В Сандъците – Sandacite пишем за един проблем за колекционерите – т.н. Мъртви експонати!

Както знаем, колекционерството е процес, при който (най-често) един човек натрупва множество предмети, обединени по някакъв признак. За да наречем това колекция обаче, то не трябва да представлява някакви механично събирачество и подреждане, а е необходимо да се трупат колкото се може повече знания за всеки един експонат. Под ,,знания“ разбирайте информация, данни за него – от всякакъв характер. Само така колекционерското хоби ще изпълни качествено и ефикасно своите цели:

• да запази веществени доказателства за определен аспект от миналото;
• да ограмоти собственика на експонатите за тях;
• да развие неговите способности за аналитично мислене, за проследяване на събития и причините за тях, за вникване в дълбочината на процесите и явленията в действителността природна и световна;
• дa научи човека да издиpвa, дa cиcтeмaтизиpa и дa ce opиeнтиpa в нaтpyпвaщи ce гoлeми oбeми oт информация
• и да разкрие на голям кръг хора същите тези знания, ако колекционерът се окаже така предприемчив и вдъхновен, та да публикува резултатите от своите изследвания
• и други такива :)

В Практическото ръководство ,,Всичко необходимо за колекционера“ описахме огромното означение на специализираната информация, която е нужна за един колекционер на стара техника. Да, но притокът на експонати и този на информация за тях не вървят синхронно и са два различни потока, всеки от които ще има нещо, което другият няма. Най-вероятно след някакво време колекционерство – колко ще е то, зависи от интензитета на Вашата дейност – ще се окажете с подробна техническа информация за изделия, които не притежавате физически, но и обратното също ще се случи – ще имате няколко неща, за които не знаете нищичко, освен названието на устройството и евентуално за какво се използва. Първата ситуация не е толкова неприятна, защото често пъти в старите технически книги/списания/фирмена литература има снимки и рисунки, които ще Ви позволят все пак една статия за описаната джаджа. Но с ,,осиротелите“ предмети въпросът не стои точно така…

Прочетете добре това и си отпечатайте в главата с огнени букви: експонат, за който нямаме информация, е 100 % непублицируем. Той е ,,мъртъв“ експонат – такъв, който няма да види бял свят или поне не може да го направи по начина, по който заслужава. Я се замислете – имате напр. едно устройство, на което знаете само марката и производителя (да речем, от табелката отзад). Каква статия може да излезе от това? Кого ще ограмоти тя; как ще покаже тази машинка, при положение, че самите ние не знаем почти нищо за нея? Най-много някакъв пост във Фейсбук, който да се състои от 2 – 3 снимки на съответното нещо и отгоре надпис ,,Някой да знае нещо за това? Намерихме го и се чудим какво е. Всякаква информация е добре дошла, благодарим!“ Да, действително – може би ще има добронамерени хора, които ще се включат, но поначало се предполага, че ако имате колекционерски блог, в който представяте колекцията си, той е направен, за да разпространявате информация (т.е. да бъдете Вие нейният източник), а не да я търсите и добивате. Е, може да има и изключения, но поначало според нас е най-добре, когато Вашият специализиран колекционерски блог се оформи като място, на което хората ще разчитат, че ще намерят проверени и добре поднесени сведения от дадена област. Така че може би е най-добре да събирате сведенията си от други източници, а чрез виртуалното си слово само да ги разпространявате вече подредени.

Но за тази цел е необходимо да нямате мъртви експонати. Отделно, че тук вече се намесва и друг фактор. Дори и да предположим, че Вие сте чиста проба идеалистичен колекционер (като админа) и събирате и пишете за експонатите си не поради материални,  а от емоционални подбуди – е, пак не е добре да имате мъртви експонати, защото Вие сте дали пари за нещо, което сега не можете да публикувате както си трябва! То не може да принесе добавена стойност за Вашия блог във вид на съдържание, което посетителите биха чели. Не е добре, нали? Какво се получава – Вие давате пари, търсите неща, носите ги, трупате, затлачвате се, а накрая какво става – не можете да публикувате част от натрупаното така, както то заслужава. Е, оти ручаме жабèта?

Затова – на борба с мъртвите експонати!

След като сте прочели всичко това, сигурно си мислите: ,,Добре де, тоя сега много академично ги пише тия работи; а самият той как се е справял със своите мъртви експонати? Ще сподели ли някакъв опит, или само е дошъл тук да ни поучава?“

О, имали сме мъртви експонати, и още как! По едно време бяхме натрупали над десет апарата, за които знаехме само марка/модел, сфера на приложение и евентуално производител. Лека-полека обаче се наложи да обърнем  поне част от тях в ,,живи“, защото обществото прояви интерес към тях, или по-точно, назряха такива събития, че те не можеха да стоят вече все така мъртви.

Как да се справим с мъртвите експонати

Нека да отбележим, че след като една джаджа престои известно време като ,,мъртва“, може по някоя време щастливият случай да Ви се усмихне по такъв начин, че в ръцете Ви да попадне подходящата техническа литература и там да има инфо за Вашето нещо. Такива случаи обаче не са толкова чести и на тях невинаги може да се разчита. Затова бихте могли да опитате друго.

Ето няколко варианта да намерите инфо за Вашите неизвестни джаджи:

• като не могат да Ви помогнат книжките, ще Ви помогнат хората. Вижте в каква сфера на дейност е съответният експонат и потърсете специалисти оттам. Примерно някои възрастен инженер, работил в съответното производство или направо завод, или поне някой, поддържал джаджи като онази, за която търсите инфо;

• потърсете някой разбирач по темата, който да е поне на 45-50 г. Твърде вероятно е да е виждал Вашето устройство, да го е сервизирал или поне работил с него. Напр. по-старите компютърджии със сигурност могат да Ви разкажат много за стари български принтери или дискети напр. С електромедицинската техника е същото;
• ако горните два варианта не проработят, потърсете поне някой, просто ползвал навремето въпросната джаджа. Такъв човек най-вероятно ще си спомни как работи нещото, защото го е ползвал. Такъв случай имахме ние наскоро с едно старо българско алармено устройство на ЗММ Технотроника София. Не знаехме нищо за него, ударихме навсякъде на камък и накрая някой рече ,,Имах такова на магазина. Работи така и така…“;
• разбира се, винаги можете да пуснете запитване в някоя тематична Фейсбук група, но едва след като сте изчерпали изброените досега варианти. Изобщо, за предпочитане е въпросите към някакви лица конкретно да са преди да се обърнете на всеослушание към група, сред която има и Ваша аудитория – все ни се струва, че по-добре да не знаят откъде са Ви сведенията – създавате си ореол на човек, който знае много, а това може да е полезно в някои ситуации;
• дори можете да разширите тези познанства в мрежа от консултанти – по един-двама в различни сфери, така че да имате кого да питате, ако се сдобиете с нещо заплетено :)

Сигурността на устните сведения, разбира се, е леко под въпрос, защото паметта винаги може да изневери на човека след десетилетия. Затова по-сигурните сведения са тези на хора с отношение по темата (инженери, производственици и т.н.), а не просто на някой, който само утилитарно е бил обвързан с конкретния вид мъртъв експонат. Ясно, че ако някой Ви каже ,,Познавах проектанта“, ,,Ремонтирал съм такива“ или ,,Аз съм го правил това“ е много по-добре в сравнение с ,,Офф, работил съм на такова, имах такова в службата“.

Освен това, ако не сте напълно сигурни достоверността на сведенията и те все пак идват от хора, за които не знаете дали са 100 % прави в казаното, най-добре под статията сложете изречение в курсив: По спомени на (име).

Намирането на сведения старо технологично устройство по устен път от хора, пряко или косвено свързани с него, е един добър начин да намалим броя на паразитите в колекцията ни – нашите ,,мъртви експонати“. Те може да се много интересни сами по себе си, но каква полза, след като не можем да ги представим добре?

Надяваме се, че тази малка статия от колекционерската практика Ви е била интересна и Ви е показала приложим път как да се справяте с мъртвите експонати. Следващите няколко представени в сайта ни неща ще бъдат точно такива – седели дълги години в някой ъгъл, преди едно интересно събитие да стане катализатор на промяната да ги извадим оттам, да ги разучим и да ги представим на света.

До нови срещи!

Йее, ето и Първата българска гладачка за панталони в Сандъците – Sandacite!

Ако си спомняте, във ,,,Форест Гъмп“ един човек беше чул от друг, че майка му работела като панталоногладачка в някакво ателие за химическо чистене. Ние запомнихме тази дума не за друго, а защото това беше първият път, когато я чухме. А вторият беше, когато се сетихме да напишем тази статийка и да наречем по същия начин първия български уред за гладене на панталони, датиращ от 1960 г! :)

Май напоследък ни е тръгнало на вълна мъжка мода. След като вчера гордо Ви запознахме с Първата българска вратовръзкогладачка, нека сега да обърнем фнимание (както се казва в някои среди :D) и на първата българска панталоногладачка!

Тази джаджа е предназначена за топлинно изглаждане на ръбовете на панталони, на плисета и др. и е лесно преносима. Производството й е било във вездесъщия Елпром Варна:

Устройството на щуротията е сравнително просто. Тялото й представлява стоманена тръба. Към горния й край са подвижно прикрепени две ламаринени челюсти, които се притискат силно една към друга от специална цилиндрична пружина. В тръбата под челюстите е монтиран нагревателен елемент. Той представлява съпротивителна спирала от тънка жица, навита около шамотен сърдечник, покрит с предпазна шамотна гилза. Изводите на спиралата, изолирани с порцеланови мъниста, се свързват с токозахранващия кабел в кухата дървена дръжка посредством съединителни клеми.

Техническите данни на гладачката са следните: номинална мощност 100 вата, но­минално напрежение 220 волта;  дължина на кабела 1,7 м; дължина 310 мм; ширина 150 мм; тегло 0,450 кг; тех­нически условия ЗТУ 13 — 59.

Ето и как да си служим с нея. Гладачката се включва към мрежата, след като първия я поставим подпряна върху лостовете и дръжката. За­гряването продължава 5 — 10 минути. Преди гладе­нето е важно панталоните да ги почистим, а ръбовете им леко да ги навлажним. Сетне разтваряме челюстите и поставяме панталона между тях. Държейки го опънат, прид­вижваме равномерно гладачката напред и назад по дължината му, докато се изглади и оформи добре ръбът. При необходимост гладенето може да се из­върши през тънък плат.

По време на работата уредът не бива да се поставя откъм загретите си челюсти върху лесно запалими пред­мети. След края на операцията той незабавно трябва да се изключи.

Както всяко друго техническо устройство, и панталоногладачката може да има повреди. Както и при аналогичната щуротия за вратовръзките, и при тази джаджа те се състоят в прегаряне на нагревателната спирала, която се сменя с нова по следния начин. Отвиваме стопорното винтче, което втулката, която запушва предния край на тръбата; след това отвиваме и застопоряващото винтче на дър­вената дръжка; изтегляме внимателно последната, въртейки я леко наляво и надясно, като едновременно с това натискаме шнура в посока към дръжката; осво­бождаваме от съединителните клеми изводите на нагре­вателния елемент и накраяй славно го изваждаме, обръщайки надолу предния край на тръбата. Ако е възможно, свързваме изгорялата спирала; в противен случай я заменяме с с нова. Сглобяването на уреда става по обратния ред!

Това е. Нищо сложно няма. Ако ли пък все пак имате проблеми, пишете във ФБ групата ,,Електротехника схеми техническа литература и електроника“ или се обърнете се към някой електроразбирач от по-старото поколение – не може да не знае! :)

Правили сме и вратовръзкогладачка – ето я сега в Сандъците – Sandacite!

Производството на това чудо започва в завод Елпром Варна вероятно от 1960 г. нататък. Както показва и името му, то е надграждане на функциите на обикновената ютия и тук вече говорим за ,,профилирано“ гладене специално на вратовръзки.

Основната част на джаджата е гладкото ламаринено тяло, блестящо нике­лирано и хромирано. То има форма на нож и се състои от две половини, закрепени околовръстно, между които има малко разстояние. Така тялото наподобава тънък калъф. В него е поставен пръчковиден нагревателен елемент от миканит, състоящ се от три листа. На средния е навита съпротивителната жица, а страничните два служат за изолация.

Към ламаринения корпус е закрепена дървена или бакелитна дръжка от две части, прикрепени една към друга с четири винтчета и гайки. В дръжката чрез съедининителни клеми са свързани изводите на нагревател­ната спирала и токозахранващия кабел.

Техническите данни на вратоврзкогладачката са следните: номинална мощност 63 вата, но­минално напрежение 220 волта (не, не е от ония най0старите уреди, дето са правени и за 150, и за 220!), консумация 0,003 лв/час, дължина 410 мм; ши­рина 80 мм, тегло 420 грама,  дължина на шнура 2,1 м, технически условия ЗТУ 20—60.

Я сега да изгладим една вратовръзка! :D Преди да включите гладачката към мрежата, задължително я поставете върху топлоизолационна подложка. След около 5 минути тя ще бъде готова за работа, дости­гайки температура около 130°С. Самото гладене се из­вършва, като пъхнем гладачката във вратовръзката, опънем я силно и я пригладим върху няка­ква гладка плоскост – напр. маса.

Като всяко друго устройство, и вратовръзгогладачката може да се повреди. Проблемите й се състоят преди всичко в прегаряне на нагревателния елемент. Тогава той трябва да се смени, като преди туй старият се демонтира по следния начин. Отвиваме четирите винта на дръжката и изваждаме двете й половини; сетне освобождаваме от съединителните клеми изводите на нагревателния елемент, а накрая го издърпваме внимателно от тялото. Поставянето на нов нагревателен елемент и сглобяването на гладачката става по обратния ред.

Максималната равновесна тем­пература на уреда е 200° С.

Това е засега. Но не сме свършили с модните чудесии – очаквайте утре и Първата българска панталоногладачка! :D

[1970] Много български електроинсталационни материали

Каталогът на Електроимпекс от 1970 г. ни запознава с пълната гама електроинсталационни материали, произвеждани от различни български заводи – преди всичко Найден Киров Русе и завод Елпром Кубрат.

Целия каталог можете да изтеглите ето оттук ==> Каталог Електроимпекс 1970

Български саморазтоварващ се вагон от 1961

Ето още нещо от железопътните архиви! През 1961 г. във Вагонния завод в Бургас е изработен прототип на саморазтоварващ се седловиден 56-тонен вагон. Той е четириосен.

Най-характерна особеност на вагона е седловидната форма на неговия под, наподобяващ двустранно на­клонен покрив на къща. Ъгълът на наклонените плос­кости спрямо хоризонталната е 40°.

От двете страни, по долния ръб на дъното на ва­гона, са монтирани по четири клапи. Те се отварят със специални ръчки. Когато клапите са отворени, насипа­ните материали, намиращи се във вагона, се плъзгат по наклонените страни на седловидния под и се саморазтоварват.

Вагонът е предназначен за транспортиране на въглища, пръст, баластра и др. Смятало се е да бъде използван предимно в откритите рудници.

Към момента обаче не разполагаме с информация дали вагонът е пуснат в серийно производство.

В Сандъците – Sandacite открихме неотварян входен домофон т 1980-те!

Не са много случаите, в които можете да попаднете на нещо, произведено преди десетки години и стояло си в пакета/калъфчето, запечатано през всичките тези десетки години. Все едно преседяло в състояние на хибернация, а Вие сега го изваждате от него! Понякога, когато става въпрос за особено древни и редки неща, да се сдобиеш с такава колекционерска придобивка е голяма отговорност, защото човек невинаги се усеща достоен да отвори нещо, останало запечатано по волята на неведоми обстоятелства толкова десетилетия.

Тази събота ни се случи нещо такова! В ръцете ни попадна входен домофон за многоетажна жилищна сграда, произведен макар и не толкова отдавна – през октомври 1989 – в Завода за градивни елементи в с. Ковачевци. Забележителното при този домофон беше, че (както виждате на горната снимка), беше поставен в автентичното найлонче, то пък в автентичното кашонче, запечатано с автентичните лепенки, а вътре се мъдреше и гаранционната карта.

Такива домофони сме виждали по множество стари жилищни входове – те стоят до входната врата, а около тях са разположени звънците на отделните апартаменти. Реално, предназначението на това изделие е да говорите с обитателя, от когото искате да Ви отвори вратата, като връзката е двустранна – говорите и чувате какво той Ви отговаря.

Отгоре пък домофоните изглеждат ето по този начин – произвеждаха се в Завода за телефонна техника в Белоградчик:

Отпред входният домофон има метална пластина, предпазваща микрофонния и телефонния капсул от повреждане, но самият корпус отдолу и отзад е пластмасов:

Те са два, за да не се получава акустична обратна връзка (микрофония) – микрофония.

Свързването на входния домофон към етажните домофони става по електрическата схема, която се дава към всеки входен домофон. При свързването и монтирането трябва да се внимава клемите да входния домофон да бъдат отдолу.

Ето я и гаранционната карта – разбира се, непопълнена, защото домофонът така и не е стигнал до продажба:

Листата за извършени серввизни (гаранционни поправки) и удостоверението за качество също са празни – по същата причина:

Понякога е добре да има и такива щуротии, които да носят и други усещания освен ,,обикновената“ радост от изникването на поредната рядка находка.

Поздрави от нас! :)

Как е изглеждала българската паркетолъскачка Чайка

Под паркетолъскачка най-често се разбира уред за почистване и полиране на подове, който се задвижва от електродвигател. Обикновено работният орган на паркетолъскачката е кръгла четка. Броят на тези четки е от 1 до 3. Някои уреди са приспособени едновременно и да изсмукват праха, като за тази цел те имат собствен смукателен агрегат (електродвигател с турбинка), или възможност за свързване с прахосмукачка.

През 1964 или 1965 г. в производство влиза българската паркетолъскачка Чайка, дело на легендарния варненски завод Елпром. Сега в Сандъците – Sandacite ще я разгледаме по-подробно.

Устройството на първата българска паркетолъскачка е показано на фиг. 1. На основата 21 от алуми­ниева сплав са монтирани всички работни части. Изолирано с допълнителна елек­трическа изолация от основата върху кея е мон­тиран метален мост 7, върху който е прикрепен колекторен двигател с 6000 об/мин. На горния край на вала на двигателя е прикрепена вентилаторна перка за охлаждането му. Долният край на вала завършва с фрикционна ролка от електроизола­ционен материал. В два овални отвора на основата са монтирани по едно лагерно устройство 4. Всяко лагерно устройство носи по един сачмен лагер, за­крит отгоре с капаче от листова стомана, през който минава оста 2 на четката. Това капаче придържа отгоре пружиниращата пластина 3, която е пред­назначена да притиска лагерното устройство и плътно да се плъзга в овалния отвор на основата. На гор­ния край на оста е завинтено фрикционно колело, което има бандаж от твърд каучук. Двете фрик­ционни колела се различават по своята ширина и по резбата на централния отвор. Широкото колело има дясна, а тясното има лява резба на централния отвор Широкото колело е притиснато направо към фрикционната ролка чрез две спирални пружини.

Тясното колело е притиснато към широкото колело с помощта на една пружина. Тези пружини съз­дават необходимата сила за предаване на въртящия момент от фрикционната ролка на широкото фрик­ционно колело и от него на тясното фрикционно колело. Долният край на оста 2 има един напречен щифт, който влиза в съответните вдлъбнатини на четката 1 в цилиндричното й гнездо за оста. Само­волното падане на четката се възпрепятствува от две обли пружинки, които опират в щифта. Чет­ката 1 се състои от пластмасов диск с 4 концентрични реда снопчета от изкуствено влакно дедерон. В цен­търа на четката има отвор, в който влиза секрет­ното копче 23 на филцовия диск за полиране 22.

Фиг. 1. 1 — четка; 2 — ос с щифт; 3 — пружина; 4 — лагерно устройство; 5 — предпазен пръстен; 6 — тясно водимо фрикционно колело; 7 — притискаща пружина; 8 — мост, носещ електродвигателя; 9 — вил-ка на дръжката; 10 — електродвигател; 11 — кожух; 12 — дръжка; 13 — съединителна клема; 14 — стопорна пружина с щифт; 15 — шнур; 16 — решетка; 17  — вентилатор; 18 — четкодържател; 19 — водеща фрикционна ролка ; 20 — широко водимо фрикционно колело; 21 — основа;22 – диск за полиране; 23 – секретно копче

Кожухът 11 е отливка от алуминиева сплав. Той има вентилационни отвори за охлаждане на кожуха, като горният е затворен с пластмасова предпазна решетка. От долната страна в кожуха има 4 шпилки за прикрепване на основата. Отгоре на две цапфи шарнирно е прикрепена вилката на дръжката, която има гнездо за монтиране на дръжката. Дръжката е от две съединени помежду си части: удължителна тръба и ръкохватка. Тръбата има две куки за на­мотаване на шнура, една пружинираща метална пъпка за фиксиране на тръбата в гнездото на вил­ката и двужилеи проводник от долния край на тръ­бата до ел. прекъсвача, монтиран в ръкохватката. На долния край на шнура има двойна съединителна клема, към която се присъединява шнурът, който се подава от гнездото на вилката. От края на ръко­хватката излиза неснемаем двужилен шнур с щепсел.

Технически данни:

Номинално напре­жение 220 V; консумирана мощност 250 W; брой на четките 2; диаметър на четките 160 мм; обороти на четките 550 об/мин; режим на работа кратко­временен — 60 мин; производителност 75 м3/час; тегло 8 кг.

Подготовка за работа:

Паркетолъскачката се доставя с разглобена дръжка. Сглобя­ването на дръжката към уреда става, като се съе­динят двата проводника, които се показват от дол­ния край на дръжката, към съединителната клема. След това краят на дръжката се втиква във втул­ката така, че пружиниращата пъпка да излезе през съответния отвор на втулката.

Преди включването на уреда към електрическата мрежа трябва да се провери дали напрежението, което е означено на табелката, отговаря на номинал­ното напрежение на мрежата. При включването към мрежата прекъсвачът трябва да се постави в поло­жение «изключено», означено с «0».

Трябва да обърнем внимание и върху следното:

Смазката за паркета се нанася по възможност в течно състояние посредством четка или парче плат в равномерен тънък слой върху сух и чист под. При нови паркетни подове намазването трябва да бъде дву- или трикратно в зависимост от нуждата, като след всяко мазане се изчаква смазката да попие добре. След изсъхване на пода и изчезване на пет­ната от смазката започва излъскването с четки, като паркетолъскачката се движи напред и назад с плавни движения, без да се задържа на едно място и без да се натиска допълнително дръжката й, тъй като за излъскването е достатъчно собственото тегло на паркетолъскачката.

За да се получи гланц, подът се полира след това с филцовите шайби, които се поставят върху четките и се закрепват в центъра посредством при­крепеното секретно копче. Трябва да не се забравя, че полиршайбите натоварват електродвигателя повече и затова непрекъснатата работа с тях не трябва да бъде повече от 20 минути.

Виждаме характерния ромб на емблемата на Елпром Варна и отдолу стилизираната птица чайка, която е подобна на тази на капака на готварските печки Чайка напр. Даам… доста Чайки станаха. Явно са имали предвид, че паркетолъскачката лети като чайка из къщата! :D

Правила за експлоатация на паркетолъскачката.

1. След много продъл­жителна работа четките се износват и трябва да се подменят с нови. За тази цел паркетолъскачката се обръща с основата нагоре и чрез издърпване чет­ките се откопчават от въртящите ги оси.
2. При замърсяване на четките и шайбите те трябва да се снемат и да се накисват в хладка вода с прибавка от прах за пране. След почистване се подсушават и поставят отново на местата им.
3. При износване на графитните четки на електро­двигателя те трябва да се подменят с нови. Това става, като се демонтира капакът на корпуса и се развият пластмасовите капачки на предния кон­золен щит на електродвигателя. При поставяне на новите четки трябва да се шлайфва плоскостта им, която ляга върху колектора на двигателя по такъв на­чин, че цялото сечение на четката да опира върху ламе- лите на колектора, за да се получи минимално искрене. Най-добре е това да се предостави на спе­циалист.
4. Смазването на лагерите па осите на уреда се препоръчва да става не по-рядко от веднъж в го­дината.
5. Забранява се включването на уреда при не­изправен електродвигател, противосмукателен фил­тър или друга негова част.
6. Паркетолъскачката трябва да се държи на сухо място.

Най-често явяващате се повреда в електрическата паркетолъскачка Чайка са износване на графитовите четки и износване на работните четки. Замяната на графитовите четки се извършва, както тези на прахосмукачката ЕДП 1 напр., която вече Ви показахме на страниците на нашия сайт. Чайката  се разглобява, като се отвият четирите гайки на основата. Ко­жухът се отделя внимателно от основата, за да не се изскубнат свързващите проводници. Оттам насетне знаете, нали? :)

Литература:

Асланов, И., Цв. Кунев. Електрически домакински уреди. София, Техника, 1967.

Софийското метро тази година става на 50+ години! Вижте в Sandacite.BG!

(Статията е публикувана от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 132, 4 май 2018 ==> https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-132.pdf.)

Наскоро в метрото, чрез излъчване на кратък клип, беше отбелязана 20-годишнината от откриването на първата отсечка през 1998 г. – Сливница – Константин Величков. Много малко хора обаче знаят (и никой не спомена), че всъщност историята на подземната железница в София започва още през 1967 – 8!

След 1963 – 4 г. столицата се развива все по-бурно и населението ѝ непрекъснато расте. Тя се разширява с все нови и нови квартали, а улиците стават тесни за увеличения транспортен трафик. Трамвайната мрежа вече не може да поеме нарастващия брой пътници. Тежък проблем са също шумът и замърсяването на атмосферата. Възниква нужда от нова превозна система, която да се движи по съвсем различни трасета спрямо познатите. В началото се проучва висящамонорелсова железница, но после на сцената излиза метрото.

През 1968 Управление „Архитектура и благоустройство“към СГНС възлага на Проектантска организация „Софпроект“ да изработи проект за бъдещия транспорт чудо. Започват изчисления на пътникопотоци, маршрути, геоложки проучвания и всичко останало, необходимо, за да се прокара метротрасе под един бурно развиващ се град. Резултатът се ражда след огромна, разнопосочна работа, и прецизен труд – 12 дебели тома със заглавие „Метро София“, включващи карти, диаграми, схеми,картограми, таблици и скици. Интересно е да надникнем в тях.

50-годишният проект планира не просто класическо метро, а „комбиниран скоростен трамвай“. Поначало „скоростен трамвай“ означава такъв с повишен брой на пътниците и обособени линии в града само за него, а тук е „комбиниран“, защото се движи и под земята и така действа и като традиционно метро. Подземните линии са предвиждани за централните градски части и въобще за там, където няма място за наземното им строителство, а наземните линии са в периферните райони. По този начин в новия столичен транспорт влизат и „положителните черти на крайградската скоростна железница“ – такава, каквато ни е позната от много световни мегаполиси. Помощна роля е трябвало да играят автобусните и тролейбусни линии – както днешните връзки между станциите и наземния транспорт.

Създаването на бързстоличен превозебило „най-важната проблема“,аметрото е наречено „безконкурентната система“. Целта е била осигуряване напреки връзки между „главните точки в града“ и крайградските райони – по-точно „местата за планински отдих и промишлените зони“. Това обяснява включването в маршрута на места като Центъра (много наситено), Люлин, Надежда, но и Драгалевци, Княжево, Банкя,а също така Захарна фабрика, гарите Искър, Подуене и… Металургичния комбинат „Кремиковци“. Метрото е оразмерявано за една бъдеща София, приютила над 1 600 000 жители. Общата дължина на подземното трасе е 21 км с 30 подземни станции и средно разстояние между тях 750 м. Очаквало се е инвестициите да се възвърнат за 10 – 12 г.

Луксозните станции от илюстрациите са „устроени на различни нива. Имат разширено хале, в което са вместени касите и автоматичните пропускни вратички. Пътниците се придвижват със стълбища и малки ескалатори до 5 м дълбочина, а над 5 м – само от ескалатори. Обслужването е съвременно със светещи табла, стълбища, телевизори и пр. Материалите за облицовка са трайни, притежават естетично въздействие.“ Почти като днес, нали? :)

Влаковете пък е трябвало да бъдат „нов тип мощни и комфортни возила, пригодени за бързо и лесно качване и слизане, с ширина 2,7 метра за максимална скорост 80 – 90 км/час, съоръжени за пътуване по релсов път с автоблокировъчно устройство“ – руско производство. Те са щели да „красят градския простор“, а цялото метро – да „подобри хигиената на града и да пести нерви“, като предостави „уличния простор на пешеходците и личния превоз“.

Опит за всички аспекти на метропроекта е ползван от вече отдавна действащи системи в близо 20 европейски града.Цял огромен абзац изброява гигантската работа в над десет научни области, която е извършена, за да види бял свят „Метро София“. Едни от най-сериозните въпроси са тези на хидроизолацията – знаем, че под града има много подпочвени води. Отделено е и специално място на точките с „много археологичен материал“, а за станция Сердика проектантите са „познали“, че и в наши дни ще бъде най-натоварената.Отбелязани са и редица затруднения –напр., че „инженерно-геоложката и хидрогеоложка картина е твърде сложна и неблагоприятна за дълбоко копане с щит, особено в I етап“ и затова тунелите е трябвало да се изградят основно чрез повърхностно копане (а не чрез известната тунелопробивна „къртица“).

По-късно този проект многократно е редактиран, орязван и допълван поради различни причини. Първата копка на столичното метро е направена чак на 6 март 1978. Последват множество преобразувания на организациите, отговорни застроежа. Работата се забавя и върви „на парче“, ту напредва, ту спира, но все пак 1990 г. заварва София с ~9 км тунели и 5 – 6 започнати станции в различен етап. Това, разбира се, е недостатъчно, но все пак е една основа, за да продължим ние днес решаването на „най-важната проблема“.

Илюстрациите представят проекти (скици) на примерния изглед на станциите.