг. 3 а и б). При тях жичките от външния слой имат по-голям диаметър, но с оглед на за­пазване на гъвкавостта на въжето якостта им на разкъсване е по-малка (100.10⁷ – 150.10⁷ Ра). Жичките във вътрешността на снопчетата пък са по-тънки, а якостта им на разкъсване — по-голяма (до 200.10⁷ Ра).

Фиг. 3

При изчисляване на необходимите носещи въжета се взимат пред вид два фактора: напреженията, които се появяват във въже­то, и свойствата на материала, от който е направено.

Асансьорните въжета са подложени на:

а) напрежения на опън, които се предиз­викват от полезния товар;

б) напрежения на огъване, които се поя­вяват при преминаване на въжето при работа от право в огънато положение по фрикцион­ната шайба или барабана и по отклонител­ните ролки;

в) допълнителни напрежения на огъване, срязване и усукване, които се явяват в ре­зултат на технологичната обработка на въ­жето, а също и на взаимодействието на жи­чките под влияние на товара;

г)  напрежения на натиск в част от жич­ките, които се опират към повърхността на каналите, през които минават;

д) напрежения, предизвикани от силите на триене между въжето и каналите на фрик­ционната шайба и отклонителните ролки.

Свойствата на стоманените асансьорни въжета се да­ват от производителите в сертификат, който представлява лабораторно свидетелство за конструкцията им и за разкъсващите ги сили.

Противотежести за асансьори

See more

---

Литература:
Хубенов, Атанас Сп.,  Панайотов, Панайот Иванов,  Пенчев, Пенчо М.. Асансьори :. Учебник за СПТУ по силнотокова електротехника /. София :, Техника,, 1977, 188 с. :

Хубенов, Атанас Сп.,  Павлов, Тошо Вълчев,  Батанов, Тодор Г.. Асансьори /. София :, Техника,, 1969., 324 с., 4 отд. л. сх. :

Тодоров, Петър Павлов,  Чавушян, Нурхан Кетеон. Асансьори :. Учебник за ХІ клас – ІІ степен на ЕСПУ /. София :, Техника,, 1986, 168 с. :

 

В Сандъците – Sandacite разясняваме какво представлява строителният метод пакетно повдигани плочи.

Строителната система пакетно повдигани плочи (ППП) е разработена в Научноизследователския строителен институт – София през 1962-65 г. от колектив с ръководител инж. Хр. Греченлиев, инж. Г. Димитров, инж. Г. Костов, арх. П. Софиянски, инж. Ат. Радев, технолог В. Йоцев. Една от известните сгради в София, строени по този начин, е тази на КНСБ (на горната снимка я виждате в период на строеж – 1977 г.).

Фиг. 2

Методът пакетно-повдигани плочи е скелетно-безгредова система, при която всички междуетажни стоманбетонни плочи се от­ливат на терена, непосредст­вено една върху друга в па­кет. Предварително монолит­но се изпълнява нулевият ци­къл и се издигат стълбищни- те клетки по метода на пълзя­щия кофраж. След това с по­мощта на повдигателна инста­лация пакетът се издига на проектната височина на ета­жа, като се подпира с колони, които имат в горната си част хоризонтален призматичен от­вор (ухо). В тези „уши“ на колоните се вкарват къси сто­манени греди, на които се опи­рат повдигателните механиз­ми, когато отлепват пакета от долната плоча. Тази операция се повтаря на всеки етаж, от­долу нагоре (фиг. 2 и 3). Възможни са ва­рианти на метода пакетно повдигани плочи , при които пакетът се повдига отначало най-горе, а след това последо­вателно слиза надолу, като горните плочи се отлепват и остават на етажите.

Фиг. 2

Предимство на метода пакетно повдигани плочи е го­лямата икономия на кофраж и скеле. Чувствително се на­маляват разходите за труд, материали и енергия, което съкращава сроковете на строително-монтажните работи. Всъщност този метод съз­дава условия за индустриали­зирано строителство на самия обект. В статическо отношение конструкцията е безгредова. Връзката между колони и пло­чи е чрез стави или еластично запъване.

При строителния метод пакетно повдигани плочи хоризонталните товари от вятър и земетръс се поемат от монолитно изграде­ните кули (асансьорните и стълбищните клетки) и от противоземетръсните стома­нобетонни стени (шайби), кои­то увеличават общата недеформируемост на сградата. Методът дава възможност за съвременни обемно-простран­ствени решения и използува­не на ефективни материали и изделия. Преградните, стени са от тухлена зидария или па­нели. По тази система се из­граждат жилищни, админи­стративни и обществени сгра­ди до 12 етажа. За производствени сгради методът пакетно повдигани плочи е неподходящ.

На долната фигура виждате сграда с пакетно повдигани плочи в строеж:

Един ком­плект повдигателна инстала­ция се състои от 36 механиз­ма. Те могат да бъдат повече или по-малко, но винаги са кратни на 12, като на един механизъм не трябва да се окача товар, по-голям от 60т. Осовото разстояние между ко­лоните зависи от етажността на сградата. При двуетажни сгради се проектират оси 6,00/9,00, 9,00/9,00 и 9,00/12,00 м. Когато етажите са до пет, осите са 4,50/5,10, 4,50. 6,00 и 5,10—5,10 т. При осеметажни сгради осовите разстоя­ния се намаляват — 3,60/5,10, 4,20/5,10 м, при дванадесететажни сгради стават 3,60 3,60 и 3,00//3,90 т. Системата, може да се използва без за­труднения и при наклонени и стръмни терени.

На снимката долу виждате общ вид на спомагателната инсталация, използвана при строителство по пакетно повдигани плочи. Монтира се върху фундаментите на бъдещите колони. Предназначена е да фиксира гирляндите в отделните плочи и да образува технологичните отвори, необходими за монтажа на повдигателната инсталация и за връзките на колоните.

Пакетно повдиганите плочи започват да се прилагат в България през 1965 г.  Първата експериментална сграда е изпълнена в гр. Сливен през 1966 г.:

 Става дума за пететажна едносекционна жилищна сграда с три жилища на етаж, проектирана от арх. Софиянски, инж. Димитров и инж. Костов. След построяването й е построен жилищен комплекс с повторение на същото здание. За тази система са разработени безгредовите подови конструкции, намерили широко приложение в строителството след 1990 г. За първи път се използват и коркови плочи за изпълнение на плаващи подови настилки.

Тази сграда се използва като образец за първоначално внедряване на системата пакетно повдигани плочи в различни градове на България. Първата експериментална жилищна сграда в София е трисекционна, също пететажна, построена през 1969 г. През 70-те години на ХХ век 30 % от жилищното строителство в България се изпълнява по описания в статията метод.

В наши дни в България също понякога се строи с пакетно повдигани плочи:

А ето и нещо друго любопитно, пак на строителна тематика:

https://www.sandacite.bg/1970-първият-епк-блок-в-софия/

---

Литература:

Греченлиев, Христо Ив.,  Димитров, Георги С.. Наръчник за изпълнение на строителство по метода пакетно повдигани плочи /. София :, Техника,, 1976, 152 с. :

Коев, Димитър Савов,  Ничев, Тодор Димов. Сградостроителство :Ч. 1.. , 1981.

Рангелов, Владимир П.,  Тодоров, Марко А.. Единна пулсираща отворена система за жилищно и обществено строителство :. Анализ на експериментално строителство /. София :, Техника,, 1987, 268 с. :

Вижте пинизите на Сандъците – Sandacite при замяната на радиолампи!

Ясно е, че всяка повредена или изтощена радиолампа трябва да се замени с нова. При замяната на една радиолампа е желателно да се използва лампа от същия тип, каквато е била повреде­ната. Това обаче не всякога е възможно, тъй като често пъти се налага да се заменят лампи от стари типове, чието произ­водство е преустановено или които в момента не може да се намерят. В повечето случаи не може да се изчака набавянето на оригинална лампа и тя трябва да се замени с друга под­ходяща. Най-често при правилно извършена замяна на една лампа с друга качествата на апарата не се променят. В някои случаи тези замени са временни с цел да се пусне в действие в кратък срок някаква важна по предназначение радиоапаратура, макар и с цената например на намаляване на мощността й.

При замяна на радиолампи може да има най-разнообразни случаи, тъй като вече се работи с голям брой лампи и с още по-голям брой най-разнообразни радиоапаратури. Видовете за­мени на лампи са:

а)  замяна с точно същата лампа;

б)  замяна с лампа от същия тип, но с друг цокъл (от друга серия);

в)  замяна с лампа от друг подобен тип, отличаваща се от заменяната само по някои второстепенни данни (напр. по ото­плението, отрицателното решетъчно преднапрежение, наличност на втора излишна система и др.);

г)  замяна с лампа, със значително различаваща се характе­ристика ;

д)  замяна с лампа, предназначена за съвсем друга цел;

е)   замяна на една двойна лампа с две отделни, подходящи по характеристики лампи.

При замените, дадени в точките от б) до е) включително, трябва задължително да се разполага с подробните характери­стики на всички видове лампи.

При замяна на радиолампи, чиито цокли са различни, може да се постъпи по следните три начина:

а.  Сменяне на гнездото на лампата на прием­ника с друго, съответстващо на новата лампа. Този начин е свързан с известни неудобства поради изме­ненията на електрическите връзки в апарата, които се налагат при такава смяна.

б.  Направа на двойно гнездо (фиг. 2). То се из­работва лесно, а освен това предимство пред първия начин е, че не е необходимо да се извършат изменения в електричес­ките връзки на апарата.

в. Закрепване на цокъла на негодната лампа към годната лампа. Тази операция е позната сред радио­любителите под името „присаждане“.

Фиг. 2

Ще разгледаме малко по-подроб­но последния начин за замяна, кой­то е по-лесен и се използва най-мно­го. Например нека оригиналната лампа ЕСН11 да трябва да се замени с лам­пата ЕСНЗ.

Както е показано на фиг. 3а, към крачетата на лампата ЕСНЗ се спояват тънки проводници, които се прокарват през отворите на съответ­ните крачета на цокъла на лампата от 11-та серия. Цокълът на повредената лампа ЕСН11 не е подходящ за тази цел, тъй като тя е с ме­тален балон. По-подходящи са лампите от 11-та серия със стъклен балон, например AZ11, EL11 и др. Цокълът от 11-та серия се почиства добре от лепилото, а с поялник се изчист­ват от припоя отворите на крачетата така, че съединителните проводници да могат да преминат свободно.

След като се свържат електродните изводи на новата лампа чрез спояване на проводници към нейните крачета, старият цокъл се издръпва към цокъла на новата лампа, проводниците се опъват силно и веднага след това се огъват под прав ъгъл. Трябва да се внимава проводниците да не се допират помежду си вътре в цокъла. Ако е необходимо, някои от тях може да се изолират с тънка изолационна тръбичка (шлаух). Чрез добре почистен и загрят поялник проводниците се спояват към крачетата на стария цокъл. След това останалите стърчащи краища на проводниците се отрязват. Върховете на крачетата на стария цокъл се заоблят чрез запилване, цокълът се измива добре със спирт, след което присадената лампа ЕСНЗ може да замени лампата ЕСН11 (фиг. 3б).

Фиг. 3

Да видим сега какво трябва да се има пред вид при раз­личните случаи на замяна на радиолампи.

а.  Замяна на една повредена радиолампа с точно същата лампа става най-бързо при най качествено поправяне на радиоприем­ника. Затова е необходимо обаче да се разполага с всички видове лампи, което в повечето случаи е невъзможно.

б. Ако дадена лампа липсва, тя може с успех да се замени с друга от същия тип, но от друга серия, която има обик­новено друг цокъл. Такъв е случаят, както видяхме, ако трябва да се замени лампата ЕСНЗ с лампата ЕСН11. В някои случаи обаче лампата може да има същия цокъл, например лампите ЕСНЗ и ЕСН4. При такива замени двете лампи не се отличават съществено по характеристика една от друга, като се налага само да се смени съответното гнездо в радиоприемника, да се присади новата лампа или само да се смени разположението на проводниците, свързващи отделните електроди. В някои случаи даже и това не е необходимо, например при замяна на лампата ЕКЗ с лампата ЕК2 и обратно.

в. Много често се налага да се замени една лампа с друга подобна, отличаваща се от заменяната само по някои второ­степенни данни. Такива случаи може да бъдат най-разнообраз­ни. Новата лампа може да се отличава само по отоплението си, например ако трябва да се замени лампата AL4 с лампа­та EL11. В други случаи новата лампа е от същия тип и има същата мощност, но се отличава само по своето отрицателно решетъчно преднапрежение, например лампата 42 и лампата EL3.

Този вид замяна в повечето случаи не причинява особени затруднения, като е необходимо само да се извади извод от отоплителната намотка на трансформатора, респ. тя да се донавие, или да се постави или замени някакво жично съпротивление в отоплителната верига на лампата при универсалните апарати с лампи от серия Р, U, С или V. Когато новата лампа се отличава от старата по решетъчното си преднапрежение, трябва само да се смени катодното съпротивление на старата лампа или съпротивлението в общата отрицателна верига при полуавтоматично преднапрежение.

Тъй като при тези замени се налагат и трайни промени в схемата, трябва да се смени и гнездото, в случай че новата лампа има друг цокъл. При тези замени присаждане на новата лампа не се препоръчва, тъй като замяната има траен характер.

г. При замяна на повредена радиолампа с друга, отличаваща се по характеристика, се изисква внимателно разучаване на двете характеристики, за да може замяната да се извърши правилно. Такъв е случаят, когато например лампата 6А10 трябва да се замени с лампата 6А8. Цоклите и на двете лампи са еднакви, като се налага само размяна на проводниците. В други случаи, когато двете лампи се отличават и по цоклите си, необходимо е да се смени цокълът, тъй като замяната има траен характер.

д.  Често пъти се налага една повредена лампа да се замени с лампа, предназначена за съвсем друга цел. Тази замяна най- често се прилага при токоизправителните лампи, например лампата 6Ц5С се заменя с лампата 6Н8С. Първата е токоизправителна, а втората — усилвателна (двоен триод).

Изобщо всяка усилвателна лампа може да се използва като токоизправителна. За тази цел трябва да се съединят всич­ки изведени навън решетки направо с анода на лампата с изключение на управляващата (първата) решетка, която се свързва с анода през едно предпазно съпротивление R = 500~1000 омa за мощност 1 ват. Ако усилвателната лампа има една система, получава се еднопътна изправителна лампа, а ако има две — двупътна изправителна лампа. За да се изчи­сли стойността на постоянния ток, който може да се вземе от една такава лампа, трябва да се има пред вид следното правило: на всеки ват отоплителна мощност на лампата отговаря ток около 15 mA. Така например от лампата ELI 1 с отоплително напрежение 6,3 V и отопли­телен ток 0,9 A може да се вземе постоянен ток

I = 6,3. 0,9.15 = 85 mA.

При тази замяна най-често не е необходимо да се сменя гнездото, тъй като тя има временен характер. Новата лампа се монтира на междинен цокъл, в който се поставя и предпазното съпротивление.

е.  Замяната на една двойна радиолампа с две отделни лампи изисква голяма механическа работа в приемника, тъй като гнездо има само за едната от тях. В такъв случай трябва или да се пробие нов отвор за другото гнездо, или то да се по­стави на височина около 40 мм над шасито с помощта на един ъгълник. Такъв е случаят например при замяната на лампата ECL11 с една лампа EL11 и една лампа ЕВС11, на която диодите се оставят свободни или се свързват с катода на лампата.

Често пъти при заменяне на радиолампи се налага да се постави лампа с отличаващи се отоплително напрежение и отоплителен ток от тези на старата лампа. Когато трябва да се заменят лампи от серия Р, U, С или V в приемници с последователно свързани отоплителни жички (лампи с отоплителен ток 300, 200, 100 и 50 mA), ако е необходимо, трябва да се преизчислят отоплителните кръгове на лампите. Ако например повредената лампа има отоплително напрежение 20 V и отоплителен ток 0,1 A и тя трябва да се замени с лампа с отоплително напре­жение 13 V и отоплителен ток 0,1 A, последователно в отопли­телната верига на лампите се свързва едно допълнително съ­противление, чиято стойност се изчислява, както следва:

R = U_f1-U_f2/ I_f = 20-13/ 0,1 = 7/ 0,1 = 70 ома

мощността е

P = (U_f1 – U_f2). I_f = (20-13) 0,1 = 0,7 ≈ 1 ват

При обратния случай, т. е. ако отоплителното напрежение на новата лампа е по-високо, съществуващото съпротивление в отоплителната верига на лампите, което обикновено е жично, трябва да се намали. Това може да стане най-лесно, като на определено място върху съпротивлението се постави една гривна, която се стяга с винтче. Отводът се споява с тази гривна или с един проводник се свързва накъсо съпротивлението между гривната и съответния край. Ако съпротивлението е емайлирано, гривна не може да се постави и то трябва да се замени с друго жично съпротивление със съответната стой­ност и мощност.

Ако старата лампа трябва да се замени с лампа с по-слаб отоплителен ток, отоплителната жичка на новата лампа трябва да се шунтира с едно съпротивление. Ако например старата лампа има отоплителен ток 0,2 А, а новата — 0,1 А, като и двете имат еднакво отоплително напрежение, например 20 V, отоплителната жичка на новата лампа трябва да се шунтира с едно съпротивление, чиято стойност се изчислява, както следва:

R = U_f/ I_f1 – I_f2 = 20/ 0,2-0,1 = 20/ 0,1 = 200 ома

мощността е

P = U_f. (I_f1 – I_f2) = 20 (0,2-0,1) = 20. 0,1 = 2 вата

Обратният случай, когато отоплителният ток на новата лампа е по-силен от тока на старата лампа, не трябва да се допуска, тъй като това причинява големи изменения в отопли­телния кръг на лампите.

Ако новата лампа се различава от старата по отоплително напрежение и отоплителният й ток е по-слаб, трябва да се на­прави промяна в последователното съпротивление в отопли­телната верига (да се намали или увеличи) и да се шунтира новата лампа с едно съпротивление. Тези съпротивления се изчисляват по начина, разгледан по-горе.

Допълнителните шунтиращи съпротивления в отоплителните кръгове на лампите трябва да бъдат за двойно по-голяма мощ­ност от изчислената, защого изгарянето им причинява най- често прекъсване и на отоплението на шунтираната лампа.

При замяна на лампи „Льове“ от стари типове, които в стъкления си балон имат по 2-3 отделни системи заедно със съответните елементи (съпротивления и кондензатори), трябва задължително да се разполага със схемата на приемника и с ха­рактеристиките на лампите, за да може повредената лампа да се замени с няколко нови лампи, като в електрическия монтаж се добавят липсващите елементи. Такава замяна изисква от техника пълни познания по радиотехника. Налага се да се мон­тират и гнезда за новите лампи.

От началото на 60-те г. все по-често вместо токоизправигелни лампи често се изпол­зват полупроводникови токоизправители. Това е дало възмож­ност токоизправителните лампи и в стари модели радиоприем­ници да се заменят с полупроводникови изправители. При та­кива замени трябва да се има пред вид следното.

Ако приемникът е с трансформаторно захранване, отопли­телната намотка за токоизправителната лампа остава свободна. При избор на полупроводниковия токоизправител трябва да се вземе пред вид напрежението, което трябва да се изправя и силата на постоянния ток, необходим за приемника. Освен, това трябва да се увеличи капацитетът на филтровите кондензатори, ако изправянето се променя от двупътно на еднопътно. Евен­туално трябва да се промени и стойността на филтровото съ­противление, ако поради разлика между вътрешните съпротив­ления на лампата и на изправителя се получи разлика между стойностите на изправеното напрежение.

Ако приемникът е с универсално захранване, т. е. отопли­телните жички на всичките му лампи са свързани последова­телно, на мястото на отоплителната жичка на отстранената токоизправителна лампа трябва да се свърже едно съпротив­ление, чиято стойност и мощност се изчисляват по познатите начини. В този случай видът на изправянето не се изменя, тъй като при тези апарати то е еднопътно.

При замяна на токоизправителна радиолампа от серия U, С, V или Р с полупроводников токоизправител трябва да се отстрани съпротивлението, което е свързано в анодната верига на лампата.

Необходимо е също така да се има пред вид, че мостовата схема (Грец), която често се използува при полупроводнико­вите токоизправители, има приблизително свойствата на двупътния токоизправител. Ако се използва такова свързване, не е необходимо да се увеличава капацитетът на електролитните филтрови кондензатори.

При замяна на токоизправителна радиолампа със селеново стълбче трябва да се има пред вид, че една селенова клетка издържа обратно напрежение около 12 V. Ако трябва да се изправи напри­мер напрежение 360 V, необходимо е стълбче с 360: 12 = 30 клетки. Силата на изправения ток от токоизправителя определя диа­метъра на клетките. Когато не се разполага с точни данни за клетките, може да се използва формулата

I_макс = 35 (D²-d²),

където I_макс е максималният ток, който може да се взема от клетките, mA;

D — най-големият диаметър на селеновия слой, см;

d — най-малкият диаметър на селеновия слой, см.

Ако се окаже, че клетките не могат да дадат необходимия ток, свързват се паралелно две или повече стълбчета с еднакъв брой клетки, като всяко от тях има необходимия брой клетки за даденото напрежение. При две стълбчета максималната сила на тока се удвоява, при три — утроява и т. н.

При замяна на токоизправителна радиолампа с германиеви диоди на тях не трябва да се подава максималното обратно напре­жение и да се взема максимално допустимият ток. Най-добре е да се работи с около 25 % по-малки стойности. Необходимо е да се осигури и добро охлаждане.

При последователно свързване на два или повече германиеви диоди с цел да се изправи по-високо напрежение всеки един от тях трябва да се шунтира с по едно съпротивление поради разлика в параметри­те им. В противен случай един от диодите ще се пробие, като веднага след това ще се повредят и останалите. В таблицата по-долу са дадени стойнос­тите на необходимите шунтиращи съпротивления за старите руски германиеви диоди. Тези стойности могат да се изменят с ± 10 %.

При монтиране на полупроводникови токоизправители трябва да се внимава за техния поляритет.

А ето една друга интересна статийка, където можете да прочетете сбито и сдъвкано цялото важно знание за цоклите на електронните лампи:

Цокли за електронни лампи

See more

---

Литература:

Ведър, д-р Ал. Радиопоправки. София. Наука и изкуство, 1959.

Сокачев, А., А. Доков. Радиопоправки. София. Техника, 1963.

Тодоров, Т., М. Илиев. Слаботокова техника. София. Техника, 1962.

Власов, Ф. Електровакуумни прибори. Електронни и йонни лампи. София. Наука и изкуство, 1955.

Карането на мотор през зимата е било трудно и преди 60 години. Вижте ретро съветите на Сандъците – Sandacite!

Преди тръгване на път при зимни условия необходимо е мотоциклетистът и мотоциклетът да бъдат подготвени за това.

Подготовката на мотоциклета се състои накратко в следното:

Ако мотоциклетът е четиритактов, сменява се лятното мас­ло в картера със зимно. Сменява се маслото в скоростната кутия и диференциала (ако има такъв) с по-рядко.

Повдига се иглата на шибъра на карбуратора по-нагоре, за да се получава по-богата горивна омес, необходима за пра­вилната работа на двигателя.

Проверяват се и се почистват резервоарът и утаителят на кранчето към карбуратора от попаднала в горивото вода, коя­то може да замръзне и да спре редовния приток на бензин.

За да се избегне боксуването и се запази теглителната спо­собност на задното колело въпреки хлъзгавия терен, препо­ръчва се върху задното колело да се монтират вериги или да се намотае обикновено въже (фиг. 2). Препоръчва се също така да се поставят (ако има възможност) нови гуми с по-големи грайфери и размери. Както веригата, така и въжето се поставят само ако има цялостна снежна покривка. Ако се из­ползват, когато шосето не е изцяло покрито със сняг, те не само повреждат гумата и късат спиците, но правят самото пътуване неприятно поради постоянното друсане и подскачане.

Фиг. 2. Начин за поставяне на вериги или въже върху задното колело против боксуване

Върху предното колело и колелото на коша не е необходи­мо да се поставят съоръжения против боксуване и пързаляне, но гумите им трябва да бъдат запазени и с дълбоки грайфери.

Демпферът на кормилото при пътуване на заснежен и за­леден терен трябва да бъде по-затегнат от обикновено.

Мотоциклетистът също така трябва да бъде съответно под­готвен — да бъде облечен с топло, подходящо за случая непро­мокаемо облекло (фиг. 3).

Мотоциклетисти, на които често пъти се налага да пътуват през зимата, най-добре е да си направят предпазителен щит от плексиглас на кормилната тръба.

Фиг. 3. Облекло на мотоциклетиста за зимата

Много практични са и ламаринените предпазители на кра­ката.

Освен ръкавиците сигурно средство против премръзване на ръцете са брезентовите предпазители, изработени от гумиран брезентов плат, монтирани в двата края на кормилната тръба (фиг. 4).

Движението (пътуването) с единичен мотоциклет при за­снежен или заледен терен става по начало с по-малка ско­рост, отколкото при обикновени условия. Скоростта се опре­деля от състоянието на пътя (дали снегът е пресен или замръз­нал, дали има коловози), от конструктивните особености на мотоциклета и най-вече от опитността на мотоциклетиста. Не­зависимо от всичко скоростта на движение не бива да надви­шава 30—35 км/час. При заснежен терен се потегля много по-плавно и внимателно, отколкото обикновено, като миюилшстистът се подпомага и с крака.

Фиг. 3. Предпазител за ръцете на мотоциклетиста

При пътуване по снежна покривка мотоциклетистът трябва да се стреми да поддържа равномерна скорост на движение :и особено равномерна газ. Недопустимо е в такива случаи рязкото даване на газ и рязкото й опиране, тъй като това е съпроводено с боксуване или занасяне на задното колело.

При пътуване по прясна, незамръзнала снежна покривка най-добре е да се използува средата на пътя, която е вече утъпкана и дава малко съпротивление. При пътуване по път с тежка и по-дебела снежна покривка, по която не са минали други превозни средства, има опасност от прегряване на дви­гателя вследствие голямото съпротивление и постоянното бок­суване. Затова трябва да се проверява от време на време тем­пературата на двигателя и при загряване да се остави да поизстине.

Кошове за мотоциклети

See more

Движението по заснежен терен с мотоциклет с кош се от­личава от това при обикновени условия освен по слабото сцеп­ление, което имат колелата с терена, още и с постоянното „теглене“ към страната на коша вследствие съпротивлението, което оказва снежната покривка върху колелото на kоша. По­тегляне на мотоциклет с кош при снежен терен трябва да ста­не внимателно, а при дълбок сняг да се подпомага, като се бута от мотоциклетиста и пътника (ако има такъв).

При спиране е необходимо особено внимателно и плавно действие, като скоростта на движение се намалява със затва­ряне на газта, с плавното задействване на двете спирачки. При занасяне спирачките веднага да се отпуснат и след това отново да се започне спирането.

Лятото в града е малко по-лесно – можете да минете и така:

Каране на мотор в града през 1956

See more

---

Литература:

Георгиев, Димитър Хр., Тимчев, Григор. Наръчник на мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1958., 292 с. :

Напетов, Витомир П., Тимчев, Григор К., Гайдаров, Симеон Н.. Учебник за мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1959., 344 с., 1 л. ил. :

Златарев, Пантелей,  Гайдаров, Симеон Василев. Наръчник на мотоциклетиста /. София :, Техника,, 1962

Статията на Сандъците – Sandacite описва как трябва да се кара мотор в града според указанията от 1956 г.

Когато се излиза от гараж с пуснат в ход двигател, трябва да се даде предварително сигнал с клаксона, скоростта да не бъде повече от 5 км/час и да се излезе на улицата, ако това не пречи на останалите участници в движението. Ако по ули­цата се движи друго превозно средство, трябва да се изчака преминаването му и след това да се излезе.

Движението по улиците на града става само по дясната половина на пътното платно на около 1,5 м от края на тро­тоара. При тесни улици мотоциклетистът може да се движи по-близо до тротоара, но не по-малко от 1 м. Мотоциклети­стът няма право в никакъв случай да се движи в лявата поло­вина на улицата, освен ако е еднопосочна.

Обикновено при това упражнение мотоциклетистът трябва да се движи на втора или трета скорост (в зависимост от това, дали мотоциклетът е три- или четирискоростен).

При наближаване на около 50 м до кръстовище мотоци­клетистът дава сигнал е клаксона, постепенно намалява ско­ростта на 5—10 км/час, като скоростите съответно се превключ­ват. Кръстовището се пресича само ако през неш не пре­минава в момента или не предстои да премине друго превозно средство, което има предимство на движение (съгласно действащия тогава Пра­вилник за движение). Никога не бива да се смята, че е до­статъчно да се даде сигнал и без да се огледа кръстовището, да се премине. Не бива да се превключват скоростите на само­то кръстовище, защото с това се заангажира вниманието на обучавания; в момента то трябва да бъде насочено към пеше­ходците, пресичащи кръстовището, и към това, пресичането да стане правилно и безопасно.

Мотоциклет с кош и как се управлява

See more

В случай че кръстовището е заето от друго превозно сред­ство, мотоциклетистът намалява скоростта, приближава се до десния тротоар и спира. След освобождаването на кръсто­вището дава сигнал с клаксона и внимателно потегля, като наново добре оглежда кръстовището. Ако мотоциклетистът се движи по първостепенна улица, то при пресичане на второ­степенна улица се дава сигнал с клаксона. Самото пресича­не обаче се извършва, без да се намали скоростта на движе­нието, ако, разбира се, по второстепенната улица не се движи моторно превозно средство с предимство (санитарна линейка, противопожарни автомобили и др.).

Когато моторно превозно средство застигне мотоциклети­ста и дава сигнал с клаксона, че иска път, той е длъжен не­забавно да се отбие вдясно и да намали скоростта, като изчака задминаването.

При пресичане на кръстовище, движението на което се ре­гулира от милиционер регулировчик, при наближаване на око­ло 50—60 м мотоциклетистът дава сигнал с клаксона и знак за посоката, по която желае да се движи (иска път). При това газта се затваря и постепенно се намалява скоростта на движение, докато милиционерът регулировчик даде сигнал за свободен път. Такова кръстовище, макар и регулирано, трябва да се пресича със скорост, не по-голяма от 15 км/час, като своевременно се превключи, ако е необходимо, на низходяща скорост и се даде сигнал на пешеходците. При преминаване на кръстовище, по което мотоциклетистът иска да завие вляво или вдясно, той задължително трябва да показва посоката, в която ще завие, независимо от това, дали кръстовището се регулира от милиционер регулировчик или не. Когато мото­циклетистът се движи по улиците на града и чуе тревожните сигнали на автомобилите на противопожарна защита или на бърза помощ, той трябва да ое отбие до тротоара и да спре до преминаването им.

Преминаването покрай спрял на спирката трамвай, когато това се разрешава, трябва да става много внимателно и със скорост, не по-голяма от 15 км/час.

Когато мотоциклетистът иска да спре по улиците на гра­да, съобразявайки се с всички правила за движение, той се приближава първо до тротоара, дава сигнал е клаксона, нама­лява скоростта и продължава да се приближава до тротоара с разчет опирането да стане до ръба на бордюра. След спира­нето, ако обучаваният трябва да слезе, мотоциклетът ое повди­га на стойката. Мотоциклетистът трябва да вземе със себе си контактния ключ, за да не се използва мотоциклетът от дру­ги лица.

Основното в това упражнение е да свикне обучаваният с движение на мотоциклета по улиците на населеното място, като спазва правилата за движение.

А ето какво трябва да направите, преди да потеглите на волно каране из улиците:

Разработване на мотоциклета и какво е това

See more

---

Литература:

Георгиев, Димитър Хр., Тимчев, Григор. Наръчник на мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1958., 292 с. :

Напетов, Витомир П., Тимчев, Григор К., Гайдаров, Симеон Н.. Учебник за мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1959., 344 с., 1 л. ил. :

Златарев, Пантелей,  Гайдаров, Симеон Василев. Наръчник на мотоциклетиста /. София :, Техника,, 1962.

Какво означава разработване на мотоциклета? Отворете Сандъците – Sandacite и ще Ви обясним.

Правилното разработване на нов или излязъл от основен ремонт мотоциклет е от твърде голямо зна­чение за неговия живот. Нов или основно ремонтиран мотоциклет изисква много по-голямо внимание и по­вече грижи, тъй като в периода на първоначалната му експлоатация става разработване (сработване) на всичките му триещи се части и механизми. Раз­работването на мотоциклета се заключава в довеж­дане на всичките му триещи се части и механизми в положение на сработване (улягане) помежду им и установяване нормален луфт, който осигурява по­стигане на максимална мощност на двигателя и га­рантира нормална работа на целия мотоциклет. Ето защо е необходимо разработването на мотоциклета да се извършва много внимателно само от опитен мотоциклетист и по възможност през целия период от един и същ такъв.

Разработването на мотоциклета се провежда обик­новено в периода на експлоатацията му в първите 2000 км пробег.

Всеки завод-производител на мотоциклети дава точни указания за начина на разработването им, които трябва точно да се спазват, ако мотоциклетистът желае да има мотоциклета си за дълго време.

Важни правила, които трябва да се спазват в този период, са следните:

а)   Да не се форсира излишно двигателят.

б) Да не се надвишават максималните скорости, с които може да се движи мотоциклетистът в този период; те зависят от вида и типа на мотоциклета, от максималната скорост, която може да развие мото­циклетът след разработването, и от други факто­ри. Като общо правило може да се каже, че в пе­риода до 1000 км не трябва да се превишава поло­вината от съответната максимална скорост.
За всеки период от експлоатация на мотоциклета са определени максимални скорости на движение, като в заводската документация на мотоциклета винаги се посочва максималната. С оглед да се спазват тези важни указания съвет­ските заводи са правели специална регулировка на кар­буратора, след което той се пломбира.

За целта в карбуратора се прави специално при­способление за ограничаване на шибъра. То пред­ставлява обикновено или пръстен, поставен над ши­бъра, или опорен винт, завитлен на горната капачка на смесителната камера. След изминаване на пър­вите 1000 км пробег ограничителят се скъсява чрез отвиване, а след изминаване на 2000 км се изважда. Трябва добре да се запомни, че преждевременното сваляне на ограничителя скъсява живота на двига­теля.

в)  В периода от 500 до 1000 км пробег  не трябва да се качва втори човек.

г)  За препоръчване е разработването на мотоциклета да не се извършва по местности с големи наклони.

д)  За четиритактовите двигатели в този период трябва строго да се спазват сроковете за сменяване на маслото.

е)  Препоръчва се първото движение с нов мото­циклет да не трае продължително време с цел да не се допусне прегряване на двигателя. След спиране да се направи обща проверка на състоянието на це­лия мотоциклет. Следващото движение може да се извърши за по-дълго време.

ж)  В периода на първите 1000 км се препоръчва на всеки изминати 40—50 км пробег мотоциклетът да се спира за охлаждане. Това ще предпази двига­теля от прегряване, при което маслото силно се раз­режда и мазането се влошава, което за този период е крайно вредно.

з)   Да се следи работата на запалителната систе­ма. Не трябва да се допуска двигателят да загрява вследствие на голямо и малко предварение на запал­ването, което е регулирано от завода. При наруше­ние предварението трябва незабавно да се регулира.

За продаваните през 50-те и 60-те години в България чехословашки мотоциклети ЯВА-CZ -250 куб. см и ЯВА-CZ- 350 куб. см заводът препоръчва в периода на разра­ботване да се използват запалителни свещи с то­плинно число 195, а след разработването — с топлин­но число 225 или 240.

Заводите „Симеон“ (ГДР) са препоръчвали за мотоциклетите Симсон-425 в периода иа разработването и през зимата да се използва запалителна свещ с топлин­но число 175, а след разработването и през летния период — с топлинно число 225. За мотоциклетите Симсон-Спорт-4258 — съответно с топлинното число 225 и 240.

и)  След изминаване на първите 500 км и след 1000 км на мотоциклета трябва да се извърши ща­телно т.н. техническо обслужване № 1.

к) При разработване на мотоциклетите с двутактови двигатели да се спазва съотношението на мас­лото и бензина, както е показано в таблицата по-долу.

За да се осигури добра работа и правилно мазане на двигателя, сместа трябва да се приготвя в отде­лен съд, като добре се разбърква. Така приготвената смес трябва да се остави известно време да се утаи и тогава да се налее в резервоара.

След приключване периода на разработването на мотоциклета, така както бе описан по-горе, мотоциклетът може да се експлоатира нормално, като отново не трябва да се допуска превишаване на допустимите максимални скорости.

И да, като говорим за мотоциклети, нека да е ясно, че става дума например за примерно ето такова чудесо:

Мотоциклет с кош и как се управлява

See more

---

Литература:

Георгиев, Димитър Хр., Тимчев, Григор. Наръчник на мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1958., 292 с. :

Напетов, Витомир П., Тимчев, Григор К., Гайдаров, Симеон Н.. Учебник за мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1959., 344 с., 1 л. ил. :

Златарев, Пантелей,  Гайдаров, Симеон Василев. Наръчник на мотоциклетиста /. София :, Техника,, 1962.

Тази статия на Сандъците – Sandacite Ви запознава с повредите в различните цокли за радиолампи.

В радиоприемниците се използват всички видове цокли за радиолампи. От състоянието на цоклите зависи до най-голяма степен работата на радиоприемниците. Много от повредите на апара­тите се дължат на повредени цокли.

Повредите на цоклите на радиолампите са: замърсяване, оксидиране, изкривяване, счупване и уморяване на контактните пластинки, както и замърсяване, обгаряне, пукване и счупване на изолационната основа на цокъла.

Тези повреди се изразяват най-често в прекъсвания и силни дразнещи шумове, които се проявяват при работа на приемника в спокойно състояние, при леки сътресения или при почукване по лампите. По този начин се изразяват и повредите в радиолампите, поради което често се правят погрешни заключения.

Тук ще разгледаме няколко начина за ремонт. Преди всичко, замърсените контактни пластинки и основи на цоклите се почистват чрез обилно измиване с чист бензин. Оксидираните контактни пластинки се изстъргват внимателно с някакво острие, след което се шлифоват и измиват с чист бензин. Из­кривените пластинки се оправят внимателно, за да не се счупят, след което се повдигат и опъват с остро шило, за да се получи необходимото пружиниране. По същия начин се оправят и уморени контактни пластинки.

Често пъти пластинките не пружинират поради по­паднал калай в тях при спояване на проводниците за цокъла. Този калай се изважда внимателно с остро шило или чрез разтапяне с поялник.

Счупените контактни пластинки, както и непоправимите окислени и уморени пластинки се заменят с нови, които се из­важдат от други гнезда от същия тип.

Цоклите за радиолампи, които имат пукнатини или счупени основи, трябва обязателно да се заменят с нови. Преди да се разслоят про­водниците от стария цокъл, краищата им трябва да се отбе­лежат в бележника. В противен случай при погрешно свързване може да се причини повреда на някоя радиолампа.

Често пъти частта от гнездото между две съседни крачета с голяма разлика между потенциалите обгаря и се овъглява, например при руската радиолампа 6ПЗС (6Л6) в старите лампови усилватели. Такива цокли трябва да се заменят с нови, по-качествени, например керамични.

Крачетата на цоклите за радиолампи може да се посребряват.

Един материал на Сандъците – Sandacite.