Статии – Стара техника

Разгледайте нашата статия за един забравен български бус. :) Само в Sandacite.BG!

Днес ще разгледаме един тайнствен български автомобил.

Както знаем, работата по ръчното разтоварване на стоките от високата платформа на товарен автомобил, за да влязат в склада на магазин, който се зарежда, е много изморителна. В България в края на 70-те г. броят на камионите със самоповдигащи се бордове е твърде малък и затова те също не са решение на проблема.

Във връзка с това през 1981 г. конструкторите в Лабораторията по двигатели и автомобили (ЛАДА) стигат до извода, че проблемите по разтоварването биха се решили безболезнено, ако се премахне разликата във височините на автомобилната каросерия и тротоара – обикновено цели 80 – 90 см. Този проблем не е нов за времето си, но дотогава няма решение. При товарните автомобили колелата заедно с моста, диференциала, карданните съединения и ресорите определят минималната височина на каросерията. Създавани са автомобили с по-малък диаметър на гумите, но дори и така каросерията не слиза под 45 – 50 см спрямо тротоара.

Предназначението на днешния ни герой е да облекчи тежкия труд по разтоварване на кашони и щайги стока от камионите при снабдяване на търговски обекти. През 1981 г. в ЛАДА e конструиран специален бус с каросерия, висока не повече от 30 см. Видът му е необикновен – кабината е отляво, по-ниският моторният отсек отдясно, а зад тях е обширното товарно отделение. Той условно е наречен Ситикар и е специално създаден за улеснено зареждане на магазини.

При Ситикара не присъства класическата схема преден двигател – заден двигателен мост, а моторкабината е отделен модул, независим от товарната каросерия. Моторкабината се състои от 2 независими части, монтирани върху общо шаси. В моторния отсек са двигателят, предавателната кутия, редукторът и предният двигателен мост. Кабината е едноместна, защото се смята, че при употребата на Ситикар не е необходим специален втори човек, който да участва в разтоварването.

Каросерията на буса е свързана с моторкабината чрез 4 центриращи болта. За да се свали колкото е възможно повече височината на пода, е създаден лек самоносещ скелет. При него торсионните пръти са разположени встрани от колелата и не влияят на височината на каросерията. Тя дава възможност и за функционални допълнения – напр. предвиждан е Ситикар с добавена хидравлично повдигаща се стълба.

Бусът се задвижва от 4-цилиндров дизелов двигател с мощност 80 к.с. и може да се движи със скорост до 95 км/ч. Консумира 13 – 13,5 л гориво на 100 км път.

Ниският под на каросерията определя и ниския център на тежестта както при празен, така и при натоварен бус, с висока устойчивост. Пак ниският под дава възможност Ситикар да се разтовари за 5 – 6 минути вместо за 20 – 30, както е с обикновените, високи бусове. За 1 работен ден това означава спестени 2 – 3 ч. от непроизводителен престой. С новия бус лесно могат да се разтоварват и ролпалети (т.е. с колелца).

По онова време важно условие при новите конструкции е те да могат да ползват колкото се може повече възли, детайли и агрегати, които се произвеждат в България. Ситикар не е изключение. Монтираните в него двигател, двигателен мост, кормилен механизъм, осветителни тела, джанти, гуми и т.н. в онази епоха се изработват у нас.

Производството на буса започва през 1982 г. в завод ,,Средец“ София, където през 1949 г. е изработен първият български камион ,,Димитровец“. В днешно време да се намери екземпляр от Ситикар е изключително колекционерско постижение.

А ето го въпросния първи български камион ==>

[1949] Първият български камион Димитровец

See more

Вижте в Sandacite.BG тази българска книга за телевизия от 1942 г.! :)

Знаете, че в нашия сайт обичаме да Ви показваме стара техническа литература. Вчера успяхме да се сдобием с българска книга за телевизия от 1942 г. Сега ще Ви я покажем подробно.

Четивото се нарича ,,Що е телевизия?“ и е издадено преди 81 г., автор е Никола Пангелов. Той е български електронен инженер, бил е началник на катедра Радиоелектроника и свързочна техника във Военното училище.

Книгата започва с аналогия на телевизията и обикновеното радиопредаване. След това се обяснява какво е фотоелемент и неонова лампа. Интерес представлява главата ,,Неосъществимостта на най-простото телевизионно предаване“. Там е описано светлината, отразена от предаваното изображение и попадаща във фотоелемента, ще предизвика появата на ,,среден фототок“, определящ средната яркост на изображението. Фототокът би предизвикал ,,средно“ светене на неоновата лампа в телевизионния приемник. Обаче, тъй като всяко изображение представлява разпределение на светли и тъмни петна и заради това, за да се възпроизведе то, трябва да се получи действително разпределение а светлината и сянката, а не средна осветеност на обекта.

По-нататък подробно е разгледано устройството на човешкото око, за да се определи ,,липсващото звено“ сред описаните до това място в книгата елементи на телевизионното предаване.

Преди електронната телевизия се е развивала механичната такава. Основен елемент в нея и т.н. диск на Нипков. Това  е изобретението нa гермaнския студент от полски произход Пaул Нипков, който но 23 г. през 1884 г. стигa до идеятa, че зa осъществявaнето нa тaкъв вид предaвaне е нужен диск с рaзположени спирaловидно по него еднaкво големи дупки – т. н. диск нa Нипков. Този бързо въртящ се дървен или метaлен кръг е зaдвижен чрез електродвигaтел и се върти пред прожекционен aпaрaт, който осветявa еднa сценa. Зaд високооборотнaтa шaйбa тaзи сценa се рaзгрaждa нa светли и тъмни точки чрез фотоклеткa, постaвенa зaд дискa. Тaкa вече е по-лесно тaзи светлиннa серия чрез телегрaф дa се изпрaти нa зрителя. Зa дa я види, той трябвa дa преобрaзувa постъпвaщите точки в ,,нaчaлен“ обрaз, което стaвa чрез aпaрaт, оборудвaн с бързовъртящ се диск кaто първия.

Първият изобретател, конструирал работещ механичен телевизор, е шотландецът Джон Лоджи Беърд през 1925 г. Този вид телевизия обаче има своите недостатъци, които книгата на Никола Пангелов посочва в специална глава. Такъв недостатък е напр. ниската степен на яснота на предаваното в приемника изображение – ,,за да се предаде образ с голяма яснота, даже при използване на най-чувствителните фотоелементи, необходима е такава голяма осветеност на обектите за предаване, която е невъзможно да се осигури със съвременни средства“.

Като друг голям недостатък на механичните телевизионни системи е посочено присъствието на движещи се части и следващите от тях ограничения. За да се получи по-голяма яснота на образа, трябва дискът на Нипков да се върти по-бързо. ,,Увеличение числото на моментите, необходимо за борба с мяркането на изображението, влече след себе си нови практически затруднения, нерешени в механическите системи на телевизията.“

И ето защо тук Никола Пангелов преминава към излагане предимствата на електронната телевизия – тази с електроннолъчева приемна тръба (кинескоп). На това е посветена 11-а глава, а 12-а пише за електроннолъчевата предаваща тръба (иконоскоп), използвана в първите телевизионни камери. По-подробно за нея писах в статията си ,,Дисектор. Иконоскоп. Супериконоскоп (видео)“ в Наука ОФНюз.

По-нататък в книгата се дава ,,скелетна схема на електроннолъчевата система на телевизията“, а за нас интересни са ,,Предстоящите технически задачи в областта на телевизията“. Като такива са дадени ,,упростяването и поевтиняването на приемника“. Тогавашните електронни телевизори имат вертикален вид и обикновено се поставят върху пода:

Само че в книгата от 1942 г. е даден ,,упростен приемник“ за поставяне върху маса, който има 14 лампи:

По-нататъшна задача е ново подобряване на яснотата на получения образ – ,,в лабораториите се правят опити за разработване на уреди, позволяващи да се получи яснота 600-редно разлагане на образа“.

Тогавашните телевизори обикновено дават изображение с размери 14 х 18 см. Ясно е, че това  е малко – ,,увеличаване размерите на екрана за отделните евтини приемници си явява един от въпросите за разработване в най-близко време“.

Още през 1942 г. Никола Пангелов осъзнава, че телевизията трябва да стане цветна и да се получават триизмерни образи. Според автора ,,тази задача трябва да получи практическо решение в близко бъдеще“.

Друго важно препятствие е ,,проблемът за далечината“ – ,,да се направи възможно предаването на събития, ставащи в далечни краища“. По онова време решение в тази област е ,,съединяване на градовете със специални дебели кабели или вериги от станции, работящи на ултракъси вълни“. ,,Трябва да се надяваме, че упоритият човешки ум ще се добере до по-прости и ефикасни разрешения“, завършва главата.

Следващата е озаглавена ,,Най-нови достижения в телевизията“. Като такова е посочено напр., че компаниите ,,Телефункен, Льове, Текаде и Ферзее“ с общи усилия разработват телевизионни приемници с екран 20 х 23 см. Посочена е и германската телевизионна изложба с демонстрация на телевизия в София през 1940 г., за която писахме подробно в ТАЗИ статия – това е първото тв предаване в България изобщо.

Това беше нашата разходка из старата телевизионна книга от 1942 г. Надяваме се, че ви  е било интересно. :)

А ето тук може да видите и първата българска книга за телевизия от 1934 г. –

Как телевизията навлезе в България в началото на ХХ век

See more

Разгледайте в Sandacite.BG някои образци българско барово и ресторантско оборудване! :)

Измежду многото и разнообразни елeктрически уреди, произвеждани в България преди 1990 г., особено място заема професионалното кухненско оборудване за барове, ресторанти и столови. В днешната статия ще разгледаме няколко любопитни негови представители.

Интересна е 92-кг машина за белене на картофи (картофобелачка КБ-325 А). Горе я виждате заедно с основателя на нашия сайт, колекционера на българска техника Антон Оруш. Белачката се състои от казан, в който се върти диск с грапава, абразивна повърхност. Дискът се задвижва от електродвигател. В казана се влива вода от специална странична тръба. Картофите се изсипват в казана, дискът се върти, остъргва ги и след спиране на машината те падат през страничен отвор на картофобелачката. Оттам обикновено се събират в големи легени или направо в тенджера, за да се готвят. КБ-325 А може да обели 325 кг картофи за 1 час, като 12 кг за 1 зареждане. Може да бели и моркови, лук и т.н. Използвана е в големи столови – за казарми, в ресторанти и т.н. Белачката е произвеждана в Хасково.

Големият 90-кг фритюрник ЕФ-24 също е част от нашата колекция. Уредът осигурява маслена баня (фритюра) за пържене на картофи, панирани зеленчуци и полуфабрикати от птици, риби и месо. Мазнината се изсипва в 2 съда с вместимост по 12 л всеки и се загрява в тях чрез тръбни нагреватели, а храната се слага в кошници, които се потапят в съдовете. Температурата се настройва с регулатори, а нормалната работа се следи чрез сигнални лампи.

Преди 1990 г. хората също са ядяли хот дози, макар че това масово не се знае. Първата БГ домашна машина за хот дог се появява още през 1980 г., а тази на илюстрацията е ресторантска и е от същия период. Продълговатите хлебчета се набучват на шишовете, които се нагорещяват, а после хлебчетата се изваждат и в дупката в средата им се промушва кренвиршът. Цилиндричната част в средата е мястото за изваряване на кренвиршите. Машината може да затопли до 100 хлебчета за 1 час.

Млековарката ОМ-1 вари и топли мляко за столови и ресторанти, за приготвяне на коктейли с мляко и млечни шейкове. То се изсипва в 2 вградени казанчета, където се вари. Интересното е, че под всяко казанче има чучур с кранче, от което може да се отсипе колкото мляко е необходимо в момента, а останалото остава дълго време затоплено в казанчето.

КС-4 означава Консерватор за Сладолед (фризер), 4-ти модел. Разполага с 4 метални съда за съхранение на 4 вида неразфасован сладолед, всеки съд с полезен обем 9,6 л. Има термостат за регулиране на температурата, а хладилният агент на агрегата му е фреон.

След като хапнем и пийнем, трябва и да измием чиниите. Първата БГ съдомиялна се появява още около 1971 г. и е за ресторанти. За да измие добре, тя загрява вода в собствен бойлер, на който му трябва 1 час, за да повиши до работна температура 240-те нужни литра вода от водопроводната мрежа. На илюстрацията бойлерът е бъчвообразното нещо, което се намира под командното табло и стъпва на земята чрез 3 извити крака. Чиниите се хигиенизират в контейнера при темпеpатура 65 – 75 °C, а след привършване на манипулацията чакат готови да си ги вземете. Контейнерът е най-обемната част от машината, вляво от бойлера. Цялото времетраене на работния цикъл е едва 45 сек.!

В началото на 80-те започва производството и на друга съдомиялна с капацитет 1000 чинии/час.

УМЧ-2 е Устройство за Миене на Чаши, 2-ри модел, с вероятно име Кристал 500. Съдържа чекмедже с кошница, в която нареждаме чашите, затваряме го, пускаме машината и след 90 сек. те са измити. Може да измие до 500 чаши/час, а разходът на вода е 50 л/час.

Това е само малка част от разнообразното БГ професионално кухненско оборудване. Всички тези апарати са произвеждани в различни заводи – ,,Хладилна мебел“ Сливница, ,,Млада гвардия“ Хасково, ,,Кухненско обзавеждане“ Кюстендил и други от ДСО ,,Търговско обзавеждане“.

А ето тук може да прочетете по-подробно за първата българска машина за миене на чинии ==>

Първата българска съдомиялна

See more

Вижте новата статия в  Sandacite.BG, която искаме да направим с ранг за събитие за българския народ! :) 

Днешната история започва в средата на 60-те години, в лаборатория Мостри и експонати към Отдел на главния конструктор в Слаботоковия завод – София. В този период в него се произвеждат основно телевизори и радиоприемници. В споменатата производствена лаборатория се правят всички нови изделия, които предстои да влязат в производство. Когато е готова една мостра или експонат, минават комисии, ОТК (отдел технически контрол), главният технолог, главният конструктор, зам.-директорът по техническите въпроси и други ръководители да прегледат новото изделие. След това минава държавен контрол. Голям проблем при новите разработки е било да се докаже, че всичко отговаря на държавните стандарти и ще работи без проблем, т.е. при проверката контролните органи да не намерят никакви дефекти. Ако новият апарат мине успешно тестовете, се изписва с документ – годен за производство или за представяне на панаир.

Тогава България участва в десетки производствени панаири на няколко континента – в Лайпциг, Хановер, Солун, Алжир, Барселона, Куба, Измир, Хараре и много други панаирни градове по целия свят. В ,,Мостри и експонати“ се правят и всички прототипни телевизори, за да се види дали може да се пусне пробна серия от тях. Пак там, по поръчка на Управление ,,Безопасност и охрана“ (УБО), се правят и всички подаръци, които Тодор Живков подарява на държавни глави, когато пътува в чужбина. Такива луксозни апарати са подарявани и на държавни глави, когато посещават България.

През 1964 г. конструкторите решават нещо наистина голямо. За представяне на Пловдивския панаир е направен първият в българската история радиотелевизионен шкаф. Той съдържа не само радиоприемник Симфония и автоматичен грамофон, но и широкоекранен телевизор Кристал 59! А в грамофона могат да се заредят няколко плочи и той ги въпроизвежда една по една. Ето как работи.

В комплектацията си има две оси – едната е за плочите с голям диаметър и е тънка, висока. Подреждат се върху оста 7 – 8 плочи и върху тях се поставя притискащо рамо. Нагласяват се оборотите за възпроизвеждане и се включва грамофонът. Той пуска най-долната от подредените плачи и рамото с дозата плавно пада в началото на плочата. В края на записа на плочата, рамото с дозата се връща в изходна позиция. Следващата плоча пада върху първата и рамото с дозата започва за възпроизвежда записа от нея. И така до последната плоча. После рамото се връща в изходно положение и се спира грамофонът. Същото става и с плочите 45 оборота. При тях оста е заместена с един цилиндър, защото при тези плочи отворът в средата е по-голям.

Радиотелевизионният шкаф с грамофон получава условно име Балкан. Тежи над 120 кг. Той е одобрен и се озовава на Пловдивския панаир през 1964 г., където е разположен на втория етаж в павилиона на Електроимпекс. Пуснали са на грамофона симфония от Чайковски и се е получило страшно приятно, с фантастичен звук – по целия павилион се е чувала.

На две от снимките виждаме шкафа. Радиото и грамофонът са поместени едно под друго в лявата част, а телевизорът е вдясно, като между тях се движи плъзгаща се вратичка като на секция. Направени са само 5 – 6 такива апарата. Един такъв е имало в София, във фоайето на Електроимпекс. Задните капаци на телевизора и радиото са оригиналните на двата шкафа – специален капак с надпис Балкан не е правен.

През 1967 г. в лабораторията Мостри и експонати е направено още едно чудо, замислено като подарък за съветския лидер Леонид Брежнев при едно от посещенията му в България. Става дума за т.н. музикална библиотека, която съдържа телевизор (аналогичен на София 59 І модификация), радиоприемник Симфония и същия тип автоматичен грамофон. Има и отделни тонколони, които се разполагат встрани от шкафа.

Грамофонът се отваря с падаща вратичка, а вътре има и рафтче за плочи. Особеното тук е, че над звуковия сандък има и високи рафтове за книги! Цялата конструкция се разглобява и се носи в кашони. А опаковането на частите в тях е извършвано пред погледа на офицери от УБО.

Сред създателите на шкафа и музикалната библиотека са Димитър Лулчев, Мирчо Тодоров, Любен Додев, Огнян Котев, Иван Захариев, Леонид Петрински и други. Техните имена стоят зад онези всички онези изделия, които и до днес ни показват впечатляващата история на българската техника.

Здравейте! В Sandacite.BG намерихме компютър Правец КСИ-10.

Днес на Битака попаднахме на нещо твърде рядко, което спасихме от унищожение. Става дума за 16-битов български компютър, използван за събиране и анализ на лабораторни данни в научните изследвания. Той датира от 1987 г.. Разработка е на Института по кибернетика и роботика в БАН, по-точно на филиала му към Комбината по микропроцесорна техника в Правец:

Все още за нас остава загадка в какви точно лабораторни опити се е използвал този компютър. За да работи, е свързван с други лабораторни устройства. Думите ,,събиране на данни“ не трябва да се разбират само буквално. Данните се събират и обработват – напр. установяват се закономерности, изчисляват се стойности и други такива действия, присъщи на научната работа, за да има тя резултати. Само може да се съжалява, че още не сме намерили никаква литература за КСИ-10.

Комуникацията му с хард диска и други устройства се осъществява чрез лентови IDЕ-кабели, каквито конектори има на дънната платка. Има и флопи-кабел.

Със сигурност това е рядка находка. Когато научим повече за нея, ще допълним тук.

Ето и още нещо любопитно:

Български компютър Правец 16Т в кутия от 16S!

See more

Вижте новата ни находка – централния процесор ИЗОТ 2104С в Sandacite.BG!

Това е много рядък експонат. За този процесор не се знае много. Успяхме да се сдобием с него благодарение на нашия приятел Румен Петров от Русе.

Процесорът е произвеждан в завод Електроника в София от края на 70-те г. и е 16-битов. В архитектурата му влиза и модул за операции с плаваща запетая.

Той е изграден като чекмедже, което влиза по релси (виждате ги на горната снимка, в долната част на процесора) във вертикалния шкаф на компютър минимашина от типа на ИЗОТ 0310 – в случая ИЗОТ 1016С и 1016.М1:

На снимката отгоре се пада точно до лицето на операторката. Над и под процесора се намират всички останали части – магнитолентови устройства, харддискове и т.н. Самият той има големината на табуретка и отстрани изглежда така:

Ето и многото му платки – това са TTL-логики със съветски чипове:

Това е платката, снимана отблизо:

Така се изважда платката от гнездото ѝ:

Надписите по предния панел са на руски, защото ИЗОТ 2104С е монтиран в компютри, предназначени за износ за СССР:

Този процесор е новата ни находка и много му се радваме. Невероятно рядко е да се намери в днешно време. Ето и захранващия блок:

А това тук е една статия за изчислителните центрове, където са работили такива компютри:

Какви изчислителни центрове има и какво се прави в тях

See more

Ухаа, какво открихме! Влезте в мобилния зъболекарски кабинет Чавдар 11М4СК със Sandacite.BG…

Измежду известните и популярни автобуси на завод ,,Чавдар“ Ботевград, които всички познаваме, понякога се случва да открием и необичайни неща и те събуждат невероятно любопитство. Често много рядко се срещат – именно защото самото им предназначение не е масов превоз на пътници, а други, по-различни дейности. Едно такова чудо ще ви покажем днес.

През 1979 г. инж. Стефан Киров, тогава директор на Комбината за автобуси ,,Чавдар“, дава идея за изработването на стоматологичен кабинет, поместен в автобус. Речено – сторено, проектът е направен и първият такъв автобус е произведен през месец май 1980 г. Наречен е 11М4СК.

В този ,,зъбобус“ работят пътуващи стоматолози, а той наистина приютява цял кабинет с апаратура за зъболечение. Така се посещават пациенти в отдалечени места и независимо от пътните и атмосферните условия, правят се прегледи в училища, строителни обекти и другаде, където периодично се осъществяват масови профилактични прегледи… Слушал съм разказ как на децата изобщо не им се е влизало ,,в това чудо, цялото миришещо вътре на арсен“, но пък са пазели зъбите им! Нека разгледаме подробно това интересно откритие.

За основа е използван серийният модел Чавдар 11М4, но стоматологичният вариант има по-висок покрив спрямо масовия автобус – вероятно защото по-високите стени са по-удобни за разполагане на етажерки за зъболекарските принадлежности, стоматологичния апарат за лечение и т.н. Автобусът тежи 10,2 тона.

Добро впечатление оставя салонът на 11М4СК, защото е удобен и практичен. Той има три отделения – приемна за петима пациенти, кабинет и стая за почивка/пътуване на персонала. А той се състои от двама стоматолози, две медицински сестри и един шофьор.

Кабинетът с размери 5,8 х 2,4 метра позволява работата на двама стоматолози едновременно. Медицинското оборудване е българско производство и е съставено от два стоматологически апарата ,,Медиа-80“ (произвеждат се в предприятието за медицинска апаратура към Медицинската академия в София) и други принадлежности: два стола СС-7, стерилизатор, рентгенов апарат, два умивалника с топла вода, бюро, два шкафа за стоматологични принадлежности, четири регулируеми хидравлични стола и два смесителя за амалгама (живачно-сребърната амалгама е използвана в стоматологията за създаване на зъбни пломби).

Помещението за персонала предоставя удобства по време на път и почивка. Салонът на ,,зъбобуса“ се отоплява с помощта на вграден под пода дизелов или електрически нагревател с външно захранване и напрежение 220 волта. Възможно е и използването заедно на двата нагревателя. Свеж въздух в салона влиза чрез плафони отдушници, вентилационни люкове, отваряеми прозорци и отвори при отоплението. Автобусът разполага с четири 220-волтови вентилатора, като има възможност за поставяне и на допълнителен стаен вентилатор. Осветлението е осигурено от десет лампи. Водоснабдителната система осигурява сигурна работа на стоматологичния кабинет. Водата – дестилирана и недестилирана (отработената) – се съхранява в два 300-литрови резервоара от неръждаема стомана. Електрозахранването се осигурява от външен източник с напрежение 220 волта. За доставка на електричество в багажника на автобуса на макара е навит 100-метров кабел, който се включва към източника на електроенергия. Два компресора спомагат работата на стоматологичното оборудване.

От ,,зъбобуса“ са произведени 5 броя. За оригиналността на вложените технически решения и рационалността на изпълнението автобусът мобилен зъболекарски кабинет Чавдар 11М4СК получава златен медал на ХХХVІ Международен мострен панаир в Пловдив.

Днес в Sandacite.BG разглеждаме радиоточките и радиовъзлите! Елате с нас.

През втората половина на 40-те г. в България ударно навлиза т.н. жична радиофикация. Това е метод за предаване на радиосигнал по жичен път. За разлика от обикновеното безжично радиопредаване и приемане, при които имаме предавател и приемни антени, при жичното радиосигналът се разпространява по т.н. радиовъзел, подобен на електрическата мрежа. Възелът се състои от радиоцентрала (източникът на звука) и множество свързани с нея високоговорители, наричани радиоточки.

Радиоточката представлява високоговорител, свързан към радиомрежата. Има само 1 потенциометър – за силата на звука. Точката не е радиоприемник и слушателят няма възможност да търси различни станции и т.н. Затова каквото се излъчва по радиоцентралата, това ще звучи и по говорителите – няма възможност за избор. Радиоточката се нарича още абонатен високоговорител. Този начин на радиопредаване е широко развиван в България от властта преди 1990 г. Радиофицират се селища, болници, училища, заводски и административни сгради, гари, площади, паркове, салони, стадиони и т.н. Даже от първата половина на 50-те на предвидени места в стаите на сградите се оставят специални ниши с мрежа отпред и там се монтира високоговорител за озвучаването, обикновено в горната част на помещението. По-късно жилищните блокове се оборудват с отделен контакт за радиоточка в хола – там, където всички да се събират да слушат.

Снимка: С. Мартулков – ,,Радиотехника“, ч. ІІ, София, 1952.

Има няколко причини да се разпространи бързо този начин на радиопредаване. Напр. отпада нуждата от закупуване на скъп радиоприемник, който може да стане още по-скъп заради повреди на дефицитни части в него. Жичната радиофикация се оказва удобна, когато властта започва да търси начин да разпространява радиопредавания в селища, където хората нямат радиоприемници или едва току-що е прекарано електричество. А радиоточките изразходват незначителна част ел. енергия от радиоцентралата. Предаването на сигнала от нея е много чисто, защото липсват атмосферни и други смущения. А когато централата препредава към точките някоя национална станция напр., качеството на звука също е много високо, защото уредбата разполага с по-чувствителен приемник, антена и т.н.

В селата радиоцентралата обикновено стои в кметството, а в сградите – в специална стая. Централата се състои от огромен дървен или метален шкаф, в който удобно са поместени радиоприемник, грамофон, микрофон и няколко усилвателни стъпала за усилване на сигнала, преди той да бъде предаден по жицата. Тези части са фиксирани един под друг във вид на блокове, монтирани върху вътрешни релси. Демонтират се също отвън. Целта е лесно и бързо да може да се извади за ремонт някой от блоковете, ако се повреди, или да се замени с друг.

Радиоцентралата е наричана още транслационна усилвателна уредба или радиоусилвателна уредба. Тези устройства се планират според това какви помещения и площи ще се озвучават. След като се определят видът, броят и мощността на високоговорителите, се предвиждат усилвателни стъпала с нужната за точките мощност, като се оставя и известен резерв. Съобщение до абонатите може да се направи по микрофона, музика ще се пусне по грамофона, а някоя радиостанция ще се препредава чрез вградения в уредбата радиоприемник.

Първите масово произвеждани български радиоусилвателни уредби датират още от втората половина на 30-те г., а най-често срещаните ни радиоточки са от първата половина на 50-те, с мощност 0,3 вата. Произвеждат се в Слаботоковия завод в София, който пуска няколко различни бакелитови кутии с еднакви високоговорители вътре. Едва в края на 70-те кутиите стават пластмасови, произвеждани в Завода за пластмасови детайли в Белица.

Снимка: лична колекция

В България радиоточките по селата служат напр. да се свери на обяд часовникът, защото е предавана справката за точно време. Полезни са и ако кметът на населеното място трябва да направи съобщение. Трябва да може хората да се информират бързо за местните новини. Съобщават напр.: ,,Говори радиовъзелът на село еди-кое си, еди-кой си окръг. Дядо Петко е загубил кравата – бяла на черни петна. Който я види, да му се обади“ или кога, къде и с какво ще се пръска против вредители. Радиоточковият начин на известяване е важен и в случай на аварийна ситуация или природно бедствие. Тогава няма Интернет и GSM … :) Разбира се, има и неудобството, че каквато станция се избере от уредбата или каквато музика се пусне от грамофона ѝ, само това ще се слуша по всички радиоточки.

Радиоточките се превръщат в социален феномен – преди 1990 г. всеки е слушал такава. Има и политически причини за разпространението им в България – по тях се чува само онова, което е ,,правилно“ за слушане, и няма личен избор на станции. За тези малки високоговорителчета се носят легенди, особено в съветския градски фолклор – някои хора са се страхували, че ги подслушват по радиоточките.

Днес намирането на радиоусилвателна уредба за експонат е събитие, а такива като тази ТУУ-100 най-отгоре (от 1955 г.) са изключително редки.

Ето и повече за нея:

Българска радиотранслационна уредба ТУУ-100

See more

В Sandacite.BG се сдобихме с български компютърни перфоленти. Вижте колко са интересни – в статията.

Снимка: лична колекция

Перфолентите са древен носител на компютърни данни, хронологически вторият носител след перфокартите. Принципът на технологията не се различава особено от тях. И тук данните се запаметяват в зависимост от това има ли дупка (перфорация) на точно определени места, наречени позиции. Лентите са естествено продължение на картите, въведен, след като ясно се вижда как перфокартите се разпиляват лесно, трябва често да се сменят в устройството и това създава неудобства. Затова започва употребата на носител, който работи на същия принцип, но представлява непрекъсната лента. Да разгледаме накратко.

На снимките виждаме перфоленти, произведени в софийския завод „Електроника“ през 1986 г., макар че той ги произвежда и по-рано. Невероятно рядко е да се намерят български перфоленти. Тези в моята колекция са съхранени в оригиналните си кутии, а едната, която виждаме, е използвана и носи запис на себе си. Когато лентата се положи в кръглата кутия, се обгръща с продълговат хартиен къс – на  него се пише какво е записано на носителя и дата на качествения контрол.

Другата перфолента тук не е употребявана никога, своеобразна жива капсула на времето. Единствената перфорация на нея – пунктираната линия по дължината – е т.нар. транспортна пътечка или водеща писта. По нея зъбното колело на устройството придвижва лентата.

Дупките по лентата (позициите) не са подредени случайно. Тези, разположени напряко една до друга на лентата, образуват 1 ред. На всеки ред се записва кодът на 1 символ. Всеки такъв ред отвори отговаря на 1 буква, знак или интервал между тях. За запис се използва ASCII-код, а позициите се наричат и кодови отверстия. Редицата пък отвори, разположени надлъжно на перфолентата, се казват кодови пътечки (писти). Масивите от данни могат да се обединяват в зони, отделени една от друга от интервали без перфорация.

Ширината на перфолентата варира според броя на пистите – 17,46 мм за 5-пистовите и 25,4 мм за 8-пистовите ленти (на снимките). У нас са използвани и двата вида, но съществуват и ленти само с 2 пътечки. Перфолентите могат да достигнат 300 м дължина, на които събират толкова данни, колкото 1500 перфокарти!

Снимка: лична колекция

Лентите може да са пластмасови или хартиени. Хартията е дебела 0,1 мм и е с повишена якост, за да не се къса след дупченето. Най-често е жълта, но може и да е бяла. Диаметърът на перфорираната дупчица е 1,83 мм.

Немалко интересни български компютри, като например първият – Витоша (1962 – 1963 г.) – и компютризираната система за контрол на работното време ИЗОТ 1001С (1979) използват именно перфоленти. Методът на запис е електромеханичен (с пробив), а този на четене – електромеханичен или оптичен. При записа дългата ,,опашка“ от перфорирана лента постепенно пада в плексигласов контейнер под перфолентното устройство, откъдето после се събира и навива отново в кутията.

Технологията на перфолентите се използва и преди компютрите. Изобретателят на т.н. химически телеграф Александър Бейн през 1846 г. използва в своята машина перфолента, за да обозначи кода на Морз чрез разположените по определен начин дупчици. С неговия телеграф можело да се предават до 252 символа в 52 сек (около 300 думи/минута). А телеграфът се нарича химически, защото хартиената лента се намокряла с амониева селитра и калиев фероцианид.

Перфолента е използвана и в автоматичния телеграфен апарат на Чарлз Уитстън (1858 г.). Нанесените по нея по даден ред дупчици също означават точките и тиретата в Морзовия код. Тук лентата също се използва за запис, предаване и съхранение на данни, а кодът на Морз се нанася на 2 реда дупчици. На такъв апарат може да се предават по 500 букви/мин, т.е. 5 – 6 пъти по-бързо, отколкото чрез ръчна работа с телеграфния ключ.

През 1874 г. французинът Жан Морис Емил Бодо патентова първия си телеграф. През 1897 г. той е подобрен, като се въвежда перфолента с 5 реда отвори за Морзовия код. Този изобретател е автор и на т.н. код на Бодо – кодиране на символите за телеграфия. С негова помощ и по-късните усъвършествани апарати на Бодо данните можели да се предават в пъти по-бързо от обичайното.

В американския компютър Mark I нa IBM от 1944 г. инструкциите се четат (и после изпълняват) от хартиена перфолента. Всяка програма представлява много дълъг рулон лента. При Mark I програмните цикли се получават чрез свързване на началото и края на четената лента.

Перфолентите и устройствата им са евтини за използване, но недостатъците им са доста ниската скорост на четене и запис (поради ограничената скорост на механичното лентопредаване), а също така – невъзможността да се редактира записът (при перфокартите това може да се направи чрез добавяне или замяна на карта в тестето, но перфолентата е непрекъсната). Обикновено скоростта на запис е 80 – 150 байта/сек, а максималната скорост на четене – 1500 байта/сек, при което лентата се движи с ~4 м/сек. Плътността на запис е ~13 бита/см². Още в края на 70-те г. конкуренция на перфолентите започват да оказват по-бързите магнитни ленти и по-късно те напълно ги изместват.

А ето тук и статия за предшествениците на перфолентите – перфокартите:

Български компютърни перфокарти от 1971 г.

See more

 

В Sandacite.BG  сме по следите на нов български електромобил! Последвайте ни.

През 80-те години по летищата за превоз на багаж често се използват платформени електрокари с ремаркета, но въпреки това все още не е отстранена тежката работа по товаро-разтоварните дейности с пътническия багаж във и от багажното отделение на самолетите. В Института по въздушен транспорт към БГА ,,Балкан“ все повече се замислят как да се олекоти работата и да се повиши производителността на този труд и комуникират с машиностроителните институти.

През 1984 г. в Централния институт по транспортно машиностроене ,,Балканкарпрогрес“ е разработен интересен нов товарен електромобил. Този проект е електрическа товарна кола, която улеснява работата чрез иновативни способи. Информация за него намираме в бр. 6 от 1984 г. на култовия вестник ,,Авто-мото свят“.

Електромобилът ЕС 347 има голяма багажна платформа, която се повдига до най-много 3,2 м и носи до 2 т товар. Тя е предназначена за поемане на багажите и тяхното товарене на самолета или разтоварване от него след полет. Факторът, който спестява толкова труд, е именно повдигащата се от ножичен механизъм и 2 хидравлични цилиндъра платформа. Досега такъв тип електрическа кола не е използвана в България.

Покривът над платформата е покрит с лек полимерен материал и също се повдига хидравлически за удобство на персонала и увеличаване на товарния обем. Двата задни капака се отварят в надлъжна посока, без да разширяват проходния коридор на машината.

Най-интересното решение е разположената в дясната предна част транспортьорна подаваща лента, която също чрез хидравличен цилиндър се изнася напред до багажния отсек на самолета. Там тя, чрез реверсиращ хидродвигател, може да извърши товаренето или разтоварването на багажите. При разтоварване те се внасят направо от нея в багажното хале на летището. За да се осигури стабилност на машината, когато платформата е издигната, се използват 4 броя хидравлични опори. Полезният (товарен) обем на товарната платформа е около 8 куб. м, а скоростта – 34 км/ч.

Двигателният мост на ЕС 347 е сроден с този на електрокарите от серията Дружба. Предният управляем мост е комбинация от гредата на камион ГАЗ-51 и останалите елементи от ГАЗ-53А. Окачването е ресорно с допълнителни гумени тампони и осигурява добър комфорт при движение.

Всички операции се командват от пулт в предната лява част на товарната платформа. Кабината има плъзгаща се задна врата и така операторът може да премине на платформата, без да слиза от превозното средство. Кабината е двуместна, шумът при движение е сведен до минимум. Външният вид е пропорционален, със стегнати форми.

Самоходното шаси на електромобила е от познат тип – с импулсен регулатор на скоростта, за да може ходът да е плавен. При спиране част от енергията в акумулаторните батерии са възстановява (рекуперация). Батериите са от двете страни в средната част на рамата на шасито. Те са оловни и осигуряват 72 волта напрежение. Любопитно е, че към електрическата уредба на електромобила може да се включва устройство за кратковременно дозареждане на батериите от градската мрежа. Това обикновено се прави при разтоварването на багажите в летището.

Всяка нова конструкция носи със себе си и трудности. В случая един такъв е, че помещенията са товаро-разтоварна дейност са сравнително малки и трудно биха поели едновременна работа на няколко такива електромобила. Ходът за надлъжно изнасяне напред на транспортьорната лента на ЕС 347 е нужно да се увеличи с 20 – 30 см, за да обслужва товарния люк на самолета ТУ-154 напр.

Прототипът на електромобила е произведен в предприятието КЕТИП ,,Балканкартехника“. Предвидено е серийното производство да започне през следващата 1985 г. На базата на това превозно средство е предвидено да се създадат и други варианти:

• електромобил, оборудван с боксове за превоз на палета с бутилки с напитки, за до 2,5 т полезен товар;
• електромобил с повдигаща се на 15 – 20 м работна платформа за извършване на строително.монтажни, бояджийски и други ремонтни работи;
• електромобил камионетка за 1,5 т полезен товар с пробег 100 – 120 км с допълнително дозареждане на крайните станции и скорост на движение 40 – 45 км/ч.

Както казваме в такива случаи – най-доброто предстои.

А ето и още за историята на българските електромобили:

1977 – нова серия български електромобили!

See more