Статии – Стара техника

Вижте в Sandacite.BG как е изглеждало Радио Варна преди 80 години!

Радио Варна е втората държавна радиостанция на Българското радио след тази в София. Историята на Радио Варна започва през 1933 г., когато на 25 май като секция към съюз „Родно радио“ е учреден Радиоклуб „Варна“. Първото пробно живо радиопредаване от Варна е осъществено на 6 януари 1934 г. на вълна 235.1 м (1276 kHz). На 19 юли 1934 г. пък Министерството на железниците, пощите, телеграфите и телефоните разрешава да започне строежът на бъдещата радиостанция.

Пробните изпитания на морското радио започват през септември 1934 г. с различни по продължителност емисии.

Официалното откриване на Радио Варна е на 9 декември 1934 г. в 10:30 ч. с освещаване и тържествен петчасов концерт в зала „Съединение“. Концертът е излъчен в ефир както на вълните на варненското радио, така и от „Родно Радио“ – София.

На 25 януари 1935 г. цар Борис III подписва указ, с който „Родно Радио“ става държавна собственост и така се полага началото на държавната радиомрежа в България.

В началото на 1936 г. е инсталиран нов предавател унгарско производство – „Стандарт“ – с мощност 2 kW. Този предавател, както и вретеновидната антена „Телефункен“ – 78-метрова желязо-решетъчна конструкция с тегло 12 тона – са разположени на около 6 км от центъра на града. С новия предавател Радио Варна започва да се приема добре не само в града, но и на една доста по-обширна територия – в Добричко, Вълчи дол, Шумен, Попово, Свищов, Севлиево, Габрово, Созопол, Горна Оряховица, Ямбол, Тетевен, София и дори във Видин.

Вече държавното Радио Варна започва излъчване на 21 май 1936 г. на средни вълни с дължина на вълната 251 м или честота 1195 kHz.

Такаа… вече знаете за четворка… а сега ние тук ще Ви отведем в предавателната зала (горе) и в апаратната част на студиото (долу) на морското радио точно преди 80 години, за да видите каква апаратура е имало там и въобще какво се е случвало – това са непубликуваи снимки, никъде другаде не можете да ги видите – само при нас! :) Почерпани са от книга със заглавие ,,Наръчник на радиоабонатите“, която е специално издание за платилите таксата си слушатели на Радио София. Тези снимки ние самите ги виждаме за пръв път.

Да влезем в залата с апаратура за радиопредаване: ,,В залата на отделни табла са инсталирани: съединителите на линиите, идващи от студиото, преусилвател, осцилатор-кристал, загряван от постоянна температура с автоматично регулиране, и светлинна контрола. Също там са изправителните единици с усилвател, междинен усилвател и модулационно стъпало. Едно изходящо стъпало с две лампи в действие и две лампи в резерв дава 2 киловата мощност. То има въздушно охлаждение и в допълнение е инсталиран и вентилатор“.

А ето я и апаратната зала на Радио Варна през 1939 г.:

,,Студиото е съединено с апаратната зала чрез прозорец, за да се контролира лесно предаването в студиото. На усилвателното табло личат един главен усилвател, три микрофонни усилвателя и един приемник за контролиране предаването. Има и командно табло с бутони, за да се приведе автоматически в действие инсталацията на предавателната станция на Радио Варна. Също така, в апаратната присъства и табло със сигнални знаци за всички видове изпълнения“ – ни казва рекламната книжка.

Интересен ли Ви е някогашният хардуер на българското радио? Тогава само почакайте, ще имаме още изненади за Вас! :)

 

Вижте в Sandacite.BG нашия български механичен грамофон от 1930-те г.!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%84%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-1930-%D1%82%D0%B5-%D0%B3.html.)

Много хора помнят от детството си електрическите грамофони, на които са слушали драматизации с детски приказки и любимите си изпълнители. Българските грамофони бяха доста разпространени, правеше ги заводът във Велико Търново, а по-скъпите от тях вървяха с комплект от две колони или както се наричаха – озвучителни тела. Напоследък слушането на плочи се възражда и наблюдаваме повишен интерес към машинките за слушането им.

Преди да се появят те обаче, у нас също са се произвеждали грамофони, които обаче имат немалко разлики със своите наследници. Напр., те нямат колони или вградени говорители, а звукът излиза от широка стърчаща фуния или вграден в дървения корпус метален „рупор“. Самите плочи също не са винилови, а от шeллaĸ – твъpд и мнoгo чyплив мaтepиaл, нaпoдoбявaщ бaĸeлит – и се въртят със 78, а не с 33 1/3 или 45 оборота/мин. Задвижването на диска с плочата не е с електродвигател, а ръчно, чрез завъртане на манивела (макар че малко по-късно са произвеждани и „дядовци“ с електромоторче).

В Царство България такива грамофони са предлагани главно от 2 фирми – „Симонавия“ АД (с грамофоните „Орфей“), собственост на бившия летец Симеон Петров, и „Радио Електрик“ на бул. Мария Луиза № 45 в София (предлагала и „Клингзор Екстра“).“Симонавия“ е и най-големият производител на грамофонни плочи у нас до 1947 г. Вероятно през втората половина на 30-те са започнали предлагането и на грамофони.

Тези устройства приличат на куфарче от леко дърво, чийто капак се отваря откъм късата страна, а откъм дългата има кожена дръжка. В средата на късата страна е и механизмът за стягане на капака, за да не се отваря при носене на грамофона:

Отстрани на корпуса стърчи манивела:

При завъртане тя нагнетява пружина на двигател, вграден в корпуса (при българските манивелни грамофони фирмата „Радио Електрик“ е предлагала модели и с единична, и с двойна пружина – за по-висока мощност на двигателя, а и с електродвигател). Двигателят завърта металния диск, върху който поставяме плочата.

Когато отворим капака, виждаме добре подредено пространство. В средата е дискът, покрит с мъхеста материя, а в долния десен ъгъл – регулатор на оборотите между ~66 и ~100/мин (това е за съвместимост с много стари плочи от началото на ХХ век, когато са произвеждани такива с най-разнообразна скорост на въртене):

Точно вляво срещу него пък има лостче за бързо спиране на диска.

В далечния край, оттатък диска, пък се намира интересно метално приспособление, поставено в специален отсек. Това е т.н. тонрамо на грамофона – извита тръба с кръгло сечение.

Когато искаме да възпроизведем звук, повдигаме рамото, завъртаме го и внимателно го поставяме върху най-външния край на плочата. Рамото завършва с голям кръгъл детайл, от който се спуска метална игла и опира в плочата – тази игла е звукоснемателят, тя извлича звука. Оттам той се възпроизвежда чрез мембрана, която можете да видите в споменатия кръгъл детайл. После започва пътуването на звука по това, което отличава този вид грамофони от онези, другите – традиционните „фуниести“.

Ето за какво става дума. При тях звукът от мембраната се усилва от голяма кръгловàта фуния, стърчаща високо над по-ниския от нея грамофонен корпус. Фунията звуковъзпроизвежда с голяма чистота и сила. Появата на тези грамофони и плочите в края на ХІХ и началото на ХХ век довежда до масово разпространение на автономното и самостоятелно слушане на музика – вече не е нужно човек да напуска дома си, за да стане съпричастен на концерт или опера напр. – но същевременно потребителите започват да искат музикалното устройство за слушане да бъде и преносимо. Тези устройства интензивно се рекламират като идеални за излети, къмпинги, разходки и т.н. От вносните марки най-известни в България стават американските Columbia и британските His Master`s Voice, разпространили се с названието „Куче Марка“ заради емблемата си – куче, слушащо традиционен „фуниест“ грамофон (HMV като „Куче марка“ се споменава и в разказа на Чудомир „Търговец“).

Фунията обаче прави грамофона деликатен и трудно преносим. И ето, през 1913 г. компанията DECCA изобретява портативен грамофон – „рупорът“ му се намира не над, а вътре в корпуса – в двойно дъно, под нивото на диска (при българските модели също е така). Рупорът представлява разширение на тонрамото отгоре. Голямата метална тръба осигурявала силен (80 – 100 dB), макар и неособено качествен звук – хриплив, писклив, с изкривявания. В нашата литература наричат рупора „резонатор“, а еталон за качествен тон стават грамофоните на His Master`s Voice.

При всички грамофони качеството на звука силно зависи от състоянието на иглата. Точно иглите са най-бързо износващата се част при тези грамофони, направо консуматив. Те трябва да се сменят след прослушване на едната – да, само на едната страна от плочата! Причината е, че от триенето в плочата иглата се затъпява и – което е по-лошо и вредно дори! – на нея се появяват ръбове и нащърбвания, които постепенно повреждат плочата. Иглите са продавани „по десетъ въ кутия“ (а и по повече), защото закупуването на една-две не е оправдано. У нас, освен западните марки като германската Everest напр., са предлагани и български игли „марка Радио Електрикъ, маркирани съ специална полировка“. Иглите лесно се закрепват за края на тонрамото. Те са стоманени, различни по вид и се разделят по силата на възпроизвеждането (soft tone, medium tone, laud tone, extra laud), която пък се определя от дебелината – колкото повече, толкова по-звучни. Напр. в български каталог се предлагат „игли марка Блицъ, въ 3 вида – силни, срѣдни и тихи, а разполагаме и съ други“. Има какви ли не форми игли, някои от които са съвсем невъобразими.

Правени са даже и от бамбук, за което американската компания Columbia е продавала специална машинка – fiber needle cutter:

Показаният грамофон „Радио Електрик“ дойде с няколко игли бонус, забравени от десетилетия в отсека вдлъбнатина, където обикновено „си почива“ тонрамото със звукоглавата. Продавали са се и различни метални кутии за тях.

Мембраните също са различни видове – „металически“, „със слюда, с ясен силен мелодичен тон“… Често се сменят и пружините за двигателя. След време те се чупят или отслабват – дискът пак се върти, но след поставяне на тежкото тонрамо върху него започва да се забавя, защото не преодолява натиска (да цитираме Чудомировия герой – „…слаби пружини, знаеш, врякат като жаби! „). Качествен внос у нас са били шведските Globus и американските Zenith (и те „направени отъ чисто шведска стомана“), но грамофонни пружини се правят и досега и могат да се намерят в Интернет. Там се продават и стари неизползвани пружини.

Трябва обаче и да полагаме грижи! Детайлите на грамофонния мотор е добре да се смазват, а плочите – да се чистят и да се съхраняват стриктно – каталогът ни предлага „бръсалки, истривалки, плюшни за чистене плочи; куфари (чанти) за тѣхъ; пликове за плочи 25 и 30 см“. Често слушаните са пазени и в издут дървен „джоб“ от вътрешната страна на капака. В средата е емблемата на производителя.

А както можете да видите и от клипа по-долу, нашият „Радио Електрик“ с двойна пружина е в действие и сега. Пожелаваме му още много работно дълголетие!

Вижте в Sandacite.BG каква репортажна кола е ползвало Радио София през 1939 г.!

Както знаем, радиоколата (а при телевизията – ПТС – подвижната телевизионна станция) е много важно ,,сечиво“ за всяка радиостанция. Чрез нея радиото има възможност не само да изпрати свои репортери на мястото на горещо събитие, но и да излъчи пряк репортаж оттам. Днес ще Ви покажем как се е правело това в България през 1939 г. – един малко познат момент от историята на българското радио.

По времето на Царство България Радио София е разполагало с пикапи като ето този. Всеки е бил съоръжен специално за радиорепортажи и наречен в една рекламна книжка (откъдето взехме и снимката) ,,специален автомобил“… а ние го нарекохме радиомобил! :) В задната му част се е съдържала преносима апаратура и подходящи маси, които са мебелировка за нея. По-точно, в колата се намират 2 – 3 – 4 микрофона, смесител, усилвател, акумулаторна батерия, токоизправител и неколкостотин метра кабел – може би за свързване на микрофона към останалата апаратура, ако е нужно репортерът да го използва на по-отдалечено от радиоколата място. Както виждате на снимката най-горе, не липсва и задължителната за всеки сериозен автомобил резервна гума! :D

За тази снимка благодарим на Рr-office.org. Вляво се забелязват два грамофона, левият от които е бил вероятно записващ на лакови или меки грамофонни плочи. Радио София със своята репортажна кола е правило също звукозаписи на лакови (восъчни) или меки „децелитни” грамофонни плочи на преносима апаратура Телефункен. На такива плочи са били записани и редица бележити българи из страната през годините около 1938 – 1940. (Това сочи в своята публикация «Средна вълна 352 метра» от 1942 година Матвей Вълев, за когото пък Ви разказахме ТУК.)

Самите коли са санитарни Опели, използвани в българската армия.

Ето още една снимка:

Но как се е осъществявало самото пряко предаване? Във всички обществени институции (Народното събрание, съдилищата и други традиционни места на важни събития) и в кварталите на София са били поддържани специално предвидени за ,,радиорапортажната служба на Радио София“, както са я наричали тогава, специално предвидени за това телефонни линии, свързани директно със студиото или телефонната централа. По тях радиоговорители са предавали своите информации. С помощта на такива телефонни линии радиоколата е можела да бъде от полза за излъчване на репортажи не само от София, а и от други градове.

Репортажният автомобил се е обслужвал от четирима или петима специалисти: един инженер, един или двама техници, един говорител и един ,,уредник от предавателната служба“. Всички те са били много дисциплинирани радиослужители, отговорни за изработването на успешни репортажи.

Със сигурност радиомобилът е представлявал интересна гледка по улицата, а според нас и сега изглежда авторитетно с този надпис ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ НА ПОЩИТЕ, ТЕЛЕГРАФИТЕ И ТЕЛЕФОНИТЕ. :)

А Вие очаквайте от нас още публикации, свързани с историята на радиото в България. Доскоро!

Вижте в Sandacite.BG тези архивни замисли за жична радиофикация отпреди 80+ години!

Разглеждайки прашните  архиви, се зачетохме един брой на интригуващото списание ,,Наука и живот“. Той е от 1936 г., а статията, която привлече вниманието ни, е от българския радиоинженер С. Дойчинов. Той е автор и на втората книга за телевизия у нас – ,,Телевизията“ от 1936 г. В тази статия Дойчинов търси отговор на въпроса как да се осигури възможно най-качествено и без смущения радиоприемане, но също така и как телефонната техника да се използва по-съвършено – напр. да се провежда телефонен разговор с пътуващ влак! Авторът е прехвърлил много информация, осмислил я е и  намира отговора в жичното предаване на радиосигнали. Предлагаме Ви заедно да видим какви по-точно са неговите предложения!

,,Многобройнитe наблюдения, правени при безжичното раз­пространяване на електрическа енергия, показват, че излъче­ните от един изпращач електромагнитни вълни не се раз­пространяват във всички посоки еднакво, а че се разпространя­ват преимуществено по посока на реки, канали, ж. п. релси и проводници.

Така, един предавател, който се намира на брега на някоя река, например „Радио Виена“, се слуша много по-ясно от приемник, намиращ се близо до Дунава, отколкото от приемник, който е далеко от него.

Причината електромагнитните вълни да се разпространя­ват по-силно по посока на един проводник, особено по метална жица, отколкото в друга посока, е, че про­водниците задържат енергията около себе си, и то до такава степен, че е възможно насочването на високофреквентна енергия и насочването на електромагнитни вълни, чрез проводници.

Този процес не бива да си го представляваме като при правия ток. Там токът тече по проводника в една и съща посока и с еднаква или променлива сила, а тук енергията тече по дължината на проводника.

Тук ние искаме да запознаем читателите с главните практически приложения на насочените чрез жици електро­магнитни вълни.

ВЛАКОВА ТЕЛЕФОНИЯ

Тази телефония позволява да се влезе в телефонна връзка с пътуващ влак.

Всека една от двете станции — в влака и на гарата —  представлява комбинирана приемо-предавателна уредба с ми- кротелефонна гарнитура (слушалка).

Станцията в влака се съединява от една страна със зе­мята чрез колелата на вагоните, а от друга — с разполо­жената върху покрива на вагона антена.

Успоредно на ж. п. линия се прокарва метален проводник. Може да се използва и кой да е телеграфен или телефонен проводник, стига той да не е отдалечен на повече от 10 метра от ж. п. линията. Този проводник води до приемо-предавателната станция на гарата; той свършва с контакта „антена“ на споменатата станция, чийто контакт „земя“ се заземлява.

Излъчените от изпращача в гарата електромагнитни вълни се насочват чрез споменатия проводник и достигат разположената върху покрива на вагона антена.

Първата влакова телефонна уредба е тази по линията Берлин — Хамбург, построена през 1926 год.; тя обслужва пътниците, пътуващи по тази линия.

ЦЕНТРАЛНА ТЕЛЕФОНИЯ

Това е клон на упътената чрез проводник ра­диотелефония, който позволява да се използват високовол­товите проводници (далекопроводите), свързващи някоя си­лова електропроизводителна централаq с подстанциите й (транс­форматорни и разпределителни станции) и така по тях да могат да се провеждат и телефонни разговори.

ЖИЧНО РАДИОПРЕДАВАНЕ

Известно е, че радиолюбителите биват често измъчвани от смущения и паразити.

Един от начините за отстраняване поне на част от смущенията е и използването на градската осветлителна мрежа за радиопредаване от радиостанцията. За такова предаване трябва антената на радиопредавателя да се съедини чрез проводник с градската мрежа.

По този начин концертът, предаван от студиото, може да се приеме и чрез осветлителната мрежа. Това прие­мане става, като контактът „антена“ на приемника се съе­дини последователно с един подходящ кондензатор, с градската мрежа. По този начин от всеки контакт, в който може да се включи ютия или лампа за маса, може да се вземе не само топлина и светлина, но също звук и говор.

Това радиопредаване, сравнено с безжичното, има това предимство, че изразходва по-малко енергия, че е по иконо­мично, но затова пък кръгът на слушателитe е ограничен.“

Със сигурност можем да кажем, че инж. Дойчинов е написал пророческа статия – жичната радиофикация започва да се използва в България през 1947 г., когато с уредби, изпратени като дарение от СССР, са радиофицирани Бяла Слатина и Кнежа. По-нататък следват още много, много жично радиофицирани селища – напр. в началото на 1982 г. готови са 53,6 % от тях. Радиослушането чрез радиоточки в къщите на хората, в стаите на обществени сгради, заводи и т.н. се превръща в мощен начин за политическа пропаганда.

Интересно е обаче дали в България е правен опит са се изгради телефонна връзка така, че да можем да говорим с пътуващ влак. :) Или пък да използва далекопроводните кабели за телефонизиране на различни селища?

 

Още подобни публикации можете да откриете в нашата Фейсбук страница – https://www.facebook.com/sandacite

 

Ехаа, вижте български робот от 1968 година в Sandacite.BG!

Днес в България все повече се говори за роботика – има училища по роботика, курсове за сглобяване на работи, турнири, изложбени щандове на различни събития и какво ли още не! Те се рекламират като особено подходящи за ученици, защото ги запознават нагледно как работи едно техническо устройство – сглобявайки го, децата научават неговите принципи. Това със сигурност е така, но… какво бихте казали, ако разберете, че още преди 50 години държавата ни се е опитвала да развива роботехническото знание у младите поколения?

През пролетта на 1968 г. ученици от радиоелектронния кръжок на Политехническата гимназия ,,Неофит Рилски“ в Харманли конструират и изработват истински робот! Той  еможел да изпълнява редица авангардни за това време функции: умеел да се включва и изключва сам, движи ръцете и главата си, „крачи“ напред, назад, наляво, надясно… Бивало го да посреща и изпраща гости и даже да изнася лекции и уроци!

Както виждате на снимката, той е означен като Р-2, което ни говори, че преди това на белия свят е имало и друг български робот. За него обаче все още нямаме никаква информация.

Иначе робота Р-2 са го направили сравнително лесно. За изработката му са използвани готови елементи: малки електромоторчета, високоговорител, миниатюрен транзисторен магнетофон, акумулатори от по 6 волта и други подръчни материали.

Дамм… голяма работа беше ТНТМ движението, но вероятно този робот си е останал само на равнище прототип и нищо повече. След това вече идва времето на мащабно производство на роботи в България, но там става дума за по-друг вид такива машини – големи промишлени роботи. За тях обаче ще Ви разкажем по-надире. :D

Вжите неизвестни военнополеви телефони от Царство България от колекцията на Sandacite.BG!

Обикновено много се говори и пише за военната история и слава на България, но по-рядко насочваме вниманието си към техниката, използвана от българските войници и офицери в тяхната работа, а за съжаление малко знаем и за българската военна техника. Затова сега се опитваме да променим това и с тази мисъл подготвихме днешния материал, който ви запознава с почти неизвестни български военни телефони, носещи имената на наши царски особи от ХХ век – Борис ІІІ и Симеон ІІ.

ИНЖЕНЕРНО ИМУЩЕСТВО

Тези телефони са произвеждани в специална фабрика, създадена в началото на ХХ век за нуждите на българската армия. На 27.ХІІ.1906 г. с Височайши указ № 153 е установено създаването на т.н. Инженерна работилница със склад към нея. Строежът започва през януари 1907 г. върху терен на Княжеското шосе, на около 300 метра от Руския паметник. На 4.ІV.1907 г. пък заповед на Военното ведомство на Княжество България съобщава и че ,,Инженерната работилница е формирана при Първа пионерна дружина на 27.ІІ тази година“.

Целта на създаването на тази работилница произтича от неотложната нужда да се поддържа и ремонтира все повече увеличаващото се техническо имущество на българската армия. От началото на 80-те г. на ХІХ век в нея се създават разнообразни ,,телеграфни“, ,,железопътни“, ,,технически“ и ,,минно-понтонни“ части с различен ранг – дружини, роти, полкови, бригади… Общото между всички тях е, че към тях се изпраща различна по вид военна техника, която има нужда от професионално стопанисване. Създадените дотогава частни оръжейни, коларо-железарски и други работилници не задоволяват потребностите на войската с нужния капацитет и бързина, а и при толкова много ,,сервизни центрове“ е трудно те да се координират достатъчно добре с потребностите на постоянно постъпващата нова военна техника – телефони, разнообразна телеграфна техника, друго инженерно имущество…

Една от задачите на създадената през 1907 г. работилница е не само да ремонтира, но и ,,да се изработват ново известни предмети от имуществото на инженерните войски“, т.е. тук говорим вече за истинска фабрика. През следващите десетилетия нейното производство се увеличава, а на 1.V.1924, след началото на строежа на Държавната военна фабрика в Казанлък, Работилницата е преименувана в Инженерен отдел на Държавната военна фабрика; въведена е и самостоятелна емблема. Разширява се производството на военно-свързочна техника – телефони, номератори, светлосигнални апарати, радиостанции… Последното преименуване е на 1.І.1939, когато, именно защото тази дейност се превръща в основна на Инженерния отдел, той е преименуван на Военна инженерно-свързочна фабрика. През 1947 г. тя прекратява дейността си, но след това ляга в основата на построените сетне заводи. Такава е историята на тази фабрика, подредена от най-съвестния й изследовател проф. Манол Млеченков.

С ТЕЛЕФОН НА ГРЪБ

А сега да съсредоточим погледа си върху няколко произведения на тази фабрика. Става дума за преносими военни телефони, изработвани в кутии от брястово дърво, на които са монтирани здрави кожени каиши с цел да се носят през рамо. Отгоре телефонната кутия се затваря с капак, който се заключва с бравичка. Тези апарати са предназначени за телефониране между отдалечени войскови части в полева обстановка – чрез такова устройство напр. командирът на една дивизия може да комуникира с този на ротата. Един такъв апарат действа по следния начин.

Да предположим, че ние сме в ролята на ротния командир. За да можем да разговаряме с друга, отдалечена военна част, първо ще инсталираме телефона там, където се намира нашата част. Сетне ще свържем един двупроводен кабел така, че единият му край да е прикрепен към двете клеми на нашия телефон, а другия му край – оттатък, към апарата, с който желаем да разговаряме. Когато командирът на отдалечената военна единица пожелае да набере нашата, ще завърти стърчащата отдясно манивела, а вследствие на това нашият телефон ще зазвъни. Същото ще трябва да направи и ротният командир, ако иска да разговаря с някого от другата част. Във всички случаи обаче, за да говори, човек трябва да натисне бутона на слушалката, иначе ще може само да слуша.

ПОВИКВАНЕ С МАНИВЕЛА

Този тип започване на разговор с абоната – с въртене на манивелата – се нарича ,,индукторно повикване“. Завъртането създава електрическо напрежение и изпраща електрически сигнал у отсрещния телефон, което пък кара неговия звънец да се задейства. Точното название на този тип телефони през 30-те и 40-те г. пък е ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване“, а след това идва името на модела.

Ако ги инсталираме по описания по-горе начин, тези телефони не могат да избират абонат, различен от онзи, с който директно ги е свързал кабелът. Обаче, ако военните сили са разположен някъде за по-дълго време, може да се установи истинска полуавтоматична телефонна централа! В такъв случай завъртането на манивелата ще свърже телефонния потребител с централата, телефонистът ще му вдигне, а той ще трябва да каже с кого желае да го свържат и след това да изчака връзката да се осъществи. Едва тогава съобщенията ще могат да бъдат разменени.

Първият такъв телефон, произвеждан от българската военно-техническа промишленост, се нарича ЦБТ (от ,,Царъ Борисъ Трети“) и производството му започва през 1937 г. Той притежава повече функции от своите наследници. Нека го разгледаме подробно.

,,Ф“ КАТО ФЕРДИНАНД

Преди всичко, на капака забелязваме два малки хартиени листа с напечатани таблици, поставени в метални рамки. Това е нещо като спомагателна таблица, която да улесни слушащия абонат, ако по време на разговора се появят силни смущения от какъвто и да е вид. При говорене буквите се заместват с думи. Ето как става това. Таблицата се състои от кирилската азбука, а срещу всяка буква е отпечатана дума, която започва с тази буква. И така, като чуем ,,Пенко“ – това е буквата П, като чуем ,,Кирил“ – това е К и т.н. На нашия ,,Царъ Борисъ Трети“ колкото се може повече от буквите са предадени с внушителни ,,царски“ имена – срещу Н стои Наполеон, срещу О – Омуртаг, а срещу Ф – Фердинанд! Романтично…

ВТОРА СЛУШАЛКА

Този военен телефон притежава една интересна функционалност, която не е налична при неговите наследници – възможност за подслушване на разговори между други абонати, напр. – на разговор, воден по вражеска линия. Когато войниците открият прокарана вражеска телефонна линия, единият край на кабела се свързва паралелно към нея (без тя да се прекъсва), а другият – зад малкото капаче на нашия ЦБТ с надпис ,,съ подслушване/ безъ подслушване“:

Зад него се крият два конектора за двупроводен кабел с подслушвателно предназначение. След това разговорът се подслушва на малка капсула, чийто кабел се включва зад другото тайнствено капаче с надпис ,,втора слушалка“. Тя не притежава микрофон и затова чрез нея може само да се слуша, не и да се изпращат звукови съобщения. Така противникът може да разговаря, а нашите да го подслушват, без той да разбере това.

В такъв случай схемата на свързване е различна от стандартната ситуация, когато два телефона са свързани на двата края на линията.

Втората слушалка може да се употребява за подслушване на разговор и в други случаи. Напр. с телефона ЦБТ може да се устрои т.н. междинен телефонен пост – тогава нашият апарат е свързан едновременно към два други, които са свързани и помежду си. Така се съоръжава нещо като малка централа. Когато двата крайни телефона в групата разговарят, разговорът им може да бъде подслушван с капсулата, ако нужният за това проводник бъде свързан в конектора ,,с подслушване“.

Що се отнася до електрозахранването на телефона ЦБТ, то става чрез галваничен елемент – батерия тип Лекланше, чийто вид в тези телефони ще опишем само най-общо.

БАТЕРИЯ С НИШАДЪР

Представете си кутия, в която са поместени два електрода – тя е поместена в единия край на дървеното сандъче с телефона. Единият електрод е цинков и е във вид на цилиндрична кутия, поставена в първата. Другият електрод е коксов, към чиято пръчка е прикрепена тръбичка, пълна със смес от манганов диоксид и въглерод – тя играе ролята на деполяризатор. Пространството между двата електрода пък е изпълнено с нишадър, който се използва като електролит.

За да може да заработи тази батерия, трябва да се налее малко вода в нея, за да се разтвори нишадърът и да се предизвикат химичните реакции, в резултат на които ще възникне електродвижеща сила. Водата се налива през малка фунийка и около 10-12 ч. след това елементът е готов за работа – да ви даде ток да говорите. Когато ще искате да включите телефона в действие, почистете до метален блясък краищата на проводниците и двата електрода. А оттам насетне – каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!

Един интересен детайл – освен нишадъра, в батерийната кутия фабрично са поставени и вещества, които при заливането с вода образуват нещо като паста, която трудно излиза от елемента. Това е направено нарочно, за да може зареденият галваничен елемент в телефонната кутия да се пренася насам-натам без опасност да се разплиска и разлее.

ТЕЛЕФОН ,,КНЯЗ СИМЕОН“

Както е и в историята, наследникът на телефона ,,Царъ Борисъ Трети“ се нарича ,,Князъ Симеонъ Търновски“, или КСТ. Има няколко телефона с това название, образуващи линия, които имат разлики помежду си – с емблемата на Симеон ІІ и без нея, с различни размери на дървената кутия и с различни индуктори. Първият влиза в производство през 1939 г. и се нарича КСТ`39, а последният – КСТ`43. Дали това са различни образци или промени в технологията, засега обаче не знаем.

И телефонът ЦБТ, и някои КСТ-та имат от вътрешната страна на капака си схемата на действие, гравирана върху месингова табелка. На своята сниманият тук експонат е означен като ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване КСТ`42“ (или `41, не се чете ясно).

Той е с по-малко функции от ЦБТ, с някои разлики в частите, но и по-лек и по-удобен за носене. На другата, по-малка табелка, стриктно е впечатан фабричният номер:

Отдолу пък стои емблемата на Инженерния отдел на Държавната военна фабрика:

Когато вдигнем бакелитената слушалка, забелязваме герба на вече коронясания тогава цар Симеон ІІ. На видно място до нея са също така и двете клеми за включване на телефонния кабел отвън. Звънецът на този апарат е с две камбанки и е по-чувствителен в сравнение с този на ЦБТ. КСТ също притежава и втора слушалка, но не може да действа като междинен телефонен пост, тъй като не разполага с междинен комутатор.

Интересно е да отбележим и факта, че тези ,,царски“ военнополеви телефони, особено от серията КСТ, са използвани в българската армия чак до първата половина на 1960-те г.

Междувременно у нас започва производството и на други такива апарати. През 1951 г. Слаботоковият завод в София пуска модела Б-ТАИ-51, а служилите в казармата и насън ще си спомнят изработваните в Самоков ТАП-77, част от известната серия ТАП, която има различни модели. Но тези апарати са много по-широкоразпространени и познати, затова сега не те, а техните предшественици от 30-те години бяха обект на нашето внимание. Току-що направихме нещо ново – съставихме историята на първите български военни телефони. :)

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2018.

УРАА, в Sandacite.BG най-сетне пристигна и Първата българска акумулираща печка!

ЙЕАА, годината започна УДАРНО! ?Такъв 1 януари никога не съм имал. Слушайте сега какво стана!

Всичко започна на 31-ви декември някъде следобед, когато новогодишният ми подарък ме споходи под формата на чат, в който ми предложиха ето тази акумулираща печка Елпром от 1958 г. Тази печка е много важно нещо за мен, което търся от много време. Никога не съм я виждал на живо! Запазил съм само горчив спомен за една такава, която, още когато бях съвсем малък, един съсед все ми обещаваше да ми я даде, щом решел да я изхвърля, обаче така и не го стори. Не само че не си спази обещанието, ами накрая намерих отвън на улицата само 2 тухли от нея – останалото беше отишло… да нахрани клошарите.? Това беше преди около 15 години. Оттогава безуспешно търся такава и ето че най-сетне една от най-големите ми колекционерски мечти беше на път да стане реалност! Направо се разскачах из стаята.  Какво страхотно вълнение само – привидно един обикновен чат… снимките бавно зареждат, а аз очаквам поредния ,,Изгрев“ примерно… но изведнъж… О, ДАА! ?? ВИЖДАМ СЪЩАТА НЕЯ, която е толкова страхотно рядка и безуспешно я търся от СИГУРНО ДЕСЕТ ГОДИНИ! Пред мен изгрява надписът ЕЛПРОМ и на емблемата – стилизираният знак за високо напрежение! Буквално бях на седемдесет и седмото небе! :D

Поначало това е първата българска акумулираща печка, произведена през 1958 г. в завод Елпром Варна. Голяма е колкото двукрил шкаф-мивка. Известна е с означението ПЕА-1, което значи ,,печка електрическа акумулираща, 1-ва поред разработка на завода“.

ПРЕВОЗ

Това, което  на пръв поглед се набива на очи при тази печка, е изключително голямото й тегло – цели 270 кг, но трябва да отбележим, че това е така само при натъпкани всички тухли вътре. Когато ПЕА-та трябва да се транспортира, винтовете на капака се отвиват, той самият се вдига подобно на такъв на ковчег и започвате да вадите тухлите една по една. След това остава ,,ваната“ с тегло няколко десетки кг, но не се притеснявайте – тя си има колелца и две халки, с които да се вози насам-натам. Капакът не е особено тежък. Именно тази методика използвах и аз при транспортирането.

Интересно е да отбележим също така, че когато печката се закупува от магазина, тя се доставя празна, без керамичните блокове! Що се отнася до размерите на чудовището, те са 1000 х 505 х 685 мм.

Тъй като печката се намираще в друг град, с продавача започнахме да обмисляме как да я превозим – защото още навремето тези печки са се транспортирали точно както описах горе: първо тухлите биват изваждани, сетне премествани отделно с печката и накрая монтирани на местостоежа. Еконт редовно са ме отрязвали за такива гигантски поръчки, ако не са разделени на части, и затова вероятно щяхме да действаме по други начини. Уговорихме се да се чуем на 1 януари около обед, на принципа, че ,,утрото е по-мъдро от вечерта“.

Мина Нова година и на 1-ви едва-що излязох за нещо, и ми се обажда продавачът на прословутата 270-килограмова Първа българска акумулираща печка ,,Елпром“:? ,,Абе… ааа, за мноу години първо, живи и здрави! Та… дъщерята ше идва на София днеска, че утре нали работен ден било. Щеш ли да ти докара печката направо, само да ти я метне?“. ,,Какво?“ – сепнах се наум, но, разбира се, веднага приех така да направим нещата. Дадох му препоръки как най-лесно да извади тежките топлоакумулиращи тухли от туловището на печката и да я качи в автомобила. Съответно това промени малко плановете ми за деня и бързо се върнах в жилището да подготвя пространство. Изобщо не е шега работа това и доста ме озори – размерите на печката са дължина 1 м, височина малко над 60 см, дълбочина около 55. Наложи се да разместя 5 телевизора, 1 радио и 2 шкафа с книги, които първо извадих и после пак набутах, но в крайна сметка успешно дефрагментирах коридора и печката можеше да заповяда!

Към 16:20 получих обаждане от дъщеря му, че е долу пред входа. Аз слязох, една по една пренесох тухлите горе, а после туловището (което за най-голяма моя радост си имаше колелца отдолу) и капака. Една тухла е около 15 – 20 кг. След като се разделихме, наместих тухлите обратно в печката и прекарах нагревателите през тях (много пипкава работа!). Сложих й капака, а след това подредих върху и около находката останалите неща. Работих общо около пет часа, а накрая седнах да вечерям и аз най-сетне като нормален човек.

КАК РАБОТИ НАКРАТКО

Както знаем, акумулиращата печка е ус­тройство, в което през нощта се на­трупва топлина. Тази е мощна, голяма, тежка и предназначена за отопляване на поме­щения до 60 куб. м. Когато се развихри, осигурява стайна температура около 15 – 20 градуса при външна температура – 5.

Работи на ето този принцип. Както е извест­но, електрическата енергия, консуми­рана през нощните часове, е по-евти­на. През 1958 г. – годината, когато този звяр излиза на пазара – времето за евтина нощна тарифа на ел. енергия е между 22:30 и 5:30 часа. Идеята на печката е през нощта тя да натрупа и набере топлинна енергия, а през деня да се изключи от електрическата мрежа и да отдава тази топлина на стаята.

Нашата ПЕА има в себе си 8 големи и тежки топлоакумулиращи блока, изработени от качествена керамика и наричани жаргонно тухли. Когато я оставим да работи цяла нощ, до сутринта в тях се натрупва топлина, достатъчна за ото­пляване на стаята през един цял ден.

А сега да я разгледаме! :)

ПОДРОБНО УСТРОЙСТВО НА ПЕЧКАТА

Чудовището се състои от туловище (тяло), израбо­тено от стоманена ламарина и боядисано в някакъв странен сивобежов металик. Разрез на цялата печка сме дали по-долу. Посочените тук нейни елементи са с номера, за да ги откриете лесно по чертежа. :)

Вътре в туловището на печката преминават 6 нагревателни спирали, а около тях са споменатите тухли. Те тежат по около 18 кг едната. Всяка има в себе си 12 кръгли дупки (10), които при подреждането на тухлите съвпадат една срещу друга. Идеята на тези дупки ще изясним по-долу.

Отгоре печката се затваря с дълбок ка­пак (4). Откъм долната му част  има дебело дъно (6) от няколко пласта изолационна материя (азбест), която е притегната със стоманена ламарина. В средата на това дъно има отвор (7), който може да се затваря и отваря със специална клапа, чиято роля ще изясним по-надолу. Тя се командва от ръчката (8), излизаща навън, вдясно от капака. Самият капак има прорези, през които да излиза топлината, и се фиксира към туловището чрез винтове.

В средата на дъното (2) на печката също има отвор, който може да се затваря и той чрез клапа. Дръжката за това (3) излиза навън, вдясно от дъното, за да може клапата лесно да се отваря или затваря.

Ко­гато поискаме печката да ни затопли помещението, завъртаме двете изнесени ръчки и така отваряме съответните 2 клапи. Горната ръчка даже има означение –  когато е насочена наляво, сочи срещу надписа ,,отворено“, а когато сочи вдясно – срещу ,,затворено“. През това време тухлите вече са се достатъчно нагорещили от нагревателите – могат да достигнат температура около 600 градуса! В този момент пускаме студения въздух да навлезе отдолу, той преминава през дупките на тухлите, затопля се от нагорещените тухли и накрая излиза нагоре през прорезите на капака. По този начин печката успешно затопля голямо помещение!

Как обаче се задържа в печката натрупаната в тухлите топлина? Във външния ламаринен кожух (11) на печката е поста­вен втори, вътрешен кожух.  Простран­ството между двата е запъл­нено с дебел пласт стъклена вата (12), която е много добър топлинен изолатор. Изгубената навън топлина е много малко, защото стъклената вата дава изключително добра топлоизолация.

Тази печка е много тежка и не може да се вдига, затова конструкторите са помислили и за това. ПЕА-та е снабдена с 4  колелца (15), което дава възможност тя да се премества в друга стая и там да отдава топлината си. Отдясно и отляво на печката излизат 2 дебели халки (16) за да се тя лесно придърпва… или може би по-точният израз е ,,дотътрузва“. :D

Халките обаче не трябва да се използват за вдигане, ако не са извадени керамичните блокове, защото не само, че няма да успеете, ами ще ги извадите (!). То даже е интересно и това, че поради голямото тегло на печ­ката – около 270 кг заедно с блоковете! – керамичните тухли са се доставяли отделно от самата нея.

ТЕХНИЧЕСКИ ДАННИ

Тези печки са изработвани за мрежово напрежение 150 и 220 волта, защото по времето, когато влизат в производство, вече се е очаквала смяна на стандартното напрежение в България. Потребяваната мощност е 4500 вата.

По-горе споменахме, че в печката има 6 нагревателни спирали. Те са от много качествена хром-никелова сплав в съотношение 20 към 80 % и могат да издържат температура до около 1000 градуса. Ето и техните данни:

• за 220 волта— съпротивление R = 63 ома; диаметър d = 0,65 мм; дорник — 5 мм; общо тегло — 360 г.;
• за 150 волта — R = 30 ома; d = 0,85 мм; дорник — 5 мм; общо тегло — 470 г.

Ако включим ПЕА-та печката на пълната й мощ­ност, а напрежението на електрическата мрежа е 220 волта, силата на тока ще бъде около 20 ампера, а при 150 волта — 30 ампера.

От външната страна на туловището има малка кутия (13) с 2 броя превключватели (14) за командване на печката, т.е. за превключването й на различни мощности. Степен 3 на всеки превключвател отговаря на мощност 2250 вата, степен 2 – на 1175 вата и степен 1 дава около 600 вата. Самите превключватели са два, защото ако настроим и втория на същите степени, мощ­ността се удвоява!

Ето схемата на акумулиращата печка:

1 – електрически превключватели 15 А; 2 – нагревателна спирала 750 вата; 3 – порцеланова проходна ролка; 4 – кабел; 5 – клема за заземяване

ПУСКАНЕ В ДЕЙСТВИЕ

По-горе споменахме, че тухлите са се доставяли отделно от печката. За да я задействате обаче, ще е нужно да ги монтирате вътре и да нагласите правилно нагревателите, а това е дооста пипкава работа! Все пак, сега ще Ви дадем пълни указания как се прави това.

След като дотътрите печката на определеното й място в стаята, развинтете и извадете капака й. Първо наредете шест тухли (1) по три от всяка страна във форма на буквата П, и то така, че отворената страна да бъде откъм средата на печката (вж. долната фигура). Върху всяка тройка от наредените вече тухли поставете по една четвърта. Ориентирайте четвъртите така, че те да се окажат допрени една до друга с незаоблените си страни, и то така, че каналите да си съвпадат.

Сега вече следва най-пипкавото – полагането на двете най-долни нагревателни спирали в каналите на току-що монтираните тухли (или блокове – както щете ги наречете). На горната фигура сме Ви указали по какъв начин става подреждането и накъде трябва да са ориентирани спиралите накрая, гледано отгоре.

Има още един тънък момент – необходимо е те да се разтегнат на необходимата дължина (ако не са), а това се проверява чрез полагане в издълбаните в блоковете канали. Когато се уверите, че всичко е тип-топ, прокарайте през следващия ред блокове и така после­дователно — до последния ред.

Капакът се поставя накрая, като се притяга към тялото с винтове. Заземете печката за винта – това не го пропускайте, ей!

ОПЦИИ И ЕКСТРИ

Първо, ето как да я включите. След като затворите клапите на капака и дъното, наклонете превключвателите на степен 3. По този начин след седемчасово ,,зареждане“ на печката керамичните блокове ще се нагреят до температура около 600° С. Когато дойде ранна утрин и електромерът отново премине към дневна тарифа на ел. енергията, обърнете превключвателите на 0. (Разбира се, ако няма възможност да се изключи печката в 5,30 часа сутринта, тя може да продължи да се зарежда още няколко часа, но по цена на енергията по обикновената тарифа.)

Ползването на акумулираната в печката топлина може да започне, когато е необходимо — вед­нага, по-късно или след обяд. За да направите това, първо отворете двете клапи чрез ръчките. Както вече знаете, при това положение студеният въздух постъпва през отвора на дъното, минава през дупките на нагретите керамични блокове и, вече затоплен, излиза през прорезите на капака.

Ако обстоятелствата налагат, във всеки един момент печката може да се „затвори“, за да не отдава повече топлина в стаята, а след час-два наново да се „отвори“. Можете и да преместите печката преместена в друга стая и тя там да отдава акумулираната топлина. За тази цел хванете някоя от халките и я дотътрузете, по възможност без да съборите нещо или да я блъснете някъде. Върху печ­ката не бива да се поставят никакви предмети, които могат да повредят боята или да огънат капака.

ПОВРЕДИ

Всяко нещо си има и повреди и Първата бг акумулираща печка не прави изключение. Възможно е напр. след известно време някоя от спи­ралите да прегори. Ако това стане само с една, нама­лената мощност на печката почти няма да се почувства, обаче ако са повредени две или повече, ще се наложи те да бъдат заменени с нови.

За да направите това, първо свалете капака на печката, а сетне и най-горния ред керамични тухли. Проверете изправността на първите две нагревателни спирали, но без да ги пипате за нищо на света! Ако те се окажат здрави, извадете ги от каналите на блоковете и ги прехвърлете навън от тялото на печката, за да не Ви се пречкат. След това извадете следващия ред блокове и т. н. и т н., докато откриете повредената спирала.

Тогава изваждането й и по­ставянето на нова не представлява трудност. Не­обходимо е само да се отвият винтчетата, притягащи капака на ку­тията с превключвателите, и оттам спиралата се демонтира съвсем лесно.

КОЕФИЦИЕНТ НА ПОЛЕЗНО ДЕЙСТВИЕ

Тук сме Ви приготвили и графика, която показва консумираната и акумулираната топлина в килокалории за определено време (в часове) при нашата печка. За седемчасово зареждане тя може да акумулира 22 – 24 000 килокалории топлина, от които е задържала (акумулирала) около 19000 кило­калории. Останалите 5000 килокалории са излъчени в стаята по  време на зареждането и следователно не могат да се смятат като загуба, по­неже са затоплили до из­вестна степен стаята.

От втората (полегатата) част на кривата се вижда как чрез излъчване при затворени клапи ПЕА-та отдава акумулираната топлина. Така например, 6 часа след за­реждането си печката е из­лъчила около 7000 кило­калории в помещението.

Да… това нещо е една наистина чудесна находка и много, много рядка – едва втората такава, която ми е известна. Нашата е с фабричен номер 841. Хич не звучи като да са направили много такива… нищо чудно, че е толкова рядък модел. Лека-полека събираме пълната гама български електроуреди от 50-те години, а това е важно, защото произведените тогава образци в 90 % от случаите са въобще първият български представител на конкретен вид техника!

Ехаа! В Sandacite.BG намерихме схема на усилвател без лампи от 1940!

Днес отново сме на вълна Царство България. При това с нещо особено необичайно! Разглеждайки една годишнина на сп. ,,Наука и живот“ от 1940 г., в рубриката ,,Лабораторния практика“ попаднахме на ето тази  схема, която авторът й Борис Колев описва като ,,уред колкото прост, толкова и евтин“. Я да видим какво има предвид той…

В началото авторът Колев заявява, че ,,направата му изисква само един микрофон, слушалка и малко игра съ инстру­ментите“, а после констатира, че ,,слушането на говор или музика с високоговорител от детекторен апарат е много затруднено поради липсата на много чувствителни говорители“.

КАК СЕ ИЗРАБОТВА

А ето и накратко описанието на схемата, която виждате по-горе:

Поставете мембраните на слушалката и микрофона една срещу друга на разстояние 1,5 – 2 см и ги закрепете със здрави скоби. Върху графитената мембрана на микрофона залепете малко металическо кръгче с диаметър не повече от 1 см.

Преди това запоете върху кръгчето не много дебела метална пръчка. На телефонната мембрана пък запоете телче, така щото при сглобяването на апарата телчето и пръчката да се допират едно до друго отстрани.

Сега леко и внимателно ги залепете. По този начин ще свържете двете мембрани и ще получите една, на която едната страна ще е графитена и ще служи на микрофона, а другата — метална и ще е част от слушалката.

КАК ДЕЙСТВА

Когато модулираният ток от детекторния апарат раздвижи телефонната мембрана, междинното телче ще предаде трептенията си на микрофона, който от своя страна модулира правия батериен ток със същата честота. За са се увеличи силата на възпроизвеждането, би било добре  високоговорителят да не бъде включен направо във веригата на микрофона, а да се употреби и микрофонен трансформатор.

При така направената схема имаме две вериги: първата се състои от детекторния апарат и слушалката, а другата — от микрофона, 1 – 2 – 3 джобни батерийки и високоговорителя — всички те свързани последователно.

Ясно е, че като единствена връзка между двете вериги е тънкото телче, което съединява мембраните. Ето защо то трябва да бъде поставено много внимателно в средите на мембраните, а масата му трябва да бъде минимална, за да се намали вредната му енергия при трептението напред-назад. Също така, припойките по мембраните трябва да са нежни, без излишни материали, но и достатъчно здрави. 

Работата на уреда зависи най-вече от качеството на слушалката и микрофона, затова добре е те да бъдат качествени, а не намерени бракувани отнякъде, съветва накрая авторът на схемата Борис Колев. Накрая той добавя и миловидното пояснение, че ,,наистина, микро­фонът  ще издава присътствието си с характерен слаб шум, но това се изкупва с няколко пъти по-евтината му цена и от най- евтиния аудионен усилвател или приемник“. Под ,,аудионен усилвател“ авторът със сигурност има предвид традиционен лампов усилвател, а го нарича така по името на audion – първата специализирана усилвателна лампа (тя е триод), проектирана и конструирана от американския инженер Лий де Форест през 1906 г.:

Оттук можете да изтеглите цялата схема като DjVu файл – usilvatel-bez-lampi

Още интересни споделяния можете да откриете на Facebook страницата на сайта ни – https://www.facebook.com/sandacite