Средновековни български оръжия

Средновековна Бъл­гария съществува по­вече от шест века. То­ва са години на непре­къснати въоръжени бор­би срещу византийци, маджари, кръстоносци, печенеги, татари, фран­ки— България е по­стоянен военен про­блем за константино­полските владетели. През този дълъг период Българската държава на два пъти достига по­ложението на първосте­пенна европейска сила— по времето на Симеон Велики три са държави­те, които решават съд­бините на континента: Карловата империя, Византия и между тях България. При Иван Асен II от Ламанша до Босфора няма друг владетел, който да дър­жи под скиптъра си тол­кова много народи и земи. Тази бурна исто­рическа съдба е нераз­ривно свързана с бъл­гарския войник и не­говото въоръжение.

Двата главни етнически компонента на ос­нованата в края на VII век Българска държа­ва — славяни и прабългари — идват на Бал­канския полуостров с различен по характер военен бит.

Както всички славяни, така и нашите пра­деди — южните славяни — във време на война са били пехотинци. Обратно, типични представители на степните народи, прабългарите били конници. Единствени източници на сведения за военното дело на южните славяни са византийските хроники. Към тях обаче трябва да се подхожда предпазливо и критично, защото авторите пишат от пози­цията на враждебността и с презрение към „варварите“. Независимо от това, те ни дават известни данни, от които можем да направим изводи за въоръжението на славян­ските племена, завоювали полуострова.

На първо място внимателното им изучава­не позволява да се даде отговор на въпроса „имали ли са славяните конница, или не?“ Някои сведения на стари автори за нали­чието на коне в славянската войска са дали основание да се предполага, че такава е имало. Против това обаче говорят съоб­щенията на Теофан за бягството на славян­ски вожд върху неоседлан кон (не е възмож­но да се води ефикасен бой без седло и стре­мена) и на Теофилакт Симоката, който изрично пише ,,славянските конници при сражение скачали от конете и се сражавали пеш“. Това показва, че славяните не са имали конница в истинския смисъл на думата, тъй като конят бил използван само като транспортно средство.

Съкровшцето от Наги Cент Миклош — изобра­жение на старобългарски тежковъоръжен кон­ник върху една от каните

В „Стратегикона“ на Псевдо-Маврикий (края на VI — началото на VII век) е отбе­лязано: „. . .славяните са въоръжени всеки с две малки копия, някои от тях — и с щи­тове — яки, но трудно преносими. Употре­бяват и малки стрели, намазани със силна отрова. .

От своя страна, Прокопий Кесарийски твърди:    ,,…славяните са въоръжени с малки щитове и копия, без ризници. . .“

Между двамата автори има явно противо­речие по въпроса за щитовете. Обяснението му се крие в друг един византийски текст — съобщението на Йоан Ефески. Той пише, че до влизането си в контакт с византийците, славяните имали само къси копия, а по-късно се въоръжили по византийски образец. Явно, Псевдо-Маврикий отразява преходен етап на въоръжение при славяните — когато те започват да обогатяват своя традиционен арсенал със заети от постоянния си против­ник — византийците.

Любопитно е да се отбележи, че буквално същото нещо е станало няколко века по-рано, но с германските пленена, когато те влизат в допир с Рии. Тяхното традиционно оръжие било късото копие — т. н. „асагаи“, което служело както за хвърляне, така и за ръкопа­шен бой. Но постепенно те усвоили цялото римско въоръжение.

 

Ако се върнем към сведенията на посоче­ните вече византийски автори, не може да не ни направи впечатление, че те никъде не го­ворят за мечове като част от славянското въоръжение. От друга страна, в отговора си до аварите един славянски вожд казва: ,,….те няма да се покорят, докато има война и мечове…“ На пръв поглед това може да се приеме като пряко указание, че мечът бил масово оръжие при славяните, също както и при римляните и византийците. Обаче ар­хеологическите находки досега не са потвър­дили това предположение. Като се има пред­вид доказаното единство на раннославянските култури, може спокойно да се прибег­не до аналогии с други типично славянски страни, например Русия. Изследванията на руски учени са довели до извода, че на руска почва мечът се появява като нов еле­мент в славянската материална култура едва в последната четвърт от първото хиля­долетие на нашата ера. Различията в случая могат да се отнасят само до по-ранното или по-късното възприемане от славянските наро­ди на това чуждо по произход оръжие. По всяка вероятност в края на VI и първата по­ловина на VII век мечът при славяните е имал само случайна поява. Отново въз осно­ва на изследвания в Русия е уста­новено отдавна, че мечът се намира само в богати погребения, следователно той е по-скоро социален, отколкото етнически белег. Както и да стои въпросът с мечовете, многобройни са сведенията, че в първата половина на VII век славяните по нашите земи достигнали много високо за времето си равнище на развитие на военната техника. В изключител­но богатия исторически извор за военното дело на южните славяни, познат като ,,Чудесата на Св. Димитър Солунски’*, ано­нимният автор пише: ,,….те (славяните) вече бяха приготвили обсадни машини, железни овни и грамадни каменометни оръ­дия, така наречените костенурки.. . каменометните машини…“, и    продължава: ,,… стрелците им със стрелите си създаваха впечатление, че се сипе зимен сняг.. . външ­ната стена (на крепостта) се разклащаше безброй пъти от удари с топори и брадви.“

В същото съчинение намираме и подробно описание на каменометните машини: ,,…те бяха четириъгълни, с по-широки основи, за­вършващи с по-тясна част, на която имаше поставени твърде дебели цилиндри с железни краища и върху тях бяха поставени дървени греди. .. които, като се издигнат, хвърлят големи и много камъни, така че kито земята, нито човешките постройки могат да издър­жат техните попадения…“ От всичко това се вижда, че славянската войска в началото на VII век вече е добре организирана военна сила.

Военната сила на прабългарите била кон­ницата. Първи сведения за тяхното оръжие имаме от около 480 година от нашата ера Според Маврикий, по онова време въоръже­нието им се състояло от броня, меч, лък и дълго копие, а по време на бой често носели и две копия. Веднага прави впечатление спо­менаването на меч, броня и дълго копие — явно става дума за тежка бронирана кавале­рия, която нанася първи мощен таранен удар със своите дълги копия — пики, след което започва ръкопашна схватка. А в нея реша­ващо значение има умението на добре обу­чените бойци да си служат изкусно с меча.

В следващите 70—80 години българите мно­гократно нахлуват във византийските про­винции. Въпреки това сведенията за тяхното въоръжение, които намираме у византийски­те автори, не са изобилни. Теофан съобщава накратко, че българите използвали мечове и аркани (разпространена у степните народи примка за хвърляне). Друго съобщение нами­раме пак в „Чудесата на Св. Димитрий Со­лунски“. Според него: „… конниците (на българо-аварската войска) облечени в же­лязо, се появиха от всички страни…“ И по- нататък: „— самият хаган, заедно с друго множество българи и гореизброени племе­на. .. връхлетя… на града… гражданите видяха несравнимото с нищо множество варвари, цялото обковано с желязо, високо издигащите се до небето каменометни ма­шини. .. други подготвяха костенурки от плет и кожи, трети — стемобитни машини и колела, други — огромни дървени кули, превишаващи височината на стените. По тях стояха напълно въоръжени младежи и други готови да забиват тъй наречените же­лезни колове… други придвижваха стълби на колела, други пък движеха запалителни уреди…“

Някои по-ранни автори са смятали, че в българската войска копията били предна­значени за хвърляне. Това схващане е из­градено в резултат от некритичното използване на изворовия и от части — на иконографския материал. Например, един от ар­гументите, използвани от привържениците на тази теза, било изображението на хана-победител върху една от каните на съкро­вището от Наг Сент-Миклош. Там конникът носи на рамо масивно, но доста късо колие, което може да бъде интерпретирано като метателно поради малката си дължина. Това, че колието е изобразено късо, има много просто обяснение — то е резултат от стреме­жа да бъде спазено композиционното един­ство в декорацията на каната. Там, където фактологическата действителност не влиза в кон­фликт с естетическата норма, тя била пре­давана вярно — флагчето, дебелината на копието, ризницата, шлема и т. н.

Какво ни сочи конкретният археологически материал? В Плиска е намерен връх от колие — четириръб, с почти конусообразна форма и дъл­жина 26 сантиметра. Друг подобен, дълъг 29,5 сантиметра, е намерен край Нови пазар. Отворът, в който се поставяла дръжката, има диаметър 3,5 сантиметра. Още по-убедите- лен е намереният в Преславско връх с дъл­жина 38 сантиметра. Явно е, че колие с толкова масивен и тежък връх не е предна­значено за хвърляне. Допълнителен аргу­мент за това е и внушителната дебелина на дръжките. В световната историческа литера­тура копията от този вид са известни лед името „номадски тип“.

Безспорно, българите са използвали и лека конница, за която е характерно по-сла­бото защитно въоръжение — кожени брони с пришити метални пластини и кожени или плъстени шлемове. Като средство за бой от разстояние, освен използувания и от тежката конница лък, те прилагали и по-леки мета­телни копия. Арканът вероятно бил предимно тяхно въоръжение.

Интерес представлява използуваният от българите сложно-съставен лък. Във връзка с него са създадени (волно или неволно) много легенди: за неговата уникалност, за тройното му превъзходство над византий­ския, уж потвърдено от някакви експерименти на неизвестен чуждестранен институт, и т. н. Истината е, че българите наистина са из­ползвали едни от най-съвършените из­вестни форми на съставния рефлексен лък, но той бил познат на почти всички номадски народи, не бил чужд и на някои части от византийската армия. Стрелбата с такъв лък изисхва изключително умение и постоян­ни упражнение. Лъв VI Философ (X век) пише: „Българите обръщат голямо внимание на стрелбата с лък и се упражняват да стрелят от конете си.“ В зависимост от предна­значението били използвани различни, най-разнообразни стрели.

Много интересно е защитното въоръжение на прабългарите: както вече видяхме, още първите съобщения отбелязват масовото из­ползване на железни ризници и шлемове. Трябва да обърнем особено внимание на факта, че в общо взето оскъдните писмени сведения навсякъде изрично се подчертава наличието на такова защитно облекло. Това не е случайно — ранните византийски автори били много силно впечатлени от факта, че тяхната собствена страна — една от най-могъщите и богати империи, които познавал тогавашният свят — все още не можела да въоръжи цялата си армия с ме­тални брони, а често продължавала да из­ползва наследените от римската практика кожени. Докато новият противник, „варва­рите“ (!), постигнали онова, което било невъзможно за войниците на империята.

В по-късно време писмените сведения за броните се увеличават — Псевдо-Маврикий също говори за ризниците на българите. Освен това той съобщава, че и конете на знатните българи също били отчасти за­щитени с плъстена броня или железни на­гръдници и наколенници. Византийският патриарх Никифор пък е оставил съобщение за извършен през 712 година набег на тежка бронирана българска конница към Кон­стантинопол.

Теофан ни известява, че в 813 година Крум изпратил в Тракия „… 30 хилядна конница, цялата облечена в желязо.“ Определението „цялата“ не е само метафора на автора. В действителност българският конник бил покрит с желязо от главата до петите. За­щитното облекло включвало и панталони от плетена броня, които покривали целите крака. На ръцете си носел ръкавици с дълги предпазни маншети, усилени с метални пла­стини. Очевидно тази броня била твърде тежка (15 и повече килограма). Тя била обли­чана непосредствено преди сражение, а по време на поход се носела в специална торба или сандъче на гърба на коня.

Преди да се занимаем с въпроса какви точно са били тези български брони, заслу­жава да обърнем внимание на самия факт на тяхното масово присъствие. То убедител­но говори за две неща: че българската дър­жава е имала устойчива икономика и много добре организирано държавно устройство, които позволявали тези изключително скъпи предмети на военния бит да се произвеждат в грамадни количества. И второ — бълга­рите били изкусни майстори в обработката на металите, защото такива количества защитно въоръжение не биха могли да бъдат доставени само по търговски път.

Какви били всъщност тези брони? Иконографските източници и археологическите находки говорят, че били използувани главно ризници, изплетени от хиляди малки халки. Някои от тях имали двойна плетка. Успоред­но с тях е прилаган и по-тежкият тип люспе­сти ризници — върху кожа или плат се при­крепвали с нитове малки железни пластини, подредени като рибени люспи. Голям брой такива пластини с по четири отвора за за­крепване към основата са намерени при ар­хеологически проучвания в района на Пре­слав.

След основаването на българската държа­ва двата етнически компонента вливат в едно общо цяло своите типични военни мето­ди и организация и към X век армията на Средновековна България вече представлява хармонично единство между конница, пехо­та и специални инженерни части. Следвайки общата тенденция в развитието на европей­ското военно дело, леката конница посте­пенно започнала да изчезва от кадровата българска армия и по време на Втората бъл­гарска държава нейните функции са поети от кумани и наемници-татари. Все през Вто­рата българска държава (пак в рамките на общите европейски тенденции) мечовете ста­ват по-дълги и по-тежки, а в XIV век към личното въоръжение се появяват два нови предмета — боздуган и арбалет. Археологи­ческите находки в Царевец говорят, че по това време част от царската гвардия въз­приела тежките правоъгълни щитове с ме­тално покритие по западен образец.

Както видяхме от самото начало, нашите прадеди са владеели цялата позната през Средновековието военна инженерна техни­ка. Имаме много потвърждения (писмени и археологически), че тяхното военноинже­нерно изкуство останало на завидна висота и след образуването на Българската държава В съчинението на „Скриптор инцертус“ („Неизвестният автор“) са изброени военните машини и приспособления, които хан Крум подготвил за проектирания поход срещу Цариград. Споменава се за „хелеополи“ (градопревземачи — подвижни обсадни кули), преогромни метателни машини, трибали и петраболи, „коританки“ — специални защитни съоръжения за атакуващата пехота, стълби, „шарове“ (кръгли камъни за мета­телните машини), „овни“ (тарани за разби­ване на стени), стрелометни и каменометни машини и… огнеметни машини! Специално ще отбележим, че под „огнеметни машини“ хронистът явно разбира „сифоните“ за из­хвърляне на прочутия „гръцки огън“ — све­дения за използването му имаме както от времето на Първата, така и на Втората бъл­гарска държава. Особено показателен в това отношение е фактът, че в своите „Съвети и поучения“ Кекавмен споменава като нещо съвсем обикновено използването и пригот­вянето на „гръцки огън“ от българите по време на обсадата на Мореа.

Никола Даскалов, Григори Костандиев