Вижте проблемите на автобусния транспорт в София през 1983 г. в Sandacite.BG.

В наши дни автобусният транспорт в София има доста проблеми, между които можем да посочим ниските възнаграждения на шофьорите и големите интервали на движение напр. Но за да бъдат те кратки, са необходими не само по-голямо количество автобуси, но и шофьори, които да ги обслужват.

Картинката на този вид градски транспорт в София обаче още отдавна не е безоблачна. Случайно попаднахме на тази статия от 1983 г. в  бр. 1 за годината на списание ,,София“, в която са посочени доста лоши страни на това да си автобусен шофьор в столицата по онова време. Нека я прочетем и да видим дали нещо се е променило към по-добро или дори е станало по-зле оттогава! Тя може да ни даде и малко информация за броя и съотношението на Икарусите и Чавдарите в столицата.

,,Автобусният транспорт в сто­лицата няма бъдеще!“ – това е мне­нието на специалистите. Песимис­тично, но донякъде оправдано. Този вид превоз е най-скъпият – билетче- тата за него би трябвало да са поне по десет стотинки, за да покрият разходите. Но може би главният му недостатък за градски условия е за­мърсяването, което предизвикват отработените газове. Затова в бъде­щата транспортна картина на столи­цата на автобусите е отредено само едно малко „ъгълче”. До края на VІІІ петилетка (1981 – 5 г.) сегашният им брой (около 1300) ще се запази, което относително ще намали техния дял в общото количество на градските, обществените превозни средства, чийто състав само ще се „облагоро­ди“ – ще се увеличи броят на съчленените „Икаруси“, а ще намалее де­лът на „Чавдарите“. Накратко, ав­тобусният градски транспорт ще бъ­де постепенно изтласкан на по-заден план от по-чистия и рентабилен трамваен и тролейбусен превоз.

И все пак автобусен транспорт ще има. Има го и днес и за всички, които ползуваме неговите услуги, не е без значение състоянието му се­га и какво може да се очаква от не­го в близкото бъдеще.

Основната причина, която опре­деля избора ни на превозно средст­во, е бързината на придвижването. В момента пътните условия и въз­можностите на транспорта в столи­цата са такива, че автобусният тран­спорт безспорно е най-бързият. Той не зависи от външен източник на за­хранване, няма строго определен път на движение. Дори да се повре­ди колата, с която пътуваме, мо­жем да слезем и да изчакаме след­ващата. Предполагам, че всеки е виждал как се „навързват“ един след друг десетина тролейбуса по­ради повреда в електрическата мре­жа. Още по-лошо е при трамваите, дори и при малка повреда – изпре­варването тук е технически невъз­можно.

Автобусът, макар че заслужава, още не е станал естрадно-поетичен обект като трамвай № 5. Но град­ският фолклор вече е сложил по- старши нашивки на една от първи­те експресни автобусни линии в столицата. Тя бе прекръстена авто­ритетно от почитателите си на „Бо- инг-306“. По стъпките на автобус № 306 тръгнаха и други негови съ­братя. Но броят им е още малък.

Ако сте били поне за един ден в Будапеща, сигурно ви е направи­ла впечатление шеметната скорост, с която се движат същите тези „Икаруси“, които пъплят по доста от софийските улици. Някой би припомнил, че в унгарската столи­ца булевардите са широки и позво­ляват по-висока скорост. Вярно е, но причината не е само тази. Буда­пещенските автобуси профучават и по тесните улички така, че само една необмислена крачка и… Въ­прос на стриктно спазване на пеше­ходните правила и на законодател­ство. Водачът там не е отговорен за пътно произшествие, станало на уличното платно, с изключение на „зебрата“. И въпреки това нещаст­ните случаи не са повече, отколкото в нашата столица. В Унгария правилото за „съобразената ско­рост“ не е вратичка, чрез която вината най-често се приписва на во­дача.

Наскоро ми разказаха патилата на един наш автобусен шофьор. По време на редовен рейс блъснал и на­ранил внезапно изскочила на платното жена. Качил я в колата и бързо към „Пирогов“. Вече бил наблизо, когато лек автомобил, опитвайки се да предпази пешеходец, се блъс­нал в автобуса. В резултат: двамата на предната седалка на автомобила – убити на място, другите двама – тежко ранени. През това време и ра­нената жена в автобуса починала. А шофьорът на автобуса? Останал с жестока психическа травма и може би с още недоказана невинност.

„Спокойно можем да ускорим графика за движение – казват от СД „Градски транспорт“. – Но…“ И зад него следват изброените по-горе опасения, които биха намалели, ако пешеходците проявяват повече раз­биране и възпитание в поведението си на улицата, а водачите бъдат по- добре защитени от закона. Докато не стане това, ще продължаваме да четем по автобусните спирки: „Ин­тервал на движение от 6 до 23 мин.“ Да се чудиш на коя цифра да зало­жиш – на първата, на последната или на някоя по средата. Понякога и в трите случая губиш.

Оказва се, че в нашата столица иначе функционалните и с добри хо­дови качества „Икаруси“ по-често се развалят. „От стомана да са, па че се развалят“ – казва един шофьор. От пътните условия, с изклю­чение на две-три скоростни магист­рали, може да се желае още много. Пътуването по някои улици прили­ча по-скоро на състезание по прео­доляване на препятствия, а пътни­ците се чувстват като на мото­крос по пресечена местност. Разва­лят се автобусите, разваля се на­строението ни и не само то. 

„Бригадата, която ви обслуж­ва, работи за завоюване званието „Образцова линия“ – четем върху залепен надпис на шофьорската ка­бина. Гледаме текста, гледаме „ли­нията“ и си мислим: „Кой ли ги пе­чели тия съревнования?“

Пътниците, които се качват на някоя от крайните автобусни спир­ки, често са виждали спрял автобус, а на волана задрямал шофьор. „Ра­ботим по над 9 часа, а като сложиш и пътуването до гаража и обратно, стават много повече – казва един от тези, които си почиват между два курса. – Ползуваш ли компенсация и почиваш ли за отработеното над нормата време – я вземеш 200-220 лева, я не. Ако не почиваш – в края на месеца ще се подпишеш под сто лева повече. Не са малко, но при то­зи труд… Сами си оправяме колите, губим време. Шофьорите се озлобя­ват при тези условия и си го изкар­ват на пътниците понякога.” Път­ниците пък се озлобяват при такова обслужване и си го изкарват на… и т.н.

Ясно е, че нещата опират и до субективния фактор, до структура, организация и заплащане. В това от­ношение трябва да се използуват всички предимства, които дава но­вият стопански механизъм, и преди всичко да не се забравя един от ос­новните му принципи: максимално прилагане на икономическата заин­тересованост. „Ако на мен и на моя колега дадат по петстотин лева, ще работим за десетима!“ – това са ду­ми на „гумар“ /работник по под­държането и подмяната на гуми/ в един от автобусните клонове. Е, не­ка да не са петстотин, но си заслу­жава да се помисли по принцип вър­ху това. Зад явно материалния им подтик би могло да се открие ра­ционалното зърно по пътя за пови­шаване производителността на тру­да, без, разбира се, да пострада ка­чеството.

Автобусният транспорт може да няма бъдеще, но има настояще, което всички искаме да бъде мно­го по-добро от миналото. И дока­то той отстъпва част от мястото си на по-перспективните видове град­ски транспорт, нека без озлобле- ние да се опитаме да му помогнем. Зад волана, на седалките, извън или „над“ автобуса – всички имаме отношение към него. От нас зависи какво още може той.“

А ето и друга публикация – сега пък за първите български трамваи:

[1936] Първите български трамваи ДТО