Статии – Стара техника

Транзисторният радиоприемник Ехо е вече в Сандъците – Sandacite!

Ехо (с индекс Ехо РДТ-63) е разработка на Слаботоковия завод Кл. Ворошилов София и се продава в търговската мрежа от 1964 г. Той е съвсем мъничък – побира се в дланта на човек. :) Има пластмасов корпус и характерна, скроена специално за него кожена обшивка, към която е пришит каиш, за да може да се носи на врата. Като преносим приемник, се захранва от батерии – три кръгли батерийки по 1,5 волта с размери 14 х 51 мм. Консумацията на Ехото от тях зависи от силата на звука при слушане – времеживотът на батериите ще бъде по-малък при по-силен звук и обратно, а при средно силно възпроизвеждане е около 50 часа.

Корица на потребителското ръководство на Ехо, издание на ДСП Реклама, 1964 г.

Поначало първото условие за добрата работа на Ехото (а и на всеки друг приемник) е изправността на захранващите токоизточници. С изтощаване на батериите и спадане на тяхното напрежение се намалява чувствителността на приемника и се увеличават нелинейните изкривявания за номинална изходяща мощност. Затова трябва да знаем и как да сменим батериите на нашия приемник, когато те се изхабят.

Снимка от оригиналната реклама на Ехо – 1964 г.

Смяната на стари батерии с нови става по следния начин. Първо, поставете в процепите на долната стена на кутията една монета и я завъртете (прекарайте по процепа) последователно, докато се отвори капакът. Ще видите три гнезда за батерии (1, 2, 3 — фиг. 2). Минусът на батерийката (плоското дъно) се поставя към пружината (вижте там фигурата върху вътрешната страна на капака). Недейте разполага батериите по обратния начин! За най-добър резултат се препоръчва да ги сменяте едновременно. :)

Ехото е изградено е на базата на SFT транзистори. Приема радиостанции само на средни вълни и работи с вградена феритна антена. По-надолу в статията сме дали още технически данни за него.

Радиоприемникът се включва, като се завърти регулаторът 2 (на долната илюстрация) в посока, обратна на часовниковата стрелка. Индикатор за включване и из­ключване на приемника е бялата черта върху регулатора, която при положение „изключено“ се намира в средата на видимата част на копчето.

Чрез въртене на същия регулатор се ре­гулира и силата на звука. След като се избере желаната станция чрез регулатор 1, ориентирайте Ехото в такава посока, в която прие­мането на сигнала е максимално ясно. Както може би се вижда от снимките, скалата на примника е разграфена в kHz х 100.

Честотният обхват на Ехото е 520 — 1600 kHz.  Ето и още данни за него:

Пълно техническо описание – транзистор-ехо-описание

Схема –

Има и Ехо 2:

Старо транзисторно радио Ехо 2 + схема и описание

See more

 

Днес в Сандъците – Sandacite Ви показваме АБСОЛЮТНАТА КЛАСИКА – табло за бойлер тройна комбинация!

Ако сте живели в панелен блок, строен след 1985 г., не може да не си спомняте това! Тези табла се монтираха на стената между банята и шахтата с водомерите. Както много други неща от бита, с които сме свикнали, и за тия джаджи рядко се замисляме откога и са, що са и въобще някакви подробности около тях. Тази статийка е тук, за да допълни някои информации. Илюстрациите са от собственото наше такова табло – както виждате, имахме невероятния късмет да намерим чисто ново такова, никога неотваряно и немонтирано, произведено втората половина на 80-те! След 30+ години ние първи го отваряме – направо жива хибернация, представяте ли си какъв късмет…

Производството им започва през 1985 г., когато е приета т.н. отраслова нормала 0476548-85, с която се кодифицират техническите данни на тези тройни табла, които се предвижда да се монтират пред т.н. санитарни кабини. Вероятно ,,санитарна кабина“ е техническото название на баните на панелните блокове след 1983 г., защото след тази година те вече не се сглобяват на местостроежа по традиционния начин – от заварени панели, както другите елементи на блока – а пристигат от завода готови, спускат ги с кулокран и ги монтират към строящата се конструкция.

Както се вижда от надписа по оригиналната кутия на нашето, тези табла се правят в известния русенски електротехнически завод ,,Найден Киров“, работещ и в момента. Това табло е замислено да обедини три функции: да пуска бойлера, да пуска отоплителна печка и да Ви осигурява един 220-волтов контакт, в който да си включите прахосмукачка напр. – той е обикновен, двуполюсен, с максимално напрежение 250 волта и номинален ток 16 А, каквито са и показателите на ключовете. Когато сте включили бойлера или печката, съответното им бутонче трябва да е светнало. :)

Като се замислим, повечето електроинсталационни джаджи по кутията ги имаме… без тия, които смятаме за безинтересни и затова не сме си ги набавили. :)

Таблото-чудесия е предназначено за т.н. полускрита инсталация, при която около половината от корпуса му стои изпъкнала над стената (ама пък и ние, как го обяснихме… :) ). В техническата му документация много настоятелно предупреждават таблото да не се монтира на вътрешната, а на външната стена на банята – според нас това опасение е леко странно, защото нали все пак гнездото за него се намира отпред между банята и водомерницата… ама кой знае – може да е имало прецедент и някой да е проявил ,,творчество“. :D При монтажа към таблото да бъдат свързани жиците на бойлера и на печката, ако има такава.

За таблото е допустимо максимално общо натоварване 4000 вата при 220 волта. Притежава степен на електрическа защита IP20 по стандарт на СИВ 778-77 – този стандарт, колкото и странно да Ви изглежда, си действа и в момента. Нещо повече – самите табла дори се произвеждат и сега, но с разлика в оформлението – чисто бели са, докато старите като нашето са или с тъмнокафяв преден панел, или с черен.

А ето и схемата на чудесото – тя ще Ви е нужна, ако имате да си правите нещо по него, а и наизуст да го знаете, пак е недопустимо схемата на тая класика да седи заключена с девет катинара:

Ние взехме това табло специално, за да заменим ето това разбитото на снимката по-долу и затова ни беше изключително важно заместителят да бъде на еднаква възраст и с еднакъв дизайн с онова, което ще замести:

Не е особено яко, нали? Е, и ние мислим така, затова му осигурихме онова новичкoто. :)

Доскоро и леко с тоците! :)

Вижте в Сандъците – Sandacite джаджата, която за печатане на данни на лента и управляване на принтер!

Измежду многото различни компютърни устройства за работа с информация, произвеждани в България през 1970-те и 80-те години, особен интерес предизвикват устройствата за подготовка на данни, защото те не са праобраз на нещо днешно, а вид техника, която вече не се употребява. Затова е добре да обърнем внимание на произвежданите образци. Как работят тези джаджи пък писахме неотдавна в друга наша статия – ЦЪК!

Днес във фокуса на нашата публикация са лентови уреди, произвеждани от вече несъществуващия Завод за запаметяващи устройства в Пловдив. Техните устройства за подготовка на данни са предназначени за непосредствен запис на информация върху магнитна лента (ЕС 9004 и модификациите му) и гъвкав магнитен диск (ЕС 9114), като информацията се въвежда направо чрез клавиатурата. Те са намирали приложение във всички области, където е необхо­дима обработка на информация посредством ЕИМ. Ако сте чели линкнатата в началото статия, сигурно сте си дали сметка какъв възторг е бил при тяхната разработка и въвждане – ,,облекча­ват труда на оператора, позволяват многократно използване на магнитните носители, ускоряват процеса на въвеждане на дан­ните в ЕИМ“.

В сравнение с традиционните устройства за подготовка на данни върху перфокарти и перфоленти (използвани напр. в Първия български компютър Витоша) предлаганите от ЗЗУ Пловдив през  80-те г. устрой­ства имат следните основни предимства:

• обединяват всички етапи на подготовката на данни — въ­веждане, проверка, корекция;
• имат възможност за многократно използване на магнитния но­сител (лентата) — не по-малко от 20 000 пъти;
• обладават висока надеждност, ниски разходи по поддържането и безшумна работа;
• и, разбира се, увеличават производителността на труда (с около 30 до 40%).

Дългогодишната експлоатация на тези устройства в България, СССР и Унгария (защото масово са изнасяни за тези страни) е показала, че те задоволяват напълно изискванията на потребителите във функционално и експлоатационно отно­шение.

ЗЗУ Пловдив ZZU Plovdiv

Така например, през 1986 г. в редовно производство е внедрена една от най-добрите разра­ботки на Обединени заводи за запаметяващи устройства — Плов­див – устройство на име УУПУ ЕС 9070, което автономно управлява печатащо устрой­ство. Такава конфигурация е давала възможност да се намалят значително разходите за обработка на информацията и да се спести ценно машинно време. При работа на компютъра изходната информация, вместо да се отпечатва на хартия, се извежда на магнитна лента, а това става с около шест пъти по-ви­сока скорост! Записаната на магнитна лента информация може да се разпечата в автономен режим под управлението на УУПУ ЕС 9070, а същевременно изчислителната система се освобождава за решаване на други задачи. Данните се записват върху лен­тата под управлението на вече използваното тогава програмно осигуряване (демек софтуер), без да е необходима промяна на приложните прог­рами.

УУПУ ЕС 9070 е предназначено за работа във всички обекти, където тогава са се използвали големи компютри – изчислителни центрове, промишлени предприятия, складови стопанства – накратко казано, на всички места, където е необходимо отпечатването на големи ма­сиви информация след обработката й от компютър.

ДЗУ Стара Загора Ви предлага СМ 5410!

Ако помните, когато писахме за първите български хард дискове, мимоходом споменахме, че освен познатите ни ,,фризери“, са съществували и комбинирани дискови устройства за монтиране в компютър. Една такава джаджа съвместява в себе си традиционен сменен магнитен носител от онези, ,,тортите“, и постоянно седящ в утробата му диск, който не можете да изваждате. Вероятно идеята е била на фиксирания диск да се записват не оперативни данни, а самата програма, с която компютърът работи и за която се предполага, че няма да се разкарва насам-натам.

Днес ще Ви представим именно едно такова устройство! Нарича се СМ 5410. На пръв поглед сложно, но всъщност названието му е лесно разшифроваемо. Цифрите означават различни данни за устройството според класификацията (номенклатурата) на компютърните части, произвеждани в бившия СИВ – тя е единна за целия него. ,,СМ“ пък е от ,,система малых машин“ – това е също СИВ-аджийски термин, за да се означи, че джаджата е предназначена за монтиране в точно определен тип компютри – т.н. миникомпютри. Наречени са така, за да се отличават от микрокомпютрите – днешните РС-та върху бюро напр. (,,Мини“ е по тогавашната терминология, а сега спокойно бихме могли да определим тогавашните миникомпютри като едностайни! Примерно като това на илюстрацията долу – някъде там се спотайва и разглежданото от нас устройство.)

И така, запомнящото устройство на твърд магнитен диск (както са наричали тогава хард дисковете) СМ 5410 е предназначено за работа в малки електронноизчислителни машини (СМ ЕИМ) или подобни минимашини. 

СМ 5410 е предназначено за запис, съхранение и възпроизвеждане на информацията, необходима при работа на такива ,,едностайки“ от типа СМ 1, СМ 2, СМ 3, СМ 4. Устройството е описано като ,,многовариантно външно запомнящо устройство на сменна магнитна касета и фиксиран диск с произволен достъп и голям капацитет на паметта“ – тук мислим, нищо сложно? ,,Сменната касета“, за която говори, е онази ,,торта“ с алуминиеви дискове с феролаково покритие; такива като нея подробно разгледахме в показаната по-долу статия за Първите български хард дискове.

Технически данни:

капацитет на паметта 11.5 мб

скорост на въртене на диска 1500; 2400 об/мин (вероятно са две скорости за двата различни диска, т.е. двата диска се въртят с различна скорост)

брой на цилиндри: 406/408

брой на главите: 4

брой на информационни повърхности: 4

брой сектори: 12, 16, 24, 32

захранващо напрежение: 220 V

честота на захранващо напрежение: 47 – 63 херца

метод на записа на данните: MFM

работна температура: 5 – 45 градуса Целзий

сменна касета: ЕС 5269 (демек ,,тортата“)

време на позициониране:

• минимално 15 ms
• средно: 50 ms
• максимално: 90 ms

Произвеждано е в Завод за запаметяващи устройства Стара Загора през втората половина на 1980-те години.

Добре ли го обяснихме? :) Ако да, то вижте как сме се справили и тук ==.

Първите български хард дискове

See more

 

В Сандъците – Sandacite пристигна и картофорезачка от ДЗУ Стара Загора!

След случая от по-миналата седмица, когато намерихме перфоратор за хартия, на който като производител беше означен Заводът за запаметяващи устройства Пловдив, сега явно е дошъл ред и на още едно хвърляне в тъча – заводът със същото име в Стара Загора, където се правеха българските хард дискове, е изработвал и… най-обикновени картофорезачки! Направо да не повярва човек… Даже си мислехме, че е някакъв майтап… макар че всъщност защо и откъде ли? Е, ето я сега пред Вас!

Тази картофорезачка не работи на ток, а изцяло с човешка тяга! Притискате лост, който пък натиска картофите към една решетка с остри режещи шипове, които раздробяват зеленчуците на малки парченца. Ето как става това.

1. Поставете устройството така, че дръжката с черното отпред да сочи нагоре към тавана, а същевременно задното закръгление да опира в масата – ей в такова положение трябва да застане:

2. Не че се съмняваме във Вашите хигиенни навици, но все пак измийте и обелете приготвните за рязане картофи. Ако те са прекалено големи, ги разрежете до удобен обем, преди да ги поставите върху режещата решетка.

3. Лоста (онова с ръчката) поставете в строго отвесно положение.

4. Сложете картофите резачката и натиснете с лоста, така че подвижната пластинка да притисне картофите до режещата решетка. Там вече острите шипове си знаят работата!

5. По този начин, постоянно натискейки лоста към решетката, картофите преминават през тази ,,преса“ и се разрязват на призмички.

6. Накрая измийте картофорезката!

Това е! Нищо сложно няма! Сигурно са я правили за загрявка преди проектирането на хард дисковете – ей така, за интелектуално поддържане, дето се казва. :)

В Сандъците – Sandacite найдохме и това чудо – специален уред за варене на буркани с консерви!

Както добре знаем, едно време практиката да се варят компоти и въобще да се приготвя зимнина е била масова. Всяка божа есен във всяка кухня из талашитените шкафчета са се наизваждали бурканите, един по един са се напълвали със зарзаватите или плодовете и после са поемали към печката. За да бъде блага и сладка зимата! Ние примерно сме виждали как се слагат по 4 буркана компоти в една тенекия за сирене и така ги за по-бързо се варят на големия котлон на печка Мечта.

Само че това с печката обаче е самоделно изобретение. Наскоро нашите изследвания ни доведоха до находката, че българската електропромишленост е разработила и произвеждала специален уред, предназначен за варене (а значи и стерилизиране) на консерви зимнина (компоти). Именно него виждате на снимките.

Техническо погледнато, той представлява нещо, подобно на ония старовремски казан-перални, за които сме Ви разправяли. Уредът е един казан с метално дъно, под което има реотан. Слагате бурканите вътре и сипвате вода, така че тя да ги покрие. Сетне включвате уреда от превключвателя (имате възможност да избирате 4 степени), реотанът се загрява, нагрява и водата и така Вашите компот-консерви се стерилизират. Чиста работа!

Уредът е произвеждан от Завода за горивна техника ,,Металургия“ в Горна Оряховица и е въведен в производство, както казахме, през 1977 г. Реотанът потребява 3000 вата мощност, а напрежението е ясно, че е 220 волта – все пак този ,,консервник“ не е от 50-те г.

По наше наблюдение точно тези уреди не са били особено разпространени – за 15 години колекциониране за пръв път виждаме такъв – но бяхме длъжни да го вземем, за да запазим за историята факта на неговото съществуване.

Поздрави от мазата с туршиите! :)

В Сандъците – Sandacite докарахме и този чудесен стерилизатор за бебешки пелени!

Такаа… достатъчно се разшетахме из къщите, а и отдавна не сме представяли българско професионално оборудване. Какво ще кажете да се разходим до някоя болница?

Днешното чудесо, което е Ви покажем, идва именно оттам. Това е стерилизатор за едновремешните бебешки пелени за многократна употреба – тензухени и бархетни. Не като тия сегашните памперси, а такива, предвидени за многократна употреба след хигиенизиране. Едно време така е било – всичко се е стерилизирало, даже без специален уред, ами дори понякога направо със сапун във вряла вода.

А въпросната джаджа е производство на открития през 1966 г. Завод за медицински инструменти в Тополовград. Ако пелените не се прекарат през стерилизатора, в противен случай по тях биха останали бактерии дори и след изпирането им, а не искаме това да стане, нали? Ако се изварят и изпарят при температура над 100 – 100 и нещо градуса, то те ще се хигиенизират, защото ,,милиони микроби ще измрат“.

Действието на тази джаджа е следното. Отдолу, малко над дъното на металната кутия, има реотан. Отгоре виждате метална плоскост, която се нагрява от реотана. Поставяте пелените, които искате да изпарите, в тавичката с надупченото дъно, после я поставяте върху плоскостта и заливате с вода. Сетне затваряте капака отгоре и включвате кабела в контакта (между другото, той се свързва със стерилизатора посредством щекер). Реотанът нагрява плоскостта, тя от своя страна нагрява водата, образува се пара и за има-няма 20 минути инструментите са стерилизирани и готови за повторно използване.

Стерлизаторът потребява 450 вата мощност от мрежата и е в произвоство от 1970 г., а този нашияк конкретно е от 1971. Поначало на същия принцип могат да се стерилизират и други неща – напр. правили са го с медицински инструменти в болниците, но с една съществена разлика – онези болничните са херметични, развиват температура около 200 градуса и имат принудителна циркулация и освен това обикновено са по-големи. При този чак херметичност няма, но за бебешки нужди е напълно достатъчен. Между другото, дори отстрани има инвентарен номер на болница.

Така че, поздрави от старата болница! :)

В Сандъците – Sandacite открихме тази невероятен водозадвижван пасатор!

Страхотно нещо, произвеждано в България от 1963 г. нататък! Това е домакински уред за приготвяне на пастообразни ястия и подправки – всякакви там пюрета, майонези, кремове, хайвери, плодови, шоколадови и ванилови пасти и други подобни. Разбива твърдите продукти на пастообразна субстанция – тоест нещо като пасатор. Само че действа по много необичаен начин.

Този пасатор работи не с ток като обикновените, ами има водно задвижване (затова и е наречен от проектантите си ,,хидромелачка“)! Той се състои от съд, на чието дъно има малка турбина, която се завърта от силна водна струя (турбината замества електромотора, познат от стандартните пасатори). Както виждате по-горе, от съда излиза маркуч, чийто край се затяга към чучура на мивката. Отдолу, в самото дъно на съда, е пробит втори отвор. Когато подготвяте устройството за работа, го сложете в мивката и то така, че отворът да се пада горе-долу където е каналът. Притегнете маркуча към чучура, пуснете силно водната струя и хоп – турбината се задвижва! На нея е монтирана ос, чрез която въртеливото движение се предава на фиксирани към ротора ножове, които пък раздробяват зарзавата, плодовете или каквото там вече сте сложили. Като имате предвид, че налягането на водата е от 5 – 8 атмосфери, сигурно е имало ефект!

Когато разбиете достатъчно добре продуктите, просто изсипвате съдържимото на съда в друг съд, откачате маркуча, измивате този и готово. Рекламата е красноречива – ,,Действа бързо и сигурно! Разбива равномерно продуктите, спестява време и сили на домакинята!“

Още на пръв поглед прави впечатление една интересна особеност – че при проектирането на ,,хидромелачката“ е предпочетена водната енергия, явно като по-евтина от електрическата, а може би защото самото производство на такъв вид двигател е било по-евтино. Въобще това е било популярен начин за задвижване на битови джаджи още преди много десетилетия – на адрес http://www.douglas-self.com/MUSEUM/POWER/watermotor/watermotor.htm можете да видите разработки с воден двигател за бита и промишлени нужди от края на ХІХ  и началото на ХХ век. Те обаче са много по-големи от показания наш воден пасатор, който тежи не повече от 1 – 2 кг, произвеждала се е от ТПК Бакелиткооп в София и е на пазара от 1963 г.

Очаквайте още стари български щуротии от нас – веднага щом сколасаме да публикуваме! :)

Досега в Сандъците – Sandacite не бяхме виждали такова чудо!

Признаваме си, че когато за първи път видяхме тази печка, я подминахме, защото решихме, че е нещо не само небългарско, ами и въобще неелектрическо! :D При следващото кръгче обаче се загледахме по-настойчиво и забелязахме намотаната нагревателна спирала вътре, която ни напомни за ред български отоплителни уреди от 1950-те години. Оттам насетне интересът ни вече беше възбуден и взехме чудилището в ръце. А то се оказа наистина забележително!

Вертикална, издължена печка с отвесен дизайн, прилична на индуска пагода. Нагревателната спирала е намотана около шамотен прът, или поне от същия материал като плочата на първия български електрически котлон, да кажем. Целият корпус е направен от керамика, което ,,обуславя“ (както се казваше едно време) високата ефективност на печката, защото така тя може да топлоизлъчва и немалко време след изключването си. Освен това, както виждате, на равни разстояния един от друг в корпуса са направени широки прорези, през които пък топлината от все още включената нагревателна спирала може да излиза. Те дори и самите прорези за едни такива с сеслучайно търсена форма – някакъв източен мотив носят с това закръгляне отгоре. Дизайн и инженеринг от висока класа, съчетали както естетика, така и най-доброто от доелектрическите отоплителни печки с по-съвременните топлоизточници! Воала! :D

Сега – парливият въпрос за датирането. Поначало нищо не пречи да отнесем тази електрическа печка към средата или втората половина на 1950-те г. Само че има една малка подробност. Електрическите уреди от тази епоха са изключително добре описани в поне три изчерпателни книги, които познаваме, и в нито една от тях не се споменава за този. Също така, от долната страна на устройството е отпечатано работното напрежение във волтове – 220. Както знаем, 150-волтовото напрежение изчезва окончателно в България някъде в началото на 1960-те г. (Това е и причината, поради която множество наши уреди от 1950-те съществунат и в две версии – 150- и 220-волтова.) За този обаче нямаме информация да е изработван в такива два варианта. Затова го датираме към началото на 1960-те г. – може би 1962 – 3. Заводът – производител, разбира се, е Елпром Варна, а потребяваната мощност от мрежата е поне 500 вата, или нещо подобно – не се чете особено добре надписът, макар и да е впечатан:

Връзката с мрежата става чрез кабел с щекер, конектора за който виждате на първата снимка вляво.

Засега това са фактите, които можахме да издирим за тази причудлива електрическа печка. Малко преди нея започва производството и на първата българска духалка, която можете да видите ей тук:

1960 – първата българска духалка

See more

[1963] Първият български електротрактор

(Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път във в-ĸ Fіbаnk Nеwѕ – издaниe нa Πъpвa инвecтициoннa бaнĸa (Fіbаnk) – бpoй 134, 15 юни 2018 ==> https://fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-134.pdf.)

През декември 2017 г. известният германски производител на селскостопански машини AGCO представи необичайния трактор Fendt e100 Vario, който се задвижва не от обикновен двигател с вътрешно горене, а от електрически такъв. Електротракторът е рекламиран като революция в този вид техника заради необичайното задвижване, на практика отсъстващото замърсяване и различните функции, които се управляват чрез собственото му мобилно приложение. Част от бъдещето му е вече осигурено – в скоро време Община Мюнхен ще замени използваните в града дизелови трактори с електрическия e100 Vario. Неговата мощна батерия е предвидена да работи и като енергоизточник за зареждане на други консуматори в по-спартанските условия на полето.

Ще кажете – нормално, модерни времена. Да, ама знаете ли, че още преди 55 години и в България сме имали електрически трактор! Бил е разработен в Института по механизация и електрификация на селското стопанство в София. Ето как е станало това.

В началото на 60-те г. ,,отговорните органи“ по земеделската механизация на държавата констатират, че  механизацията в оранже­риите е недостатъчна и че почти всички основни работи, пог­лъщащи много труд, се извършват ръчно. Това положение спъва увеличаването на оранжерийните площи и води до висока себестойност на произведените ранни зеленчуци. Затова в гореспоменатия Институт е  бил набран  колектив от научни работници със задача да създаде подходящо средство за механизиране на работните процеси в оран­жериите. Инженерите мислили, мислили и сътворили… електрически трактор!

    Като се замислим, защо пък не? Такива днес ги има бол (напр. германският Fendt e100 Vario от тази година).

    Проектантите установяват, че в основата си идеята съвсем не е лоша. Електромоторът има някои ценни предимства в сравнение с двигателя с вътрешно горене. Той не се нуждае от зареж­дане с гориво, винаги е готов за работа, бързо се пуска в движение, има висок коефициент на полезно действие. Освен това обслужване­то му е много леко и просто. Технически прегледи се правят по-рядко. Дори са пресметнали, че разходите за ремонт на електротрактора са три пъти по-малки от тези на обикновения трактор с бута­лен двигател.

Но тези предимства съществуват само при работа в ограничени райони или на място. При използване на електротрактора в полето проектантите забелязват  и неговият основен недостатък. Новото оръдие на труда се захранвало чрез дълъг кабел, който го следва по време на целия му работен път – тоест нещо като каишка между мрежата и него! Този дълъг кабел за захран­ване влече след себе си допълнителни електромрежи и други съоръже­ния, които повишават значително стойността да извърше­ната работа.

А защо не са използвали обикновени акумулаторни батерии? Честно казано, нямам сведения за това, но вероятно са сметнали, че това ще оскъпи значително трактора, или пък са решили, че понеже площите в  оранжериите са малки, може да минат и с кабелно захранване. Тогавашните оранжерии изглеждали уместни за използ­ване на електротрактора именно поради малките площи и затворените помещения, а инсталациите за токозахранване имали сравнително ниска цена.

Да се върнем пак при проектантските умувания. Тогавашните оранжерии са изглеждали подходящо място за използ­ване на електротракторите, особено при механизираното отглеждане на ранни зеленчуци. Площите са ограни­чени, помещенията — затворени и инсталациите за зах­ранване с електрически ток струват сравнително евтино.

    И ето, че през есента на 1963 прототипът бил готов! Той имал обикновен асинхронен елек­тромотор с мощност 6,5 kW и 1460 об/мин. Токозахранването идвало от общата мрежа на оранжерията с напрежение 380/220 V. Според планировката на пространството кабелът можел да се влачи върху почвата или да се издига под покрива и да се носи от телено въже. За да не се усуква при завоите, конструирали специален въртящ се контакт, на който едната му част да се върти заедно с кабела, без да се нарушава електровръзката. Направо велико!

     За предпазване на кабела от усукване при завоите е бил конст­руиран специален въртящ се контакт. Едната му част се върти заедно с кабела, без да се нарушава електри­ческата връзка. представяте ли си, какво чудо! :D

    Първият БГ eлектротрактор имал малки размери – ширина 60 см и дължина 135, а теглото му било 400 кг. Можели да му се монтират и външни съоръжения, напр. плуг. Имал две предни и две задни скорости. Практически били осъществени само предните, а зад­ните се получавали с превключване на фазите на електро­двигателя. При смяната им валът му променял посоката си на въртене и тракторът от преден ход минавал на заден. Спирачките били челюстни и се монтирали в задвижва­щите колела. Задействали се посредством лостове и пе­дали, монтирани пред седалката на тракториста.

Виждаме, че в сравнение с обикновените верижни трактори конст­рукцията на този е значително опростена, което и намалило много стойността му. Можел да се произвежда с вече усвоените технологии. Обслужването и управлението било лесно и замислено да се извършва и от хора с ниска квалификация.

Електротракторът бил предвиждан главно за оране на почвата в оранжерията преди разсаждане на растенията. Дотогава земята се копаела с конски плуг или с права лопата. При опити да се използват обикновените трактори резултатите не били добри. Това е логично – по-големите и тежки машини утъпкват силно почвата, бук­суват, имат малка маневреност и голям радиус на завоите. Освен това, в повечето оранжерии просто не можел да влезе голям трактор. Използването на малки едноосни трактори също се оказало неудобно поради голя­мото им буксуване и трудно управление.

Снабден с навесен еднокорпусен плуг, г-н електротракто­рът изглеждал идеалният супергерой за ползване в оранжериите! При него буксуването било сведено до минимум, утъпкването на поч­вата – намалено няколко пъти, а управлението било леко и удобно.

За съжаление обаче, следите на днешния ни герой се губят малко след старта и към момента нямаме инфо какво е станало с първия БГ електротрактор. При първо получаване на нови сведения ще допишем. :)