Първата българска аларма, която Сандъците – Sandacite намерихме за толкова години вехтошарство!

Днес ще Ви представим една стара българска охранителна аларма, на която случайно попаднахме.

Това устройство е доста малко – високо е около 25 см, широко 5 – 6. За да работи, не е нужно да се включва към електрозахранването чрез обикновен кабел. Работи на 9 волта с батерия и пази поверената му собственост (жилището, магазина или служебното помещение) по следния начин.

Монтирате устройството на касата на врата. Към самото него, което виждате, има и едно магнитче, което трябва да поставите на самата врата. В корпуса на аларменото устройство има и една ридампула, която играе ролята на датчик. И гледайте сега какъв фокус става!

Да приемем, че сте включили джаджата (тоест поставили сте алармата в готовност). Когато някой отвори вратата, магнитчето се придвижва така, че се приближава към устройството и тогава сработва електрическа верига между него и ридампулата. В резултат алармата се задейства, запищявайки пронизително! Съответно, когато магнитчето е отдалечено, веригата няма как да сработи и затова алармата не се включва, дори и да сте я поставили в режим на готовност.

За отбелязване е, че това алармено устройство пищи невероятно силно – неочаквано силно за малките си размери – и макар да не е свързано с някаква сигнална техника, със сигурност известява съседите на охранявания имот, че в него се случва нещо нередно, а оттам вече се разчита те да наизлязат. А освен това такъв писък има и прогонващ ефект – все пак плаши, пък и едва ли се ,,работи“ лесно с такава пищялка на главата! :) Самото то е наистина много здраво и няма как лесно да бъде разбито.

Логично е да се запитаме: а какво, ако самият собственик сутринта си влезе – и него ли ще ,,овика“ алармата? Проектантите от ЗММ Технотроника са помислили и за това! Предвидена е възможност за въвеждане на парола (чрез клавишите) и закъснение. Тези две функции означават следното:

• първо, чрез паролата собственикът се идентифицира – тоест, дори и алармата да го посрещне сутринта с пищене, той може да въведе паролата и така да ,,успокои“ устройството. Иначе тази аларма още няма лицеразпознаване и няма как да го разбере кой е… а кой знае, може би дори и по-добре, че няма :) ;
• второ, чрез лостчето ,,закъснение“ се задава малка времева граница между сработването на електрическата верига и началото на пищенето, така щото собственикът да има време да си влезе и да изключи алармата, преди тя да е оревала орталъка, че някой налита да граби от магазина :)

За толкова години колекциониране за пръв път виждаме такова алармено устройство, което ни кара да мислим, че са били произведени доста малко такива. Епохата му е краят на 80-те – началото на 90-те години. И, между другото, това ЗММ Технотроника София вече не съществува и молим да не се бърка с  ЗММ Технотроника, които са базирани в Шумен и още работят, но в различна област.

Това е от нас засега! Щом изнамерим още нещо достойно за очеркуване, веднага ще се включим отново. Поздрави! :)

---

По спомени на Стоян Цонев

[1941] Радио Скопие предава на български езикъ!

Както знаем, през април 1941 г., в резултат на току-що извършеното присъединяване на Царство България към Тристранния пакт (известен още кат ооста Рим – Берлин – Токио) германски войски преминават през родината ни  и нападат Югославия, която скоро е разбита. Исторически български земи като Вардарска Македония (по-голямата част), а също така Одринска Тракия и Беломорието са предадени на българско управление и към тях се отправят военни и много други разноборазни специалисти, за да започнат мащабната работа по тяхното обживяване.

Не му е времето и мястото сега да разказваме за множеството случаи на български войници, посрещнати като най-скъпи братя от доскоро изтезаваното от самозабравилите се великосръбски управници българско население във Вардарска Македония. За това има множество статии и много литература. За нас важното в момента е, че сред крачещите след военните български професионалисти са и радиоспециалисти. Няколко дни след германското настъпление в Югославия, там е командирован български екип, който излъчва първото предаване на Радио Скопие на български език. Това става на 20 април 1941 г., навръх Великден. Предаването започва така:

„Внимание! Тук Радио Скопие! Христос Воскресе! Започваме нашето първо предаване на български език. Българи от от свободна Македония! В днешния ден, когато всички се радваме на свободата и празнуваме великото божие Възкресение, дълг ни е да почетем и Онзи, комуто дължим обединението на българското племе. Съдбата е пожелала да съчетае в един ден двата големи празника: Фюрерът – Богоизбраният водач на Третия германски райх г-н Хитлер днес празнува своята 52-ра годишнина, същевременно ние празнуваме и Възкресението на Христа. Думите са безсилни да изразят чувствата на българския народ към Фюрера. Хайл Хитлер!…”

Ръководители на Радио Скопие са били Любомир Брутов, Есто Везенков и Димитър Гюзелов. Към екипа се присъединяват и българи, живеещи в Скопие. В началото предаванията, излъчвани на средна вълна 426 м. / 704 KHz. От 16 август 1941 г. германските програми сутрин и следобед спират и на тяхно място се препредава програмата на Радио София. С известни варианти програмата продължава и в следващите години, като през 1942 – 1943 г. българското радио в Скопие има екип от около 20 души, който излъчва в ефир множество различни програми и народна музика. В предаванията на Радио Скопие най-силната част са автентичната и самобитна народна музика, предавания за селското стопанство, детски радиочас, емисията „Труд и радост” и, разбира се, историческите предавания. Те са част от мащабните действия на българската държава по възстановяване на националното достойнство на македонските българи, две десетилетия насила принуждавани да търпят наложено им сръбско самосъзнание, сръбски исторически символи и всичко останало сръбско (за великосръбската асимилаторска политика в Македония най-добре могат да Ви разкажат, разбира се, историците).

По същото време в Македония започват и мащабно инфраструктурно модернизационно строителство, сред чиито постижения са построени хиляди километри жп линии, модернизиране на жилищния фонд, пътища, откриване на цял университет и какво ли още не, като много от построеното се ползва и сега. За българските инфраструктурни проекти по времето на нашето управление във Вардарска Македония излезе наскоро специлана книга на МНИ (Македонски научен институт).

Разглеждайки долните скенове и прочетете текста от вестник Радио свят, съпреживяваме паметния април 1941 г. – ,,българският Великден“ –  когато Македония е върната в пределите на Майка България. Ясно си личи радостта на специализирания в радиотехническата тематика журналист, който отразява сливането на Радио София и Радио Скопие – страхотен момент в историята на радиото в България.

Велик, тържествен и нещо повече от емоционален момент – случай, който кара сърцето ти да тупка. Защото радостта невинаги е най-голяма, когато придобиваш нещо ново, но понякога е по-силна, когато възстановяваш отдавна отнето ти старо, принадлежало изконно на теб!

На български език скопската радиоставция работи чак до напускането на българската администрация през август 1944 г.

 

Вижте какво интересно събитие проведохме Сандъците – Sandacite и Fibank!

Миналия четвъртък, 28.VІ.2018, в ресторант ,,Лаванда“ на ул. Цар Шишман се случи нещо твърде интересно за цялата сандъчено войнство :)

Както знаете, от няколко години имам честта да съм гост на едно чакано събитие – рождения ден на блога на Първа инвестиционна банка (Fibank). Това отбелязване не би имало целия заряд, който носи, и не бих го очаквал всяка година с такъв интерес, ако тази институция не беше за мен с не едно нещо притегателна. Често пъти с тях сме имали неочаквани съвпадения на мисли,  възгледи и обстоятелства или сме мислили в една посока. Във Fibank има бая приятели на българската техника и любимия Ви сандъчен сайт – ако сте обърнали внимание, една немалка част от статиите си публикувам в издавания от тях вестник Fibank News, в който вече две години вадя от забравата някои от най-интересните факти от нашата техническа история. Издателите му бяха първите, която се обърнаха към мен с идея да пиша специално за българска техника. Неведнъж съм се интригувал от различните им инициативи, свързани с подкрепата на българските начинания, както и от изненадващите  подходи, които използват в комуникацията си с обществеността и клиентите си.

Тази година блогът на банката отбелязва своя 10-годишен юбилей. Поначало блог медията заема важно място в комуникационната политика на Fibank. Писал съм по тази тема и преди, но нека сега напомня. Блогът дава възможност за просвещаване – изграждане и обогатяване на финансовата култура на хората; също така е и практически полезен, защото  там може да се намерят статии, които да помогнат на човека да се ориентира по-добре какво точно търси. Една от причините е, че писмената форма дава възможност за по-пространно и пълно обяснение на много обстоятелства и термини от света на финансите (в този случай), а тези неща е важно да се знаят добре, ако човек иска да е на ,,ти“ с услугите, което ползва. Мога да Ви уверя, че когато темата е в ръцете на някой добър разказвач, банката престава да бъде традиционното скучно място. :)

Първата ми среща с https://blog.fibank.bg/ беше някъде през 2013 г., когато търсех нещо, което ме интересуваше – вече не помня точно какво – но помня, че стилът на писане по финансови теми ми направи впечатление – не бях го срещал никъде другаде. И сега ми е много интересно да чета статиите там, а тази година за юбилея му подариха нови дрешки и играчки (визия, рубрики и функции), които според мен правят блога им още по-интригуващ.

А сега да опиша за какво се борех аз там тази година. На тези блогови рождени дни често съм се срещал с хора, които имат изявено отношение към нашето сандъчено дело. :)

По покана на директора Корпоративни комуникации на Fibank г-н Ивайло Александров Sandacite.bg имаше възможност да изложи 10 подбрани експоната от колекцията,  които да внесат на празненството духа на българската техническа история. Предпочитанието падна върху изделия, свързани с комуникации и банково дело, а самото празненство се проведе в ресторант ,,Лаванда“ на ул. Цар Шишман.

Самата идея да представя част от дългогодишния си труд наживо ме зареди с енергия и реших да покажа неща, които действително имат какво да кажат на гостите. Първоначалното решение беше някои от тях дори и да поработят. :) Както и миналата година, работата мина през собственоръчно изработени плакати, обсъждане на разполагането на експонатите в пространството с чудесната Десислава Богданова-Чучулайн (също от Корпоративните комуникации). Тя има много разбиращо отношение към сандъчената кауза, а също така и твърде висок художествен усет – в смисъл, усет кое е красиво и кое къде ще седи добре. :)

Гостите бяха, както обикновено е на това събитие, блогъри и служители на Fibank. Поначало много обичам тези рождени дни, тъй като това е времето, когато хем можеш да си поговориш с хора, от които само си чел материали, хем можеш да ги попиташ онова, което желаеш да научиш, а също така може и да обсъдиш някакви бъдещи планове.

Разбира се, маниаците на стара техника си имаме номера и както винаги, сме на всяка манджа мерудия! :) Защо Ви го казвам – ами защото не знаете, че известната тукашна статия за историята на българската банкова техника всъщност се роди от предприето мое издирване дали съществува разработен някога български банкомат – та ако ще, и в един-единствен прототипен екземпляр. Тогава някой ми пусна мухата, че такъв има; аз прерових архивите и спомените в половин България, но не намерих и следа от такова нещо. Е, статията я направих, разбира се, но пък сега имах и възможност да обсъдя евентуалното все пак съществуване на първи български банкомат с истински специалист по банкови карти! След като той също отрече заблуждаващата информация, поне научих къде се намират трите навивки (в по-старата литература се казваха ,,витки“) на антенката на безконтактните карти. Обсъдени бяха и други стратегически теми, като напр. дали дебитна карта може да се ползва за отвертка, да речем. Все пак ние тука сме портал за стара ТЕХНИКА, да му се не види!

В интерес на истината, на пъстрото събитие успях да ,,сключим споразумение“ за поредица общи статии на тема… ама айде за момента да не Ви казвам, та да им се радвате повече, когато им дойде времето! :D

А самите джаджи, които представих, са снимани по-долу. Подготовката мина и през набиране на технически сведения за три от тях, което ще рече, че този чудесен повод беше и случаят, който извади въпросните три неща от категорията ,,мъртви експонати“ (ако не знаете какво е това, вижте тук ==> ЦЪК). Като се знам какъв муден колекционерски чиновник съм, заслугата за това е само и единствено на рожденденската покана! Иначе щяха да си седят и да си тънат в неизвестност… до второ пришествие.

Но да не се отнасяме. Почетни гости на блог-вечерта бяха:

• механичен грамофон Орфей от 30-те години:

Като е грамофон, не може и без плоча – в случая това е ,,ФАБРИКА ЗА ГРАМОФОННИ ПЛОЧИ  Б А Л К А Н Ъ“  СОФИЯ.

Между другото, песента е с подходящото название ,,На трапеза“ и даже имахме случай да я пуснем, та да озвучи механата. Добре се получи :)

• телевизионна игра от 1978 г. Гейм 2:

Не я включихме, но пък на плаката имаше снимка от игрова ситуация.

• телефон от края на 1920-те, произведен в Телеграфно-телефонната работилница към Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните на Царство България:

• ролковият магнетофон от средата на 1960-те Мелодия МК6, за който днес Ви пуснахме статийка :)

• военнополеви телефон от началото на 1940-те г. КСТ (Княз Симеон Търновски), работес със суха батерия и служещ за свръзка между две военносилови единици напр.:

• белоградчишката директорско-секретарска телефонна уредба ,,Вега“, за която Ви разказахме вчера:

• една друга щуротия, на която тия дни ще посветим отделна статия, тъй като заслужава това:

Според мен джаджолята произведоха интересно впечатление. Напр. известният технологичен журналист Светлин Желев ги обиколи всичките, даже поиска да вземе няколко от тях в ръце и ги коментираше. Поначало всичко може да стане интересно на хора (както се уверихме и с децата от Софийския фестивал на науката), стига да им го обясниш достатъчно увлекателно и ,,като за тях“. Друг отзив, който чух, беше, че примерно грамофонът така добре бил разположен, че не ставало ясно от нашите неща ли е, или е част от интериора на заведението, защото то се намира в стара софийска къща и е в доста ретро стил. Ха-ха… само да им се прииска Орфеят. :)

Както си му е редът по протокол, излязох и аз да се изложа и да кажа традиционните ,,няколко думи“.

В което време вдясно от мен се кипреха Първият български таблет и една от първите български банкнотоброячни машини, на които не виждате дори целите плакати. Но какво пък – виждали сте ги в съответните статии. :)

Почетен гост – турени директно на една от масите! – бяха и представители на най-големия стандарт дискети, произвеждани някога в света – 8-инчовите:

Както си му е редът, на всеки рожден ден има и торта…

И се правят искрени пожелания!

Събитието беше великолепно преживяване! Винаги се чувствам искрено щастлив, когато имам възможност да популяризирам това, което съм успял да спася и запазя от старата българска техника. А Fibank са страхотни приятели в това.

А, да… и една история за чао! Точно когато на другия ден си прибирах партакешите, се случи аз с магнетофона в ръка да се размина на изхода на ресторанта с влизаща клиентка. ,,Ааа, ама това е магнетофон!?“ – възникна посетителката на ,,Лаванда“. И още преди да успея да потвърдя, тя продължи: ,,Прекрасен е!“ :D

Е, какво да каже човек повече? :)

През последните четири-пет години все повече панелни общежития в софийския квартал Студентски град се ремонтират, санират, сдобиват се с нова дограма и изобщо вдига им се цивилизационното равнище. Блоковете – в началото предимно от собствеността на УНСС и Техническия университет, а вече и на Медицинския – бяха снабдени с непознати досега мерки за енергийна ефективност. Още от 2014 г. УНСС започна да санира (ама наистина, не само да ги лепи със стиропор!) напълно 4 общежития и монтира върху покривите им слънчеви колектори, които загряват вода за битовите нужди на студентското население по етажите надолу. Това е факт вече от няколко години и така на студентите им е по-комфортно, напр. при профилактиките на топла вода, когато вместо централно нагряваната вода се ползва тази от покривните соларни инсталации. Това обаче не е всичко от мерките за енергоефективност – в някои от ремонтираните блокове парното е с автоматично управление на топлоподаването – чрез термосензор ,,усеща“ в кои стаи е по-студено и увеличава температурата на радиатора. По коридорите беше монтирано и LED осветление, чиито сензори го включват само при движение в коридора и така значително пестят електроенергия.

Ето напр. ,,колекторирания“ блок 14 на ТУ:

 

 

 

 

 

 

 

Тогава ръководителят на звено ,,Студентски столове и общежития“ на УНСС Иван Чавдаров заяви, че при моментното равнище на наемите, които университетът събира за общежитиен живот, вложените в модернизирането средства ще се изплатят за 10 години. Преустроените по този начин енергийно ефективни блокове в академичния квартал стават все повече. Това безспорно е нещо, което трябва да радва студентската младеж, а също и фактът, че оттогава наемите не са вдигани. :)

Но да оставим това… Нека по-добре се замислим – защо нашият интерес се насочи точно към Студентски град? Какво толкова забележително е станало там – някакви модернизирани блокове, какво пък толкова? Ами… всъщност за избраното от нас място на разказа си има причина.

 

 

 

 

 

 

 

Знаете ли, че още през 1979 г. именно в същия този Студентски град за първи път в България заработва истинска лаборатория за събиране и използване на слънчева енергия, а първата ,,слънчева вода“ у нас е загрята още през 1975 г.? Това е само началото на разработката и производството на тези инсталации в нащата страна. За първите български слънчеви колектори Ви предлагаме да прочетете в следващите редове. :)

Началото

Началото на работите по използване на слънчевата енергия за битови нужди е поставено наистина през 1975 г. Тогава за пръв път група студенти и пре­подаватели от ВМЕИ „В. И. Ленин“ (сега Технически университет) в София се заемат с твърде примамливата, но слож­на задача: да разработят и конструират собствен слън­чев колектор за затопляне на вода.

Първият български соларен енергосъбирател е всъщност първата самоделна ,,рожба“ на ентусиазираната група. Не са запазени точните технически данни на поръчаното и изработено в Завода за панелни радиатори в Стражица тромаво и тежко съоръжение, което след докарването си в София е поставено върху покрива на университета да демонстрира какво може. Дълго време минава, преди термометърът в свързания с колектора бойлер да покаже, че тем­пературата се покачва, щом слънцето огрее колекторните „прозорци“. Явно първите изчисле­ния на групата са се оказали верни, а конструкцията — точна.

По-нататък младите ентусиасти на още по-младата българска слънчева енергетика не си губят времето. Освен споменатия колектор, съвсем скоро те са готови с два нови проекта: система за термопомпена станция с топло- и студоносител за битови нужди, и термосушилня, работеща със слънчева енергия (тя по-късно е предвидена за сушене на тютюн в стопанствата в Хасковска област). Но за изработката на тези прототипи вече са били нужни контакти по-нагоре.

,,Наполос“

Практическият успех от 1975 г., направен в елитен ВУЗ, не може да не привлече вниманието на висшите държавни органи, отговарящи за високите технологии в България и свързването им с икономиката. По тези времена обаче прокарването на новите идеи не се движи със светкавична скорост и трябва да минат около две години, преди да излез Разпореждане на Министерския съвет № 52 от 17 май 1977 г., с което се заповядва ,,образуване на научно-производствената лаборатория ,,Наполос“. За неин принципал е определен Комитетът по наука, технически прогрес и висше образование. В документа са изброени четири предмета на дейност за лабораторията :

• оползотворяване на слънчева и геотермална енергия за използване в термодинамични, термопомпени, климатични и отоплителни инсталации и също така тяхното проучване, изследване, проектиране, експертиза и настройване;
• внедряване на български и чуждестранни научно-технически постижения за системи, оползотворяващи слънчева и геотермална енергия;
• изработване на прототипи, нестандартно оборудване, опитни инсталации със съответната техническа документация за системи, използващи посочените по-горе два вида енергия;
• разработване на методики за проектиране, монтаж и употреба на системи, използващи слънчева и геотермална енергия

 

В документа е предвидено през следващата 1978 г. на ,,Наполос“ да се отпусне субсидия в размер на 500 000 хил. лв и също така да се назначат 30 висококвалифицирани лабораторни служителя. Зачислени са една лека кола и един микробус, които да бъдат подвижна лаборатория на организацията. Като първи работни помещения са предоставени помещения в бл. 17 в Студентски град.

Още на другия ден председателят на Комитета за наука и технически прогрес Начо Папазов пише докладна записка до председателя на Министерския съвет Станко Тодоров. Там той излага основанията в България да започнат проучвания по използване на слънчева енергия, като степенува приложенията й по разпространеност в света – ,,най-широка употреба досега са намерили системите за подготовка на топла вода. На второ място е отопляването и климатизирането на сгради.  Внедряването на този вид инсталации у нас ще доведе до големи икономии на течно гориво и електроенергия. В промишлеността, селското стопанство, хотели, къмпинги, спортни комплекси и други се използват огромни количества топла вода, които до 70 % могат да се осигурят чрез слънчева енергия“, твърди шефът на научно-техническия прогрес в България.

По-интересен за нас обаче е следващият абзац, защото той пряко насочва към родната ни техника – ,,Реализацията на слънчеви системи в нашата страна е възможно с местно производство до 90 %. За производст­во на самите слънчеви колектори е в готовност Заводът за пане­лни радиатори в Стражица. Помощните съоръжения, като то­плообменници напр., се произвеждат и сега в завод ,,Червено знаме“ – гр. Ст. Загора и Корабостроителнците във Варна; завод ,,Зо­ра” – Търговище успешно изработва компресори, необходими за термопомпените уре­дби.“

Вече два пъти четем за този стражишки завод за панелни радиатори… даа, това са същите онези радиатори, които се монтираха в панелните апартаменти, а сега при демонтажа някои хора си правят огради или стълбищни рампи за колички от тях. :)

По-нататък Начо Папазов споменава за силното търсене на системи за употреба на слънчевата енеригя в южните страни, което според него е възможност България да организира успешния им износ, ако успешно започне да ги произвежда. Още тогава в проектите за бъдеща дейност на ,,Наполос“ са залегнали и разработки за различни отрасли, в които използването на слънчевата енергия е икономически изгодно и технически възможно – напр. сушене на селскостопански продукти, извличане на минерални соли от геотермални води, опресяване на морската вода, пиролиза на органични отпадъци за получаване на газови горива, добиване на електрическа енергия чрез термодинамични преобразувания и други…

Това са началните стъпки, довели до създаването на Научно-произ­водствената лаборатория „Наполос“ към Ми­нистерството на енергетиката. 

Студентски град

Сега вече основният про­блем в работата на младите учени е в създава­нето на оптимални конструкции за преработ­ване на слънчевата енергия в топлинна. 

През 1979 г. системата от слънчеви колектори, съдържаща метални радиатори с черно селективно покритие, е монтирана пред блок в ,,академичното градче“ и дава истински литри топла вода, загрята от небесните лъчи! Инсталацията е изработена с актуални за времето и произведени в България компоненти. Предвидено е не само да се загрее вода от Слънцето, а и какво ще стане, когато то се скрие. Ако няма интензивно слънчево греене или известно време се задържат облаци, автома­тично реле (на Електроапаратурния завод в Пловдив) включва електрически нагреватели, ко­ито консумират електроенергия по нощна тарифа и така поддържат необходимата температура в резервоарите или в специалните термични съ­оръжения. Eлек­трическите реотани или други нагреватели се използват най-интензивно през зимата, но затова пък то­зи разход на енергия се компенсира през лет­ните месеци, когато акумулирането на слънчева енергия е в много по-мащабни количества. Ос­вен това резервоарите, в които циркулира за­топлената от слънчевите колектори вода, са много до­бре изолирани и поместени в земята или в спе­циално пригодени за целта помещения.

Работната атмосфера в лабораторията ,,Наполос“ става все по-приповдигната. Според направено тогава изказване на ръководителя проф. Велислав Иванов – преподавател в катедра ,,Промишлена топлотехника“ към Енергомашиностроителния факултет на ВМЕИ –  в България съществуват благоприятни условия за ефектив­но използване на слънчевата енергия. Проф. Иванов твърди, че у нас през годината се наброяват близо 2000 часа е ин­тензивно греене на слънцето. Затова още тогава в Студентски град проектират подходящи слънчеви колектори за 12 обекта, на­миращи се предимно в топлите райони на страната — къмпинги, хотели и ресторанти по Черноморие­то и край гр. Сандански, споменатата тютюносушилня за хасковските тютюнопроизводства и други.

Все по-нагоре

Явно шефът на Комитета за технически прогрес е успял да убеди висшите политици в ползите за България, ако тя постави слънчевата енергетика във фокуса на научната политика, защото с Разпореждане № 48 от 30.VІІ.1979 е създадена нова икономическа единица на име Научно-производствен стопански комбинат ,,Нови енергийни източници“, подчинен на Министерството на енергетиката. Поначало думата ,,комбинат“ в контекста на тогавашната икономика означава стопански субект, който обединява научноизследователски институти, които разработват някакви изделия, и заводи, в които тези неща се произвеждат. Отделните структурни единици на комбината може да са съсредоточени на едно място, но може и да са разпръснати в цяла България.

Именно затова, в перспективния план за развитие на НПСК ,,Нови енергийни източници“ за периода 1980 – 5 г. структурата на комбината е очертана да изглежда така:

• София – ,,интелектуалният център“ – Научно-производствена лаборатория ,,Наполос“, но и монтажно-инсталационно предприятие (МИП) за соларни инсталации;
• Пловдив – Завод за топлотехнически съоръжение ,,Никола Вапцаров“, филиал на софийската лаборатория, МИП;
• Бургас – монтажно-експлоатационно предприятие;
• Разград – също, но и производство на специалните стъклопакети за слънчевите инсталации в Завода за плоско стъкло ,,Дянко Стефанов“, което така и така си го е имало още от 1980 г.

Ролята на различните звена е била разпределена така:

• София: ,,Наполос“ – изследвания, проектиране, опитно производство, пуск и настройка; МИП – монтаж и сервиз на готовите проект. До 1985 г. в столицата е трябвало да бъде построена сграда с цех и четири лаборатории за ,,мозъчния център“;
• Пловдив – към 1980 г. вече е имало производство на резервоари, бойлери, помпени станции, деаратори, а до 1985 дейността е трябвало да се разшири с  топлообменници и със сглобяване на геотермални и слънчеви инсталации. За филиала на НПЛ ,,Наполос“ е било предвидено да извършва същия вид работа като принципала си в София. До 1984 г. пък провдивският МИП е трябвало вече да проектира, сглобява, монтира, пуска, настройва и сервизира вече употребявани обекти;
• Бургас – между 1981 и 1984 е трябвало да израстне МИП със същите функции;
• Разград – споменатите стъклопакети, а към 1983 г. е трябвало да има готовност и за производство и на слънчеви колектори и душове

Слънчевото бъдеще

Междувременно още през есента на 1979 г. специалистите от Студентски град са проектирали производството на малки и средни слънче­ви инсталации с два или три колектора, снаб­дени с неголям бойлер, които всеки човек ще може да монтира сам на двора или върху покрива или терасата на къщата. Модел на такава инсталация е поставен пред сградата на лабораторията.

Когато някъде се започна ново производство, обикновено стремежът е то да се усвои с възможно най-малко трудности, резки преходи и сътресения. Затова и в нашия случай в заводите за радиатори като стражишкия за­почва преустройство на металните радиатори за отопление, за да могат лесно да се монти­рат към слънчевите колектори. Предвиж­дало се е внедряването и на пластмасови колекто­ри със селективно покритие, които биха нама­лили общото тегло на съоръжението. В един от документите на ,,Наполос“ се казва, че по­добни инсталации, съставени от определен брой слънчеви енергосъбиратели, можат да осигурят ­чисто таванско или подово отопление на поме­щения и зали, а освен това и загряване на вода­та в плувни басейни. Било е предвидено до края на 1980 г. в цяла България да се произвеждат и монтират около 1500 броя слънчеви колектора, а до края на 1981 броят им да нарастне до 5000! Също така, до февруари 1982 г. е трябвало да бъде усвоено производството на разработените през 1981 г. единична слънчева душ-кабина и слънчев изпарител на морска вода. А тъй като редица пред­приятия използват топла вода за промишлени нужди, проектантите от  ,,Наполос“ уместно са сметнали, че би било целесъобразно вместо за­гряване с реотани или дизелови го­релки да се инсталират системи от слънчеви колектори. Именно в тази връзка е бил разработен план съвместно с някои български предприятия да се изработват комплексни си­стеми от мощни слънчеви инсталации.

По-горе споменахме за една важна функция на проектираната през 1979 г. система – чрез автоматично реле да включва електрически нагреватели, които да поддържат температурата на водата, ако слънчевите лъчи престанат да огряват пряко колектора. Това са само част от замислените бъдещи планове и най-вероятно именно то се има предвид под споменатото в документите на ,,Наполос“ ,,прилагане на САР в слънчевите инсталации“. САР означава ,,системи за автоматично регулиране“ и е много значима част от актуалната тогава тенденция за автоматизиране на колкото се може повече области от технологичната икономика. Става дума за системи слънчеви колектори, които да се саморегулират и сами да предприемат действия според резултатите от следене на определени показатели – в нашия случай, на текущата температура в различни точки на отоплителната система.

А – една малка зелена интермедия… Някъде в това междублоково пространство преди 40 години се е разиграла епопеята по разработване и демонстриране на първите соларни енергоинсталации у нас.

През пролетта на 1980 г. няколко ръководни имена от НПСК ,,Нови енергийни източници“ провеждат няколко заседания, чиято тема са последните разработки на ,,Наполос“. Така например, на 18 март 1980 е обсъждан проектът за слънчев воден колектор тип КВ-5 (който използва за абсорбер панелен радиатор с дебелина на стената 1,2 мм), а на 30 април като успешни са приети изпитанията на поръчания на комбината стенд за монтиране на Народното събрание, а и изпитанията на друга разработка – единична и двойна длънчева душ-кабина. На 30 април 1980 пък проектантите са си говорили за нов тип колектори на база алуминиев абсорбер от надлъжно оребрена тръба, за слънчеви колектори от тръбен тип и споменатите по-горе пластмасови, за соларна система колектор-покрив и за още някои неща:

Неосъщественото бъдеще

Независимо от множеството заседания и проекти обаче, за много малка част от тях можем да кажем, че са били реално задействани. Нямаме данни за масово монтиране на слънчеви енергосъбиратели. Вероятно те са присъствали на много малка част от промишлените, обществените, а и на още по-малко от жилищните сгради в България. Според нас може да се изкаже предположението, че (както и при други напредничави и актуални за времето си технологични проекти на страната ни преди 1990 г.) причините за слабото разпространение на разказаните слънчевоенергийни инсталации са бюрокрацията, нежeлaниeто да бъдe пpeoдoлянa рутината при производството на oтдaвнa познaти и oтpaбoтeни ycтpoйcтвa, но може би най-вече икономическата стагнация на България през втората половина на 1980-те, защото тя е ограничила и средствата за закупуване на нужното ново промишлено оборудване и провеждането на радикални производствени реформи.

Именно затова започнахме този материал със своеобразно ,,гмурване“ на дълбочина цели 40 и няколко години от нашето настояще, и то на същото онова място – софийския квартал Студентски град. Това място ни се стори като някакво притегателно средоточие, където настоящето и бъдещето се срещат с миналото – с Първите български слънчеви колектори.

Изкопахме и магнетофона Мелодия МК6 в Сандъците – Sandacite!

Наскоро Ви запознахме с първия български ролков магнетофон Мелодия. Той обаче е родоначалник на цяла серия наши възпроизвеждащи устройства от този тип, един от чиито представители е моделът Мелодия МК6 от средата на 1960-те г. Нека сега той да заповяда на сцената!

Както и предтечата му, и този апарат е произвеждан в добре познатия завод Електроакустика Монтана. За разлика от първата Мелодия обаче, МК6 е много по-малко познат – никъде не успяхме да намерим дори и схемата му. Независимо от това обаче, сме се постарали да Ви представим това, което можем да узнаем за него от разглеждане на нашия екземпляр.

Магнетофонът е оформен в метално куфарче, тежащо над 10 кг. Изпълнен е с Е серия лампи. Възпроизвежда от стандартна магнетофонна лента, която циркулира между двете ролки. Освен това може и да записва от няколко източника, както показва редът входове и изходи на лявата му страна:

1 – говорител

2 – линия – вход за запис от усилвател напр.

3 – вход запис от грамофон

4 – запис от радиоприемник

5 – запис от микрофон

Големият потенциометър най-вляво регулира откъде да се записва – от грамофон или от микрофон. Плъзгачът в средата управлява бързото пренавиване на лентата в двете посоки, а над него е лампа – индикатор (вер. ЕМ84). Двата потенциометъра вдясно са съответно за тонкорекция и за включване на магнетофона и усилване на звука (последните две функции са обединени в един потенциометър).

Озвучаването на помещението от Мелодия МК6 е осъществено чрез два говорителя, вградени в кутията. Интересен е щепселът на устройството – такъв не сме виждали досега – тънък, от белезникава пластмаса, с емблемата на завода Ворошилов на него.

Въобще симпатично апаратче. Няма да забравя – веднъж правихме някаква изложба на българска техника в един от по-луксозните ресторанти в Центъра и на другия ден трябваше да си прибираме нещата. И точно когато изнасяхме магнетофона, една посетителка на заведението ме забеляза да излизам, носейки МК6-а и възкликна: ,,Това магнетофон ли е?! ,,Да“ – рекох аз. ,,Прекрасен е!“ :) Така че явно, въпреки малката му известност, представеният току-що магнетофон притежава някакъв стил и дизайнерски качества, след като впечатлява хора от най-хайлайфната столична хипстърия. :)

Това е засега от нас за него. Ако намерим схемата, веднага ще обновим статията, за да стане още по-полезна. Чао! :)

Знаете ли кой е проф. Порфирий Бахметиев и какво е изобретил? Вижте в Сандъците – Sandacite.

Направихме една статия за първия професор на България, създал един прадядо на телевизора от ХІХ век. :) Приятно четене!

Ако сега запитате някого кога се е зародила телевизията, вероятно ще получите отговор от типа на ,,началото на ХХ век“. Да, ама не! Историята на движещите се образи е много по-стара, а най-интересното за нас е, че България също има дял в нея.

Но да не избързваме.

През 1855 г. италианският изобретател Джовани Казели създал устройство, наречено ,,пантелеграф“. То е можело да предаде създадено изображение на текст, чертеж или картина, като за тази цел съдържанието трябвало да бъде предварително нарисувано върху оловно фолио с помощта на специален лак. Контактен щифт се плъзгал над поредица участъци, които се редували – имали висока или ниска електрическа проводимост – и по този начин изображението се ,,прочитало“. У приемащата страна предаваният електрически сигнал се записвал по електрохимичен път върху навлажнена хартия, пропита с химическото съединение калиев ферицианид. Първата редовна пантелеграфна линия заработила между Париж и Лион през 1865 г. – 11 г. след като Александър Бел патентовал телефона.

Пантелеграфът на Казели; предаване на изображения чрез него

Това изобретение е първият етап в развитието на телевизионната идея. Следващият започва с изучаването на свойствата на химичния елемент селен (Se).

Селенът е открит през 1817 г. от шведския химик Йенс Якоб Берцелиус. Става важен за темата ни през 1873 г., защото тогава е установено, че той променя електрическото си съпротивление, щом бъде облъчен със светлина.

А сега нека на сцената излезе господин професорът!

Не са много хората, които са чували името на Порфирий Бахметиев (1860-1913). Той е първият професор по физика в България, преподавал в СУ ,,Св. Климент Охридски“ през 1890-1906 г. По произход е руснак и е роден в семейството на крепостни селяни. В Русия Бахметиев завършва гимназия и проявява забележителни дарби в областта на точните науки. Притежава много комбинативен ум и още като младеж изработва хитроумни устройства. На 17 години създава модел на телефон, като за проводници използва струни от старо пиано.

През 1878 г. заминава за Петербург, за да се запише в университет, но не успява да го направи, тъй като е завършил класическа гимназия, а не реална. Междувременно участва в различни политически инициативи, насочени против императорската власт, и е принуден да се премести в Цюрих (Швейцария), където през 1879-1885 следва физика и химия. След това остава в Цюрихския университет като преподавател. Изследва магнитните свойства на различни метали и има над 20 научни публикации, главно в руски научни списания. Бахметиев става все по-търсен лектор и няколкократно при него се записват цели групи от по 30-40 ученици, които след успешно преминат курс успяват да издържат приемните изпити за Цюрихската политехника.

През 1889 г. в СУ (тогава все още Висше училище) е открито т.н. Физико-математическо отделение, в което от октомври 1890 до 1907 г. шеф на катедрата по експериментална физика е Порфирий Бахметиев, станал професор през 1895 г. Той е и първият професор в България въобще. Ученият два  в България по покана на министъра на народното просвещение Георги Живков, който се стреми да попълва новосъздаденото Висше училище с известни имена от световната наука.

Той бил едър човек, висок над 2 метра, тежал 125 кг, а като лектор бил твърде обаятелен. Когато изнасял лекции,  дори студенти от други факултети идвали да го слушат, а според тогавашните критерии това било най-високата атестация за лекторско майсторство. Бахметиев всеотдайно се занимавал не само с чиста наука, а и с обзавеждането на физичните лаборатории. Под негово ръководство най-добрите студенти създавали уреди за доказване на различни електрически, магнитни и други природни явления – като капилярен електромер, апарат за определяне на остатъчен магнетизъм, електрически ареометър… Всяка европейска лаборатория би се гордяла с устройства като Бахметиевия уред за изследване на електрическите вълни по повърхността на проводника например. Със създадените или усъвършенствани от професора уреди – а те са над 40! – университетът успешно се представял  на различни изложения.

 

Работейки в СУ, проф. Бахметиев публикува още 6 научни статии върху различни аспекти на магнетизма, а като адрес на автора е посочена София. За изобретения от него уред за автоматично палене и гасене на уличните фенери още през 1888 г. той получава патент в няколко европейски страни, между които Англия, Франция и САЩ. В света за откривател на магнитосъпротивлението (промяна на електрическата устойчивост под влияние на външно магнитно поле) се смята проф. Бахметиев, а това е първото значително физично откритие с марката на Софийския университет. Сам професорът винаги се е изказвал да България с най-ласкави думи, обичал е да казва: ,,България, която ми даде своето гостоприемство в разцвета на творческата ми дейност“. Тук той среща и жената на живота си – Параскева Николаева – която е вдовица на опълченец с две сирачета.

Интересно е да се отбележи, че Бахметиев се е познавал с откривателя на рентгеновите лъчи Вилхелм Рьонтген. През 1896 г., само една година след като те са забелязани, професорът лично изработва в България рентгенов апарат и прави първата рентгенова снимка на човешко тяло в България.

Ръкопис на лекциите ,,Топлина“, 1895 г.

В Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“ се съхраняват два тома ръкописи на лекциите, четени от проф. Бахметиев през 1893-1896 г. Техните теми обхващат почти всички аспекти на електричеството, магнетизма, механиката… Лекциите отчитат и последните научни достижения в съответната област. Например, когато преподава светлина и дифракция, той пише: ,,Миналата година бяха намерени методи за доказателство на двойното пречупване на лъчите от електрическата сила…“ (ІІ том на ръкописа, стр. 168). Професорът непрекъснато се е позовавал на практически примери. Дори когато излага абстрактни физични закони, той бърза да обясни теорията със съответната практика, да разкаже за изобретяването на Волтовата дъга, електрическите батерии, електродвигателите, дейността на Никола Тесла и Томас Едисон… Нещо повече – според един от биографите на проф. Бахметиев (доц. д-р Младен Цонев) курсът лекции ,,Теории на електромагнитните мотори“ е първата стъпка в академичното обучение по електротехника в България.

Въпреки неоспоримите си заслуги, професорът е бил изключително скромен човек – когато говори за достиженията на чуждестранни учени, той е забележително прецизен и точен в имената и заслугите им, но когато говори нещо за своите устройства и апарати, обикновено премълчава своето авторство. Днес само след подробна съпоставка на ръкописа с публикувани научни статии можем да заявим със сигурност, че професорът е запознавал студентите, макар и инкогнито и със своите научни разработки, догадки и изобретения.

Съчинението на Бахметиев ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“, 1895 г.

Много са топли думите, с които двама студенти на проф. Бахметиев описват своя лектор: ,,Весел и приятен, пълен с нови плодовити идеи, той не говореше като преподавател, а водеше вдъхновен и интересен разговор със студентите“ (Нестор Бучков); ,,Майстор на научното слово, той правеше студентите да се захласват в него“ (Георги Николов).

В Библиотеката на СУ се пази и ръкопис от 1895 г., наречен ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“. Става дума за телуричните токове (естествени електрически токове в земната кора) в Софийското поле, които проф. Бахметиев изследва, постига сериозни резултати и с тях защитава докторска дисертация в Швейцария. Той е автор и на някои други много значими научни открития, напр. анабиозата – възможността някои организми с прекратена жизнена дейност да бъдат отново върнати към живот.

Именно този чудесен учен е автор и на едно интересно изобретение, което е известно в света като прадядо на телевизора.

В брой 1-1885 г. на руското научно списание ,,Электричество“ проф. Бахметиев предлага схема на устройство, което може да предава движещи се изображения от разстояние. Той пише, че този апарат ,,би могъл да служи на нашето око така, както служи телефонът на ухото ни“. За разлика от множество други изобретатели от тези години, Бахметиев е наясно, че няма как да копира устройството на човешкото око, макар и първите конструктори на телефонни слушалки да са се опитвали да наподобят устройството на човешкото ухо. Уреда Бахметиев нарекъл ,,телефотограф“, а самата статия се нарича ,,Нов телефотограф“. С това заглавие професорът е имал предвид, че неговото изобретение ще сложи началото на нов начин за предаване на движещи се образи, а не само на фиксирани изображения, както пантелеграфът на Казели, между другото наричан понякога ,,фототелеграф“.

Да разгледаме телевизионната система на Бахметиев. Тя има две основни части: предавателна камера и приемник, свързани помежду си по жичен път. В основата на действието й е същият принцип, на който работят и съвременната телевизия и кино – окото, след като е видяло определено изображение, запазва зрителното усещане (впечатление) за известно време.

Предавателят преобразува последователно отделни части от образа на целия предмет в електрически ток. Изменящият се по време ток предизвиква промени в яркостта на светене на съответните участъци на приемащия екран. Този принцип също е използван по-късно в телевизията.

Как е устроен предавателят? Той напомня традиционна фотографска камера. Обектът, чието изображение трябва да се предаде, се разполага пред обектива (двойно изпъкнала леща). Лъчите на обекта се отразяват върху задната повърхност на камерата, където се намират миниатюрни пластинки селен (на схемата означени с с). По думите на Бахметиев, техните размери са подобни на,,главичката на топлийка“. Съвкупността от тези пластинки действа като фотоелемент. С тази дума наричаме полупроводников фотоелектрически уред за пряко преобразуване на светлинна енергия в електрическа. Чрез специален лостов механизъм селеновият фотоелемент се движи, като непрекъснато ,,наблюдава“ обекта. Той се движи спираловидно спрямо него и тъй като всяка следваща извивка на спиралата е близка до предишната, за едно пълно преминаване по спиралата е можел да бъде обхванат целият образ на снимания обект.

Бахметиев е отчитал, че скоростта на движение на фотоелемента трябва да бъде съобразена с времето, в което окото ,,помни“ последното видяно изображение. Според учения окото трябва да вижда осветени точка върху екрана ,,не по-малко от пет пъти в секунда“.

Селеновият фотоелемент в предавателната станция е съединен чрез проводници с електромагнита d. (Електромагнитът е вид магнит, при който магнитното поле се получава само при протичането на електрически ток). Котвата на електромагнита е разположена съвсем близо над тънка желязна пластинка с меден щифт f накрая. Чрез хитроумна схема щифтът автоматично управлява количеството газ, подадено към газова горелка. Ето как става това и как се получава образът.

Първо светлината, излъчвана от пламъка, се отразява от параболично огледало. След това преминава през двойно изпъкнала леща p и дава светла точка върху прозрачния екран от матово стъкло l, разположен точно срещу горелката. През това време кутията заедно с електромагнита и горелката n се движи и описва спираловидния път на фотоелемента при предавателната станция.

Схема на телефотографа на проф. Бахметиев

Само че тук има една уловка. За да се получи (синхронизира) изображението на сниман движещ се обект, е необходимо движението в приемателната станция да бъде синхронно с това в предавателната. А това през 80-те години на ХІХ век още не е било възможно, тъй като синхронните двигатели още не са били изобретени.

В зависимост от това колко интензивна светлина попада върху селеновия фотоелемент, ще се получава електрически ток с различна сила. (Фотоелементът, разбира се, е включен в електрическата верига). Логично, в зависимост от силата на тока електромагнитът на приемателната станция ще привлича по-силно или по-слабо към себе си желязната пластина с щифта. Съответно пламъкът на горелката, осветяващ екрана, също ще свети по-силно или по-слабо.

По такъв начин промяната на осветлението в изображението при предавателя ще се възпроизведе чрез силата на тока, а промените в нейната сила на свой ред ще доведат до изменения в яркостта върху съответните точки на приемателния екран. Тъй като според проекта синхронното движение на фотоелемента и източника на светлина ще се извършва достатъчно бързо, се предполага, че окото на наблюдателя ще запази усещането за светлина в дадена точка до момента, в който тя отново не бъде осветена (когато светлинният източник се върне). Като краен резултат окото би трябвало да възприема една непрекъсната, единна слята картина на образа на предавания обект.

Проф. Бахметиев пише: ,,…тъй като светлите точки ще се появяват с интервал от 1/5 секунди, ние ще имаме пред себе си цялостна картина, идентична с оригинала на първата станция. Всяко движение на оригинала ще се отрази по напълно същия начин върху екранното изображение“.

Поради липса на средства проф. Бахметиев никога не е изработил прототип на своя телефотограф. Тази система обаче заслужено се смята за праобраз на телевизията и е оценена в немалко научни публикации и книги, като напр. голямото изследване на Аркадий Рохлин ,,Как се роди телевизията“ (2000).

Схема ма механичен телевизор, използващ диска на Нипков

По-късните изследвания обаче показват и някои несъвършенства на телефотографа. Например, оказва се, че 1/5 от секундата е недостатъчен времеви интервал, за да бъде избегнато силното трептене на екрана. Необходима е продължителност от не повече от 1/50 секунди, което в края на ХІХ век е трудно осъществимо. От друга страна, при високи скорости на разлагане на образа селеновите фотоелементи започват да проявяват инерция при реагирането и такова забавено действие би довело до непрекъсната размитост на картината. Затова и телевизията започва своето наистина широко разпространение едва при откриването на външния фотоефект – свойството на някои вещества да изпускат електрони при облъчване със светлина. Допълнителен тласък дават изучаването на електричния ток във вакуум, изобретяването на кинескопа и електронната лампа, а след това и на транзистора.

Спираловидният път на движение на фотоелемента също получил по-нататъшно развитие. От 1884 г. насетне изобретатели като Паул Нипков и Джон Лоджи Беърд работили по т.н. механична телевизия. При нея за осъществяването на такъв вид предаване е нужен диск с разположени спираловидно по него еднакво големи дупки – т. н. диск на Нипков (изобразен на първата и горната илюстрации). Това е дървен или метален кръг, който се върти бързо пред прожекционен апарат, а той осветява предаваната сцена. Зад високооборотната шайба тази сцена се разгражда на светли и тъмни точки чрез фотоклетка, поставена зад диска. Така вече е по-лесно тази светлинна серия чрез телеграф да се изпрати на зрителя. За да я види, той трябва да преобразува постъпващите точки в „начален“ образ, което става чрез апарат, оборудван с бързовъртящ се диск като първия.

Такива механични телевизори се разпространявали чак до началото на 40-те години на ХХ век и във всеки от тях била използвана идеите на проф. Бахметиев.

Изобретяването на кое от техническите чудеса не е минало през криволици и лутания, през възходи и падения? Устройства като телефотографа на проф. Бахметиев ще бъдат винаги интересни, защото представляват истински изобретения. Те показват комбинативността на човешкия ум, който изучава природните елементи и е в състояние да ги накара да работят за него.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2017.

 

Вижте в Сандъците – Sandacite как директорът ще Ви потърси и ще запита за Вас!

Днес ще Ви представим една телекомуникационна джаджа, разработена през втората половина на 1960-те г. (вер. 1967) в Телефонния завод в Белоградчик. Става дума за директорско-секретарска уредба, позволяваща на ръководителя на един малък колектив да има експресна и бърза връзка с хората си. Такива устройства в България са били произвеждани още от края на 1960-те години, но днешната ни героиня е класика в това отношение. Специално тази, нашата бройка на снимката, е изработена е през декември 1980 г. Има модификация с квадратни бутони и такава с кръгли, като нашата.

Телефонната уредба тип ,,Вега“ поначало стои на бюрото на секретарката, а в кабинета на директора е разположен обикновен телефон, свързан с нея. Многожичният кабел, който виждате да излиза от Вегата, е за връзка към телефонната централа на малко предприятие, обикновено с до 8 души вътрешни абонати.

Вегата има 2 комутационни кръга – вътрешен и външен. Вътрешният се обслужва с бутоните, които виждате под шайбата, а външният – с нея самата, защото тя играе ролята на номератор. Възможна е комутацията (свързването) между двата кръга и обратно. А пък комутатор се явява именно от секретарката!

Когато г-н директорът вдигне слушалката на телефона в стаята си, се свързва със секретарката (не е нужно да прави нещо повече – само това е достатъчно), на нея й светва директорският бутон, тя натиска и говорят. Той й казва примерно ,,Свържи ме с еди-кого си“. Тогава тя натиска бутона на съответния човек от бутоните (хората от предприятието, колектива), казва примерно ,,Директорът Ви търси“ и после ги свързва. Недостатък е, че ако не затвори слушалката, ще чува какво си говорят.

Освен това, директорът от телефона си може просто да вдигне слушалката, така да се свърже със секретарката и да я повика да му дойде. Тя също може да се свърже с него, вдигайки слушалката и после пак натискайки бутона – и бързо да разменят мисли.

Да видим сега пък как работят входящите обаждания и комутацията в такъв случай. Когато отнякъде в предприятието (8-те бутона) потърсят директора, пред секретарката светва съответният бутон към това място (някакъв отдел примерно). Тя вдига и абонатът й казва ,,Свържи ме с някого“ – примерно колега или директора. Тогава тя може само с едно натискане на бутон да свърже хората.

А ето как се осъществява и свързването при входящи повиквания. Когато има повикване от външен абонат, секретарката вдига, говори с него (за да разбере кого търси той) и натиска бутона на търсения абонат от предприятието. В такъв случай казваме, че това е комутация между външния и вътрешния кръг при входящо повикване.

Има и възможност за изходящи повиквания! Когато някой от 8-те абоната иска да се свърже с външен такъв, желаещият да говори  се свързва със секретарката, иска й да го свърже с външната линия, тя набира телефонния номер от градската АТЦ и ги свързва, за да си говорят те.

Тази уредба е била изнасяна в хиляди екземпляри в бившия СССР – виждате, че дори и на тази нашата бройка пише на руски. :) Инсталирала се е в много обществени сгради и предприятия, за да комуникират членовете на колектива с ръководителя, а и помежду си.

По спомени на н.с. инж. Васил Бояджиев

В Сандъците – Sandacite пишем за един проблем за колекционерите – т.н. Мъртви експонати!

Както знаем, колекционерството е процес, при който (най-често) един човек натрупва множество предмети, обединени по някакъв признак. За да наречем това колекция обаче, то не трябва да представлява някакви механично събирачество и подреждане, а е необходимо да се трупат колкото се може повече знания за всеки един експонат. Под ,,знания“ разбирайте информация, данни за него – от всякакъв характер. Само така колекционерското хоби ще изпълни качествено и ефикасно своите цели:

• да запази веществени доказателства за определен аспект от миналото;
• да ограмоти собственика на експонатите за тях;
• да развие неговите способности за аналитично мислене, за проследяване на събития и причините за тях, за вникване в дълбочината на процесите и явленията в действителността природна и световна;
• дa научи човека да издиpвa, дa cиcтeмaтизиpa и дa ce opиeнтиpa в нaтpyпвaщи ce гoлeми oбeми oт информация
• и да разкрие на голям кръг хора същите тези знания, ако колекционерът се окаже така предприемчив и вдъхновен, та да публикува резултатите от своите изследвания
• и други такива :)

В Практическото ръководство ,,Всичко необходимо за колекционера“ описахме огромното означение на специализираната информация, която е нужна за един колекционер на стара техника. Да, но притокът на експонати и този на информация за тях не вървят синхронно и са два различни потока, всеки от които ще има нещо, което другият няма. Най-вероятно след някакво време колекционерство – колко ще е то, зависи от интензитета на Вашата дейност – ще се окажете с подробна техническа информация за изделия, които не притежавате физически, но и обратното също ще се случи – ще имате няколко неща, за които не знаете нищичко, освен названието на устройството и евентуално за какво се използва. Първата ситуация не е толкова неприятна, защото често пъти в старите технически книги/списания/фирмена литература има снимки и рисунки, които ще Ви позволят все пак една статия за описаната джаджа. Но с ,,осиротелите“ предмети въпросът не стои точно така…

Прочетете добре това и си отпечатайте в главата с огнени букви: експонат, за който нямаме информация, е 100 % непублицируем. Той е ,,мъртъв“ експонат – такъв, който няма да види бял свят или поне не може да го направи по начина, по който заслужава. Я се замислете – имате напр. едно устройство, на което знаете само марката и производителя (да речем, от табелката отзад). Каква статия може да излезе от това? Кого ще ограмоти тя; как ще покаже тази машинка, при положение, че самите ние не знаем почти нищо за нея? Най-много някакъв пост във Фейсбук, който да се състои от 2 – 3 снимки на съответното нещо и отгоре надпис ,,Някой да знае нещо за това? Намерихме го и се чудим какво е. Всякаква информация е добре дошла, благодарим!“ Да, действително – може би ще има добронамерени хора, които ще се включат, но поначало се предполага, че ако имате колекционерски блог, в който представяте колекцията си, той е направен, за да разпространявате информация (т.е. да бъдете Вие нейният източник), а не да я търсите и добивате. Е, може да има и изключения, но поначало според нас е най-добре, когато Вашият специализиран колекционерски блог се оформи като място, на което хората ще разчитат, че ще намерят проверени и добре поднесени сведения от дадена област. Така че може би е най-добре да събирате сведенията си от други източници, а чрез виртуалното си слово само да ги разпространявате вече подредени.

Но за тази цел е необходимо да нямате мъртви експонати. Отделно, че тук вече се намесва и друг фактор. Дори и да предположим, че Вие сте чиста проба идеалистичен колекционер (като админа) и събирате и пишете за експонатите си не поради материални,  а от емоционални подбуди – е, пак не е добре да имате мъртви експонати, защото Вие сте дали пари за нещо, което сега не можете да публикувате както си трябва! То не може да принесе добавена стойност за Вашия блог във вид на съдържание, което посетителите биха чели. Не е добре, нали? Какво се получава – Вие давате пари, търсите неща, носите ги, трупате, затлачвате се, а накрая какво става – не можете да публикувате част от натрупаното така, както то заслужава. Е, оти ручаме жабèта?

Затова – на борба с мъртвите експонати!

След като сте прочели всичко това, сигурно си мислите: ,,Добре де, тоя сега много академично ги пише тия работи; а самият той как се е справял със своите мъртви експонати? Ще сподели ли някакъв опит, или само е дошъл тук да ни поучава?“

О, имали сме мъртви експонати, и още как! По едно време бяхме натрупали над десет апарата, за които знаехме само марка/модел, сфера на приложение и евентуално производител. Лека-полека обаче се наложи да обърнем  поне част от тях в ,,живи“, защото обществото прояви интерес към тях, или по-точно, назряха такива събития, че те не можеха да стоят вече все така мъртви.

Как да се справим с мъртвите експонати

Нека да отбележим, че след като една джаджа престои известно време като ,,мъртва“, може по някоя време щастливият случай да Ви се усмихне по такъв начин, че в ръцете Ви да попадне подходящата техническа литература и там да има инфо за Вашето нещо. Такива случаи обаче не са толкова чести и на тях невинаги може да се разчита. Затова бихте могли да опитате друго.

Ето няколко варианта да намерите инфо за Вашите неизвестни джаджи:

• като не могат да Ви помогнат книжките, ще Ви помогнат хората. Вижте в каква сфера на дейност е съответният експонат и потърсете специалисти оттам. Примерно някои възрастен инженер, работил в съответното производство или направо завод, или поне някой, поддържал джаджи като онази, за която търсите инфо;

• потърсете някой разбирач по темата, който да е поне на 45-50 г. Твърде вероятно е да е виждал Вашето устройство, да го е сервизирал или поне работил с него. Напр. по-старите компютърджии със сигурност могат да Ви разкажат много за стари български принтери или дискети напр. С електромедицинската техника е същото;
• ако горните два варианта не проработят, потърсете поне някой, просто ползвал навремето въпросната джаджа. Такъв човек най-вероятно ще си спомни как работи нещото, защото го е ползвал. Такъв случай имахме ние наскоро с едно старо българско алармено устройство на ЗММ Технотроника София. Не знаехме нищо за него, ударихме навсякъде на камък и накрая някой рече ,,Имах такова на магазина. Работи така и така…“;
• разбира се, винаги можете да пуснете запитване в някоя тематична Фейсбук група, но едва след като сте изчерпали изброените досега варианти. Изобщо, за предпочитане е въпросите към някакви лица конкретно да са преди да се обърнете на всеослушание към група, сред която има и Ваша аудитория – все ни се струва, че по-добре да не знаят откъде са Ви сведенията – създавате си ореол на човек, който знае много, а това може да е полезно в някои ситуации;
• дори можете да разширите тези познанства в мрежа от консултанти – по един-двама в различни сфери, така че да имате кого да питате, ако се сдобиете с нещо заплетено :)

Сигурността на устните сведения, разбира се, е леко под въпрос, защото паметта винаги може да изневери на човека след десетилетия. Затова по-сигурните сведения са тези на хора с отношение по темата (инженери, производственици и т.н.), а не просто на някой, който само утилитарно е бил обвързан с конкретния вид мъртъв експонат. Ясно, че ако някой Ви каже ,,Познавах проектанта“, ,,Ремонтирал съм такива“ или ,,Аз съм го правил това“ е много по-добре в сравнение с ,,Офф, работил съм на такова, имах такова в службата“.

Освен това, ако не сте напълно сигурни достоверността на сведенията и те все пак идват от хора, за които не знаете дали са 100 % прави в казаното, най-добре под статията сложете изречение в курсив: По спомени на (име).

Намирането на сведения старо технологично устройство по устен път от хора, пряко или косвено свързани с него, е един добър начин да намалим броя на паразитите в колекцията ни – нашите ,,мъртви експонати“. Те може да се много интересни сами по себе си, но каква полза, след като не можем да ги представим добре?

Надяваме се, че тази малка статия от колекционерската практика Ви е била интересна и Ви е показала приложим път как да се справяте с мъртвите експонати. Следващите няколко представени в сайта ни неща ще бъдат точно такива – седели дълги години в някой ъгъл, преди едно интересно събитие да стане катализатор на промяната да ги извадим оттам, да ги разучим и да ги представим на света.

До нови срещи!

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

Йее, ето и Първата българска гладачка за панталони в Сандъците – Sandacite!

Ако си спомняте, във ,,,Форест Гъмп“ един човек беше чул от друг, че майка му работела като панталоногладачка в някакво ателие за химическо чистене. Ние запомнихме тази дума не за друго, а защото това беше първият път, когато я чухме. А вторият беше, когато се сетихме да напишем тази статийка и да наречем по същия начин първия български уред за гладене на панталони, датиращ от 1960 г! :)

Май напоследък ни е тръгнало на вълна мъжка мода. След като вчера гордо Ви запознахме с Първата българска вратовръзкогладачка, нека сега да обърнем фнимание (както се казва в някои среди :D) и на първата българска панталоногладачка!

Тази джаджа е предназначена за топлинно изглаждане на ръбовете на панталони, на плисета и др. и е лесно преносима. Производството й е било във вездесъщия Елпром Варна:

Устройството на щуротията е сравнително просто. Тялото й представлява стоманена тръба. Към горния й край са подвижно прикрепени две ламаринени челюсти, които се притискат силно една към друга от специална цилиндрична пружина. В тръбата под челюстите е монтиран нагревателен елемент. Той представлява съпротивителна спирала от тънка жица, навита около шамотен сърдечник, покрит с предпазна шамотна гилза. Изводите на спиралата, изолирани с порцеланови мъниста, се свързват с токозахранващия кабел в кухата дървена дръжка посредством съединителни клеми.

Техническите данни на гладачката са следните: номинална мощност 100 вата, но­минално напрежение 220 волта;  дължина на кабела 1,7 м; дължина 310 мм; ширина 150 мм; тегло 0,450 кг; тех­нически условия ЗТУ 13 — 59.

Ето и как да си служим с нея. Гладачката се включва към мрежата, след като първия я поставим подпряна върху лостовете и дръжката. За­гряването продължава 5 — 10 минути. Преди гладе­нето е важно панталоните да ги почистим, а ръбовете им леко да ги навлажним. Сетне разтваряме челюстите и поставяме панталона между тях. Държейки го опънат, прид­вижваме равномерно гладачката напред и назад по дължината му, докато се изглади и оформи добре ръбът. При необходимост гладенето може да се из­върши през тънък плат.

По време на работата уредът не бива да се поставя откъм загретите си челюсти върху лесно запалими пред­мети. След края на операцията той незабавно трябва да се изключи.

Както всяко друго техническо устройство, и панталоногладачката може да има повреди. Както и при аналогичната щуротия за вратовръзките, и при тази джаджа те се състоят в прегаряне на нагревателната спирала, която се сменя с нова по следния начин. Отвиваме стопорното винтче, което втулката, която запушва предния край на тръбата; след това отвиваме и застопоряващото винтче на дър­вената дръжка; изтегляме внимателно последната, въртейки я леко наляво и надясно, като едновременно с това натискаме шнура в посока към дръжката; осво­бождаваме от съединителните клеми изводите на нагре­вателния елемент и накраяй славно го изваждаме, обръщайки надолу предния край на тръбата. Ако е възможно, свързваме изгорялата спирала; в противен случай я заменяме с с нова. Сглобяването на уреда става по обратния ред!

Това е. Нищо сложно няма. Ако ли пък все пак имате проблеми, пишете във ФБ групата ,,Електротехника схеми техническа литература и електроника“ или се обърнете се към някой електроразбирач от по-старото поколение – не може да не знае! :)

Правили сме и вратовръзкогладачка – ето я сега в Сандъците – Sandacite!

Производството на това чудо започва в завод Елпром Варна вероятно от 1960 г. нататък. Както показва и името му, то е надграждане на функциите на обикновената ютия и тук вече говорим за ,,профилирано“ гладене специално на вратовръзки.

Основната част на джаджата е гладкото ламаринено тяло, блестящо нике­лирано и хромирано. То има форма на нож и се състои от две половини, закрепени околовръстно, между които има малко разстояние. Така тялото наподобава тънък калъф. В него е поставен пръчковиден нагревателен елемент от миканит, състоящ се от три листа. На средния е навита съпротивителната жица, а страничните два служат за изолация.

Към ламаринения корпус е закрепена дървена или бакелитна дръжка от две части, прикрепени една към друга с четири винтчета и гайки. В дръжката чрез съедининителни клеми са свързани изводите на нагревател­ната спирала и токозахранващия кабел.

Техническите данни на вратоврзкогладачката са следните: номинална мощност 63 вата, но­минално напрежение 220 волта (не, не е от ония най0старите уреди, дето са правени и за 150, и за 220!), консумация 0,003 лв/час, дължина 410 мм; ши­рина 80 мм, тегло 420 грама,  дължина на шнура 2,1 м, технически условия ЗТУ 20—60.

Я сега да изгладим една вратовръзка! :D Преди да включите гладачката към мрежата, задължително я поставете върху топлоизолационна подложка. След около 5 минути тя ще бъде готова за работа, дости­гайки температура около 130°С. Самото гладене се из­вършва, като пъхнем гладачката във вратовръзката, опънем я силно и я пригладим върху няка­ква гладка плоскост – напр. маса.

Като всяко друго устройство, и вратовръзгогладачката може да се повреди. Проблемите й се състоят преди всичко в прегаряне на нагревателния елемент. Тогава той трябва да се смени, като преди туй старият се демонтира по следния начин. Отвиваме четирите винта на дръжката и изваждаме двете й половини; сетне освобождаваме от съединителните клеми изводите на нагревателния елемент, а накрая го издърпваме внимателно от тялото. Поставянето на нов нагревателен елемент и сглобяването на гладачката става по обратния ред.

Максималната равновесна тем­пература на уреда е 200° С.

Това е засега. Но не сме свършили с модните чудесии – очаквайте утре и Първата българска панталоногладачка! :D