Статии – Стара техника

Разберете в Sandacite.BG как да смените цяло ТХО на телевизор Опера 1 с такова от следващите модели Опера!

Днес ще се занимаем с малко практическа сервизна дейност. Както знаем, разпространението на Оперите 3 (модел, произвеждан между 1963 и 1969 г.) е многократно повече в сравнение с това на първия български сериен телевизор Опера 1 (1960 – 1) и 2 (1961 – 2/3). Това налага да се замислим какви части от най-популярния модел могат да се използват, ако ни се налага да ремонтираме 1-ица или 2-ка. Според нас за такова важно начинане даже си струва да вземете една-две 3-ки за части. Ако не сте фенове на възможно най-автентичния вид реставрация (правенето на обекта като излязъл от завода), а приемате да подкарате 1-ицата и с малко по-нов транформатор за хоризонтално отклонение (ТХО), днешното упражнение ще ви свърши работа.

И така, да започваме. Както вече ви е ясно, нямаме предвид да сменяте само отделни лампи (те са две вътре), а цялото ТХО. Долу виждате ТХО-то на Опера 1 (известен и като Опера РТ54-60Е). С различни цифри са означени следните негови части:

• 41 – самото ТХО (трансформатор изходящ за хоризонтално отклонение);
• 42 – високоволтов цокъл;
• 43 – плочка монтаж;
• 44 – основа;
• 45 – повишаваща бобина;
• 46 – високоволтова качулка

Ето я и схемата му. Разгледайте я добре, защото тя съдържа елементи, които ще ни трябва да знаем след малко. EL81 и DY86 са електроннни лампи, с R са означени резистори, а с С – кондензатори:

Когато отворите телевизора донор (Опера 3), виждате ТХО-то да се подава в далечния десен ъгъл под кинескопа:

Ако пред вас се намира и телевизорът пациент Опера 1, вижте добре схемата и се опитайте да намерите електронните елементи на живо. Трябва да знаете добре и целите схеми на телевизорите Опера въобще (ще ги намерите по-долу). Защото, за да стане фокусът, трябва да направите така…

При Опера 1/2 премахнете следното:

• диференцалния регулатор (L17 и L16) и всички свързани с него проводници;
• линеаризиращата бобина (L16) и свързаните с нея резистор R111 (27 ома) и кондензатор С104 (10 микрофарада)]
• делителя, който се образува от резисторите R91 (1 килоом) и R93 (3,9 килоома)

Сетне към куплунга на отклонителната система дайте следните изводи на късо:

Сега от плочата, върху която са изведени изводите от товарната бобина на ТХО-то на 3-ката, премахнете кондензатора С152 (1,5 микрофарада) и на изводи 5 и 6 поставете резистор 22 килоома (0,5 вата).

След това пък свързванията се осъществяват ето така:

Сега огледайте внимателно всичко още веднъж, пийте нещо за успокояване на нервите и включете да видите как е положението. После ни пишете. :)

А ето ги и схемите, които обещахме:

Вчера в Sandacite.BG ви показахме лентово устройство, а днес е ред на контролера за него.

Такаа… да започнем едно по едно. Вече знаете достатъчно много за двата основни вида устройства, използвани като външна памет в големите компютри от серията ЕС – а именно тези със запаметяване върху магнитна лента и върху твърди магнитни дискове, обединени в пакет. И двата типа обаче не могат да работят направо ей така свързани с компютъра както днес, а се нуждаят от отделен контролер. Именно с тази тема ще се занимаем в днешната публикация.

Основната причина описаният в ТАЗИ статия ,,гардероб“ да трябва да работи чрез контролер е, че има голяма разлика в скоростта между бързия канал за електронноизчислителната машина и бавната магнитна лента и възниква необходимост от устройство, което да ги синхронизира.

На горната снимка сме показали как изглежда контролер към съветски такъв ,,гардероб“, защото към момента не намираме снимка на българския контролер ИЗОТ ЕС 5512. Архитектурата, схемотехниката и частите им обаче са подобни, така че можете да придобиете представа и за нашето. То е произвеждано в пловдивския Завод за запаметяващи устройства от средата на 80-те г. и щом се сдобием с негова снимка, бъдете сигурни, че веднага ще ви я предоставим! :) По последните две цифри от индекса можем да разберем, че е предназначено да работи с разгледания от нас вчера магнитнолентов кютук ИЗОТ ЕС 5012.03 и съвсем близкия до него ЕС 5012. Към един контролер можете да навържете до осем такива гардероба – ей ги на, как са наредени:

И така, как се правят нещата хардуерно, когато навържете гардероба и шкафа (контролера)? Контролерът е свързан с данновия канал на компютъра чрез стандартен за тогава входно-изходен интерфейс. Контролерът за лентовите устройства ИЗОТ ЕС 5012 и ЕС5512.03 може да приема 18 различни команди, отправяни от командното табло на ,,едностайния“ компютър, и да ги изпълни. В даден момент ЕС 5512 може да изпълнява само една операция и не е в състояние да приеме друга команда.

А ето и какви са командите. Преносът на данни се осъществява при изпълнение на ,,Запис“, ,,Четене“, ,,Четене назад“ и ,,Уточняване на състоянието“. Останалите команди са управляващи и част от тях се отнасят за движението на лентата. Така например, с тях може да се изтрие част от записа, да се постави етикет, да се спре лентата в дадено положение или пък да се извърши бързото ѝ пренавиване. Друга част от управляващите команди е свързана със самия контролер – напр. може да се промени режимът му на работа (става дума за плътността на запис – 8 и 32 двоични знака) или преносът на данни по канала.

ИЗОТ ЕС 5512 може да работи и в автономен режим, което се задава от вграденото контролно табло на устройството. при този режим контролерът се изключва от данновия канал, без компютърът да спре работата си (както днешните устройства със САТА интерфейс) и може да изпълнява голяма част от операциите по същия начин, сякаш се управлява от ЕИМ-а.

На лентата на ,,гардероба“ ИЗОТ ЕС 5012/5012.03 може да запишете 20 – 40 мб данни. Данните между лентата и канала на ЕИМ-а се предават със скорост 64 кб/сек и във вид на байтови блокове с минимална дължина 18 байта. Всеки от предаваните байтове се проверява дали е правилно пренесен (дали се чете), като това се нарича вертикална проверка. Тя се прави, като всеки байт се записва на на магнитната лента в посока, перпендикулярна на нейното движение. Краят на всеки блок от данни се състои от два контролни байта. Единият е т.н. байт за цикличен контрол, който се намира на предпоследно място в блока и служи за възстановяване на случайно загубен бит в някоя от пътечките при записването на данните. А байтът за проверка по хоризонтален контрол, заемащ последното място във всеки блок, допълва броя на единиците (битовете) във всяка пътечка до четно число. Накрая сумирането на двете единица на всяка пътечка ясно показва дали записаната информация е предадена правилно.

Още при въвеждането си магнитните ленти показват многократно по-висока сигурност и устойчивост на данновия запис в сравнение с предшествениците си – перфокартите. Напр. при първото българско устройство за запис на данни върху магнитна лента ЕС 9002 достоверността е от порядъка на 10⁶ до 10⁷, което означава вероятност да се допусне един погрешен знак на 500 страници машинописен текст.

Електрическите данни на контролера ИЗОТ ЕС 5512 са съвсем типични – 220 волта стойност на захранващото напрежение и потребляема мощност около 500 вата. Известно затруднение ще имате с придвижването му, ако все пак успеете да си го намерите, защото тежи 287 кг. Размерите му са 1200 х 750 х 1600 мм.

Големите компютри от серията ЕС, в чийто състав лентовите устройства влизат, могат да обменят данни по цифров път с други ЕС-машини и с терминали. Това става чрез т.н. Единна система за телеобработка ЕСТЕЛ – тук можете да прочетете повече:

Олее, че кютук! В Sandacite.BG показваме огромното лентово устройство ИЗОТ ЕС 5012.03…

Ако си спомняте, в ТАЗИ статия Ви разказахме за голямата система ЕС 9003, която служи за обработка на компютърни данни върху магнитна лента в изчислителните центрове. Основен неин компонент е именно лентовото устройство, което е поместено в цял шкаф. В пловдивския Завод за запаметяващи устройства през 70-те и 80-те години са произвеждани цяла линия такива кютуци и един от тях подробно ще разгледаме сега – за пръв път в българския Интернет.

Става дума за ЕС 5012.03, което се използва в състава на тогавашните мощни суперкомпютри от серията ЕС в качеството на външна памет. (При тях има два вида външна памет – лентовите устройства и харддисковете, големи като фризери.) То датира от средата на 80-те г. Можете да видите това лентово ЕС ето тук – това са тези високи шкафове на задния ред зад ниските (харддисковете):

Както виждате, устройството е поместено във висок метален шкаф, тежащ цели 295 килограма… при това няма колелца! НА практика е голямо колкото еднокрилен гардероб без надстройка. Когато сме разглеждали такива компютри през годините, винаги най-много са ни впечатлявали тези огромни харддискови и магнитолентови устройства – изглеждат особено респектиращо и са символични именно за тези машини.

Отваряте предната врата, която в горната част е прозрачна, а отдолу плътна, и получавате достъп до машинарията отвътре:

Тук ясно виждаме, че ЕС 5012.03 има два блока: лентодвижещ механизъм и система от електронни платки. Първото е горе, второто е долу под него.

Подобно на всички останали лентови джаджи, механизмът служи да прокарва магнитната лента между четящата и записващата глава според командите, които се дават от бутоните горе вляво. Там са налични бутони за задействане на движението на лентата напред и назад, бързо превъртане, запис и т.н. От тези бутони се активират важни възли като захранването и управлението на електродвигателя на водещата ролка, както и захранването и управлението на серводвигателите (които може би са за другата ролка, в която остава бялата кръгла кутия за лентата, откъдето тя се изтегля през механизма).

Малко известен факт за това устройство е, че лентата се обтяга с вакуум! Много интересно решение и май затова е толкова висок тоя шкаф – ,,джобовете“, в които влиза лентата, са доста дълбоки.

Електронната система на ЕС 5012.03 е изградена на базата на интегрални схеми. Високият лентов шкаф притежава собствен процесор, оперативна памет, устройство за управление и дисплеен комплекс. Когато окачите лентата и започнете да записвате нещо на нея, но се приближите неприятно близо до края, запазете спокойствие – вградената предупредителна система ще ви извести за това.

Т.н. блок на клетките съдържа всички стандартни клетки заедно с тяхното захранване. Чрез този блок се контролира работата на магнитолентовата памет, която се контролира с помощна на управляващото устройство или контролния панел с бутоните.

Ето и основните технически характеристики на ЕС 5012.03. Времето за зареждане на данни от магнитнатата лента е около 75 секунди, като през това време тя се движи със скорост 2 м/сек. Данните са записани с плътност 32 бита/кв. мм, като записваемите пътечки са девет. Разстоянието между зоните е 12,6 – 15,7 мм. Да отбележим и че кютукът може да чете записаното и при двете посоки на въртене. Максималната дължина на лентата е 75 см, а ширината – 12,7 мм. Данните между шкафа и компютъра се обменят със скорост 96 кб/сек, а на лентата може да се запишат най-много 40 мб данни. Външният диаметър на бялата пластмасова кутия, която съхранява лентата във и извън устройството, е  296 мм, а когато цялата лента се намотае в нея, диаметърът на тази намотка става 267 мм.

Ако обичате подробностите, то да споменем и че методът на запис е т.н. без възвръщане към нулата (non-return-to-zero I) – БВН-1.

Ето го нашето любимо устройство навързано с други в цял електронноизчислителен център на базата на мегакомпютъра ИЗОТ ЕС 1022 Б през 1978 г.:

Еднокрилният гардероб потребява около 2 киловата мощност, за да задвижва всичките електродвигатели вътре в себе си, и е с размери 1630 х 925 х 700 мм. Изнасян е в огромни количества главно за бившия СССР, което е причината в страните от него и досега да се намират все още такива, макар и рядко.

А ето тук и едно друго, по-малко компютърно лентово устройство, но разпространено в малките населени места, където няма компютри ЕС – те са в окръжните, заводските и т.н. електроннизчислителни центрове:

Запознайте се българския телефонен модем ИЗОТ ЕС 8005.М1 в Sandacite.BG!

Неведнъж сме си говорили за началото на българските компютърни мрежи – т.н. телеобработка на данни. Нейното начало е поставено с първата версия на системата за предаване на цифрови данни в реално време ЕСТЕЛ от 70-те години. Предаването на данни между включените в нея компютри се е извършвало с телефонни модеми, каквито от началото на 70-те Заводът за запаметяващи устройства във Велико Търново произвежда в няколко модела, които всичките са страхотно редки и трудни за намиране.

Един такъв обаче успяхме да изровим и ще ви го покажем днес. Макар на лицевия панел да не е отпечатано ,,ЕС“, това си е истински модем от времето на единната система компютри на Източния блок, за които България тогава разработва множество устройства. Този ЕС 8005.М1 също е  изнасян в големи количества за бившите соцстрани, затова и надписите по кутията са на руски.

По принцип това е третият телефонен модем, разработен от българската хардуерна промишленост за нуждите на телеобработката, и датира от 1986 г., а нашият е произведен 1987 и е 902-рият екземпляр за годината.

Устройството е поместено в пластмасова кутия, а предният и задният панел са метални. За модема има предвидено своето място до големия ,,едностаен“ компютър. Както говори и думата ,,модем“, той трябва да ,,модулира“ и да ,,демодулира“, тоест да преобразува дискретни логически сигнали в аналогови и обратното. Модулацията е честотна. ЕС8005.М1 може да се включва към комутируеми и некомутируеми двупроводни телефонни канали за връзка, които са включени в кабелни, въздушни и радиорелейни линии.

На предния панел горе забелязваме, освен охладителните прорези, бутон за задействане на самотест на модема, сигнална лампа, която светва в случай на грешка в работата му, както и някои други бутончета, за предназначението на които обаче не сме компетентни, тъй като нито сме работили с ЕС 8005.М1, нито пък успяваме да намерим сведения за техните функции в литературата, с която разполагаме. И такива моменти има. :)

Скоростта на предаване на данните е 600 или 1200 бода (англ. baud). С такава скорост първата снимка в статита напр. би се заредила за осем – 10 минути, но за тогава е било напълно нормално. Модемът предава данните по синхронен и асинхронен метод, а режимът на обмен може да бъде дуплексен или полудуплексен.

Ето снимка на модема и отзад. Ясно се виждат копчето за включване и изключване на захранването и конекторите за кабели за данни:

Модемът ИЗОТ ЕС8005.М1 е голям колкото кутия за обувки – 448 х 320 х 200 мм – и тежи 5 кг. Ние получихме два изотовски модема в кутия, така че сме носили общо 10 кг! :) Те са тежки заради захранващия блок, който също влиза в кутията.

А преди ЕС 8005.м1 съществува един доста по-стар, ,,класически“ ЕС 8005, произвеждан от 1974 г. Неговата скорост на предаване на данни също е 1200 бода. М1 в индекса на нашия означава ,,модификация 1″. Същствуват няколко модификации на стария ЕС 8005. Ето какви са разликите помежду им:

• ЕС 8005 – тя е без автоматично повиквателно устройство (АПУ) с обратен канал, което (когто го има) се оформя като самостоятелно устройство;
• ЕС 8005.01 – без АПУ с обратен канал във вид  на панел, който се инсталира в шкаф за линейна апаратура;
• ЕС 8005.02 – с АПУ във вид на панел;
• ЕС 8505.04 – без обратен канал, оформен като самостоятелно изделие, работещо с двупроводни и четирипроводни линии;
• ЕС-8505.05 – с обратен канал във вид на панел за двупроводни и четирипроводни линии

Както е видно от снимките, шифърът на нашия е ЕС 8005.М1, което го прави доста по-нов от тях обаче. :)

А докато чакате статията за другия модем, вземете преговорете първия български телефонен модем:

В Sandacite.BG намерихме този интересен български компютър за електрокардиография.

Ето че след известна пауза пак сме на линия със статия за медицинско оборудване! Днес във фокуса на нашето внимание е компютризиран уред, който служи за извършване на електрокардиографични изследвания на пациентите в болница. Произведен е през втората полови на 80-те, но кога точно – не знаем. За да уточним мястото на производство, нека да кажем, че в онзи период към Медицинската академия в София функционира малко предприятие за научно-развойна дейност и производство на електромедицинска апаратура. Именно тяхно изделие е този електрокардиограф – образец на българската медицинска електроника.

Апаратът е поместен в метална кутия, която не носи никакво означение на себе си. Но не бързайте да сметнете, че е безименен – може то да е отпечатано на монитора, който се поставя отгоре му и който за съжаление не успяваме да открием. Това обаче най-вероятно е стандартен михайловградски монитор от 8-битов Правец или телевизор чрез BNC или CGA конектор.

Стандартният обем на оперативна памет (RAM) е 32 кб. На този нашият паметта е допълнително разширена до 48 килобайта – чрез трети 16 килобайтов модул, поставен на цокъл. А за процесора можете да прочетете интересни неща по-надолу.

На снимката горе можете добре да забележите различните бутони и потенциометри за контрол на тока през пациента и малко други неща.

Нека да разгледаме ЕКГ компютъра и отвътре, което става лесно, когато се вдигне капакът – и виждаме ето това:

Използвана е двуслойна дънна платка в комбинация с дъщерна платка, която се грижи за аналогово-цифровото преобразуване на измерванията от активността на сърцето. Захранването е реализирано с български компоненти, отговарящи на БДС, включително и масивните електролитни кондензатори, които са устояли на теста на времето. Захранването е добре изолирано от останалите електронни компоненти. Това е от първостепенна важност при медицинското оборудване. Все пак не бихме искали да прекараме 220 волта пред нищо не подозиращия пациент!

От пръв поглед личи разликата в реализацията. Докато дънната платка е качествено проектирана и реализирана без почти никакви последващи корекции, то дъщерната по-скоро прилича на прототип , отколкото на краен продукт. Наличието на разширителен конектор на дъщерната платка, както и фактът, че от многожичния заден конектор се използват само четири проводника, води до заключението, че съществува още една версия на този компютър – с разширена функционалност.  Това обяснява и свободния цокъл за допълнителен UV EPROM със софтуер на дънната платка.

Самата дънна платка е изградена изцяло върху архитектура, базирана на 8-битовия процесор Моторола 6800.

Главният микропроцесор е Хитачи HD468B00P, работещ със скорост 2 MHz. Той е лицензирано копие, идентично с Моторола 6800. Честа практика през 80-те години на миналия век е да се използват така наречените вторични източници. Това са продукти, идентични и лицензирани от оригиналния производител. Така в случай на фалит, мащабно бедствие и други форсмажорни обстоятелства съществува възможност все пак желаният компонент да бъде доставен до завода производител.

Друг интересен факт около Моторола 6800 е, че по време на неговото производство Моторола сменя производствената си локация, част от инженерите отговорни за създаването на 6800 напускат Моторола и основават МОС Технолъджи. Там създават процесора MOS 6502, който е идентичен на 6800, макар и с разбъркани пинове. MOS 6502 с тактова честота от 1 MHz по-късно става част от култовия Apple ][, което поне на теория значи, че нашият електрокардиограф е два пъти по бърз от Apple-а. ?

Микропроцесорът е свързан чрез осембитова двупосочна шина за данни към Моторола MC68B21P (което е контролер за периферия). Именно така става връзката с дъщерната платка.

Повторяемостта на функции, а такива в един електрокардиограф има много, е подпомогната от програмируемия таймер Митсубиши M5L8253P-5.

Двумегахерцовият Хитачи HD46505SP видеопроцесор се грижи за изображението на кривата на сърдечната дейност, което излиза горе на  монитора.

Споменатите в началото 32 кб РАМ са реализирани чрез два 16-килобайтови SRAM модула Хитачи HM6264LP-15 запоени на дънната платка, а там е и третият 16-ак.

Целият софтуер се записва на две електрически програмируеми компютърни памети с електрически запис и оптично изтриване от типа UV EPROM с обем 8 килобайта всеки (общо 16), като те са разширяеми до 24. Те обаче са толкова едва при модела с разширени функции.

Ето в заключение и гърба на устройството – виждаме конектора за монитор, изводите с кабели, чрез които се извършва електрокардиографията и т.н.:

Това беше един от българските компютри със специално предназначение. Друг интересен наш електромедицински уред можете да разгледате тук ==>

В Sandacite.BG намерихме едни мишени за стрелба от Българската народна армия…

Досега за толкова години май нищо военно не сме Ви показвали, а не е като да няма какво. Ето например вчера попаднахме на една доста интересна находка, която вероятно ще накара доста хора да си спомнят за старата казарма.

Това са пластмасови и каучукови релефни мишени, които са използвани при упражненията за стрелба в българската армия преди 1990. Разработени са през 1974 г. в Научноизследователския сектор на тогавашния Висшия химикотехнологичен институт в Бургас (днешния Университет ,,Проф. д-р Асен Златаров“). Серията се нарича КРКМ`74.

Мишените са в няколко форми, като, естествено, има и такива във вид на хора – индивидуално или в групи, за са се упражнявате да стреляте по тях. Така са направени, че лесно разбирате дали сте уцелили (личи си дали са засегнати от куршумите). Също така могат и да сигнализират за това, но тази тяхна функция ще кажем по-нататък. В серията има и мишени, които се изрязват от руло, и такива, които не са оформени във вид на хора, но приблизително трябва да наподобяват гръден кош или вражески боец в цял ръст. Това са т.н. плоски мишени. Закачани са на разни дървета; те са пластмасови. Ето ги:

По-надолу сме Ви дали изгледи на всичките видове мишени, че не се вижда такова нещо всеки ден. Освен тях, съществуват и други варианти на описваните от нас мишени, включително такива, представляващи танкове и транспортни средства, движещи се по релси – по тях може да се стреля с гранатомети.

Това не са обикновени мишени обаче! По електрически път те дават информация за регистрираните попадения, тоест доколко е успешна стрелбата на упражняващите се. Ето как става това. Мишените се монтират на механични устройства с електродвигател и редуктор. Това устройство осигурява „падането“ на мишената, когато е уцелена, със скоростта, с която приблизително „пада“ истинско човешко тяло – за да има реализъм при стрелбата.

Мишените на танкове и превозни средства, които се движат по релси, разбира се, не могат да „падат“. Те реагират на попадение, като преустановяват движението си (спират, като ги уцелиш).

Ето друг вид ,,човешки“ мишени – различни групи вражески войници:

Няколко думи за електрическата и електронната част на стрелбищата, на които работят такива мишени.

Командното табло обикновено се изгражда с най-достъпните електромагнитни устройства: РПН (реле плоско неутрално по БДС), които тогава България произвежда в големи количества. Това е така, защото тогава повечето селищни и междуселищни АТЦ (автоматични телефонни централи) са система А-29 на Сименс – това е стъпкова система с въртящи и изкачващо-въртящи избирачи, които се командват от релейни възли (т.нар. релейни комплекти), а те са изградени изцяло от такива релета.

Командното табло има няколко режима на работа заради различните конфигурации на мишените, които да се показват; освен това от таблото могат да се командват различни скорости и честота на показване и скриване. А вероятно има и други възможности, които да задоволят изискванията на командирите, които провеждат стрелбите.

Принципът на работа на електрическата част е следният.

Самата мишена представлява диелектрик с два електрода от двете си страни. На електродите е подадено напрежение. При попадение куршумът за много кратко време дава накъсо двата електрода. Сигналът е толкова кратък, че не може директно да задейства обикновено РПН. По тази причина сигналът от попадението се подава на чакащ мултивибратор (изграден с руски транзистори от серията МП), който на изхода си дава достатъчно дълъг импулс, за да се задейства релейната схема. Тя подава сигнал за електромотора, който чрез редуктора да свали мишената (да я накара да полегне). Движението на електромотора в двете крайни позиции на мишената (горе, долу) се ограничава с обикновени крайни изключватели. След като улучената мишена е паднала, може да се вдигне или ръчно с команда от пулта или автоматично, според пуснатата в момента програма. По спомени на сержант на такова стрелбище, чувствителността на чакащия мултивибратор е можело да се настройва според различните типове мишени с тример потенциометър.

Мишените от нашата серия КРКМ`74 са работили доста точно, защото на приемните изпитания от 8.Х.1974 г. е установено регистриране на 99,8 % от направените попадения.

Ето два други вида мишени – гръдни и поясни:

Мишените за танковете и други машини работят на друг принцип – те ползват тензодатчик (датчик за деформация) и обикновено зебло – като за чувал. При тях се стреля не с истински гранати, а с такива без заряд – необходимо е само да премине през зеблото. Тензодатчикът спира движението на мишената по релсите (вероятно пак с ползването на релейна схема), а попаденията се броят по дупките в зеблото .

Вероятноо е имало и механични броячи, които автоматично да броят попаденията в човешките мишени. Има логика да е така, защото на стрелбището е голямо и на него може да се упражнява цяла рота или дори батальон.

Разглежданите тук от нас мишени от серията КРКМ`74 имат коефициент на повторяемост на попаденията 8000 – 10000 удара на кв. м., което значи, че 1 кв. м. от мишената ще стане прекалено негоден едва след като го ударите толкова пъти. За изработване на мишените са подбрани най-подходящите, устойчиви и електропроводими филми на база полимерна и метална основа. Те са екранирани с устойчиви полимерни материали. Дебелината на диелектрика е до 2,6 мм.

Използвани са електроди на база каучукови вулканизати с дебелина ог 1,0 до 1,4 мм и електроди с пресовано метално фолио от 9 до 40 микрона. Мишените са покрити с екраниращ филм от стъклопласт с дебелина до 2 мм, а контактните изводи на диелектрика представляват многожилен изолиран меден проводник с общо сечение до 1 кв. мм.

Ето напр. каучукови мишени, които са изрязани и се прибират на руло след употреба:

Повърхностното специфично съпротивление е не по-малко от 10⁷ ома при относителна влажност на въздуха от 95 до 100 %.

Както с повечето военни неща, и около тези мишени има интереснивойнишки истории, като напр. тази, че веднъж една баба си пасла козата около мишените и когато започнали да гърмят, жената се скрила зад една мишена ? Краят е щастлив, защото я видели и спрели навреме стрелбата, за да я изведат от района.

Ето още снимки на мишените – напр. на войници, държащи картечница:

Автори: Антон Оруш, лейт. Борислав Чакъров

Това пък е историята на първия български танк…

Разгледайте Първия български тролейбус ТБ-51 в Sandacite.BG!

Нека започнем от началото – защо започва производството на тролейбуси в България? Отговорът е лесен – защото има нужда от повече превозни средства заради нарастващия пътникопоток в уголемяващите се градове. Политическата и икономическата ситуация в страната по това време също оказват голямо влияние. Ако първите внесени в България (през 1941 г.) тролейбуси са от германския производител MAN, то през 1948 г. е сключен нов договор, вече със СССР. Той предвжда вноса на съветски тролейбуси от модела МТБ-82 (1946 г.), произвеждан в Авиационный завод № 82 имени Урицкого в  град Тушино. Не след дълго се ражда идеята за производство и на български тролейбуси, като за най-подхоящо място е определен Трамвайният завод ,,6 септември“. Именно там през 1950 г. се ражда и ТБ-51 – първият български тролейбус – който е много силно заимстван от внесения МТБ-82. На прототипа е присвоен инвентарен номер 131 и именно него виждате на първата снимка – момент на празнична екзалтация, потеглянето на първия построен в България тролейбус! ! По това време никоя от балканските страни не произвежда свое превозно средство от този вид, затова ТБ-51 става първият тролейбус в нашия географски регион. С това пътят пред нашето тролейбусостроене е окончателно открит.

Да се качим в превозното средство. Седящите места са същият брой като в съветския образец – 39 – а правостоящите 26. (За сравнение – при MAN-овете от 1941 местата са 28 за седящи и едва 16 за правостоящи пътници.) Материалът за облицовката на стените и тавана на ТБ-51 е същият, който заводът използва и при трамвайните мотриси и ремаркета ,,Република‘‘ – шперплат с ясенов фурнир. Той се обработва с поропълнител, а след това се байцва, за да се постигне цвят, близък до този на дъба. За тапициране на седалките в салона първоначално се използва кожа свински бокс, а по-късно – черна изкуствена кожа тип “Бланк”, внасяна от странство.

Тук виждаме тролейбуса да се движи по култовата линия № 1, а кадъра е от филма ,,Специалист по всичко“ от 1962 г. Надписът отпред гласи: ,,Колата работи без кондуктор – на самообслужване“. Тази практика, въведена през 1961 г., облагодетелства гратисчиите, но въпреки това от 60-те г. нататък в софийския градски транспорт няма кондуктори, които да продават билети.

Интересно е да кажем, че първоначално МТБ-тата и ТБ-тата са произвеждани без макари за контактните прътове на гърба (към кабело-контактната мрежа), но след време им се слагат тук, в България – защото без тях прътовете се откачват изключително много.

През 1956 г. е открит тролейбусният транспорт в Пловдив (окончателно закрит през 2013), а първите тролейбуси, зачислени в автопарка на града, са 15 броя ТБ-та. Пловдивската партида има малки разлики в сравнение със софийската. Така например, страничните горни неотварящи се прозорци стават по-големи, а от предницата изчезват двата малки отвора между фаровете:

Освен това, пловдивската партида е с по-малки инвентарни номера.

Ето таблица на произведените в завода бройки по години, работили в градския транспорт на столицата:

ТБ-51 (131 – 136):

Инв. №              Построен            Брак:
131                       1950                       197х
132                       1951                       197х
133                       1951                       197х
134                       1951                       197х
135                       1951                       197х
136                       1951                       197х

Общо: 6 броя

ТБ-52 (137 – 146):

Инв. №              Построен             Брак:
137                       1952                        197х
138                       1952                       197х
139                       1952                       197х
140                       1952                       197х
141                       1952                        197х
142                       1952                        197х
143                       1952                        197х
144                       1952                        197х
145                       1952                        197х
146                       1952                        197х

Общо: 10 броя

ТБ-53 (147 – 151);

Инв. №               Построен           Брак:
147                       1953                      197х
148                       1953                      197х
149                       1953                      197х
150                       1953                      197х
151                       1953                       197х

Общо: 5 броя

ТБ-54 (152 – 162):

Инв. №               Построен           Брак:
152                       1954                      197х
153                       1954                      197х
154                       1954                      197х
155                       1954                      197х
156                       1954                      197х
157                       1954                      197х
158                       1954                      197х
159                       1954                      197х
160                       1954                      197х
161                       1954                       197х
162                       1954                      197х

Общо: 11 броя

Да отбележим също така, че означенията ТБ-52, -53 и -54 най-вероятно означават годината на производство на превозното средство, но не маркират разлика в моделите – забележима такава се явява едва в ТБ-55. Поне така изглежда, когато гледаме книги, защото напр. в ,,Електрически транспорт“ (1964 г.) е описан моделът ТБ-55 и в скоби е даден съветският образец МТБ-82, но не и ТБ-тата преди -55, а през 1964 те  вече имат доволно разпространение.

Тук виждаме една снимка на ТБ-51 из пловдивските улици:

Ето и още една негова снимка от германска картичка:

От всички тези тролейбуси до момента има оцелял само един-едничък, при това в лошо състояние, но все още позволяващо реставрация, ако някой се заеме сериозно с това.

А ето пък откъде идват започват българските трамваи…

Автори: Антон Оруш, Александър Свиларов

В Sandacite.BG май разбрахме откъде идват първите български вагони – от фабриката на Стоян Анастасов!

Знаете ли откога се произвеждат вагони в България? Добре известен е Вагоностроителният завод в Дряново, но той започва да изработва собствени вагони едва в края на 40-те години, а преди това е само работилница за ремонт и поправка. Доста преди края на споменатия период обаче, в епохата на Царство България, родината ни също има свое предприятие за производство на железопътни вагони, а също така на и на мостове. То е основано от производителя Стоян Анастасов, който създава своето ,,Първо българско акционерно дружество за фабрикуване на вагони и машини“ през 1922 г.

Атанасов е роден около 1863 г. в Казанлък, но млад заживява в София и придобива висше инженерно образование. А историята на фабриката всъщност започва още от 1908 г., но тогава тя все още не е бъдещото голямо акционерно предприятие. През 1908 Анастасов построява първата сграда на фабриката върху парцел от 5000 кв м. в т.н. Индустриален квартал на София – приблизително дн. квартал Орландовци.

Планът е в това промишлено хале да се произвеждат ,,железни конструкции и вагони“, както намираме в публикация за Анастасовата фабрика в книгата ,,Труд и промишленост“ от 1930 г. И наистина, в първите години от съществуването си предприятието ремонтира вагони от инвентара на Българските държавни железници, но след това двете Балкански, а след това най-вече Първата световна война сериозно забавят нейното развитие. Едва през 1922 г. тя се събужда за нов живот и вече може да пристъпи към свое собствено производство на товарни вагони.

Поръчките към ,,Първо българско АД за фабрикуване на вагони и машини“ започват да се увеличават. Измежду първите му нови поръчки първата голяма е пак от БДЖ – трябва да се ремонтират 248 вагона! Тя е последвана от втора за 1300 вагона, следваща за 217, а след това пристига и поръчка за построяване на товарни вагони.

Тъй като увеличеният брой на поръчките вече изисква по-голямо работно пространство и друга вътрешна организация, предприемачът с голям размах Стоян Анастасов създава (в рамките на предприятието) завода за железни конструкции с интересното название ,,Независима България“, а също така през 1924 г. заработва и завод за обработване на дървен материал, защото в онази епоха кошовете на вагоните са най-вече дървени. Ето го:

Дървообработващото звено се помещава при жп гарата Крепостен батальон, което е при тогавашното село Подуене и се нарича ,,ЕЛКА“ (разбира се, нищо общо с по-късните електронни калкулатори). Ясно виждаме, че производителят се е стремял към възможно най-голяма независимост от доставчици и т.н.

През август 1926 г. подуенската фабрика е застигната от голям пожар, но успяват бързо да я възстановят през м. октомври същата година тя отново функционира нормално.

Макар българинът да е председател на управителния съвет на акционерното дружество, най-големите притежатели на акции в него са австрийски индустриалци. Това не трябва да ни изненадва, защото е известно, че още от ХІХ век Австрия силно се интересува да инвестира и печели от развитие на железопътните превози на Балканите – да си спомним за барон Хирш и неговата компания ,,Източни железници“, която след 1869 г. построява важни железопътни линии в Османската империя. Иначе управителният съвет на нашата фабрика се състои от самия инж. Анастасов (до смъртта му през 1925 г.), д-р А. Ходжов, Стоян Милошев и чужденците барон Банханс и Жюл Бидерман. Директорските постове са разпределени между унгареца д-р Арпад Тондай, инж. Георги Филипов и инж. Иван Сивков.

В годините на върха на работата двете подфабрики на предприятието дават работа на около 300 – 400 души, а според споменатата по-горе публикация в тях се произвеждат над 100 вагона месечно! Според нас може обосновано да се предположи, че по-голямата част от тази продукция е изработвана с цел износ – просто в България е по-евтино да се произведат. А и освен това 100 вагона на месец е едно огромно число, което е доста над нуждите на БДЖ! В края на 1937 г. обаче работата на фабриката е пресечена, защото чуждестранните акционери решават фирмата да спре с изработването на железопътни вагони.

Десетилетията време са ни оставили и тази реклама на фабриката от първата половина на 30-те г., поместена в тогавашно списание. Тя е ценна, защото ни указва точните адреси на най-важните обекти на фабриката – администрацията и двете фабрики, допълващи се една друга. Тази за железните конструкции за мостове, колоосите за вагони и други техни стоманени части през 20-те и 30-те г. се намира в т.н. Индустриалния квартал,  а дървообработващата – при жп гарата Крепостен батальон.

Рекламата е типична за това как в онази епоха изглежда типичната печатна реклама и как се отделя от колоните текст около нея. Тази напр. е в черно-бяло каре, оградено от рамка от характерни елементи. Поначало, при други реклами, фигурите могат да са различни, а печатът цветен, но това по-рядко се прави, а всъщност обикновено цветни са кориците.

Най-вероятно именно във фабриката на Стоян Анастасов са произведени първите български железопътни вагони. За съжаление обаче в момента нямаме информация за запазен някъде вагон на този интересен наш производител. Вие знаете ли нещо?

А ето и един по-нов български вагон ==>