Първата българска прахосмукачка в Сандъците – Sandacite

Напоследък (сигурно сте забелязали) продължихме серията публикации за ,,първите български неща“. Днес на ред е ЕПД 1 или Електрическа прахосмукачка домашна, 1-ва поред разработка на завода (Фабрика за електронагревателни уреди Варна). Производството й започва около 1957 г. Това означава, че тази година се навършват 60 години от пускането й на конвейера! Идеален повод да я почетем със статия. :)

Да разгледаме в началото от какво се състои уредът. Тялото на първия бг прахосмук се състои от цилиндричен гетинаксов кожух, в предната част на който е вградено електромоторчето с турбинната, а в задната част е предвиден прахосъбирач (бархетна торбичка). Двете части са разделени чрез гетинаксов диск. Моторчето с турбинката лягат във вътрешната част на кожуха върху два гу­мени пръстена, които поемат вибрациите на моторчето, когато то е в движение. От другата страна моторчето и турбинката са ограничени чрез щитово приспособление, което от своя страна е свързано с предния капак чрез гумен маншет. Отвътре на капака на прахосмукачката е нанесена елек­трическа скачвателна схема, вградени са електрическият пре­късвач, изводите и двущифтна кутия. Това последното е важно сведение, защото означава, че първата българска прахосмукачка се свързва с електрическата мрежа чрез щекерно съединение – все едно е скара, разбирате ли? И, между другото, да отбележим, че кабелът й съвсем не е няколко метра дълъг, както на следващата Плутон и на останалите прахосмуци след нея – даже напротив. :)

Самият капак е снабден с отвор, през който излиза всмукваният въздух. На задния капак се намира накрайник, към който се закрепва всму­кателното устройство, което се състои от еластичен маркуч и два удължителя от металическа тръба. Маркучът се закреп­ва към накрайщника, а към последния се захващат еди­ният или вторият удължител или пък и двата заедно според нуждата. Към края на всмукателното устройство се закрепват принадлежностите — четка, смукателна дюза и други – според предмета, който ще се почиства с прахо­смукачката. А през цялото това време тялото й лежи върху стой­ка с колела.

Мощността на електромоторчето е 290 вата, а турбинната е разчетена за 700 мм воден стълб. Консумацията на елек­трическа енергия е 0,290 квч.

Тъй като до началото на 1960-те години в България се използват различни стойности на мрежовото електрическо напрежение (127, 150, 220 волта), в ръководството за употреба на прахосмука е отбелязано, че ,,преди включването на прахосмукачката в електрическата мрежа трябва да проверим дали напрежението, нанесено върху табелката е същото като това на мрежата“.

А какви грижи трябва да полагаме за уреда? След едноседмично използуване на прахосмукачката трябва да се извади бархетната торбичка и тя почисти от набралата се смет, като изтупа грижливо, а след което наново се поставя в кожуха да прахосмукачката. Не необходимо едно допълнително изчеткване или изпиране на – торбичката, то даже  е вредно за плата.Обаче е необходимо след около двегодишно използване лагерите на моторчето да се гресират.

Също така, от време на време трябва да се проверяват въгленните четки на мотор­чето, като след износването им се заменят с нови.

Смукателната мощност на прахосмукачката е така разчетена, че да оси­гурява всмукването на набралата се прах, от една страна, а от друга, тъканта да не се оскубва. По-дебели тъкани, като килими, тежки завеси и др., трябва да се почистват от двете страни.

При случай, когато прахът не може да се всмукне от прахосмукачката (поради недостъпност), маркучът и тръбите могат да се прикрепят към отвора за издухване на всмукнатия въздух и прахът да се отстрани чрез духане.

Прахосмукачката, разбира се, трябва да се съхранява в сухо помещение.

Между другото, според информация, подадена ни от нашия потребител Станимир Стефанов, ,,Като монтираш маркуча на другата странa, можеш и да боядисваш. В комплекта имаше и бурканче.“ Все още не сме успели да се сдобием с тази прахосмукачка, а още по-малко с пълния й комплект), значи няма как да знаем дали едновремешни прахосмукачкопроектанти са държеи сметка за толкова голяма многофункционалност на уреда. Затова посоченото сведение остава в графата ,,непотвърдена информация“ до поява на нови факти, събития и обстоятелства, свързани с алтернативното приложение на първия български прахосмук.

А това знаете ли го? :)

https://www.sandacite.bg/%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%8E%D1%82%D0%B8%D1%8F/

 

Научната статия на Сандъците – Sandacite за рекламата на битова електроника в България 1930-1945.

Да, като казваме, че е научна статия, наистина е такава! :D Води ни се научна публикация, излезе в сп. Nota benе – онлайн списание на Благоевградския университет – брой 32 с водещ броя Гергана Попова. Списанието май вече дори го рецензират в научни бази данни! :) Статията ни си има и библиографски апарат с цитирания по т.н. Харвардска система (май така се казваше?), въобще доста се старахме да я изпипаме! :)

Пълното заглавие е ,,Рекламата на битова електроника в България 1930-1945 г. Аспекти на въздействията“. Поводът да я напишем беше желанието да хвърлим един философски и културологичен поглед върху начина, по който са били рекламирани нашите любими сандъци в българските книги и печат в периода 1930-45 г.

Мдааа… айде сега да четем! :)

---

Настоящето изследване проследява различни страни на българската печатна реклама в периода 1930-1945, като фокусът е поставен върху рекламата на битова електроника (радиоприемници и грамофони). Езикът, образите, комуникацията с реципиента, представянето на изделията, символите, някои похвати – всичко това е много по-различно в сравнение с рекламната среда, с която сме свикнали в днешно време. Талантливо съставените български реклами на техника отпреди 80 г. изграждат интересна комуникация, говорейки по друг начин с потребителя.

Тези реклами могат да бъдат намерени на следните места:

– книги, посветени на радиотехниката, електротехниката, телеграфната техника и електрониката въобще (напр. тези на инж. Ангел Петров – 1925-1929 г.)

– научнопопулярни и технически списания (масови или браншови)

– някои други вестници или списания

За да се подбере материал в изследването, беше прегледан корпус от над двеста печатни реклами, почерпани от пълните годишнини на 9 различни периодични издания между 1929-1944 г., от 9 книги, издадени в периода 1925-1943 г., и от рекламни каталози от 1937/8 г. По национален признак рекламите могат да бъдат разделени на такива за българска и за чуждестранна техника. При втория вид търговските марки биват изписвани отначало на кирилица, но след края на 1930-те г. започва да се наблюдава стремеж към все повече изписване на латиница.

Въведение

През втората половина на ХХ век някои широко популярни в Европа достижения на електрониката като радиоразпръскването например започват бавно, но уверено да навлизат в българския бит. През 1927 г. ХХІ Обикновено Народно събрание приема Закон за радиото. Дотогава в България съществува малко и ограничено производство на единични самоделни радиоприемници, изработвани на основата на опростени схемни решения на западни фирми. През 1927 г. в Областния съд в Бургас е регистрирана първата българска модерна радиофабрика ,,Тулан“, а през същата година работа започва и софийската ,,ВЕВО Радио Етаблисман“, помещаваща се на ул. Леге.

Началото на общественото радиоразпръскване в България датира от 1929 година, когато група инженери, начело с техника Георги Вълков, построяват 60-ватов радиопредавател в Инженерната работилница в София. През последната седмица на месец ноември в ефир за първи път прозвучават думите „Ало, ало, тук е Радио София!“. В началото на 1930 година интелектуалци, общественици и инженери радиолюбители основават обществената организация Съюз „Родно радио“. На 25 януари 1935 г. цар Борис III подписва указ, с който радиоразпръскването в България става държавна собственост.

Някои предприемачи се специализират във вноса и продажбата на чуждестранни радиоапарати, а един след друг никнат и българските радиопроизводители. Те започват да поместват рекламите си по страниците на българските радиотехнически и научно-популярни списания. Първите такива са ,,Радио Универс“, излязло само в един брой (двоен) в Плевен през 1926 г. и софийското ,,Радиолюбител“ (1927-1933) с подзаглавие – ,,Илюстровано научно-техническо списание за всекиго“. От началото на 1930-те г. се появяват и други радиотехнически списания, а и внушителен брой научно-популярни, които също пишат за различни аспекти на радиотехниката и също отпечатват реклами. Тези списания изглежда са намирали добър пазар, тъй като с малки изключения повечето от тях успяват да издадат (до средата на 40-те г.) поне 12-15 пълни годишнини, а някои оцеляват чак до насилствената национализация през 1947/8 г. Радиотехническата тематика се приема добре и от по-стари научно-популярни списания – като легендарното ,,Природа“ например. То отпечатва статии и реклами на тема радио и дори телевизия (вж. Христович 1938: 8-10 ). През 1936 г. ,,Електрическото дружество за България и София“ започва да издава и специално списание ,,Спеда“ (,,Списание за пропагандирането на електродомакинските апарати“, но то успява да излезе едва в 5 книжки – до 1937 г., след което престава да съществува.

Независимо от това обаче съвременни уреди навлизат в българския бит. Механичните грамофони са в България още от началото на 30-те години на ХХ в. Повечето от българските грамофонни фирми са създадени точно тогава от предприемчиви музиканти. До 1945 г. в България са съществували поне 11 различни търговски марки и най-малко девет производители, от които по-известните са Арфа, Балкан Кристал, Лондон рèкорд, Медея, Микрофон, Орфей (търговска марка на „Симонавия акц. д-во“). Електрически и механични грамофони се сглобяват в България с чуждестранни части и се продават под търговски марки като ,,Клингзор“ (фирма ,,Радио Електрик“) и ,,Орфей“. Грамофонни плочи могат да се закупят от цитираните фирми, от представителния магазин на американския гигант ,,Зенит“ със звучното название ,,Океана на плочите“ и от други вносители като ,,Гадев и Стаевски, Алабинска 31, София“ и др. Маркетингът също е бил доста добър – фирми като ,,Радио Електрик“ редовно издават каталог с най-новите си предложения, указано е как клиентът да сглоби или настрои радио или грамофон, а девизът е ,,Купете отъ нас и пестете разликата!“ (Радио Електрик 1938: 3)… спрямо цените на конкуренцията, разбира се.

Тъй като голямата част от техническата литература – книги и периодика – през 20-те, 30-те и 40-те г. в България работи на частни начала, а списанията са в конкуренция и трудно набират нови абонати, всеки опит за спонсорство е добре дошъл. От това се възползват търговските представителства на световните марки електронни части, които поместват реклами в книгите или списанията. В броевете на популярното ,,Наука за всички“ напр. широко се рекламира фотографска техника и принадлежности, а в професионално-браншови списания като това на Българското инженерно-архитектурно дружество – различни видове професионално оборудване от области като машиностроене и силова електротехника, главно германско производство.

Водещ текст

Обикновено рекламата представлява черно-бяло или разноцветно каре, разграничено от околния текст с различен вид рамка – обикновена, пунктирана, точкова, поредица от наклонени линии. Главният текст, който се очаква да привлече вниманието на читателя, обикновено е фрагмент от по-дълго изречение, но самият той има от една до три думи са изписани с по-едър шрифт, така щото да привлекат вниманието на читателя. Напр. в ,,Нов тип радиоапарат ТЕЛЕФУНКЕН!“ [Нов 1936: 30] най-долу следва дълъг обяснителен текст, но той е с обикновен шрифт, с малко по-голям са думите „нов тип радиоапарат“, а самата марка е с най-голям. Посланието е ясно – първите три думи привличат вниманието на реципиента, а то вече е окончателно грабнато, щом стане ясно чие производство е апаратът – през 1937 г. ,,Телефункен“ вече отдавна е заслужил доверието на българските потребители. Този мотив е ясен и при реклама на същата фирма от 1934 г., където в прав текст е заявено: ,,Покупката на радиоприемник е въпрос на доверие. ТЕЛЕФУНКЕН е световна фирма от 34 г., която държи на реномето си“ (Манчев 1934: 144).

Текстът при тези реклами е емоционален, но не фамилиарен. Емоционалността обикновено е предизвикана от искрено възхищение пред качествата на рекламираното изделие (,,Каква красота на тона и на трите вида вълни!“ [Телефункен 1940: 30]), от радостта от придобиването му (,,Завистта на съседа! Гордостта на всеки притежател!“ [Цонев 1968: 256]) или от учтивата, но все пак категорична препоръка към потребителя да избере точно това и нищо друго (,,Идеалното приемане става само с радиоприемник, ползващ Телефункен лампи!“ [Идеално 1933: 30]).

Характерна особеност на тези реклами е, че при тях не съществува постоянен рекламен девиз/слоган/лозунг в съвременния смисъл на думата. Послание на отликата може да е обособено с едър шрифт – ,,Повече издържливост, тон, яснота – американски лампи ПУРОТРОН!“ (Радио 1938: 4). Звучи логично, тъй като все пак на латински purus означава ,,чист“. Дори в случая ключовите характеристики (,,издържливост, тон, яснота“) са изписани с още по-едър шрифт в сравнение с думата ,,повече“. Тоест не само че е повече, но и ето какво точно е повече.

В някои случаи водещият текст привлича вниманието на читателя, но той е фрагмент от по-дълъг разказ и послание, защото сам по себе си не е достатъчен да изкаже докрай великолепните качества на рекламираното устройство и от читателя се очаква да се запознае с рекламата докрай. Текстовете на тези реклами са дълги, те очакват, че потребителят ще има време да ги чете (на този аспект ще се спрем подробно по-нататък). Такъв е, например, долният случай от 1939 г. Както нашето информационно съвремие се опитва да измери и подреди всичко, за да намери човеку ,,десет причини да дишате“, така в тази реклама на реципиента са предоставени три причини да си закупи радиоапарат ,,Телефункен“ (Алтънков 1939: 70).

Между другото, третата точка на тази реклама ще е интересна и за хора, които, под влияние на съвременните реклами, често смятат, че лизингът като метод за продажби се е появил в България едва след 1990 г.

В отделни случаи се намират и обособени еднофразни рекламни послания: ,,Чухте ли новия модел на Шауб, който няма съперник по тон?“ [Чухте 1936: 6]. Тук очевидно се разчита на силата на ясното, кратко и отчетливо послание.

Език

Списанието обикновено е четиво за свободното време и това също е причина за по-дългите рекламни съобщения и техните многословни изречения. Сп. ,,Труд и радост“ помества дълга реклама-възхвала на научноизследователската дейност на ,,Телефункен“ в областта на електрониката под заглавие ,,ТЕЛЕФУНКЕН и РАДИО – това са две думи, изразяващи едно и също понятие!“ [Телефункен 1940: 41]. Рекламата-разказ за изделието е сравнително лесна за създаване, тъй като в нея просто се описват качествата на рекламирания продукт по начин, достъпен за незапознати с конкретната техника реципиенти, отбелязват се и предимствата му пред евентуалната конкуренция.

Характерно за тези рекламни послания е пълното отсъствие на езикова синтезираност. Напротив, езикът е експресивен, свободен и богат, лесно се обобщава (,,превъзхожда по качества всичко, виждано досега“ (Алтънков 1939: 2). Изреченията са дълги и изобилстват с прилагателни, които сякаш се надпреварват в опита си да опишат най-добре великолепните качества на предлаганото изделие. Това е явление въобще в европейската реклама от този период. Подобно нещо забеляза и И. Кошарова: ,,Тогава повечето европейски рекламодатели залагат на на т.н. информационна реклама. Тя разчита не толкова на непосредственото емоционално въздействие, колкото на постепенното осъзнаване на необходимостта от покупката. (…) Потенциалният потребител е призоваван да купи продукта преди всичко заради неговите качества, които са описани твърде обстоятелствено“ (Кошарова 2001: 162). Гледано на фона на днешните реклами, при които се наблюдава стремежът да се обособят качествата на предмета в крайния слоган от две, три, най-много четири думи, техническите реклами до 1945-47 г. приличат на разказ за предмета, който представят. Така е например в рекламата на суперхетеродинния радиоприемник Телефункен 975GWK от 1939 г. В дълги съобщителни изречения е описано предназначението на различни елементи от конструкцията, като навсякъде в изреченията частите са в ролята на подлог. Така акцентът е по-силен.

Българското и чуждото

Българските технически реклами до 1945 г. могат да ни послужат и за наблюдения върху начина на представяне на българската и чуждата продукция. Обикновено чуждестранният апарат е този с най-добрите технически характеристики и експлоатационни качества. Характерен пример е горецитираната реклама на Телефункен, където в сравнително малко текст са употребени множество прилагателни, носещи идеята за превъзходност (,,съвършен„, ,,идеален„, ,,безкомпромисен„, пак ,,идеален“ и дори ,,най-съвършен„).

Това предпоследното всъщност няма как да бъде, тъй като ,,съвършен“ и ,,идеален“ е едно и също, а ако достигнем корена на понятието, ще видим, че ,,идеален“ е този, който е тъждествен с идеала, а не с реала. Идеалът е това, което човек носи в себе си като невеществена и неосъществена представа за нещо, а реалът е физическата, осъществената, несъвършената. Етимологията на думата е свързана с стгр. глагол eido – ,,виждам“ – който пък е сроден с индоевропейския корен Fιδ-, а той е налице и в бълг. ,,видя“ – т.е. значението на думата ,,идеал“ е ,,това, което човек вижда в съзнанието си като съвършена, недостижима представа за нещо“, тъй като тя не може да бъде достигната поради влиянието на множеството (реални) обстоятелства. И когато в крайна сметка човек се опита да я осъществи, неизбежно ще получи ,,реала“, тоест физически моделираната и обстоятелствено опредметена проекция на идеала.

Но да се върнем към сравнението. Ако чуждестранните изделия (и особено германските) са показвани като най-добри, съвършени, великолепни и т.н., българските производители обикновено добавят към изброяването на техническите характеристики на продукцията си и отликата ,,най-ниска цена“. Това е забележимо при поне три реклами, като долните например на софийска фабрика (Алтънков 1939: 4 и Динамични 1937: 30)=

Български фирми като Тулан и Радио-вести ООД (марката Силвания) също така предлагат и възможност за дългосрочно изплащане на закупените радиоапарати, но е трудно да се определи кой пръв е въвел тази практика – дали те или ,,Телефункен“, за чиято подобна реклама писахме по-горе.

Рекламирайки продукцията си като ценово най-изгодна, българските производители обаче съвсем не работят с идеята за локалност – напротив, емблемата на Тулан изобразява земното кълбо, обхванато от стилизирани ленти ТУЛАНЪ, което според нас може да се тълкува по два възможни начина: чрез закупения радиоапарат световните събития ще влязат в радиофицирания дом и чрез своята първа радиофабрика България вече е приобщена към развитите в това отношение народи.

Първият мотив е налице и в реклами на чуждестранни радиоприемници. Те, освен носител на високо качество, са и прозорец към света, свързващото звено между България и останалите страни и континенти. Това се потвърждава от няколко реклами на ,,Телефункен“, въоръжени с почти еднакъв девиз – ,,С Телефункен Вие ще имате целия свят“, ,,С Телефункен в цял свят“ [Телефункен 1936: 13].

Комуникация

Във всяка една от прегледаните над двеста реклами обръщението към потребителя е винаги в учтивата форма на 2. л. мн ч. Това е съществена разлика спрямо съвременните реклами, където изключително често се използва свойската форма за ед. ч., а лицата на рекламата обикновено са млади хора, които общуват по-свободно помежду си. Съвременната реклама обикновено се обръща към младежта. При българските реклами на техника отпреди 80 г. това не е така. Най-често в домовете е имало само един радиоприемник, купуван от главата на семейството, а то в часовете на радиопредаванията е сядало около апарата и е следяло излъчванията. Потенциални реципиенти на техническата реклама обикновено да са улегналите и стабилни хора над 35-40 г., защото се предполага, че само такъв човек може да си позволи скъпия (най-често) радиоприемник и също така по-скоро тези хора ще могат обективно да оценят обществено-политическата информация, която радиото ще донесе в дома им. Също така, само зрял човек ще може да оцени необходимостта от закупуването на радиоприемник. Именно поради тази причина обръщенията в тези реклами в ед. ч. обикновено са към мъже – ,,Доволен ли сте от Вашия стар радиоапарат?“ [Доволен 1935: 32].

Макар и рядко, срещат се и реклами, насочени към децата. Такъв е случаят с твърде интересно описания германски детски фотоапарат Baby Box от 1934 г. С реторични въпроси, зададени уж от желаещите го деца, и с метафори (,,Но ще кажете ,,Нашите кесии са още малки и слаби като нас“ [Апаратчето 1933: 32]) е разкрит начинът на действие на фотоапарата, изгодността на консуматива му, получаващата се крайна цена на една снимка и общата ,,костуема стойност“ на всичко това.

Понякога в тези реклами се използва и речевият контраст (напр. ,,Телефункен“ – ,,стар опит – млада кострукция“ [И в селото 1940: 32]).

Когато става дума за реклама на представяна като ,,съвършена“ техника, композицията е така оформена, че изображението не само да е най-големият обект в пространството, а и да е нарисувано в перспектива, да изглежда колкото се може по-живо. Понякога радиолампите се изобразяват наклонени, подобно на летящи ракети, те са носители на сила и мощ (думата ,,сила“ се споменава два пъти в долната реклама – Шопов 1933: 152). Тук според нас е видна идеята за идващото отдалеч техническо чудо, което улеснява живота на хората и чрез знание, а защо не и оръжие. Някаква модерна проекция на митологичния културен герой?

Патриотизъм

Можем да откроим още един застъпен мотив: патриотичният. През 1934 г. излиза вероятно първата книга в България, задълбочено разглеждаща проблема за телевизията (и то написана от българин). Това е ,,Радиотехника и далечно виждане“ на преподавателя в Телеграфопощенското училище в София Марко Манчев. Освен че терминът ,,телевизия“ е преведен (калкиран с ,,далечно виждане“), на втората корица на книгата е отпечатан емоционален призив: ,,Чрез радиото към национално обединение!“ (Манчев 1934: 142) Според нас, ясно е защо призивът е отпечатан точно на тази книга. Идеята е, че радиото и телевизията – тогава последните победи на човешкия технически гений – ще помогнат ако не за политическо, то поне за духовно освобождение на откъснатите от Царството ни българи в Македония и Западните покрайнини. Слушайки своята родна реч, те ще бъдат в течение на всичко ставащо в България, ще имат досег с нейната култура и няма да е лесно да им се насади сръбско национално съзнание.

В България е съществувал и производител на радиоапарати, решил да ги продава под названието на новото техническо откритие – телевизията. Новите постижения в дадена техническа област винаги са били любими на маркетолозите и рекламистите, тъй като, поради лесно създаващата се митология около тях, новият термин придобива ореола на нещо с изключителни качества и става за ,,добавяне“ към почти всичко в известен период. В случая става дума за реклама на радиоапарати ,,Телевизия“, която намираме за забележителна в няколко аспекта и ще я анализираме по-подробно.

Преди всичко, забелязваме отново икономическия маркер – ,,цени народни“ [Гетов 1939: 265]. Но не стига това, а тук е отпечатан и може би най-пламенният и непосредствен текст на патриотизма в прегледаните от нас реклами до 1945 г. Български радиоапарати отдавна вече има, те са пазарно достъпни и с добри конкурентни качества. Но тази реклама поставя ударението върху необходимостта в България да се развива този вид високотехнологично за времето си производство, което да стимулира националната икономика. Рекламният текст коментира крайната цена на радиоапарата по следния начин: имената на родните производители са по-малко разпространени и затова при тях се плаща толкова, колкото е нужно за съответното качество – липсва завишаване на цената поради известността на търговския бранд (какъвто е случаят с много от вносните). Независимо от това обаче техническите им качества са същите и успешно биха заместили скъпата вносна стока. Подобни патриотични послания са съвсем в духа на времето, но днес изглеждат като екзотика. Радиоапаратите марка ,,Телевизия“ обаче никога не стават особено разпространени, тъй че патриотичните призиви може и да не са достигнали напълно до сърцето на българския потребител.

Персонификация и стихове

В редки случаи при старите български реклами се наблюдава персонификация на неодушевени предмети, обикновено тя е придружена с въздействаща графика. В онази епоха всичко е рисувано на ръка, без дизайнерски помощни средства. Художникът от 1935 г. чудесно е изобразил тази болна и ,,пресипнала“ лампа на Telefunken (вероятно с намалена емисия на електрони от катода), а съпътстващият текст гласи: ,,Когато радиоапаратът Ви пресипне, подновете го с нови Телефункен лампи!“ [Доволен 1935: 32]. За разлика от рекламите на нови изделия, където се предполага, че потребителят ще пожелае да се сдобие с най-актуалното, тук радиоприемникът е представен като възрастен, но скъп болник, чието здравословно състояние изисква грижи. Сред прегледаните реклами това е единствената, в която се наблюдава персонификация на техническо изделие. Какъвто и да е моделът на приемника, вероятно лекарството – новата Telefunken лампа – ще му се отрази най-добре. И преди 80 г. обаче в българската реклама е имало ,,текст с малки букви“ – отпечатан е в последния ред [6]:

Както и сега, така и преди 80 г. в рекламите често се използва стихът, най-често това са два римувани реда с различен брой срички, които се запомнят лесно (както е в първите два реда на горния пример). Това е елемент и от съвременната реклама, но тук стиховете са по-непосредствени, с използване на речеви контраст и звучащи по-категорично и дори лозунгарски, като напр. ,,И в селото, и в палата – ,,Телефункен“ е мечтата!“ [И в селото 1940: 32]. Търговската марка е изписана с най-едър шрифт, а остър пръст натиска клавиш. Под него – друго изречение: ,,С един пръст само улавяте желаната станция!“ [И в селото 1940: 32]. Посланието е ясно, заявително – колкото пръстът е остър и се цели право ,,в десетката“, толкова тази десетка е само ТЕЛЕФУНКЕНЪ. Тук образ и звук носят внушение за единственост, за непогрешимост. (Друг е въпросът, че, чисто технически погледнато, единият пръст улавя желаната станция просто защото при изключването си радиоприемникът е бил настроен последно на нея и затова е нормално при следващото включване да зазвучи именно тя). Стиховете се запомнят лесно, звучат и по радиото и така се запечатват в съзнанието на потребителите. Възрастни софиянци още могат да припомнят следната прословута реклама заедно с мелодията й: ,,Има само един/ музикален магазин/ ,,Българска лира“ на [ул.] Леге!/ Чудно хубав тон/ има всеки камертон/ и всяка тромба – балон!“ От сегашните реклами не можем да си спомним за девизи, полетели толкова надалече. ,,Оо, Пепи!“, сравнено с горецитираните, според нас изглежда направо карикатурно.

Крайно дясно?

Някои производители на грамофонни плочи използват открито аималистичната символика в изображенията си, като търсят и внушения отвъд нея. През 1924 г. е основана най-голямата фирма-производител на грамофонни плочи в Царска България – ,,Симонавия“ АД, притежание на летеца Симеон Петров. Тя развива две търговски марки – ,,Орфей“ и ,,Патриа“ с сходно визуално оформление. Цялата горна половина на правоъгълната обложка е заета от орел с разперени криле, дръзко и предизвикателно гледащ наляво и разтворил клюна си с изплезен език. Пропорциите са равномерни, ръбовете на крилете са наравно по хоризонтала. Под главата на орела е изписан надпис, заемащ около ¼ от обиколката на окръжност – ОРФЕЙ. Постига се внушение за стабилност, мощ и величие. Повърхностни наблюдатели биха открили тук допирни точки с нацистката символика, но това няма да е съвсем вярно. Вярно е, че в основата на нацисткия т.н. Reichsadler действително е традиционният черен пруски орел, но тук птицата е зелена и освен това гледа наляво, а хитлеристкият орел след 1936 г. винаги се изобразява с глава надясно. Изображението се повтаря и върху етикета на самите плочи, но там орелът е златен, а фонът – черен.

Грамофонната фирма ,,Балкан“ също използва орела, макар и в съвсем различно изображение. Традиционната обложка на плочата показва идилична зимна картина над заспало планинско селце, а единственото живо същество в пейзажа е силен орел, разперил крилете си и захапал в клюна си грамофонна плоча. Надписът е в долната половина на плика и е водоравно изписан – БАЛКАНЪ. Според нас тук всякакви крайнодесни конотации са абсолютно неуместни.

Тук отново се забелязва експлоатация на идеята за мощ и сила, като по наше мнение това е културата – тя може да проникне и до най-затънтените краища. Друг е въпросът доколко това е ставало в действителност, при положение, че много от селата не са били въобще електрифицирани, камо ли обзаведени с грамофон ,,електроавтоматъ“.

Заключение, наблюдения и изводи

Въз основа на обработения корпус от над двеста печатни реклами от периода 1925-1944 могат да се направят следните обобщения:

– адресантите на посланията са главно вносители и търговци на чуждестранна техника, но и производители на българска такава.

– те се стремят да доближат непознатите до момента устройства към българския потребител, като подробно и обстоятелствено разясняват качествата им, ограмотяват ги технически и използват възможностите на словото и образа. Притежават аналитично чувство и това личи особено в избора на предложените образи;

– адресантите разбират често ограничените финансови възможности на своите клиенти и им предлагат богат избор от стоки на достъпни цени;

– рекламодателите проявяват вярно чувство за предвиждане нуждите на потребителя, т. е. дават си сметка, че чрез радиото и вестниците той ще разбере какви технически чудеса работят по широкия свят и ще пожелае и той да ги притежава.

Също така можем да видим ясно, че широко се използват възможностите на ,,насочената реклама“, напр. в научно-популярни списания и книги се рекламира най-вече техника, а реклама на детски изделия има само в списания, специално подготвяни за юношите (,,Наука за всички“ напр.).

Обработените за нуждите на изследването реклами съвсем не изчерпват многообразието от похвати и символи, които могат да се намерят в българската печатна реклама от изследвания период. Напротив – надяваме се настоящата публикация да е начало на поредица, която да се опита да разкрие още по-пълноценно културният арсенал на старата българска печатна реклама.

БИБЛИОГРАФИЯ

Алтънков 1939: Алтънков, Д. Радиоабонаменти. Наръчник за радиоабонатите. София: Печ. Камен дел, 1939.

Апаратчето Baby Box 1933: Апаратчето Baby Box // Наука за всички, г. І (1933), кн. 3.

Гетов 1939: Гетов, Г. Пълен курс по радиотехника. Ч. І-ІІ. София: Печ. Военно-издателски фонд, 1939.

Динамични 1937: Динамични високоговорители… // Радиото днес, г. І (1936), кн. 4.

Доволен 1935: Доволни ли сте от Вашия стар радиоапарат? // Наука за всички, г. ІV (1935-6), кн. 3.

И в селото 1940: И в селото, и в палата… // Наука за всички, г. VІІІ (1939-40), кн. 9.

Кошарова 2001: Кошарова, Илиана. Европейски модели в българскапа печатна реклама в края на ХІХ и нач. на ХХ век. // Научни трудове на РУ ,,Ангел Кънчев“, т. ХХХVІІІ, сер. 1. Русе, 2001.

Манчев 1934: Манчев, М. Радиотехника и далечно виждане. Общедостъпно изложение. София: Печ. Кехлибаров, 1934.

Нов 1936: Нов тип радиоапарат Телефункен. // Наука за всички, г. ІV (1935-6), кн. 5.

Радио 1938: Радио Електрик. Общ илюстрован каталог. София. Радио Електрик, 1938.

Телефункен – идеално приемане 1933: Телефункен – идеалното премане става само с Телефункен лампи. // Наука за всички, г. ІІ (1933-4), кн. 2.

Телефункен 1936: С Телефункен в цял свят // Български радиолюбител, г. ІІІ (1936), кн. 2.

Телефункен 1940: Телефункен 975GWK. // Наука за всички, г. VІІІ (1939-40), кн. 10.

Телефункен 1940: Телефункен и радио… // Труд и радост, г. І (1940-1), кн. 2.

Цонев 1968: Цонев, М. Сбогом, барон Хирш! С усмивка за миналото на техниката в България. София: Нар. младеж, 1968.

Чухте 1936: Чухте ли новия модел… // Български радиолюбител, г. ІІІ (1936), кн. 2.

Шопов 1933: Шопов, Д. А. Обща теория на радиото. Ч. І. София: Печ. Радикал, 1935.

---

Статията е публикувана за първи път от автора в сп. Nota benе, бр. 32 (2016 г.) с водещ броя Гергана Попова.

Малко познати фрагменти от техническото образование в Царство България, изровени от Сандъците – Sandacite.

Целта на днешната ни публикация е някак непълна. Техническото образование в Царство България е една много мащабна тема, на която (в зависимост от размаха, с който я разглеждате), можете да посветите както голяма книга, така и немалка статия.

Обикновено се цитира мощният напредък на средното техническо образование в периода 1945-1990 г. и бързо разрастналата се мрежа от техникуми. Образованието в ,,царските“ технически гимназии почти не е отразено в съществуващата в Интернет информация. Именно поради това сметнахме, че е време да се обърне внимание и на един заслужаващ интерес аспект от техническото образование в предходния период. Става дума за часовете, в които учениците от ,,механо-техническите училища“ е трябвало със свои ръце да изработват машинни части и детайли (а понякога и цели устройства), след като това заляга в учебната програма в този профил на обучение след 1937 г.

В момента времевите ни възможности позволяват само да Ви дадем да пиете вода от извора, тоест, да прочетете една оригинална статия от 1942 г. със заглавие ,,Обучение и производство в нашите средни механо-електротхенически училища“. Текстът е фактологически ценен, защото в нея са отразени постиженията на някогашните ученици. Статията е поместена в Годишник на БИА, бр. 17-1942 г., а автор е учителят инж. Андрей Андреев.

Текста препечатваме с незначителни съкращения, а правописа сме осъвременили:

,,Целта на средните ни механо-електротехни­чески училища е да подготвят питомци, които да могат с успех да монтират, да прислужват и да поправят машини и инсталации, да могат да изработват по дадени конструктивни чертежи ма­шини и машинни части, каквито могат да са обект на нашето машинно производство, да бъдат помощници на машинни инженери и електро­инженери. Тази цел не е възможно да бъде по­стигната изцяло при 5-годишен курс на учили­щата, като се знае колко усложнена е днес тех­ническата дейност, затова през последните две години питомците на тези училища специализират, разделят се на отдели като: машинни техници, електротехници, аеротехници, леяри, ковачи, стру­гари, шлосери и галванотехници.

[…] Тази цел днес нашите училища постигат чрез обучението по теория (обща и специална) и чрез обучението по практика (общи технически сръчности и лаборатория). Разбира се, че всеки отдел има свое специфично разпределение на ма­терията и на сръчностите.

Обучението по теоретичните дисциплини се ръководи отъ учители-инженери и гимназиални учители, в класни стаи при помощта на пособия от съответните кабинети, а обучението по прак­тика се ръководи отъ инженери и средни техници в учебни работилници и лаборатории.

Учениците от всички отдели трябва да преминат една обща практическа подготовка в три години, следъ което съшата се задълбочава по съответната специалност. Учениците отъ първите класове изработват упражнения, чрез които добиватъ подходяща сръчност и в резултатъ на които може да се яви нещо и за пазаря (инструмент, домакинско пособие и пр.). Учени­ците отъ горните класове, а особено отъ метал­ните специалности, требва да се учат освен на сржчност, още и на производство

Машинните части не трябва да са случайни, а такива от една нова машина, която завършена требва да се пусне въ движение предъ самите ученици. Така единъ ученикъ се учи да работи с бистро съзнание, съ старание, учи се да работи точно, учи се на от­говорности. Учи се да произвежда машини.

До скоро това производство на машини в нашите училища беше случайно, по избор на съответните ржководители. Отъ 1937 година, чрез една заповед на г. Министра на търговията, това производство стана планово. Изработи се единъ план, според който в тригодишен срок на­шите училища трябва да изработят около 120 големи инструментални машини, които по няколко да се работят серийно в всяко училище и после завършени да се разпределят също по план между училищата, за да задоволят отчасти нуж­дите им, което досега ставаше отъ чужбина.

Задачата беше геройска. Пречки имаше доста, дори и някъде недоверие в голямата задача, но следъ изтичането на срока, след завършването на машините, ние можем да сме горди от постиг­натото.

Една критика за производството през послед­ните три години бихме могли да дадем като изброим по-главните обекти, съ които бяxa нато­варени средните механо-технически училища.

1. Механо-техническото училище София треб­ваше да изработи: шест струга (150 мм. височина на центровегЬ и 1000 мм. работна дължина), пет лентови резачки (бандцизи) с диаметър на ко­лелото 800 мм., шесть бормашинки заедно с електромоторите им (за бургии до 13 мм.), шесть ръчни бормашини за бургии до 10 мм., пет фур­нирни преси, петь оксиженови апарати и др.
2. Механо-техническото училище Габрово: че­тири големи шепингмашини (с ход до 600 мм.), два бандажни струга (съ 1000 мм. планшайба), две дърводелски рендосвачки (600x 1800 мм.) и др.
3. Механо-техническото училище Карлово: две шлайфмашини, две големи шепингмашини, две радио- лабораторни машини, четири шмиргелови апарати, бормашини и др.
4. Механо-техническото училище Русе: два го­леми ковашки чука, шепингмашини, големи и малки, хладилна инсталация, кран и др.

С подобни задачи бяха натоварени и прак­тическите механо-технически училища.

Само онзи, който добре знае при какви усло­вия се работи въ нашиге механо-технически учи­лища, с каква работна ржка, състояние на машини и др. се разполага, само онзи, който е изпитал трудностите на едно машинно производство у нас, когато прегледа изработеното, само той би могъл да знае колко много трудъ, колко непрестанни

усилия и грижи са били вложени в това произ­водство, само той би оценил подготовката и би изпитал признание къмъ нашите млади техници и техните ръководители.“

А ето и нещичко за нашето машиностроене 8 години след това:

Какво се произведе в България през 1950 г.

See more

Първата българска електрическа кана в Сандъците – Sandacite!

Както знаем, предназначението на електрическите кани е загряване на вода, мляко, чай и други течности. Успоредно с усвояването на много други видове домакински електроуреди, от 1957 г. започва производството на тези изделия и в България, а за това се грижи Заводът за електродомакински уреди във Варна. За тях е създаден и специален БДС – 1737-54 (Чайници и кани електрически). В тази статия ще ги разгледаме подробно.

Подобно на останалите български домашни електроуреди от втората половина на 50-те години, и нашите кани се изработват за напрежение 150 и 220 волта. На потребителите са се предлагали следните три модела. Те отговарят на индексите ЕКА 1, 2 и 3:

Коефициентът на полезно действие (к, п. д.) на нагряване за всички тях е не по-малък от 55 %.

В конструктивно отношение трите вида кани не се разли­чават една от друга. Те са изработени от алуминиева лама­рина, но има и такива от по-старо производство, изработени от медна ламарина и никелирани. Каната има цилиндрична форма и се състои главно от две неподвижно свързани една с друга части — тяло и основа. Нагревателят представлява кръгла шамотна плоча с набита в нея нагревателна спирала. Плочата се притиска отдолу към дъното на тялото посредством малка ла­маринена подложка и специален винт, който се завива в резбования отвор на закрепената към основата скоба. Най-отдолу отворът на основата се закрива с една кръгла бронзирана ла­марина — дъно, притегната към винта с една гайка. За да се намали топлопредаването надолу, към мястото на поставянето на каната, към дъното са закрепени три порцеланови или ла­маринени крачка. Каните имат алуминиева капачка с малка бакелитова или порцеланова дръжка. Към тялото на каната се прихваща удобна бакелитова дръжка посредством две алуми­ниеви скобички, занитени към него.

Ето и чертеж на всичко, което описахме:

А сега малко за евентуалните повреди и тяхното отстраняване. За да се предпази нагревателят от прегаряне, необходимо е каната да се включва към електрическата мрежа само когато в нея има течност (както и сегашните всъщност).

Повреден нагревател не може да се поправи и трябва да се замени с нов резервен. За целта каната се обръща с дъното нагоре, отвива се гайката, която притяга дъното и то се из­важда. След това се отвива винтът, с което натегнатата скоба се разслабва и лесно се изважда. За да се извади повреденият нагревател, необходимо е да се освободят краищата на нагре­вателната спирала от контактните щифтове чрез отвиване на гайките. Поставянето на новия нагревател и сглобяването на каната става по обратен ред. Необходимо е краищата на на­гревателната спирала да се затегнат много добре и нагрева­телната плоча да прилегне към дъното на тялото с горната си плоскост, за да се осигури добро топлопредаване. За да се намали топлопредаването надолу, под нагревателната плоча е поставен кръг от азбестов картон.

След употреба, ако в каната е варено мляко, тя трябва да се измие с топла вода и сапун, без да се употребява пясък, пепел и други подобни, които бързо изтъняват и издраскват алуминиевата ламарина. Соленият и киселият разтвор също повреждат алуминия и нанасят непоправими повреди на каната.

А ето и на какво да си изпечете филийки:

1957 – първият български тостер

See more

[1940] Първото телевизионно предаване в България

(Статията е публикувана от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 123, 29 септември 2017 ==> https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2017-123.pdf.)

30-те години на ХХ век са период на ускорено развитие и разпространение на телевизията като знание и практика. Лятната олимпиада в Берлин от 1936 г. е първата, предавана пряко за „малкия екран“. А какво се случва в България?

Още през 1912 г. на втория етаж на двореца в София престолонаследникът княз Борис е разполагал със стая, обзаведена с мощен за времето си радиоприемник. Често пъти нощем князът и придворен телеграфист са ловели „по ефира“ звуци от близо и далеч. И веднъж Борис казал: „Какво велико откритие: да слушаме през ефира музика, опери, речи… Ами телевизията – да виждаме хората далеч от нас, на хиляди километри?“

Интересуващият се от техниката княз е бил наясно с разпространената по това време в света механична телевизия, предшественик на електронната. През 1922 г. в Телеграфопощенското училище (ТПУ) в София започва да се преподава предмет „Телевизия“. А през 1934 е публикувана първата българска книга по темата. Томчето има заглавие „Радиотехника и далечно виждане“, а автор е преподавателят от ТПУ Марко Манчев. Той се опитва да наложи превод на термина („далечно виждане“), а в книгата подробно е обяснена механичната телевизия. По-късно излизат 4-5 статии, компетентно обясняващи нейните принципи, като някои вече описват и електронната. А през 1938-9 г. съществува цяло „месечно списание за техническа просвета“ със заглавие „Телевизия“! Българските издатели и автори желаят да са в крак с времето и запознават читателите си с най-новите технологии, независимо че по това време у нас няма истински ТВ предавания.

Но ето че през 1940 държавният ТВ монополист в Германия – Deutsche Reichspost – предлага да организира в София изложение, на което да покаже последните достижения на немската техника, а сред участниците да бъдат и двата производителя, направили най-много за телевизията в Германия до този момент – Telefunken и Fernseh. След като през 1937 г. първата построява най-мощния предавател на Българското радио, логично е тя да се надява на нови поръчки от България.

През м. ноември в Дома на техниката към БИАД, намиращ се на ул. Раковски, изложбата е грандиозно открита с два отдела – радиотехника и телевизия. Ръководител е известният електро- и радиоинженер Георги Гетов, автор на отлични книги в тази област от 1930-те г. Участват над 40 производителя. Една камера с усилвател е разположена отпред на улицата, а заснеманото от нея движение е можело да се наблюдава на телевизори в сградата. Посетителите изпращали приятели отвън, за да могат да ги видят и да се уверят, че това не са фокуси. Могат да се гледат също и предварително заснети филмчета, показващи сцени от града. ТВ предаванията са изцяло по жичен път, тъй като мястото не е било достатъчно за монтиране на истински предавател и приемна станция с антени.

Друг акцент в програмата е видеотелефонът, разработен от Deutsche Reichspost за Берлинската олимпиада през 1936. Обикновено той се състоял от две затворени ТВ системи (камера + приемник), а свързаността се осъществявала чрез коаксиален кабел. Такава система функционирала между Берлин и няколко по-големи града между 1936 и 1940. Определено тя е поразила най-силно хората. В. „Радио свят“ пише: „Телевизионният телефон прави най-голямо впечатление […] и запознава с новото чудо. Посетителите по двама разговарят и същевременно се наблюдават на екрана от две съседни кабини“ (в партера и в подземието). А за да може повече хора да видят, че видеотелефонът наистина работи, „движущите се снимки с двамата говоривши се проектираха на приематели и извън кабините“ и така сеансът става още по-забележителен. Първата снимка в тази статия показва именно този момент.

На изложбата се изнасят и множество лекции, като 15 от тях са за ученици. Концерти в една зала на БИАД „се предават направо в другата чрез шест различни апарата“. На горната снимка виждате типичен телевизор на Telefunken от 1937 г..

Събитието посещават над 50 000 души, но по това време далеч не всеки български дом има дори обикновен радиоприемник и малцина били убедени в нуждата от телевизия. „Хората наблюдаваха всичко това само като новост в техниката, но нищо повече. Шегаджии подмятаха „Цървули няма, гайда иска!“ – спомня си един от създателите на телевизията в България инж. Недялко Велев.

И наистина, една лястовичка пролет не прави. След като през 1936 г. радиото в България става държавен монопол, плановете са били малко след 1941 да започне и развитие на телевизия в страната. Но дотам никога не се стига. Поради добре известните ни исторически събития работата по наше собствено „далечно виждане“ се отлага чак до 1952-3 г.

 

Повече за телевизията в Царство България можете да научите от друга наша публикация – http://www.sandacite.bg/%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/

Що се отнася до Фейсбук страницата на сайта ни, можете да я намерите тук – https://www.facebook.com/sandacite

 

Първият български тостер в Сандъците – Sandacite

Ровичкайки се в какви ли не архиви по история на българската техника, препускаме от поялници до аерокосмическо дело. Някъде между тях трябва да позиционираме и този симпатичен уред.

Неговото производство започва през 1957 г. в завод Елпром Варна. Използваното тогава название не е било ,,тостер“, а ,,сухарник“. Функциите му обаче остават същите, каквито и сега – бързо и равномерно изпичане на хлебни филийки.  Тъй като тогава България оперира с напрежение на електрическата мрежа 150 волта, но се е очаквало преминаване към 220, сухарникът и и двете версии, а дори и 120 волта!

Нагревателят му е изработен от кантал клас Д. Ето малко повече информация специално за него:

Сега да хвърлим поглед към самия уред. Тостерът се състои от бакелитена основа, към която чрез два винта е закрепено тялото на сухарника. Нагре­вателите представляват две слюдени пластини с почти право­ъгълни форми, около които е навита плоска съпротивителна жица. Непосредствено до на­гревателите има решетка от нике­лиран стоманен тел, който предпазва хляба от прегаряне. Притиска­нето на хлебните филийки става чрез две подвижни странични из­рязани капачки, които стоят винаги в затворено положение, тъй като за осите им предвидливо са закрепени пружини. Всяка капачка е снабде­на с бакелитова дръжка, която служи за нейното отваряне и затваряне през време на ра­бота. На едната страна на бакелитовата основа има отвор, в който се намират двата контактни щифта за включване към електрическата мрежа. Отдолу бакелитовата основа се затваря чрез едно бронзирано ламаринено дъно, притегнато посредством четири винта. Върху дъното са отбелязани всички необходи­ми данни за сухарника като напрежение, мощност и др. Ме­талните части са изработени от двойно декапирана стоманена ламарина, добре никелирани, или от неръждаема ламарина, съ­ответно полирани.

Обслужването със сухарника е много просто и на него няма да се спираме. Необходимо е само хлебните филийки да бъдат нарязани с такива размери, че да се събират лесно в съответното място. Периодическото наблюдение на филийките ще ги предпази от прегаряне. След ползване сухарникът леко се изтърсва, за да паднат трохите. :)

Какви са повредите в тостера? След много продължителна работа е възможно нагревател­ната жица да прегори. Да се замени прегорилата нагревателна жица с нова представлява известна трудност за неопитен човек. Това е наложило още тогава да се продават не резервни
жици, а целият нагревателен комплект слюдени пластини с готово навита нагревателна жица. Заменянето на повреден нагревател с нов става по следния начин: най-напред чрез от­виване на четирите винтчета се освобождава дъното на бакелитената основа; после се отвиват гайките, които притягат краищата на нагревателната жица към контактните щифтове; след това се отвиват и двете гайки, които притягат тялото на сухарника към бакелитовата основа, и те се отделят. Остана­лата работа (смяната на слюдените пластини) не представлява трудност; сглобяването на сухарника става по обратния ред.

Навремето държавата се е стараела да стандартизира всичко! Така и нашият първи български тостер отговаря на изискванията на ВТУ 55-56 (Ведомствени техниче­ски условия, Сухарници домакински електрически).

А ето и още едно ,,първо българско нещо“:

Първият български хладилник Мраз 75

See more

Бг лампа за регистрационен номер в Сандъците – Sandacite

Днес ще обърнем Вашето внимание върху поредния автомобилен аксесоар, произвеждан от старите български заводи.

Ясно е, че регистрационният номер на Вашия автомобил  трябва да бъде винаги видим и, ако това не е така, следват различни санкции за шофьорa. Когато пътуваме нощно време или просто дневната светлина не е достатъчна, се налага осветеност да се осигури отдругаде. Поддръжката на работеща лампа, правеща достъпен за четене регистрационния ни номер, е лесен, но задължителен елемент от автомобилната поддръжка. Ето значи кога ще ни е необходим днешният наш експонат! :)

Лампата за рег. №, която представяме днес на Вашето внимание, е произвеждана от 1963 г. в старозагорския завод за осветителни тела Светлина.

Корпусът е изработен от стоманена ламарина и е боядисан с черен алкид-емайл-лак. Отпред лампата е затворена с черна гривна, на която са прикрепени два фил­търа. Единият е оранжев – за спирачните светлини, а другият е червен — за задна габаритна светлина. И двата филтъра са рифеловани, изработени от целулоид.

На долната страна на корпуса има прозорче, на което е закрепен безцветен гладък филтър от целулоид, през който се осветява номерът на превозното средство.

Лампата се съоръжава с два броя софидни лампи S 8 – 10 вата, 6 и 12 волта, с размер на крушката: дължина 44 мм и диаметър на стъкленото балонче 11.5 мм.

Ето го и как би изглеждала цялата картинка, като си сложите джаджата. :) Естествено, комплектован с много стари български регистрационни номера, каквито можете да видите, напр., във филма ,,Любимец 13″:

Ето и най-важните технически характеристики, сбрани вкратце:

Фарове за мотоциклети Балкан в Сандъците – Sandacite

Напоследък пуснахме няколко статии, в които разглеждахме различни модели Балканчета, но все като цели превозни средства, или най-много като двигател. Затова днес е време да се занимаем с едни фарове за тях, произвеждани от завод Светлина Ст. Загора. Пуснати са в производство през втората половина на 50-те г.

Да започнем с модела 23903, който е предназначен да бъде централно, предно осветително тяло (горната снимка). Корпусът му е изработен от стоманена ламарина. Предпазното стъкло има диаметър 160 мм и е рифеловано, за да разсейва светлината.

Посредством гривната, която е от стоманена ламарина, никелирана и хромирана, и стъклото става затваряне на корпуса отпред. В горната си част корпусът има отвор за кръгъл километраж. Фарът е снабден с крушка с мощност 25 и 35/35 вата, напрежение 6 и 12 волта, диаметър на балона 35.5 мм и дължина на крушката 70 мм, цокъл ВА-20d. Рефлекторът е алуминизиран.

За паркираща светлина се употребява крушка с цокъл BA-9s с напрежение 6 и 12 волта и мощност 2 вата, диаметър на балона 8.5 мм и дължина на крушката 23 мм. Комплектува се с централен разпределителен ключ.

Обобщени технически данни:

Мдаа… Фарът за мотопед мод. 23924 пък е замислен за монтиране не само на Балкан, но и на други видове мотопеди – български и вносни, ако се наложи да се сменя счупен.

Корпусът му е от стоманена ламарина, като вътрешно и външно е боядисан с бял бронз. Отпред фарът се затваря с рифеловано стъкло и гривна от стоманена ламарина, има елипсовидна форма и е вътрешно алуминизиран за насочване на светлинния лъч.

Фарът е снабден с фасунга за електрическа крушка с цокъл BA-15d (1—15) 15 вата, 6 волта. Крушката има размери : дължина 54.5 мм и диаметър на стъкленото балонче 28.5 мм.

Закрепването на фара към Вашето мощно превозното средство става чрез две планки и два винта.

Табличката:

А велосипед Балкан карали ли сте? :) Ако колелото Ви разполага с динамо, можете да си го монтирате велосипедния фар 23905.

Корпусът, гривната и конзолата му са от стоманена ламарина. Първите два елемента са никелирани и хромирани, а конзолата е боядисана с черен алкидемайллак. Отпред фарът е затворен с кръгло плоско стъкло, уплътнено към гривната посредством гумен уплътнител.

Фарът е предназначен за крушка с цокъл Е —10/13 и мощност до 2.5 вата. Диаметърът на крушката е 15.5 мм и дължина 28 мм.

И неговите технически характеристики са удобно обособени в табличка:

Ами… това беше засега! Ако Ви се остава на ,,балканска“ тема, ето Ви малко тематично четиво:

Мотоциклет Балкан 75

See more