Изкопахме и магнетофона Мелодия МК6 в Сандъците – Sandacite!

Наскоро Ви запознахме с първия български ролков магнетофон Мелодия. Той обаче е родоначалник на цяла серия наши възпроизвеждащи устройства от този тип, един от чиито представители е моделът Мелодия МК6 от средата на 1960-те г. Нека сега той да заповяда на сцената!

Както и предтечата му, и този апарат е произвеждан в добре познатия завод Електроакустика Монтана. За разлика от първата Мелодия обаче, МК6 е много по-малко познат – никъде не успяхме да намерим дори и схемата му. Независимо от това обаче, сме се постарали да Ви представим това, което можем да узнаем за него от разглеждане на нашия екземпляр.

Магнетофонът е оформен в метално куфарче, тежащо над 10 кг. Изпълнен е с Е серия лампи. Възпроизвежда от стандартна магнетофонна лента, която циркулира между двете ролки. Освен това може и да записва от няколко източника, както показва редът входове и изходи на лявата му страна:

1 – говорител

2 – линия – вход за запис от усилвател напр.

3 – вход запис от грамофон

4 – запис от радиоприемник

5 – запис от микрофон

Големият потенциометър най-вляво регулира откъде да се записва – от грамофон или от микрофон. Плъзгачът в средата управлява бързото пренавиване на лентата в двете посоки, а над него е лампа – индикатор (вер. ЕМ84). Двата потенциометъра вдясно са съответно за тонкорекция и за включване на магнетофона и усилване на звука (последните две функции са обединени в един потенциометър).

Озвучаването на помещението от Мелодия МК6 е осъществено чрез два говорителя, вградени в кутията. Интересен е щепселът на устройството – такъв не сме виждали досега – тънък, от белезникава пластмаса, с емблемата на завода Ворошилов на него.

Въобще симпатично апаратче. Няма да забравя – веднъж правихме някаква изложба на българска техника в един от по-луксозните ресторанти в Центъра и на другия ден трябваше да си прибираме нещата. И точно когато изнасяхме магнетофона, една посетителка на заведението ме забеляза да излизам, носейки МК6-а и възкликна: ,,Това магнетофон ли е?! ,,Да“ – рекох аз. ,,Прекрасен е!“ :) Така че явно, въпреки малката му известност, представеният току-що магнетофон притежава някакъв стил и дизайнерски качества, след като впечатлява хора от най-хайлайфната столична хипстърия. :)

Това е засега от нас за него. Ако намерим схемата, веднага ще обновим статията, за да стане още по-полезна. Чао! :)

Знаете ли кой е проф. Порфирий Бахметиев и какво е изобретил? Вижте в Сандъците – Sandacite.

Направихме една статия за първия професор на България, създал един прадядо на телевизора от ХІХ век. :) Приятно четене!

Ако сега запитате някого кога се е зародила телевизията, вероятно ще получите отговор от типа на ,,началото на ХХ век“. Да, ама не! Историята на движещите се образи е много по-стара, а най-интересното за нас е, че България също има дял в нея.

Но да не избързваме.

През 1855 г. италианският изобретател Джовани Казели създал устройство, наречено ,,пантелеграф“. То е можело да предаде създадено изображение на текст, чертеж или картина, като за тази цел съдържанието трябвало да бъде предварително нарисувано върху оловно фолио с помощта на специален лак. Контактен щифт се плъзгал над поредица участъци, които се редували – имали висока или ниска електрическа проводимост – и по този начин изображението се ,,прочитало“. У приемащата страна предаваният електрически сигнал се записвал по електрохимичен път върху навлажнена хартия, пропита с химическото съединение калиев ферицианид. Първата редовна пантелеграфна линия заработила между Париж и Лион през 1865 г. – 11 г. след като Александър Бел патентовал телефона.

Пантелеграфът на Казели; предаване на изображения чрез него

Това изобретение е първият етап в развитието на телевизионната идея. Следващият започва с изучаването на свойствата на химичния елемент селен (Se).

Селенът е открит през 1817 г. от шведския химик Йенс Якоб Берцелиус. Става важен за темата ни през 1873 г., защото тогава е установено, че той променя електрическото си съпротивление, щом бъде облъчен със светлина.

А сега нека на сцената излезе господин професорът!

Не са много хората, които са чували името на Порфирий Бахметиев (1860-1913). Той е първият професор по физика в България, преподавал в СУ ,,Св. Климент Охридски“ през 1890-1906 г. По произход е руснак и е роден в семейството на крепостни селяни. В Русия Бахметиев завършва гимназия и проявява забележителни дарби в областта на точните науки. Притежава много комбинативен ум и още като младеж изработва хитроумни устройства. На 17 години създава модел на телефон, като за проводници използва струни от старо пиано.

През 1878 г. заминава за Петербург, за да се запише в университет, но не успява да го направи, тъй като е завършил класическа гимназия, а не реална. Междувременно участва в различни политически инициативи, насочени против императорската власт, и е принуден да се премести в Цюрих (Швейцария), където през 1879-1885 следва физика и химия. След това остава в Цюрихския университет като преподавател. Изследва магнитните свойства на различни метали и има над 20 научни публикации, главно в руски научни списания. Бахметиев става все по-търсен лектор и няколкократно при него се записват цели групи от по 30-40 ученици, които след успешно преминат курс успяват да издържат приемните изпити за Цюрихската политехника.

През 1889 г. в СУ (тогава все още Висше училище) е открито т.н. Физико-математическо отделение, в което от октомври 1890 до 1907 г. шеф на катедрата по експериментална физика е Порфирий Бахметиев, станал професор през 1895 г. Той е и първият професор в България въобще. Ученият два  в България по покана на министъра на народното просвещение Георги Живков, който се стреми да попълва новосъздаденото Висше училище с известни имена от световната наука.

Той бил едър човек, висок над 2 метра, тежал 125 кг, а като лектор бил твърде обаятелен. Когато изнасял лекции,  дори студенти от други факултети идвали да го слушат, а според тогавашните критерии това било най-високата атестация за лекторско майсторство. Бахметиев всеотдайно се занимавал не само с чиста наука, а и с обзавеждането на физичните лаборатории. Под негово ръководство най-добрите студенти създавали уреди за доказване на различни електрически, магнитни и други природни явления – като капилярен електромер, апарат за определяне на остатъчен магнетизъм, електрически ареометър… Всяка европейска лаборатория би се гордяла с устройства като Бахметиевия уред за изследване на електрическите вълни по повърхността на проводника например. Със създадените или усъвършенствани от професора уреди – а те са над 40! – университетът успешно се представял  на различни изложения.

 

Работейки в СУ, проф. Бахметиев публикува още 6 научни статии върху различни аспекти на магнетизма, а като адрес на автора е посочена София. За изобретения от него уред за автоматично палене и гасене на уличните фенери още през 1888 г. той получава патент в няколко европейски страни, между които Англия, Франция и САЩ. В света за откривател на магнитосъпротивлението (промяна на електрическата устойчивост под влияние на външно магнитно поле) се смята проф. Бахметиев, а това е първото значително физично откритие с марката на Софийския университет. Сам професорът винаги се е изказвал да България с най-ласкави думи, обичал е да казва: ,,България, която ми даде своето гостоприемство в разцвета на творческата ми дейност“. Тук той среща и жената на живота си – Параскева Николаева – която е вдовица на опълченец с две сирачета.

Интересно е да се отбележи, че Бахметиев се е познавал с откривателя на рентгеновите лъчи Вилхелм Рьонтген. През 1896 г., само една година след като те са забелязани, професорът лично изработва в България рентгенов апарат и прави първата рентгенова снимка на човешко тяло в България.

Ръкопис на лекциите ,,Топлина“, 1895 г.

В Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“ се съхраняват два тома ръкописи на лекциите, четени от проф. Бахметиев през 1893-1896 г. Техните теми обхващат почти всички аспекти на електричеството, магнетизма, механиката… Лекциите отчитат и последните научни достижения в съответната област. Например, когато преподава светлина и дифракция, той пише: ,,Миналата година бяха намерени методи за доказателство на двойното пречупване на лъчите от електрическата сила…“ (ІІ том на ръкописа, стр. 168). Професорът непрекъснато се е позовавал на практически примери. Дори когато излага абстрактни физични закони, той бърза да обясни теорията със съответната практика, да разкаже за изобретяването на Волтовата дъга, електрическите батерии, електродвигателите, дейността на Никола Тесла и Томас Едисон… Нещо повече – според един от биографите на проф. Бахметиев (доц. д-р Младен Цонев) курсът лекции ,,Теории на електромагнитните мотори“ е първата стъпка в академичното обучение по електротехника в България.

Въпреки неоспоримите си заслуги, професорът е бил изключително скромен човек – когато говори за достиженията на чуждестранни учени, той е забележително прецизен и точен в имената и заслугите им, но когато говори нещо за своите устройства и апарати, обикновено премълчава своето авторство. Днес само след подробна съпоставка на ръкописа с публикувани научни статии можем да заявим със сигурност, че професорът е запознавал студентите, макар и инкогнито и със своите научни разработки, догадки и изобретения.

Съчинението на Бахметиев ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“, 1895 г.

Много са топли думите, с които двама студенти на проф. Бахметиев описват своя лектор: ,,Весел и приятен, пълен с нови плодовити идеи, той не говореше като преподавател, а водеше вдъхновен и интересен разговор със студентите“ (Нестор Бучков); ,,Майстор на научното слово, той правеше студентите да се захласват в него“ (Георги Николов).

В Библиотеката на СУ се пази и ръкопис от 1895 г., наречен ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“. Става дума за телуричните токове (естествени електрически токове в земната кора) в Софийското поле, които проф. Бахметиев изследва, постига сериозни резултати и с тях защитава докторска дисертация в Швейцария. Той е автор и на някои други много значими научни открития, напр. анабиозата – възможността някои организми с прекратена жизнена дейност да бъдат отново върнати към живот.

Именно този чудесен учен е автор и на едно интересно изобретение, което е известно в света като прадядо на телевизора.

В брой 1-1885 г. на руското научно списание ,,Электричество“ проф. Бахметиев предлага схема на устройство, което може да предава движещи се изображения от разстояние. Той пише, че този апарат ,,би могъл да служи на нашето око така, както служи телефонът на ухото ни“. За разлика от множество други изобретатели от тези години, Бахметиев е наясно, че няма как да копира устройството на човешкото око, макар и първите конструктори на телефонни слушалки да са се опитвали да наподобят устройството на човешкото ухо. Уреда Бахметиев нарекъл ,,телефотограф“, а самата статия се нарича ,,Нов телефотограф“. С това заглавие професорът е имал предвид, че неговото изобретение ще сложи началото на нов начин за предаване на движещи се образи, а не само на фиксирани изображения, както пантелеграфът на Казели, между другото наричан понякога ,,фототелеграф“.

Да разгледаме телевизионната система на Бахметиев. Тя има две основни части: предавателна камера и приемник, свързани помежду си по жичен път. В основата на действието й е същият принцип, на който работят и съвременната телевизия и кино – окото, след като е видяло определено изображение, запазва зрителното усещане (впечатление) за известно време.

Предавателят преобразува последователно отделни части от образа на целия предмет в електрически ток. Изменящият се по време ток предизвиква промени в яркостта на светене на съответните участъци на приемащия екран. Този принцип също е използван по-късно в телевизията.

Как е устроен предавателят? Той напомня традиционна фотографска камера. Обектът, чието изображение трябва да се предаде, се разполага пред обектива (двойно изпъкнала леща). Лъчите на обекта се отразяват върху задната повърхност на камерата, където се намират миниатюрни пластинки селен (на схемата означени с с). По думите на Бахметиев, техните размери са подобни на,,главичката на топлийка“. Съвкупността от тези пластинки действа като фотоелемент. С тази дума наричаме полупроводников фотоелектрически уред за пряко преобразуване на светлинна енергия в електрическа. Чрез специален лостов механизъм селеновият фотоелемент се движи, като непрекъснато ,,наблюдава“ обекта. Той се движи спираловидно спрямо него и тъй като всяка следваща извивка на спиралата е близка до предишната, за едно пълно преминаване по спиралата е можел да бъде обхванат целият образ на снимания обект.

Бахметиев е отчитал, че скоростта на движение на фотоелемента трябва да бъде съобразена с времето, в което окото ,,помни“ последното видяно изображение. Според учения окото трябва да вижда осветени точка върху екрана ,,не по-малко от пет пъти в секунда“.

Селеновият фотоелемент в предавателната станция е съединен чрез проводници с електромагнита d. (Електромагнитът е вид магнит, при който магнитното поле се получава само при протичането на електрически ток). Котвата на електромагнита е разположена съвсем близо над тънка желязна пластинка с меден щифт f накрая. Чрез хитроумна схема щифтът автоматично управлява количеството газ, подадено към газова горелка. Ето как става това и как се получава образът.

Първо светлината, излъчвана от пламъка, се отразява от параболично огледало. След това преминава през двойно изпъкнала леща p и дава светла точка върху прозрачния екран от матово стъкло l, разположен точно срещу горелката. През това време кутията заедно с електромагнита и горелката n се движи и описва спираловидния път на фотоелемента при предавателната станция.

Схема на телефотографа на проф. Бахметиев

Само че тук има една уловка. За да се получи (синхронизира) изображението на сниман движещ се обект, е необходимо движението в приемателната станция да бъде синхронно с това в предавателната. А това през 80-те години на ХІХ век още не е било възможно, тъй като синхронните двигатели още не са били изобретени.

В зависимост от това колко интензивна светлина попада върху селеновия фотоелемент, ще се получава електрически ток с различна сила. (Фотоелементът, разбира се, е включен в електрическата верига). Логично, в зависимост от силата на тока електромагнитът на приемателната станция ще привлича по-силно или по-слабо към себе си желязната пластина с щифта. Съответно пламъкът на горелката, осветяващ екрана, също ще свети по-силно или по-слабо.

По такъв начин промяната на осветлението в изображението при предавателя ще се възпроизведе чрез силата на тока, а промените в нейната сила на свой ред ще доведат до изменения в яркостта върху съответните точки на приемателния екран. Тъй като според проекта синхронното движение на фотоелемента и източника на светлина ще се извършва достатъчно бързо, се предполага, че окото на наблюдателя ще запази усещането за светлина в дадена точка до момента, в който тя отново не бъде осветена (когато светлинният източник се върне). Като краен резултат окото би трябвало да възприема една непрекъсната, единна слята картина на образа на предавания обект.

Проф. Бахметиев пише: ,,…тъй като светлите точки ще се появяват с интервал от 1/5 секунди, ние ще имаме пред себе си цялостна картина, идентична с оригинала на първата станция. Всяко движение на оригинала ще се отрази по напълно същия начин върху екранното изображение“.

Поради липса на средства проф. Бахметиев никога не е изработил прототип на своя телефотограф. Тази система обаче заслужено се смята за праобраз на телевизията и е оценена в немалко научни публикации и книги, като напр. голямото изследване на Аркадий Рохлин ,,Как се роди телевизията“ (2000).

Схема ма механичен телевизор, използващ диска на Нипков

По-късните изследвания обаче показват и някои несъвършенства на телефотографа. Например, оказва се, че 1/5 от секундата е недостатъчен времеви интервал, за да бъде избегнато силното трептене на екрана. Необходима е продължителност от не повече от 1/50 секунди, което в края на ХІХ век е трудно осъществимо. От друга страна, при високи скорости на разлагане на образа селеновите фотоелементи започват да проявяват инерция при реагирането и такова забавено действие би довело до непрекъсната размитост на картината. Затова и телевизията започва своето наистина широко разпространение едва при откриването на външния фотоефект – свойството на някои вещества да изпускат електрони при облъчване със светлина. Допълнителен тласък дават изучаването на електричния ток във вакуум, изобретяването на кинескопа и електронната лампа, а след това и на транзистора.

Спираловидният път на движение на фотоелемента също получил по-нататъшно развитие. От 1884 г. насетне изобретатели като Паул Нипков и Джон Лоджи Беърд работили по т.н. механична телевизия. При нея за осъществяването на такъв вид предаване е нужен диск с разположени спираловидно по него еднакво големи дупки – т. н. диск на Нипков (изобразен на първата и горната илюстрации). Това е дървен или метален кръг, който се върти бързо пред прожекционен апарат, а той осветява предаваната сцена. Зад високооборотната шайба тази сцена се разгражда на светли и тъмни точки чрез фотоклетка, поставена зад диска. Така вече е по-лесно тази светлинна серия чрез телеграф да се изпрати на зрителя. За да я види, той трябва да преобразува постъпващите точки в „начален“ образ, което става чрез апарат, оборудван с бързовъртящ се диск като първия.

Такива механични телевизори се разпространявали чак до началото на 40-те години на ХХ век и във всеки от тях била използвана идеите на проф. Бахметиев.

Изобретяването на кое от техническите чудеса не е минало през криволици и лутания, през възходи и падения? Устройства като телефотографа на проф. Бахметиев ще бъдат винаги интересни, защото представляват истински изобретения. Те показват комбинативността на човешкия ум, който изучава природните елементи и е в състояние да ги накара да работят за него.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2017.

 

Вижте в Сандъците – Sandacite как директорът ще Ви потърси и ще запита за Вас!

Днес ще Ви представим една телекомуникационна джаджа, разработена през втората половина на 1960-те г. (вер. 1967) в Телефонния завод в Белоградчик. Става дума за директорско-секретарска уредба, позволяваща на ръководителя на един малък колектив да има експресна и бърза връзка с хората си. Такива устройства в България са били произвеждани още от края на 1960-те години, но днешната ни героиня е класика в това отношение. Специално тази, нашата бройка на снимката, е изработена е през декември 1980 г. Има модификация с квадратни бутони и такава с кръгли, като нашата.

Телефонната уредба тип ,,Вега“ поначало стои на бюрото на секретарката, а в кабинета на директора е разположен обикновен телефон, свързан с нея. Многожичният кабел, който виждате да излиза от Вегата, е за връзка към телефонната централа на малко предприятие, обикновено с до 8 души вътрешни абонати.

Вегата има 2 комутационни кръга – вътрешен и външен. Вътрешният се обслужва с бутоните, които виждате под шайбата, а външният – с нея самата, защото тя играе ролята на номератор. Възможна е комутацията (свързването) между двата кръга и обратно. А пък комутатор се явява именно от секретарката!

Когато г-н директорът вдигне слушалката на телефона в стаята си, се свързва със секретарката (не е нужно да прави нещо повече – само това е достатъчно), на нея й светва директорският бутон, тя натиска и говорят. Той й казва примерно ,,Свържи ме с еди-кого си“. Тогава тя натиска бутона на съответния човек от бутоните (хората от предприятието, колектива), казва примерно ,,Директорът Ви търси“ и после ги свързва. Недостатък е, че ако не затвори слушалката, ще чува какво си говорят.

Освен това, директорът от телефона си може просто да вдигне слушалката, така да се свърже със секретарката и да я повика да му дойде. Тя също може да се свърже с него, вдигайки слушалката и после пак натискайки бутона – и бързо да разменят мисли.

Да видим сега пък как работят входящите обаждания и комутацията в такъв случай. Когато отнякъде в предприятието (8-те бутона) потърсят директора, пред секретарката светва съответният бутон към това място (някакъв отдел примерно). Тя вдига и абонатът й казва ,,Свържи ме с някого“ – примерно колега или директора. Тогава тя може само с едно натискане на бутон да свърже хората.

А ето как се осъществява и свързването при входящи повиквания. Когато има повикване от външен абонат, секретарката вдига, говори с него (за да разбере кого търси той) и натиска бутона на търсения абонат от предприятието. В такъв случай казваме, че това е комутация между външния и вътрешния кръг при входящо повикване.

Има и възможност за изходящи повиквания! Когато някой от 8-те абоната иска да се свърже с външен такъв, желаещият да говори  се свързва със секретарката, иска й да го свърже с външната линия, тя набира телефонния номер от градската АТЦ и ги свързва, за да си говорят те.

Тази уредба е била изнасяна в хиляди екземпляри в бившия СССР – виждате, че дори и на тази нашата бройка пише на руски. :) Инсталирала се е в много обществени сгради и предприятия, за да комуникират членовете на колектива с ръководителя, а и помежду си.

По спомени на н.с. инж. Васил Бояджиев

В Сандъците – Sandacite пишем за един проблем за колекционерите – т.н. Мъртви експонати!

Както знаем, колекционерството е процес, при който (най-често) един човек натрупва множество предмети, обединени по някакъв признак. За да наречем това колекция обаче, то не трябва да представлява някакви механично събирачество и подреждане, а е необходимо да се трупат колкото се може повече знания за всеки един експонат. Под ,,знания“ разбирайте информация, данни за него – от всякакъв характер. Само така колекционерското хоби ще изпълни качествено и ефикасно своите цели:

• да запази веществени доказателства за определен аспект от миналото;
• да ограмоти собственика на експонатите за тях;
• да развие неговите способности за аналитично мислене, за проследяване на събития и причините за тях, за вникване в дълбочината на процесите и явленията в действителността природна и световна;
• дa научи човека да издиpвa, дa cиcтeмaтизиpa и дa ce opиeнтиpa в нaтpyпвaщи ce гoлeми oбeми oт информация
• и да разкрие на голям кръг хора същите тези знания, ако колекционерът се окаже така предприемчив и вдъхновен, та да публикува резултатите от своите изследвания
• и други такива :)

В Практическото ръководство ,,Всичко необходимо за колекционера“ описахме огромното означение на специализираната информация, която е нужна за един колекционер на стара техника. Да, но притокът на експонати и този на информация за тях не вървят синхронно и са два различни потока, всеки от които ще има нещо, което другият няма. Най-вероятно след някакво време колекционерство – колко ще е то, зависи от интензитета на Вашата дейност – ще се окажете с подробна техническа информация за изделия, които не притежавате физически, но и обратното също ще се случи – ще имате няколко неща, за които не знаете нищичко, освен названието на устройството и евентуално за какво се използва. Първата ситуация не е толкова неприятна, защото често пъти в старите технически книги/списания/фирмена литература има снимки и рисунки, които ще Ви позволят все пак една статия за описаната джаджа. Но с ,,осиротелите“ предмети въпросът не стои точно така…

Прочетете добре това и си отпечатайте в главата с огнени букви: експонат, за който нямаме информация, е 100 % непублицируем. Той е ,,мъртъв“ експонат – такъв, който няма да види бял свят или поне не може да го направи по начина, по който заслужава. Я се замислете – имате напр. едно устройство, на което знаете само марката и производителя (да речем, от табелката отзад). Каква статия може да излезе от това? Кого ще ограмоти тя; как ще покаже тази машинка, при положение, че самите ние не знаем почти нищо за нея? Най-много някакъв пост във Фейсбук, който да се състои от 2 – 3 снимки на съответното нещо и отгоре надпис ,,Някой да знае нещо за това? Намерихме го и се чудим какво е. Всякаква информация е добре дошла, благодарим!“ Да, действително – може би ще има добронамерени хора, които ще се включат, но поначало се предполага, че ако имате колекционерски блог, в който представяте колекцията си, той е направен, за да разпространявате информация (т.е. да бъдете Вие нейният източник), а не да я търсите и добивате. Е, може да има и изключения, но поначало според нас е най-добре, когато Вашият специализиран колекционерски блог се оформи като място, на което хората ще разчитат, че ще намерят проверени и добре поднесени сведения от дадена област. Така че може би е най-добре да събирате сведенията си от други източници, а чрез виртуалното си слово само да ги разпространявате вече подредени.

Но за тази цел е необходимо да нямате мъртви експонати. Отделно, че тук вече се намесва и друг фактор. Дори и да предположим, че Вие сте чиста проба идеалистичен колекционер (като админа) и събирате и пишете за експонатите си не поради материални,  а от емоционални подбуди – е, пак не е добре да имате мъртви експонати, защото Вие сте дали пари за нещо, което сега не можете да публикувате както си трябва! То не може да принесе добавена стойност за Вашия блог във вид на съдържание, което посетителите биха чели. Не е добре, нали? Какво се получава – Вие давате пари, търсите неща, носите ги, трупате, затлачвате се, а накрая какво става – не можете да публикувате част от натрупаното така, както то заслужава. Е, оти ручаме жабèта?

Затова – на борба с мъртвите експонати!

След като сте прочели всичко това, сигурно си мислите: ,,Добре де, тоя сега много академично ги пише тия работи; а самият той как се е справял със своите мъртви експонати? Ще сподели ли някакъв опит, или само е дошъл тук да ни поучава?“

О, имали сме мъртви експонати, и още как! По едно време бяхме натрупали над десет апарата, за които знаехме само марка/модел, сфера на приложение и евентуално производител. Лека-полека обаче се наложи да обърнем  поне част от тях в ,,живи“, защото обществото прояви интерес към тях, или по-точно, назряха такива събития, че те не можеха да стоят вече все така мъртви.

Как да се справим с мъртвите експонати

Нека да отбележим, че след като една джаджа престои известно време като ,,мъртва“, може по някоя време щастливият случай да Ви се усмихне по такъв начин, че в ръцете Ви да попадне подходящата техническа литература и там да има инфо за Вашето нещо. Такива случаи обаче не са толкова чести и на тях невинаги може да се разчита. Затова бихте могли да опитате друго.

Ето няколко варианта да намерите инфо за Вашите неизвестни джаджи:

• като не могат да Ви помогнат книжките, ще Ви помогнат хората. Вижте в каква сфера на дейност е съответният експонат и потърсете специалисти оттам. Примерно някои възрастен инженер, работил в съответното производство или направо завод, или поне някой, поддържал джаджи като онази, за която търсите инфо;

• потърсете някой разбирач по темата, който да е поне на 45-50 г. Твърде вероятно е да е виждал Вашето устройство, да го е сервизирал или поне работил с него. Напр. по-старите компютърджии със сигурност могат да Ви разкажат много за стари български принтери или дискети напр. С електромедицинската техника е същото;
• ако горните два варианта не проработят, потърсете поне някой, просто ползвал навремето въпросната джаджа. Такъв човек най-вероятно ще си спомни как работи нещото, защото го е ползвал. Такъв случай имахме ние наскоро с едно старо българско алармено устройство на ЗММ Технотроника София. Не знаехме нищо за него, ударихме навсякъде на камък и накрая някой рече ,,Имах такова на магазина. Работи така и така…“;
• разбира се, винаги можете да пуснете запитване в някоя тематична Фейсбук група, но едва след като сте изчерпали изброените досега варианти. Изобщо, за предпочитане е въпросите към някакви лица конкретно да са преди да се обърнете на всеослушание към група, сред която има и Ваша аудитория – все ни се струва, че по-добре да не знаят откъде са Ви сведенията – създавате си ореол на човек, който знае много, а това може да е полезно в някои ситуации;
• дори можете да разширите тези познанства в мрежа от консултанти – по един-двама в различни сфери, така че да имате кого да питате, ако се сдобиете с нещо заплетено :)

Сигурността на устните сведения, разбира се, е леко под въпрос, защото паметта винаги може да изневери на човека след десетилетия. Затова по-сигурните сведения са тези на хора с отношение по темата (инженери, производственици и т.н.), а не просто на някой, който само утилитарно е бил обвързан с конкретния вид мъртъв експонат. Ясно, че ако някой Ви каже ,,Познавах проектанта“, ,,Ремонтирал съм такива“ или ,,Аз съм го правил това“ е много по-добре в сравнение с ,,Офф, работил съм на такова, имах такова в службата“.

Освен това, ако не сте напълно сигурни достоверността на сведенията и те все пак идват от хора, за които не знаете дали са 100 % прави в казаното, най-добре под статията сложете изречение в курсив: По спомени на (име).

Намирането на сведения старо технологично устройство по устен път от хора, пряко или косвено свързани с него, е един добър начин да намалим броя на паразитите в колекцията ни – нашите ,,мъртви експонати“. Те може да се много интересни сами по себе си, но каква полза, след като не можем да ги представим добре?

Надяваме се, че тази малка статия от колекционерската практика Ви е била интересна и Ви е показала приложим път как да се справяте с мъртвите експонати. Следващите няколко представени в сайта ни неща ще бъдат точно такива – седели дълги години в някой ъгъл, преди едно интересно събитие да стане катализатор на промяната да ги извадим оттам, да ги разучим и да ги представим на света.

До нови срещи!

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

Йее, ето и Първата българска гладачка за панталони в Сандъците – Sandacite!

Ако си спомняте, във ,,,Форест Гъмп“ един човек беше чул от друг, че майка му работела като панталоногладачка в някакво ателие за химическо чистене. Ние запомнихме тази дума не за друго, а защото това беше първият път, когато я чухме. А вторият беше, когато се сетихме да напишем тази статийка и да наречем по същия начин първия български уред за гладене на панталони, датиращ от 1960 г! :)

Май напоследък ни е тръгнало на вълна мъжка мода. След като вчера гордо Ви запознахме с Първата българска вратовръзкогладачка, нека сега да обърнем фнимание (както се казва в някои среди :D) и на първата българска панталоногладачка!

Тази джаджа е предназначена за топлинно изглаждане на ръбовете на панталони, на плисета и др. и е лесно преносима. Производството й е било във вездесъщия Елпром Варна:

Устройството на щуротията е сравнително просто. Тялото й представлява стоманена тръба. Към горния й край са подвижно прикрепени две ламаринени челюсти, които се притискат силно една към друга от специална цилиндрична пружина. В тръбата под челюстите е монтиран нагревателен елемент. Той представлява съпротивителна спирала от тънка жица, навита около шамотен сърдечник, покрит с предпазна шамотна гилза. Изводите на спиралата, изолирани с порцеланови мъниста, се свързват с токозахранващия кабел в кухата дървена дръжка посредством съединителни клеми.

Техническите данни на гладачката са следните: номинална мощност 100 вата, но­минално напрежение 220 волта;  дължина на кабела 1,7 м; дължина 310 мм; ширина 150 мм; тегло 0,450 кг; тех­нически условия ЗТУ 13 — 59.

Ето и как да си служим с нея. Гладачката се включва към мрежата, след като първия я поставим подпряна върху лостовете и дръжката. За­гряването продължава 5 — 10 минути. Преди гладе­нето е важно панталоните да ги почистим, а ръбовете им леко да ги навлажним. Сетне разтваряме челюстите и поставяме панталона между тях. Държейки го опънат, прид­вижваме равномерно гладачката напред и назад по дължината му, докато се изглади и оформи добре ръбът. При необходимост гладенето може да се из­върши през тънък плат.

По време на работата уредът не бива да се поставя откъм загретите си челюсти върху лесно запалими пред­мети. След края на операцията той незабавно трябва да се изключи.

Както всяко друго техническо устройство, и панталоногладачката може да има повреди. Както и при аналогичната щуротия за вратовръзките, и при тази джаджа те се състоят в прегаряне на нагревателната спирала, която се сменя с нова по следния начин. Отвиваме стопорното винтче, което втулката, която запушва предния край на тръбата; след това отвиваме и застопоряващото винтче на дър­вената дръжка; изтегляме внимателно последната, въртейки я леко наляво и надясно, като едновременно с това натискаме шнура в посока към дръжката; осво­бождаваме от съединителните клеми изводите на нагре­вателния елемент и накраяй славно го изваждаме, обръщайки надолу предния край на тръбата. Ако е възможно, свързваме изгорялата спирала; в противен случай я заменяме с с нова. Сглобяването на уреда става по обратния ред!

Това е. Нищо сложно няма. Ако ли пък все пак имате проблеми, пишете във ФБ групата ,,Електротехника схеми техническа литература и електроника“ или се обърнете се към някой електроразбирач от по-старото поколение – не може да не знае! :)

Правили сме и вратовръзкогладачка – ето я сега в Сандъците – Sandacite!

Производството на това чудо започва в завод Елпром Варна вероятно от 1960 г. нататък. Както показва и името му, то е надграждане на функциите на обикновената ютия и тук вече говорим за ,,профилирано“ гладене специално на вратовръзки.

Основната част на джаджата е гладкото ламаринено тяло, блестящо нике­лирано и хромирано. То има форма на нож и се състои от две половини, закрепени околовръстно, между които има малко разстояние. Така тялото наподобава тънък калъф. В него е поставен пръчковиден нагревателен елемент от миканит, състоящ се от три листа. На средния е навита съпротивителната жица, а страничните два служат за изолация.

Към ламаринения корпус е закрепена дървена или бакелитна дръжка от две части, прикрепени една към друга с четири винтчета и гайки. В дръжката чрез съедининителни клеми са свързани изводите на нагревател­ната спирала и токозахранващия кабел.

Техническите данни на вратоврзкогладачката са следните: номинална мощност 63 вата, но­минално напрежение 220 волта (не, не е от ония най0старите уреди, дето са правени и за 150, и за 220!), консумация 0,003 лв/час, дължина 410 мм; ши­рина 80 мм, тегло 420 грама,  дължина на шнура 2,1 м, технически условия ЗТУ 20—60.

Я сега да изгладим една вратовръзка! :D Преди да включите гладачката към мрежата, задължително я поставете върху топлоизолационна подложка. След около 5 минути тя ще бъде готова за работа, дости­гайки температура около 130°С. Самото гладене се из­вършва, като пъхнем гладачката във вратовръзката, опънем я силно и я пригладим върху няка­ква гладка плоскост – напр. маса.

Като всяко друго устройство, и вратовръзгогладачката може да се повреди. Проблемите й се състоят преди всичко в прегаряне на нагревателния елемент. Тогава той трябва да се смени, като преди туй старият се демонтира по следния начин. Отвиваме четирите винта на дръжката и изваждаме двете й половини; сетне освобождаваме от съединителните клеми изводите на нагревателния елемент, а накрая го издърпваме внимателно от тялото. Поставянето на нов нагревателен елемент и сглобяването на гладачката става по обратния ред.

Максималната равновесна тем­пература на уреда е 200° С.

Това е засега. Но не сме свършили с модните чудесии – очаквайте утре и Първата българска панталоногладачка! :D

[1970] Много български електроинсталационни материали

Каталогът на Електроимпекс от 1970 г. ни запознава с пълната гама електроинсталационни материали, произвеждани от различни български заводи – преди всичко Найден Киров Русе и завод Елпром Кубрат.

Целия каталог можете да изтеглите ето оттук ==> Каталог Електроимпекс 1970

 

Български саморазтоварващ се вагон от 1961

Ето още нещо от железопътните архиви! През 1961 г. във Вагонния завод в Бургас е изработен прототип на саморазтоварващ се седловиден 56-тонен вагон. Той е четириосен.

Най-характерна особеност на вагона е седловидната форма на неговия под, наподобяващ двустранно на­клонен покрив на къща. Ъгълът на наклонените плос­кости спрямо хоризонталната е 40°.

От двете страни, по долния ръб на дъното на ва­гона, са монтирани по четири клапи. Те се отварят със специални ръчки. Когато клапите са отворени, насипа­ните материали, намиращи се във вагона, се плъзгат по наклонените страни на седловидния под и се саморазтоварват.

Вагонът е предназначен за транспортиране на въглища, пръст, баластра и др. Смятало се е да бъде използван предимно в откритите рудници.

Към момента обаче не разполагаме с информация дали вагонът е пуснат в серийно производство.

В Сандъците – Sandacite открихме неотварян входен домофон т 1980-те!

Не са много случаите, в които можете да попаднете на нещо, произведено преди десетки години и стояло си в пакета/калъфчето, запечатано през всичките тези десетки години. Все едно преседяло в състояние на хибернация, а Вие сега го изваждате от него! Понякога, когато става въпрос за особено древни и редки неща, да се сдобиеш с такава колекционерска придобивка е голяма отговорност, защото човек невинаги се усеща достоен да отвори нещо, останало запечатано по волята на неведоми обстоятелства толкова десетилетия.

Тази събота ни се случи нещо такова! В ръцете ни попадна входен домофон за многоетажна жилищна сграда, произведен макар и не толкова отдавна – през октомври 1989 – в Завода за градивни елементи в с. Ковачевци. Забележителното при този домофон беше, че (както виждате на горната снимка), беше поставен в автентичното найлонче, то пък в автентичното кашонче, запечатано с автентичните лепенки, а вътре се мъдреше и гаранционната карта.

Такива домофони сме виждали по множество стари жилищни входове – те стоят до входната врата, а около тях са разположени звънците на отделните апартаменти. Реално, предназначението на това изделие е да говорите с обитателя, от когото искате да Ви отвори вратата, като връзката е двустранна – говорите и чувате какво той Ви отговаря.

Отгоре пък домофоните изглеждат ето по този начин – произвеждаха се в Завода за телефонна техника в Белоградчик:

Отпред входният домофон има метална пластина, предпазваща микрофонния и телефонния капсул от повреждане, но самият корпус отдолу и отзад е пластмасов:

Те са два, за да не се получава акустична обратна връзка (микрофония) – микрофония.

Свързването на входния домофон към етажните домофони става по електрическата схема, която се дава към всеки входен домофон. При свързването и монтирането трябва да се внимава клемите да входния домофон да бъдат отдолу.

Ето я и гаранционната карта – разбира се, непопълнена, защото домофонът така и не е стигнал до продажба:

Листата за извършени серввизни (гаранционни поправки) и удостоверението за качество също са празни – по същата причина:

Понякога е добре да има и такива щуротии, които да носят и други усещания освен ,,обикновената“ радост от изникването на поредната рядка находка.

Поздрави от нас! :)