Днес в Сандъците – Sandacite е ред на първите български аеройонизатори от 1983 г.!

Да започнем от буквата А – какво е аеройонизатор?

Това е уред, предназначен за йонизиране на въздуха с цел повишаване концентрацията на отрицателните йони. Това е важно, защото вдишването на въздух с повишена такава концентрация се отразява добре на хора, страдащи от следните заболявания: мигрена, хипертония, алергични заболявания на горните дихателни пътища; освен това така се потиска развитието на болестни вируси (особено грипни вируси) и бактерии. Повишеното съдържание на кислорода във въздуха облекчава сърдечната дейност, облекчава дишането и също така повишава физическата и умствена работоспособност и концентрацията на вниманието. Продължителни медицински изследвания още преди десетилетия са доказали, че повишената концентрация на отрицателни йони във въздуха има освежаващ и лечебен ефект.

И както почти всичко, така и аеройонизатори са произвеждани в България! Първият български уред от този вид е конструиран през 1983 г. от колектив на Научно-про­изводствената лаборатория по аеройонизацинни технически средства и технологии към ДКНТП с ръководител инж. Христо Димов, а сетне е приет за производство в Завода за електропреобразувателни елементи (ЗЕПЕ) в София в два варианта – промишлен (за индустриални помещения) и домашен, битов. Те носят названията съответно  АИМ 1 и АЕМ 3. Първия можете да видите на горната снимка, а домашния – ето тук:

Както се вижда, това са съвсем малки уреди с кълбовидна форма и диаметър около 15 см. Харак­терна за българските аеройонизатори са не само удобната форма и мал­ките размери. Те са конструирани на осно­вата на последните постижения в област­та на електрониката, което ги прави си­гурни и с голяма мощност при минимален разход на електроенергия. Използвани са изцяло материали българско производство, приборът в напълно безшумен и евтин. Постижение при конструирането му е много ниското съдържание на озон и азот­ни окиси по време на работа.

Аеройонизаторът може да се постави на бюро, маса, библиотека и т.н., но на разстояние около 1 м от човека. В деноношието може да се включва от 3 до 5 пъти за по 30 минути. При поставяне на разстояние от човека, по-голямо от 2,5 м, уредът може да се изпол­зва денонощно. Уредът обаче не трябва да се използва в помещение със силно запрашен въздух или примесен с цигарен дим, тъй като при тези усло­вия се образуват т.н. ,,тежки“ йони, които дават обратен на желания ефект .

Почистването на устройството от прах да се прави само при изключено състояние със суха кърпа, а остриетата да се почистват чрез  продухване.

Като индикация за наличие на йонизация във въздуха може да послужи слабото светене на неонова лампа, разпо­ложена в процепа – тя ще се запалва само от протичащия разряден ток ма излъчвателя, защото, както знаем, йонизираната среда е електропроводима.

А ето и как работи самият уред, обяснено електротехнически! :)

Аеройонизаторът генерира високо постоянно напрежение с отрицателен поляритет. Схемата е реализирана на базата на умножител на напрежение и се състои от 14 стъпала, изпълнени с полупроводникови диоди и кондензатори. От острието през процепа  се излъчват електрони с голяма скорост. При срещата с неутралните частици на въздуха електроните образуват отрицателни йони.
Потенциалът на ускоряващия електрод се взема от подходяща точка на същата умножителна схема и има положителен потенциал относно онзи на остриетата на излъчващия електрод.

Чрез коронен електрически разряд, към атомите и молекулите на кислорода от въздуха се ,,прикачат“ електрони, при което се по­лучават отрицателно заредени аеройони. Изследванията показват, че коронният разряд в най-ефективният способ за ге­нериране на електрически заряди с опре­делена полярност и контролирано количе­ство. Той се осъществява по следния на­чин. В проводник с малък диаметър {или острие с подходяща форма, какъвто е слу­чаят при българския битов аеройонизатор се подава напрежение, което води до постигане на значителен електричен по­тенциал (от 4 до 16 kW). При тези условия и градиентите на потенциала близо до проводника стават много големи. Свобод­ните електрони на газа (при отрицателна стойност на потенциала) около провод­ника силно се ускоряват, като при среща с елактронеутрални молекули им придават електричен заряд. Този процес протича лавинообразно, като са постига висока концентрация на леки отрицателни йони на кислорода.

След края на съществуването на ЗЕПЕ София аеройонизатори от този тип продължават да се произвеждат в България – напр. моделът Сатурн 5. :)

Още една стара бг киномашина Плевен в Сандъците – Sandacite!

Наскоро поместихме статия, в която подробно Ви запознахме с устройството и работата на българската учебна киномашина Плевен 1, произвеждана през 80-те г. От тази линия обаче има и по-стар модел, наречен Плевен М или просто Плевен, който наскоро ни попадна и решихме да го направим герой на досегашния ни разказ. По-долу виждате самия него, даже на места можете да забележите оригиналния прах от училищния склад, откъдето е взет. :)

Както и предишната машина, тази също е произвеждана в завода ,,М. Ломоносов“ в Плевен, но още от 1970 г. Предназначена е за прожектиране на 16-милиметрови звукови филми в неголеми зали (до 200 зрители) максимална площ на екрана 4,5 м². Устройството на първата ,,Плевенка“ обаче е такова, че тя има повече преносими части, а за да заработи машината, е необходимо те да се обединят и навключат една в друга – за разлика от Плевен 1, където всичко необходимо е поместено в едно тяло. Останалите части от комплекта са произведени в завод Електроакустика Монтана: нискочестотен усилвател КУП 12-2, захранващ автотрансформатор А-АТ-КУП (на долните снимки) и тонколона „Микро“.

Принципната електрическа схема на киномашината е показана тук:

Тук разположението на елементите е следното: Д — електродвигател; ПрЛ  — прожекционна лампа; ТЛ — тонлампа; Кл — превключ­вател за електродвигателя  и прожекционната лампа

Ако трябва да разгледаме Плевенката по-подробно, светлинно-оптичната й система се състои от про­жекционна лампа К22 (30 V, 400 W), трилещов кондензор и просвет­лен обектив (50 mm, 1:1,3). При „стоп-кадър“ се използва топлинен филтър.

Схемата на лентодвижещия механизъм е дадена на долната фигура. За­движването се осъществява от асинхронен електродвигател с кондензаторно включване (220 V, 40 W и 2700 об/мин). Връзката между вала на електродвигателя 4 и главния вал 10 е фрикционна, като електро­двигателят е закрепен шарнирно. С натискането на лоста 8 надолу електродвигателят се измества и фрикционната връзка се прекъсва. Така може да се осъществи „стоп-кадър“ до 3 мин, като с лоста 8 се измества в оптичната ос и шарнирно окаченият топлинен филтър 7. Прекъсването на фрикционната връзка е лоста 8 е необходимо и при включването на електродвигателя.

1 — навиващо устройство; 2 — пружинен ремък; 3 — електродвигател; 4 — вал иа електродвигателя; 5 — обтуратор; 6 — грайферен механизъм; 7 — топлинен филтър; 8 — лост за „стоп-кадър“; 9 — зъб­но колело на теглещия барабан; 10 — главен вал; 11 — зъбно колело на задържащия барабан

Скоростта на прожекцията е 24 кадъра/сек. Грайферният механизъм е рамково-ексцентриков с тризъбец гре­бен. Обтураторът има две лопатки.

Звуковият блок на киномашината включва светлинен адаптер и споменатите киноусилвател КУП 12-2 и тонколоната „Микро“. Ако клиентът специално е пожелаел, заводът е можел да монтира и магнитен адаптор. Оптичният адаптор се състои от тонлампа К29 (4 V, 3 W), микрообектив тип С200 и фотодиод тип 1РР75 на чехословашкия производител Tesla.

Между другото, нашата киномашина дори дойде с платнена торба за 16-мм филмчета, носеща емблемата на някогашното ДП Разпространение на филми:

 

Cигурно знаете – те се съхраняват в кръгли кутии, вътре навити на едни такива голееми метални ролки… Ама ни като това, това си е още само торбата! :D

Киноусилвателят КУП12-2 е показан на долните снимки. Той е лампов, със захранващо напреже­ние 220 V и полупроводников токоизправител 4 V за тонлампата К29. Номиналната му изходна мощност е 8 W при товарен импеданс 4 ома. Има четири входа — за светлинен адаптор, магнитен адаптор, микро­фон и грамофон. Включването на нужния източник към усилвателя става с превключвател, разположен на задната страна.

Всички тези части от комплекта си имат отгоре ръкохватки и изглежда примамливо да ги хванете да си ги разнасяте насам-натам, но имайте предвид, че те са масивни и тежки – целият комплект тежи над 70 кг!

Тонколоната „Микро“ има номинална мощност 8 W, номинален импеданс 4 ома и честотна лента от 80 до 15 000 Hz.

Както споменахме, захранването на киномашината „Плевен М“ става с ръчно регули­руемия автотрансформатор, чиято схема е показнаа по-долу.. Чрез стъпалния ре­гулатор може да се получи захранващо напрежение 220 V (за електродвигателя и киноусилвателя) и 30 V (за прожекционната лампа) при напрежение в електрическата мрежа в границите 150 — 240 V.

Захранващите връзки между автотрансформатора, киномашината и усилвателя се осъществяват с четирижилни кабели и съответни четириполюсни щекери и контакти…

…а включването на електродвигателя и прожекционната лампа става с роторен превключвател с четири положения:

Ами, това е! Като че ли остана само да докараме някоя голяяма киномашина – като Балкан или Родина – и да Ви представим и нея наживо… кой знае, сигурно ще заеме половината ни баня! :D

Българско сглобяемо бунгало Камчия от 80-те

На горната снимка виждате едно интересно българско изделие! Но откъде започва неговата история?

На 01.ІІ.1977 г. в Пазарджик се създава  Строително управление (СУ) „Балканстрой“, което впоследствие прераства в Стопанско-производствено предпирятие (СПП) „Метални конструкции”.  Неговият предмет на дейност е ,,експериментиране, строителство и монтаж на едноетажни жилищни сгради, къмпинги, гаражи и сгради азбесто-циментови панели за временно строителство“, както пише в документите, които изискахме за него. Това предприятие е било поделение на Национално производствено обединение (НПО) „Балканстрой”- София, а от 1.І.1979 г. преминава към Стопански комбинат (СК) „Метални конструкции”- София. През 1980 г. предприятието е преименувано в Завод за сглобяеми къщи (ЗСК) „Метални конструкции”- Пазарджик, с основна дейност комплектация и монтаж на сгради от леки сглобяеми елементи. Тогава вече е разположено върху площ от 21 дка извън регулацията на града в посока стария път за София, с адрес на управление – ул. „Хр. Касапвелев” № 3, Пазарджик.

Такаа… а защо Ви избълвахме всичко това? Чисто и просто защото горе виждате едно от изделията на завода като такъв за сглобяеми къщи. Това е преносимо сглобяемо бунгало, тип „Камчия“, състоящо се от 2 помещения и с полезна жилищна площ 15 кв.м. Произведено е през втората половина на 80-те. Конструкцията му е метална, обшита с азбесто-циментови трислойни панели, които осигуряват добра топлинна изолация. Цветовете на фасадата и интериора  са били според желанието на купувача. Инсталациите от всякакъв вид са вградени предварително (заводски) а след закупуването превозът на бунгалото, докъдето клиентът каже, е бил осигурен от завода. Монта­жът се е извършвал на място, също от специалисти на ЗСК.

Както става ясно,преносимото сглобяемо бунгало е подходящо за временно обитаване, примерно от курортисти във вилни зони и къмпинги. ,,,Създава условия за приятно изкарване на сво­бодното време, лесно и бързо разрешава пробле­ма за летния отдих!“, както пишеше в рекламата! :)

Мдаа… остана да добавим само, че това предприятие прекратява дейността си в началото на ХХІ век, след 2002 г. със сигурност.

Транзисторният радиоприемник Ехо е вече в Сандъците – Sandacite!

Ехо (с индекс Ехо РДТ-63) е разработка на Слаботоковия завод Кл. Ворошилов София и се продава в търговската мрежа от 1964 г. Той е съвсем мъничък – побира се в дланта на човек. :) Има пластмасов корпус и характерна, скроена специално за него кожена обшивка, към която е пришит каиш, за да може да се носи на врата. Като преносим приемник, се захранва от батерии – три кръгли батерийки по 1,5 волта с размери 14 х 51 мм. Консумацията на Ехото от тях зависи от силата на звука при слушане – времеживотът на батериите ще бъде по-малък при по-силен звук и обратно, а при средно силно възпроизвеждане е около 50 часа.

Корица на потребителското ръководство на Ехо, издание на ДСП Реклама, 1964 г.

Поначало първото условие за добрата работа на Ехото (а и на всеки друг приемник) е изправността на захранващите токоизточници. С изтощаване на батериите и спадане на тяхното напрежение се намалява чувствителността на приемника и се увеличават нелинейните изкривявания за номинална изходяща мощност. Затова трябва да знаем и как да сменим батериите на нашия приемник, когато те се изхабят.

Снимка от оригиналната реклама на Ехо – 1964 г.

Смяната на стари батерии с нови става по следния начин. Първо, поставете в процепите на долната стена на кутията една монета и я завъртете (прекарайте по процепа) последователно, докато се отвори капакът. Ще видите три гнезда за батерии (1, 2, 3 — фиг. 2). Минусът на батерийката (плоското дъно) се поставя към пружината (вижте там фигурата върху вътрешната страна на капака). Недейте разполага батериите по обратния начин! За най-добър резултат се препоръчва да ги сменяте едновременно. :)

Ехото е изградено е на базата на SFT транзистори. Приема радиостанции само на средни вълни и работи с вградена феритна антена. По-надолу в статията сме дали още технически данни за него.

Радиоприемникът се включва, като се завърти регулаторът 2 (на долната илюстрация) в посока, обратна на часовниковата стрелка. Индикатор за включване и из­ключване на приемника е бялата черта върху регулатора, която при положение „изключено“ се намира в средата на видимата част на копчето.

Чрез въртене на същия регулатор се ре­гулира и силата на звука. След като се избере желаната станция чрез регулатор 1, ориентирайте Ехото в такава посока, в която прие­мането на сигнала е максимално ясно. Както може би се вижда от снимките, скалата на примника е разграфена в kHz х 100.

Честотният обхват на Ехото е 520 — 1600 kHz.  Ето и още данни за него:

Пълно техническо описание – транзистор-ехо-описание

Схема –

Има и Ехо 2:

Старо транзисторно радио Ехо 2 + схема и описание

See more

 

Днес в Сандъците – Sandacite Ви показваме АБСОЛЮТНАТА КЛАСИКА – табло за бойлер тройна комбинация!

Ако сте живели в панелен блок, строен след 1985 г., не може да не си спомняте това! Тези табла се монтираха на стената между банята и шахтата с водомерите. Както много други неща от бита, с които сме свикнали, и за тия джаджи рядко се замисляме откога и са, що са и въобще някакви подробности около тях. Тази статийка е тук, за да допълни някои информации. Илюстрациите са от собственото наше такова табло – както виждате, имахме невероятния късмет да намерим чисто ново такова, никога неотваряно и немонтирано, произведено втората половина на 80-те! След 30+ години ние първи го отваряме – направо жива хибернация, представяте ли си какъв късмет…

Производството им започва през 1985 г., когато е приета т.н. отраслова нормала 0476548-85, с която се кодифицират техническите данни на тези тройни табла, които се предвижда да се монтират пред т.н. санитарни кабини. Вероятно ,,санитарна кабина“ е техническото название на баните на панелните блокове след 1983 г., защото след тази година те вече не се сглобяват на местостроежа по традиционния начин – от заварени панели, както другите елементи на блока – а пристигат от завода готови, спускат ги с кулокран и ги монтират към строящата се конструкция.

Както се вижда от надписа по оригиналната кутия на нашето, тези табла се правят в известния русенски електротехнически завод ,,Найден Киров“, работещ и в момента. Това табло е замислено да обедини три функции: да пуска бойлера, да пуска отоплителна печка и да Ви осигурява един 220-волтов контакт, в който да си включите прахосмукачка напр. – той е обикновен, двуполюсен, с максимално напрежение 250 волта и номинален ток 16 А, каквито са и показателите на ключовете. Когато сте включили бойлера или печката, съответното им бутонче трябва да е светнало. :)

Като се замислим, повечето електроинсталационни джаджи по кутията ги имаме… без тия, които смятаме за безинтересни и затова не сме си ги набавили. :)

Таблото-чудесия е предназначено за т.н. полускрита инсталация, при която около половината от корпуса му стои изпъкнала над стената (ама пък и ние, как го обяснихме… :) ). В техническата му документация много настоятелно предупреждават таблото да не се монтира на вътрешната, а на външната стена на банята – според нас това опасение е леко странно, защото нали все пак гнездото за него се намира отпред между банята и водомерницата… ама кой знае – може да е имало прецедент и някой да е проявил ,,творчество“. :D При монтажа към таблото да бъдат свързани жиците на бойлера и на печката, ако има такава.

За таблото е допустимо максимално общо натоварване 4000 вата при 220 волта. Притежава степен на електрическа защита IP20 по стандарт на СИВ 778-77 – този стандарт, колкото и странно да Ви изглежда, си действа и в момента. Нещо повече – самите табла дори се произвеждат и сега, но с разлика в оформлението – чисто бели са, докато старите като нашето са или с тъмнокафяв преден панел, или с черен.

А ето и схемата на чудесото – тя ще Ви е нужна, ако имате да си правите нещо по него, а и наизуст да го знаете, пак е недопустимо схемата на тая класика да седи заключена с девет катинара:

Ние взехме това табло специално, за да заменим ето това разбитото на снимката по-долу и затова ни беше изключително важно заместителят да бъде на еднаква възраст и с еднакъв дизайн с онова, което ще замести:

Не е особено яко, нали? Е, и ние мислим така, затова му осигурихме онова новичкoто. :)

Доскоро и леко с тоците! :)

Вижте в Сандъците – Sandacite джаджата, която за печатане на данни на лента и управляване на принтер!

Измежду многото различни компютърни устройства за работа с информация, произвеждани в България през 1970-те и 80-те години, особен интерес предизвикват устройствата за подготовка на данни, защото те не са праобраз на нещо днешно, а вид техника, която вече не се употребява. Затова е добре да обърнем внимание на произвежданите образци. Как работят тези джаджи пък писахме неотдавна в друга наша статия – ЦЪК!

Днес във фокуса на нашата публикация са лентови уреди, произвеждани от вече несъществуващия Завод за запаметяващи устройства в Пловдив. Техните устройства за подготовка на данни са предназначени за непосредствен запис на информация върху магнитна лента (ЕС 9004 и модификациите му) и гъвкав магнитен диск (ЕС 9114), като информацията се въвежда направо чрез клавиатурата. Те са намирали приложение във всички области, където е необхо­дима обработка на информация посредством ЕИМ. Ако сте чели линкнатата в началото статия, сигурно сте си дали сметка какъв възторг е бил при тяхната разработка и въвждане – ,,облекча­ват труда на оператора, позволяват многократно използване на магнитните носители, ускоряват процеса на въвеждане на дан­ните в ЕИМ“.

В сравнение с традиционните устройства за подготовка на данни върху перфокарти и перфоленти (използвани напр. в Първия български компютър Витоша) предлаганите от ЗЗУ Пловдив през  80-те г. устрой­ства имат следните основни предимства:

• обединяват всички етапи на подготовката на данни — въ­веждане, проверка, корекция;
• имат възможност за многократно използване на магнитния но­сител (лентата) — не по-малко от 20 000 пъти;
• обладават висока надеждност, ниски разходи по поддържането и безшумна работа;
• и, разбира се, увеличават производителността на труда (с около 30 до 40%).

Дългогодишната експлоатация на тези устройства в България, СССР и Унгария (защото масово са изнасяни за тези страни) е показала, че те задоволяват напълно изискванията на потребителите във функционално и експлоатационно отно­шение.

ЗЗУ Пловдив ZZU Plovdiv

Така например, през 1986 г. в редовно производство е внедрена една от най-добрите разра­ботки на Обединени заводи за запаметяващи устройства — Плов­див – устройство на име УУПУ ЕС 9070, което автономно управлява печатащо устрой­ство. Такава конфигурация е давала възможност да се намалят значително разходите за обработка на информацията и да се спести ценно машинно време. При работа на компютъра изходната информация, вместо да се отпечатва на хартия, се извежда на магнитна лента, а това става с около шест пъти по-ви­сока скорост! Записаната на магнитна лента информация може да се разпечата в автономен режим под управлението на УУПУ ЕС 9070, а същевременно изчислителната система се освобождава за решаване на други задачи. Данните се записват върху лен­тата под управлението на вече използваното тогава програмно осигуряване (демек софтуер), без да е необходима промяна на приложните прог­рами.

УУПУ ЕС 9070 е предназначено за работа във всички обекти, където тогава са се използвали големи компютри – изчислителни центрове, промишлени предприятия, складови стопанства – накратко казано, на всички места, където е необходимо отпечатването на големи ма­сиви информация след обработката й от компютър.

ДЗУ Стара Загора Ви предлага СМ 5410!

Ако помните, когато писахме за първите български хард дискове, мимоходом споменахме, че освен познатите ни ,,фризери“, са съществували и комбинирани дискови устройства за монтиране в компютър. Една такава джаджа съвместява в себе си традиционен сменен магнитен носител от онези, ,,тортите“, и постоянно седящ в утробата му диск, който не можете да изваждате. Вероятно идеята е била на фиксирания диск да се записват не оперативни данни, а самата програма, с която компютърът работи и за която се предполага, че няма да се разкарва насам-натам.

Днес ще Ви представим именно едно такова устройство! Нарича се СМ 5410. На пръв поглед сложно, но всъщност названието му е лесно разшифроваемо. Цифрите означават различни данни за устройството според класификацията (номенклатурата) на компютърните части, произвеждани в бившия СИВ – тя е единна за целия него. ,,СМ“ пък е от ,,система малых машин“ – това е също СИВ-аджийски термин, за да се означи, че джаджата е предназначена за монтиране в точно определен тип компютри – т.н. миникомпютри. Наречени са така, за да се отличават от микрокомпютрите – днешните РС-та върху бюро напр. (,,Мини“ е по тогавашната терминология, а сега спокойно бихме могли да определим тогавашните миникомпютри като едностайни! Примерно като това на илюстрацията долу – някъде там се спотайва и разглежданото от нас устройство.)

И така, запомнящото устройство на твърд магнитен диск (както са наричали тогава хард дисковете) СМ 5410 е предназначено за работа в малки електронноизчислителни машини (СМ ЕИМ) или подобни минимашини. 

СМ 5410 е предназначено за запис, съхранение и възпроизвеждане на информацията, необходима при работа на такива ,,едностайки“ от типа СМ 1, СМ 2, СМ 3, СМ 4. Устройството е описано като ,,многовариантно външно запомнящо устройство на сменна магнитна касета и фиксиран диск с произволен достъп и голям капацитет на паметта“ – тук мислим, нищо сложно? ,,Сменната касета“, за която говори, е онази ,,торта“ с алуминиеви дискове с феролаково покритие; такива като нея подробно разгледахме в показаната по-долу статия за Първите български хард дискове.

Технически данни:

капацитет на паметта 11.5 мб

скорост на въртене на диска 1500; 2400 об/мин (вероятно са две скорости за двата различни диска, т.е. двата диска се въртят с различна скорост)

брой на цилиндри: 406/408

брой на главите: 4

брой на информационни повърхности: 4

брой сектори: 12, 16, 24, 32

захранващо напрежение: 220 V

честота на захранващо напрежение: 47 – 63 херца

метод на записа на данните: MFM

работна температура: 5 – 45 градуса Целзий

сменна касета: ЕС 5269 (демек ,,тортата“)

време на позициониране:

• минимално 15 ms
• средно: 50 ms
• максимално: 90 ms

Произвеждано е в Завод за запаметяващи устройства Стара Загора през втората половина на 1980-те години.

Добре ли го обяснихме? :) Ако да, то вижте как сме се справили и тук ==.

Първите български хард дискове

See more

 

В Сандъците – Sandacite пристигна и картофорезачка от ДЗУ Стара Загора!

След случая от по-миналата седмица, когато намерихме перфоратор за хартия, на който като производител беше означен Заводът за запаметяващи устройства Пловдив, сега явно е дошъл ред и на още едно хвърляне в тъча – заводът със същото име в Стара Загора, където се правеха българските хард дискове, е изработвал и… най-обикновени картофорезачки! Направо да не повярва човек… Даже си мислехме, че е някакъв майтап… макар че всъщност защо и откъде ли? Е, ето я сега пред Вас!

Тази картофорезачка не работи на ток, а изцяло с човешка тяга! Притискате лост, който пък натиска картофите към една решетка с остри режещи шипове, които раздробяват зеленчуците на малки парченца. Ето как става това.

1. Поставете устройството така, че дръжката с черното отпред да сочи нагоре към тавана, а същевременно задното закръгление да опира в масата – ей в такова положение трябва да застане:

2. Не че се съмняваме във Вашите хигиенни навици, но все пак измийте и обелете приготвните за рязане картофи. Ако те са прекалено големи, ги разрежете до удобен обем, преди да ги поставите върху режещата решетка.

3. Лоста (онова с ръчката) поставете в строго отвесно положение.

4. Сложете картофите резачката и натиснете с лоста, така че подвижната пластинка да притисне картофите до режещата решетка. Там вече острите шипове си знаят работата!

5. По този начин, постоянно натискейки лоста към решетката, картофите преминават през тази ,,преса“ и се разрязват на призмички.

6. Накрая измийте картофорезката!

Това е! Нищо сложно няма! Сигурно са я правили за загрявка преди проектирането на хард дисковете – ей така, за интелектуално поддържане, дето се казва. :)

В Сандъците – Sandacite найдохме и това чудо – специален уред за варене на буркани с консерви!

Както добре знаем, едно време практиката да се варят компоти и въобще да се приготвя зимнина е била масова. Всяка божа есен във всяка кухня из талашитените шкафчета са се наизваждали бурканите, един по един са се напълвали със зарзаватите или плодовете и после са поемали към печката. За да бъде блага и сладка зимата! Ние примерно сме виждали как се слагат по 4 буркана компоти в една тенекия за сирене и така ги за по-бързо се варят на големия котлон на печка Мечта.

Само че това с печката обаче е самоделно изобретение. Наскоро нашите изследвания ни доведоха до находката, че българската електропромишленост е разработила и произвеждала специален уред, предназначен за варене (а значи и стерилизиране) на консерви зимнина (компоти). Именно него виждате на снимките.

Техническо погледнато, той представлява нещо, подобно на ония старовремски казан-перални, за които сме Ви разправяли. Уредът е един казан с метално дъно, под което има реотан. Слагате бурканите вътре и сипвате вода, така че тя да ги покрие. Сетне включвате уреда от превключвателя (имате възможност да избирате 4 степени), реотанът се загрява, нагрява и водата и така Вашите компот-консерви се стерилизират. Чиста работа!

Уредът е произвеждан от Завода за горивна техника ,,Металургия“ в Горна Оряховица и е въведен в производство, както казахме, през 1977 г. Реотанът потребява 3000 вата мощност, а напрежението е ясно, че е 220 волта – все пак този ,,консервник“ не е от 50-те г.

По наше наблюдение точно тези уреди не са били особено разпространени – за 15 години колекциониране за пръв път виждаме такъв – но бяхме длъжни да го вземем, за да запазим за историята факта на неговото съществуване.

Поздрави от мазата с туршиите! :)

В Сандъците – Sandacite докарахме и този чудесен стерилизатор за бебешки пелени!

Такаа… достатъчно се разшетахме из къщите, а и отдавна не сме представяли българско професионално оборудване. Какво ще кажете да се разходим до някоя болница?

Днешното чудесо, което е Ви покажем, идва именно оттам. Това е стерилизатор за едновремешните бебешки пелени за многократна употреба – тензухени и бархетни. Не като тия сегашните памперси, а такива, предвидени за многократна употреба след хигиенизиране. Едно време така е било – всичко се е стерилизирало, даже без специален уред, ами дори понякога направо със сапун във вряла вода.

А въпросната джаджа е производство на открития през 1966 г. Завод за медицински инструменти в Тополовград. Ако пелените не се прекарат през стерилизатора, в противен случай по тях биха останали бактерии дори и след изпирането им, а не искаме това да стане, нали? Ако се изварят и изпарят при температура над 100 – 100 и нещо градуса, то те ще се хигиенизират, защото ,,милиони микроби ще измрат“.

Действието на тази джаджа е следното. Отдолу, малко над дъното на металната кутия, има реотан. Отгоре виждате метална плоскост, която се нагрява от реотана. Поставяте пелените, които искате да изпарите, в тавичката с надупченото дъно, после я поставяте върху плоскостта и заливате с вода. Сетне затваряте капака отгоре и включвате кабела в контакта (между другото, той се свързва със стерилизатора посредством щекер). Реотанът нагрява плоскостта, тя от своя страна нагрява водата, образува се пара и за има-няма 20 минути инструментите са стерилизирани и готови за повторно използване.

Стерлизаторът потребява 450 вата мощност от мрежата и е в произвоство от 1970 г., а този нашияк конкретно е от 1971. Поначало на същия принцип могат да се стерилизират и други неща – напр. правили са го с медицински инструменти в болниците, но с една съществена разлика – онези болничните са херметични, развиват температура около 200 градуса и имат принудителна циркулация и освен това обикновено са по-големи. При този чак херметичност няма, но за бебешки нужди е напълно достатъчен. Между другото, дори отстрани има инвентарен номер на болница.

Така че, поздрави от старата болница! :)