Лъкът и стрелата в Първото българско царство

Всяко историческо изследване цели да възста­нови един факт, действие или събитие, да се доближи най-плътно до онова, което е било в действителност. Археологическото изследва­не има същата цел, но вече по отношение на бита — материалната и духовната култура, изкуството. Твърде често изследванията на ис­торията и археологията взаимно си влияят или по-точно — взаимно се преплитат, допъл­ват се, за да се получи по-ясна картина за всич­ко онова, което е съградило историята на Оте­чеството.

Оръдията на труда и оръжията винаги са представлявали интерес за науката. Една част от тях, направени изцяло или почти изцяло от метал, се намират при археологически разкоп­ки доста запазени и тогава е сравнително лесно да се възстанови не само предишния им вид, но и да се обясни тяхната функция. Други оба­че, направени от нетраен материал, не оставят или са оставили малко следи от своето съще­ствувание. Сред тях са лъкът и стрелата.

Историческите извори, които съобщават дан­ни за употребата им във военния и мирновре­менни бит на Средновековието, са сравнително многобройни. Но тези, които се отнасят пря­ко към първите векове от съществуването на българската държава, са само два. Първият е старобългарско религиозно повествувание, наречено „Чудото на Свети Георги с българи­на“. В един от пасажите му българинът разказ­ва зв своите перипетии във войната с угрите (маджарите) по следния начин: „Тогава затъна предния десен крак на коня и се счупи, а моя­та дружина избяга далече от мене. Наблизо имаше горичка и долина. Аз опънах лъка и като държах стрелите в ръка, побягнах“.

Вторият извор е съчинението ма византий­ския поет Йоан Геометър, съвременник ма им­ператор Василий ІІ Българоубиец, който гор­чиво оплаква поражението на византийската армия:

„Никога не бих казал дори слънцето да изчезне, че мизийските стрели са по-силни от аезонските копия“

В прабългарските надписи на каменни ко­лони, които дават списъци от въоръжението в държавни складове, поверени на военоначалници с различен ранг, се говори само за пред­пазно въоръжение — шлемове и ризници. Това подсказва за собственост с обществен характер върху предпазното въоръжение, докато напа­дателните оръжия — копието, мечът, брадва­та, лъкът и стрелата са лични. Те се пазели а дома на всеки боец и с тях той се явявал във войската. Изглежда за тях става дума в чети­ридесети от отговорите на папа Николай до княз Борис, че българите проверявали „всич­ки оръжия“, коне и вещи, които са необходи­ми за сражение и оня, у когото се окажат не­марливо приготвени, се наказва със смърт.

Обърнем ли се към археологическите на­ходки, ще се окаже, че също няма достатъчно данни за лъковете и стрелите през ранното Средновековие. От различни старобългарски обекти са познати кестени пластинки — сред­ни и крайни, които могат да бъдат съставна част от два типа лъкове. Но кой от тях пред­ставят тези пластинки? За щастие, запазили са се изображения от епохата на Първото бъл­гарско царство, по които може да се определи формата на българските лъкове.

Вае фондохраимлищата на Архео­логически музей в София се пази малък модел на лък от бронз, който по средата на тетивата си има пет лик за окачване. Той е намерен в Луковитско и несъмнено се датира от ранното Средновековие Моделът представя лък с рав­номерно извита дъга на ръкохватката и стрела с ромбовиден силует на върха, в който може да се познае както три ръбим ,,аварски“ тип, така и листовидния връх, употребяван векове наред. Лъкове с равномерно извита дъга на ръкохватката са изобразени на старобългарски­те графитни рисунки върху камък; такива лъ­кове представят ловенето от многократно коментираните старобългарски знаци. Според класификацията на руския учен А. М. Хазанов това е близкоизточният рефлексен лък, направен от различни сортове дърво и кестени пластинки. Тези лъкове от дълбока древност се употребяват а целия средиземноморски културен кръг. Технологията им обаче пред­лага много варианти — в ловенето случаи ке­стени пластинки въобще не били употребява­ни. Тъй като краищата и средата на лъка тряб­вало да бъдат твърди, а рамената — гъвкави, се използувало съответно твърдо или гъвкаво дърво.

1 Двата типа лъкове, използвани в Средновековна България през VІІ-Х век – близкоизточният  и „хунският“

2 Бронзов модел на лък и стрела от Луковитсо

3 Рунически надпис от Мурфатлар (Румъния) със знак „лък и стрела“

4 Знаци „лък и стрела“ от Плиска

5 Графитни рисунки от Преслав. Човекът държи лъка в дясната ръка, което показва, че той не стреля, а извършва иякакво друго действие с него. Вероятно тока е изображение на шаман по време на обряд

6 Началото на надписа на колобъра Чепа със знака „лък и стрела“

7 Алтайски омгон — изображение на бял шаман, който държи в ръката си модел на лък и стрела

На графитните сцени се среща и втори тип лък, който се различава от близкоизточния по-плавно вдадената си навътре ръкохватка. Ма­кар че изображенията са твърде схематични, не е трудно да се разпознае в тях тъй нареченият „хунски“ тип лък. Той също бил направен от различни сортове дърво, но го подсилвали със сухожилия и в повечето случаи — облагали с костен и пластинки. Ако съдим по находките от кестени пластинки в прабългарските архео­логически паметници на територията на Южна Русия, находките у нас са именно от такива лъ­кове. В сравнение с близкоизточните лъкове те имали по-голяма дължина и подобрени рефлективни качества. Въведени били на въоръ­жение у степните народи при появата на теж­ковъоръжените персийски войници, наречени катафрактарии. Стрелата с тесен, но масивен триръб връх, изстреляна с такъв лък, в много случаи пробивала съединителните звена на пластинчатите ризници на катафрактариите.

Но въпросът за използването на лъка и стре­лата в Първото българско царство има и друга страна. Става дума за традиционното за първо­битните (в широкия симисъп на думата) на­роди религиозно значение на оръдията на тру­да и оръжията. Вече е добре обосновано с фак­ти становището, че още от ерата на патриарха­та в езическите религии съществуват вярвания, според които почти всичко направено от чо­века за облекчаване на бита и труда, е получи­ло магическа стойност. Повечето археологи­чески паметници, от които могат да се опре­делят различните типове рамносредновековни български лъкове, са се появили във връзка с подобни вярвания и обряди.

Да се върнем към бронзовия модел на лък и стрела от Луковит. Петликът за окачване по­казва, че той бил нанизан на нишка или при­шит към дреха — значи е бил амулет, който предпазвал собственика си от болести, зли ду­хове и т. н. Обикновено амулетите осъществя­вали връзка с някакво божество. За лъка и стре­лата многобройни паралели показват (колкого и чудно да е това) връзка с древно женено бо­жество, което се наричало У май и ое смитало за покровител на децата. В тюркския епос Умай много често се среща като катун (,,ха- туи“) т. е. съпруга на великия бог Тенгри- хан.

Вярванията в лъка и стрелата имат и друга страна:

те са първото и основно оръдие на ша­манския култ и дори предшествуват дайрето. С лък шаманът пускал стрели срещу злите ду­хове, по звука на тетивата гадаел бъдещето и т. н. На шаманските дайрета от Бурятия до XIX век били изрисувани лъкове. Почти същия бронзов модел лък като този от Луковитско е пришит на планински онгон’ от Алтай, който изобразява духът на т. н. „бял шаман“.

Графичните изображения на лъкове и стре­ли са много важни за изясняване значението на тези предмети в езическата религия. Със сигурност може да се твърди, че никои сцени представляват шамански обреди и там лъкът в ръцете на човека има особено значение и сми­съл на култово оръдие. Други сцени показват военни или лоени епизоди и така лъкът и стре­лата като оръжие влизат в общия магически смисъл на сцената, направена, за да се постиг­не успех в определеното начинание.

Най-многобройни са отделните изображе­ния на лък и стрела — повече от сто в различни варианти. Те имат три значения, които взаимно се преплитат и за повечето знаци не е ясно ка­къв точно смисъл носят. Едни от тях инат без­спорно рунически характер и дори ги срещаме като буквени съчетания. Други са знаци за ро­дова принадлежност в тюркската традиция на прабългарите, а трети имат чисто магическа (опазваща) стойност и те вероятно са май-многобройни. Несъмнено е също, че родовият и магическият смисъл на знаците най-често се сливат.

За да стане ясно сложното многообразие на тези тълкувания, ще приведен един пример. Известен е надписът, който хай Маламир по­ставил в памет на своя приближен Челпа: „Каза ювиги Маламир. Чепа богатор боилът беше колобър и храненик на архонта (хана). Той се разболя и умря. Това се постави за негов спо­мен.“ Пред надписа каменоделецът е врязал знак „лък и стрела“. В надписа не се споменава, както е традицията, родът на починалия ари­стократ и веднага възниква мисълта дали този знак не е родовият белег на Чела От друга страна обаче, длъжността на Чепа — колобър — подсказва още едно решение. Извест­ният български учен проф. Веселин Бешевлиев е установил, че тази длъжност има воен­но-религиозен характер. Предвид определена­та със сигурност връзка на лъка и стрелата с шаманизма, знакът пред надписа на Чела може и да бележи това му служебно положение. След приемане на християнството езическите вярвания не отмрели веднага, а някои от тях даже трайно се враснали в новата религия. Редица белези на езическата традиция се по­явявали и в християнска обстановка, но сми­сълът им започнал дз се забравя или получавал друго звучене. Така знаци лък и стрела били начертавани през X и дори в началото иа XI век, но едва ли някой им придавал стария сми­съл. От тук ще предположим, че вярата в ма­гическата стойност на лъка и стрелата загубила първоначалния си характер, но идеята, че те имат своя особена вътрешна сила, останала.

Проф. Станислав Станилов