Статии – Стара техника

Вижте в Sandacite.BG какъв страхотен парен локомотив ще се реставрира у нас!

100-тонен исторически парен локомотив вече пътува от Виена към България за пълна реставрация, съобщават австрийските медии.

Машината е произведена в Пилзен в тогавашния Трети райх и се смята за една от най-мощните при движещите се с пара. След края на Втората световна война въпросният парен локомотив е останал в бившата ГДР, а след това е бил продаден, за да се окаже в жп музея във Виена през последните 20 години.

Собственичката на локомотива Карин Флайшхакер обаче е решила, че времето му за „почивка“ вече е изтекло и над 100-тонното чудовище отново трябва да забълва сажди и пушек. А възможностите това да са случи в цяла Европа са силно ограничени и до голяма степен зависят от ентусиасти и любители на ретро влаковете. Неслучайно собственичката е избрала локомотивът да замине за цялостна реставрация и ремонт в България. Точно у нас са останали най-много парни локомотиви в Европа и има специалисти, които са „събуждали“ към втори живот дремещи от десетилетия парни красавци.

,,Ремонтът в София ще продължи около девет месеца. Идеята ни е след това да използваме този локомотив за атракционни пътувания, за да можем да изплатим разходите за ремонта“, обяснява Флайшхакер.

А частното жп предприятие от българската столица, което ще се заеме с доста екзотичната задача, ще получи и доста впечатляващ хонорар за услугата – 1 милион лева.

Парите изобщо не спират Карин.

,,Татко беше железничар и първият ми подарък беше едно малко влакче. С кукли почти не съм си играла като малка. Локомотивите не са много традиционна играчка за момиченца, но пък са огромно удоволствие“, обяснява г-жа Флайшхакер.

Преди броени дни парният локомотив бе натоварен на кораб на дунавското пристанище във Виена Фройденау. След това от Русе машината трябва да бъде изтеглена до София от друг локомотив. Друг вариант на практика няма. Огромното желязно чудовище не може да бъде превозвано по пътища заради теглото си.

Източник: Offnews.bg

Надникнете в студиото на Радио София през 1940 г. със Sandacite.BG!

Лекторка чете пред микрофона. В дъното се виждат устройствата за грамофонни плочи, а се чете и надписът на стенната табела: ,,Входъ забраненъ“

Здравейте, фенове на старите лампи! Днес сме Ви подготвили още едно пътуване във времето, по-точно – в миналото на Радио София. Тази статия ще ни отведе в студиото му, така, както то е изглеждало през 1940 г. :)

,,Преди 8 — 9 години по инициативата на неколцина об­щественици и инженери и с техни средства се създаде ра­диопредавателната станция „Родно радио“, която обаче не отговаряше на предназначението си.

По-късно Министерският съвет с Наредба-закон от началото на 1935 г. го направи държавен монопол,  като му промени името от „Родно радио“ на „Радио София“, с клонове в Стара Загора и Варна.

За Радио София бе предвидено да се построи голям предавател във Вакарел,  който вече работи, и голямо студио, което още не е довършено, и за сега временно се по­мещава в втория етаж на спестовната каса — на ул. „Мос­ковска“, зад двореца. (Под ,,недовършено студио“ авторът има предвид сградат ана бул. Драган Цанков 4 – бел. ред.)

„Радио София заработи от средата на 1935 г. и се наложи не само у нас,  но и в чужбина и разнася българ­ската реч и песен по целия свят. Въртите копчето на вашия радиоприемателен апарат и стаята ви се изпълва с приятна музика предаваща се от Радио София. А що представлява от себе си Ра­дио София?

Поставяне на грамофонна плоча върху металния диск. До него е микрофонът, а над прозореца с виждат светлинните сигнали

Главният уредник на последното е г. Сирак Скитник,  български писател и художник,  а неговите помощници – уредници за различните отдали (образователен,  музикален,  информационен и стопански – са: г. г. Йордан Стубел,  Ал. Джаджев,  Б. Икономов и Есто Везенков (по-късно един от директорите на Радио Скопие – бел. ред.)

Над една от стаите в етажа на студиото е поставен надпис „Дискотека“. Там в много шкафове, както в някаква голяма библиотека са наредени 14,000 грамофонни плочи, които по избор на уредниците ние слушаме ежедневно. От тях 14 са пълни опери.

Освен тази стая има и други, които служат за кан­целарии на уредниците, а по средата се намира голям хол,  откъдето се предават концертите на военните музики, голе­мите хорове и оркестри.

Същинското „Студио“ е оная част от радиопреда­вателната система, в която става изпълнението на програ­мата, подредена от уредниците на Радио София. То се състои от две концертни зали и от едно командно поме­щение, в което са инсталирани усилвателите, командните и сигнални апарати.

Дежурният техник предава нарежданията си в кон­цертната зала чрез натискане на система от бутончета, с които се предават светлинни сигнали: „Тишина!“, „Почни!“, „Добре!“, „По-близо!* и „По-далече!“.

В концертната зала се намира електрическият часовник, по който се съобщава точното време, и шкафът с грамофоните плочи, които ще се свирят през деня. В средата е пултът,  откъдето се чете, а в дъното е пианото, там са и столовете на оркестрантите.

В средата на залата, поставен на висок триножник се намира „микрофона“, на разстояние около половин метър пред пулта на говорителя.

Ог микрофона електрическите трептения преминават по кабела в апаратната стая, там се усилват, стигат до командната маса, където се контролира и регулира, за да не бъде ту силен,  ту слаб,  а равномерен. След това те се отпращат по една телефонна подземна линия от София за Вакарел. Тук електричните трептения минават през цяла система от усилватели и регулатори и се пускат по антената на националния радиопредавател. Последният има антени, които се крепят на мачта висока 200 метра. От антените на тази мачта се излъчват в пространството със скоростта на светлината (300,000 клм. в сек.) електро­магнитни вълни.

За предаване на грамофонната музика от студиото, в концертните зали има по една грамофонна маса, с по два металични диска, които се движат от електрични моторчета.

За изтеклите близо 5 години пред микрофоните на трите радиопредавателя (София, Стара Загора, Варна) са изнесени над 3,000 сказки, 8,000 концерти с грамофонни плочи и 3000 концерти от наши и чужди артисти, Слушателите получават всеки ден новини най напред от Радио София и после от вестниците. За всичко има уреден час: за българска литература, история, народни песни, детски, ра­ботнически, смесени и др.

В отделна стая има два апарата, на които върху плочи може да се записват някои от по-важните изпълнения пред микрофона в студиото или другаде. Така записаното може след това веднага да се възпроизведе. От тези плочи после могат да се приготвят и копиета.

За всичко направено до сега от Радио София, при нашите български условия, трябва да се благодари на ръко­водителите му, начело с г. Сирак Скитник,  за тяхното усърдие и разбиране.“

Автор: С. М., сп. Наука за всички, 1940 г.

А ето тук можете да надникнете и в потайностите и на Радио Варна:

Как е изглеждало Радио Варна през 1939 г.

See more

Вижте в Sandacite.BG уникален репортаж от радиопредавателя във Вакарел!

С днешната си публикация продължаваме стремглавото си гмуркане в дълбините на българската радиоистория. 

Сигурни сме, че всички редовни читатели на нашия сайт и насън да ги бутнеш, ще знаят историята на легендарния радиопредавател край с. Вакарел, известен и като София-5. Пусната в експлоатация за пръв път на 17.ХІ-1937 г., до 31.ХІІ.2014 г., тази радиопредавателна станция (РПС) е душата и сърцето на българското радио – откакто РПС Вакарел започва да излъчва, из Европа започват ясно да се чуват емисиите на Радио София, излъчвани на вълна 352.9 м / 850 KCs с мощност 100 kW.

Антената на този предавател, тип Blaw-Knox, е чудо на техниката на своето време. Тя има ромбоидна форма, висока е 215 ми тежи 130 тона. Укрепена е с четири железни обтегача. От този тип в България има още една антена и за нея наскоро Ви разказахме. Тя се намира в Стара Загора и е построена също през 1936 г., но от унгарската фирма Standart. В Европа са останали само още две такива антени – по една в Англия и Унгария.

Ето как тогава техникът Иван Хаджийски разказва за строителството на Вакарелския предавател: „През 1936 г. година на високият хълм до село Вакарел започна строежа … Изправяше се голямата вретеновидна антифадингова антена, висока 214 метра, която в основата си се крепеше върху стъклен изолатор, придържана с четири яки стоманени въжета. Копаеше се дълбок ров, в който се полагаше специален високочестотен кабел за връзка със студиото в София. Изграждането на предавателя се ръководеше от специалисти на фирмата-строител „Телефункен”, но в строежа участваха и много наши работници, техници и инженери, между които инж. Станислав Мартулков, инж. Пипев, инж. Коларов”.

Талантливият електронен инженер и преподавател Станислав Мартулков дава подробно описание на обекта през 1938 г. в Годишника на БИАД: „Мястото на новия предавател е избрано след основни проучвания – около 905 м. над морското равнище, на 37 км. от София, около 2.5 км пред Вакарел … Сигнализацията на антената за аероплани става посредством въртящи се прожектори от хиляда вата, с червена светлина, застроени на 15 метра високи мачти от двете страни на антената”.

Инж. Григор Узунов пък описва антената на РПС Вакарел: „Антената на мощния предавател край село Вакарел, строена от фирма „Хайн-Леман”, Берлин, е желязна мачтова конструкция с рибена форма (широка в средата ѝ заострена в краищата) с височина 179 метра. На върха антената е удължена с металически прът, който увеличава височината и със 17 метра, така, че цялата височина е 196 метра. (по други пресмятания височината е 199.82 м). За проводници на тока служат четирите ръбни греди, захранването на антената става в долния край с тръбен проводник”.

Инж. К. Тодоров: „От средата ѝ са опънати стоманени въжета (от 93-я метър), четири на брой, дебели по 60 мм, съставени от по 121 жици. Основата на мачтата е бетонен блок, тежък 48 тона, а блоковете, за които са заковани въжетата, са по 67 тона единият”.

През своето близо 80-годиншо съществуване националният радиопредавател край Вакарел не е засегнат от нито едно природно бедствие – земетръс или ураган. През Втората световна е пощаден от бомбени разрушения, защото служи за ориентир на англо-американските летци.

След 1944 г. предавателят започва да се нарича „Предавател Христо Ботев”, също като известната комунистическа станция „Христо Ботев”. Поради липса на електронни лампи и други резервни части, предавателят работи с едва около 40 – 50 kW мощност. Затова през 1950 г. Главната дирекция на радиоразпръсквантое сключва договор с унгарската фирма „Standard” за ремонтиране на изпосталялото съоръжение. На 24 февруари 1954 г. обновеният Вакарел е пуснат в експлоатация с възобновена мощност от 100 kW.

РПС Вакарел е сред последните дълговълнови предаватели в света. Излъчените оттук програми са се чували много добре в цялата страна и голяма част от Европа, преди да бъде изключен на 31.ХІІ.2014 г., в 22:00 ч. централно координирано време (24:00 българско време).

Именно за това ще си поговорим днес. Тази обширна статия от списание Наука за всички г. VІ (1937), бр. 4 е изцяло посветена на откриването на най-мощния тогава български радиопредавател – Вакарелският – съществувал и изпълнявал вярно службата си до края на 2014 година. Тя е изключително подробна – цялата конструкция на предавателя е разгледана стъпало по стъпало и е обърнато внимание и на непознати подробности, които са крайно любопитни! Има и снимки, които показват тайни места от самата вътрешност на РПС-то, където сега човешки крак едва ли ще влезе да фотографира. С радост я изровихме за Вac. :)

Нека се пренесем назад във времето:

,,Новият радиопредавател се намира при с. Вакарел, на 36 клм. от София, и е свързан с подземен специален кабел с студиото в София. По то­зи кабел се провеждат говорните електрически токове, произведени от микрофона и усилени в сту­диото. Поради затихването по кабела, тези токове се усилват още веднаж в предавателна­та станция, след което модулират носящия високофреквентен ток (носящата вълна) на предавателя. Носящият модулиран ток се усилва в пре­давателните стъпала до край­ната мощ и се отвежда към антената, за да бъде излъчен от нея във форма на електро­магнитни вълни в простран­ството. Така, самият радиопре­давател има за задача да про­изведе носящия ток с висо­ка честота (висока фреквенция), да съчетае низкофреквентните говорни токове с носящите такива, т. е. да ги модулира, да ги усили и най-после да ги из­лъчи чрез предавателната ан­тена:

Всички тези процеси, с из­ключение на излъчването, се извършват от предавателни­те радиолампи в смислено съ­четание с индукционни мака­ри, кондензатори и омови съ­противления. Самият предава­тел образува 6 стъпала. Първото стъ­пало се състои от една радиолампа, в която се поражда променливият носящ ток с 850 000 колебания (тре­птения) в секунда или, както се казва, с 850 000 херца. Колебанията на този ток определят дължината на вълна­та, равна на 252,9 м. 

Първото предавателно стъпало про­извежда съвсем малка електрическа енергия, само колкото е нужна да въз­бужда, да управлява следващото стъпало, затова се казва още и управля­ваща стъпало или осцилатор. Главна­та заддча, която се поставя на управляващето стъпало, е то да произвежда постоянни колебания на носящата вълна, т. е. броят на колебанията на про­менливия ток да не се изменя с теж­нение на времето – било от външни, било пък от зараждащи се вжтре в самата уредба причини. Броят на клебанията на всяка осцилаторна уредба се определя, както е известно, от елелектрическите стойности на индукционната макара и кондензатора, свързани в тъй наре­чения резонансов кръг.

Изисквания­та, обаче, за постоянството на вълната на един радиопредавател  днес са тъй големи, че резонансовият кръг в този си вид поради чувствителностьта му към температурни промени, се явява неподходящ. Затова в решетковия кръг на осцилаторното стж­пало е включен един кварцов кри­стал във форма на крг, който има свойството да поддържа едно голямо постоянство на електричните колебания. Броят на последните в секунда се определя от размерите на квар­цовия кристал и главно от дебелината на кръга. Затова от голямо значение е точното шлифоване на кристала, така че той да отговаря на искания брой колебания на тока на носящата вълна.

За още по-голямо постоянство на вълната, кварцовият кристал е встроен в един стъклен балон, подоб­но на радиоприемателна лампа, в вътрешността на който автоматично се поддържа една постоянна температура. По този начин определящите броя на колебанията размери на кварцовия кристал са независими от темпера­турните разлики на предавателната зала.

Електрическите колебания от анодния кръг на осцилаторната лампа се предават по индуктивен път после­дователно на решетката на второто и третото стъпало. Тук колебанията само се усилват, без да претърпяват каквито и да било видоизменения, и тях­ната амплитуда остава постоянна.

Едва в четвъртото, модулационното стъпало, освен усилване на електрическите ко­лебания, става изменение още и на го­лемината на техната амплитуда в такт с говора и музиката. Този процес, чрез който низкофреквентните токове видоизменят носящите високофреквентни токове, за да могат те да бъдат пренесени безжично на големи разсто­яния, наричаме модулация. Електрически модулацията се извършва, като при­стигналите и усилени в предавател­ната станция низкофреквенти токове се въвеждат през един трансформатор в решетъчния кръг на четвър­тото стъпало. От взаимното въздей­ствие на високофр. и низкофр. ток върху решетката на лампата се полу­чава именно модулираното колебание, което носи вече с себе си звука. 

Този начин на модулиране, който се използва от предавателя във Вакарел, се казва модулация на решетковото напрежение и се прилага с успех при всички мощни предаватели.

Така модулираните вече колебания се предават по индуктивен начин от анодния кръг на IV стъпало на ре­шетката на V стъпало, за да бъдат усилени и по същия начин проведени към последното стъпало.

Петото предпоследно стъпало се състои от шест предавателни лампи, две от които в резерва, а четири могат да се включват по избор 2 по 2 в противотактна схема. По този начин, в слу­чай на повреда на някоя от предава­телните лампи в това стъпало, изключването на повредената и включването на нейно място на една от готово монтирани­те резервни лампи може да стане бързо и удобно, само с заврътване на един ключ. Петото стъпало усилва мощността на модулираните колебания на 25 киловата и ги пре­дава на VI, крайно стъпало, или както се казва още, мощно стжпало, понеже то е, което повишава мощностьта на 100 киловата.

Последното стъпало се състои от 4 големи предадавателни лампи, 2 от които запасни и могат също да се превключат в случай на повреда на лампите, които са в действие.

Както винаги, тъй и тук, за нама­ляване на хармоничните, лампите в последното стъпало са съединени в противотакт. В последното стъпало, както в всички предшестващи пре­давателни стъпала, анодният кръг на лампите е свързан с един трептящ кръг от паралелно свързани кондензатор и индукционна макара. На­стройването на отделните трептящи кръгове в резонанс с произведе­ното от осцилатора колебание става чрез изменение на индукцията с един вариометър. Скопчването на трептящия аноден кръг с решетъч­ния на следващите стжпала става ин­дуктивно.

Всяко предавателно стъпало, разгле­ждано по отношение на трансформирането на електрическата енергия, пред­ставлява един преобръщач на правотокова в високофреквентна енер­гия — от една страна захранваме лампата с право отоплително, анодно и решетъчно напрежения, а от друга — получаваме високофреквентни колеба­ния.

И тук, както при всяко друго пре­минаване на един вид енергия в друг, това е свързано със загуба на енер­гия, която се проявява във вид на топлина. При предавателните лампи с по-малка мощност топлината се излъчва нор­мално в околното пространство. При V и IV стъпала, обаче, гдето прера­ботената електрическа енергия е голяма, топлинните загуби са извънредно големи (около 300 киловата) и за да не разрушат лампите, образуваната топлина трябва да се отведе по изкуствен начин, напр., чрез водноохлаждане.

Съответно на този начин  на охлаждане, конструкцията на лам­пите от V и VI стъпало е по-осо­бена от тази на въздушноохлажданите лампи. Анодът на лампата е двустенен, за да може охладителната вода да циркулира и отнема от него топлината – този анод е плътно споен с стъклото и съставлява една част от външната обвивка на лампата. Охла­ждането става с дестилирана вода, която под натиска на една помпа се намира в постоянно краговръщение. След преминаването й през лампи­те, гдето се нагрява макс. до 50° Целзий, де­стилираната вода се охлажда в един цилиндричен меден котел с надлъжни тржби, като протича от единия към другия край на котела. Отнемане­то на топлината става от обикновена вода, която протича през тръбите на котела в обратна посока на дестили­раната вода. Кръгът на обикновената вода е съвсем отделенъ; тя се нами­ра сжщо в постоянно кръговръщение чрез една помпа и, като се стопли, се охлажда чрез оросяване в един каминен охладителю. Охладителната инсталация, заедно с предвидените монтирани резервни помпени агрегати и охладителя, заемат едно цяло по­мещение.

Температурата и количеството на про­тичащата охладителна вода се контро­лира във всеки отделен кръг чрез съответни апарати от едно централно место — предавателна маса (пултъ).

Анодният трептящ кръг на после­дното стъпало е скопчан индуктивно с тъй наречения вторичен крг, който има за задача да пречистя осно­вното (носящето) колебание от хар­моничните. За същата цел този кръг е скопчан капацитивно за хранителния проводник на антената.

За да се избегне обратното влияние на антената върху предавателя, същата е построена на 100 м. вън от пре­давателя. Високофреквентната енергия се провежда до нея по две концен­трични тръби, от които външната е за­земена. Този хранителен концентричен проводник е лишен от способността да излъчва енергията – това трябва да се извършва изключително от антената. За да не става рефлектиране на другия край на проводника, последният е свързан с антената по особен начин чрез кондензатор и индукционни макари, които служат същевремено за настройване на антената в резонанс.

Мачтата на антената има вретенообразна форма; висока е 215 м., тежка 130 тона и се крепи върху един стеатитов изолатор от четири обтегнати въжета. Тази конструкция на антена има свойство да излъчва повече енергия в хоризонтална посока, отколкото нагоре в пространството, вследствие на което свободната от фединг зона се увеличава значително. 

Захранването на радиопредавателна­та станция Вакарел с електрическа енергия става от централата в Мала Църква при Самоков по един далекопровод за 15,000 волта. В станцията това напрежение се трансформира на 12,000 волта за желязно-живачните изпра­вители за анодно напрежение, и на 220/380 волта за захранване на всички електромотори, осветление, отопление на последното стъпало и др. помощни кръгове.

Предавателните стъпала са преградени от стъклена стена и врати. Когато те се отворят, предавателят автоматично спира да работи, за да не стават нещастия

Отоплението на всички предавателни стъпала, с изключение на второто и последното, става с прав ток, произвеждан от една моторно-генератор­на група за 20 волта прав ток. Към същата група е куплирано и едно динамо за 220 волта за възбуждане другите динама, за решетъчно напрежение на VI стъпало, за релета и др. 

Металният канал между предавателя и антената е поставен върху малки колелца на релси върху отделни колони за да селдва промените в температурата

Отоплението на VI стъпало става с обикновен променлив ток, който се регулира автоматически на едно постоянно напрежение и се трансформира за всяка лампа поотделно на 17 волта и 2,000 ампера. Поради този силен ток вторичните трансформа­торни намотки са от тръба, през която тече охладителна вода. За да се избегнат грамадните токови удари, при включване на отоплението в VI стъпало последното се включва постепенно по ав­томатически път.

Решетъчните напрежения на IV и VI стъпало се вземат от машини, a V получава решетъчното си напрежение от лампов изправител с живачни пари. Първото, второто и третото предавателни стъпала получават анодните си напрежения от 11 000 волта от желязно-живачен изправител със специално и твърде сложно устройство. Този вид изправители имат свойството, че при късо съединение (прескачане на искра), в някоя от предавателните лампи, високото напрежение в същия миг автоматически спада на нула и след изчезване на искрата (която трае само един миг), напрежението авто­матически се покачва на нормалната си височина. По този начин скъпите предавателни лампи се предпазват от повреда и не става нужда да се изключват главните прекъсвачи и да се прекъсва предаването. Пускането и спирането на предавателя става чрез натискане на копчета от едно цен­трално място – предавателния пулт, в който са съсредоточени и по-важните инструменти за наблюдения.

При отваряне на капаците или вратите на кутиите и кабините, в които се намират апарати под високо напрежение, то автоматически се изключва, така че не съществува никаква опасност за обслужващия персонал. Освен това, ако се появи нередовност в някои от предавателните кръгове, с което се застрашава здравината на лампите или няко друг апарат, предавателят не може да се включи, докато нередовността не се открие и отстрани. 

Първите три предавателни стъпала, заедно с низкофреквентните усилва­тели и някои контролни апарати, са монтирани на високи стойки в предава­телното помещение. По-голямата част от това помещение, обаче, се заема от последните три предавателни стъпала, които са разположени и монтирани открито. В предавателното поме­щение, гдето се преработва близу 600 конски сили енергия, няма никакви движещи се машини; всичко е тихо и спокойно. Човек, изправен пред тези мъртви апарати, едва подозира за грамадната енергия, която се крие в в техъ. Само когато природните за­кони, които управляват тяхното дей­ствие, бъдат смутени, когато се яви някое препятствие в правилния ход на протичащата енергия и когато тя избуи с своята опустошителна сила, ние узнаваме какви огромни сили се крият в тази наглед кротка система“.

Автор: инж. Иван Ганчев

Ако желаете да изтеглите цялата статия в DjVu ето линк – rps-vakarel

 

Вижте в Sandacite.BG радиопредавателната станция Стара Загора преди 80 години!

Здравейте, фенове на старите радиовълни! :) Днес продължаваме екскурзията си 80+ години назад из историята на българското радио. Този път маршрутът ни ще ни отведе към един от големите градове на Южна България – Стара Загора, и по-точно край село Могила, където през 1936 г. е монтирана сниманата горе радиопредавателна станция на средни вълни. Географските й  координати са 42° 23′  40″ с.ш. и 25° 42′ 19″ и.д.

Сградата на станцията е единична постройка, в която на първия етаж е апаратната зала, а на втория са построени и подредени жилища на персонала, работещ в радиостанцията. ,,Наръчник на радиоабонатите“ – официално издание на Българското радио от 1939 – описва апаратната като ,,комбинирана предавателна зала с всички необходими устройства: съединително табло, предусилвател, изправителни единици, токоизправител и др.“.

При монтирането си през 1936 г. радиопредавателят в Стара Загора  е с 2 киловата мощност, оразмерена за нуждите на областите от Южна България. Интересното тук е антената. Монтираната от унгарски инженери ромбоидна антена Standart е с височина 60 м., а по-късно е монтирана още една антена, висока 94 м., за излъчване на Радио София.

За съжаление както предавателят Вакарел, така и Стара Загора не е вече жив. Той съществуваше до 2015 г. и и излъчвал програмата на Радио Стара Загора от 10.ІІ.1936 г. до 07.ІV.2013 г. На 6.ІV.2010 г., с цел оптимизиране на разходите си, БНР спря редица СВ предаватели, сред които и този в Стара Загора. Наистина, на 31.VІІ същата година предаванията на СВ 873 KHz бяха възстановени, но едва до 7.ІV.2013 г., когато СВ предавателят беше окончателно изключен след 77 години в ефир! :( Hа 17 .ХІ.2014 г. aнтенно-фидерните системи за СВ предавателите и двете антени бяха демонтирани и унищожени, а предавателите – на 17.І.2015 г.

Такава е тъжната последна сцена от живота на Старозагорския предавател.

 

Вижте в Sandacite.BG как е изглеждало Радио Варна преди 80 години!

Радио Варна е втората държавна радиостанция на Българското радио след тази в София. Историята на Радио Варна започва през 1933 г., когато на 25 май като секция към съюз „Родно радио“ е учреден Радиоклуб „Варна“. Първото пробно живо радиопредаване от Варна е осъществено на 6 януари 1934 г. на вълна 235.1 м (1276 kHz). На 19 юли 1934 г. пък Министерството на железниците, пощите, телеграфите и телефоните разрешава да започне строежът на бъдещата радиостанция.

Пробните изпитания на морското радио започват през септември 1934 г. с различни по продължителност емисии.

Официалното откриване на Радио Варна е на 9 декември 1934 г. в 10:30 ч. с освещаване и тържествен петчасов концерт в зала „Съединение“. Концертът е излъчен в ефир както на вълните на варненското радио, така и от „Родно Радио“ – София.

На 25 януари 1935 г. цар Борис III подписва указ, с който „Родно Радио“ става държавна собственост и така се полага началото на държавната радиомрежа в България.

В началото на 1936 г. е инсталиран нов предавател унгарско производство – „Стандарт“ – с мощност 2 kW. Този предавател, както и вретеновидната антена „Телефункен“ – 78-метрова желязо-решетъчна конструкция с тегло 12 тона – са разположени на около 6 км от центъра на града. С новия предавател Радио Варна започва да се приема добре не само в града, но и на една доста по-обширна територия – в Добричко, Вълчи дол, Шумен, Попово, Свищов, Севлиево, Габрово, Созопол, Горна Оряховица, Ямбол, Тетевен, София и дори във Видин.

Вече държавното Радио Варна започва излъчване на 21 май 1936 г. на средни вълни с дължина на вълната 251 м или честота 1195 kHz.

Такаа… вече знаете за четворка… а сега ние тук ще Ви отведем в предавателната зала (горе) и в апаратната част на студиото (долу) на морското радио точно преди 80 години, за да видите каква апаратура е имало там и въобще какво се е случвало – това са непубликуваи снимки, никъде другаде не можете да ги видите – само при нас! :) Почерпани са от книга със заглавие ,,Наръчник на радиоабонатите“, която е специално издание за платилите таксата си слушатели на Радио София. Тези снимки ние самите ги виждаме за пръв път.

Да влезем в залата с апаратура за радиопредаване: ,,В залата на отделни табла са инсталирани: съединителите на линиите, идващи от студиото, преусилвател, осцилатор-кристал, загряван от постоянна температура с автоматично регулиране, и светлинна контрола. Също там са изправителните единици с усилвател, междинен усилвател и модулационно стъпало. Едно изходящо стъпало с две лампи в действие и две лампи в резерв дава 2 киловата мощност. То има въздушно охлаждение и в допълнение е инсталиран и вентилатор“.

А ето я и апаратната зала на Радио Варна през 1939 г.:

,,Студиото е съединено с апаратната зала чрез прозорец, за да се контролира лесно предаването в студиото. На усилвателното табло личат един главен усилвател, три микрофонни усилвателя и един приемник за контролиране предаването. Има и командно табло с бутони, за да се приведе автоматически в действие инсталацията на предавателната станция на Радио Варна. Също така, в апаратната присъства и табло със сигнални знаци за всички видове изпълнения“ – ни казва рекламната книжка.

Интересен ли Ви е някогашният хардуер на българското радио? Тогава само почакайте, ще имаме още изненади за Вас! :)

 

Вижте в Sandacite.BG нашия български механичен грамофон от 1930-те г.!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%BE%D1%84%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-1930-%D1%82%D0%B5-%D0%B3.html.)

Много хора помнят от детството си електрическите грамофони, на които са слушали драматизации с детски приказки и любимите си изпълнители. Българските грамофони бяха доста разпространени, правеше ги заводът във Велико Търново, а по-скъпите от тях вървяха с комплект от две колони или както се наричаха – озвучителни тела. Напоследък слушането на плочи се възражда и наблюдаваме повишен интерес към машинките за слушането им.

Преди да се появят те обаче, у нас също са се произвеждали грамофони, които обаче имат немалко разлики със своите наследници. Напр., те нямат колони или вградени говорители, а звукът излиза от широка стърчаща фуния или вграден в дървения корпус метален „рупор“. Самите плочи също не са винилови, а от шeллaĸ – твъpд и мнoгo чyплив мaтepиaл, нaпoдoбявaщ бaĸeлит – и се въртят със 78, а не с 33 1/3 или 45 оборота/мин. Задвижването на диска с плочата не е с електродвигател, а ръчно, чрез завъртане на манивела (макар че малко по-късно са произвеждани и „дядовци“ с електромоторче).

В Царство България такива грамофони са предлагани главно от 2 фирми – „Симонавия“ АД (с грамофоните „Орфей“), собственост на бившия летец Симеон Петров, и „Радио Електрик“ на бул. Мария Луиза № 45 в София (предлагала и „Клингзор Екстра“).“Симонавия“ е и най-големият производител на грамофонни плочи у нас до 1947 г. Вероятно през втората половина на 30-те са започнали предлагането и на грамофони.

Тези устройства приличат на куфарче от леко дърво, чийто капак се отваря откъм късата страна, а откъм дългата има кожена дръжка. В средата на късата страна е и механизмът за стягане на капака, за да не се отваря при носене на грамофона:

Отстрани на корпуса стърчи манивела:

При завъртане тя нагнетява пружина на двигател, вграден в корпуса (при българските манивелни грамофони фирмата „Радио Електрик“ е предлагала модели и с единична, и с двойна пружина – за по-висока мощност на двигателя, а и с електродвигател). Двигателят завърта металния диск, върху който поставяме плочата.

Когато отворим капака, виждаме добре подредено пространство. В средата е дискът, покрит с мъхеста материя, а в долния десен ъгъл – регулатор на оборотите между ~66 и ~100/мин (това е за съвместимост с много стари плочи от началото на ХХ век, когато са произвеждани такива с най-разнообразна скорост на въртене):

Точно вляво срещу него пък има лостче за бързо спиране на диска.

В далечния край, оттатък диска, пък се намира интересно метално приспособление, поставено в специален отсек. Това е т.н. тонрамо на грамофона – извита тръба с кръгло сечение.

Когато искаме да възпроизведем звук, повдигаме рамото, завъртаме го и внимателно го поставяме върху най-външния край на плочата. Рамото завършва с голям кръгъл детайл, от който се спуска метална игла и опира в плочата – тази игла е звукоснемателят, тя извлича звука. Оттам той се възпроизвежда чрез мембрана, която можете да видите в споменатия кръгъл детайл. После започва пътуването на звука по това, което отличава този вид грамофони от онези, другите – традиционните „фуниести“.

Ето за какво става дума. При тях звукът от мембраната се усилва от голяма кръгловàта фуния, стърчаща високо над по-ниския от нея грамофонен корпус. Фунията звуковъзпроизвежда с голяма чистота и сила. Появата на тези грамофони и плочите в края на ХІХ и началото на ХХ век довежда до масово разпространение на автономното и самостоятелно слушане на музика – вече не е нужно човек да напуска дома си, за да стане съпричастен на концерт или опера напр. – но същевременно потребителите започват да искат музикалното устройство за слушане да бъде и преносимо. Тези устройства интензивно се рекламират като идеални за излети, къмпинги, разходки и т.н. От вносните марки най-известни в България стават американските Columbia и британските His Master`s Voice, разпространили се с названието „Куче Марка“ заради емблемата си – куче, слушащо традиционен „фуниест“ грамофон (HMV като „Куче марка“ се споменава и в разказа на Чудомир „Търговец“).

Фунията обаче прави грамофона деликатен и трудно преносим. И ето, през 1913 г. компанията DECCA изобретява портативен грамофон – „рупорът“ му се намира не над, а вътре в корпуса – в двойно дъно, под нивото на диска (при българските модели също е така). Рупорът представлява разширение на тонрамото отгоре. Голямата метална тръба осигурявала силен (80 – 100 dB), макар и неособено качествен звук – хриплив, писклив, с изкривявания. В нашата литература наричат рупора „резонатор“, а еталон за качествен тон стават грамофоните на His Master`s Voice.

При всички грамофони качеството на звука силно зависи от състоянието на иглата. Точно иглите са най-бързо износващата се част при тези грамофони, направо консуматив. Те трябва да се сменят след прослушване на едната – да, само на едната страна от плочата! Причината е, че от триенето в плочата иглата се затъпява и – което е по-лошо и вредно дори! – на нея се появяват ръбове и нащърбвания, които постепенно повреждат плочата. Иглите са продавани „по десетъ въ кутия“ (а и по повече), защото закупуването на една-две не е оправдано. У нас, освен западните марки като германската Everest напр., са предлагани и български игли „марка Радио Електрикъ, маркирани съ специална полировка“. Иглите лесно се закрепват за края на тонрамото. Те са стоманени, различни по вид и се разделят по силата на възпроизвеждането (soft tone, medium tone, laud tone, extra laud), която пък се определя от дебелината – колкото повече, толкова по-звучни. Напр. в български каталог се предлагат „игли марка Блицъ, въ 3 вида – силни, срѣдни и тихи, а разполагаме и съ други“. Има какви ли не форми игли, някои от които са съвсем невъобразими.

Правени са даже и от бамбук, за което американската компания Columbia е продавала специална машинка – fiber needle cutter:

Показаният грамофон „Радио Електрик“ дойде с няколко игли бонус, забравени от десетилетия в отсека вдлъбнатина, където обикновено „си почива“ тонрамото със звукоглавата. Продавали са се и различни метални кутии за тях.

Мембраните също са различни видове – „металически“, „със слюда, с ясен силен мелодичен тон“… Често се сменят и пружините за двигателя. След време те се чупят или отслабват – дискът пак се върти, но след поставяне на тежкото тонрамо върху него започва да се забавя, защото не преодолява натиска (да цитираме Чудомировия герой – „…слаби пружини, знаеш, врякат като жаби! „). Качествен внос у нас са били шведските Globus и американските Zenith (и те „направени отъ чисто шведска стомана“), но грамофонни пружини се правят и досега и могат да се намерят в Интернет. Там се продават и стари неизползвани пружини.

Трябва обаче и да полагаме грижи! Детайлите на грамофонния мотор е добре да се смазват, а плочите – да се чистят и да се съхраняват стриктно – каталогът ни предлага „бръсалки, истривалки, плюшни за чистене плочи; куфари (чанти) за тѣхъ; пликове за плочи 25 и 30 см“. Често слушаните са пазени и в издут дървен „джоб“ от вътрешната страна на капака. В средата е емблемата на производителя.

А както можете да видите и от клипа по-долу, нашият „Радио Електрик“ с двойна пружина е в действие и сега. Пожелаваме му още много работно дълголетие!

Вижте в Sandacite.BG каква репортажна кола е ползвало Радио София през 1939 г.!

Както знаем, радиоколата (а при телевизията – ПТС – подвижната телевизионна станция) е много важно ,,сечиво“ за всяка радиостанция. Чрез нея радиото има възможност не само да изпрати свои репортери на мястото на горещо събитие, но и да излъчи пряк репортаж оттам. Днес ще Ви покажем как се е правело това в България през 1939 г. – един малко познат момент от историята на българското радио.

По времето на Царство България Радио София е разполагало с пикапи като ето този. Всеки е бил съоръжен специално за радиорепортажи и наречен в една рекламна книжка (откъдето взехме и снимката) ,,специален автомобил“… а ние го нарекохме радиомобил! :) В задната му част се е съдържала преносима апаратура и подходящи маси, които са мебелировка за нея. По-точно, в колата се намират 2 – 3 – 4 микрофона, смесител, усилвател, акумулаторна батерия, токоизправител и неколкостотин метра кабел – може би за свързване на микрофона към останалата апаратура, ако е нужно репортерът да го използва на по-отдалечено от радиоколата място. Както виждате на снимката най-горе, не липсва и задължителната за всеки сериозен автомобил резервна гума! :D

За тази снимка благодарим на Рr-office.org. Вляво се забелязват два грамофона, левият от които е бил вероятно записващ на лакови или меки грамофонни плочи. Радио София със своята репортажна кола е правило също звукозаписи на лакови (восъчни) или меки „децелитни” грамофонни плочи на преносима апаратура Телефункен. На такива плочи са били записани и редица бележити българи из страната през годините около 1938 – 1940. (Това сочи в своята публикация «Средна вълна 352 метра» от 1942 година Матвей Вълев, за когото пък Ви разказахме ТУК.)

Самите коли са санитарни Опели, използвани в българската армия.

Ето още една снимка:

Но как се е осъществявало самото пряко предаване? Във всички обществени институции (Народното събрание, съдилищата и други традиционни места на важни събития) и в кварталите на София са били поддържани специално предвидени за ,,радиорапортажната служба на Радио София“, както са я наричали тогава, специално предвидени за това телефонни линии, свързани директно със студиото или телефонната централа. По тях радиоговорители са предавали своите информации. С помощта на такива телефонни линии радиоколата е можела да бъде от полза за излъчване на репортажи не само от София, а и от други градове.

Репортажният автомобил се е обслужвал от четирима или петима специалисти: един инженер, един или двама техници, един говорител и един ,,уредник от предавателната служба“. Всички те са били много дисциплинирани радиослужители, отговорни за изработването на успешни репортажи.

Със сигурност радиомобилът е представлявал интересна гледка по улицата, а според нас и сега изглежда авторитетно с този надпис ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ НА ПОЩИТЕ, ТЕЛЕГРАФИТЕ И ТЕЛЕФОНИТЕ. :)

А Вие очаквайте от нас още публикации, свързани с историята на радиото в България. Доскоро!

Вижте в Sandacite.BG тези архивни замисли за жична радиофикация отпреди 80+ години!

Разглеждайки прашните  архиви, се зачетохме един брой на интригуващото списание ,,Наука и живот“. Той е от 1936 г., а статията, която привлече вниманието ни, е от българския радиоинженер С. Дойчинов. Той е автор и на втората книга за телевизия у нас – ,,Телевизията“ от 1936 г. В тази статия Дойчинов търси отговор на въпроса как да се осигури възможно най-качествено и без смущения радиоприемане, но също така и как телефонната техника да се използва по-съвършено – напр. да се провежда телефонен разговор с пътуващ влак! Авторът е прехвърлил много информация, осмислил я е и  намира отговора в жичното предаване на радиосигнали. Предлагаме Ви заедно да видим какви по-точно са неговите предложения!

,,Многобройнитe наблюдения, правени при безжичното раз­пространяване на електрическа енергия, показват, че излъче­ните от един изпращач електромагнитни вълни не се раз­пространяват във всички посоки еднакво, а че се разпространя­ват преимуществено по посока на реки, канали, ж. п. релси и проводници.

Така, един предавател, който се намира на брега на някоя река, например „Радио Виена“, се слуша много по-ясно от приемник, намиращ се близо до Дунава, отколкото от приемник, който е далеко от него.

Причината електромагнитните вълни да се разпространя­ват по-силно по посока на един проводник, особено по метална жица, отколкото в друга посока, е, че про­водниците задържат енергията около себе си, и то до такава степен, че е възможно насочването на високофреквентна енергия и насочването на електромагнитни вълни, чрез проводници.

Този процес не бива да си го представляваме като при правия ток. Там токът тече по проводника в една и съща посока и с еднаква или променлива сила, а тук енергията тече по дължината на проводника.

Тук ние искаме да запознаем читателите с главните практически приложения на насочените чрез жици електро­магнитни вълни.

ВЛАКОВА ТЕЛЕФОНИЯ

Тази телефония позволява да се влезе в телефонна връзка с пътуващ влак.

Всека една от двете станции — в влака и на гарата —  представлява комбинирана приемо-предавателна уредба с ми- кротелефонна гарнитура (слушалка).

Станцията в влака се съединява от една страна със зе­мята чрез колелата на вагоните, а от друга — с разполо­жената върху покрива на вагона антена.

Успоредно на ж. п. линия се прокарва метален проводник. Може да се използва и кой да е телеграфен или телефонен проводник, стига той да не е отдалечен на повече от 10 метра от ж. п. линията. Този проводник води до приемо-предавателната станция на гарата; той свършва с контакта „антена“ на споменатата станция, чийто контакт „земя“ се заземлява.

Излъчените от изпращача в гарата електромагнитни вълни се насочват чрез споменатия проводник и достигат разположената върху покрива на вагона антена.

Първата влакова телефонна уредба е тази по линията Берлин — Хамбург, построена през 1926 год.; тя обслужва пътниците, пътуващи по тази линия.

ЦЕНТРАЛНА ТЕЛЕФОНИЯ

Това е клон на упътената чрез проводник ра­диотелефония, който позволява да се използват високовол­товите проводници (далекопроводите), свързващи някоя си­лова електропроизводителна централаq с подстанциите й (транс­форматорни и разпределителни станции) и така по тях да могат да се провеждат и телефонни разговори.

ЖИЧНО РАДИОПРЕДАВАНЕ

Известно е, че радиолюбителите биват често измъчвани от смущения и паразити.

Един от начините за отстраняване поне на част от смущенията е и използването на градската осветлителна мрежа за радиопредаване от радиостанцията. За такова предаване трябва антената на радиопредавателя да се съедини чрез проводник с градската мрежа.

По този начин концертът, предаван от студиото, може да се приеме и чрез осветлителната мрежа. Това прие­мане става, като контактът „антена“ на приемника се съе­дини последователно с един подходящ кондензатор, с градската мрежа. По този начин от всеки контакт, в който може да се включи ютия или лампа за маса, може да се вземе не само топлина и светлина, но също звук и говор.

Това радиопредаване, сравнено с безжичното, има това предимство, че изразходва по-малко енергия, че е по иконо­мично, но затова пък кръгът на слушателитe е ограничен.“

Със сигурност можем да кажем, че инж. Дойчинов е написал пророческа статия – жичната радиофикация започва да се използва в България през 1947 г., когато с уредби, изпратени като дарение от СССР, са радиофицирани Бяла Слатина и Кнежа. По-нататък следват още много, много жично радиофицирани селища – напр. в началото на 1982 г. готови са 53,6 % от тях. Радиослушането чрез радиоточки в къщите на хората, в стаите на обществени сгради, заводи и т.н. се превръща в мощен начин за политическа пропаганда.

Интересно е обаче дали в България е правен опит са се изгради телефонна връзка така, че да можем да говорим с пътуващ влак. :) Или пък да използва далекопроводните кабели за телефонизиране на различни селища?

 

Още подобни публикации можете да откриете в нашата Фейсбук страница – https://www.facebook.com/sandacite

 

Ехаа, вижте български робот от 1968 година в Sandacite.BG!

Днес в България все повече се говори за роботика – има училища по роботика, курсове за сглобяване на работи, турнири, изложбени щандове на различни събития и какво ли още не! Те се рекламират като особено подходящи за ученици, защото ги запознават нагледно как работи едно техническо устройство – сглобявайки го, децата научават неговите принципи. Това със сигурност е така, но… какво бихте казали, ако разберете, че още преди 50 години държавата ни се е опитвала да развива роботехническото знание у младите поколения?

През пролетта на 1968 г. ученици от радиоелектронния кръжок на Политехническата гимназия ,,Неофит Рилски“ в Харманли конструират и изработват истински робот! Той  еможел да изпълнява редица авангардни за това време функции: умеел да се включва и изключва сам, движи ръцете и главата си, „крачи“ напред, назад, наляво, надясно… Бивало го да посреща и изпраща гости и даже да изнася лекции и уроци!

Както виждате на снимката, той е означен като Р-2, което ни говори, че преди това на белия свят е имало и друг български робот. За него обаче все още нямаме никаква информация.

Иначе робота Р-2 са го направили сравнително лесно. За изработката му са използвани готови елементи: малки електромоторчета, високоговорител, миниатюрен транзисторен магнетофон, акумулатори от по 6 волта и други подръчни материали.

Дамм… голяма работа беше ТНТМ движението, но вероятно този робот си е останал само на равнище прототип и нищо повече. След това вече идва времето на мащабно производство на роботи в България, но там става дума за по-друг вид такива машини – големи промишлени роботи. За тях обаче ще Ви разкажем по-надире. :D

Вжите неизвестни военнополеви телефони от Царство България от колекцията на Sandacite.BG!

Обикновено много се говори и пише за военната история и слава на България, но по-рядко насочваме вниманието си към техниката, използвана от българските войници и офицери в тяхната работа, а за съжаление малко знаем и за българската военна техника. Затова сега се опитваме да променим това и с тази мисъл подготвихме днешния материал, който ви запознава с почти неизвестни български военни телефони, носещи имената на наши царски особи от ХХ век – Борис ІІІ и Симеон ІІ.

ИНЖЕНЕРНО ИМУЩЕСТВО

Тези телефони са произвеждани в специална фабрика, създадена в началото на ХХ век за нуждите на българската армия. На 27.ХІІ.1906 г. с Височайши указ № 153 е установено създаването на т.н. Инженерна работилница със склад към нея. Строежът започва през януари 1907 г. върху терен на Княжеското шосе, на около 300 метра от Руския паметник. На 4.ІV.1907 г. пък заповед на Военното ведомство на Княжество България съобщава и че ,,Инженерната работилница е формирана при Първа пионерна дружина на 27.ІІ тази година“.

Целта на създаването на тази работилница произтича от неотложната нужда да се поддържа и ремонтира все повече увеличаващото се техническо имущество на българската армия. От началото на 80-те г. на ХІХ век в нея се създават разнообразни ,,телеграфни“, ,,железопътни“, ,,технически“ и ,,минно-понтонни“ части с различен ранг – дружини, роти, полкови, бригади… Общото между всички тях е, че към тях се изпраща различна по вид военна техника, която има нужда от професионално стопанисване. Създадените дотогава частни оръжейни, коларо-железарски и други работилници не задоволяват потребностите на войската с нужния капацитет и бързина, а и при толкова много ,,сервизни центрове“ е трудно те да се координират достатъчно добре с потребностите на постоянно постъпващата нова военна техника – телефони, разнообразна телеграфна техника, друго инженерно имущество…

Една от задачите на създадената през 1907 г. работилница е не само да ремонтира, но и ,,да се изработват ново известни предмети от имуществото на инженерните войски“, т.е. тук говорим вече за истинска фабрика. През следващите десетилетия нейното производство се увеличава, а на 1.V.1924, след началото на строежа на Държавната военна фабрика в Казанлък, Работилницата е преименувана в Инженерен отдел на Държавната военна фабрика; въведена е и самостоятелна емблема. Разширява се производството на военно-свързочна техника – телефони, номератори, светлосигнални апарати, радиостанции… Последното преименуване е на 1.І.1939, когато, именно защото тази дейност се превръща в основна на Инженерния отдел, той е преименуван на Военна инженерно-свързочна фабрика. През 1947 г. тя прекратява дейността си, но след това ляга в основата на построените сетне заводи. Такава е историята на тази фабрика, подредена от най-съвестния й изследовател проф. Манол Млеченков.

С ТЕЛЕФОН НА ГРЪБ

А сега да съсредоточим погледа си върху няколко произведения на тази фабрика. Става дума за преносими военни телефони, изработвани в кутии от брястово дърво, на които са монтирани здрави кожени каиши с цел да се носят през рамо. Отгоре телефонната кутия се затваря с капак, който се заключва с бравичка. Тези апарати са предназначени за телефониране между отдалечени войскови части в полева обстановка – чрез такова устройство напр. командирът на една дивизия може да комуникира с този на ротата. Един такъв апарат действа по следния начин.

Да предположим, че ние сме в ролята на ротния командир. За да можем да разговаряме с друга, отдалечена военна част, първо ще инсталираме телефона там, където се намира нашата част. Сетне ще свържем един двупроводен кабел така, че единият му край да е прикрепен към двете клеми на нашия телефон, а другия му край – оттатък, към апарата, с който желаем да разговаряме. Когато командирът на отдалечената военна единица пожелае да набере нашата, ще завърти стърчащата отдясно манивела, а вследствие на това нашият телефон ще зазвъни. Същото ще трябва да направи и ротният командир, ако иска да разговаря с някого от другата част. Във всички случаи обаче, за да говори, човек трябва да натисне бутона на слушалката, иначе ще може само да слуша.

ПОВИКВАНЕ С МАНИВЕЛА

Този тип започване на разговор с абоната – с въртене на манивелата – се нарича ,,индукторно повикване“. Завъртането създава електрическо напрежение и изпраща електрически сигнал у отсрещния телефон, което пък кара неговия звънец да се задейства. Точното название на този тип телефони през 30-те и 40-те г. пък е ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване“, а след това идва името на модела.

Ако ги инсталираме по описания по-горе начин, тези телефони не могат да избират абонат, различен от онзи, с който директно ги е свързал кабелът. Обаче, ако военните сили са разположен някъде за по-дълго време, може да се установи истинска полуавтоматична телефонна централа! В такъв случай завъртането на манивелата ще свърже телефонния потребител с централата, телефонистът ще му вдигне, а той ще трябва да каже с кого желае да го свържат и след това да изчака връзката да се осъществи. Едва тогава съобщенията ще могат да бъдат разменени.

Първият такъв телефон, произвеждан от българската военно-техническа промишленост, се нарича ЦБТ (от ,,Царъ Борисъ Трети“) и производството му започва през 1937 г. Той притежава повече функции от своите наследници. Нека го разгледаме подробно.

,,Ф“ КАТО ФЕРДИНАНД

Преди всичко, на капака забелязваме два малки хартиени листа с напечатани таблици, поставени в метални рамки. Това е нещо като спомагателна таблица, която да улесни слушащия абонат, ако по време на разговора се появят силни смущения от какъвто и да е вид. При говорене буквите се заместват с думи. Ето как става това. Таблицата се състои от кирилската азбука, а срещу всяка буква е отпечатана дума, която започва с тази буква. И така, като чуем ,,Пенко“ – това е буквата П, като чуем ,,Кирил“ – това е К и т.н. На нашия ,,Царъ Борисъ Трети“ колкото се може повече от буквите са предадени с внушителни ,,царски“ имена – срещу Н стои Наполеон, срещу О – Омуртаг, а срещу Ф – Фердинанд! Романтично…

ВТОРА СЛУШАЛКА

Този военен телефон притежава една интересна функционалност, която не е налична при неговите наследници – възможност за подслушване на разговори между други абонати, напр. – на разговор, воден по вражеска линия. Когато войниците открият прокарана вражеска телефонна линия, единият край на кабела се свързва паралелно към нея (без тя да се прекъсва), а другият – зад малкото капаче на нашия ЦБТ с надпис ,,съ подслушване/ безъ подслушване“:

Зад него се крият два конектора за двупроводен кабел с подслушвателно предназначение. След това разговорът се подслушва на малка капсула, чийто кабел се включва зад другото тайнствено капаче с надпис ,,втора слушалка“. Тя не притежава микрофон и затова чрез нея може само да се слуша, не и да се изпращат звукови съобщения. Така противникът може да разговаря, а нашите да го подслушват, без той да разбере това.

В такъв случай схемата на свързване е различна от стандартната ситуация, когато два телефона са свързани на двата края на линията.

Втората слушалка може да се употребява за подслушване на разговор и в други случаи. Напр. с телефона ЦБТ може да се устрои т.н. междинен телефонен пост – тогава нашият апарат е свързан едновременно към два други, които са свързани и помежду си. Така се съоръжава нещо като малка централа. Когато двата крайни телефона в групата разговарят, разговорът им може да бъде подслушван с капсулата, ако нужният за това проводник бъде свързан в конектора ,,с подслушване“.

Що се отнася до електрозахранването на телефона ЦБТ, то става чрез галваничен елемент – батерия тип Лекланше, чийто вид в тези телефони ще опишем само най-общо.

БАТЕРИЯ С НИШАДЪР

Представете си кутия, в която са поместени два електрода – тя е поместена в единия край на дървеното сандъче с телефона. Единият електрод е цинков и е във вид на цилиндрична кутия, поставена в първата. Другият електрод е коксов, към чиято пръчка е прикрепена тръбичка, пълна със смес от манганов диоксид и въглерод – тя играе ролята на деполяризатор. Пространството между двата електрода пък е изпълнено с нишадър, който се използва като електролит.

За да може да заработи тази батерия, трябва да се налее малко вода в нея, за да се разтвори нишадърът и да се предизвикат химичните реакции, в резултат на които ще възникне електродвижеща сила. Водата се налива през малка фунийка и около 10-12 ч. след това елементът е готов за работа – да ви даде ток да говорите. Когато ще искате да включите телефона в действие, почистете до метален блясък краищата на проводниците и двата електрода. А оттам насетне – каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!

Един интересен детайл – освен нишадъра, в батерийната кутия фабрично са поставени и вещества, които при заливането с вода образуват нещо като паста, която трудно излиза от елемента. Това е направено нарочно, за да може зареденият галваничен елемент в телефонната кутия да се пренася насам-натам без опасност да се разплиска и разлее.

ТЕЛЕФОН ,,КНЯЗ СИМЕОН“

Както е и в историята, наследникът на телефона ,,Царъ Борисъ Трети“ се нарича ,,Князъ Симеонъ Търновски“, или КСТ. Има няколко телефона с това название, образуващи линия, които имат разлики помежду си – с емблемата на Симеон ІІ и без нея, с различни размери на дървената кутия и с различни индуктори. Първият влиза в производство през 1939 г. и се нарича КСТ`39, а последният – КСТ`43. Дали това са различни образци или промени в технологията, засега обаче не знаем.

И телефонът ЦБТ, и някои КСТ-та имат от вътрешната страна на капака си схемата на действие, гравирана върху месингова табелка. На своята сниманият тук експонат е означен като ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване КСТ`42“ (или `41, не се чете ясно).

Той е с по-малко функции от ЦБТ, с някои разлики в частите, но и по-лек и по-удобен за носене. На другата, по-малка табелка, стриктно е впечатан фабричният номер:

Отдолу пък стои емблемата на Инженерния отдел на Държавната военна фабрика:

Когато вдигнем бакелитената слушалка, забелязваме герба на вече коронясания тогава цар Симеон ІІ. На видно място до нея са също така и двете клеми за включване на телефонния кабел отвън. Звънецът на този апарат е с две камбанки и е по-чувствителен в сравнение с този на ЦБТ. КСТ също притежава и втора слушалка, но не може да действа като междинен телефонен пост, тъй като не разполага с междинен комутатор.

Интересно е да отбележим и факта, че тези ,,царски“ военнополеви телефони, особено от серията КСТ, са използвани в българската армия чак до първата половина на 1960-те г.

Междувременно у нас започва производството и на други такива апарати. През 1951 г. Слаботоковият завод в София пуска модела Б-ТАИ-51, а служилите в казармата и насън ще си спомнят изработваните в Самоков ТАП-77, част от известната серия ТАП, която има различни модели. Но тези апарати са много по-широкоразпространени и познати, затова сега не те, а техните предшественици от 30-те години бяха обект на нашето внимание. Току-що направихме нещо ново – съставихме историята на първите български военни телефони. :)

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2018.