[1958] Монтажът на първия панелен блок в България

Монтирането на елементите за едропанелната и едроблоковата сграда се извърши от една монтажна бригада, съоръжена с един мон­тажен механизъм.

Трябва да отбележим, че сменяването на работните положения на стрелата изискваше доста време — около 4 часа. Това обстоятелство наложи да се измени първоначално приетият ред и последователност за монтиране на елементите (монтажни секции и затваряне на клетки), тъй като при този метод и наличния кулокран се изискваше по-често да се сменява стрелата, което от своя страна ще удължи времето за монтажа. По тази причина се възприе най-напред да се монтират всички елементи от даден етаж, които изискват една стрела, след това дру­гите и т. н. Този начин за монтиране (за конкретния случай — уда­чен, тъй като се наложи само един път да се сменява стрелата за един етаж) по принцип при наличието на подходящи монтажни механизми не следва да се прилага, тъй като се избягва естественото укрепване на елементите при монтажни условия (създаване на клетки), необходими са повече временни монтажни крепители (обтежки, под­коси и др.), нарушава се ритъмът на поточността.

Опитът показва, че най-добрият състав на монтажната бригада е следният:

монтажници — 3 души;

помощници —   1   „                                         ‘

машинисти —    1   „

заварчици —      2   „

––––––––

Всичко  7   души

Бригадата беше съоръжена с кофи, лопати, колички, мистрии, лостове, ръчни чукове, шила, обтежки и отвес.

Временното укрепване на стенните елементи се извършваше с об­тежки, като единият край се захващаше за куката на самия стенен елемент, а другият за кука от подовите елементи

Един стенен вътрешен елемент се стабилизираше временно с че­тири обтежки (по две от едната му страна). Външните фасадни стенни елементи се захващаха от вътрешната страна с 2 обтежки и се подпи­раха с твърди подкоси, за да не паднат към вътрешната страна. За в бъдеще трябва да се обмисли по-добре този въпрос с оглед прилагането на специални подкоси и винтови стеги, намерили широко приложение в СССР. Това би дало възможност за по-бързото освобождаване на монтажния механизъм и за увеличаване производи­телността на монтажниците.

Монтажът на едропанелната сграда започна на 2. VII. 1958 г. и завърши напълно на 27. X. 1958 г.

Трябва да изтъкнем, че през този период се монтираше и едроблоковата сграда.

От направените наблюдения се вижда, че фактическият, реализиран на практика график за изпълнение на монтажните работи, е твърде „неспокоен“, зигзагообразен по форма, което говори, че не можа да се осъществи по-постоянно и равномерно темпо при извършване на тези работи. Безспорно основната причина н случаи е тази, че у пас за пръв път се изпълнима такъв строеж и нямаме опит в това отношение.

От дневника на строежи се вижда, че в известни дни се реализира максимално постижение 27 елемента за една смяна.

Целият монтаж на едропанелната сграда се извърши фактически за около 70 смени (85 работни дни) или средно за една смяна се монтираха но 13-14 елемента. По такъв начин едни етаж (с 6 апартамента) се монтира за 11-12 смени.

За изяснение трябва да кажем, че от 1. VII. до 22. IX. 1958 г. се работеше на две смени — първа смяна от 6 до 14 часа и втора смяна от 12 до 20 часа, а през останалото време на една смяна.

За двете сгради кулокранът работи от 20. IV. до 27. X. 1958 г. (без времето за неговото монтиране и демонтиране), или 160 работни дни. Като се вземе пред вид, че в известен период се работеше на две смени (със застъпване от два часа между тях), то фактически се разходваха около 230 машиносмени за производство, складиране и монтаж на елементите за двете сгради.

Средно взето за един елемент се разходваха по около 0,107 машиносмени или 51,36 минути (0,872 часа). Трябва да отбележим, че в тези цифри са включени всички престои, по различни причини, затова не бива и не е правилно да се сравняват с тези, получени от хронометражните наблюдения.

В таблицата са приведени данци от хронометражните наблюдения, относно разходваното време за монтиране на някои видове елементи от едропанелната сграда. И тук данните в последната графа са изчислени на базата на поточно изпълнение на отделните групи от операции, от които се изгражда целият монтажен процес.

Заварките на съединителните връзки се извършиха от двама заварчици с два електрожена.

–-

От Едропанелни безскелетни жилищни сгради, София, Техника, 1960 г.

[1958] Заварки и връзки на първата панелна сграда в България

Днес е време за малко непосредствена история! Ще приведем обширен цитат от прецизна книга издание 1960 г., в която е отразен строежът на първия панелен блок в България (знаете го къде се намира, нали? – на ул. Найчо Цанов № 66 в София). Разказът е написан много достъпно и непосредствено – като репортаж – и ще ни даде вярна представа за това какви трудности е трябвало да преодолеят строителите, положили основите на панелните сгради в България.

И така, приятно четене! :)

,,В основни линии изработването и .монтажът на панелите стана при спазване на проекта. В редица пунктове обаче той беше нарушен. От друга страна, изпълнението показва, че някои решения в проекта ще трябва да се подобрят.

В проекта се предвиждаше основите за вътрешните стенни па­нели в сутерена да завършват канали, в които да стъпят стените. Първоначално тези канали бяха направени, но при повторното ниве­лиране се наложи голяма част от тях да бъдат запълнени, тъй като първата нивелация при изливането на основите е била много груба и неточна. Изработването на тези канали е сравнително трудоемко. За в бъдеще вместо предва­рителното изработване на канали по-добре ще бъде да се оставят в основата стърчащи пръчки от бе­тонна стомана и след монтирането на сутеренните панели да се бетони­ра допълнително. Това ще бъде по- здраво и по-икономично решение.

По проект във всеки стенен панел се полагат по осем планки за връзките.

Три от тях са стаби­лизирани в стоманения калъп и 5 се закрепват за армировката. Опи­тът показа, че е наложително да се направи подобрение, като всички планки за връзките се стабилизи­рат неподвижно, за да не се раз­местват при бетонирането.

Пo проект се предвиждаше оформяне на дюбели между напреч­ните панели. За целта с помощта на профилирана летва се изработваше канал по едната вертикална страна на напречните панели. Наложително е вместо с дървени летви това профилиране да се прави със стоманен профил, който е неразделна част от страницата на стоманения калъп. Целесъобразно ще бъде такова профилиране да се прави от двете вертикални страни на всичк.

Сериозен въпрос при монтиране на стенните панели е уплътня­ването на хоризонталните фуги. Независимо от предварителнаа нивелация за всеки нов етап от монтажа се оказа, че на места по различни причини се налага по-дебел подложен пласт от разтвор. Този пласт през време на центрирането и нивелирането на панелите се изтласква в страни и при някои панели остават неуплътнени участъци, което влошава статическите и звукоизолационните качества на сградата. Неуспешен излезе опитът да запълним тези участъци с циментов раз­твор с помпа за нагнетяване. От голямо значение за ограничаване на това явление е панелите да се изработват с добре притегнати форми, които да не позволяват издуване и и криняване.

По проект не се предвиждаше обработка на фугите по фасадите. Смяташе се, че с употребата на стоманени кофражни форми и с изпол­зуването на специални профилирани летви при заливането на вертикалните фуги същите ще получат окончателния си вид. Оказа се, че вследствие на малки изкривявания и очукване на ръбовете на панелите при строежа на опитната сгра аа трябваше да се оформят допълнително някои от фугите по фасадите. Наложително е да се изработят специален пистолет и висяща кабина или подходящо скеле, които да се използуват за изкърпване и оформяне на фугите.

При строежа на сградата се потвърди сполучливият избор на съединенията.

Връзките се изпълняваха лесно и сигурно.

Те не зависят от мокър процес. Има възможност и трябва да се намали разходът на стомана за облата закотвяща част. При изработване на детайлите за връзките биха допуснати значителни отклонения в размерите им в сравнение с проектните. Това влече след себе си удебеляване на мазилки и. други допълнителни операции.

Центровката на планките при заваряването им след монтажа на панелите, общо взето, беше добра. Би било по-добре обаче планките в долния край на панелите, върху които лягат планките на долулежащите панели, да се уширят. Това ще позволи по-добри заварки при сравнително малко повишаване на разхода на материал.

Предвиждаше се паркетът да се лепи върху подпаркетната настилка от сгурбетон, заравнен с тънка циментова замазка. Строител­ната организация вьпреки нашето искане изпълни паркета с наковане. което технически не е издържано. Наложително е да се изпол­зуват готови плочи от сгурбетон или друг материал със или без на­лепен паркет. Това ще ускори строежа и ще подобри качеството на хеш вид работа, особено когато подовите настилки се извършат при ниски температури.

Комините бяха предвидени и изпълнени като отделни блокове с етажна височина. По-добре ще бъде те да се вградят в стенните панели с използуването на етернитови тръби. Това ще улесни произ­водството и ше намали броя на видовете елементи. Водопроводната и канализационната инсталация бяха изпълнени в санитарен панел. Необходимо е да се провери използуването на малка инсталационна шахта.“

–-

От Едропанелни безскелетни жилищни сгради, София, Техника, 1960 г.

 

 

 

 

 

 

 

Старо радио Силвания 44 ІІ мод.

Понякога при радиоапаратите Силвания едно и също шаси е поставяно в две или три лазлични кутии. Един от тези случаи  е мод. 44, който освен тази модификация ==> http://www.sandacite.bg/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B2%D0%B0%D0%BD/ – има и тази, която Ви представяме днес.

Кутията е снабдена с масивно метално ,,забрало“ пред говорителя, видно на горната снимка. Скалата е американска и е от кръглия тип, който се среща още преди Херц и Магнет:

Капакът е от стандартния вид за довоенните български радиоприемници – около 3 мм дебело парче дърво с широки вентилационни отвори:

Отзад картинката е прелюбопитна. Забелязваме първо месинговата табелка с отчетлив надпис и най-вече изгризаната от миши зъби оплетка на захранващия кабел:

Свалим ли капака, забелязваме трите американски лампи, германския кондензатор Hydra и (мислим) отново американския променлив кондензатор:

Лампи: 2 х неизв. в калъф, C5R (Sylvania)

И още по-близо:

Говорителят обаче е български:

[1962] Видове едропанелно строителство

В своето първоначално развитие строителството със сгло­бяеми стоманобетонни конструкции, детайли и възли преминава няколко стадия. Така употребата на отделни готови стомано­бетонни и бетонни елементи води своето начало още с открива­нето на стоманобетона, съществува още при традиционния монолитен начин на строеж. Но това са изготвяни ръчно, по най-примитивен начин на самата площадка дребни елементи.

При първоначалния стадий на употреба на сглобяеми стома­нобетонни конструкции имаме полусглобяемо жилищно стро­ителство с частично прилагане на готови елементи. Характерно за този стадий на развитие е това, че основните конструкции на жилищната сграда се изготвят непосредствено в процеса на строежа от носещи зидове или монолитен скелет при употребата на дребноразмерии строителни материали и изделия. При това само отделни конструкции или части от тях, като подови, стълбищни, покривни и други елементи, се приготвят предва­рително във вид на готови детайли. Приготвянето на готовите стоманобетонни елементи при този първоначален стадий на развитие се осъществява най-често непосредствено на самите строителни обекти.

Съвършено естествено и закономерно явление е обстоятел­ството, че полусглобяемият начин на изграждане на жилищни сгради се яви като преходен етап от монолитното към напълно сглобяемото жилищно строителство. Безспорно полусглобяемото жилищно строителство се наложи поради необходимостта, от една страна, да се търсят начини за по-големи икономии на дървен материал и, от друга страна, поради острата жилищна нужда и необходимостта от съкращаване сроковете на жилищ­ното строителство.

Едновременно с тези преимущества досегашният опит в из­граждане на жилищни сгради по полусглобяем способ показа доста негови недостатъци. Прилагането едновременно на двата различни начина на изграждане на жилищната сграда, постоян­ното сменяне в процеса на изпълнението на строително-монтаж­ните работи на монолитното и сглобяемото изпълнение, дове­жда до нерентабилно използуване на монтажните механизми, често сменяне на сухи и мокри процеси, които изискват разнородна механизация и различна квалификация на работниците. В тези недостатъци именно се намира главната причина, поради която този начин на строеж се оказва по-скъп от монолитния. По тези причини полусглобяемият начин на жилищно строителство има временен преходен характер.

Съвременното индустриализирано жилищно строителство се извършва по следните три основни конструктивно-техноло­гически направления:

а)  едроблоково жилищно строителстводом,

б)   едропанелно жилищно строителство и

в)  жилищно строителство с пространствени елементи.

Едроблоковото жилищно строителство се характеризира с тдва, че стените на жилищните сгради се изграждат от уедрени блокове, произвеждани масово при заводски условия по стандарт­ни размери. Блоковите елементи се произвеждат от бетон или други материали и изпълняват функции както на ограждащи стени, така и на носещи конструкции. За отбелязване е, че едроблоковото жилищно строителство в нашата страна не намери широко приложение.

Едропанелното жилищно строителство се явява по-висока сте­пен в развитието на съвременното индустриализирано домостроене, където заема основно място. Приложението на сглобяеми стомано­бетонни конструкции и детайли при едропанелното жилищно стро­ителство се характеризира с употребата на тънкостенни панели с размер на стая или така наречената планировъчна клетка. На съвременния етап на развитие на сглобяемото жилищно строителство прилагането на едроразмерни елементи е най-пълно усъвършенствуваната форма на сглобяемо жилищно строителство.

При едропанелното жилищно строителство готовите сглобя­еми конструкции и детайли като правило се произвеждат при фабрично-заводски условия от мощни домостроителни комби­нати. При този начин на строителство на площадката се из­вършват само земни, монтажни и довършителни работи, а почти всички други строителни работи се пренасят в завода, изготвящ готови комплекти стенни панели и детайли за сгло­бяване на цели жилищни сгради.

Вижте в Sandacite.BG статия за Завода за тежко машиностроене в Радомир!

Чували ли сте за легендарния Завод за тежко машиностроене в Радомир, известен още и като ,,завода за заводи“? Не може да не сте! Наричан и Комбинат ,,Червена могила“, ЗТМ Радомир е огромно машиностроително предприятие, чийто строеж е започнат в началото на 80-те г.- и така и не е напълно завършен към 1990 г.

Коренът на идеята за този завод е още в средата на 70-те години, а първата копка е направена лично от Тодор Живков през декември 1976 г. Планирано е да бъде създаден заедно  с японската компания „Кобе стийл“, която трябва да предостави производствената технология, на базата на неин аналогичен неин завод, да управлява ЗТМ 5 години и да организира износа (срещу конвертируема валута на продукция за 200 – 300 милиона долара годишно), тъй като планираният капацитет на завода далеч надхвърля потреблението в България. Със своя мащаб и неясна рентабилност проектът предизвиква възраженията на Министерството на финансите, Министерството на строителството и БНБ, но въпреки това реализацията му започва поради силния натиск ,,отгоре“.

Първите производствени мощности започнат работа през 1985 г. Малко след това обаче се случва фаул, който предвещава краха – контактите с ,,Кобе стийл“ са прекратени заради оказан натиск от СССР, като вероятно и под негово давление е започнат опит за съвместно производство с Машиностроителния завод в Новокраматорск – за съжаление останал неуспешен.

През цялото това време Заводът за тежко машиностроене е произвел немалко продукция, в него са работели японски машини, а в съседния Перник са живеели над 30 японски инженери. Ето спомените на един наш редовен потребител, Chap Chaprazov, който  е работил в ЗТМ: ,,Бил съм там 1983 – 6. Да, много от оборудването беше уникално, част от ,,Кобе стийл“. Уникален комбинат. На голямата преса на ,,Кобе стийл“ се ковяха валове за подводници и кораби за целия СИВ. Манипулаторът вдигаше от специалната термична (c подгряваща) пещ детайли с тегло до 150 т, нагрeти на точно необходимата за изковаване температура, и ги въртеше под огромния чук (преса) с точност десетки микрони. В ръчен и компютърен режим. Имаше уникални майстори ковачи (твърде неточно), които правеха чудеса. Бяха работили в Япония, някои над година. Японците ги гледаха като шашнати, когато правеха разни експерименти. Имаше цял цех с борверг машини – най модерната в оня момент металорежеща машина. И много други“.

По разчети от началото на 90-те години, в завода са инвестирани 1,4 милиарда лева, почти изцяло от преки инвестиции или кредити от държавния бюджет или БНБ. В същото време, общият обем на произведената за 1980 – 1990 година продукция е за едва 602 милиона лева, като основната част от капацитета на предприятието остава неизползван – през 1989 година натоварването на производствените мощности е 12,5 %, а през 1990 година – 5,8 %. Заводът работи на планирана загуба, покривана с държавни дотации, надхвърлящи половината от стойността на произведената продукция, и към 1991 г. се оказва във фактически фалит – не само не може да обслужва кредитите си, но и няма средства за изплащане на заплати.

Именно в тези кошмарни за ЗТМ Радомир месеци и години ще Ви отведем днес. Долният репортаж препечатваме от бр. 10 – 1990 на сп. ,,Общество и право“. Той прави моментна снимка на затъващото предприятие, а от текста ще разберете и различни подробности и фактология около опитите за измъкване от тежкото положение, които са много малко известни.

,,Огньове. Един. Втори. Трети… В сре­дата на цеховете. Работници безмълвно протягат ръце към топлината. Заплати­те им са над 700 лева. Бе вече пролетта на 1990 г., но времето беше студено. В огромните цехове на радомирския Ком­бинат за тежко машиностроене (за да ги обиколиш, и то е кола, ще ти отнеме цял ден) огромните машини бяха мъртви.

През миналата година тук е изработе­на продукция седем пъти по-малко от утвърдената е производствената програ­ма и два пъти по-малко от планираната, а дотациите са към 100 милиона. Не е изпълнен в срок нито един договор със западна фирма.

Всички, с които разговарях за феноме­на ЗТМ Радомир, независимо от раз­личията във възгледите си по основни въпроси: от този, дали ни е нужен, до този — тук ли му е мястото; от този — да го замразим и преглътнем загубите или да го оживим на всяка цена, бяха единодушни в едно: тук, в никому неиз­вестното зад граница Радомирско поле, на площ от 1600 декара са събрани най- добрите машини в света.

Днес, в началото на 90-те години, ог­ромните пространства, приютили най- добрите машини, внушават безнадежд­ност. Нещо като гробница, в която по­чиват спомените за скъпи покойници. Нашите ръце, нашите мозъци не бяха в състояние да им вдъхнат живот. Да ги накарат да произвеждат.

* * *

Че затъваме в тресавище, става ясно още преди да се пререже лентата. Спом­нете си „спасяващия“ вариант от 1982 — 1983 г.: военното производство, което така и не произведе нещо. Пробват се и други варианти.

Инж. Цоко Димитров: „На 27.XII.1985 г. ме извика министърът на машиностроенето О. Дойнов и ми каза, че сутринта в Политбюро са взели реше­ние ЗТМ да се обедини с още няколко завода и аз да стана генерален директор. Видях, че заводът нямаше реална про­грама, за да произвежда. Имаше зале­жали поръчки, нямаше конструктивна и технологическа документация… От го­дина на година положението ставаше все по-лошо“.

Инж. Георги Велички: „Първата греш­ка е на Иван Попов (министър на маши­ностроенето по времето, когато е взето решение на Политбюро за изграждане на ЗТМ), който каза, че ще правим заво­да без руснаците. Те се засегнаха и три години не говориха с нас на тази тема. Проектантите от „Машпроект“ — Пловдив нямаха опит, това ни измъчи, загубихме много време, след всяка кавга се оплакваха на Дража Вълчева.

Втора­та грешка е на Тончо Чакъров и Огнян Дойнов: те не оцениха, че инвестицион­ното машиностроене е сложно нещо, решиха, че в нашия Институт за тежко ма­шиностроене ще измислим всички ма­шини, които трябва да произвеждаме, не се подготвиха кадри.

Третата грешка е на Борис Манов — ЗТМ остана без об­ещаните от него висококвалифицирани работници. Аз 17 пъти съм започвал на гола поляна и знам, че най-важното и най-трудното нещо е да се събере колек­тив, да се сработи. Тук бяха накачени ръководство над ръководство, на чети­ри нива. През последните години ръко­водителите развратиха работниците, съ­здадоха омраза между тях и себе си, страхуват се да слязат в цеховете“.

Инж. Тошо Белмустаков, ръководител на секция в института: „Често съм мис­лил защо този супермодерен завод не може да произведе нищо като хората. И стигнах до извода, че има два феномена: на „изгодния брак“ и на „изгодния про­вал“. Какво разбирам под феномена „изгоден брак“? Навсякъде в цивилиза­цията този, който произведе брак, се санкционира. А у нас — се награждава. Например, ако продадсм една машина в чужбина и там тя се развали, пращаме наши майстори, за да я оправят. Така те вместо по 800 лева на месец печелят по 800 долара. А под „изгоден провал“ — струва ми се, че някои договори се про­валят съзнателно, за да се провали ръ­ководството. Така седящите на по-до­лното стъпало се изкачват по-бързо на горното. Борбата за власт тук е ужася­ваща. Зависимостта на учения от адми­нистратора също. Построихме уника­лен завод и после прозряхме, че той е по-високо от интелекта ни, че управле­нието му не е по нашите сили, по силите на СИВ — също“.

„Мощностите надхвърлят национал­ните ни възможности за ефективното им натоварване — мисли и инж. Цоко Ди­митров. — В трети страни можем да из­лезем само ако се сдружим с чужда фир­ма с извоювано име… Но западните фирми не познават нашите условия. Не­що повече — те са им непонятни. Запад­ният бизнесмен не може да си предста­ви, че ще отиде на пазара и няма да мо­же да си купи например метал, че ще има ограничения на енергията, че тру­дът у нас не е стока. ЗТМ може да бъде ефективен само ако оборудва цели заво­ди или обекти. Но за това трябва опит. А за опита трябват и време, и помощ“.

Пръв се опитва да разкъса този омагьосан кръг инж. Георги Георгиев, чове­кът с особени заслуги за построяването на това социалистическо чудо. Той е бил десет години генерален директор на ин­веститорската дирекция, а после — из­пълняващ длъжността генерален дирек­тор на фирмата: „Подготвихме договор за консултация с японската фирма „Кобе стийл“ — до края на 1992 г. продук­цията ни трябваше да доближи един ми­лиард. Те шяха да поемат цялото ръко­водство, да организират производство- го, да ни дадат документация за изде­лия, щяхме да им платим е продукция. Те много трудно решават да се хванат е нещо, но приемат ли — отказване няма, пък и познават нашите безобразия. С две думи: бяха съгласни да закачат на­шия вагон към техния влак и така да по­теглим към света. Договора подписах­ме на 9.IV.1986 година. След седмица председателят на стопанския съвет О. Дойнов ми каза да пратя телекс, че се отказваме. Така пропуснахме първия си шанс“.

Наистина необяснимо е, защо след ка­то за ЗТМ са изхарчени 60 милиона до­лара, сега се спестяват 6 — 7, които биха накарали похарчените да заработят? И след като от този момент нататък, неиз­вестно къде, сме похарчили 6—7 ми­лиарда! А валутната комисия при Ми­нистерския съвет, коя го не е дала разре­шение да се сключи договорът с „Кобе стийл“, в същото време е разрешила да се сключи друг договор: срещу 17 ми­лиона долара ЗТМ купува още едно, то­зи път световно чудо: обработващ цен­тър, който може да обработи детайли с височина на 4-етажна сграда и с тегло до 400 тона! Причината да не сме виде­ли това чудо в действие е не само че още няма такъв детайл, а и че поради негова­та уникалност то се монтира и настрой­ва вече трета година. Поне да можехме да го обявим за събрат на Висящите градини или на Хсопсовата пирамида, за да се изплати от входните билети на любопитните туристи…

От Цоко Димитров, генерален дирек­тор по онова време, научаваме подроб­ности от задкулиситс: „Група съветски специалисти разбраха, чс подготвяме договор с Япония, това беше и шансът ни, подаде се информация по друга ли­ния до СССР, скоро се образува между­народното обединение с Новокраматорск, Рижков беше дошъл, той е бил директор на Новокраматорския комби­нат, с Георги Атанасов сключиха дого­вора. На много високо ниво сс дейст­ваше — директорът на Новокраматорск беше приет от Тодор Живков“.

След като знаем днешното положе­ние, трябва да повярваме на експерта Ради Багрянов: „От брака между две болни икономики не може да се роди здраво дете“. А дали да не повярваме и на инж. Белмустаков: „Ако бяхме зара­ботили с японците по японски, още тогава, и то на наша територия, щеше да се докаже предимството на тяхната сис­тема“.

И нямаше да може да се докаже спо­собността на нашата дори от диаманти да произвеждаме пепел.

* * *

И така, построеният „завод за заво­ди“ първо произведе за собствена упот­реба кранове и друго сложно оборудва­не. По-после успя да направи отделни машини като трошачките, модел 1930 година. Сега е в състояние да прави са­мо отделни детайли…

Ето още един резултат, за който по- рядко мислим: тъй като всички пари, от­пуснати на машиностроенето в петилет­ката, посветена на него, бяха погълнати от радомирския гигант, останалите за­води отложиха реконструкцията и мо­дернизацията си. Тъй като на всички други отрасли — металургията, строи­телството, циментодобива, химията, бе­ше обещано пълно и наше преоборудва- нс, и те изостанаха. Днес Девня е още по-грохнала, димитровградските заводи и Марица-изток — също…

* * *

Появи се надежда за спасение. Тя се казваше „Роланд Бергер“.

Инж. Г. Георгиев: „Спряхме се на „Роланд Бергер“, защото те разработват структурата на европейския пазар за 1992 г. и в това видяхме нашия шанс да участвуваме в интеграцията. Те щяха да изработят структурата на управление, маркетинг овото проучване, да осигурят коопер^мия с „Манссман“, с „Круп“ и други водещи фирми. Щяха да направят и система за трудова мотивация на ра­ботниците.

Мнозина се уплашиха от тестуването на специалистите, което щеше да е пре­цизно и повсеместно — сега и да ставаш за работа, и да не ставаш, вземаш за­плата. Три пъти насрочвахме подписва­нето на договора, бяхме ангажирали и директора на мюнхенската банка, те ни отпуснаха заем, който щяхме да изпла­щаме с продукцията си. И все отлагах­ме. Накрая възложиха на Минчо Йовчев да реши въпроса. Малко по-късно полу­чих заповед за уволнение“.

Впрочем ръководителите на ЗТМ Радомир, се сменят често, през 1—2 го­дини. Интересно е с какъв ли ентусиа­зъм започва всеки следващ, след като се досеща колко ще е мандатът му! Но та­ка пък не се вижда основното: че вино­вен за неподвижността на гиганта не е толкова отделният ръководител, а сис­темата, в която е принуден да работи.

* * *

С новото ръководство идва, дано, и новият късмет. Новият генерален дирек­тор инж. Тасков тръгва обаче по стария път. само че се опитва да го измине с други фирми: „Аз предпочитам „Фьост Алпинс“ да ни консултира на базата на дългосрочен договор и да ни подготви евентуално да й станем партньори. Най- важното сега е да ни вземат на буксир и да ни изведат в дълбоките води на паза­ра.“

Но кой? И на каква цена? Консултан­тът на „Фьост Алпине“ беше българи­нът Николай Янакиев, който в края на м. г. ни съветваше да си помогнем сами, а в средата на тази промени становище­то си: „Положението на Радомир е от­чайващо, но не безнадеждно. Аз предла­гам да купя част от мощностите — сто­манодобивните, металургичните, ко- вашко-пресовите“.

Досещате се на каква цена. На цената, на която се разпродава всяко фалирало предприятие. На безценица.

Променя становището си във времето и г-н Шпоо, директор на „Интерсервиз“, представителството за експорт на ЗТМ във ФРГ. В средата на миналата година той смяташе, че „Роланд Бер­гер“ е големият ни шанс. С негова по­мощ през 1989 г. бяха сключени догово­ри със западни фирми за над 12 милио­на марки, като цената е била дъмпинго- ва и по-ниска от себестойността. За не­изпълнението на договорите според не­го е виновна истинската „подстрекателска кампания“ срещу Радомир след 10 ноември, стачките. Това доведе до ог­ромни проблеми при реализирането и доставката на поръчките за 1989 г., до огромни смущения в контактите с клиентите от ФРГ, така че сключването на нови сделки стана почти невъзможно!

Бяха нарушени и блокирани също та­ка и договорите за коопериране, склю­чени с моето посредничество между Ра­домир и различни партньори от ФРГ („Манссман“, „Круп“, „Тисен“, „Зим- пелкамп“ и др.) и сега е почти невъз­можно да се постигне положително раз­витие на контактите между Радомир и партньорите от ФРГ. Моето убеждение е, че Радомир се нуждае спешно и в най- близко бъдеще от един голям и опитен западен партньор, готов да стабилизира веднага финансовото положение в Радо­мир като „главен акционер“ с капитал 40—50 млн. долара.

Смятам, че „Роланд Бергер“ вече не е актуален.

Известно е, че от скоро време са съ­здадени дипломатически отношения между България и Южна Корея. На 16 май 1990 г. проведох разговори с ръко­водството на „Радомир метал“ с цел да се интензивират контактите с южноко­рейския концерн „Самсунг“ в Сеул. Тази фирма гьрси крупен партньор от Европа, който е в състояние:

• да отвори вратите за САМСУНГ към европейския пазар;
• да произвежда за САМСУНГ.

„Радомир метал“ има най-добрите предпоставки за това. При това в Радо­мир биха могли да се използуват висо­коквалифицирани специалисти от САМ­СУНГ, а също така да се приложи него­вата организация и по този начин да се постигне бързо и положително развитие на Радомир.“

* * *

Фирми… Фирми… Фирми… Не е ясен обаче критерият, по който ще се опреде­ля обвързването с коя от тях ще ни до­несе най-голяма полза, сътрудничество­то с коя от тях ще е най-изгодно. И това няма да стане ясно, преди да направим така, както се прави в целия цивилизо­ван свят: да се обяви търг — било за консултантски услуги, било за привли­чане на инвестиции. Възможен изход е акционерните фирми.

Но не е възможно това да стане, пре­ди да създадем търгово и инвестицион­но законодателство, нещо, което липсва само в осем страни на света. Преди да създадем солидни законодателни гаран­ции за собствеността.

Защото сега нашата страна е не само с обрулена икономика. Тя е с икономика без законодателна охрана. И надали ня­кой разумен и авторитетен бизнесмен би вложил капитали в такъв разграден двор. Но сигурно е, че някой друг би мо­гъл да се възползва от това.“

––

Автор: Гергина Банкова

Вижте в Sandacite.BG какви са били кражбите на ток през социализма!

Обикновено сме свикнали да слушаме как преди 1990 г. в България ,,всичко имало“, цените на електроенергията и другите режийни разходи били много ниски, ,,никой не крадял“ и т.н. Обаче не щеш ли, един поглед в сп. ,,Общество и право“ от март 1986 г. ни разкрива социалистическата действителност в една друга светлина. Затова днес Би предлагаме заедно да прочетем тази статия, за да обогатим представите си за вече нетолкова близкото минало. Тя предлага интересни изводи, които започват още с втория ред! :)

,,Кражби на електроенергия? Звучи непривично. Известно е, че може да се откраднат пари, злато, каква ли не скъпоценност, но чак и ток… А „кражбите на електрически ток са стари може би колкото електрое­нергията“ — уверяват ни специа­листите и сигурно трябва да им вяр­ваме. Разбира се, няма да губим вре­ме, за да разнищваме историята на тяхното появяване, а направо ще навлезем в днешни дни.

„Рационализации“ в престъпна посока

Технологията не е никак сложна и поради това е достъпна и за хора, които не са имали много имане-да­ване с електротехниката. Крадецът на електроенергия „се включва“ в електрическата мрежа, така че упот­ребяваната електроенергия да не се отчита от неговия електромер. Или поне не цялата. Това се постига по най-различни начини.

Операцията се извършва най-често за по-голяма сигурност и „сек­ретност“ от самите граждани, осе­нени от идеята да „пестят“ от раз­ходи за ток. Но това съвсем не пре­чи на някои от тях, изправени по- късно пред съда, да се оправдават с ниските си технически познания и да хвърлят вината върху някое не­известно, злосторно лице — дошло да им отстрани повреда и напра­вило „тайно“ мост между предпа­зители ге на електромера. Подсъди­мият А. Ф.: „Бяха ми изгърмели предпазителите на таблото и два дена стояхме без ток… Техникът, който сложи жицата, не го позна­вам. Той си минавал но улицата и викал: „Аз съм техник, поправям перални, бушони и др.“ Жена ми го чула и го повикала.“

Според мнението на инспекторите по пласмента на енергия крадците стават все по-изобретателни и гъв­кави, когато трябва да прикриват престъплението си. Да не говорим за електротехниците, някои от които използуват професионалните си зна­ния и опит за такава цел. М. С. от гр. Нови Искър подменил старото електротабло в къщата си, за което получил необходимото разрешение

Инспектор от предприятието за електроснабдяване направил про­верка на таблото и след като не на­мерил дефекти в скачването, плом­бирал електромера. Наскоро след това М. С. се заловил отново за ра­бота, прекъснал нулевия проводник и посредством шунтиращ кабел при­веждал електромера в действие само в желаните от него моменти. Елек­троуредите в къщата функционира­ли нормално независимо от това, че веригата се прекъсвала. М. С. из­ползувал за ..О“ водопроводната тръба в банята. Не е лошо измис­лено, нали? Както се казва, научно- техническата революция в „служ­ба“ на човека…

Техническият „гений“ на новои­злюпените електроспециалисти над­хвърлят всякакви очаквания и до­казва. че у човека може дълго да спят скрити способности, които да се разбудят в подходящия момент. Иначе как да обясним този неочак­ван взрив от смели „рационализа­ции“ на некомпетентни и дори неуки хора — поставяне на магнити, с кои­то се блокира електромерът, про­карване на подземни кабели, зазиж- данего им в стени и какво ли не още. Все прояви на изобретателска сила, но в твърде грешна посока.

Кои са крадците?

Те са предимно хора, които из­ползуват значително количество електрически ток, за който не им се иска да заплатят. Получава се едно противоречие между реалност и же­лания, което те решават с цената на престъплението.

Къде всъщност отива открадна­тата електроенергия? Според думи­те на енергетика Йордан Николов — предимно за отопление. Преди години много хора изоставиха твър­дото и течното гориво и предпоче­тоха електроенергията като евтина и удобна. Само че нещата се про­мениха, електроенергията поскъпна, породи се необходимостта да бъде икономисвана. За съжаление не всички се съобразяват с настъпилите промени. Един фрапантен случай: А.С. от София изгорил за сметка па СК „Електроснабдяване“ елек­трически ток на стойност 7327 лв. (според съставения акт), тъй като не могъл да се откаже от удобствата на електрическото си парно. А хо­рата, които мислят и действуват ка­то него, не са единици.

Преобладаващата част от съста­вените актове за кражба са на оби­татели на самостоятелни частни къ­щи, а по-малко на живеещите в бло­кове. Това съотношение може да се обясни с факта, че в жилишните бло­кове е по-трудно да се скрие извър­шеното престъпление, повече хора имат възможност да наблюдават общото електротабло. От друга страна, много от абонатите, живее­щи в частни къщи, имат значително по-големи разходи на електроенер­гия, и то не само за битовн нужди. Така например М. М. от с. Мрамор отглеждал голям брой домашни животни — крави и свине, в двора на жилището си и изразходвал мно­го електроенергия. И тъй като не му давало сърце ни го да намали броя на добитъка, нито да плаща цялата отчетена енергия (макар че доходите му като животновъд не били малки), решил проблема с познатото ни вече „устройство”. Това не му попречило в съда нагло да твърди, че с открад­натото допринесъл обществена по­лза. Друг нарушител — пак от съ­щата категория хора, не се поколе­бал да отоплява цялата си частна оранжерия с неотчетена електрое­нергия. Навярно отново под бла­говидния претекст, че върши „на­родно добро“.

Немалко животновъди, зеленчу­копроизводители, производители на разни стоки и т. н., загрижени да снижат себестойността на продук­цията си, без да се церемонят по­лзуват безплатно държавна елек­троенергия. Мотивите за кражба на електроенергия са най-разнообразни и гравитират от затрудненото ма­териално положение до повишената консумация на ток. Но най-общото, което ги свързва, е ниското граж­данско съзнание. Не случайно под­съдимият Ц. Ц. дава следното обяснение за извършената кражба: „За­що го направих това нещо, аз са­мият не знам. Отоплявам се с нафта. Готварската ми печка е на газ. Бой­лерът също ми е газов. Както казват хората — имала глава да пати, пи­сах се гявол“.

„Икономии“ до време

Проверките на електроизмерител- ниге уреди по домовете се извър­шват от инспектори, които за София са около 55 души. И това не е един­ственото им задължение. Те под­меня! развалени електромери, све­ряват часовникови механизми, из­вършват и други електроизмерва- телни дейности. Разкриването на нарушенията става при внезапни проверки, предизвикани често от сигнал на граждани. Крадците обик­новено поставят своите „приспособ­ления“ така, че да „смучат“ неотче­тена електроенергия в продължение на години. Но и да могат да ги сва­лят, когато очакват проверка на ин­касатора, или за да оставят елек­тромера да навърти минимален брой киловатчаса (в противен слу­чай стават подозрително „иконо­мични“). Обаче неочакваното посе­щение на инспекторите, които са професионални електротехници, разкрива хитрините им и ги кара горчиво да съжаляват за противо­законните им действия. Ето как про­тича една проверка на контролните органи. Васил Илиев — електротех­ник в СК „Електроснабдяване“: „Посетих дома на С. С., за да про­веря дали отговаря на истината- по­лученият сигнал от гражданин,- че краде енергия. В къщата нямаше никого. Електрическото табло беше отвън, на стената, и аз констатирах, че е поставен мост-проводник меж­ду главния и изходящия предпази­тел на електромера.“

След като се установи наруше­нието, инспекторите съставят кон­стативен протокол, в който се отра­зяват всички електрически уреди, които притежава абонатът. Отбе­лязва се тяхната мощност в кило­ватчаса. Съобразно документи на Министерството на енергетиката се определя средната им консумация през различните сезони и всичко то­ва се умножава по броя на дните, през които е извършена кражбата. От тази цифра се приспада запла­тената електроенергия и получената разлика представлява размера на енергията, за която се търси отго­ворност. Тя вече не се заплаща по нормалните цени, а по по-високи. Така нарушителят усеща с пълна сила тежестта на извършеното пре­стъпление и скъсва с илюзиите, че може да измами държавата безна­казано.

Най-трудно се установява начал­ният момент на кражбата, но все пак истината излиза наяве. Поня­кога извършваното престъпление продължава дълги години, но се случва и обратното — нарушителят да има късмет да бъде заловен ня­колко дни след като е направил тех­ническите изменения на електриче­ската верига. Колкото и куриозно да звучи, на Ц. Ц. от с. Кривина му се удало да извърши кражба само за 8.88 лв. — за четири дни.

Мнозина може би не знаят, че лицата, извършили кражба на елек­троенергия, не само възстановяват нанесените щети, но и срещу тях се завеждат наказателни дела по член 195. ал. 1 от НК, който гласи: „За кражба на държавно, кооперативно или друго обществено имущество наказанието е лишаване от свобода от една до десет години.“

Струва ми се, че размерът на предвиденото наказание е достатъч­но респектиращ за евентуалните кандидати за електрически „иконо­мии“.

Когато хванат крадеца

Делата за кражба на електроенер­гия само за София през 1984 и 1985 г. се разрастват значително. В сравнение с други години това увеличение е внушително. Тенденцията към нарастване на любителите на „безплатна“ енергия обаче съвсем не е отскоро и отбелязва резки скокове нагоре при всяко увеличение цената на електрическия ток. Най-тревожно е състоянието в големите градове, където най-много зачестиха краж­бите, превърнали се в истински бич за нашата енергетика. При това за всички е ясно, че броят на съставе­ните актове съвсем не отговаря на истинското число на нарушителите. С други думи, кражбите на елек­троенергия са се превърнали в един свръхактуален и неочаквано жилав проблем. Щетите, които се нанасят на икономиката, са големи. Неле­галното включване към електриче­ската мрежа примерно на един страстен поклонник на електриче­ското парно или на частен живот.

–-

Автор Веселин Явруков

Списание Общество и право 3-1986

 

 

[1960] Стъпка по стъпка – как се строи панелен блок

Монтажът на елементите е главният процес при строежа на панелен блок. Всички останали процеси се съгласуват и ораз­меряват съобразно с изискванията на монтажа.

Монтажът се състои от следните три основни групи операции:

а)   Поставяне и временно закрепване на елементите: подготовка на местата, където ще се установят в окончателно проектно положение елементите (почистване, полагане тънък слой от циментов разтвор, за да се осигури равномерност при опиране на ця­лата плоскост и плътност на връзките евентуално почистване на елементите;

закачване, вдигане и слагане на елементите на съответното място с кулокрана;

временно укрепване на елементите с монтажни крепители (обтежки и подкоси).

б)  Проверка (центровка) на елементите:

окончателно центроване на елементите, отговарящо на тяхното проектно положение, с приспособления и инструменти за отвесиране и хоризонтиране.

в) Окончателно закрепване на елементите — заваряване на съеди­нителните връзки:

заваряване на връзките (планки и др.); демонтаж на временни монтажни връзки; демонтаж на помощните монтажни крепители.

При монтажа на елементите трябва да се спазват по възможност следните основни принципни положения:

най-напред се монтират елементите от стълбищната клетка, благо­дарение на което отпада необходимостта от скелета;

за да се избегнe извършването на работи под действуващия куло­кран, монтажът да започне отначало от най-отдалечените места;

монтажът на стенните елементи да се извършва в такава после­дователност, че елементите винаги да затварят помещение (клетка). По този начин се осъществява естествена и ефикасна стабилност на еле­ментите, преди да се заварят връзките между тях. След монтажа на стенните елементи се започва монтирането на подовите елементи;

да не се приемат абсолютно никакви методи на монтаж, които биха били в разрез с изискванията на техниката по безопасност на труда.

Избраният ред за монтиране на всички елементи в един етаж е из­ложен в долната таблица:

Възприети методи за монтиране на елементите

1. Сутерен, партер и етажи

За осигуряване на поточност в монтажа в хоризонтално положение всички етажи се разделят на три монтажни секции. Общо всеки етаж има 13 полета, напречни на сградата. Монтажът започва от крайна мон­тажна секция.

2. Таван и покрив

Методът на монтиране на таванските и покривните елементи съществено се различава от този на етажите, тъй като покривните елементи се застъпват един с друг в определена посока. Таванът, заедно с покрива, се разделя на 4 монтажни секции, както е показано на схемата:

–-

От Едропанелни безскелетни жилищни сгради, София, Техника, 1960 г.

 Стар български радиоприемник Силвания 44

Радиоприемникът е произведен през 1937 г. във фабриката на бул. Дондуков № 37 в София.

Прецизни месингови табели с указания всичко къде, какво и как:

На този поначало четирилампов радиоприемник на останалите налични лампи се четат означенията: 89 (Sylvania), 42 (made by Ken Rad), 78.

 

Капакът е изготвен от дебело около половин см дърво:

 

 

bTV Репортерите: Правец – българският компютър

На 10.І.2016 в предаването БТВ Репортерите се излъчи видеоматериал за история на компютрите Правец.

[1962] Разпределение на помещенията в панелните апартаменти

Санитарните помещения на едропанелните жилищни сгради у нас се изпълняват от разпределителни панели. Най-целесъ­образно е обаче санитарните помещения да бъдат решени като санитарни кабини. От НИСИ вече е построена експериментална санитарна кабина от дървесни плоскости. Масовото внедряване на такива кабини обаче е възможно при осигуряване производството на водоустойчиви дървесни плоскости в необходимото количество. Докато се осигури обаче тяхното производство, най-добре е санитарните помещения да се изграждат от пенобетонни па­нели, прилагани при изпълнението на разпределителните стени със съответна хидроизолация от вътрешна страна.

Стълбищните рамена при тип „Ал. Толстой“ са  с равна долна повърхност от Б-200; стъл­бищните площадки са също с равна долна повърхност и пред­ставляват стоманобетонова рамка с пълнеж от сгурбетон Б-75. При тип „Дунав-2“ стълбищните рамена са коритообразни панели с надлъжно носещи и напречни конструктивни ребра от Б-150. Стълбищните рамена и площадки при тип „Варна“ са проектирани и се произвеждат от Б-200 като един елемент  на половинетажна височина.

Таванските панели при тип „Ал. Толстой“ са стомано­бетонни плочи с дебелина 11 см от Б-200, като тези над клетки с междуосия 4,80/4,80 м по линията на разделянето им имат обратни греди, налагащи се вследствие на по-големия товар и липсата на запъване на таванските панели в стенните па­нели. Покривът се изпълнява с два пласта ютена мушама. Единич­ният покрив на тип .Ал. Толстой“ е по-лек и за него не са необходими специални покривни елементи, но той изисква си­гурна и трайна хидроизолация. Прилаганата у нас лепена хидро­изолация от битуминирано зебло е много скъпа и няма дълъг живот. При тип „Дунав-2“ покривът е двоен. Вентилируемото въздушно пространство, заключено между специалната подривна кон­струкция и таванската плоча, осигурява на двойния покрив по-голяма сигурност при експлоатацията. При наклон 7 % и повече този покрив може да бъде изпълнен без лепена хидроизола­ция, което го прави вече по-евтин от единичния покрив. При тип „Дунав-2“ покривът се изпълнява по детайл на районната проектантска организация в Русе като плосък или като бето­нова керемида от сглобяеми ребра и покривни панели. Тази бетонова керемида е също така проект на Районната проектантска организация в Русе. Покривът при тип „Варна“ се из­пълнява като плосък по проект на Районната проектантска ор­ганизация във Варна, а от края на 1962 г. започна изпълне­нието на покривите с покривни ребрести панели, върху които се полага варобитумна суспензия.

Сутеренът при тип „Ал. Толстой“ се изпълнява моноли­тен с ивични основи от Б-50 и външни стени от 13-75. Вътреш­ните стени на нулевия цикъл са от тухлена зидария. Върху носещите стени се излива стоманобетонов пояс от Б-100 с оглед на поемане допълнителните усилия, появяващи се при не­равномерното слягане на почвата. При тип Дунав-2 нулевият цикъл е също така монолитен само че ивичните основи, сте­ните и поясите се изпълняват от Б-100.

Всички закладни части са изработени от профилна стомана, като свързването на панелите става посредством заварка на закладните части. Стенните и подовите панели се полагат върху циментов разтвор, а вертикалните фуги се заливат с бетон Б-100. Сградите са изследвани за хоризонтални земетръсни сили съгласно Правилника за проектиране и строеж на ин­женерни съоръжения в земетръсни райони на HP България от 1957 г. — VIII степен за София и VII степен за Русе. Прието е, че подовите конструкции тредставляват недеформируеми в равнината си хоризонтални диафрагми.

Технологията на производството е поточно-конвейерна в цех „Вибробетон“ на Домостроителния комбинат № 1 — Со­фия, при тип „Ал. Толстой“, е с обръщаема форма и полагане на дограма. Също така поточно-конвейерна е технологията на производство при тип „Дунав-2“, като при фасадните стени освен дограмата се полага и облицовка от русенски камък. Във Варна, цех „Слатина“ и цех Красно село“ — София, тех­нологията на производство е стендова. Сега у нас е в ход изграждането на още няколко стендови касетни инсталации, които имат това предимство, че намаляват разхода на труд и позволяват да се получат панели с гладки повърхности, не- изискващи допълнителна мазилка.

Транспортирането на готовите стоманобетонни елементи се извършва при тип „Ал. Толстой“ от десеттонни бордови „Татра“, към които се прикачват панеловози за транспорти­ране на стенните панели. При тип „Дунав-2“ транспортът се извършва от петтонни ремаркета, теглени от трактор, а при тип „Варна“ — от десеттонни бордови автомобили „Татра“. Монтажът се извършва е багеркранове.

Вътрешните мазилки се извършват след монтиране на па­нелите. Външни мазилки се правят при жилищните сгради тип „Ал. Толстой“ и тип „Варна“.

От направената кратка технологическа характеристика на приетите за икономическа оценка проекти на жилищни сгради от сглобяеми стоманобетонни конструкции и детайли може да се направи изводът, че клетъчната конструктивна схема, нала­гаща се главно от противоземетръсни съображения, се отли­чава с простота при изпълнението и монтажа на готовите елементи. Досегашното наше едропанелно жилищно строи­телство още не е изчерпало всички възможности на безскелетните сгради с твърда планировка за усъьършенствуване на конструктивното и плановото решение на жилищните сгради.

–

От Проблеми на индустриализираното жилищно строителство в България, С., НИ, 1962